Развитие на балнеолечението в гр. Кюстендил в началото на ХХ в.

Виолета Коцева

Резюме: Статията проследява развитието на балнеолечението на територията на гр. Кюстендил от Освобождението до 40-те години на ХХ в. Анализът се опира на архивни материали от фондовете на Държавния архив – Кюстендил. Като допълнителен извор са използвани и публикации в местната преса от посочения период. В методологически план изследването се доближава до анализ на отделен случай. Прави се опит той да бъде поставен в контекста на общата картина, с акцент върху социалната и културна промяна.

Ключови думи: балнеолечение, социална промяна, case study, всекидневие

Development of Balneotherapy in the City of Kyustendil at the Beginning of the 20th century

Violeta Kotseva

Abstract: The article traces the development of balneotherapy on the territory of the city of Kyustendil from the Liberation to the 1940s. The analysis is based on archival materials from the funds of the State Archive – Kyustendil. Publications in the local press from the period have also been used as an additional source. Methodologically, this is a case study. An attempt has been made to place the study in the context of the big picture, with an emphasis on social and cultural change.

Keywords: balneotherapy, social change, case study, everyday life

Citation: Коцева, Виолета. 2024. „Развитие на балнеолечението в гр. Кюстендил в началото на ХХ в.“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/884-kotseva.html.

Балнеолечението е обект на интерес от страна на изследователи, развиващи анализите си в различни научни полета – медицина, антропология, история и др. Темата съчетава здравни, публични, естетически ракурси, от една страна, с идеята за аристократизъм и наслада, свободно време и почивка, от друга. Възможностите за интердисциплинарни перспективи са в основата на трайния интерес към нея. В историческа перспектива това внимание невинаги е било така силно, като за дълъг период от време темата в значителна степен се възприема като маргинална и рядко попада във фокуса на етноложките изследвания. През последните години обаче тя се радва на все по-засилен интерес като обект на самостоятелни изследвания и в контекста на по-широки анализи по история на медицината. Причините за това могат да бъдат търсени както в опита на българската етнология да разшири обхвата на изследователския си обект от края на миналия век, така и в тенденцията да се работи в интердисциплинарни перспективи и в неизследваните до онзи момент полета да се търсят нови възможности.

Във фокуса на статията поставям конструирането и развиването на съвременното балнеолечение в България по примера на гр. Кюстендил. Балнеолечението в съвременния му вариант се явява пресечна точка на трите основни стълба на модерната медицина – профилактика, лечение и рехабилитация (Попов, 2009: 13–14). В този смисъл то обхваща началото и края на един дълъг процес, който за изследвания период е направляван и организиран от стремежа на държавата да запази човешкото здраве и да удължи човешкия живот. В този процес тя използва различни механизми на власт и контрол, регулиращи личното и общественото здраве. В българска среда балнеолечението такова, каквото го познаваме днес, минава през преходен етап, в който постепенно се налага като институция, част от модерната здравна система. В този преход то е обект на нормиране и организиране от страна на държавните здравни органи. Това е времето, в което топлите минерални извори не се възприемат просто като улеснение на домакинята при прането на домашните тъкани и дрехи или възможност за изкъпване, без да се подгрява вода. През този период балнеолечението се превръща във значима част от всички елементи на модерното здравеопазване: профилактика – лечение – рехабилитация.

Настоящата статия си поставя за цел да проследи развитието на балнеолечението в региона на гр. Кюстендил. В хода на изследването се оформиха две основни задачи. На първо място да се проследи организирането на балнеолечението на локално ниво чрез прилагането на специфични държавни мерки. От друга страна се цели да се проследи реакцията на местно ниво спрямо тези мерки, доколко те влизат в конфронтация с традиционните представи за здраве и хигиена. В този смисъл идеята е да се набележат маркерите на културната промяна в хронологическата рамка от края на ХIХ до 40-те години на ХХ в. Основен аргумент за избор на времевия обхват на изследването е обстоятелството, че това са първите десетилетия от конструирането на държавно-институционалната власт, когато мерките в областта на здравеопазването са изключително интензивни. Целта им е да се създаде обществено здравеопазване с необходимата законодателна и институционална рамка, да се трансформират традиционните представи за болест и лечение и да се организира целият процес, свързан с идентифицирането на болестите, профилактиката и лечението според нормите на съвременната за периода научна медицина.

В географски аспект изследването е съсредоточено върху региона на гр. Кюстендил, който има традиции в балнеолечението и който в началото на ХХ в. залага много на минералните води като възможност за излизането на града от наложената изолираност, предизвикана от установяването на новата държавна граница^[1].

Анализът в значителна степен се доближава до класическо изследване на отделен случай (case study). В антропологичните изследвания се открояват два основни подхода – този на събирането в анализа на резултатите от множество наблюдавани случаи (cross-case study) и този на отделния случай (case study). В настоящото изследване споделям мнението на Дж. Геринг (Gerring, 2007) за успоредно използване на двата подхода с оглед пълнокръвност на изследването, което обяснява и формулировката в началото на абзаца, че статията се доближава до изследването на отделния случай, но привлича към анализа и емпирични материали от други случаи. Считам това за правилен подход, доколкото отделният случай на гр. Кюстендил, който е във фокуса на изследването, попада в широката рамка на държавните инициативи в областта на балнеолечението. В този смисъл привлечените сведения извън териториалния обхват на изследването дават широката картина, която с анализа на отделния случай добива плътност.

