Резюме: Тази статия проследява процесите, довели до тривиализирането на османското хидротермално наследство и изпразването му от съдържание в модерна София, където нацията доминира над природата във визията за представителния център на града. В същото време, привеждайки в употреба разнообразни архивни документи от османския период и първите няколко десетилетия на самостоятелна българска държавност и подлагайки на критичен анализ публикациите за минералните бани на османска София, статията деконструира събирателния образ на „софийската баня“, наложил се и доминиращ от десетилетия историографията по темата. Фокус на изследването са османските минерални бани в историческия център на София, наричан през османския период Банябашъ (днес Бански площад). Целта е да се реконструира, доколкото позволяват историческите източници, хидротермалната топография на Банябашъ и така да се предложи нова рамка, базирана на исторически данни, за преосмисляне на ролята на османското хидротермално наследство в културната идентичност на града.
Ключови думи: Банябашъ, Бански площад, хидротермално наследство, каплъджа
“Sofia’s Bath”: The Ottoman Hydrothermal Legacy as an Abstraction
Stefan Peychev
Abstract: This article traces the processes that led to the trivialization of the Ottoman hydrothermal legacy and its emptying of content in modern Sofia, where the nation dominates over nature in the vision of the city’s representative center. At the same time, introducing a variety of archival documents from the Ottoman period and the first few decades of independent Bulgarian statehood and engaging in a critical reading of the publications on Ottoman Sofia’s thermal baths, the article deconstructs the stereotype of “Sofia’s bath” that has dominated the historiography on the subject for decades. The focus of the study is the Ottoman thermal baths in Sofia’s historic center, known during the Ottoman period as Banyabaşı (modern-day Bath Square). The aim is to reconstruct, as far as the historical sources allow, the hydrothermal topography of Banyabaşı and thus to propose a new framework, based on historical data, for rethinking the role of the Ottoman hydrothermal legacy in the cultural identity of the city.
Keywords: Banyabaşı, Bath Square, hydrothermal legacy, kaplıca
Citation: Пейчев, Стефан. 2024. „'Софийската баня': османското хидротермално наследство като абстракция“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/877-peychev.html.
В поредица от археологически проучвания, проведени през осемдесетте години на двадесети век и в началото на двадесет и първи на терена, разположен североизточно от Банябашъ джамия в историческия център на София, бяха разкрити останките на главната женска минерална баня от османския период. Последвалите проучванията публикации в Археологически открития и разкопки, в характерния за изданието лаконичен технически стил, се фокусират върху особеностите на градежа без коментар относно културно-историческия контекст на сградата (Григорова, 1983; Димитрова и Рогева, 1989; Шалганов, 2003). Изключение донякъде прави докладът на Константин Шалганов, ръководител на последното проучване. Шалганов споменава едно популярно описание на софийска обществена баня, направено от Ханс Дерншвам през 1553 г., като основание да датира изграждането на новоразкритата баня в началото на шестнадесети век (Шалганов, 2003: 213). Поради локацията си в оживен търговски, транспортен и туристически възел в центъра на днешна София, археологическият обект се сдоби с информационно табло с текст на български и английски език. В таблото обектът е описан като „[о]станки от обществена минерална баня /хамам/, съществувала с различни преустройства на това място от XVI до началото на XX век“. Включено е изображение на куполна постройка, план на останките на банята и кратък цитат от пътеписа на Ханс Дерншвам (вж. ил. 1).
Ил. 1. Информационно табло до археологически обект, намиращ се на североизток от Банябашъ джамия, август 2011 г.
Снимка: авторът.
Предвид утвърдената от десетилетия практика да бъдат изтъквани постиженията на Античността при изграждане на представителния образ на българската столица (вж. Peychev, 2023), решението останките на османската баня да бъдат съхранени като културно-туристически обект изглежда на пръв поглед като пробив в доминиращия наратив. При втори преглед на информацията, съдържаща се в таблото, обаче се забелязват проблеми, илюстриращи някои важни аспекти на отношението ни към османското наследство. Първо, етикетирането на османска минерална баня като хамам е технически некоректно поради съществените разлики по отношение на архитектурен план и ритуал на къпане между минералните бани (наричани каплъджа или ълъджа) и хамамите, захранвани с изкуствено затоплена вода. Второ, куполната постройка, изобразена на таблото, всъщност представлява горещото помещение на главната мъжка минерална баня в състоянието, в което то се намира непосредствено преди разрушаването си през 1913 г. Главната мъжка баня е разположена непосредствено над каптажа на минералния извор, на изток-югоизток от Банябашъ джамия, в съседство с главната женска баня, чиито останки уж описва информационното табло. Трето, описанието на обществена баня, направено през 1553 г. от Ханс Дерншвам, и частично цитирано на информационното табло, не се отнася до нито една от минералните бани на османска София. С две думи, повечето от информацията, съдържаща се в таблото, не е вярна.[1]
Коя точно е османската баня – обект на археологически проучвания през осемдесетте години на двадесети век и в началото на двадесет и първи? Защо в иначе малкото културно-исторически данни за банята, представени на информационното табло и в доклада на Шалганов, се съдържат толкова много фактологични неточности? Защо е толкова трудно да идентифицираме една от най-често посещаваните хигиенни и културни институции в историческия център на София, просъществувала и функционирала до 1910 г.? Настоящата статия проследява процесите, довели до тривиализирането на османското хидротермално наследство и изпразването му от съдържание в модерна София, където нацията доминира над природата във визията за представителния център на столичния град. В същото време, привеждайки в употреба разнообразни архивни документи от османския период и първите няколко десетилетия на самостоятелна българска държавност и подлагайки на критичен анализ публикациите за минералните бани на османска София, статията деконструира събирателния образ на „софийската баня“, наложил се и доминиращ от десетилетия историографията по темата. Фокус на изследването са османските минерални бани в историческия център на София, наричан през османския период Банябашъ (днес Бански площад). Целта е да се реконструира, доколкото позволяват историческите източници, хидротермалната топография на Банябашъ и така да се предложи нова рамка, базирана на исторически данни, за преосмисляне на ролята на османското хидротермално наследство в културната идентичност на града.
Османската обществена баня: архитектура и ритуал
Османската култура на обществено къпане се развива на основата на един хилядолетен обмен на бански традиции и практики в етническата, религиозната и културната мозайка на Близкия изток. Ислямският свят заимства банските традиции на Рим и Византия в Леванта в края на Късната античност, когато обществените бани са значително по-малки от класическите си предшественици. Оттам ранната ислямска традиция стига до Иран, откъдето през дванадесети и тринадесети век бива пренесена до Мала Азия от селджуците (Cichocki, 2005: 35–36). По времето на появата на османската държава в края на тринадесети и началото на четиринадесети век византийската култура на обществено къпане в Анадола и на Балканите е в значителна степен замряла. Дори що се отнася до Константинопол, последните писмени сведения за обществени бани са от седми век (Kennedy, 1985: 8); банските съоръжения, които остават в употреба във византийско-славянския свят от седми век нататък, са малки и непретенциозни и свидетелстват за намалялата важност на къпането като хигиенна практика и културна норма. Когато през четиринадесети век османците започват да завладяват Балканския полуостров, те са принудени да строят бани, които да обслужват ритуалните и ежедневните им нужди, възраждайки по този начин идеята и практиката на обществено къпане в региона (Kiel, 1976).
