Резюме: В текста се разглеждат основните елементи от създадения в християнските пътеписи образ на османската публична баня. Така могат да се оформят три тематични кръга със силна и непосредствена връзка между тях. Сведенията могат да се групират като такива, свързани с архитектурно-инженерното устройство на баните, сведения за ролята им за хигиената на местните жители и такива за банята като средище на социалния живот. Проследяват се и основните тенденции в описанията на османската баня, развиващи се в периода XVI–XVIII век. Османската баня се разглежда и като неизменна част от хигиенната тематика, присъстваща в християнските пътеписи. Настоящата статия е опит за очертаване на представите за османската баня, общите виждания и разликите в отделните описания. Търсят се и причините за интереса на християнските пътешественици към местните бани.

Ключови думи: бани, архитектура, градоустройство, всекидневен живот, хигиена

 

The Ottoman Baths through the Eyes of Christian Travelers

Tzvetan Y. Radulov

Abstract: Тhis text examines the main elements of the image of the Ottoman public bath created in Christian travelogues. The main trends in the description of the Ottoman bath, developing in the period 16th–18th centuries, are also traced. The Ottoman bath is also seen as part of the hygiene theme present in Christian travelogues. This article is an attempt to characterize the views about the Ottoman bath, the common views and the differences in the individual descriptions. The reasons for the interest of Christian travelers in the local baths are sought too.

Keywords: baths, architecture, urban development, everyday life, hygiene

Citation: Радулов, Цветан Й. 2024. „Османските бани през погледа на християнските пътешественици“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/887-radulov.html.

 

Християнската пътеписна литература от XVI–XVIII в. дава разнообразна информация за всекидневния живот в Османската империя. През посочения период се създават значителен брой пътни бележки, дневници, описания, записки и пътеписи. Изборът на споменатите столетия е свързан с характеристиките на даваните сведения и османската доминация на Балканите. По-голямата част от чуждестранните пътешественици идват от Средна и Западна Европа, но има и такива от Източна Европа. Географският обхват на изследването засяга най-вече териториите на Балканския полуостров, включително и османската столица. Повечето пътувания имат дипломатически или търговски характер, като са свързани с изпращаните през столетията посолства до Високата порта. Погледът на чужденците, макар и непълен, съдържа много ценни сведения в допълнение към останалите източници за епохата (документи, създадени от централната, провинциалната и местната администрация на Османската империя, географски съчинения и пътеписи от османски автори, както и местни християнски извори). Същевременно през изследвания период се появяват и редица съчинения за Османската империя, в които се отделя място на местните обичаи и всекидневието, свързано с тях, включително на важната тема за обществените бани. Описания като тези на Франческо Сансовино, Джеймс Портър и редица други, от една страна, използват сведения от пътеписите, а от друга, на свой ред биват използвани от по-късни пътешественици. Османските бани биват разглеждани в пътеписите преобладаващо в три основни аспекта, взаимосвързани помежду си. Първо, османската баня се представя от архитектурна, инженерна и градоустройствена гледна точка. В редица пътеписи детайлно се описва архитектурата на постройките, които силно впечатляват авторите, и се предава плановото разделение на постройката. Османската баня е представяна и като един от градските центрове, изпъкващ на фона на останалите сгради. Второ, банята е свързвана и с местните обичаи за поддържане на чистотата, силно повлияни от мюсюлманската религия. Къпането в нея е ключов момент за поддържането на телесната хигиена. Трето, в пътеписите се посочва ролята на банята в социалния живот на градските жители. Християнските пътешественици последователно създават образ на публичната баня като основно средище за общуване на градското население. В по-голямата си част направените описания съставляват едно цяло, като и трите елемента присъстват в тях.

По-голямата част от пътешествениците принадлежат към по-образованите среди, за които обществените бани не са непознато явление. Присъствието на баните във всекидневния живот в европейските държави през периода XVI–XVIII в. обаче е далеч по-слабо в сравнение с Османската империя. Затова често наличните в пътеписната литература сравнения, правени от авторите, не засягат публични къпални в родните или познатите им страни от Западна и Средна Европа. Те се обръщат назад към баните в Древна Елада и Древен Рим. Търсенето на връзката с античния свят е характерно за християнските пътеписи. Така публичните къпални са представени като наследена римо-византийска традиция, която впоследствие е обвързана и с мюсюлманската религия и нейните обреди. Когато става дума за обществени бани, пътешествениците говорят повече за хамамите, а не за тези с минерални извори (ълъджа, каплъджа). Разбираемо по-често са споменавани публичните бани, а не частните, до които по-малко чужди пътешественици получават пряк достъп. Градските къпални се превръщат в съществен елемент от описанията на населените места, който присъства почти неизменно в пътеписната литература. 