Както посочих по-горе, съсредоточавам наблюденията си основно върху случая на гр. Кюстендил. Причините за това са няколко. На първо място, градът възниква и се развива именно около минералните извори в римско време. Запазва популярността си и в османския период, когато има изградени няколко бани и хамами. След Освобождението постепенно градската управа насочва усилията си, в унисон и с националните политики, към използване на природните ресурси и превръщането на града в популярен курорт. Като изворова база за изследването са използвани материалите, съхранявани в Държавния архив – Кюстендил, както и такива от местния периодичен печат. В началото на статията давам и кратък контекст на ситуацията на национално ниво, за да се проследи и мястото на конкретния случай на общия фон.

Балнеолечението в контекста на държавните мерки

За проследяването на промяна в отношението към публичните бани и превръщането им в част от институционалната система за лечение и превенция е необходимо на първо място да се проследят, доколкото е възможно в обема на този текст, политиките, насочени към налагане на модерното на границата между деветнадесетото и двадесетото столетие обществено здравеопазване. Част от този процес е разпространението на научните знания за превантивната медицина, дял от общата медицина. Постепенно, под чужди влияния, в минералните извори се припознава и възможен туристически продукт, който на локално ниво има потенциала да се превърне в успешна икономическа стратегия. Пресечните точки насочват вниманието към държавните политики в посочените сектори, от една страна, а от друга – към реакциите, които те предизвикват сред населението. Обикновено първите влизат в конфронтация с традиционните представи за чистота, здраве и морал. Реализирането на икономически и туристически стратегии изисква времеви период, който да позволи заложената в политиките рамка да се случи и да се превърне в осъзната културна промяна. Съществена част от нея е свързана и с бавното и постепенно осъзнаване на природните ресурси като възможна икономическа и туристическа стратегия. Възприемането на минералните извори основно като необходим и улесняващ ежедневието природен ресурс се трансформира под влияние на новите политики. Те дават възможност за природните дадености да се мисли не в рамките на годишния цикъл (характерен за традиционната култура), а като дългосрочна стратегия за тяхното използване. Обемът на статията не позволява проследяването на държавните инициативи по отношение на минералните води в пълнота, затова тук само някои ще бъдат посочени като характеризиращи общия процес. Важно е обаче да се подчертае, че в изследването балнеолечението се разглежда в контекста на общественото здравеопазване, като възможност за поддържане на личната хигиена, от една страна, и като постепенно припознавана опция за туристическо развитие на региона, от друга.

Двадесетото столетие без съмнение поставя началото на съществена промяна в здравеопазването, свързана със съвременните биополитики или политики към населението (по терминологията на М. Фуко [2003: 272]). Според цитирания автор те изместват акцента на властовия ресурс от власт над смъртта във власт над живота. Личният живот става част от държавно-политическите мерки във всички негови аспекти, в това число и живота и здравето на хората. По думите на Фуко, властта предприема поредица от действия, прокарани през различни социални, образователни и военни институции, които имат за цел да упражнят контрол върху телата и човешките навици, свързани със здравето и личната хигиена. Подобна налагаща контрол власт той определя като дисциплинираща с ефект върху всички елементи от ежедневния живот (Фуко, 2003: 272)^[2]. Именно периодът на превръщане на личното здраве в обект на държавна и обществена регулация и контрол за България съвпада приблизително с прехода между XIX и XX век.

Превръщането на здравеопазването и хигиената в акцент на една целенасочена държавна стратегия и политика в изследвания период започва още с възстановяването на българската държава след Освобождението. Първите стъпки по институционализация на здравеопазването следват европейския и руски опит, като в началото са резултат и от действията на Временното руско управление. С течение на годините чуждият опит се адаптира към местните традиции и дава специфичния облик на общественото здравеопазване и инициативите в областта на превантивната медицина (в това число и в областта на балнеолечението) в България. Държавната политика в областта на здравеопазването се формира като резултат от взаимодействието на наследените местни и източни традиции, от една страна, и на сравнително новата за българската действителност западна научна медицина, от друга. Това е бавен процес, свидетелства за който намираме в редица извори. Проследяването на изворите и сведенията от медицинската периодика, както и на санитарните отчети, които лекарите по места са задължени да изготвят, показва, че в течение на изследвания период в България се изгражда сравнително ясна концепция за съдържанието на понятието обществено здравеопазване. Това е дълъг и сложен процес, който върви с различни темпове в градска и селска среда, в столица и периферия. Без да навлизам в подробности, само ще посоча, че в това отношение разликите между градска и селска среда са значителни^[3].

Народните представи и вярвания са негостоприемна почва за новите държавни мерки по организирането на общественото здравеопазване. Въпреки това усилията в тази посока започват веднага след Освобождението. На 14 март 1879 г. императорският комисар княз Дондуков-Корсаков съобщава пред Народното събрание: „Народното здраве [...] също се туря в ред. Вече са разгледани и утвърдени устави: медицински, аптечен и болничен“ (Давидова, 1956: 55). От 1883 г. грижата за здравеопазването се поверява на министъра на вътрешните работи. В негова помощ към Министерството на вътрешните работи се изгражда Гражданска санитарна дирекция, а също така и окръжни хигиенични съвети, чиято основна задача е да се грижат за превантивната медицина, редовните имунизации на децата, за хигиената на обществените места, в това число и на водоизточниците, както и за тази на дома и стопанските постройки (Давидова, 1956: 91–92). Първият хигиенически съвет е сформиран в гр. София през 1908 г. с основна цел „да възбуди и да поддържа у всички обществени слоеве съзнателен интерес към хигиената и стремеж към хигиеничен живот, както и да съдейства за подобрение на здравето в обществото“ (Витанов, 1908: 357). Очевидни са опитите да се изгради стройна система от органи, които да поемат грижата и отговорността за хигиенизацията на населените места и като цяло за подобряване на здравния статус на българите.