Банската традиция на османците познава два типа бани, различаващи се един от друг по отношение на водоснабдяване, архитектурен план и ритуал на къпане. Най-разпространени в Мала Азия и на Балканите, особено в градските центрове, са баните с изкуствено затопляна вода, наричани хамами. В планово отношение хамамът обикновено се състои от три помещения: соуклук (студено помещение), ълъклък (топло помещение) и съджаклък (горещо помещение) (вж. ил. 2). Соуклукът служи както за съблекалня, така и като място за социализация след края на къпането и преди напускането на банята. Ълъклъкът е преходно пространство, престоят в което е необходим за да може посетителят да се настрои за високата температура в горещото помещение. Съджаклъкът е мястото, където става самото къпане, за което се използва вода от курни, разположени по продължение на стените на помещението. В центъра на това главно помещение е разположена мраморна плоча – гьобек таш, върху която посетителите могат да лежат за подобряване на кръвообращението, изпотяване и масаж. Около съджаклъка често се намират малки помещения (халвети), които предлагат по-висока температура и възможност за уединение. Хамамът се снабдява с вода посредством включване към водоснабдителната система, или – ако условията го позволяват – от реки, потоци, езера, цистерни или други водоизточници. За затопляне на водата служи пещта (кюлхан), разположена непосредствено зад сградата. Хипокаустова система от канали и тръби под подовете, а понякога и в стените на помещенията осигурява допълнителна топлина за посетителите, които често прекарват продължително време в банята. Видян отвън, османският хамам често представлява внушителна постройка, отличаваща се с каменния си строеж и с куполите си. Тъй като необходимостта от поддържане на висока температура в основните бански помещения налага ограничения в обема им, визуално най-монументалните и представителни части на баните обикновено са съблекалните, които надминават по размери много еднокуполни джамии (Kiel, 1976: 94). Ходенето на баня е полово обусловено – мъжете и жените посещават отделни бани, а в случаи в които се налага да се използва една и съща баня това става през различни дни от седмицата. Женските бани често са по-малки от мъжките, а при чифте баните – бани с две отделни мъжка и женска части – женското отделение обикновено е по-малко и по-семпло декорирано от мъжкото, с вход, често скрит от погледите на минувачите.
Ил. 2. Разрез и план на Чифте хамам, Пловдив. Източник: Харбова, 1991: 132.
Отделен компонент на османската банска традиция, по отношение на архитектура, технология на водоснабдяване и ритуал на къпане, е обществената баня, известна като каплъджа (вж. ил. 3 и 4). В Анадола и на Балканите, където е налице изобилие на термални води, османците строят бански сгради върху новооткрити или вече известни извори, а съществуващи вече постройки често биват реновирани и преизползвани. Последователността на помещенията в една минерална баня следва същата логика като при хамама; съществената разлика е в горещото помещение и в начина на къпане. Докато в хамама къпането се извършва чрез обливане с вода от курните, разположени по протежение на стените на съджаклъка, в центъра на горещото помещение и на банския ритуал в една каплъджа е басейнът с минерална вода. Сред най-известните минерални бани в Османската империя са тези в Бурса, София и Буда, където минералната вода оставя силен отпечатък върху архитектурната среда и градската култура. В повечето случаи обаче, за разлика от хамамите, чието присъствие е характерно за османските градове, каплъджите се намират в селски райони и често представляват семпли структури, изградени непосредствено върху извора и състоящи се само от горещо помещение с басейн и съблекалня.
„Софийската баня“
Със своите хигиенни и култови функции обществените бани са виждани като интегрална част от градския живот в средновековния и ранния модерен мюсюлмански свят. Османците възприемат това схващане от началото на държавническия си път, като се възползват ефективно от политическата и културна символика на институцията на обществената баня. При все че османските бани са по-малки като размер и не са толкова визуално грандиозни колкото римските имперски терми, те играят ключова роля в организацията на градското пространство. Обществените бани са сред първите сгради, които османците изграждат непосредствено след завладяването на някой град или основаването на нов. Баните служат на първо място за посрещане на ежедневните хигиенни нужди и изпълняване на религиозните предписания за телесна чистота на мюсюлманските заселници, но в качеството си на институция, отворена за всички хора без оглед на религиозна принадлежност, те също така повишават престижа на династията в очите на хетерогенното градско население. Показателен – и многократно споменаван – пример за символното значение на обществените бани е случаят с Мехмед II Фатих (1444–1446, 1451–1481), който, скоро след завладяването на Константинопол, нарежда на своите военачалници и администратори да основават благотворителни фондации (вакъфи) с цел възстановяването на града. По думите на летописеца Критовулос, султанът
събра при себе си всички богати и най-способни хора, тези които се радваха на голямо богатство и просперитет, и им нареди да строят големи къщи в града, където си изберат. Нареди им също да строят бани, ханове и базари, и многобройни и много красиви дюкяни, да издигат молитвени сгради, и да окичват и украсяват града с много други подобни сгради, без да пестят средства, тъй като всеки имаше възможности и способности. (Kritovoulos, 1954: 140)
Обществената благотворителност, типична за исляма и достигнала върха в своето развитие в Османската империя, в комбинация със стратегическата цел за османизация на градското пространство, превръща институцията на обществената баня в основен компонент на градската тъкан както в столицата, така и в провинциите. В османската градска среда обществените бани обикновено са разположени в търговските ядра на градовете или в жилищните квартали. Най-големите бани, често построени по волята на членове на имперското семейство, са тези, разположени в търговските зони. Със своите размери и великолепие те промотират имперския визуален код както сред местното население, така и в очите на чужди посетители. В жилищните квартали, освен за подсигуряване на хигиенни нужди, обществените бани служат като репери на усещането за място и местната идентичност.
Независимо от значимостта на обществените бани в архитектурната тъкан и ежедневието на османските градове, написването на биографичните им разкази, с малки изключения[2], е затруднено от проблеми на изворовата база и промени в културните контексти. Според изследването на османската архитектура на Балканите, направено от турския архитектурен историк Екрем Хаккъ Айверди, обществените бани, построени от османците в българските земи, наброяват сто и тринадесет. На първите места в списъка на Айверди са Кюстендил с петнадесет бани, София с единадесет, Никопол с десет и Пловдив с девет (Ayverdi, 1982: 141–143). Изследването на Айверди се базира на архивна документация, но далеч не е прецизно и само по себе си не е особено полезно за проучването на който и да е период от османското владичество. Пикът в строежа на хамами в Османската империя е през шестнадесети и седемнадесети век, но обществени бани се строят през целия живот на империята. Има случаи, в които бани биват занемарени и дори престават да съществуват; продажбата на баня от една благотворителна фондация на друга е нормална финансова транзакция. Продажбата на обществена баня обикновено води и до промяна на името на банята вследствие на асоциирането ѝ с нов благодетел. Тоест някои от баните, споменати от Айверди, може да фигурират в списъка повече от веднъж под различни имена.
Ако се интересуваме от сградния фонд на конкретно селище от ранния модерен период на Османската империя, особено що се отнася до типовете и броя обществени сгради в османските градове, търсенето ни трябва да започне от тахририте – данъчни регистри, съставяни до началото на седемнадесети век. Огромната стойност на тахририте като източник за проучването на градското развитие и архитектурната история (и много други теми, в това число историческа демография, ислямизация и икономическа история) е неведнъж дебело подчертавана; необходимостта от внимателен и критичен подход към изворите също е често изтъквана (вж. например Lowry, 1992; Çiçek, 1995; Coşgel, 2004). Не е необичайно евкаф (мн. ч. на вакъф) секцията на един регистър да не изброява всички благотворителни фондации в даден град. Дори ако един вакъф е включен в регистъра, няма гаранция че всичките му благотворителни и приходоносни компоненти са споменати. Трудността на работата с тахририте прави задачата за установяване на точния брой хамами и идентификацията и локализацията им практически неразрешима без използване на други източници. Този проблем се илюстрира добре от ТТ 492, подробен (муфассал) регистър от 1570/71 г., посочващ в резюмето за София, че градът има седем бани (BOA, TT 492: 2). В евкаф секцията на регистъра обаче е спомената единствено една минерална баня, и то не като част от конкретна фондация, а просто като отправна точка за поясняване локацията на други сгради (BOA, TT 492: 714). Първият регистър, който дава конкретна информация за обществена баня в София, е ТТ 130, муфассал от 1525/26 г. В него откриваме споменати хамама на Мевляна Алаеддин, син на Елхадж Байрам, намиращ се в махала Карагьоз, както и хамама на Хасбоа Бей, чието местоположение не е пояснено (BOA, TT 130: 303, 306). Следващият регистър, в който са включени обществени бани, е ТТ 409, от управлението на султан Сюлейман Кануни (1520–1566). Този регистър отбелязва хамамите на Хасбоа Бей и Мевляна Алаеддин, както и две минерални бани (Bana-i Kebir и Bana-i Sağır; „голямата“ и „малката“ баня) (BOA, TT 409: 303a). Регистърът от 1544–1545 г. – ТТ 236 – включва същите четири бани, споменавайки в резюмето, че градът има само четири бани (BOA, TT 236: 4, 628, 633, 637). Последните три тахрира от шестнадесети век – ТТ 539, ТТ 566 и KuK 61 – споменават хамама на Алаеддин Ефенди в махала Рюстем Бей и неуточнена минерална баня (BOA, TT 539: 696, 700; TT 566: 316, 320; TKGMA, KuK 61: 352b, 354b).