Съчиненията на християнските пътешествениците отрано стават предмет на изследване от страна на българската наука (Иречек, 1882; Шишманов, 1891). За сравнително дълъг период пътеписите се използват като извор главно за националната и поселищната история, топографията на населените места, етническия състав на населението и др. (Иречек, 1932). Интересът на изследователите е видим и от съхраняваните в архива на Иван Шишманов преписи от пътеписни съчинения (НА – БАН, ф. 11к, оп. 1, а. е. 283–288). Темата за банята за първи път е силно застъпена в труда на Гълъб Гълъбов Софиянки на баня (Гълъбов, 1941), който представя подробно описаната от Мери Монтегю софийска къпалня. Сведенията за османските бани в пътеписната литература са използвани от различни автори като Васил Миков (1938: 81–82). Значимостта на пътеписите като извор по проблема е голяма и по думите на Михаила Стайнова (1995: 39) „почти няма пътешественик, който да не е отразил впечатлението си от турските обществени бани – хамамите“. В съвременните изследвания християнските пътеписни съчинения се използват съвместно с други извори, като пътеписи на османски автори, документи от османската канцелария, археологически данни и др. за разглеждането на въпроси от разнообразен характер – урбанистичен, регионален, социален (Peychev, 2015, 2020; Радулов, 2012). 

Банята и османският град 

Описанията на преживяното и видяното от пътешествениците в османските земи представляват солиден корпус от свидетелства за всекидневния живот там. Въпреки критиките (Йонов, 1980) за оставените „бегли“ впечатления ясно проличава мнението на християнските автори. Дългогодишното общуване, от друга страна, повлиява за формирането на специфичен европейски поглед към „османския град“. Банята е неизменна част от обществените комплекси и градската среда, съществена отличителна черта за османските земи. Като такава тя присъства в пътеписните съчинения за период от няколко столетия (Peychev, 2015). Чуждестранните пътешественици обичайно насочват погледа си към банята, като понякога я превръщат в обект на своите по-сериозни разсъждения. 

Външният вид на постройките приковава първоначално вниманието на пътуващите. При посещението си в софийска баня Мелхиор Безолт (1584 г.) характеризира османското строителство: „турците строят най-добре следните четири неща, а именно: бани, чешми, джамии или храмове и кервансараи“ (Йонов, 1986: 440). Изразът „хубави бани“ се появява много често по страниците на пътеписните съчинения. 

Архитектурата на баните въздейства върху създавания през очите на пътешествениците образ. Външният и вътрешният облик на османска публична баня присъстват в пътеписните съчинения още от началната част на разглеждания период и запазват своето видно място до края на осемнадесетото столетие. На преден план излизат подробни описания, като тези направени от Ханс Дерншвам при пътешествието му през 1553–1555 г. с цел да изследва османските земи (Киселинчева, 1970: 32–34). Дерншвам обстойно представя посетена от него и спътниците му софийска баня с детайли за отделните помещения, като обобщава: „Цялата баня е покрита с олово, както е обичаят тук, плоско над свода, без нищо, издигнато отгоре“ (Киселинчева, 1970: 34). Също толкова обстоен в сведенията си е и Стефан Герлах при описанието на баня в Буда: „[…] разгледахме една красива баня, кръгла и с оловен покрив, изградена само от камък, от стените ѝ тече хубава вода. В сградата има хубава „водна стая“ [басейн], в която топлата вода стига до врата на човека.“ (Герлах, 1976: 26).

Френският пътешественик Никола дьо Николе (1551 г.) изказва впечатленията си, че за разлика от къщите, за чието изграждане се използва главно дърво, глина или пръст, баните са построени от друг материал (Цветкова, 1981: 123). Контрастът очевидно повлиява за положителните впечатления от публичните бани. Сведения за различните материали, от които биват построени баните, намираме в арменския пътеписец Симеон Тбир Лехаци (1608 г.), който пътува в Османската империя в началото на XVII в. и оставя сведения за къпалните в нейната столица: 

...имаше и чудни бани – големи, обширни, сводести, [построени] от големи каменни блокове с мраморни основи [...] Баните на [тези ханове] са също чудесни, една от друга по-големи, куполни като църква, много красиви. Eдни са градени с бял мрамор, други са облицовани с разноцветен камък, трети имат гладки стени от бял фаянс, а други са построени по съвсем различен начин. (Орманджиян, 1984: 26–27)

В литературата за Османската империя се откриват сведения и за вътрешната архитектура на къпалните, както и за инженерни съоръжения в тях[1]. Подобно сведение дава френският пътешественик Льофевр (1611 г.) за мъжката минерална баня в София:

В този град има баня с природно топла вода, докарана от [разстояние] един преход път оттам чрез подземни водопроводи. Тя е много топла на това място (т.е. в банята), която се състои от две части в осемъгълна форма отгоре във вид на купол. От едното в другото [помещение] се влиза през много ниска врата. Най-напред се влиза в едно от тях, където има много легла, приготвени, за да легнат ония, които излизат от банята. Оттам, като се влезе в друга стая, има голям басейн, направен и облицован с дялани камъни и циментиран; в него от голям чучур блика обилно много топла вода. От двата края има малки кръгли стени, построени кулообразно…, от които блика малка чешмичка с топла вода. (Цветкова, 1981: 187–188)

Очевидно авторите от периода смятат, че такива подробни описания не биха били скучни и ще предизвикат читателския интерес. Поради това още през ХVІ и ХVІІ в. образът на градската баня бива плътен и като такъв се запазва през следващия век – така, както бива отразен от английския изследовател Джеймс Портър (1747 г.): 