За процеса на налагане на модерно здравеопазване в Кюстендилски окръг имаме сведения от отчетната 1896–1897 г. В резултат на проведена инспекция на санитарно-хигиенните условия в района, лекарите се обединяват около причините за масовото разпространение на заразните болести. На първо място те посочват лошото санитарно състояние на градовете. Бедността на градското и особено на селското население е посочена на второ място. В случая те визират не само лошите битови условия, но и обстоятелството, че хората нямат почти никаква представа от „водене на хигиеничен живот“. Като последен фактор лекарите посочват несериозното отношение на местните власти (Изложение, 1897: 30–31). Обобщени са основните фактори, способстващи разпространението на болестите – от една страна градът не отговаря на съвременните изисквания за обществена хигиена. На второ място в изложението е застъпена представата за социалния характер на някои болести и причините за тяхното разпространение. На трето място личната хигиена е посочена като съществен фактор за разпространението на заразните болести. Последното, при наличието на естествено топла минерална вода, се отдава на традиционните вярвания и представи, които строго регламентират събличането и измиването на тялото.

Прилагането на мерките на т. нар. научна медицина в областта на хигиената логично среща съпротива от страна на населението. Тя често е импулсивна и неорганизирана, но за сметка на това пък е масова. Корените на това явление следва да се търсят в традиционните представи и вярвания на българите и породените от тях модели на поведение^[4]. Участъковите лекари са склонни да откриват в този процес дори някакви типови национални черти на българина, посочвайки традиционното недоверие към новото, нетърпимостта към решенията на властимащите и др.

Като част от прехода към модерно здравеопазване, развитието на балнеолечението също влиза в полезрението на държавните политики. В различните държави и през различните исторически периоди отношението към минералните бани варира от наслада и еротика, през пълна забрана, до извеждането на пряката им връзка с хигиената и телесната чистота, лечението и превръщането им в регионална и национална лечебна и туристическа стратегия.

Термите са познати и ценени още от времето на римската колонизация по днешните български земи от І в. Рафинираната в отношението си към банята римска аристократична култура оставя по нашите територии редица градски центрове, които възникват и се развиват именно около минерални извори. Такъв е и случаят на гр. Кюстендил, чието възникване и развитие се свързва с наличието на минерални извори. Според Л. Русева-Слокоска възникналото преди римската колонизация селище на дантелeтите на територията на по-късната Пауталия е в непосредствена връзка и зависимост от минералните извори (Русева-Слокоска, 1989: 7). Около тях се изгражда и храмът на Асклепий. При археологически разкопки през 1932 г. случайно са разкрити част от термите, оповестени като асклепиона на Пауталия (Русева-Соколска, 1989: 9).

През османския период баните в града увеличават числеността си. Има известно разминаване в данните относно числеността на баните през този период. Според Йордан Иванов (1906: 161–162) през XVII в. в града функционират 12 бани, строени в периода XV–XVI в. За 1530 г. Махиел Кийл (2005: 169) отбелязва наличието в града на два хамама и седем бани с гореща минерална вода (ълъджа). Според изнесените от д-р Борис Баров по-късни сведения относно състоянието и перспективите на курорта Кюстендил през 1969 г. в града през османския период има налични 20 големи извора и 12 каменни бани с кубета. Любомир Миков говори за 113 бани по българските земи, от които 15 се намират в Кюстендил (Mikov, 2012: 119). Оттогава до днес в Кюстендил са запазени три бани, между които и най-старата известна Дервиш баня, която е строена според данните в средата на ХVІ в. (ДА – Кюстендил, ф. 923, оп. 1, а. е. 29, л. 3–4.).

На територията на страната през 20-те години на ХХ в. са разработени и функционират 22 бани с минерална изворна вода (Минерални бани и извори в България, 1923: 59–60). В началото на века се наблюдава продължително занемаряване на минералните извори и прилежащите им бански съоръжения (Медицинска хигиеническа хроника, 1908: 375). Кюстендил не прави изключение. По-скоро инцидентни са опитите минералната вода да бъде използвана за лични нужди (Баров, 1985: 23). Едва през 40-те години може да се говори за по-цялостно и пълно използване на естествено топлите минерални води. Доказателство за това е фактът, че през 1944 г. в града вече работи дори и „термална люпилня за пилета“. В отразяването на този факт във в. Кюстендилски вести е отбелязано, че освен всички други ползи, тя косвено засилва интереса към кюстендилската минерална вода и способства развитието на града като летовен център (Турковски, 1944: 1).