Поради лаконичния си характер и ограничения времеви диапазон от само един век информацията, която намираме в тахририте, е твърде недостатъчна за едно пълно проучване на обществените бани на София, било то за целия османски период или за по-тясно дефиниран времеви интервал. Дори един от най-известните софийски хамами, този на Софу Мехмед Паша, построен през 1563 г. и често споменаван в пътеписната литература, не фигурира в нито един тахрир. Затова, за да се направи по-задоволителен очерк на историята на софийските бани, е необходимо да се използват и други източници, с които да се допълни информацията от данъчните регистри. Тук обаче се натъкваме на още едно затруднение – за разлика от имперската столица и други османски градове, София не разполага със султански вакъфи, чиято често добре запазена документация би дала възможност за задълбочено изследване на живота на отделна сграда и нейните архитектурни трансформации и икономически транзакции в широка времева рамка. Дори да бъде привлечен разнообразен арсенал от архивни източници, в това число кадийски сиджили, счетоводни регистри (мухасебе дефтерлери) и петиции, това няма да е достатъчно за написването на пълна биография на някоя отделна софийска баня. От друга страна, взети заедно, разнотипните и откъслечни източници за обществените бани на османска София не позволяват едно сравнително изследване, което би разкрило някои от основните принципи, около които банята като институция е организирана и функционира в ранния модерен град.
Българската историография все още изостава по отношение проучването на османските бани и техните физически и социални измерения на местна почва. Едно от малкото налични изследвания – това на Маргарита Харбова (1991) – включва ценен визуален материал, в частност плановете на много от османските бани, построени по българските земи. На нивото на историческа интерпретация работата на Харбова се отличава с аргумента за силно влияние на местно – византийско и българско – наследство в плановата схема и пространственото оформление на баните. Малкото примери за предосмански бани, които Харбова привежда обаче се базират или на необосновани предположения (например твърдението ѝ, че Дели Хамам в Ловеч е изграден на мястото на средновековна баня) или на грешна интерпретация (например аргументът за т. нар. Шишманова баня в Търново – средновековна баня, която всъщност принадлежи на манастир и като такава не може да бъде използвана като свидетелство за съществуването на обществени бани в България)[3] (Харбова, 1991: 134–150). По-балансиран е подходът на Любомир Миков (2012: 213–259), който разглежда архитектурните и технически особености ведно с урбанистичните, социалните и културните функции на баните, както и настоящото им състояние на поддръжка и употреба . Интерпретативната рамка на Миков, обогатена с включването на турскоезична литература и публикувани османски документи, се различава силно от по-ограничения, българоцентричен подход в изследването на Харбова. И двамата автори обаче фокусират работата си предимно върху бани, които все още съществуват (дори и отдавна да са загубили оригиналната си функция) или които просъществуват десетилетия след края на османската власт в България. Нито изследвания като тези на Харбова и Миков, нито някои от малкото локални или регионални проучвания обръщат сериозно внимание на София и нейните обществени бани. Това в голяма степен би могло да се обясни като следствие както на целенасоченото игнориране на османското минало на града при формулирането на националната архитектурна образност, така и на централната роля на столицата като арена за конструирането на съвременната национална идентичност.
Радикалната трансформация на градското пространство през първите четири десетилетия след края на османската власт, както и пренебрежителното отношение към османския период като време на градски упадък неизбежно предпоставят силното присъствие на догадките и, твърде често, фантазията, в дискусиите относно градската тъкан на София. Тази тенденция се наблюдава дори и по отношение на най-характерните и известни сгради на османския град – обществените бани, увеличавайки затрудненията, произтичащи от фрагментарния характер на архивните източници. Поради наличието на твърде малко физически следи от османското време в ландшафта на съвременния град, споменаванията на обществени бани в изворите се обединяват в един събирателен образ на „банята“ в научната и популярната литература за османска София. Всякакви размисли относно това къде точно са били разположени въпросните сгради и за какви бани се говори в изворите – минерална баня, хамам, мъжка или женска баня – се избягват като ненужни. Тази тенденция, донякъде разбираема що се отнася до съвременните публикации, се наблюдава и в много по-ранни изследвания, датиращи от времето, когато би трябвало както познанието за османския град, така и паметта за османския период да са далеч по-конкретни. В труда си за икономическата история на София Матей Георгиев (1926) размишлява върху юридическите и финансовите аспекти на банския бизнес, фокусирайки вниманието си конкретно върху главната мъжка минерална баня, наричайки я просто „Софийската баня“. За да подкрепи размислите си със свидетелства от османския период обаче, Георгиев (1926: 23–24) привежда документ, в който се говори за отдаването под наем на хамама на Елхадж Байрам на нов хамамджия през седемнадесети век. При все че въпросният документ (вж. Ихчиев, 1905: 77–78) действително съдържа важна информация относно условията на наемане и финансовите транзакции, свързани с работата на османските обществени бани, банята на Елхадж Байрам не е една от минералните бани в центъра на София. Въпросният хамам се намира на Сунгурларската чаршия в западната част на града. Друга важна сграда, намираща се близо до хамама, е джамията на Елхадж Байрам, известна също като Сунгурларската джамия. Двете сгради са част от една и съща благотворителна фондация и са описани и локализирани от Анастас Иширков (1912) в монографията му за османска София през седемнадесети век, публикувана само десетилетие преди статията на Георгиев. Въпреки че е много вероятно Георгиев да знае къде е центриран вакъфът на Елхадж Байрам, той изглежда следва неписания закон всяко споменаване на обществена баня в София да се свързва с главната минерална баня.
Грешката всяка баня, спомената в историческите извори, да бъде идентифицирана като главната минерална баня на града или просто „Софийската баня“, или за още по-кратко „банята“ – все едно, че столицата на Румелия има само една баня – присъства натрапчиво в множеството коментари на едно от най-известните описания на османска София от ранния модерен период, направено от немския търговец Ханс Дерншвам, посетил града през 1553 г. на път за Истанбул. Дерншвам прекарва само ден в София, като намира града за твърде незабележителен, с тесни улици и жалки едноетажни къщи, построени от дърво и глина. Дневникът на Дерншвам обаче съдържа най-дългото и най-детайлно описание на обществена баня в османска София, разглеждащо архитектурния облик на сградата, водоснабдяването и отоплителната система, както и ритуала на къпане. Банята, която немският пътешественик посещава, е голям хамам, състоящ се от съблекалня, горещо помещение и няколко халвета. Съблекалнята е голяма и покрита отвътре с бял мрамор. В средата на помещението се намира октогонален мраморен шадраван, а по продължение на стените са разположени пейки, на които посетителите се събличат и оставят дрехите си преди да влязат в съджаклъка. Горещото помещение има квадратен план с няколко курни по протежение на стените, пълнени от тръби с гореща и студена вода, и с по един халвет вляво и вдясно. Непосредствено след съджаклъка се намира още едно помещение, най-вероятно представляващо голям халвет, с входове към два по-малки халвета вляво и вдясно. Под тези последни помещения е разположена пещта, с вход отвън, в която водата се затопля в голям котел. Хамамът се отоплява посредством хипокаустова система, пълнена с горещ въздух, идващ от пещта. Куполите на банята са покрити с олово, а най-големият от тях, този на съблекалнята, е сравнен от Дерншвам с Пантеона в Рим. Банята е разположена на площад, до красива джамия с високо минаре (Дерншвам, 1970: 32–34). Този текст е често цитиран в проучвания на градската тъкан на османска София, като интерпретациите му подчертават забележката на Дерншвам, че банята е разположена на обществен площад, близо до джамия с едно минаре. С изключение на Любомир Миков (2012: 232), всички автори идентифицират банята, описана от Дерншвам, с главната минерална баня на София, а джамията – с Молла Ефенди Кадъ Сейфуллах джамия, разположена на запад от главната минерална баня и известна като Банябашъ джамия. Това, което улеснява автоматичната асоциация на джамията, съвсем накратко спомената от немския пътеписец, с Банябашъ джамия, е фактът, че тази джамия с едно минаре, разположена в сърцето на османския град до минералния извор, е и единствената оцеляла до наши дни. Поради тази си съвременна изключителност, Банябашъ джамия се вписва много лесно в – и дори доминира – представите ни за османска София. Джамията на Кадъ Сейфуллах обаче е най-вероятно построена през шейсетте години на шестнадесети век, десетилетие след посещението на Дерншвам, тоест не може да бъде идентифицирана със сградата, спомената в текста. Но най-впечатляващото в случая е, че коментаторите на текста на Дерншвам като че ли привеждат описанието на банята без да се замислят върху него. Защото Дерншвам посещава хамам – баня с изкуствено отопление, която, като архитектура и ритуал на къпане, се различава чувствително от термалните бани, намиращи се в историческия център на София. Интересно е, че тази интерпретативна грешка може да се открие и в работата на историци, в това число и на автори, занимаващи се конкретно с османското минало на София (вж. Иширков, 1912: 23; Цветкова, 1989: 83; Kiel, 1990: 118; Ivanova, 2012).