Те се състоят от три помещения: първото е голяма зала, където къпещите се чакат, докато не бъде подготвена банята за тях; второто е отделение, в което се обличат и събличат; третото помещение е за къпане. Самата баня е голяма каменна или мраморна цистерна, с капацитет достатъчен да приеме човек изпънат, колкото е дълъг; в обществените бани те имат няколко такива цистерни, които се снабдяват с вода от няколко чучура, провесени през стената. (Матковски, 1992: 227)

Сведенията за баните устойчиво присъстват и в пътеписите от осемнадесетото столетие. Своето описание за устройството на градска баня дава и Елизабет Крейвън (1768 г.): „Останах известно време на вратата между облекалнята и къпалнята, която е кръгла, с ниши за сядане – много хубаво помещение с каменен купол, а светлината влиза през малки прозорци в горната му част.“ (Киселинчева, 1979: 207).

Често силно критичен към видяното, Ханс Дерншвам няма как да не пропусне да спомене превъзходството в техническо отношение спрямо мюсюлманите, когато става дума за липсата на кранове в хамамите: „не са както при нас, с въртящи се кранове, а просто тръби, защото тук вече нямат майстори” (Киселинчева, 1970: 33). Той е по-благосклонен в мнението си за тръбопровода, снабдяващ банята с вода: „Големите водни тръби, с които водата се довежда до банята, са от грънчарска глина. Всяка тръба е дълга приблизително един лакът и влизат една в друга. Замазани са с гипс...“ (Киселинчева, 1970: 34). Съпоставките между баните в християнска Европа и Османската империя са по-скоро рядкост. Описанията по-рядко засягат и подобни подробности от технологичното устройство на банята. 

Заедно с това баните често са посочвани от християнските пътешественици като най-забележителната сграда в османския град. Те се отличават от останалите постройки, особено от жилищата на по-голямата част от населението, както и от незастланите улици. И тук показателно е мнението на Дерншвам за положението на банята в османския град: „В цяла Турция няма други красиви забележителни постройки освен общите бани и джамиите им. Защото турците нямат други веселия и забавления, освен честото ходене на баня...“ (Киселинчева, 1970: 170). С такава насоченост е и становището на Жан Карлие де Пинон (1579 г.): „Само техните бани и джамии са разкошни и пак само великите господари са нетърпеливи, покрай хубавите бани да имат и хубави градове и места за забавления.“ (Матковски 1991: 219). Вниманието на чужденците-християни се насочва към баните, защото те не са обременени да са символ на религията по подобие на ислямските храмове.

Както бе споменато по-горе европейските пътешественици ползват обществените къпални от Древността като основа за сравнения и аналогии. Именно тази връзка спомага за позитивните отзиви, които баните в Османската империя намират в пътеписите. Различията с плановите устройства на римските бани не са такива, че хамамите да получат негативна оценка в пътеписните съчинения. По някакъв начин те биват възприемани като елемент, заимстван от християнския свят и култура. Това силно контрастира с отношението спрямо кервансараите, чиито особености често предизвикват отрицателни емоции у християнските пътешественици, сравнявани с „приюти“, „болници“ (Данова, 2017: 95–96) или оприличавани на „обори“, „конюшни“ (Йонов, 1986: 107, 435). Външният облик играе важна роля при формирането на възприятията от страна на чужденците. В пътеписите се забелязва и сравнително добро познаване на публичните къпални в Османската империя. В общи линии християнските пътешественици предават правилно плановото разпределение на османските хамами: съблекалня (союнмалък), последвано от студено помещение (соуклук). От соуклука обичайно коридор отвежда към абдестхането, където мюсюлманите се измиват преди молитва, и към помещение за депилатоарни цели, като двете помещения могат да бъдат слети. По-натам е горещата част на банята – съджаклък, представляващ помещение с правоъгълен или многоъгълен план. Описваната от пътешествениците каменна пейка (гьобекташ) е център на помещението (Стайнова, 1995: 40; Харбова, 1991: 135).

Банята често бива използвана от пътешествениците като контраст с нетолкова приятния за тях облик на местните градове. Благодарение на създавани в течение на повече от три столетия описания от стотици автори се стига до изграждането на идеализирания образ на градската баня като основна забележителност и привлекателно място в османските земи. Външният вид оказва своето влияние и за преобладаващото мнение на пътешествениците за положителната ѝ роля в хигиенен и социален план. 

Баните и хигиената в Османската империя

Описването на местните порядки от страна на чужденците няма как да подмине сферата на чистотата/хигиената. Българската историография дълго време не обръща сериозно внимание на хигиенната тематика в пътеписните извори за сметка на информация от исторически, етнографски, археологически, топографски и друг характер. При разглеждане на изворите обаче се установява наличието на редица сведения по проблема. Османската баня се нарежда сред основните компоненти на направените в чуждестранните пътеписи коментари относно хигиената, наред с ритуалното измиване преди молитва. Спецификата на „ходенето на баня“ също придобива ритуален характер в очите на християнските пътешественици, макар и без първостепенното религиозно значение на предмолитвеното измиване (абдест). Влиянието на мюсюлманската религия върху хигиенните навици е осъзнато от повечето автори, макар малцина от тях да познават Корана и ислямската книжнина.