Наличието на множество минерални извори по българските земи засилва в началото на ХХ в. интереса от страна на държавата към тяхното използване и каптиране. През 1906 г. Народното събрание разглежда и дори гласува сума в размер на 1 млн. лв. за построяване на модерни бани при изворите във Вършец, Банкя, Хисаря, както и павилион за пълнене на бутилки с минерална вода при изворите на с. Меричлери (Генчев, 1907: 149), но Кюстендил не фигурира в предвидените за реконструиране и рехабилитация курорти. Това го поставя в периферията на тенденцията на национално ниво за изграждане, експлоатиране и популяризиране на минералните извори и прилежащите им бани. Забавянето на държавните инвестиции в тях със сигурност има значение и за по-късното развитие на кюстендилските минерални бани според нормите на модерното балнеолечение.

Държавните мерки по построяването, организацията и стопанисването на минералните бани в национален мащаб за дълъг период от време са непоследователни и в известна степен хаотични, което съответства на цялостната картина на общественото здравеопазване и хигиена в страната. Това, както и личните качества на арендаторите на различни минерални бани, са сред основните причини за сравнително ниското ниво на хигиена, което се поддържа в тези, иначе предназначени да предпазват и лекуват, съоръжения за отдих и възстановяване. Затова спомагат и като цяло ниските изисквания, които посетителите на баните предявяват. В този смисъл състоянието на минералните бани в страната до голяма степен отразява и задоволява нуждите и претенциите на посетителите. Едва развитието на балнеотуризма и популяризирането на балнеолечението дават нова посока в стопанисването на минералните извори. На държавно и общинско ниво се правят редица опити за подобряване на условията и повишаване на нивото на обслужване в тях. За целта в баните са изпращани медицински лица в ролята на наблюдаващи лекари, които да следят за състоянието им. Именно техните рапорти до Санитарната дирекция се оказват ценен извор, както за състоянието на баните, така и за нивото на хигиената на българите от края на ХІХ и началото на ХХ в. Подробни описания има оставени за състоянието на други центрове с минерална вода като Хасково, Вършец и др., които свидетелстват за ниското ниво на хигиена, лошото стопанисване и отношение от страна на посетителите в началото на двадесетото столетие (Николчов, 1898; Ораховац, 1897; Белинов, 1901)^[5].

Опит за нова регулация при стопанисването на минералните извори и прилежащите им бани се прави през 20-те години на ХХ в. Изготвен е законопроект за курортното дело в България, който предвижда всяко място, намиращо се на морския бряг, в планината или което служи за почивка и лечение за известен период от годината, да бъде обявено за курорт. Управлението на тези селища се поверява на специална комисия, наречена „курортна“. Предвижда се в нея да влизат хора от местната власт, инженери, частни лица и лекар. Комисията се ползва от отделен бюджет, който се образува както от държавни средства, така и от платените такси от посетителите на курортното място (Марков, 1922: 231). Законопроектът обаче остава само теоретично предложение, тъй като не минава на гласуване в Народното събрание. Самата му поява обаче свидетелства за осъзнаването на значението и ролята на минералните извори и желанието те да бъдат използвани по начин, който да задоволи държавата не само чрез увеличаване на доходите от тези места, но и чрез налагане механизмите ѝ на контрол върху общественото здравеопазване посредством промяна в отношението към личното здраве и хигиена.

Статистика за посещаемостта на минералните бани в този период почти не е водена или ако такава има, то към нея следва да се отнасяме с известна доза скептицизъм. Косвено свидетелство за броя на посещенията са наблюденията на д-р Ст. Белинов. Личните му пресмятания отчитат двойно повече посетители от официално посочените за годината. По думите му, съдържателят на хисарските минерални извори умишлено занижава броя на посетителите „от страх под невинната статистика да не се крие някакъв контрол над доходите му“ (Белинов, 1901: 640–641).

Кюстендилските минерални бани

Според достъпните сведения за Кюстендил като център на балнеолечението може да се обобщи следното. Градът се счита за един от най-старите и известни още в древността курорти на Балканския полуостров. Въз основа на археологически разкопки се прави изводът, че използването на минералната вода в града за лечебни нужди започва преди около 2000 години и продължава без прекъсване до днес, като последователно от това се възползват траки, римляни, гърци, турци и българи (Младенов, 1960: 3).

В началото на миналия век в Кюстендил с най-голяма популярност се ползват три минерални бани – Алай, Дервиш и Чифте. Трудно може да се проследи тяхната роля в ежедневието на жителите на града в началото на ХХ в., тъй като не е водена статистика за тяхната посещаемост. От втората половина на 20-те години имаме сравнително по-точни статистически данни от приходите от кюстендилските минерални бани, приходите за всяка отделна баня, месечните доходи, според броя на къпанията и др. В периода 1926–1929 г. приходите и от Чифте баня^[6] (най-голямата от трите бани), и от пералнята, която функционира към нея, постепенно нарастват, като общо за четирите изследвани години банята бележи приход от 8 520 876 лв. (Белинов, 1901: 640–641). Най-силните месеци са юли, август и септември, от които за същите отчетни години август бележи най-големи приходи. Повишаването на приходите през летните месеци не е изненада. Това съответства на традиционния модел, според който къпането е безопасно единствено през топлата част от годината, докато през останалата заплахата от простуда е сериозна.

