Резюме: В този текст тематизираме хидросоциалното наследство едновременно като процес и репрезентация, разглеждайки динамичните отношения между топлата минерална вода, термалните инфраструктури и социокултурните практики в разложкото село Баня. В центъра на анализа са променящите се конфигурации на това наследство в една дългосрочна перспектива – приемствеността в банските традиции, но и техните трансформации, оценностяването на фрагменти от колективно споделеното минало, но и тяхното разрушаване, афективните връзки между хората, термалните води и съоръжения, но и апроприирането на водните ресурси за частни икономически цели и за сметка на обществените интереси.
Ключови думи: хидросоциално наследство, османско наследство, обществена баня, термална вода, дълга история на наследството
Memories “in Ruins”:
Continuity and Destruction in the Hydrosocial Heritage of the Village of Banya
Ivo Strahilov and Slavka Karakusheva
Abstract: In this text, we explore hydrosocial heritage both as a process and a representation, examining the dynamic relationships between hot mineral water, thermal infrastructures, and sociocultural practices in the village of Banya near Razlog. Our analysis focuses on the evolving configurations of this heritage from a longue durée perspective – considering both the continuities in bathing traditions and their transformations, the valorisation of fragments of the collectively shared past alongside their destruction, and the affective connections between people, thermal waters and facilities, as well as the appropriation of water resources for private economic gain at the expense of public interests.
Keywords: hydrosocial heritage, Ottoman heritage, public bath, thermal water, longue dureé of heritage
Citation: Страхилов, Иво и Славка Каракушева. 2024. „'Сровени' спомени: приемственост и разруха в хидросоциалното наследство на разложкото село Баня“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/883-strahilov-karakusheva.html.
В края на декември 2023 г., при едно от посещенията ни в село Баня, Разложко, се разхождаме върху отломките на разрушената няколко седмици по-рано обществена минерална баня. Към строителните отпадъци ни насочват местни жители, които ни казват, че банята е „изхвърлена“ при железопътната гара. Самата жп гара представлява масивна, но изоставена и рушаща се призрачна сграда, намираща се встрани от селото, разделена от него чрез основния път, свързващ Разлог с Белица. Гарата все още носи името Гулийна баня – едновременно отличаващо селото, но и подобно на многото други селища с имена, образувани от наличието на минерални извори и бани[1]. Тя е спирка по пътя на набиращата напоследък популярност родопска теснолинейка, като влакът минава и спира на нея няколко пъти дневно. Пътници на жп гарата рядко слизат или се качват, но ако го направят, също трябва да минат непосредствено до изхвърлените купчини с отпадъци, състоящи се от изпотрошени тухли, фаянсови и теракотни плочки, керемиди, фрагменти от мазилка, бетонни отломки, арматура, тръби и подобни, за да стигнат до самото село. От мястото на отломките, леко издигнато спрямо терена на населеното място, се открива прекрасна гледка към селото с димящите комини на къщите му и величествено издигащите се върхове на Пирин планина зад него.
Темата за разрушената баня се повдига от всички местни жители, с които се заговаряме по време на посещението ни, дори тя да не е нарочно търсена от нас. По улиците, в кафенетата, ресторантите и магазините, на площада, на чешмите, на чо́порите (специфични местни съоръжения с минерална вода, ползвани за пране и миене, за които ще разкажем по-надолу в текста) – всички без изключение говорят за разрушаването на банята с явно неодобрение, неприкрита критика към общинските власти, позволили това да се случи, дълбоко съжаление, разочарование, тъга и дори гняв. Основните аргументи за недоволството на хората са свързани с паметта за построяването на банята – всички знаят, че тя е изградена „на колективни начала“ от техните предци или от тях самите, ако са по-възрастни. Към това се прибавят невъзможността местните хора да се ползват от иначе изобилните топли минерални води в селото, опасенията от загубата на живите и до днес там традиции на къпане, заличаването на социалната функция на банята в живота на цялата Разложка котловина за повече от половин век, а също и унищожаването на място, което активно се е ползвало за хигиенни нужди от хората, които нямат бани в домовете си.
Ил. 1. Отломките на разрушената баня, изхвърлени в близост до жп гарата. Снимка: И. Страхилов, декември 2023 г.