Още в един от по-ранните християнски пътеписи френският лекар и естественик Пиер Белон дю Ман (1553 г.) разсъждава върху ползите от къпането за местните жители, използвайки обичайно сравненията с класическата древност:

Също както в старо време в Рим е нямало сграда по-разкошна от баните и храмовете, така и в Цариград и другите градове в Турция не се вижда нищо друго хубаво освен джамиите и баните. Ако турците и туркините не разполагаха с голямото удобство на баните, за да мият телата си, би било много жалко, защото щяха да бъдат много мръсни. Но поради тази облага е обратното – те са най-чистите хора в света. (Цветкова, 1981: 110)

Съществуват и автори, които опитват да покажат съществуващата връзка между ислямската религия и баните. Още в съчинението на Константин Михайлович „Записки на еничарина“ (1502 г.) се среща ролята на ритуалността и обредното измиване при мюсюлманите: „Дори когато някой би се намирал в баня, всеки по всякакъв начин трябва да извърши споменатото замиване, защото това замиване за тях е същото като за нас кръщенето“ (Рогов, 1978: 38). Френският художник и пътешественик Гийом-Жозеф Грело разграничава няколко типа измивания, част от които изрично свързва с банята: „Първото, което е най-важно, се използва както от християните, така и от турците, е обикновено в баня, която те наричат хамам... И последното е в банята, давано за мъртвите тела, което те наричат Еулу-и-акмакх или миене на мъртвия“ (Grelot, 1683: 186–187). За Грело мюсюлманската религия е основният фактор за съществуването на баните и заради това османците „[...] са принудени да строят много сгради за къпане, където те могат да измиват напълно тялото си“ (Grelot, 1683: 188). Според англичанина Джон Бърбъри (1666 г.) водата служи на местните мюсюлмани за пречистване на душата и тялото (Тодорова, 1987: 150). Британският търговец Питър Мънди (1600 г.) накратко обяснява значението, което имат обществените къпални за хигиената на местните хора: „Баните са места, където хората отиват да се мият, и те са често използувани, особено от жените, които си имат отделни бани и ги посещават поне два пъти седмично” (Тодорова, 1987: 69). Публичните къпални са свързани с редица обичаи, като при престоя си в Истанбул лейди Мери Монтегю (1718 г.) описва сватбените ритуали в една от столичните бани: 

Преди три дни бях в една от най-хубавите бани в града и имах щастието да видя как посрещат една турска булка с всички церемонии по този случай, които ме накараха да си спомня за епиталамия на Елена от Теокрит и ми се струва, че същите обичаи от онова време продължават да се спазват. Всички приятелки, роднини и познати от женски пол на двете отскоро свързани семейства се срещат в банята. Някои други жени отиват от любопитство и мисля, че този ден имаше най-малко двеста жени. Омъжените седнаха наоколо на мраморните пейки, а девиците бързо свалиха дрехите си и се явиха без друго украшение или покритие освен дългите си коси, преплетени с перли или панделки. Две от тях посрещнаха булката на вратата, водена от майка ѝ и една друга важна роднина. Булката беше красиво момиче на около седемнадесет години, много богато облечено и блестящо от скъпоценни камъни, но сега го оставиха в естествена премяна. Две други момичета напълниха с парфюм позлатени сребърни кани и поведоха шествието, а останалите вървяха две по две – на брой 30. Тези, които водеха, запяха сватбена песен, а другите отговаряха в хор. Последните две момичета водеха красивата булка с очи, сведени надолу, и очарователен израз на скромност. В този ред обиколиха трите големи помещения на банята. (Киселинчева, 1979: 159–160)

Организацията в банята също е пряко свързана с темата за чистотата. В редица съчинения биват представени служителите в банята (теляци и различни помощници) и отново се дават сведения за функциите им. Върху техните плещи лежи обслужването на посетителите и освен това те са длъжни да следят за чистотата в къпалните. Чешкият благородник Вацлав Вратислав от Митровица (1591 г.) се нарежда сред малцината автори, които по-конкретно говорят за чистотата вътре в банята. От предадения разказ може да се съди, че хигиенните условия получават своите „стандарти“ и се съблюдава за тяхното спазване. Почистването на баните има отношение към отредената им сериозна роля в османското общество:

В този край има още други две, също така кръгли бани, в които могат да се къпят и да си правят удоволствието болните, слабите и бедните хора. От тези котли или вани всяка нощ водата се изпуска, мястото се измива до чисто и на сутринта се пуска чиста вода, за което следят обикновените турци, а ако узнаят, че баняджията в нещо не е спазил чистотата, или не изпуска водата всяка нощ, то той се подлага на жестоко наказание. Това съм го виждал със собствените си очи в Константинопол, където един баняджия, срещу дома, в който живеехме, в султанските бани, бил уличен в това, че давал на хората нечисти кърпи за ръце, и субашията, върховният им съдия, го наказал с такова наказание: заповядал да получи хиляда удара с тояга, а именно по гърба двеста, по петите триста, по задните части двеста и по търбуха триста удара, така че след наказанието той целият се поду и разплу, и беше невъзможно да се разпознае в него човешки вид. (Победоносцев, 1877: 13–14)