Банябашъ: термална вода и градско пространство
Колкото и да е примамлива и удобна автоматичната асоциация на всеки исторически документ, споменаващ обществена баня в София, с главната минерална баня, реалните ни знания за тази сграда и за останалите бани, намиращи се в непосредствена близост и черпещи от водата на същия горещ извор, са смущаващо малко. Тази празнина в изучаването на османска София изглежда още по-притеснителна, когато си дадем сметка, че главните мъжка и женска минерални бани оцеляват и са в употреба почти до началото на Първата световна война. На следващите редове ще разгледам въпроса за броя на минералните бани, построени от османците в София. На базата на исторически източници от османския период и първите десетилетия от самостоятелната българска държавност, ще се опитам и да локализирам въпросните бани – както и други съоръжения, ползващи горещата вода на минералния извор – на картата на софийския център.
Първото сведение за минерални бани в София е от посочения по-горе подробен регистър ТТ 409, съставен при управлението на султан Сюлейман Кануни (1520–1566) преди 1544 г. и споменаващ две минерални бани, „голямата“ и „малката“ (BOA, TT 409: 303a). В текста има и още няколко споменавания на думата „баня“ (бана), отнасящи се или до отделна банска постройка, или до целия район на минералния извор, и използвани като ориентир за поясняване локацията на други сгради. В този тахрир откриваме и най-ранното споменаване на квартал, наречен Банска махала (пак там: 300b). Друг регистър от този период, също споменат по-горе, ТТ 236 от 1544–1545 г., съдържа същата информация (BOA, TT 236: 586, 630, 637). Според сумарната страница на регистъра София има четири бани. Имайки предвид, че в документа са споменати два хамама – тези на Хасбоа Бей и Мевляна Алаеддин – би следвало да се заключи, поне според информацията в тези два тахрира, че през втората четвърт на шестнадесети век София има само две минерални бани, вероятно главните мъжка и женска баня в центъра на града. По-късните регистри от шестнадесети век не добавят много към картината, освен че въвеждат термина Банябашъ (Банабашъ в османския текст), обозначавайки с него историческото ядро на градската тъкан (вж. BOA, TT 492, 716–717; TT 539: 698-699; TT 566: 318-319; KuK 61: 353b–354a). Привличането на други типове извори от ранния модерен период помага да разширим погледа си върху минералните бани на София, въпреки че динамиката на пространствена трансформация на Банябашъ остава трудна за проследяване. През петдесетте години на седемнадесети век Евлия Челеби говори за пет термални бани в градския център (Evliya, 1999: 139b–140b). В световната география на Кятиб Челеби, също от седемнадесети век, София е описана като град, доминиран от термалните си бани. По думите на знаменития османски историк, географ и енциклопедист София има много джамии и бани, както и един голям хан. Най-много място в текста е отделено на главната минерална баня, която според Кятиб Челеби е куполна структура със съблекалня и горещо помещение. Непосредствено до нея се намира и женска минерална баня (Аргиров, 1938: 97–98). През 1680 г. Антонио Бенети, студент в школата за преводачи към резиденцията на венецианския байло[4] в Истанбул, споменава три минерални бани в описанието си на София (Иширков, 1912: 89). Един запис от 1728 г. в сиджил на софийските кадии относно основаването на благотворителна фондация съдържа кратко, но много важно споменаване на еврейска баня, вероятно минерална (Цветкова, 1971: 167).
Ограниченията, които ранномодерните източници налагат върху опита за очертаване на хидротермалния ландшафт на османска София, се компенсират в голяма степен от по-подробните документи от деветнадесети и ранния двадесети век. Българоезична географска литература, впечатления на пътешественици, статии от периодичния печат, данни от османските статистически годишници, както и докладите от хидроинженерните проучвания на района на главния минерален извор от края на деветнадесети и началото на двадесети век позволяват да се направи едно сравнително прецизно локализиране на банските съоръжения в софийския център и да се реконструира топографията на Банябашъ. Географските творби от втората и третата четвърт на деветнадесети век, продукт на усилията на някои от видните дейци на Възраждането, включват кратки описания на градовете по българските земи. Поради енциклопедичния характер на въпросните произведения текстовете за отделните градове обикновено включват само кратко описание на географското разположение, природата, климата, броя и етнорелигиозния характер на населението, както и кратко описание на градската тъкан и списък на най-важните сгради. Вписванията за София редовно споменават минералните бани сред основните елементи на градската среда. Единствените архитектурни структури, споменати в най-краткото от тези описания, Кратката всеобща география на Ботьо Петков (1868 г.), са баните – най-вероятно минералните: „София, или Средец, Триадица, разположен град на хубаво поле при планина Витоша, край река Искър, един от по-добрите и населени градове в Турция, с 50 000 жит.; има бани.“ (Възвъзова-Каратеодорова и Драголова, 1988: 163). Друго кратко вписване за София, включено в Кратката география на Иван Богоров (1851 г.), информира читателите на книгата, че „[в]ътре в града има две бани с минерални води, както и няколко наблизо извън“ (Възвъзова-Каратеодорова и Драголова, 1988: 163). Малко по-подробна информация за софийските минерални бани може да се намери в географията на Неофит Бозвели (1835 г.): „Внутре у града ся нахождат 2 теплици: една именуемая „Елица“; другая – обща, в която работят табацити. Вон же – до 1 час разстояние – места 2: Горна – именуемая баня; другая же Бала-ефенди, при която има един турецкий мечит.“ (Възвъзова-Каратеодорова и Драголова, 1988: 162). Въпреки че не изброява всички минерални бани, този текст е особено важен, тъй като съдържа първото споменаване на „Елица“ – баня, чието име може да бъде срещнато като градски топоним през деветдесетте години на деветнадесети век и присъства в историческата памет за османския град през следващия век.