От посочените по-горе три бани – Чифте, Дервиш и Алай, за периода 1928–1930 г. Чифте баня показва най-голям приход. Особено развитие през същия период отбелязва Алай баня, която от нулев приход през първата отчетна 1928 г. през 1930 г. показва 186 170 лв. печалба (Кюстендил, 1930, бр. 7: 4). Към 30-те години постъпленията от баните нарастват толкова, че вече оформят най-голямото приходно перо в общинския бюджет на Кюстендил (Робовски, 1930: 4). За края на 30-те години имаме сведения, че минералните бани в Кюстендил се използват толкова интензивно, че благоустройството на самия град се дължи основно на приходите, които те носят. Те са окачествени като „градската воденичка, която непрекъснато меле и зиме, и лете“ и чиито приходи с всяка година нарастват (Захариев, 1938: 80). През 1935 г. например в кюстендилските бани са регистрирани 300 хил. къпания, които носят приход от 2,5 млн. лв. (Йовев, 1936: 26). Дори и да предположим някаква неточност в данните, очевидно е нарастването на значението на минералните извори за жителите на града. Това може да се отдаде и на повишеното внимание от страна на държавните здравно-санитарни власти към минералните извори. Може да се предположи, че то променя постепенно и отношението на хората към здравето и чистотата. Не трябва обаче да се пренебрегва обстоятелството, че в началните десетилетия на века минералните извори са използвани основно като средство за поддържане на телесната чистота, докато изследвания за качествата на водата и съответно лечебния ефект от тях не са провеждани. В този начален етап от експлоатацията на минералните води в Третата българска държава тяхното използване по-скоро следва традиционните представи за посещение на градската баня като част от седмичните занимания в свободното време, основно на жените (Гаврилова, 1999: 182–183). Промяна може да се забележи единствено в повишения интерес от страна на местните жители.

За нарасналото значение на минералните бани в живота на местното население и гостите на града свидетелства се откриват и в Правилника за експлоатацията на баните Чифте и Дервиш от 1923 г. От двете бани първата е по-голяма, разполагаща с едно мъжко и едно женско отделение, докато втората е само с едно, което се ползва посменно. Двете бани са под едно управление с един лекар, който следи за спазването на правилника, чистотата и коректността на банския персонал. Когато се случи баните да останат без собствено медицинско лице, функциите му се поемат от градския лекар. Правилникът регулира дейността на баните, правата и задълженията на посетителите, както и тези на работещите в тях. Впечатление правят хигиенните изисквания, които забраняват влизането на болни от кожни и инфекциозни заболявания, задължават посетителите, преди да влязат в басейните, първо да се измият, регулират смяната на водата в басейните и тяхното почистване (чл. 9–11). Санитарно-хигиенните мерки имат за цел ограничаване разпространението на инфекциозни и кожни заболявания. В тази посока следва да се разглежда и наличието на лекар в баните, част от държавните и общинските мерки. Впечатление прави и социалният профил на баните. Изрично в уводните забележки е указано, че Дервиш баня е предназначена за къпането на „арестанти, цигани и циганки“, които ползват банята в точно определени дни и часове, както следва: неделя до обед – арестантите, вторник до обед – циганките, а след обед – циганите (ДА – Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а. е. 9, л. 3). Косвено това е свидетелство за етническото и социално разслоение между градските жители. В по-късните отчети за използването на лечебните свойства на кюстендилските минерални бани, д-р Б. Баров пише за този период като за време, в което баните са използвани основно за хигиенни нужди, тъй като все още не е провеждано изследване на минерализацията на водата, нито на лечебните ѝ свойства (ДА – Кюстендил, ф. 923, оп. 1, а. е. 29, л. 3–4).

През 1924 г. управлението на Популярната банка в града инициира сформирането на „Общинско-стопански отдел“ към самата банка, с отделно управително тяло, отделен капитал, независим от този на банката. Общината, като колективен член в него, със своя проектиран заем от около 12 млн. лева, предназначен изключително за благоустройствени цели, се предвижда да съдейства на банката. Последната би могла да сключи и заем срещу дяловете, които ще постъпят от гражданите – кюстендилци, и с целия този капитал следва да се изгради и създаде „едно хубаво кътче в югозападна България, където всеки уморен и болен човек може да се цери и подобри здравето си“. Проектираните благоустройствени работи на пръв план са: снабдяване на града с електрическа енергия за осветление и индустрия, постройка на хали, скотобойна, барище, нови, още по-хубави и модерни бани, градска улична нивелация и подобрение на водоснабдяването. Същата година на Кюстендил и на общината са отпуснати 4,5 млн. лв. за окончателното каптиране на студените води, направата на нов водопровод и ремонт и преустройство на Алай баня (Благоустройствени грижи, 1924).

Именно през този период за пръв път в местната преса започват да се публикуват и отзиви за Кюстендил от различни посетители на минералните бани в града. В тях се споменават качеството на минералната вода, предлаганите в баните услуги, обслужването на посетителите, впечатленията от общия изглед на самия град и др. Първоначално оставените мнения са от посетители предимно от страната, което говори и за периметъра на популярност на кюстендилските минерални бани. Постепенно обаче сред тях се прокрадват и такива от първите чуждестранни посетители – основно руснаци, един французин и др. Прави впечатление, че нараства популярността на кюстендилските минерални бани на национално ниво – ако първоначално посетителите са предимно от по-близките населени места – Радомир, Перник, Земен и София, то сред тях към 30-те години на века вече има такива от Русе, Плевен, Видин, Пазарджик и др. Проследявайки извадките от книгата за впечатленията от посещения в тях, прави впечатление, че има посетители от далечни краища на страната – Добрич, Лом, Разградско и др. Всичките изказват задоволство от факта, че получават облекчение на болките и проблемите си, преминавайки през лечение в кюстендилските бани (ДА – Кюстендил, ф. 271К, оп. 2, а. е. 23, л. 2). В периода 1926–1929 г. къпанията в кюстендилските бани се увеличават от 175 550 на 294 515. В същото време, в сравнение с останалите места с минерални бани в страната, Кюстендил държи едни от най-ниските цени (ДА – Кюстендил, ф. 271К, оп. 2, а. е. 23, л. 1). Може да се предположи, че това привлича и посетители от по-ниските социални слоеве, но за категорични изводи няма достатъчно данни. Всичко това допринася за нарастването на популярността на минералните бани в града.