Критики към поддържаната чистота и обслужването в османските бани не се срещат често при западноевропейските пътеписци. В отлика от това арменският духовник и пътешественик Мартирос Кримеци в стихотворенията си За банята във Варна и За банята в Бабадаг категорично заявява, че видените от него градски бани са мръсни (Гюзелев и Маргос, 1976: 197–200). Описанието му открива проблеми във всички сфери на публичните къпални – обслужване, поддържане, запуснатост на сградите, макар да не прави сравнения с други посещения на публичните къпални. Трябва да се подчертае, че произведенията на Кримеци се отличават с негативни краски и жлъчни коментари, насочени към проблемите в църквата и обществото. Острите изказвания все пак могат да насочат изследователите към възможните съществуващи проблеми в публичните къпални. В свои стихове той предава изключително цветущо негативна картина на посетените от него бани: 

Прислужниците, седнали, от мястото си не стават, 
на дошлия посетител лицето не поглеждат. 
Водопроводът запушен, чешмата не тече... 
Банята мръсна, мирише лошо,
наоколо високо, в средата ниско.

Или:

Редът в банята: ето видно е,
не само мръсно е, но и място за мъки е.
Баняджия и теляк един на друг приличат – 
не са за поглеждане образите им.

От плет са стените от водата прогизнали, 
бидейки върби филизи пуснали.
Погледнеш ли по всички ъгли – гъби са поникнали, 
досущ на кален път прилича.

Християнските пътешественици не са единодушни по отношение на къпането в местните бани и ползите от него. Все пак през трите разглеждани столетия редица от тях споменават за посещения в къпалните, съпроводени с тяхното използване. Засвидетелствано е и че мнозина пътешественици се ползват от услугите на местните бани. Къпалните са използвани от участници в хабсбургската посланическа мисия през 1666 г. според пътеписите на английския търговец Джон Бърбъри (Тодорова, 1987: 150) и на духовника Паул Тафернер (Йонов, 1986: 103). Къпането в хамам се превръща в неизменна част от пътуването през османските земи и своеобразен „ритуал“ за пътешествениците.

Не всички автори приемат характерното за местните бани изпотяване като здравословно. Мнозина критикуват прекаления престой в къпалните и потенциалните вреди върху здравето, които той може да причини. Подобни отзиви се срещат у Джеймс Портър, Елизабет Крейвън, Томас Торнтън и други автори. Пребиваването в банята се свързва с ориенталското удоволствие, а не с истинска необходимост по отношение на чистотата. Въпреки тези критики позитивното мнение за банята преобладава и е показателно мнението на Франческо Сансовино (1564 г.) за необходимостта от „завръщането на публичните къпални“ в европейския християнски свят: „Искам същите удобни бани за големите личности и в големите градове на християнството, като много здрава работа. Това беше причината за подтика да поискам да напиша по-дълго за голямата полза от банята, която нашите предци са знаели” (Матковски, 1992: 198).

В продължение на три столетия, чуждите пътешественици описват обществената баня като основен елемент от хигиенните навици в Османската империя. Освен по отношение на мюсюлманското население става ясно, че тя е част от всекидневието и на местните християни. Банята като част от хигиената в Османската империя се радва на значително положително отношение от страна на пътеписците за разлика от множество други местни обичаи. 

Социалната роля на баните в християнските пътеписи

Образът на публичната баня като социално средище също фигурира в пътеписната литература от разглеждания период. По-горе бе споменато мнението на Дерншвам, че „турците нямат други веселия и забавления“, освен да ходят често на баня (Киселинчева, 1970: 170). Подобно мнение е общоприето за християнските пътешественици през периода и се среща в съчиненията им под различна форма. В края на осемнадесетото столетие английският пътешественик Джон Грифит накратко представя всекидневния живот на заможните османци: „Всеки богат турчин поделя своето време между банята, своя храм, своите молитви и своето кафе“ (Матковски, 1992: 292). Затова неслучайно редица изследователи смятат банята за социален феномен (Faroqhi, 2005: 579), който е утвърден в рамките на Османската империя. За социалната роля на публичната къпалня допринася и стойността на услугата. Автори като Симеон Лехаци (1608–1620 г.) и Пиер Белон (1553 г.) споменават за предимството от евтината (Белон) или безплатната в някои случаи услуга (Лехаци). Именно това я прави общодостъпна за по-значителната част от обществото, а що се отнася до мюсюлманите, осигурява и спазването на религиозните предписания. 