По-подробни данни за броя на софийските бани, особено що се отнася до минералните, може да се открие в провинциалните салнамета – статистически годишници, чието публикуване започва през 1866 г. Салнаметата съдържат изобилна информация относно административна организация, закони и разпоредби, данъчно облагане, брой на населението и домакинствата, както и типовете и броя обществени и частни сгради на ниво регион (каза̀) и град (касаба). Докато в салнаметата на Дунавския вилает от 1868 и 1869 г. е налице само една колона за обществени бани, озаглавена хамам, годишниците от 1871, 1872 и 1874 г. правят важното разграничение между хамам и бана (минерална баня), включвайки отделна графа за всяка от двете категории. И ако в първите два случая графата хамам показва числото шест за София, следващите регистрации показват шест в графата бана и нула в графата хамам (Salname-i Vilayet-i Tuna, Sene 1285: 110; Salname-i Tuna, Sene 1286: 109; Salname-i Tuna, Sene 1288: 112; Salname-i Tuna, Sene 1289: 110; Salname-i Vilayet-i Tuna, Sene 1291: 125). Разбира се, тези данни не може да бъдат интерпретирани като свидетелство, че София има само минерални бани и нито един хамам. Подобно на ранномодерните данъчни регистри, годишниците от втората половина на деветнадесети век често не се отличават с прецизност. Те обаче не пропускат да отбележат местната и регионална популярност на къпането в минерална вода. Годишниците от 1874, 1875 и 1876 г. съдържат една доста подробна бележка за броя на минералните бани в Дунавския вилает, разглеждаща основно минералните бани на София и софийското поле:
В град София има четири отделни бани за мюсюлманското, християнското и еврейското население. Водата на всички тези бани идва от серен извор, както може да се разбере от миризмата ѝ. Според лекарите водата на тези бани е много полезна при кожни заболявания. Отделно от тях, в града има и още една баня за табашкия еснаф и за животни. В село Юкаръ Бана [Горна Баня], намиращо се на разстояние приблизително един час от София, има една баня, чиято вода, идваща от железен извор, е много приятна и полезна за всякакви заболявания. В каза̀ София, до занаятчийското училище в село Бали Ефенди [дн. кв. „Княжево“], има баня, чиято вода е много добра за пиене. Водата ѝ е по-хладна от тази на другите бани. Въпреки че водата на тази баня е подобна на водата на другите бани, лекарите твърдят, че е по-полезна за човешкото тяло. В село Банка [дн. град Банкя], намиращо се на разстояние три часа от София, има една баня с вкусна вода от железен извор. Около нея има кални басейни. Всяка година в средата на август хора от съседните вилаети и казѝ, изпитващи болка и здравословни проблеми, се събират там, все едно че са на панаир. Всеки от тях стои потопен в калните басейни толкова, колкото може да издържи. След това се къпят в споменатата баня, и повечето от тези, които се къпят там, оздравяват. Доказано е от опит. А на разстояние два часа и половина от София, в село Герман, има серен извор, но тъй като няма сграда върху него, друг не ходи там освен жителите на съседните села. (Salname-i Vilayet-i Tuna, Sene 1291: 135)
Този текст е ценен като официално описание на водната култура на София и софийското поле. Споменати са четири минерални бани в центъра на града, разделени поне номинално по етнически и религиозен признак. Ще се отнася до банята, използвана от табаците, тук по-скоро става въпрос не за отделна банска постройка, а за практиката минералната вода, изтичаща от баните, да се преизползва при обработката на животински кожи от работещите в близост занаятчии. Много е вероятно и бройката, вписана в колоната бана на таблицата, изброяваща софийските сгради в салнаметата от седемдесетте години на деветнадесети век да включва и някои от минералните бани, намиращи се извън града, при все че точният общ брой на минералните бани в Софийско със сигурност е много по-голям от шест.
Информацията от салнаметата относно минералните бани, намиращи се в центъра на София през седемдесетте години на деветнадесети век, се потвърждава от описанието, оставено от Фердинанд фон Хохщетер, професор по минералогия и геология в Имперския и кралски политехнически институт във Виена, който посещава града през 1870 г. Хохщетер отбелязва, че земите на Османската империя изобилстват с минерална вода, но той самият намира минералните бани за твърде горещи и не разбира как хората издържат продължителен престой в тях. В София Хохщетер вижда четири минерални бани – голяма мъжка баня, две женски бани, разположени непосредствено до мъжката, и една еврейска баня, разположена на известно разстояние от останалите три. Едната от двете женски бани е предназначена за туркини, а другата за българки (предадено от Каниц, 1995: 235).
Хидрогеоложките проучвания, проведени в района на главния минерален извор в края на деветнадесети и началото на двадесети век, също свидетелстват за съществуването на няколко бани, обществени перални и кладенци на Банябашъ през османския период. Двете главни бани, мъжка и женска, са разположени непосредствено на югоизток и североизток от Банябашъ джамия. Банята, известна като „Елица“ и спомената през 1835 г. от Бозвели, се намира на изток от главната женска минерална баня. Най-вероятно това е банята, предназначена за български жени. За съжаление, еврейска баня не се споменава нито в хидрогеоложките проучвания, нито в други извори от следосманския период. Изключение прави неясното твърдение на Иширков, че банята, която Хохщетер обозначава като еврейска, „се наричала Елица и имала три басейна (гьола): баш-гьол, среден гьол и цигански гьол“ (Иширков, 1912: 33). Това, което поставя казаното от Иширков под сериозно съмнение, е, че според един план на района на минералния извор от 1890 г. „Елица“ всъщност е доста скромна като размери сграда (вж. ил. 5). Циганският гьол от текста на Иширков вероятно е същото място, от което занаятчиите табаци се снабдяват с гореща вода, разположено на североизток от главните бани, и служещо и за къпане за ромите в София.
Ил. 5. План на района на централния софийски минерален извор, 1890 г. 1: Молла Ефенди Кадъ Сейфуллах джамия (Банябашъ джамия); 2. мъжката минерална баня; 3. главната женска минерална баня; 4. баня „Елица“. Източник: ДА – София, ф. 1423к, оп. 1, а. е. 8, л. 11. Изказвам благодарност на арх. Любинка Стоилова за това, че ми предостави този по-ясен негатив, публикуван в Стоилова, 2014: 97.
В следващата секция ще стесня фокуса на изследването върху двете главни минерални бани на османска София – главната мъжка и главната женска баня, разположени непосредствено на югоизток и североизток от Банябашъ джамия. Говорейки за главната женска баня, имам предвид банята, която до края на османския период е номинално предназначена за мюсюлманки. Тези две бани са и единствените представители на османската банска култура, които продължават да съществуват и са действащи през първото десетилетие на двадесети век. „Елица“ (женската баня, предназначена за немюсюлманки) е разрушена през 1891 г. (Софийски общински вестник, 1892: 2), а еврейската баня престава да съществува още през втората половина на седемдесетте или през осемдесетте години на деветнадесети век[5].
Мъжката баня и женската баня
С изключение на главната женска баня (вж. по-долу), нито една от банските постройки, намиращи се на Банябашъ, не може да бъде категорично ситуирана сред сградния арсенал на конкретна благотворителна фондация. Дори сградата, която най-силно олицетворява приноса на османците към софийската водна култура, не се поддава лесно на систематично проучване, целящо разкриването на произхода и ранната ѝ история. Мъжката баня, която просъществува до 1913 г., е често свързвана с благотворителната активност на Яхия паша – бейлербей на провинция Румелия, който в началото на шестнадесети век изгражда водоснабдителната система на София (вж. Пейчев, 2018). Учредителният акт на вакъфа на Яхия паша споменава, че османският държавник и военен командир е построил баня в София, без обаче да дава информация относно локацията ѝ. Фактът, че във вакъфнамето банята, построена от управителя на Румелия, е наречена хамам, поставя под въпрос (без напълно да изключва) асоциирането ѝ с някоя от термалните бани на Банябашъ. Последващата документация, създадена от и относно фондацията на Яхия паша, не допринася за разрешаването на тази дилема. Тахририте от шестнадесети век не споменават обществената баня, построена от пашата. Петиции, имперски заповеди, записи на кадийския съд и друга документация от ранния модерен период и деветнадесети век, свързана с вакъфа на Яхия паша (вж. по-подробно Peychev, 2025), не съдържат информация за банята, която благотворителната фондация би трябвало да притежава и управлява в София. Като изключим вакъфнамето, единственото споменаване на баня, функционираща в рамките на вакъфа на Яхия паша, се намира в един документ, написан в края на осемнадесети век от Мехмед Есад и Мустафа Неджиб, съвместни администратори на вакъфа, и изброяващ всички недвижими собствености, включително хамам, построен по волята на благодетеля (BOA, C.EV 58-2864).
