Резюме: Неолибералното преструктуриране на икономиката в България след 1989 г. и новите логики на управление водят до замиране на обществените форми на къпане. Със спада на дейността на Сливенските минерални бани и на градските къпални в Сливен остават все по-малко места за социализация между различни етноси и достъп до хигиена. Някои групи, като населението на сегрегирания ромски квартал „Надежда“ в Сливен, са принудени да търсят алтернативни решения за поддържане на телесна чистота, които може да бъдат разгледани и като форма на съпротива срещу социалното и материалното изключване. Теоретичната рамка на инфраполитиката на Джеймс Скот е подходяща за анализиране на действията на маргинализирани градски бедни, иначе изключени от публичната политическа сфера. Разпространението на градските бани в бурно развиващото се градско строителство през социализма е слабо документирано. След 1989 г. се появяват нови форми на обществено къпане като частни басейни, които вече не са места за социализация между различни етноси, а хомогенизирани пространства. Отстъпването на публичните власти от социалните форми на къпане и задълбочаващите се бедност и изключване на населението на квартала създават предпоставки за експлоатация и насилие. Статията стъпва на дългогодишна теренна работа в кв. „Надежда“ и в град Сливен, архивно проучване и преглед на онлайн медии и социални мрежи.
Ключови думи: маргинализирани общности, бани, неолиберализъм, роми, сегрегация, градски изследвания, съпротива, експлоатация, скрити протоколи, инфраполитика
Public Baths: Socialization, Disintegration and Resistance
Rositsa Kratunkova
Abstract: The neoliberal restructuring of the economy in Bulgaria after 1989 and the new logics of governance have led to the demise of public forms of bathing. With the decline of Sliven’s mineral baths and city baths, the number of places for socialization between different ethnicities and access to hygiene has also diminished. Some groups, such as the population of the segregated Roma neighborhood “Nadezhda” in Sliven, have been forced to look for alternative solutions for maintaining bodily cleanliness, which can also be considered as a form of resistance against social and material exclusion. James Scott's theoretical framework of infrapolitics is useful for analyzing the actions of marginalized urban poor who are otherwise excluded from the public political sphere. The spread of the city baths in the rapid urbanization during socialism has been less studied. Since 1989, new forms of public bathing have appeared, such as private pools, which no longer serve as places for socialization between different ethnicities, but have instead become homogenized spaces. The retreat of public authorities from social forms of bathing and the deepening poverty and exclusion of the population of the neighborhood create prerequisites for exploitation and violence. The article is based on long-term fieldwork in Nadezhda district and in the city of Sliven, archival research and review of online media and social networks.
Keywords: marginalized communities, baths, neoliberalism, Roma, segregation, urban studies, resistance, exploitation, hidden transcripts, infrapolitics
Citation: Кратункова, Росица. 2024. „Обществени бани: социализация, разпад и съпротива“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/881-kratunkova.html.
След 1989 г. Сливен, както много други градове и региони в страната, претърпява бързо и хаотично неолиберално преструктуриране към пазарна икономика, което води след себе си и редица социокултурни промени. Остоковяването на водата и водния сектор, в това число и на минералната вода, наред с други сфери, се отразява по различен начин на обществените практики на къпане сред етническите българи и сред ромското малцинство. От построяването си през 1902 г. до началото на XXI век Сливенските минерални бани например са неразделна част от живота на сливналии независимо от социално-икономическия им статус или етническата им принадлежност. Паралелно с минералните бани, които имат определено символно значение за хората и играят централна роля във важни ритуали, в града се развиват и друг тип обществени бани с обикновена питейна вода, чието предназначение е да задоволят хигиенните нужди на населението, все още неразполагащо със собствена баня.
Ако преди обществените бани са имали основна роля в поддържане на хигиената и са били част от редица празненства, то днес те са изгубили предназначението си и тънат в разруха, каквато е и съдбата на повечето такива бани в страната. Дори София, която в миналото е била известна с минералните си извори и кипящия живот в баните (вж. Пейчев в този брой), вече не разполага с нито една обществена къпалня[1], макар в центъра на града да има чешми със свободно течаща топла минерална вода (Кръстев и Кратункова, 2022). С приплъзващите се неолиберални управленски логики изчезват обществените бани, а с това и важни пространства за социализация между различни етнически групи (Kanev, 2019). От необходими за здравето, почивката и хигиената на населението баните се превръщат в спомен от миналото и биват затворени или занемарени, за да бъдат изместени от по-скъпи частни басейни и центрове за спа услуги, чиито посетители отразяват до голяма степен класово-етническите разделения в обществото.
Затварянето на обществените къпални принуждава жителите, които все още нямат домашна баня, да прибягват до нови форми на къпане, какъвто е и случаят на сегрегирания ромски квартал „Надежда“ в Сливен. До каква степен алтернативният достъп до хигиена на маргинализирано население при липса на други обществени варианти може да бъде смятан за политически акт на съпротива или е просто начин за оцеляване и бизнес инициатива? Тази статия проследява трансформациите на социалните практики на колективно къпане в Сливен след 1989 г. в резултат на неолибералните логики на приватизация и преструктуриране на икономиката. В тези процеси се преплитат различни пластове на развитие на обществени бани, които, макар и променливо, винаги присъстват в живота на хората. Очертавам четири основни периода на развитие на банския сектор в града – по време на Османската империя, между 1878 и 1944 г., след навлизането на социализма и неолиберален период след 1989 г.
Историята на водата и баните в Сливен е история на града, който е и пространствено обособен около три реки – Новоселска, Манастирска и Асеновска, и за който достъпът до хигиена, особено от началото на ХХ век, играе ключово значение за нарастващото му буржоазно население в търсене на нови дистинкции. Така Сливенските минерални бани вече над 120 години заемат важно място в бита, празненствата и здравето на сливналии, а отворилите по-късно градски къпални целят да демократизират достъпа до хигиена, която вече се е издигнала до важен символ на социален статус. Именно по линия на хигиената ромското население в града, което е и едно от най-големите в страната, от векове е расовизирано и принизявано до най-ниските слоеве на обществото (по-общо за расовизацията на ромите вж. Медаров, 2024). Макар в Сливен да има две основни ромски махали – източната „Комлука“, населена с т. нар. български роми или байчари, и намиращият се южно от железопътната линия кв. „Надежда“, където живеят няколко групи (турска, музикантска, градешка и тази на „голите“), само в кв. „Надежда“ проблемът с достъпа до хигиена е хроничен, водоподаването – ограничено, а населението – силно стигматизирано. Илона Томова (2007) обяснява това с факта, че „голите“ са жертва на процеса на национално изграждане и необходимостта от легитимация на новите икономически и политически елити след Освобождението, които трябва да наложат властта си чрез хомогенизиране на населението и налагането на стандартни „норми“ на поведение. Така „голите“ са обявени за „девиантен друг“, който е „мръсен“, „безчестен“, „опасен“ и трябва да бъде държан под контрол. И днес голяма част от жителите на кв. „Надежда“ живеят в окаяни битови условия без основна градска инфраструктура, а достъпът им до хигиена е ограничен.
Обществено благо по време на Османската империя (Пейчев, 2018; Миков, 2012), баните са припознати като такова и от новите български публични власти, общински и държавни, след Освобождението (Stoyanova, 2020; Коцева, 2012: 110). По времето на социализма минералните бани в Сливен са развити в курорт, а градските бани стават част от дейността по осигуряване на всекидневна хигиена на Комитета по битово-комунални услуги към Градския народен съвет. Скорошни изследвания показват и че баните в страната са били построени с участието на самите жители на градовете и селата в рамките на задължителната трудова повинност (Сегон и Монова, 2023; Страхилов и Каракушева, 2024). След 1989 г. новите привнесени пазарни логики на приватизация разтърсват из основи вековната традиция на обществено къпане. Ако дотогава баните са били място, където различни етноси споделят общо пространство и практики, съвсем буквално съблечени от предразсъдъци, то с падането на социализма изчезва една възможност за социализация. Този процес се засилва през следващите години, особено с деиндустриализацията, която удря най-силно ниско квалифицираните групи в обществото, каквито са и ромите тогава (Томова, 1995).
Самото модерно развитие на града, с идването на индустриализацията, е свързано с техники за санитарна намеса в материалната среда на съществуване с цел борба срещу опасностите за здравето на населението (Христов, 2023). Обособяват се пространствено т. нар. „инфекциозни огнища“ на преминаващите през въздуха миазми, където се разпространяват болести. Затова например индустриалните зони биват изместени в периферията на града, за да не замърсяват жилищната среда. Христов (2013) показва как действията в градоустройството по „оздравяване“ на средата на обитаване и изграждане на хигиенно жилищно пространство се пренасят и през социализма като „определящ стадий“ от възпроизводството на работната сила.
Макар квартал „Надежда“ (преди 1989 г. известен като „Пейо Дачев“) да е бил включен през социализма в общите процеси на модернизация и оздравяване на пространството чрез изграждането на улична мрежа, водопровод и канализация например, той остава заобиколен от индустриалната зона. Днес този фактор, заедно със задълбочаващата се бедност в резултат на неолибералната деиндустриализация и преобладаващото ромско население подхранват представата за „квартал на изгнаниците“, все по-отдалечен символно от останалата част от обществото (Wacquant, 2006: 21). Най-бедните биват изхвърлени „до периферията и пукнатините на социалното и физическото пространство“ (Wacquant, 2008: 232), а към материалната деградация се прилепват различни характеристики като нечистота, насилие, опасност, морално разложение и други, поради които контактът с тях трябва да бъде минимизиран. Засилващите се неолиберални логики на управление допринасят за влошаване на средата, населена от роми, а нечовешките условия на живот са представени като техен естествен хабитат (Dunajeva and Kostka, 2022).