Съществена роля в този процес на постепенно облагородяване и издигане славата на града като балнеоложки център играе и дейността на създаденото през 1929 г. дружество „Кюстендил“ (Кюстендил, 1930, бр. 2: 2; бр. 5: 2; 1931, бр. 28: 2–3; 1934, бр. 3: 3). След известен период на застой, предизвикан от социалните, икономически и миграционни процеси, които следват подписването на неблагоприятния за България Ньойски мирен договор, в края на второто десетилетие се наблюдава нова активност в тази посока. За целта е сформиран специален Граждански комитет от общественици в гр. Кюстендил. Той си поставя за цел именно възраждане на старата слава на града, „който напоследък е западнал икономически и е в голямо униние вследствие на Ньойския договор“ (Гиздов, 1930: 2). Комитетът съсредоточава вниманието си върху експлоатацията на минералните извори на града. В местната преса се тиражират думите на цар Фердинанд, че „Кюстендил е райската градина на България!“ в смисъл на прекрасна природа, изобилие на топли минерални води, овошки и хубава планинска вода (Гиздов, 1930: 2). Последните се използват като аргумент за финансирането на инициативи, свързани с благоустройството, както на самите бани, така и на града като цяло.

На тази цел е подчинена и дейността на Комитета, която се съсредоточава основно около подобряването общия изглед на града. Отбелязва се, че на този етап всичко „у нас още е в ‘господне състояние’ ако не сметнем полумодерните бани, електрическото осветление, хубавото читалище и удобната и редка за провинциален град театрална сцена“ (Гиздов, 1930: 2). Отбелязва се също така, че в града липсват основните фактори, изисквани от Новото време. Сред тях се посочва липсата на канализация, паркове, павирани улици, водолечебен институт, санаториум, вили и удобства за туристите (Гиздов, 1930: 2). Именно Новото време оформя съвременната рамка на балнеолечението с ясните правила за неговото устройване, регламентиране и използване. От една страна е туристическото предлагане на града като чисто, спокойно и уредено място за отдих и почивка, от друга обаче се акцентира на лечебните свойства на минералните води, които оказват благоприятно влияние върху заболявания, имащи значение на социални проблеми – репродуктивни, на опорно-двигателната система и др. Доказателство за това е и фактът, че през 30-те години Висшият медицински съвет при Дирекцията на народното здраве разглежда изработения от специална комисия правилник, в който се регламентира новият режим на курортите. В него се предвижда сформирането на специален съвет, който ще държи контрола върху всички курорти в България. Според този правилник обявяването на дадено населено място за курорт зависи от наличието на няколко важни условия. На първо място се отбелязват тези от благоустройствен характер – канализация, хигиенични и удобни квартири и хотели, строги условия, свързани с чистотата и обслужването в ресторантите и хотелите и др. От особено значение е фактът, че самите курортисти следва да бъдат поставяни под задължителен медицински контрол, а туберкулозно болните няма да бъдат допускани в курортното място, като за тях ще се определят специални планински места^[7]. Всеки курорт е задължен да изготви свой курортен правилник, който предварително следва да бъде одобрен от Главната дирекция на народното здраве (Кюстендил, 1936, бр. 37: 1).

Предвижда се и закриване на всички досегашни курорти, които в следващите две години от влизането в сила на въпросния правилник не проведат и изпълнят предвидените в него разпоредби (Кюстендил, 1936, бр. 37: 1). Така са налице всички механизми на налагането на контрол върху общественото здравеопазване, разпростиращи се през изследвания период и върху балнеолечението. На този етап в правилника се определят два разряда курорти според степента на благоустроеност и на прилагане на наредбите на Министерството на народното здраве. В първи разряд на този етап биват поставени едва пет курорта – Варна, Банки, Солудервент, Хисаря и Вършец (Кюстендил, 1936, бр. 37: 1).

В края на изследвания период безспорно използването на минералните извори се превръща в цел от първостепенно значение за град Кюстендил. Не е случаен фактът, че в края на 30-те години градът вече е рекламиран по следния начин: „Минерални бани, красива околност, борова гора, почивно място за нервни, слаби и анемични“ (Кюстендил, 1938, бр. 34–35: 1). Не без значение е фактът, че на международния мострен панаир в Тел Авив в Палестина градът получава възможност да рекламира своите качества. Панаирът се провежда от 6 май до 6 юни 1936 г., а рекламата звучи така:

Елате в Кюстендил, Той ви предлага: Своята великолепна природа и умерен климат, чудотворните си лечебни минерални води, удобни и модерни бани, изобилието на най-хубавите и вкусни пресни и сушени плодове и зеленчуци, доброкачествени вина и прочутата кюстендилска сливовица – при най-износни цени. (Кюстендил, 1936, бр. 46: 2)

През 1938 г. в бюджета на общината под т. 8 е предвидено Учредяване на дирекция на курорта, в която да бъдат съсредоточени всички служби, имащи отношение към курорта: реклама, пропаганда, запазване реда, настаняване на курортистите, контрол на заведенията в града и др. Предвижда се и построяване на летен плаж с минерална вода (Кюстендил, 1938, бр. 77: 1). От лятото на 1935 г. в града започва да работи и лечебна станция на Просветния съюз, която се захранва с минерална вода (Кюстендил, 1938, бр. 80: 1).