Тъй като османските архивни източници съдържат доста ограничена информация относно главната минерална баня на София, а във визуалните извори от късния деветнадесети и ранния двадесети век откриваме една архитектурно и функционално трансформирана сграда (вж. ил. 6), се налага да потърсим сведения за външния вид и плана на банята в пътеписната литература. През 1611 г. главната минерална баня е описана от Льофевр, един от секретарите на френският посланик Ашил дю Санси, който престоява един ден в София на път за Истанбул. Според Льофевр банята
се състои от две части в осмоъгълна форма отгоре във вид на купол. От едното в другото [помещение] се влиза през много ниска врата. Най-напред се влиза в едно от тях, където има много легла, приготвени, за да легнат ония, които излизат от банята. Оттам, като се влезе в друга стая, има голям басейн, направен и облицован с дялани камъни и циментиран; в него от голям чучур блика обилно много топла вода. От двата края има малки кръгли стаички, построени куполообразно…, от които блика малка чешмичка с топла вода. Светлината влиза вътре през някакви кръгли стъкла, циментирани горе около купола.[6] (Цветкова, 1975: 187–188)
Ил. 6. Мъжката минерална баня на Банябашъ, ок. 1900 г. Куполът на горещото помещение с басейна се вижда вдясно.
Източник: НБКМ, БИА С II 1191.
Едно от най-подробните описания на главната минерална баня от ранния модерен период е това, направено от османския пътешественик Евлия Челеби, пребивавал в София през 1652–1653 г. като член на свитата на вуйчо си Мелек Ахмед Паша, бейлербей на Румелия. Голямата куполна съблекалня според Евлия може да побере хиляда души.[7] От съблекалнята се влиза в
друго голямо куполно помещение, в което хората трудно се разпознават един друг. Около кубето има шест свода, под всеки от които има по една ханафитска курна, в която водата тече със струя, дебела колкото човешка ръка. Има и два халвета. Единият от тях се нарича Белият халвет, защото е много светъл и е постлан с бял мрамор. В него има една курна с изображение на жаба, с послание: „Ти си човешко същество, не стой много във водата като жаба“. Другият се нарича Черният халвет и наистина е тъмен. […] По средата на това голямо куполно помещение има един огромен басейн, дълбок един човешки ръст, с размери десет на десет и пълен догоре с чиста гореща вода. От всичките му страни има по шест стъпала, а животворната вода се излива в басейна от мраморни драконови и лъвски глави, но е много гореща. (Evliya, 1999: 140a)
Отново в същото столетие, този път през 1680 г., Антонио Бенети описва главната минерална баня на София като
доста обемиста, добре построена, дълбока един човешки ръст; водата тече в нея постоянно чрез една пиринчена тръба в края на басейна. Банята има осмоъгълен басейн със седалища от камък, от вътре и отгоре осем продупчени сводове, които я правят светла. Там има много калвети, т.е. малки стаички наоколо за по-видни хора, които не искат да ги вижда тълпата, що се къпе в голямата баня. (Иширков, 1912: 89)
През 1841 г., на път за Истанбул, френският икономист Жером-Адолф Бланки изразява желание да посети „прочутите серни бани в София, известни още от римско време и ползващи се със заслужена слава в Османската империя“. В дневника си Бланки отбелязва, че главното помещение на банята има голям басейн и се осветява през малки отвори в тавана. Температурата на водата е 45°C, а около съджаклъка се намират халвети с по-малки басейни за индивидуално използване от посетители, които предпочитат да се къпят в уединение (Бланки, 2005: 111–112). Три десетилетия по-късно през деветнадесети век, когато османското управление в София наближава края си, Хохщетер твърди, че полигоналният басейн на главната мъжка баня има диаметър от двадесет и четири стъпки, а водата в него е с температура 31° по скалата на Рьомер (44,8°C) (предадено от Каниц, 1995: 235). Скоро след установяването на българска автономна власт, в началото на осемдесетте години на деветнадесети век, Константин Иречек (1974: 92–93) отбелязва, че басейнът е с диаметър около осем метра, а водата в него е с температура не по-малко от 40°C.
Главната женска баня, чиито останки се намират непосредствено до североизточната стена на джамията на Сейфуллах Ефенди, е трудно уловима в историческите извори. Най-вероятно това е една („малката“) от двете минерални бани, споменати в данъчни регистри от шестнадесети век. От един съдебен спор от осемнадесети век относно наследствената длъжност администратор на вакъфа на женската баня в София – най-вероятно касаещ се до главната женска баня – научаваме, че банята е част от благотворителната фондация на Ахи Мурад, основана през 1468/69 г. (BOA, AE.SAMD III 116-11383). Що се отнася до архитектурния вид и вътрешния план на сградата, информацията в текстовите извори е крайно оскъдна. Единственото описание на женска минерална баня в османска София се намира в едно от писмата на Мери Монтъгю, съпруга на британския посланик в Османската империя Едуард Уъртли Монтъгю, която посещава София през пролетта на 1717 г. За Монтъгю София е един от най-красивите градове в Османската империя, славещ се с топлите си бани, „които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение“ (Гълъбов, 1941: 59–60). Банята, описана от английската аристократка, се състои от съблекалня, горещо помещение и два халвета – типично за османска минерална баня и подобно на намиращата се в съседство главна мъжка баня:
първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл; в него стои жената-вратар. […] Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи; наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други, във вид на легла. В това помещение има четири чешми със студена вода, които изпърво текат в мраморни басейни и после долу в малки улеи, от които водата се изтича в съседното помещение, по-малко от първото. В него също има околовръстни мраморни пейки за сядане, разположени по същия начин. Но вследствие на парата от сярната вода, която идва от съседните помещения, тук става толкова горещо, щото човек не може да стои облечен. Горещите бани се намират в другите две помещения с куполи: в едното от тях има и чешма със студена вода за разхладяване по желание горещата вода. (Гълъбов, 1941: 60)
Писмото, съдържащо описанието и коментарите на Монтъгю относно банята, която тя посещава в София, е често цитирано и коментирано от български автори, както в научни публикации, така и в популярната литература. Един от най-известните цялостни преводи на писмото на български език – вероятно и първият такъв – е публикуван от Гълъб Гълъбов в списание Сердика през 1941 г. На превода, публикуван от Гълъбов, се позовават и много от по-късните публикации по темата. Приведеният от мен цитат също е от статията на Гълъбов, макар и с осъвременен правопис, тъй като оригиналът следва официалната ортография отпреди езиковата реформа през 1945 г. Избрах да използвам превода на Гълъбов вместо, да речем, по-новия, публикуван от Мария Киселинчева (1979: 80–81) през 1979 г. и също много популярен, поради един малък, но съществен детайл. За да илюстрира написаното от Мери Монтъгю, Гълъбов добавя към превода една от малкото фотографии на османска баня в София (вж. ил. 6). Фотографията, озаглавена лаконично „Старата софийска баня“, всъщност изобразява главната мъжка баня. Точно като информационното табло, издигнато до останките на главната женска баня, разкрита след поредица от разкопки през осемдесетте години на двадесети и в началото на двадесет и първи век, и включващо като илюстративен материал изображение на макет на горещото помещение на главната мъжка баня.
Главната женска минерална баня на османска София, която Гълъбов решава да илюстрира с изображение на главната мъжка баня, а Шалганов не успява – дори не се и опитва – да идентифицира, е изобразена на една пощенска картичка, описваща някои от ефектите на Крупнишкото земетресение от 4 април 1904 г. На картичката може да се видят уплашени полуголи жени, бягащи от сградата на женската минерална баня пред смаяните погледи на намиращи се по това време пред Банябашъ джамия мъже (вж. ил. 7). Като оставим развлекателния ѝ характер настрани, картичката е ценна с това, че съдържа едно от малкото изображения на главната женска минерална баня.[8] Разбира се, това изображение включва единствено входа и предната фасада на банята, но в същото време указва по ясен начин разположението ѝ в историческото ядро на София – непосредствено до североизточната стена на джамията, точно там, където се намират останките на мистериозната османска баня, етикетирана от Шалганов като „хамам“, и илюстрирана за широката публика с репродукция на макет на горещото помещение на главната мъжка баня и цитат от текст, отнасящ се до баня, която нито е термална, нито се намира в района на горещия извор.
Ил. 7. Женската баня и Банябашъ джамия по време на Крупнишкото земетресение, 4 април (22 март стар стил) 1904 г.
Източник: www.stara-sofia.com.