На този фон ромското население на маргинализирания квартал „Надежда“ не остава пасивно, а развива алтернативни форми на къпане и водоползване, които може да бъдат разгледани като тактики на съпротива срещу приписаните им стереотипи. Понятието инфраполитики, въведено от антрополога Джеймс Скот (Scott, 1990), е подходящо за изследване на всекидневните практики на надежданци, защото ги ситуира в полето на гражданските градски мобилизации, а с това – и в рамките на легитимното политическо действие. По този начин нискоинтензивните тактики на съпротива и скритите протоколи на подчиненото население срещу доминиращите групи, каквито са и практиките на жителите на кв. „Надежда“ срещу ограничаването на водата и достъпа до хигиена, може да бъдат видени в друга светлина. Така от пасивни социални актьори/участници, които „само чакат помощи“ и „имат само права, но не и задължения“, те могат да се преобразят в активни участници в борбата за хигиена.
Насочвайки фокуса към алтернативните практики на къпане на маргинализираното ромско население, статията допринася за обогатяването на изследванията в широкото поле на гражданските мобилизации, включвайки и иначе невидими политически действия. Същевременно анализът допринася за разширяването и задълбочаването на знанията за множеството функции на обществените бани.
В българската наука са разгледани минералните бани и развитието на балнеоложкия сектор (Stoyanova, 2020; Димитрова, 2017), участието им във формирането на местна идентичност (Kanev, 2019), в развитието на хигиенните навици на обществено или индивидуално ниво в периода 1878–1944 г. (Коцева, 2012). Любомир Миков (2012) проследява мрежата от османски обществени бани по българските земи, които полагат основите на колективното водоползване в България. Сегон и Монова (2023) обръщат внимание на постсоциалистическото преструктуриране на използването на минерална вода, превърнала се в поле на контестации между местно население и туристическия бизнес. Тези изследвания се фокусират предимно върху развитието на обществените минерални бани и не засягат, или пък засягат съвсем слабо, градските къпални с „обикновена“ вода, които обаче играят не по-малка роля в обществената градска тъкан през социализма. Ще се спра и на тях в този текст, за да проследя причините, поради които изчезват, и ефектите от това върху населението, което не разполага с други решения за достъп до хигиена.
Изследването излиза от класическите методи и допринася към т. нар. „включено наблюдение“, благодарение на моята политически активна позиция и ангажираността ми първоначално в сдружение „Лекари на света“ в периода 2021–2023 г., а от септември 2023 г. и в съоснованата от мен фондация „За Надежда“. През 2022 г. с „Лекари на света“ отворихме безплатна баня с възможност за душ и пералня в квартала, което ми помогна да разбера по-добре кои социални групи и защо използват банята. Това ми позволи, използвайки и метода deep hanging out на Гиърц (Geertz, 1998), да проведа неформални разговори с жители на кв. „Надежда“, някои от които са посещавали Сливенските минерални бани и градските хигиенни бани. Включени са и части от полуструктурирани интервюта с жители на квартали на Сливен и с общински административни служители, общо десет на брой. Както е често срещан феномен, респондентите от ромския квартал в повечето случаи имат няколко „шапки“. Те могат да бъдат едновременно здравни медиатори, служители в неправителствени организации, пастори в евангелски църкви, брокери на недвижими имоти и други. Това по-скоро допринася към различните социокултурни нюанси на колективните практики в използването на бани. С цел проследяване на неолибералните реформи във водния сектор се осланям на документи от Държавния архив – Сливен, онлайн архив на регионалната медия Сливенски новини и съвременни онлайн медийни издания. Социалните медии като Фейсбук пък са актуален барометър на общественото мнение относно тези реформи.
Първата част на статията е посветена на исторически преглед на банското дело в Сливен – от османското наследство, през Сливенските минерални бани до частните, а по-късно и обществени градски къпални и съдбата им днес. След това се спирам на съвременните форми на къпане на жителите на кв. „Надежда“ и техните социални измерения. В последната трета част разглеждам дали тези форми на къпане може да бъдат анализирани като тактики на съпротива на жителите на кв. „Надежда“ в отговор на изчезващия обществен достъп до хигиена.
Обществените бани в Сливен – вчера и днес
Османско наследство
През периода на Османската империя достъпът до хигиена приема нови мащаби спрямо средновековната българска държава под влияние на ислямската култура и култът към телесна чистота (Стайнова, 1995). Най-много каплъджа хамами (с топла минерална вода) е имало в Кюстендил, край Сливен, Ямбол, Софийско (Миков, 2012: 191), а османските бани са играли ролята на истински обществени сгради със силно изразена социална функция. Хамамите по българските земи, в това число и в Сливен, са били с изцяло демократизиран достъп – отворени за всички етнически групи, народности, полове и възрасти срещу малка сума (Миков, 2011), което се запазва през всички режими на управление на българската държава, но днес е изключително рядко явление. Със задълбочаване на социално-класовите дистинкции домашната баня се превръща в показател за социален статус. Любомир Миков (2012: 190), цитирайки Евлия Челеби, отбелязва за османския Сливен, че „понеже тук водата е в голямо изобилие, то и във всяка къща има баня“.
Не е ясно дали домашните бани са били действително толкова разпространени, колкото твърди османският пътешественик. Факт е обаче, че се e запазила нуждата от обществени бани в града, като през османския период функционирали цели три – Средна, Кон баня и Гигова. Днес е останала единствено Средната баня, наречена така поради местоположението си между другите две. Тя спира да работи още в края на 30-те години на миналия век, след което е използвана за склад (Дечев, 2007). Макар да е смятана за най-старата запазена сграда в Сливен, след 1989 г. теренът, на който се намира, е купен от местен бизнесмен, който ограничава достъпа до нея. По-печална съдба има Кон баня, която, след като спира да функционира, също е използвана за склад, а след 1989 г. пък изцяло е премахната и днес на нейно място е издигнат хотел. Смята се, че именно тя, поради географската си близост, е дала името на хълма Хамам баир в града. Третата баня – Гиговата, е била известна като „банята при циганите“, вероятно защото се е намирала на края на града до „циганските къщи“, по-късно образували квартал „Комлука“, за да обслужи нарасналите нужди на сливенския панаир и увеличаващото се население в тази част на града (Дечев, 2007). След Освобождението е продадена от турския си собственик на Георги Гигов, откъдето идва новото ѝ име, а самата баня продължава да функционира и през 30-те години, наред с другите съществуващи частни бани. През социализма е национализирана, а след 2007 г. е превърната в частен склад, скрита от допълнителна постройка и до днес. Въпреки че играят важна роля в развиващия се и разрастващ се град, османските бани не успяват да запазят функцията си и от хигиенно обществено място са превърнати в непосещавани и ненужни пространства, изпразнени от социален живот. Не е ясно какво точно е било предимството на отворилите врати в началото на XX век частни бани в града пред тези от османския период, като това може да е предмет на бъдещо изследване.
Ил. 1. Реклама на Гиговата баня във вестник „Сливенска поща“, бр. 217 от 17 януари 1933 г.
Сливенски минерални бани: от масово посещение до разруха
Особено голямо значение за развитието на балнеоложкия сектор в региона имат Сливенските минерални бани, които от мечти за курортен град от европейски калибър в началото на XX век днес са гнойна рана за сливналии и символ на изгубена идентичност, каквато е и съдбата на много други обществени минерални бани в България (Kanev, 2019). Историята им започва още в края на XIX век, когато Законът за топлите и студените минерални води от 1891 г. определя минералните води за изключителна държавна собственост и дава срок на общинските власти за построяване на минералните бани в страната. През 1897 г. Сливенският градски съвет, за да не загуби правата си върху минералната вода, за пръв път в България решава със собствени средства да каптира водата и да изгради модерни минерални бани (Козаров, 1902). Както свидетелства арх. Георги Козаров, изграждането на каптажа е било мъчно и с много разноски, дори и с увреждане на здравето на много работници. Веднага след успешното хващане на термалните води, правото за което е било отдадено на търг, Градският съвет отдава на търг построените каптажен кладенец и тунел, както и бъдещите басейни и хотел, като общият разход по тези съоръжения и водоснабдяването възлиза на 340 683,41 лева. Подобен икономически модел, където разходите по изграждане и ремонтиране на минерални бани са за сметка на обществения бюджет, а печалбите – приватизирани, за жалост, е следван и днес от различни общински управи[2]. Самият арх. Козаров в продължение на над две десетилетия промотира тезата за „лошата стопанка“ Община Сливен, която, за да се превърне курортът в печеливш бизнес и даже в малък град, трябва да въведе конкуренция на баните чрез много частни хотели. Дали обаче формулата за успех на арх. Козаров се оказва печеливша, когато условията на свободния пазар навлизат в живота на курорта след 1989 г., разглеждам по-долу в статията.
През 1914 г. баните са отдадени на концесия при строги условия и при запазване на достъпността им за хора с различен социален статус (Гочев, 2015: 40). Така например в концесионния договор е записано, че болно-бедните не плащат за къпането си в басейните, а заразно болните могат да ползват самостоятелна вана безплатно. Прави впечатление, че до 1944 г. в баните има първа, втора и трета класа за кабините за къпане с различна цена, като съществуват и ресторанти първа и втора класа. Класовото разделение присъства и в настаняването, когато в края на 30-те години Общината строи хотел за бедните (Гочев, 2015: 55). Разбира се, всичко това изчезва в периода на социализма. Не по класов, а по национален признак през Втората световна война, във връзка с участието на България на страната на нацистка Германия, в общинските хотели на баните са настанени германски войници „за лечение“ (Гочев, 2015: 56).[3]
Ил. 2. Ценоразпис на стаите в хотел на Сливенските минерални бани от в. „Правда“, бр. 30 от 11 май 1919 г.