Баните са представени и като част от всекидневието не само на местния жител, но и на чужденеца, който ги среща непрестанно по време на своето пътуване в Османската империя. Свидетелство за ролята им се открива в историческата география на Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц (1789–1801 г.), където баните са неизменна част от описанията на градове като София, Одрин и др. (Орманджиян, 1984: 75–159). Сънародникът им Лехаци заключава за важното им значение: 

Не само в градовете, но и в селата, в обезлюдените местности, в планините и в горите, в пещерите и пустинните местности са построени страноприемници, ханове, големи джамии, бани, водоеми. Като пристигнат керваните – отсядат, хранят се два пъти дневно, пият студена вода, изкъпват се в баните и продължават своя път, без да плащат нито грош. (Орманджиян, 1984: 29)

Особен интерес за авторите от Западна и Средна Европа представлява женската баня в мюсюлманския свят. Като следствие се появяват редица пространни описания на женския хамам, като това на Никола де Николе (1551 г.): 

Жените на турците според поверия от стари времена и наследена от античните гръцко и азиатско общество използват във всяко време да отиват на баня, колкото поради запазване на здравето, толкова и заради разхубавяване на тяхното тяло. Това не се отнася само за жените с най-нисък ранг или потекло; а също така и за най-големите и най-познатите госпожи, които три до четири пъти в седмицата ходят на баня, но не в общите бани, а в техни собствени (частни), които повечето от тях имат в собствената къща или сарай и които са чисти и много хубави. Но онези с по-нисък ранг ходят на баня поне един път седмично, ако не искат да ги смятат за нечисти и по-малко достойни. Ходенето там несъмнено се дължи на две причини. Първата е заради спазването на техния мохамедански закон, който забранява моленето в джамиите, ако тялото не е измито и изчистено, ако и много малко жени да влизат в джамиите, доколкото не са с голям авторитет и репутация. Другата причина е по-битова, защото им е нужно оправдание и честно прикритие за излизането от техните къщи, където са постоянно затворени заради голямата ревност на мъжете или заради правилата, наследени от старите, които по този начин държат затворени своите жени и дъщери... (Матковски, 1992: 197).

Женските публични бани са представени и като територия, в която османските жени се освобождават от опеката на мъжкия свят. Подобни сведения се откриват при френския духовник Робер дьо Дрьо (1665–1667 г.): 

Всяка свобода, която имат тези бедни жени, това е да ходят на баня, където добрите приятелки си уреждат среща и една на друга се известяват да се намерят там. Има бани, които са само за мъже, други, които са само за жени, а трети, където ходят и мъже и жени само в различно време и това е така, когато има жени да няма нито един мъж. (Матковски, 1992: 233)

Сходни сведения получаваме и от сънародника му Ди Лоа (1639–1640 г.): „те не сключват други приятелства освен онези в банята и много рядко ходят на друго място, а онези, чиито мъже буквално спазват правата на техните закони, ходят поне веднъж в седмицата“ (Матковски, 1992: 148). 

Така постепенно се стига до изграждането на типичен ориенталски образ за женско общество и забранен за мъжете свят. Къпалнята излиза отново извън сферата на хигиената и се насочва в по-различна и по-интимна посока, както виждаме в съчинението на Ди Лоа: 

И така туркините, откъснати от света, без позволение да излизат навън, излизат само за да ходят на баня и то с покрито лице. За да отмъстят на заповедническата страст на техните недоверчиви мъже, които по този начин ги държат подчинени и заподозрени; най-често под предлог, че отиват на баните, се запътват там, където искат да задоволяват своите страсти и да си разнообразяват времето без техните мъже да ги контролират. От това те въобще не се плашат, защото в банята не влиза нито един мъж, докато там са жените и защото там има определени жени, които обслужват жените, които идват без своите слугини и робини. Най-често те там ходят на групи между десет и дванадесет, понякога и повече, туркини и гъркини, мият се интимно помежду си. И така се раждат големи приятелства между жените от Леванта, които се дължат на посещенията и интимността в баните. Дори понякога силно се влюбват една в друга, като да са мъже. Влюбват се до такава степен, защото когато забелязват някоя жена или девойка с извънредна хубост, няма да се спрат, докато не намерят начин, за да се къпят заедно, да я докосват и милват по цялото тяло, докато не се задоволят, толкова са пълни с развратна страст, както някога бяха трибадите, към които принадлежеше лесбийката Сафо. (Матковски, 1992: 147)

За неприлични действия между стените на къпалните съобщават и други автори като Джордж Сандис (Матковски, 1992: 274). Търсенето на „сензационното“ повлиява силно върху описанията на женските бани в Османската империя от шестнадесетото и седемнадесетото столетие. „Женският остров“ или „крепост“, където османската жена се измъква от опеката на мъжкия свят, се доукрасява със специфични сексуални сюжети. Създаденият образ впоследствие ще стане обект на критики от по-късни пътешественици. Подобен пример за това е Мери Монтегю (1718 г.), тъй като, в отлика от мъжете-пътешественици като Сандис, ди Лоа, Робер дьо Дрьо, които никога не са били допускани в женска баня, и чиито описания се базират единствено на въображението им, в качеството си на жена тя е имала достъп до женските бани, и описанията, които оставя, се базират на лични наблюдения. При все, че говори подробно за голотата на жените в банята, Монтегю опровергава описаните от пътешествениците-мъже еротични сцени, като акцентира, че сред жените не се забелязва „ни най-бегла покварена усмивка или нескромен жест“ (Киселинчева, 1979: 81). В контраст с еротизирания образ на хамама, създаден от множество пътуващи мъже, лейди Мери описва женските бани като социална институция: „С две думи това е женското кафене, където се разказват всички градски новини, измислят се сплетни и т.н. Жените си позволяват това развлечение обикновено веднъж седмично и стоят в банята най-малко четири или пет часа, без да се простудяват при внезапното излизане от горещата баня в студената стая, което много ме учудва“ (Киселинчева, 1979: 82). Монтегю поначало е критична към своите предшественици, които дават „съвсем несъвършени описания за обичаите и религията на тези хора“ (Киселинчева, 1979: 83), а пътеписите за Леванта „обикновено са толкова далеч от истината и пълни с толкова нелепости“ (Киселинчева, 1979: 129). Тя изрично подчертава, че пътешествениците „никога не пропускат да разказват за жените, които положително изобщо не се виждали“ (Киселинчева, 1979: 129).