В настоящия текст опитваме да проследим динамиките, свързани с приемствеността и разрухата в хидросоциалното наследство на село Баня[2]. За да разберем защо обществената баня има толкова важно значение за културните практики, колективната памет и усещането за идентичност на местните жители и защо разрушаването ѝ предизвиква широка обществена реакция, ще разгледаме различните етапи от нейното съществуване, мястото ѝ в хидросоциалния пейзаж и връзките на хората с нея. Ще се спрем по-подробно на социалния живот на банята и приемствеността в традицията на колективно къпане, която от старите османските бани се предава и реактуализира в новата, голяма, удобна, модерна и луксозна за времето си баня, изградена в първите години на социализма. Следвайки траекториите на минералната вода, вниманието ни се насочва към две взаимосвързани проблематики. От една страна, на преден план изпъква пълзящото отнемане на водите и публичните водни инфраструктури под натиска на засилващата се комодификация на тези ресурси. От друга страна, тези процеси са свързани с постепенното предефиниране, разграждане, но и препотвърждаване на хидросоциалното наследство на Баня, като тук се интересуваме от ценностните и материалните трансформации на местното османско термално наследство.
Анализът ни се базира на емпиричен материал събран в рамките на теренни етнографски проучвания в с. Баня, проведени през септември 2022 г. и декември 2023 г.[3], както и на предходни и последващи наблюдения на авторите върху трансформацията на социалните употреби на минералната вода в контекста на развитието на селото като туристическа дестинация. По време на теренните изследвания са проведени интервюта и неформални разговори с местни жители и гости на селото, представители на местната и общинската власт, собственици на къщи за гости, служители в самата минерална баня, в културни институции, в туристическия бранш[4]. В рамките на посещенията ни в обществената баня са проведени и включени наблюдения, състоящи се от активно участие заедно с останалите посетители в практиките на къпане и хигиенизиране, подстригване в намиращия се в сградата на банята фризьорски салон или просто престой пред входа ѝ заедно с други посетители. В допълнение към антропологическото изследване и за изясняване на историческия контекст ползваме архивни материали от фондовете на Държавния архив – Благоевград, медийни публикации и други документални източници.
Разрушаването: „Баня без баня“
В началото на декември 2023 г. жителите на село Баня стават свидетели на разрушаването на обществената минерална баня в селото. Кадри от разрушаването на сградата са качени в социалните мрежи, където възникват и множество обществени реакции. Местни жители с ирония отбелязват, че „Новоизгряващият СПА курорт, село Баня остана без баня!“; коментират, че е „срам и позор [...] село кръстено на баня да няма баня“; че „най-новото име на населено място в България може да бъде село БезБаня“. Пожелават на „хората, спомогнали разрушението на една епоха, [да] са щастливи с финансите, които спечелиха на гърба на дедите си, които съградиха Банята“. По време на теренното ни посещение в селото в края на същия месец гневът на хората заради „сро́вената баня“[5] не беше затихнал. „Баня без баня“ беше най-често срещаната реплика, когато разговаряха с нас, предлагаха „да се смени името на селото“, „да се задраска името на табелата на входа“ или „някой да [я] допише [...] на ‘... без баня’“. Значението на къпалнята за селото е подчертано и от регионалната преса, в която излиза статия със заглавието [...] Баня остава без символа си – обществената баня [...] (Пирин прес, 2023). Макар и доста по-късно, репортаж за разрушаването на сградата, а заедно с нея – и на важни за хората културни практики и традиции – е излъчен също в предаването България в 60 минути на Българската национална телевизия (БНТ, 2024). В него жители си спомнят, че в банята е било „много чисто, много приятно, красиво“; казват, че не са очаквали, „че това може да се допусне от нашето управление“ и питат „мислаа ли те за нас?“. Жена от селото споделя, че са „болни [...] за банята“, защото тя самата е „бедна жена“ и (подобно и на други жители) няма баня в къщата си. Това налага необходимостта от ходене на баня за хигиенни нужди другаде, което изисква много повече средства, организация и време.