Самото посещение на баните е предопределено от социалното положение. По-заможните ходят по-често – веднъж седмично, докато по-бедните – веднъж месечно, ако и толкова, а безпаричните и младежите даже не използват баните и се къпят в близката река Тунджа (Василев, 2014: 59). Използването на баните зависи и от пола – денем за жени и деца, вечер за мъже и големи момчета.
В периода на социализма продължава развитието на обществените бани с още по-голям размах, тъй като новата власт смята, че съществуващите дотогава такива не отговарят на медицинските изисквания и хигиенните стандарти (Stoyanova, 2020). След 1944 г. развитието на балнеологията върви ръка за ръка с туризма, преминал под шапката на държавата в лицето на служба „Курортно дело“ към Министерството на народното здраве. Модернизацията на баните е съпроводена от строителството на балнеосанаториуми, хотели, почивни бази, вили и ресторанти, където да почиват работещите (Stoyanova, 2020). В системата на Българските професионални съюзи към 1982 г. в курорта Сливенски минерални бани функционират два балнеосанаториума за трудещите се с общо 169 легла (Апостолов, Цветков, Петров и Трайков, 1983: 109–110).
През 1947 г., когато се обсъжда идеен проект за общ устройствен план на Сливен, градската управа гледа на градоустройственото развитие като на инструмент, с който да подобри здравето на хората, а хигиената изисква бързо канализиране, плаж и нови бани (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 102). Постоянна финансова комисия от февруари 1952 г. отчита, че минералните бани са на печалба за разлика от съществуващите в града други хигиенни бани. Тогава е решено да се облагороди допълнително районът на баните, да се изгради кино и др. По-късно, през 1955 г. Градският народен съвет критикува липсата на водни площи и наличието само на един басейн, който не е достатъчен, особено при честите горещини, и предлага да се предвидят три езера, което щяло да донесе „жизненост и живот“ (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 103).
През 60-те години Сливенските минерални бани вече са посещавани от 10 хил. души дневно, а по празниците – от 30 хил. (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 20). Автобуси пътуват всеки час до града, в курорта се строят почивна леглова база за трудещи се от местни предприятия, кино, хотели и ресторанти. Общинската управа се опитва да засили интереса на населението към отдиха и „добрите паркове при минералните бани“ понеже те са полезни и за психиката на трудещите се, а водата е „обилна и лековита“ (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 20). През 1962 г. годишното посещение в хотелите е около 65 хил. нощувки, като курортът привлича вече и чужденци. Къпанията в баните се увеличават от 160 до 520 хил. годишно, което налага да се търсят още минерални води (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 20). За разлика от периода преди 1944 г., когато класовото разделение е основен фактор, то след това се строят почивни станции за трудещите се в новите предприятия, както и за селяните (Гочев, 2015: 75).
Освен демократизиране на достъпа до минералните бани тогавашните власти търсят и засилено участие на населението в управлението и развитието на курорта. През 1964 г. е създаден обществен съвет с различни специалисти, които участват доброволно и по този начин разширяват „общественото начало“. В архивните документи е отбелязано, че благодарение на съвета „всички въпроси се разглеждат колективно и разрешават по-ефективно и задълбочено“ (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 20).
С преминаването към пазарна икономика от 90-те години насам остоковяването като идеология нахлува във всички сфери на живота и обхваща различни обществени блага, сред които и питейната вода (Medarov and McDonald, 2019; Segond, 2024; Strahilov, 2020; Григорова и Медаров, 2015). Сегон и Монова (2023) демонстрират как това се случва и с минералните води във Велинград, достигнал статута на един от най-значимите балнеоложки курорти в страната през социалистическия режим. Макар туристическият поток там да не секва, сменя се собствеността върху инфраструктурата, а с това и дотогава споделеният достъп до минералните води, което бива болезнено преживяно от жителите, изградили същата тази инфраструктура. Минералните бани са и обект на фантазии на опустошени от постсоциалистическия преход населени места за възстановяване на кипящия някога там живот (Dorondel and Şerban, 2020).
Както обществените минерални бани във Велинград, а и на други места в страната[4], Сливенските минерални бани започват да западат почти веднага след 1989 г. Тук ще споделя спомени от 2002 г. на Николай Ботушев (2002), син на бивш работник в баните, публикуван в медията Сливенски новини, които отлично онагледяват състоянието на баните:
Сливенските минерални бани! Едно популярно и достъпно място за сливенци и посетителите от околните селища и страната. Но... това е било някога, в миналото... За съжаление, от десетина година Баните сякаш са забравени и почти непосещаеми. [...]
Миналата година отидох, за да възстановя спомените си и да напиша тези редове.
Първото, което ми направи впечатление, бе, че почти не се виждаха хора. Започнах да се качвам по големите каменни стълбища, водещи към стария ресторант „Русалка“. Най-долу част от тези бетонови стъпала бяха изкъртени. Големите красиви вази, които като каменни цветя красяха началото на стълбите, се валяха на земята изпотрошени, а при последното ми посещение преди 2-3 дни въобще липсваха. А най-горе, където беше ресторантът, се ширеше обрасло с треви и бурени голямо празно място, изравнено със земята. Отдавна ги нямаше „дюгените“ на бай Митю Чолака, помещенията на Кривошиеви, на бай Тодор Мундров. Липсваха фурната, месарницата, магазинчето. На тяхно място издигаха ръст постройките на „Просвета“, Лагера за деца и юноши. Но в момента те пустеят безмълвни с катинари на външната врата.
Заключен и загиващ е и новият ресторант „Русалка“... Безмълвни и необитаеми са най-новият и модерен, но недовършен балнеоложки комплекс, както и редица други вили и строежи. Защо бе това?... От безпаричие, безотговорност или затруднения от всякакъв характер? Или разруха в душите ни! Жалко! А може би от миналото не може така лесно да се отиде в бъдещето, без да се изживее настоящето, колкото и мъчително да е това!...
Само десетилетие след началото на прехода към капитализъм Сливенските минерални бани вече са изгубили предишния си блясък, попаднали под ударите на реституцията, липсата на финансиране и незаинтересоваността за обществените нужди. През 2003 г. 46 почиващи в санаториума „Жива вода“ изпращат отворено писмо до областния управител, кмета на Община Сливен и директора на тогавашната Регионална инспекция за опазване и контрол на общественото здраве относно състоянието на минералната вода, възмутени, че тя тече от ръждиви и открити тръбопроводи и че в курортния комплекс има коренна промяна към по-лошо. Стоянова (Stoyanova, 2020) отбелязва, че Министерството на здравеопазването, чиято собственост са сградите на баните и санаториумите в страната, предпочита да затвори помещенията, вместо да ги даде безплатно за стопанисване на общините, а най-вече предпочита частен инвеститор да ги купи, с което да покрие част от разходите по издръжка на все още работещите клиники.
Такава е и ситуацията в Сливен, където едва през 2006 г. биват отпуснати 50 хил. лева за изработката на подробен устройствен план на баните (Сливенски новини, 2006). Тогавашната областна управителка Христина Чолакова се притеснява да не рухнат сградите, охранявани частично от хора в бедност, ангажирани в рамките на социални програми за заетост. Затова и мисли в посока на тяхната продажба преди или след разработването на плана. Година по-късно изготвеният план предвижда превръщането на минералните бани в „модерен европейски курорт“ (Сливенски новини, 2007а), което, както в повечето случаи, означава изграждане на частни хотели, вили, търговски и спортни обекти и други атракциони. Сбъдва се желанието на арх. Козаров парцелите на курорта да имат различни собственици, а по-късно върху тях ще се появят и малки частни хотели. Експертният съвет обаче търси да привлече крупен инвеститор, който да построи голям спа хотел (Сливенски новини, 2007б) и по този начин да оживи курорта, следвайки модела на развитие на Велинград (Сегон и Монова, 2023).
Тези намерения не се осъществяват и минералните бани продължават да зеленясват и да живеят само в спомените на сливналии, с някои от които разговарях:
Надя, 37 години, работи с младежи[5]:
Хванах малко, преди да ги затворят. Водата там е много специфична. Помага за стомашни проблеми. Но не може да се съхранява, ако искаш да си вземеш, на втория ден вече зеленясва. Много често ходехме. И на самата баня ходехме, на зелено училище. Беше много приятно място, зелено, да си отпочине човек, да се почувства, като оздравителен център.
После всичко отиде по дяволите, в момента е пълна разруха. Собствеността е на държавата, частни и на Общината, пълно мазало. Всички са вдигнали ръце. Наскоро спирахме там, ходихме и на хотел „Калина“, частни парцелчета, малки семейни хотелчета. Но това, което беше едно време банята, отпред теренът с алеите, вече е трудно да разберем къде беше, природата си го е превзела, бездомници, наркомани, прозорци няма.
Станислав, около 33 г., юрист:
Занемарено от много години насам. Щяха уж да ги взимат на концесия. Сливен е сигурно единственият град, който има минерални извори, но няма туризъм. Бях ходил като малък, 6–7-годишен. Помня, баба ме водеше на чешми, докарваше на желязо. И на аромат, и на вкус. Старите хора смятаха, че е лековита, полезна. Днес не бих отишъл да си налея от тази лековита чешма, за къпане да, ама за консумация не.