Заключение 

Интересът на християнските пътешественици към баните възниква още с началото на европейско-османско общуване през XV в. и се запазва на практика до края на Османската империя. Описанията на местните къпални са използвани и за да привлекат вниманието на читателите. В продължение на три столетия представата на европейците за „турската баня“ се гради въз основа на множество пътеписни описания. Публичната баня е представяна като отличителна черта на османския свят с преобладаващо положителни оценки за нея. Позитивните мнения се отличават от негативните описания на редица местни обичаи, както и на архитектурата и условията на живот в посетените градове и села По отношение на хигиената, много често къпалнята е посочвана като необходима за чистотата на местните жители. По-голямата част от пътеписните съчинения не предават в пълнота всички местни обичаи, свързани с публичните бани. Те се спират на отделни моменти или пък разглеждат използването на къпалните в цялост. Внимание се обръща на различните етапи от къпането в съответствие с разделението на помещенията (съблекалня, горещо помещение и др.).

Популярността на хамамите получава продължение и през ХІХ в. те се появяват в християнския свят. Своето разпространение те получават особено на територията на Великобритания (Allsop, 1890). Очевидно подробните описания на необичайната топла баня са направили впечатления на жадуващите за „екзотика“ и разнообразие европейци. Турската баня става и част от културата на Викторианска Англия, макар и не напълно приет от всички кръгове на обществото. По този начин един образ се прехвърля от книгите в действителността и оставя своя отпечатък в архитектурата и социалния живот. 

Образът на османската баня в различните ѝ проявления (архитектурно, хигиенно, социално) получава своето място в християнските пътеписи от ХVІ–ХVІІІ в. С течение на времето много от по-ранните и по-известните текстове оказват силно влияние върху други последващи ги пътеписни съчинения, включително и посредством „заемането“ на направените описания. Това не премахва и не обезценява стойността на по-късните пътеписи, тъй като на свой ред показва насложените представи за османските бани. Формираният през XVI и XVII в. образ на банята се допълва с новите впечатления, придобити по време на пътешествията и така на свой ред бива обогатен. 

Темата за обществените къпални се разглежда от изследователите на всекидневната история на Османската империя като една от най-важните за обичайния живот в мюсюлманската държава. Социалните функции на публичната баня често изместват чисто хигиенните аспекти, които не бива да се пренебрегват и да остават на заден план. Значението на градските хамами наистина е голямо, но не може да се абсолютизира като феномен на фона на общото развитие на хигиената в региона. Сведенията, които се откриват в пътеписните извори, притежават значителна стойност, защото разкриват християнските представи за различните характеристики на обществените бани.

 

Библиография

Герлах, Стефан. 1976. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Подбор, превод и коментар: Мария Киселинчева. София: Издателство на Отечествения фронт.

Гълъбов, Гълъб. 1941. „Софиянки на баня“. Сердика, 6: 59–61.

Гюзелев, Васил, и Маргос, Ара. 1976. „Нови извори за средновековната история на град София“. В: Сердика – Средец – София, т. 1. София: Издателство на Отечествения фронт, 165–205.

Данова, Пенка (съст. и прев.). 2017. Джовани Киаромани и неговото пътуване от Виена до Бурса през 1659 г. София: Парадигма.

Киселинчева, Мария (съст. и прев.). 1970. Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553–1555 г. София: Издателство на Отечествения фронт, Институт за балканистика при БАН.

Киселинчева, Мария (съст.). 1979. Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІ в. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. София: Отечествен фронт.

Иречек, Константин. 1882. „Стари пътешествия по България от ХV – ХVІІІ столетие“. Периодическо списание, 3: 60–83; 4: 67–105; 6: 1–44; 7: 96–127.

Иречек, Константин. 1932. „Военният път от Белград за Цариград и балканските проходи“. Българска историческа библиотека, 4: 1.

Йонов, Михаил. 1980. Европа отново открива българите. Българите и българските земи през погледа на чужди пътешественици ХV – ХVІІІ в. София: Народна просвета.

Йонов, Михаил (съст.) 1986. Немски и австрийски пътеписи за Балканите (ХVІІ–ХVІІІ в.). София: Наука и изкуство.

Матковски, Александър. 1991. Македониjа во делата на странските патописци, 1371–1777 г. Скопие: Мисла.

Матковски, Александър. 1992. Балканот во делата на странските патописци во времето на турското владеене, 1664–1799 г. Скопие: Култура.

Миков, Васил. 1938. „Стари пътешествия през българските земи, преведени на български език“. Архив за поселищни проучвания, 1: 107–120.