До разрушаването на сградата се стига след като през 2019 г. Общинският съвет на гр. Разлог, в рамките на чиято община попада и село Баня, взима решение да обяви за продан първия етаж на къпалнята, която до онзи момент е в активите на общинското предприятие „Баня и перални” ЕООД. Зад това решение стои аргументът за тежко финансово състояние, натрупани задължения (ок. 222 хил. лева) и запор на активите на дружеството (Илинден прес, 2019; Пирин Нюз, 2019). Макар две години по-рано кметът на община Разлог Красимир Герчев да уверява населението, че банята няма да се продава и ще остане общинска собственост (Пиринско, 2017), през 2019 г. според местната преса той вече е убеден, че „имотът е обременен много и спасяването му е почти невъзможно“ (Струма, 2019а). Банята се купува от фирма, която по онова време вече е собственик на по-рано продадения ѝ втори етаж. Тя е и единствен участник в конкурса, като титулярът ѝ е депозирал в Общината намерението си за покупката още половин година преди споменатото решение на Общинския съвет (Пиринско, 2018). Освен с цялата сграда, новите собственици се сдобиват и с прилежащия ѝ терен с площ над пет декара, но също и с изградената термална инфраструктура за сумата от 343 хил. лева (Струма, 2019б). Според първоначално разпространената и в медиите, и сред жителите на селото информация, въпреки намеренията за изграждане на модерен балнеокомплекс, новите собственици предвиждат „едно от крилата на банята да запази предназначението си на къпалня и да продължи да се ползва от жителите на селото на достъпни цени“ (Струма, 2019б). И действително, в продължение на четири години – до края на ноември 2023 г. – банята продължава да функционира без намеси по сградата ѝ, привличайки около 35 хил. посетители годишно. За поддръжката ѝ отговарят няколко назначени от Общината местни жители, а приходите от нея влизат в общинското предприятие „Баня и перални“. Последното е основано през 2000 г. с решение на Общинския съвет – Разлог. Заедно с банята тогава в различни „общински фирми“ се отделят и други „несвойствени за общината дейности“, като „обреден дом, БКС-то, банята, ски писта“ (интервю с Николай Ушев, декември 2023 г.). Тогава според думите на настоящия кмет на с. Баня, самият той бивш дългогодишен управител на общинското дружество „Баня и перални“, т. е. и на самата минерална баня, последната се е радвала на „много голямо посещение“ – 120 хил. посетители годишно – жители не само на селото, но и на „целия район въобще“. По-малко за хигиенни нужди, поради „причината [...] че [...] повечето хора си имат бани вкъщи“ и повече „като за профилактика... и лечение…, и традиция“ банята се посещава от хора от Банско, Разлог, Добринище, Елешница, Якоруда и прилежащите им села. Макар че и в Елешница, и в Добринище, и в Якоруда съществуват минерални находища и изградени къпални, банята на с. Баня привлича посетителите заради „повече удобства – и вани имахме, и басейни“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.). Парадоксално, след продажбата на сградата с прилежащите ѝ терен и инфраструктура през 2019 г. общинското дружество „Баня и перални“ плаща месечен наем на новия собственик, за да ползва все още функциониращата баня. Нещата се променят в началото на декември 2023 г., скоро след проведените местни избори (октомври с. г.), когато поради осъществяването на инвестиционните намерения на новия собственик за строеж на къщи за гости с минерални басейни местните жители и редовни посетители на банята стават свидетели на нейното разрушаване. Това отключва и недоволството им.
Същевременно общинската власт обещава строеж на нова, „модерна“ обществена баня[6] на стойност 1,8 млн. лв. с два басейна – мъжки и женски, съблекални, отделение с десет вани и капацитет от седемдесет души, разположена недалеч от старата – на мястото на неработещата от години обществена пералня (Пиринско, 2024а). Когато започва разрушаването на банята, работният проект на бъдещата такава е разпространен на ключови места в селото (на входа на читалището, на туристическия информационен център и др.). Два месеца по-късно Община Разлог (2024а) публикува на сайта си инвестиционно предложение за „изграждане на обществена баня“ в с. Баня. След още няколко месеца – на 8 август 2024 г., в присъствието на представители на местната власт, строители и жители, започва изграждането на новата минерална баня в селото (Пиринско, 2024б). Предвижда се тя да бъде „почти копие“ на разрушената, но на един етаж и с по-малък капацитет, поради причината че „вече не са необходими такива големи басейни и такива големи съблекални, и толкова големи фоайета“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.). Самият настоящ кмет на с. Баня е съвсем наясно, че „основната функция на банята си беше социална. И да може да имат достъп всякакви слоеве от население“. Затова и е твърд противник на идеята селото да остане без баня. Споделя, че „за това [e] стана[л] и кандидат, и кмет сега, заради тая баня. Но и друго може да не направиме в селото, обаче банята ще стане. Не може Баня – село Баня – да няма баня. Това няма как да се случи!“.
Ил. 4. Проектът за нова баня, която трябва да бъде построена на мястото на затворената обществена пералня. Строителството започва през август 2024 г. Източник: Община Разлог, август 2024 г.