Жителите на сегрегирания ромски кв. „Надежда“, освен че са ползвали Сливенските бани, наравно с другите етноси, са организирали и сватбени празненства до самия край на тяхното функциониране. Такава традиция за сватбени ритуали на баните с къпане, танцуване и игри е започнала още през османско време и е продължила поне до 60-те години на миналия век при етническите българи (Кънев, 2017: 289; Миков, 2012: 212–214). Ромите, за които сватбата е много важен момент в живота (Марушиакова и Попов, 1993), са продължили да я спазват, по този начин явявайки се своеобразни пазители на споделени традиции, които капитализмът безмилостно се опитва, а някъде и успява, да заличи.[6]
Павел, около 35 г., здравен работник и пастор:
На Сливенските минерални бани ходихме два пъти в седмицата. С моето семейство сме големи привърженици, в момента ходим на Старозагорските минерални бани. Зимно време всяка седмица сме там. Приятели се събираме там, ползваме басейнчето.
Част от традицията ни е да се ходи на баните. Правим сватба и ходихме в общата баня и там почват да те къпят, вода да хвърлят отгоре, пеят песни ритуални, такива неща. После те обличат, като излизаш, обувки, риза. Отвън те чака булката. И тя влиза в банята. С големи автобуси отивахме по 100 – 200 човека. Това е част от сватбата. То ни е и близко.
Мария, около 57 г., социална работничка:
– Преди отивахме и на минералните бани, имахме и в центъра три бани. Имаше клуцохорска баня, имаше централна баня, имаше новоселска баня. Три бани големи имаше и ние се радвахме, защото нашата традиция, когато правим сватби, неделя е официалният ден. В събота сутринта отивахме на баня всички жени и къпем булката в банята. В неделя пък отиват мъжете на баня. Нашата традиция беше такава, но спряхме, защото няма баня вече и няма къде. Тази традиция спря, но беше много весело и хубаво. Отиваме, всички се къпят, връщаме се, колеха големи агнета, правеха големи софри, манджи…
– Всяка седмица ли?
– Не, като имаше сватба ходехме. Но всяка седмица ходехме с нашите майки на баня. И много рядко на минерална баня, защото е по-далеч, и там пълнихме вода, защото водата е лечебна там. Извира от земята. Туй са много хубави спомени, които няма да се забравят никога и съжалявам, че тези деца няма да имат тези спомени.
– А преди млади и стари хора са ходили на баня, а не само…?
– И млади, и стари – всички ходехме. Например събота мойта баба, майка, мойте лели, чичо, всички отивахме. После слагахме на поляната храна, ядем и чак следобед се връщахме. Беше много хубаво.
– А българите също ли ходеха на баня с вас? Смесени ли бяха?
– Да, и те идваха, защото не всеки имаше баня. Имаше обществени и нямаше нужда своя собствена баня да имаш. Идваха, да, и българи, заедно с българи бяхме.
Във Фейсбук от години се качват снимки от предишната слава на Сливенските бани и от текущото им състояние, което предизвиква споделено чувство на разруха и отчаяние. С годините коментарите стават все по-яростни и започват да съдържат критика към демокрацията, европейските ценности, преплитайки се с носталгия по социализма и съмнение, че частни интереси искат да завладеят обществените блага. Колективното ходене на минерална баня вече е не само отминал спомен за възрастните сливналии, но и невъзможно настояще и несигурно бъдеще за следващите поколения. Тук помествам някои коментари от Фейсбук от 2023–2024 г. под снимки на пустеещите минерални бани, публикувани в страницата „Старият Сливен“и групата “Born in Sliven”:
Коментиращ 1:
Минералните бани, да, помня ги като дете и претъпкания автобус номер шест, но това беше в далечното минало, повече от 60 години, днес всичко тъне в разруха благодарение на кметове и общински съвети!
Коментиращ 2:
Комунизмът го е създал демокрацията съсипва.
Коментиращ 3:
Ами много частни имоти има, чиито собственици нехаят по отношение на собствеността си. Но Общината може да се погрижи за инфраструктурата и озеленяването на района.
Коментиращ 4:
Под чие ръководство е? Кой отговаря за тази изоставена красота,? Най-вероятно няма някаква изгода някой и затова тъне в разруха!!!! Може би водата не може да се бутилира и затова няма апетити! Защо се изоставят такива богатства. Някой ,някъде има нужда от тази вода. Някога е цъфтял живот в тази баня!!!! Жалко,много жалко за всички нас...
Коментиращ 5:
На демократите така им харесва! Всичко построено от скапаните комунисти трябва да се разруши! Трябва да се върнем към дивата джунгла и да живеем екологично!
Сливенските минерални бани, следвайки традицията на османските бани, успяват да останат до началото на XXI век пространство на смесване на групи от различен етнически, социален, икономически произход, с което допринасят за спояване на социалната тъкан в града. Въпреки че балнеоложкият сектор започва да показва признаци на криза още в края на 70-те години, то едва след 1989 г., след почти век съществуване, Сливенските бани последват съдбата на по-голямата част от предприятията в града. По тръбите, където доскоро тече лечебна минерална вода, бързо започва да тече духът на приватизацията, разпродажбата на имоти, безстопанствеността и разрухата. Малка част от преди съществувалите сгради днес изобщо са в експлоатация, а повечето от тях са собственост на частни лица. Стремителното им занемаряване съвпада със също толкова стремглаво влошаващото се общуване между етническите групи на Сливен, които вече имат все по-малка възможност съдържателно да комуникират извън моментните срещи по улицата, в административни сгради, ресторанти и кафенета. Секва възможността за създаване на нови споделени спомени, а с тях – и за съвместни преживявания. Макар минералният воден ресурс да е общ, не съществува възможност той да бъде споделен.
Лъч надежда за съдбата на баните е новосъздадената временна комисия в Сливенския общински съвет за проучване и разработване на стратегия за възстановяване и развитие на Сливенските минерални бани по инициатива на гражданския колектив „Ти си Сливен“, която цели да върне поне част от предишната слава на курорта.
Градски обществени къпални – повече от баня
В цитата на Мария по-горе тя говори, освен за Сливенските минерални бани, и за градските обществени къпални в Сливен, които са функционирали през социализма, някои до началото на 90-те години, и които основно са използвани от хора без баня в дома си. Те са изградени в духа на подобряване на битовите и комуналните услуги за гражданите, повишаване на жизненото равнище и „по-пълно задоволяване на материалните и духовни потребности на народа“ (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 8, а. е. 169). През 70-те години услугите, сред които и баните, заемат все по-голям дял в икономиката, което е свързано и с увеличаващото се свободно време на гражданите, които вече ходят на къпалня не само по хигиенични причини. До 1944 г. в Сливен съществуват единствено частни хигиенни бани, носещи най-често името на собствениците си – Енкина, Краварева, Рандева, Пенкина, Събева, Кадънкова и т. н. (Василев, 2014).
Ил. 3. Реклама на Рандевата баня или баня „Св. Георги“ във в. „Сливенска поща“, бр. 270 от 14 февруари 1934 г.
Голяма част от частните бани отварят врати в началото на 30-те години, вероятно повлияни от успеха на Сливенските минерални бани и увеличаващото се търсене сред местната буржоазия на достъп до хигиена като допълнителен символ на по-висок статус. Затова не е учудващо, че както при минералните бани, така и в градските къпални се наблюдава запазване на класовото разделение, макар и не при всички. То със сигурност обаче изчезва след 1944 г.
Ил. 4. Разположение на градските бани в Сливен в различни периоди. Много добре личи концентрацията в старата част на града, където преобладават и до ден днешен малките нискоетажни постройки. В новите квартали, като „Стоян Заимов“, „Българка“, „Младост“, „Дружба“, новопостроените блокове през социализма вече разполагат с апартаменти със собствена баня.
По-модерните обществени бани, вече изцяло общински, са построени от новите местни власти в края на 50-те години. От национализираните преди това малки частни бани остават да функционират поне до 70-те години Рандевата и Краваревата. Към онзи момент на територията на Сливен има четири бани с обща вместимост от 228 места. Планирано е две от тях, тези на ул. „Шейново“ (Рандевата) и до Моста (Краваревата) с 54 места, да бъдат затворени и заменени от нови бани с повече места, макар и това да не се случва. Задоволяването на увеличаващите се нужди от хигиена обаче не върви гладко, а зависи от изграждащата се паралелно с тях ВиК мрежа, която по-късно ще направи възможно и индивидуализирането на къпането. Така например изградената Новоселска баня с капацитет 92 къпания/час дълго време не започва да работи поради липса на вода, което кара гражданите да ѝ дадат прякора „Сухата баня“. Въпреки че има две големи бани и се строи трета, Клуцохорската със 100 къпания/час, все още се случват струпвания, особено в петък, събота и неделя, „чакания и роптането от страна на гражданите е голямо“ (ДА – Сливен, ф. 616, оп. 8, а. е. 169).
Ил. 5. Както всички градски къпални, Клуцохорската баня е продадена след 1989 г. Днес помещава магазин за дограма.
Снимка: авторката, юни 2024 г.
Баните се изграждат на по-отдалечени от центъра места и особено по-далеч от новоизграждащите се жилищни комплекси, където вече се строят апартаменти с домашни бани. Около 1975 г. нуждите от баня на сливналии са покрити, а през 80-те години започва и по-масовият отлив на ползватели на градските къпални. След падането на социализма идва и тяхното окончателно закриване като нерентабилни в новите пазарни условия. Доскорошните им социални функции са също толкова бързо забравени от новите собственици, които ги преструктурират в складове, магазини или ги занемаряват напълно. Както османските бани по-рано и както Сливенските минерални бани, и градските бани са били отворени за всички етноси, които ги посещавали едновременно, и то на символична цена, за да могат да бъдат достъпни за всички.
Ил. 6 и 7. Макар със същата архитектура като Клуцохорската баня, Новоселската е в значително по-занемарен вид, макар по стените ѝ още да стоят цветните плочки. Снимки: авторката, юни 2024 г.