Всички предприети мерки, свързани с експлоатирането и развитието на балнеолечението в Кюстендил, са част от институционализирането и конструирането на общественото здравеопазване. Механизмите за това са изграждането на ясна система от правила и последващи санкции, както и въвеждането на регулаторни органи, които да контролират прилагането и спазването им. Съществена част от този процес е поставянето на личното здраве, до този момент част от сферата на интимния семеен живот, в пряка връзка с общественото здравеопазване. Предприетите мерки, конкретно в областта на балнеолечението, са насочени към регламентирането на местата за провеждане на балнеолечение, на тяхното функциониране и на задължителните санитарни норми. В по-широк смисъл интимната сфера на човешката телесност, болка и страдание, оздравяване и лечение, се превръща в обект на обществено-държавен интерес и контрол, индивидуалното страдание в известен смисъл става обществено значимо. В резултат на това всички етапи на лечението и медицинските мерки, включително профилактиката и рехабилитацията, се канализират и се въвеждат механизмите за контрол на установените правила за тяхното функциониране. Така процесът на надзираване и контролиране на общественото здраве през призмата на балнеолечението, представен през конкретния пример на град Кюстендил, набира скорост, за да бъде окончателно завършен на 6 март 1950 г., когато Кюстендил е обявен за курортен град с всички произтичащи от това условия, спазването на които е част от контролирания път на общественото здравеопазване.

Представените данни за присъствието на минералните води в ежедневието на жителите на гр. Кюстендил и постепенното развитие на балнеолечението показват промяна в отношението към баните с топла минерална вода. Тази промяна настъпва както на лично, така и на общинско и държавно ниво. На ниво промяна в отношението към личното здраве и хигиена тя може да бъде проследена по нарасналия брой посещения. Косвено това доказва постепенна промяна в отношението към телесната хигиена, излизането ѝ от нормите на традиционната култура и подчиняването ѝ на тези на модерното здравеопазване. На ниво общински политики е видим стремежът експлоатирането и функционирането на минералните бани в града да следват общи правила и норми, така че стопанисването на минералните ресурси на града да отговаря на принципите на съвременното към началото на ХХ в. балнеолечение.

Библиография

„Благоустройствени грижи“. 1924. Кюстендилски окръжен вестник, 53: 1.

Ангелова, Милена. 2021. Социалната болест. Туберкулозата в България през първата половина на ХХ в. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“

Баров, Борис. 1985. „Здравеопазването в Кюстендилския край през 18–19 в.“. В: Доклади на Втория национален конгрес по история на медицината. Велико Търново: Научно дружество по история на медицината, 23–25.

Белинов, Стоян. 1902. „По медицинско-санитарната служба при Хисарските бани през сезона на 1901 г.“. Медицински напредък, 11–12: 639–675

Витанов, Теодосий. 1907. „Медицината на селската маса“. Медицинска беседа, 10: 579–582

Витанов, Теодосий. 1908. „Хигиеническо дружество в София“. Медицинска беседа, 6: 357–362

Гаврилова, Райна. 1999. Колелото на живота. Всекидневието на българския възрожденски град. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“.

Генчев, Христо. 1907. „Вършецката минерална баня“. Съвременна хигиена, 4: 149–153

Гиздов, Георги. 1930. „За нашия курортен град“. Кюстендил, 5: 2

Граматиков, Георги. 2003. Хасковските минерални бани. София: Академично издателство „Марин Дринов“.

Давидова, Вера. 1956. История на здравеопазването в България. София: Наука и изкуство

Захариев, Йордан. 1938. „Кюстендил“. Архив за поселищни проучвания, 1: 48–105

Иванов, Йордан. 1906. Северна Македония. Исторически издирванья. София: [без сведения за издателство].

Изложение за състоянието на Кюстендилски окръг от 1895-96 г. 1896.

Изложение за състоянието на Кюстендилски окръг от 1896-97 г. 1897.

Йовев, Стоян. 1936. Кюстендил в миналото и сега. Кюстендил: [без сведения за издателство].

Кийл, Махиел. 2005. Хора и селища в България през османския период. Събрани съчинения. София: Amicitia.

Коцева, Виолета. 2012. „Честита баня!“ Етноложки поглед към хигиената на българите. София: РААБЕ.

Марков, Стефан. 1922. „Стопанисването на минералните бани“. Летописи на лекарския съюз, 5: 229–232

„Медицинска хигиеническа хроника“. 1908. Съвременна хигиена, 10.

„Минерални бани и извори в България“. 1923. Обществено здраве, 2: 59–61.

Младенов, Стефан. 1960. Кюстендил. София: Медицина и физкултура.