Малко след разрушаването, в началото на 2024 г., местни жители основават гражданско сдружение „Обединени за защита на Баня“, което в края на април същата година организира общоселско събрание в читалището „с надежда за опазване на поне малкото останало наследство от предците им и да извоюват онова, което им се полага“ (Пиринско днес, 2024). Като аргументи за необходимостта от обществено обсъждане от сдружението изтъкват, че заради засиления инвеститорски интерес „ние – местното население останахме без обществена минерална баня, без селски плаж, без стадион, без парк, без детски площадки и въобще почти без въздух да дишаме“ (Пиринско днес, 2024). Наблягат и на факта, че „[н]ашите деца, нашите младежи, майки и бащи заслужават не по-малко от тези на туристите да ползват минералната вода от изворите на Баня – и нашите деца искат да плуват, и ние искаме да имаме голям минерален плаж с красива гледка към Пирин и простор на погледа“ (Пиринско днес, 2024).
Действително, продажбата и разрушаването на банята е последното от поредицата действия на общинските власти, с които най-ценният местен ресурс – горещата минерална вода (39–58,9 °C), се насочва все повече към бурно разрастващата се туристическа индустрия за сметка на стесняване на достъпа на местното население до него. Ако до неотдавна водата е основна част от всекидневния живот на местните жители, а Баня е почти никому неизвестно село в полите на Пирин, Рила и Родопите, в последните две десетилетия „топлата вода“, „врелата“ или „горещата во́да“, както често я наричат хората, все повече се превръща в стока, която се вписва в логиката на съвременната неолиберална икономика и успешно се търгува на пазара на развлеченията, рекреативните и курортните дейности и термалните спа услуги. В резултат на това остоковяване (вж. сходен случай във Велинград – Сегон и Монова, 2023), нейни ползватели са все повече почиващите в множеството новопостроени хотели и къщи за гости и все по-малко – жителите на региона. Последните рядко могат да си позволят посещение в изградените към хотелите басейни.
Разрушаването на банята предизвиква широка обществена реакция, защото, от една страна, тя представлява едно от последните останали места, които осигуряват и гарантират на жителите достъп до ценния ресурс. Макар че не всички са нейни редовни посетители, събарянето ѝ затвърждава усещането за завземане на местните богатства и употребата им за икономически и властови цели. От друга страна, подобно на ситуацията с Княжевската баня (вж. Кръстева, 2024) и именно заради загубата на множество изградени в миналото, а впоследствие разрушени съоръжения и загубени обществени придобивки (като обществената пералня, тепавиците, оранжериите за цветя и зеленчуци, които функционират с геотермална енергия, ленената фабрика с нейните топила с топла вода или често споменавания „плаж с олимпийски размери“), жителите проектират емоционална и носталгична привързаност върху банята, привиждайки я като единствения оцелял и все още функциониращ обект с голяма обществена значимост. Не на последно място, сградата съсредоточава и усещането за наследственост от миналото и връзка с предците, защото почти всички имат и разказват семейна история за това как собствените им бащи и деди са участвали в градежа ѝ.
Изграждането: „красавицата за нашата околия“
Изграждането на разрушената вече баня не е еднократен акт, а продължително начинание на местната общност, което се разгръща постепенно в продължение на няколко десетилетия през XX век, преодолявайки политическите сътресения и смяната на различни управленски режими на страната. Напредъкът на тези дейности е неравен, търпи прекъсвания, колебания и трудности от различен характер, но отразява стремежа, усилията, труда и средствата, вложени както от местната власт, така и от всички банялии в тази сякаш най-значима за селото инициатива. В нея дългата история и локалните традиции се преплитат с дефинираните и наложени от държавата стандарти, за да договорят модерното използване на минералните води, което изкристализира в една сграда като специфично проявление на местното хидротермално наследство.
Въпросът за построяването на нова баня, отговаряща на навлизащата в страната модернизация и свързаните с нея разбирания за хигиена и контрол (Даскалов, 2005: 42–137; Коцева, 2012: 26–121), придобива огромно значение за селището именно във връзка с взаимоотношенията му с централната власт в постосманския контекст. През април 1930 г. Народното събрание приема Закона за отстъпване от държавата на некои общини находящите се в землищата им минерални извори (1930). С него са преотстъпени „на вечни времена [...] минералните извори, само в горната и средна част на с. Баня (Гулийна баня), Разложка околия, включително старите български и турски бани, на общината от същото село“[7]. Преди това, през май 1928 г., според архивите на тогавашното Банянско селско общинско управление, държавата – в лицето на Разложкото околийско данъчно управление – е заела „насилствено“ експлоатацията на двете минерални бани в селото (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 1–2), които датират от османско време. Вероятно одържавяването е осъществено по-рано, защото още през октомври 1927 г. Отделението за мините, кариерите и минералните води към Министерството на търговията, промишлеността и труда (1927) обявява търг за отдаване под наем на „държавните минерални бани в с. Баня“[8]. Тези действия всъщност са в синхрон с приетия още през 1891 г. Закон за топлите и студените минерални води, съгласно чийто първи член „всичките познати днес минерални топли и студени води“, както и тези, които „би се появили за напред в държавни и общински земи“ са обявени за държавна собственост[9], като за правилното им използване се грижи Министерството на финансите. Същият закон предвижда възможността общините да получат отново (временно или безсрочно) изворите, намиращи се на тяхна територия. За целта обаче те трябва да заявят интерес, като се ангажират с „нуждните материални жертви за построяването на добри и хигиенически помещения и за разсхубавявание на околността, както и за тяхното правилно експлоатиране“[10].