Иван, около 55-годишен от кв. „Надежда“, работник:
Ходил съм, на всичките [градски бани]. На Новоселската сме ходили с жена ми. Клуцохор, тука в центъра имаше обща баня. Градска баня, знаеш ли къде е точно? Аз доста години съм ходил нататъка, там имаше мебелен магазин. Точно зад [болницата на] Пенков. Там беше градската баня навремето. Най-много ми харесваше на Сливенските минерални бани. Вътре си има плюс това къпалня. Обща баня и къпалня. Къпалня може двама човека, мъж и жена. Обща баня това е мъже отделно, жени отделно. А къпалня това е на половината на тази стая, с малко басейнче 1 на 1,5 м. И с топла минерална вода. Обаче вътре само до един час, повече не. Това се плаща допълнително, по-скъпа е.
Макар да имали домашна баня, някои граждани посещавали баните за разнообразие, а други и защото по-добре успявали да се изкъпят:
Липсва ми, честно да кажа. Така от време на време да идеш и да се изкъпеш, както трябва. Днес в тая [домашната] баня само се сапунисвам. А там имаше да си опънеш чаршаф, да седнеш, едни легла, да си вземеш лимонада, ама не като днешните лимонади. Там се социализираме, всякакви хора, разделено на мъже и жени. 1978 се върнах в Сливен и нямахме още домашна баня в къщата. Вече обаче почнахме да ставаме много и брат ми се принуди да направи баня. (жена около 70 г., пенсионерка, записки)
С развитието на ВиК мрежата и демократизирането на достъпа до хигиена къпането се превръща във все по-индивидуално действие, което, в съчетание с новите икономически логики, води до затварянето на обществените бани като „отживелица“ в началото на 90-те години, макар някои да затварят още в края на 80-те. Това води след себе си и до трансформация на социалните практики на къпане, особено и с изчезването на минералните бани. Къпането вече не е колективно действие, което хората извършват ежеседмично с роднини и приятели и за което отделят няколко часа, а е индивидуално, бързо, в рамките на дома, което пък им оставя повече „свободно“ време да бъдат продуктивни в новата икономическа реалност.
Ил. 8. Някогашната Градска баня, или „пазарска“ поради близостта си до общинския пазар, днес е магазин за дрехи втора употреба и само кръглият таван напомня за предишната ѝ функционалност. Снимка: авторката, юни 2024 г.
Навлизането на капитализма в България след 1989 г. предефинира социалните форми на къпане в публичните пространства, като вместо обществени бани се появяват частни басейни, до които обаче не всички имат свободен достъп. Освен материалните пречки, „цветът на кожата“ се явява допълнителна бариера за ромите, които не са допускани под претекст, че местата са заети, ще се извършва профилактика или се очакват много гости (вж. напр. Костова, 2023). Тази форма на расизъм е породена от стереотипите, че ромите са „мръсни и нечистоплътни“, докато същевременно ги възпроизвежда. По този начин ромите не само са дискриминирани поради приписани им расовизирани характеристики, но и им е отнета възможността да имат достъп до баня, отдих и развлечение. След като не е допусната до частен басейн в центъра на Сливен, Ирина от кв. „Надежда“ е принудена да обясни на малкия си 9-годишен брат защо са ги отпратили:
И тогава аз мисля, мисля, мисля, и му казах като на голям човек: „Охраната прецени, че не сме достойни да влезем, явно му пречи цвета на кожата. Няма нужда да плачеш. Никой не е избирал къде да бъде роден“. Аз бях на 16 тогава.
Капиталистическите логики за печалба освобождават механизми на расовизиране, които пък подсилват механизмите на сегрегация. Така наред със сегрегирани квартали се появяват и сегрегирани басейни, какъвто е басейн „Жега“ до Сливен, обект на двойна сегрегация – ромите ходят там, защото ги пускат, а етническите българи не ходят, защото има роми. Вследствие на промяната на статута на социализираното къпане все по-изолираните жители, каквито са ромите от кв. „Надежда“, са принудени да търсят алтернативни решения за достъп до хигиена.
Нови форми на обществено къпане
Затварянето на градските бани в Сливен в края на 80-те и началото на 90-те години, къде заради предполагаемата изчезнала необходимост от тях, къде заради бюджетни съкращения, изисквани от новото неолиберално градско управление, създава географии на изключване като сегрегирания квартал „Надежда“, където модернизацията на дома с баня навлиза по-късно. Кварталът се намира в южната част на Сливен на 15 минути пеша от центъра, отделен от града от железопътните релси и жп гарата и обграден с бетонна стена. Заобиколен от индустриалната зона, той разполага само с два входа – един пешеходен подлез под гарата и автомобилен път в западната част, което допринася за неговото физическо и символно изключване. Макар да не е единственият ромски квартал в града, той е единственият, който е сегрегиран и който концентрира изключително високи нива на бедност. Към 2021 г. в „Надежда“ живеят около 9500 души, от които 73% не разполагат с баня, 69% нямат тоалетна, а 44% нямат достъп до питейна вода (Pamporov, 2021). Населението в квартала не е хомогенно, а включва различни подгрупи с различен социално-икономически и етнически характер: на запад е турската част с най-висок жизнен стандарт; музикантската част е по средата, населена основно с роми; градешката част – в североизточната част с роми от село Градец, много от които живеещи в бедност; и южна част с т. нар. „голи цигани“, които живеят в най-големи материални лишения и на най-малка жизнена площ.
Приплъзването на неолиберализацията към обществените пространства за къпане и паралелната поява на частни басейни „само за етнически българи“ променя достъпа до хигиена за жителите на кв. „Надежда“. В допълнение на това водоподаването в квартала е силно ограничено, а през последното десетилетие и направо преустановено от „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Сливен през нощта, а често и през големи периоди от деня. Парадоксално, точно до квартала и жп гарата има две автомивки, които даже използват питейна вода за миенето на колите, но тя е недостъпна за хората. Обективната възможност за достъп до вода е необходимо условие за поддържането на хигиена, а оттам – и на по-висок статус в обществото. Коцева (2012) отбелязва, че макар и затворена в сферата на интимното, телесната чистота се следи и оценява от околните, което показва и взаимодействието между индивидуалното и публичното. Същите наблюдения правят и Гочев (2015) и Василев (2014). Това е особено видно в стереотипите, свързани с ромите, че са „мръсни“ и следователно заслужено заемат по-ниско ниво в обществото. Затова и въпросът за баните не е просто проблем, свързан с хигиената, а и със социалния статус, който тя отрежда. В края на социализма, а след това и с началото на пазарните промени градските бани в Сливен затварят врати и оставят празнина в достъпа до хигиена за хората, които нямат домашна баня, какъвто е случаят на повечето надежданци. С това изчезва и важно пространство за социализация на различните етнически групи, които водата дотогава е събирала на едно място.
В тази ситуация жителите на квартала не остават пасивни, както често биват обвинявани, а напротив, принудени са да са активни и да търсят други форми на достъп до хигиена, които често имат колективно измерение. Въпросът, който ме вълнува тук, е дали тези техни действия може да бъдат разглеждани като съпротива или като начин на оцеляване. Разглеждането на долупосочените социални практики на надежданци като скрити протоколи през призмата на инфраполитиката, въведена от Джеймс Скот (Scott, 1990), ни позволява да ги ситуираме в рамките на гражданските мобилизации и да разширим понятието за политическо участие и до действията на маргинализирани, подчинени групи, намиращи се извън институционалната политическа сфера. Дори и за най-изключените ромски мигранти, живеещи в извънградски и периферни градски зони във Франция и Италия, достъпът до услуги и хигиена е от съществено значение и затова прибягват до обществени водни инфраструктури като фонтани в търсене на телесна чистота (Rosa, 2016). Роза определя тази маргиналност не като „наложена“, а като „действена“[7], живяна в пространствени практики през тялото.
Съпротивата на жителите на „Надежда“ срещу статуквото и неолибералните управленски логики се изразява в различни тактики, които се изменят във времето с промяна на наличната инфраструктура и на социалния статус на гражданите.
Тук ще уточня, че и през социализма ромите са били подлагани на изключване от публичното водоподаване, каквато е била например чешмата на жп гарата. Когато в квартала е нямало вода, хората са наливали вода оттам, както си спомня Мария:
Оттам ни гонеха и ни биеха. А пък ние няма с какво да си перем гащите на бебетата и трябва да переш, две кофи вода, то за какво става? Но пак така си живеехме. Студено, замръзнало в тунела, падаме, ставаме, оттам пълнехме, а българите ни гонеха. Не дават! Казват: „Вие живеете долу там, защо идвате тука да пълните вода?”, и ни гонеха. Аз много лоши спомени имам.
Със замогването на населението след 60-те години се появяват чешми в частните дворове или къщи, което се превръща и в символ на повишен социален статус за все по-голяма част от населението. Днес, когато достъпът до течащата вода е все по-рядко явление в квартала, домашната чешма придобива отново предишното символно значение, особено в някои части на „Надежда“, където населението е бедно и не може да си позволи бутилирана вода. Така в южната част на квартала някои домакинства имат работеща чешма в дома си, от която дават вода на съседите си, често срещу заплащане. Това споделя и момиче (ок. 10 г.) от най-бедната южна част на квартала:
Отидох да попитам ей сега за една бутилка вода и тя [съседката] не ми даде. Друг път ѝ чукам, че искам вода да се изкъпя и тя не отваря и не ми дава. Отивам при баба ми в нейния хамам да се изкъпя. Жената с чешмата иска два лева за наливане. Не е безплатно. Онзи мъж на ъгъла също иска пари. Никъде не е безплатно.