Ненов, Васил. 1921. „Използване лекаревата помощ“. Обществено здраве, 1: 7–11.

Николчов. 1898. „Вършечките минерални бани“. Медицински сборник, 1: 44–48.

Ораховац, Петър. 1897. Отчет на ревизията на санитарните учреждения в окръзите Ломский, Видинский, Врачанский, Трънский, Кюстендилский и Софийский. София: [без сведения за издателство].

Попов, Божидар. (ред.). 2009. Хигиена, хранене и професионални болести. Учебник за студенти по медицина и общопрактикуващи лекари. София: [без сведения за издателство].

Попова, Кристина. 2010. „‘Строителната сила за подобряване здравето на индивида, семейството, обществото’: Сестрите посетителки срещу детската смъртност и бедността, между общественото здраве и социалната работа (1924–1935)“. Балканистичен форум, 1: 31–64.

Робовски, Христо. 1930. „Голямото богатство на Кюстендил“. Кюстендил, 1.

Русева-Слокоска, Людмила. 1989. Пауталия, т. 1, Топография, градоустройство и укрепителна система. София: Издателство на Българска академия на науките.

Турковски, Владимир. „Кюстендилска термална люпилна за пилета“. Кюстендилски вестник, бр. 4

Фуко, Мишел. 2003. Трябва да защитаваме обществото. София: Лик.

Христова, Мина. 2022. Българи сме, но не съвсем. Междинни пространства и хибридни идентичности на Балканите през ХХІ в. София. Парадигма.

Gerring, John. 2007. Case Study Research. Principles and Practices. Cambridge: Cambridge University Press.

Mikov, Lyubomir. 2012. “Ottoman Bathhouses in Bulgaria (in the context of Bathing Culture in the Balkans and Anatolia)”. Études balkaniques, 4: 118–151.

Архивни материали от фондовете на Държавен архив – Кюстендил

ДА – Кюстендил, фонд 923, оп. 1, а. е. 29. Личен фонд д-р Борис Георгиев Баров, Състояние и перспективи на курорта Кюстендил. Доклад от научна конференция м. октомври 1969 г.

ДА – Кюстендил, фонд № 25К, оп. 1, а. е. 9. Градско общинско управление – Кюстендил (1878–1944). Извлечение от протоколите на Общински народен съвет – Кюстендил, 1923 г.

ДА – Кюстендил, фонд 271К, оп. 2, а. е. 23. Краеведчески изследвания за Кюстендилско (1930–1996).

^[1]Проблемът за промяната в икономиката и политиките в региона след прокарване на новата граница между България и Сърбия след Берлинския конгрес от 1878 г., както и отражението ѝ върху идентичността на населението от двете страни на границата е обект на изследване от М. Христова (2021: 91–189).

^[2]Въпросът за налагане на обществен контрол върху личното здраве и рефлексиите от него през дейността на сестрите-посетителки се разглежда от Кр. Попова (2010: 31 и сл.).

^[3]Въпреки че Кюстендил е градски център с традиции в градския начин на живот, той привлича население от околните села, както и от тези, останали извън пределите на България. В този смисъл налагането на мерките насочени към повишаване нивото на общественото здравеопазване и обществената хигиена се сблъсква с техните представи.

^[4]За бавните темпове, с които навлиза модерното здравеопазване в селата спомага и фактът, че селяните живеят с представата за болестта-наказание, която „ако има да мине, то ще мине и с бабешки церове, а ако трябва да се мре, то и най-знаменитият лекар няма да ме спаси“ (Витанов, 1907: 579). Не са редки случаите, когато за лекарска помощ хората се сещат, когато стане ред „да викат попа“ или когато всички останали познати на населението традиционни средства се оказват безсилни (Изложение, 1896: 41; Ненов, 1921: 8). Традиционните представи за болестите битуват в селска среда масово през първите десетилетия на двадесетото столетие. Според народното вярване болестта идва още, защото така е било отредено на човек при раждането му от неговите орисници (Маринов, 2003: 293). Затова и обикновено лечението се ограничава до омилостивяването на болестите. Вярва се, че така те няма да се разсърдят и ще отминат по-леко.

^[5]Повече за състоянието на минералните бани на територията на страната вж. Коцева (2012: 112 и сл.) и Граматиков (2003).

^[6]Става въпрос за новата баня, построена през 1913 г., която носи същото име – Чифте баня.

^[7]Повече за превенцията и лечение на болни от туберкулоза, както и за санаториалното дело за туберкулозно болни вж. Ангелова (2021: 185–254).

Биографична справка

Виолета Коцева завършва история със специализация по етнология в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава докторска дисертация към Етнографския институт с музей – БАН (днес ИЕФЕМ – БАН) през 2009 г. От 2010 г. е част от кадровия състав на катедра „Етнология“ в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Хабилитира се през 2022 г. с тема на хабилитационния труд Лечители и лечителски практики в началото на ХХI в. От 2023 г. е ръководител на катедра „Етнология“. Виолета Коцева е член на Националната комисия „Живи човешки съкровища“ към Министерството на културата, както и на Националния съвет по нематериално културно наследство, ЮНЕСКО – България. Основните ѝ научни интереси са насочени в областта на медицинската антропология, интеркултурното образование и комуникация, нематериалното културно наследство.

ORCID: 0000-0001-9573-7926

Email: vkkoceva[at]uni-sofia.bg