От Банябашъ към Бански площад (вместо заключение)
Двете османски минерални бани, които продължават да съществуват и функционират в историческия център на София в началото на двадесети век, не оцеляват дълго след земетресението от 1904 г. Женската баня е съборена през 1910 г., а мъжката – през 1913 г. Ликвидирането на последните архитектурни следи на водната култура на османска София обаче не е следствие на ефекта на земетресението върху старите постройки. Османските минерални бани стават ненужни когато нацията измества природата във визията за представителния център на столицата на младата българска държава. Идеята за замяната на старите османски минерални бани с модерна сграда датира от не по-късно от 1887 г., когато комисия, създадена от Софийския градски общински съвет с цел да бъде проучено състоянието на сградите и да бъде преценено доколко един ремонт би бил ефективен, заключава, че единственият начин да се подсигури пълноценното използване на термалната вода е като се построи нова баня. Комисията проучва главните мъжка и женска бани и обществената пералня на Банябашъ и докладва, че стените на сградите са напукани, хоросанът се разпада, камъните се вадят лесно, а дървените части в горещите помещения са напълно изгнили (ДА – София, ф. 1к, оп. 2, а. е. 2, л. 153–154).
Договарянето на модерния облик на Банябашъ отнема четвърт век, през което време се обсъждат няколко проекта за изграждането на нова минерална баня, както и планове за цялостното оформление на това централно градско пространство, до окончателното формулиране на национална визия за място. На 3 май 1889 г. Общинският съвет одобрява план за просторен Бански площад, „какъвто трябва да се намира в една столица“ (ДА – София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 66, л. 196б). В първоначалния си вид планът предвижда разрушаването на Кадъ Сейфуллах Ефенди джамия, един от символите на Банябашъ. Сред основните теми, занимаващи общинските и държавни институции, както и софийската преса през тези години са функциите, локацията и облика на новата баня, която трябва да бъде „монументална сграда, която да испъква за посетителите на столицата ни, из между всички околни сгради, като единственна в София по своето назначение. Тя трябва да бъде значи една от особеностите на София“ (ДА – София, ф. 1к, оп. 3, а. е. 200, л. 4б). Избистрянето на визията за новия представителен облик на историческия център на София е повлияно от появата на сецесиона – архитектурен стил, който бива дефиниран като изражение на истинския национален дух. Въпреки претенциите си за национална автентичност сецесионът всъщност се ражда във водещите архитектурни школи на Централна и Западна Европа, където архитекти като Ото Вагнер експериментират със средно- и късновизантийски мотиви. Новият стил бива въведен на Балканите – в това число и в България – както от чужди архитекти, работещи в региона, така и от множество млади специалисти с местен произход, получили висше образование в европейски университети. В София първите произведения на новия национален архитектурен стил са сградите на Централните хали (1911) и Централната общинска минерална баня (1913), разположени, респективно, в западния и източния край на Бански площад – бившият Банябашъ. Централната общинска минерална баня е открита за посетители на 14 май 1913 г. По случай пускането на банята в употреба, в. Утро изтъква, че тя е построена „от българи с български материал […] Външната страна е украсена с керамични изделия от български стил.“ (Утро, 1913: 3).
Пускането на Централната общинска минерална баня – построена в духа на сецесиона и олицетворяваща националния характер на българската модерност – в употреба, отваря пътя за заличаването на последната следа на водната култура на османска София на терена на Бански площад. На 8 септември 1913 г. Общинският съвет решава старата мъжка минерална баня да бъде съборена. Изпълнението на решението обаче е на път да се провали поради неочакван проблем – някой е казал на и. д. кмет Р. В. Радев, че е възможно банята да е една от най-старите сгради на Балканския полуостров. В крайна сметка съветът решава процедурата по събаряне на банята да започне, като горещото помещение, за което се предполага, че е особено старо и ценно, бъде запазено докато въпросът не бъде изяснен. Помощ е потърсена от Археологическия музей, чийто директор се изказва, че централната част на банята трябва да бъде съхранена (ДА – София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 104, л. 11а–б). Независимо от този съвет, горещото помещение на османската баня не успява да устои на безапелационния марш на модерността и на изграждането на Бански площад като символ на националната държава. Нова България, подобно на Османската империя, вижда къпането като основа на хигиената, но османските бани – както повечето османски обществени сгради – биват възприемани като ненужни монументи на една безвъзвратно отминала епоха. Йи-Фу Туан отбелязва, че повечето паметници не могат да оцелеят след заличаването на културната им матрица. В хода на времето дори най-силните публични символи „загубват статута си като места и просто задръстват пространството“ (Tuan, 1977: 164).
Краткият момент, когато горещото помещение с басейна на главната мъжка минерална баня стои на Бански площад, заобиколено от руините на останалите помещения и очакващо да сподели съдбата им, е запечатан в една снимка, публикувана от Павел Делирадев (1937) в книгата му Софийските минерални бани (вж. ил. 8). Макет, създаден на базата на тази снимка (вж. ил. 9), се съхранява в Регионалния исторически музей – София. Изображение на точно този макет е включено в информационното табло, поставено до новоразкритите останки на главната женска минерална баня уж за да запознае широката публика с банята. Иронията е двойна: първо, употребата с популяризаторска цел на макет, илюстриращ безвъзвратния край на османските бани в историческия център на София, затвърждава усещането, че османските сгради – неадекватни и нетрайни – нямат място в българската съвременност. Второ, прилагайки изображение на сграда, която не съответства на обекта, който информационното табло уж представя, ясно се заявява, че няма смисъл да знаем много за главната женска баня. И че няма значение коя точно е тази сграда. Може би точно поради това, че в съвременна София останките на една османска минерална баня – намиращи се на Бански площад, изграден като символ на българската нация – не се възприемат за нещо съществено, от информационното табло в момента е останал само един празен скелет (вж. ил. 10).
Ил. 10. Информационното табло в настоящия си вид, октомври 2024 г. Снимка: авторът.
Статията е резултат от проекта „Водата като ресурс, водата като наследство. Османските обществени бани и техните съвременни социално-икономически и културни измерения в България“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН (договор № КП-06-М55/2 от 16.11.2021 г.).
Библиография
Аргиров, Стоян (превод и редакция). 1938. „Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа. Румелия и Босна. Географско описание.“ Архив за поселищни проучвания, 2: 63–110.
Бланки, Жером-Адолф. 2005. Пътуване из България през 1841 година. София: Колибри.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила и Драголова, Лидия Василева (ред.). 1988. София през Възраждането. София: Народна просвета.
Георгиев, Матей. 1926. Икономическото минало на гр. София и софийско (изследвания). София: Печатница „Камбана“.
Григорова, К. 1983. „Новооткрита баня северно от Баня баши джамия в София“. Археологически открития и разкопки през 1982 г., 146.
Гълъбов, Гълъб. 1941. „Софиянки на баня“. Сердика, 6: 59–61.
Делирадев, Павел. 1937. Софийските минерални бани. Геоложки и исторически бележки. София: Печатница „Гладстон“.
Дерншвам, Ханс. 1970. Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553–1555. Превод от ранно-ново-горно-немски Мария Киселинчева. София: Издателство на Отечествения фронт.
Димитров, Димитър, Йорданов, Йордан, Кожухаров, Георги, Миятев, Кръстю, Стойков, Георги, Тонев, Любен и Христов, Христо (ред.). 1965. Кратка история на българската архитектура. Издателство на Българската академия на науките.
Димитрова, Д., Рогева, К. 1990. „Проучване около източната и северната страна на Баня баши джамия, 1989 година“. Археологически открития и разкопки през 1989 г., 164.
Иречек, Константин. 1974. Пътувания по България. София: Наука и изкуство.
Ихчиев, Диаманди. 1905. „Материали за историята ни под турското робство“. Известия на историческото дружество, 1: 60–130.
Иширков, Анастас. 1912. Град София през XVII век. София: Царска придворна печатница.
Каниц, Феликс. 1995. Дунавска България и Балканът, т. 2. София: Борина.
Киселинчева, Мария. 1979. Балканите през погледа на две английски пътешественички от XVIII век. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Предговор, подбор, превод от английски и бележки от Мария Киселинчева. София: Издателство на Отечествения фронт.
Миков, Любомир. 2012. „Османски обществени бани по българските земи“. В: Миков, Любомир. Османска архитектура и изкуство в България. Избрани студии, т. 1. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 213–259.