Изчезването на обществените бани задвижва процеси на приватизация отдолу както в предоставянето на достъп до хигиена, така и в предоставянето на питейна вода. Жителите, които създават бани или продават питейна вода, се превръщат в „малки частни предприемачи“ (Bakker, 2010), от което черпят материален, но и символен капитал. Напълно приватизираният достъп до вода създава зависимост за едни и по-висок социален статус за други. Последните еднолично решават кой срещу колко пари ще получи няколко бутилки вода, а по този начин – и достъп до хигиена и уважение. Поради невъзможност да плаща, а и за да бъде независимо, домакинството на момичето от горния цитат се принуждава да изкопае дълбока дупка в двора си, където преди е имало чешма и от която в миналото също са давали вода на другите. Бабата на момичето се възмущава, че недаването на вода е богохулство, демонстрирайки вярването на хората от „Надежда“, че това природно богатство е дадено от Бога на всички и следователно трябва да е безплатно.
Допреди десетилетие на централния площад на квартала функционира публична чешма, свързана към централното водоснабдяване, построена от местния жител Портокал Портокалов, работещ в центъра за административно обслужване „Надежда“. Това му печели уважението на всички групи, включително и на етнически българи, които днес изпитват колективна носталгия по отминалото време, когато някой е полагал грижи за обществения живот.[8] На чешмата са се извършвали и сватбени ритуали като хвърляне на булото на булката и къпането ѝ с вода. С намаляване на водоподаването чешмата постепенно спира, а вече е неработеща и разрушена. Унищожаването на чешмата, отчасти поради липса на вода, се възприема от населението като всеобщ провал, с което изчезват и част от традициите им. Днес публичните власти са изместени от местни бизнесмени, собственици на заложни къщи, които възстановяват чешмата и които целят да извлекат символен капитал от някогашния авторитет на Портокалов.
Ил. 9. Местни жители на кв. „Надежда“ ремонтират публичната чешма на централния площад със собствени средства. Дарителят е местен бизнесмен, собственик на заложна къща. Вода обаче все още няма. Снимка: Божидар Божилов, Сливен квартал Надежда, май 2024 г.
Ил. 10. Така изглежда чешмата преди ремонта. Първоначално е изградена от тогавашния директор на административния център в квартала Портокал Портокалов. Снимка: Божидар Божилов, Сливен квартал Надежда, май 2024 г.
Всъщност недостатъчният достъп до чешми ни насочва към по-важния аналитичен въпрос, а именно защо само някои домакинства имат течаща вода. Как квартал с изградена водопроводна мрежа и канализация от 80-те години стига до толкова широко разпространена липса на основно благо? За съжаление, причините за влошеното състояние на мрежата, ограниченото водоподаване от „Водоснабдяване и канализация“ ООД – Сливен, и възникващите от това обществени и институционални отношения ще трябва да бъдат разгледани в друга публикация. Тук ще се спра само на някои следствия от намаленото количество вода в „Надежда“ и на появилите се нови социални форми на къпане на фона на изчезващите обществени бани на територията на Сливен като форма на съпротива на населението.
Тези социални практики трябва да бъдат поставени в по-широк контекст, за да се разкрие символното им значение на съпротива. След като в Сливен затварят публичните хигиенни пространства, надежданци намират различни решения за достъп до телесна чистота в зависимост от социално-икономическия си статус. Някои са индивидуални, а други – колективни, но всички те са поставени на изпитание от всеобщата липса на вода в квартала, което поражда напрежение между хората и увеличава стойността на водата, било то за къпане или за пиене. Това се отразява на достъпния арсенал от тактики на съпротива в борбата за хигиена, който, макар и все по-ограничен, съществува.
Тези практики зависят най-вече от материалното положение на домакинствата. По-бедните, които не разполагат с баня вкъщи, най-често ходят при роднини или съседи, на които понякога плащат около три лева. Такава е ситуацията на Силвия и бременната ѝ дъщеря, които ползват банята на брат ѝ, преди да отиде на преглед в болницата, където хигиената ѝ ще бъде строго съдена от лекари и медицински сестри. Тук е важно да подчертаем, че всяко излизане на жителите от квартала извън неговите граници, било то и само до близката жп гара, е свързано със стрес относно външния вид – те трябва да имат чисти дрехи, обувки и сресана коса. Общите улични пространства в „Надежда“, макар и разделени между различните социални и етнически групи, са по-скоро одомашнени и са продължение на недостатъчно големия частен дом. Те са място, където се случват всички празненства, редовни събирания и значими събития. Затова и външният вид е от по-малко значение в териториалните и символните граници на квартала.
По-заможните, натрупали пари от гурбет и закупили апартаменти в съседния квартал „Даме Груев“, използват баните там. „Ходя там да се къпя, да си изпера, тука като няма вода или като я спрат. Там водата е хубава. Всички го ползваме тоя апартамент – деца, внуци, много народ, аз само за банята“, споделя жител от музикантската част. Същото прави и гореспоменатата Ирина, когато у тях няма вода, а трябва да се изкъпе, натъртвайки колко по-необходима е водата за жените: „Трудно е без вода. Особено на жените с малки деца, болните, на жените като цяло ни е много трудно, като се има предвид, че трябва да вършим домакинска работа“.
Друга възможност за жителите на „Надежда“ са частните обществени бани, които отварят врати след затварянето на градските бани в града през 90-те години. Приватизацията на обществения живот се отразява най-тежко на по-бедните граждани на Сливен, които към онзи момент все още не са разполагали със собствена баня, каквито са били хората от квартала. В различни моменти функционират около пет бани. Първа отваря Селската баня в турската част, където има смесено помещение за семейства и отделно за мъже и жени. В началото цената е 0,50 лв., но вече достига три и даже пет лева. Вероятна причина за увеличението на цената е появата на все повече домашни бани, които правят обществените такива ненужни и скъпи за поддръжка. За една баня са необходими около трима работници, които да поддържат огъня за затопляне на водата, да пълнят бидони и да пускат вода с маркуч, когато няма вода, както и да посрещат клиентите, които може да достигнат 15–20 души на посещение.
Ил. 11 и 12. Обществена баня в южната част на кв. „Надежда“, която побира около двама – трима души наведнъж. Вляво е курната, чрез която хората се къпят, а вдясно е своеобразен бойлер за топлене на водата, която минава по саморъчно направената инсталация от тръби. Банята днес вече не работи поради високите разходи за функциониране. Снимки: респондент от квартала, май 2024 г.
За Иван, бивш собственик на такава квартална баня, затварянето на градските къпални в Сливен е златна възможност, която му осигурява доход в турбулентните времена на смяна на икономическата система. Жителите на „Надежда“, от друга страна, започват да изпитват на гърба си приватизирането на всекидневните им нужди. В същото време без тези неформални предприемачи достъпът до хигиена би бил невъзможен за мнозина в квартала, а с това – и нормалната интеракция със света извън него.
– Ами да ти кажа [смее се], като влезна демокрацията, ние си направихме баня. Това беше един плюс, пускахме хора да се къпят, те си плащат, разбираш ли? Ние сме на далавера. Навремето струваше един лев, 1,50 лева, но те си бяха истински пари. По двама [човека] пускахме, мъж и жена, двойка. Все едно ти говоря за къпалня. Примерно ’неска, като прекараш десет двойки и т’ва са около 20 лева, това си бяха много пари. Хлябът си беше 15 стотинки, Добруджата беше 26 стотинки, белият беше 30 стотинки.
– Защо затворихте банята?
– Виж, вече почти всеки си има баня и т’ва вече някак си не върви. Нормално, с’я, европейци сме с’я, демокрация все пак, някак си. Само че в тази бушменска демокрация...
Етническото и пространственото разделение в квартала се пренася и в баните – градешката и южната част използват едни къпални, а турската и музикантската – други. Различният социален статус обаче често е причина за раздор, а понякога – и за напускане на банята.
Вече си направих баня вкъщи, след като видях, че има проблеми в тази [селската] баня. Някои затварят, други казват: „Скъпо ни излиза“. После ходихме и в предпоследната къща вдясно [на баня].
Най-много бани има в турската част. В турската част много скандали имаше, те не дават място. Подценяват те, че си циганка. Например: „А, снаха ми ще дойде“, пази ѝ място, стои и с часове се къпят. А пък аз искам набързо [да се изкъпя] и да изляза. И викам тъй ли? И изтеглих един заем и си направих баня. Накрая вече отивах в южната част, на [улица] Преображенска, не в южната. Ама беше много чисто, той беше бръснар. И накрая вече си направих. По-хубаво. (Мария, около 57 г., от музикантската част, записки)
Контрастиращи с частните бани са квази-обществените безплатни душове на международната неправителствена организация „Лекари на света“, която осигурява гинекологични прегледи за жени от квартала. Освен баня сдружението предлага и пералня, където жените може да си изперат дрехите, докато се къпят, а в съседното помещение служителите дават съвети за сексуално и репродуктивно здраве. Една от социалните работнички обяснява как достъпът до хигиена влияе на психосоциалното състояние на жените:
Важно е, много е важно, защото ние преди една – две години сме придружавали жените и тези, които нямат условия да се къпят, просто миришат, не са чисти и не е удобно пред доктора да отидеш мръсна. Неприятно е. А когато тя се изкъпе тука, тя е по-спокойна и ние сме по-спокойни. И те разбират, нали – нямат условия, идват, ползват банята и така се чувстват малко по-добре, по-спокойни. Даваме им по една дамска превръзка, носят си дрехи, през това време може да им изперем дрехите, да ги изсушим, даваме им други дрехи. Защото е безплатно и се радват.
Редица изследвания по света показват същия феномен. Жените, по-често от мъжете, изпитват тревожност, страх и даже срам поради липсата на достатъчно вода да се изкъпят, вероятността от конфликти с роднини и съседи, невъзможността да извършат домашните си задължения (да изперат, измият, сготвят) (Ennis-McMillan, 2001; Subbaraman et al., 2015; Wutich and Ragsdale, 2008). Именно поради срам от това да бъдат видени като бедни и неразполагащи със собствена баня жени от южната част на „Надежда“ не искат да използват банята на „Лекари на света“. Така безплатният достъп до хигиена, макар и на пръв поглед независим от материалното положение, е предопределен от него.