Орманджиян, Агоп (съст.). 1984. Арменски пътеписи за Балканите ХVІІ–ХІХ в. София: Наука и изкуство. 

Победоносцев, Константин П. (съст. и прев.). 1877. Приключения чешского дворянина Вратислава в Константинополе в тяжелой неволе у турок, с австрийским посольством 1591 г. Санкт-Петербург: Типография Министерства путей сообщения.

Радулов, Цветан. 2012. „Да се къпем или не! Хигиена и всекидневие на Балканите през погледа на пътешествениците, ХVІ–ХVІІІ в.“. В: Мутафова, Красимира, Христова, Надежда, Иванов, Ивелин и Георгиева, Гергана (ред.) Стандарти на всекидневието през Средновековието и Новото време. Велико Търново: Фабер, 423–437.

Рогов, Александр И. (съст.). 1978. Записки янычара, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Москва: Наука.

Стайнова, Михаила. 1995. Османските изкуства на Балканите. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Тодорова, Мария (съст.). 1987. Английски пътеписи за Балканите (края на ХVI – 30-те год. XIX в.). София: Наука и изкуство.

Харбова, Маргарита. 1991. Градоустройство и архитектура по българските земи през ХV–ХVІІІ век. София: Издателство на Българската академия на науките. 

Цветкова, Бистра (съст.). 1981. Френски пътеписи за Балканите (ХV–ХVІІІ в.) София: Наука и изкуство.

Шишманов, Иван. 1891. „Към статията ‘Стари пътувания през България в посока на римския военен път от Белград до Цариград’“. Сборник народни умотворения, наука и книжнина, 6: 172–176.

Allsop, Robert O. 1890. The Turkish Bath, its Design and Construction. London and New York: E. & F. N. Spon.

Fagan, Garrett. 2002. Bathing in Public in the Roman World. Michigan: University of Michigan Press. 

Faroqhi, Suraiya. 2005. Subjects of the Sultan: Culture and Daily Life in the Ottoman Empire. Second edition. New York: I. B. Tauris.

Grelot, Guillaume-Joseph 1683: A Late Voyage to Constantinople. London: John Playford.

Peychev, Stefan. 2015. “The Image of the City: Public Baths and Urban Space in Western Travellers’ Descriptions of Ottoman Sofia”. In: Gharipour, Mohammad, and Ozlu, Nilay (eds.) The City in the Muslim World: Depictions by Western Travel Writers. London and New York: Routledge, 101–120.

Peychev, Stefan. 2020. “Water and the City: Ottoman Sofia in the Early Modern Period”. In: Walker, Bethany J., and Al Ghouz, Abdelkader (eds.) Living with Nature and Things: Contributions to a New Social History of the Middle Islamic Periods. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht Verlage, Bonn University Press, 139–157. 

Smith, Virginia S. 2007. Clean: A History of Hygiene and Purity. Oxford: Oxford University Press. 

Архивни източници

Научен архив на Българската академия на науките, ф. 11к, оп. 1, а. е. 283–288. Иван Д. Шишманов.

[1] Пътеписците сравнително рядко употребяват местната османска терминология с нейните особености (Стайнова, 1995: 40; Харбова 1991: 135) и обикновено използват по-общи фрази като „помещения“, „стаи“, „къпални“. Античното наследство на Балканския полуостров действително оставя своя отпечатък и в сферата на публичните градски бани (Smith, 2007: 122–123; Fagan, 2002), като то бива отразено и в пътеписните съчинения. Така например в търсене на древността Франческо Сансовино използва латински термини като „тепидариум“. Въпреки това детайлните описания от периода успяват правилно да ориентират изследователите за плановото разпределение на видяните публични хамами (Харбова, 1991: 134, 136–139). По отношение на архитектурата трябва да се спомене, че редица области често остават извън полезрението на пътешествениците и ситуацията там не получава отразяване в изследваните исторически извори. В градове далеч от Диагоналния път като Шумен, Разград и Ловеч се намират знакови градски хамами, които не получават място в чуждестранните пътеписи. Описанията на баните на Балканите са свързани и с факта, че на полуострова по-силно се усеща римо-византийското влияние в архитектурата (Стайнова, 1995: 41; Харбова, 1991: 10, 134–135). В по-голямата си част пътеписите не разграничават ясно османските обществени бани въз основа на тяхната архитектура. Изследователи като Михаила Стайнова и Маргарита Харбова наблягат на влиянието на строителните материали, теренните особености и плановите схеми върху османската архитектура, включително и по отношение на публичните бани (Стайнова, 1995: 22; Харбова, 1991: 134–135). 

Биографична справка

Цветан Й. Радулов завършва специалност История в Софийския университет през 2005 г., а през 2007 г. – магистратура „Европейски Югоизток“. Той е доктор по история на балканските народи с докторат върху мястото на хигиената в пътеписите за Османската империя. От 2013 г. работи в Научния архив на БАН. Научните му интереси са свързани с пътешествията в Османската империя, развитието на архивното дело в България, история на науката, история на всекидневието, военните конфликти в Средна и Югоизточна Европа.

ORCID: 0000-0002-5875-3713 

Email: blackzvetan[at]yahoo.com