Пейчев, Стефан. 2018. „Водоснабдителната система на османска София през ранния модерен период“. В: Ostendit Historia: Изследвания в чест на 60-годишнината на професор доктор по история Красимира Мутафова. Годишник на Историческия факултет на Великотърновския Университет „Св. Св. Кирил и Методий“ II (XXXIV): 179-189.
Софийски общински вестник, 26.02.1892 г., бр. 7–8.
Стоилова, Любинка (съст.). 2014. Хроника на едно забележително съзидание: Централните Общински минерални бани в София – хронология на проектиране и строителство. София: ОКИ „Музей за история на София“.
Утро, 12.04.1913 г., бр. 793.
Харбова, Маргарита. 1991. Градоустройство и архитектура по българските земи през XV-XVIII век. София: Издателство на Българската академия на науките.
Цветкова, Бистра (ред.). 1971. Турски извори за историята на правото в българските земи, т. 2. София: Издателство на Българската академия на науките.
Цветкова, Бистра (ред.). 1975. Френски пътеписи за Балканите XV–XVIII в. София: Наука и изкуство.
Цветкова, Бистра. 1989. „София през XV–XVIII век“. В: Динеков, Петър (ред.). София през вековете, т. 1. София: Издателство на Българската академия на науките, 74–94.
Шалганов, Константин. 2004. „Проучване на останки от минерална баня северно от Баня баши джамия, София, през 2003 г.“. Археологически открития и разкопки през 2003 г., 212-213.
Ayverdi, Ekrem Hakkı. 1982. Avrupa’da Osmanlı Mimari Eserleri IV: Bulgaristan, Yunanistan, Arnavudluk. İstanbul: İstanbul Fetih Cemiyeti.
Çiçek, Kemal. 1995. “Osmanlı Tahrir Defterlerinin Kullanımında Görülen bazı Problemler ve Metod Arayışları”. Türk Dünyası Araştırmaları Dergisi, 97: 93–111.
Cichocki, Nina. 2005. “The Life Story of the Çemberlitaş Hamam: From Bath to Tourist Attraction”. PhD Dissertation, University of Minnesota.
Coşgel, Metin. 2004. “Ottoman Tax Registers (Tahrir Defterleri)”. Historical Methods, 37 (2): 87–100.
Evliya Çelebi. 1999. Evliya Çelebi Seyahatnamesi. Vol. 3. Hazırlayanlar Seyit Ali Kahraman ve Yücel Dağlı. İstanbul: Yapı Kredi Yayınları.
Faroqhi, Suraiya. 2004. “Foreword”. In Dankoff, Robert. An Ottoman Mentality: The World of Evliya Çelebi. Leiden: E. J. Brill.
Ivanova, Svetlana. 2012. “Sofya”. Encyclopaedia of Islam. 2nd ed. Brill Online Reference Works.
Kennedy, Hugh. 1985. “From Polis to Madina: Urban Change in Late Antique and Early Islamic Syria”. Past and Present, 106: 3–27.
Kiel, Machiel. 1976. “The Ottoman Hammam and the Balkans”. Art and Archaeology Research Papers, 9: 87–96.
Kiel, Machiel. 1990. “Urban Development in Bulgaria in the Turkish Period: The Place of Turkish Architecture in the Process”. In: Karpat, Kemal (ed.). The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority. Istanbul: Isis Press, 79–158.
Kritovoulos. 1954. History of Mehmed the Conqueror. Transl. by C. T. Riggs. Princeton: Princeton University Press.
Lowry, Heath W. 1992. “The Ottoman Tahrir Defterleri as a Source for Social and Economic History: Pitfalls and Limitations”. In: Lowry, Heath W. Studies in Defterology. Ottoman Society in the Fifteenth and Sixteenth Centuries. Istanbul: The Isis Press, 3–18.
Peychev, Stefan. 2023. “Sofia as an ‘Oriental City’: The Making of a Stereotype”. In Dimou, Augusta, Dragostinova, Theodora, and Ivanova, Veneta (eds.) Re-Imagining the Balkans: How to Think and Teach a Region. Berlin: De Gruyter, 47–57.
Peychev, Stefan. 2025. The Nature of the Ottoman City: Water and Urban Space in Sofia, 1380s–1910s. New York: Cambridge University Press.
Tuan, Yi-Fu. 1977. Space and Place: The Perspective of Experience. Minneapolis: The University of Minnesota Press.
Архивни източници
ДА – София [Държавен архив – София], ф. 1к, оп. 1, а. е. 66.
ДА – София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 104.
ДА – София, ф. 1к, оп. 2, а. е. 2.
ДА – София, ф. 1к, оп. 3, а. е. 200.
ДА – София, ф. 1423к, оп. 1, а. е. 8.
НБКМ, БИА [Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Български исторически архив], С II 1191.
BOA [Devlet Arşivleri Başkanlığı Osmanlı Arşivi], AE.SAMD III 116-11383.
BOA, C.EV 58-2864.
BOA, TT 130.
BOA, TT 236.
BOA, TT 409.
BOA, TT 492.
BOA, TT 539.
BOA, TT 566.
Salname-i Vilayet-i Tuna, Sene 1285.
Salname-i Tuna, Sene 1286.
Salname-i Tuna, Sene 1288.
Salname-i Tuna, Sene 1289.
Salname-i Vilayet-i Tuna, Sene 1291.
TKGMA [Tapu ve Kadastro Genel Müdürlüğü Arşivi], KuK 61.
[1] Може би единственото вярно твърдение на информационното табло всъщност е един графит на арабски език, написан най-вероятно от бежанец от войната в Сирия и гласящ „Башар Асад е престъпник!“.
[2] Може би най-добре проучената османска баня е Чемберлиташ хамам, приходоносен компонент на благотворителната фондация, основана от Нурбану (ок. 1525–1583), съпруга на Селим II (1566–1574) и майка на Мурад III (1574–1595). Написването на историята на Чемберлиташ хамам е значително улеснено от изобилната архивна документация на тази имперска фондация. Вж. Cichocki, 2005.
[3] Относно Дели Хамам и т. нар. Шишманова баня, вж. Миков, 2012: 226–227, 234–237.
[4] Дипломатически представител на Венецианската република в столицата на Османската империя.
[5] Допълнително свидетелство за отсъствието на отделна еврейска баня в София поне от втората половина на осемдесетте години на деветнадесети век е една клауза на договор за наем на мъжката минерална баня от 1887 г. Според въпросната клауза наемателят се задължава да позволява на еврейското население да събира гореща вода за погребалните си нужди от мъжката минерална баня. Вж. ДА – София, ф. 1к, оп. 1, a. e. 64, л. 7б.
[6] Според Льофевр термалната вода е докарана до центъра на София от разстояние един преход път посредством водопровод. Той явно не е наясно, че минералните бани черпят вода от извора, намиращ се непосредствено под тях. Вж. Цветкова, 1975: 187.
[7] При все, че склонността на Евлия Челеби да преувеличава числените данни и да украсява фактите с измислени детайли е добре известна, стойността на пътеписа му като исторически извор за градската история на Османската империя е многократно изтъквана. Вж. например Faroqhi, 2004: vii-xviii.
[8] Останалите изображения на главната женска минерална баня, които са ми познати, са от картини на Йозеф Обербауер.
Биографична справка
Стефан Пейчев има докторска степен по история от Университета на Илиной Ърбана-Шампейн и е преподавал курсове по история на Близкия Изток и глобална история в Университета на Илиной и Бостън Колидж. Изследователските му интереси са в полетата на историята на природната среда, градска история, природа и култура, пространство и място, история и теория на пътуването, история на науката. Публикациите на Пейчев засягат различни аспекти на ролята на водата в конструирането и трансформирането на пространство и място в османска и следосманска София и в софийското поле. Автор е на книгата The Nature of the Ottoman City: Water and Urban Space in Sofia, 1380s-1910s (Cambridge University Press, 2025). В момента Пейчев е стипендиант на Центъра за академични изследвания София, където работи по втората си монография Fire and Water: The Hydrothermal Landscapes of the Balkans in the Age of Geological Travel, ca. 1500-1900.
ORCID: 0009-0005-5318-2332.
Email: stefanpeychev[at]outlook.com