Демократичният достъп до собствена баня обаче все още не е факт за голяма част от бедните жители на кв. „Надежда“, макар частните предприемачи да са преустановили хигиенизиращата си дейност под нарастващата тежест на разходите. Някои се къпят у съседи, основно срещу заплащане на три – пет лв., поради което честотата на посещенията е разредена. Други се къпят с кофа на двора или в тоалетната, приспособена и за баня.
Съпротива или оцеляване?
Може ли да наречем горепосочените практики тактики на съпротива на доминирана група или начини за оцеляването ѝ? Макар разликата между двете да е малка, теоретичната рамка на инфраполитиката на Джеймс Скот ни дава аргументи да погледнем тези социални действия като политически, а не като такива, затвърждаващи доминираната позиция на маргинализираните като пасивни наблюдатели на съдбата си. Прилагането на призмата на Скот ни помага по-фино да прочетем и анализираме политическата активност на подчинени групи, каквито са жителите на „Надежда“, и да разберем по-добре дали те действително приемат отреденото им място. Този дискурсивен прочит на практиките им допълва класовия анализ на обществените отношения, като поглежда по-задълбочено към властовите динамики между доминиращи и подчинени. Скот разделя тези динамики на „скрити“ и „публични“ протоколи, които са в постоянно противопоставяне и противоречие. Скритите протоколи дават възможност на маргинализираните да спечелят малко от отказаното им достойнство и да преобърнат съществуващите властови отношения в своя полза.
Всички видими отношения между различните групи са сблъсъкът на публичните протоколи на подчинените с публичните протоколи на доминиращите, в който силите не са изравнени. Така например в сегрегирания кв. „Столипиново“ в Пловдив общественият образ на боклука, наред с други фактори, е изграден с помощта на мощен медийно-властови комплекс и служи за оправдаване на репресивни политики и расовизиране на жителите на квартала като мръсни, недостойни, незаслужаващи нормална инфраструктура (Венков, 2023). Скритите протоколи се противопоставят на „нормалното“, което е представено в публичните протоколи, и го преобръщат.
За доминиращите социални групи в Сливен ромите в кв. „Надежда“ са „мръсни“, не се къпят, заслужено нямат вода, защото не я плащат, опасни са и т. н. Те обаче, като подчинена група, имат интерес да не се противопоставят открито на тези хегемонни расовизиращи представи, но и същевременно – практическа нужда от съпротива, за да минимализират унижението от ограничената хигиена, на което са подложени. Кварталът осигурява маргинализираното социално и физическо пространство, необходимо за извършване на нерегламентираните скрити протоколи. Такива са например баните, които някои жители са отворили, след затварянето на обществените такива в града. Те не са „легална търговска дейност“, но в същото време отмиват срама от липсата на хигиена. По същия начин действат и квази-обществените бани на близки съседи или даването на вода, често непозволено изпомпана от водопровода с хидрофорна помпа. Важно е обаче да се направи историческо сравнение преди 1989 г. и след това и да се проследи как центърът на власт се изменя, а с това – и откритата и скритата съпротива на маргинализираните. Тук ще се спра съвсем накратко на това.
В социалистическия период разрастващата се урбанизация поставя и нови императиви пред новите власти – по-добро благоустройство и хигиена за здрава работна сила. Наред с други квартали, много усилия са положени за справяне с епидемиите в двата ромски квартала „Никола Кочев“ (днес „Комлука“) и „Даме Груев“ (днес „Надежда“), но в последния властите срещат „решителна съпротива срещу здравната и хигиенна просвета“ (Стоянова, 2017: 259). Този публичен запис на съпротива има своя ефект и Градският народен съвет още повече се опитва да наложи по-високи здравни навици на население, което и тогава живее в мизерни битови условия. Тук прави впечатление характера на съпротивата на ромите. През социализма тя е срещу държавата, която се опитва да наложи еднакви хигиенни норми за всички и да повиши наравно жизнения стандарт, което е посрещнато с недоверие от населението. Въпреки че през 50-те години и етническите българи в града нямат собствена баня, течаща вода в дворовете и нормални тоалетни, властта не разграничава кварталите по етнически признак, а полага усилия за подобряване на условията навсякъде. Макар в края на 70-те години животът значително да се е подобрил, то властите все пак смятат, че концентрацията на ромите в „Надежда“ е пречка за подобряване на бита им и изказват мнение даже за благоустрояване на квартала с предимство, за да достигне до нивото на другите части на Сливен (Стоянова, 2017: 280).
След 1989 г. власт вече се упражнява не само от политически фигури, а и от пазарни правила. Ако дотогава институциите се опитват да подобрят жилищните условия и хигиена за всички и следователно съпротивата е директно срещу тях, то в новата икономическа и политическа реалност ромското население в „Надежда“ е по-скоро изоставено, а обектът на съпротива е „невидимата ръка на пазара“ и последвалото селективно изключване на неплатежоспособно население. С това и съпротивата става скрита и трудно доловима.
Тук ми се струва важно да направя още един паралел. В началото споменах как според Евлия Челеби през XVII в. заможните сливналии започват да си правят домашни бани, но въпреки това обществените бани не изчезват. В „Надежда“ се наблюдава обратният феномен. С появата на все повече бани в домакинствата, частните обществени бани замират, каквато е съдбата на банята на улица „Кара Кольо“ например. Тя не носи със себе си престиж и няма ритуално значение (като при сватбите), а обратното – тя е видим за околните символ на бедност.
Именно немотията, сегрегацията, както вътрешна, така и външна, прави жителите на квартала, особено в южната и градешката части, лесни за експлоатация и манипулация. През 2016 г. в „Надежда“ се заселва Даниел Хъл, британски педофил, представящ се за евангелски пастор, който успява да спечели доверието на хората с материални облаги като поставяне на дограми, направа на бани и тоалетни, закупуване на електрически уреди, поправка на покриви, заплащане на медицински операции и други. Неслучайно се концентрира в най-бедните части на „Надежда“, където семейства живеят натъпкани в ръчно направени колиби и липсват каквито и да било нормални условия за живот. По-късно, през 2022 г. той създава и фондация със същия предмет на дейност: „да осигури по-добър стандарт на живот чрез изграждане на бани и тоалетни за онези, които живеят без такива, и чрез поправяне на жилища, които са под нормалния стандарт за живот“. Срещу подобрените материални условия и липса на явни причини за съмнение родителите лесно оставят децата да пренощуват при осъдения вече във Великобритания педофил, единствен помогнал на жителите на квартала. През 2019 г. и 2022 г. Хъл е арестуван за блудство с над 20 малолетни и непълнолетни момчета и разпространение на порнографски материали, а през 2021 г. е осъден за укриване на данъци върху сума от близо един милион лева, натрупани от предполагаеми дарения.
Отдръпването на публичните власти след 1989 г. от грижата за населението, част от което и преди това все още живее в подстандартни условия, създава възможност това място да бъде заето от частни предприемачи, църкви, мисионери и насилници, които безконтролно извършват своята дейност за сметка на уязвими групи. Достъпът до хигиена, а с това и до здраве, вече е напълно индивидуализиран и скрит в дома, а извън него става прието къпането да е само за забавление в частни басейни, и то само за „правилния“ етнос. Тези, които пазарът заварва без собствена баня, са принудени да търсят алтернативни решения, които обаче понякога ги поставят и в опасност.
Заключение
В тази статия се опитах да разгледам трансформациите на социалните форми на къпане в Сливен в условията на все по-разпространени неолиберални управленски логики, спирайки се на минерални бани, градски къпални и техните разновидности в условията на маргиналност и бедност. Сравнението на тези форми показва ярки дистинкции между функциониращите до 90-те години обществени бани и техните еквиваленти на ниво сегрегиран квартал. Една от най-открояващите се последици от неолиберализма са изчезващите места за социализация между различни социални и етнически групи, каквито представляват съществуващите до 1989 г. пространства. Навлизащите индивидуализиращи идеологии и пазарни логики свеждат практиката на къпане основно до домашни условия, а ограничават обществените форми единствено до развлечение в частни басейни със скъп вход, дискриминиращи спрямо бедни и роми.
С този текст предлагам оригинален принос към проучвания на социалните практики на ползване на бани, като сравнявам традиционните форми с тези на изолирани етнически групи и поставям техните действия в сферата на инфраполитиката. Подчинените групи, неприсъстващи в обществената сфера и изключени от обичайното политическо участие като избори, подписки, петиции и протести, намират други начини да изразят съпротивата си срещу статуквото. Техните скрити протоколи за достъп до хигиена може да бъдат видени през призмата на политическото действие и включени в полето на гражданските градски мобилизации. Невинаги съпротивата е възможна и успешна обаче и жителите на „Надежда“ изпитват върху себе си експлоатационни практики на насилници, които утежняват положението им на зависимост и подчинение.
Библиография
Апостолов, Димитър, Цветков Иван, Петров, Николай, и Трайков, Стефан. 1983. Справочник за профсъюзните курортни заведения. София: Профиздат.
Ботушев, Николай. 2002. „Минералните бани в моите спомени“. Сливенски новини, 28. (посетено на 01.09.2024 г.).
Василев, Веселин. 2014. Сливенски калейдоскоп. Сливен: Жажда.
Венков, Никола. 2023. „Столипиново: Боклук, медии, власти и расиализация“. Семинар_BG, 25 (посетено на 01.09.2024 г.).
Гочев, Гочо. 2015. История на Сливенски минерални бани. Сливен: Жажда.
Григорова, Ваня и Медаров, Георги. 2015. На прицел – общественото водоснабдяване. София: Колектив на обществени интервенции.
Дечев, Васил. 2007. „Кои са най-старите постройки в Сливен“. Седмица, 13.
Димитрова, Светла. 2017. Старозагорските минерални бани, история в осем хилядолетия. Стара Загора: Дъга Плюс.
Козаров, Георги. 1902. „Новозастроените Градски минерални бани (Лъджи) при град Сливен“. Списание на Българското инженерно-архитектурно дружество, 7: 136–142.
Костова, Павела. 2023. „‘Хората трябва да реагират’. Как България стигна до ‘басейни за бели’“. Радио Свободна Европа/Радио Свобода, 31.07.2023 г. (посетено на 01.09.2024 г.).
Коцева, Виолета. 2012. „‘Честита баня!’: Етноложки поглед към хигиената на българите“. София: РААБЕ.
Кръстев, Стефан и Кратункова, Росица. 2022. Дом за всеки: Мисия (не)възможна? Лекари на света – клон Сливен.
Кънев, Стамен. 2017. „Обществената баня като фактор за формиране на локална идентичност. XX – началото на XXI век (По примера на столичния квартал „Горна баня“)“. Българска етнология, 3: 281–299.
Марушиакова, Елена и Попов, Веселин. 1993. Циганите в България. София: КЛУБ’90.
Медаров, Георги. 2024. Раси и класи в класическата и некласическата социология. София: Орион прес.
Миков, Любомир. 2011. „Коментар върху датирането на османските обществени бани по българските земи (XV–XIX век)“. Български фолклор, 2: 53–60.
Миков, Любомир. 2012. „Османските обществени бани по българските земи“. В: Османска архитектура и изкуство в България. Избрани студии, т. 1. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 213–259.
Пейчев. Стефан. 2018. „Водоснабдителната система на османска София през Ранния модерен период“. Годишник на Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, т. 1, бр. 1, 179–189. DOI: 10.54664/YQDR4584 (посетено на 01.09.2024 г.).
Сегон, Рафаел и Монова, Миладина. 2023. „Между одомашняване и остоковяване. Минерална вода, инфраструктура и напрежения в хидросоциалния цикъл на Велинград“. Anthropology. Journal for Sociocultural Anthropology / Антропология. Списание за социокултурна антропология, 10 (2): 9–45 (посетено на 01.09.2024 г.).
Сливенски новини. 2007а. „Минералните бани стават модерен европейски курорт“. Сливенски новини, 13, 30.03.2007 г. (посетено на 01.09.2024 г.).
Сливенски новини, 2007б. „СПА център на Минералните бани?“. Сливенски новини, 24, 15.06.2007 г. (посетено на 01.09.2024 г.).
Сливенски новини. 2006. „Ще продават сгради на минералните бани“. Сливенски новини, 28, 14.07.2006 г. (посетено на 01.09.2024 г.).
Стайнова, Михаила. 1995. Османски изкуства на Балканите XV–XVIII век. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.
Стоянова, Пламена. 2017. Циганите в годините на социализма. София: Парадигма.
Страхилов, Иво и Каракушева, Славка. 2024. „'Сровени' спомени: приемственост и разруха в хидросоциалното наследство на разложкото село Баня“. Семинар_BG, 27 (посетено на 29.12.2024 г.).
Томова, Илова. 1995. Циганите в преходния период. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.
Томова, Илона. 2007. „Изследване на малцинствата: Интердисциплинарният диалог“. Социологически проблеми, 1–2: 257–274.
Христов, Момчил. 2013. Биополитическо конструиране на градското пространство: Изобретяване и усвояване на биополитически техники от индустриалния градски център до социалистическия хабитат. Докторска дисертация, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Христов, Момчил. 2023. „Биополитиката като изкуство на движенията“. Критика и хуманизъм, 2 (59): 37–61.
Bakker, Karen. 2010. Privatizing Water: Governance Failure and the World’s Urban Water Crisis. Ithaca and London: Cornell University Press.
Dorondel, Stefan and Şerban, Stelu. 2020. “Healing Waters: Infrastructure and Capitalist Fantasies in the Socialist Ruins of Rural Bulgaria”. Canadian Journal of Development Studies / Revue Canadienne d’études Du Développement, 41 (1): 127–143. DOI: 10.1080/02255189.2019.1632176 (посетено на 01.09.2024 г.).
Dunajeva, Jekatyerina and Kostka, Joanna. 2022. “Racialized Politics of Garbage: Waste Management in Urban Roma Settlements in Eastern Europe”. Ethnic and Racial Studies, 45 (1): 90–112.
Ennis-McMillan, Michael C. 2001. “Suffering from Water: Social Origins of Bodily Distress in a Mexican Community”. Medical Anthropology Quarterly, 15 (3): 368–390.
Geertz, Clifford. 1998. “Deep Hanging Out”. The New York Review of Books, 45 (1): 69.
Kanev, Stamen. 2019. “The Public Bath as a Factor in Local Identity Construction, 20th–early 21st century (The case of Gorna Banya quarter in Sofia)”. Ethnologia Bulgarica. Yearbook of Bulgarian Ethnology and Folklore, 6 (1): 121–138.
Medarov, Goergi and McDonald, David A. 2019. “Which Way Will the Winds Blow? Post-Privatisation Water Struggles in Sofia, Bulgaria”. Water Alternatives, 12 (2): 438–458.
Pamporov, Alexey. 2021. Nadejda Snapshot of the Health Status and Living Conditions. Doctors of the world Bulgaria.
Rosa, Elisabetta. 2016. “Pratiques discrètes de résistance des migrants roms à Turin et à Marseille”. Cultures & Conflits, 101: 19–34. DOI: 10.4000/conflits.19133 (посетено на 01.09.2024 г.).
Scott, James C. 1990. Domination and the Arts of Resistance: Hidden Transcripts. New Haven: Yale University Press.
Segond, Raphaëlle. 2024. “Fonds structurels européens et croissance des inégalités territoriales: Les services d’approvisionnement en eau et d’assainissement en Bulgarie”. L’Information géographique, 88 (1): 54–72.
Stoyanova, Tsvetelina. 2020. Mineral baths in Bulgaria: The revival of wellness tourism. Technische Universität Wien.
Strahilov, Ivo. 2020. “‘Où est notre eau?’ Dépossessions et mobilisations patrimoniales dans la Bulgarie actuelle (le cas de Pernik, 2019-2020)”. In: Marinescu, Valentina and Rovenţa-Frumuşani, Daniela (eds.) Communication, environnement et développement durable. Études de cas. Cluj-Napoca: Presa Universitară Clujeană, 47–68
Subbaraman, Ramnath, Nolan, Laura, Sawant, Kiran, Shitole, Shrutika, Shitole, Tejal, Nanarkar, Mahesh, Patil-Deshmukh, Anita, and E. Bloom, David. 2015. “Multidimensional Measurement of Household Water Poverty in a Mumbai Slum: Looking Beyond Water Quality”. PLOS ONE, 10 (7): e0133241.
Wacquant, Loïc. 2006. Das Janusgesicht des Ghettos und andere Essays. Berlin and Boston: Birkhäuser.
Wacquant, Loïc. 2008. Urban Outcasts: A Comparative Sociology of Advanced Marginality. Cambridge: Polity Press.
Wutich, Amber, and Ragsdale, Kathleen. 2008. “Water Insecurity and Emotional Distress: Coping with Supply, Access, and Seasonal Variability of Water in a Bolivian Squatter Settlement”. Social Science & Medicine, 67 (12): 2116–2125.
Архивни материали
Държавен архив – Сливен, ф. 616, оп. 2, а. е. 20, 102, 103. Градски народен съвет – Сливен.
Държавен архив – Сливен, ф. 616, оп. 8, а. е. 169. Градски народен съвет – Сливен.
[1] Ремонтът на минералната баня в кв. „Овча купел“ предвижда необичайно съвместяване на две много разнородни функции – баня и научен център. В Панчарево има обществена баня, която обаче е изключително далеч за хората, живеещи в бедност. Град Банкя от две години вече има реставрирана и функционираща минерална баня, в която цените за посещение започват от 15 лева нагоре, правейки я също недостъпна за мнозина.
[2] Такъв е случаят например с Царската баня в Банкя, която Столична община ремонтира за осем млн. лева през 2022 г. и която се опитва в продължение на три години да отдаде на концесия, засега неуспешно.
[3] Въпросите за историята, значението и състоянието на Сливенските минерални бани днес са били обект на различни проучвания. Едно от тях, което по-обстойно се занимава с темата, е проектът Дворците на здравето на Слава Савова.
[4] Като банята в софийския квартал „Горна баня“, която затваря врати през 2008 г. Българската асоциация за термално наследство документира съдбата на минералните бани из страната, голяма част от които са изоставени от обществените власти.
[5] Всички респонденти са анонимизирани.
[6] Кънев (2017) описва същата картина и за банята в софийския квартал „Горна баня“.
[7] Marginalité soubie срещу marginalité agie.
[8] Днес местни активисти полагат усилия и влагат средства да възстановят централната чешма, което е посрещнато позитивно от хората.
Биографична справка
Росица Кратункова има магистратура по право от ПУ „Паисий Хилендарски“, както и магистратура по европейски въпроси от Института по политически науки в Париж. Интересите ѝ са в полето на градските изследвания, сегрегацията, жилищните политики. Работила е по етнографско изследване на квартал „Столипиново“ в Пловдив през 2015–2016 г., а от 2020 г. е свързана с квартал „Надежда“ в Сливен първоначално в качеството ѝ на служителка към сдружение „Лекари на света“, а от 2023 г. и като съоснователка на Фондация „За Надежда“. ИФС – БАН.
Email: rossikratunkova[at]gmail.com