За с. Баня, което е част от новоприсъединените през 1912 г. земи, одържавяването на баните има и сериозни негативни отражения върху формирането на общинския бюджет, тъй като основно перо в неговите приходи са именно османските бани[11]. Поради това за местната управа е изключително важно да си върне собствеността върху тях, като за целта води преговори с Отделението за мините, кариерите и минералните води[12]. Местната власт се активизира, полага усилия, поема разходите за командироването на държавна комисия в селото, както и за провеждането на допълнителни проучвания и в крайна сметка собствеността на баните отново става общинска. Законът от 1930 г., с който се случва това, също така обаче задължава заинтересованите общини, сред които е и Баня, в срок от една година от влизането му в сила да докажат, че
имат на разположение или в късо време ще могат да разполагат съ[с] суми, нуждни за постройките, модернизирането и рационалното използуване на минералните извори, съобразно с податните им сили, с нуждите на населението от същата община, на която се отстъпва минералният извор, или на района, в който е разположен, по план и програма, изработени от Министерството на търговията, промишлеността и труда.
Освен това заинтересованите общини се задължават в срок от пет години да изпълнят горепосочените изисквания. В случай че тези задължения не бъдат изпълнени, законът предвижда съответните общини да бъдат лишени от право на „собственост върху минералните извори, без да имат право на каквито и да било претенции за вреди и загуби, като извършените от тях работи, постройки, съоръжения и пр., остават безвъзмездно собственост на държавата“.
Това развитие на нещата засяга редица населени места с топли минерални извори, където протичат или вече са протекли сходни процеси. „Общините изпращат тук [в Народното събрание] свои делегации, молят, правят, струват и в края на краищата държавата е, която отстъпва“, казва в Народното събрание депутатът Александър Радолов[13], противопоставяйки се на законопроекта при неговото гласуване през 1930 г. (64 заседание, 1930: 1254). Последният все пак е приет, като надделяват мотивите на правителството, че държавата преотстъпва собствеността на извори, които „имат повечко локално значение“ и където „държавата няма да може в скоро време да построи“ бани, които същевременно „ще задоволяват частични нужди, нуждите на известни околии или окръзи“ (44 заседание, 1930: 910; 64 заседание, 1930: 1254).
В този смисъл тук интересите, главно икономически, на местните общини се застъпват с политиката на държавата, която няма финансова възможност да изгради бани навсякъде, имайки предвид че „с минерални извори България е извънредно много богата“ (44 заседание, 1930: 910), а построяването на самите бани е прекалено скъпо. Министърът на търговията, промишлеността и труда по това време Цвятко Бобошевски изхожда от разбирането, че „не е важно кой ще уреди това народно богатство, каквото представляват минералните извори – дали държавата, окръгът или общината – стига само баните да бъдат направени добре и модерно, за да отговарят на нуждите“ (44 заседание, 1930: 910). Очевидно приоритетни за държавна намеса са „ползуващите се с известност в цялата страна курорти“ – тези бани, които „имат не само значение за цяла България, но и се ползуват с реноме и вън от България“. За такива са смятани „прочутата още от турско време хисарска баня ‘Момина вода’, за която гръцките лекари са писали цели съчинения и която се посещава от хиляди души, които намират там оздравяване и спасение“, както и баните в Солудервент (дн. Момин проход), а също и изградените по-рано бани във Вършец (44 заседание, 1930: 911; 64 заседание, 1930: 1254–1255).
Този контекст е ключов както за запазването на по-скоро локалния характер на бъдещата банска сграда в Баня, така и за формирането на необходимост от построяване на нова баня и дефинирането ѝ като първостепенна задача за местната общност. Затова и още при внасянето на законопроекта за отстъпването на изворите в началото на 1929 г. Банянският общински съвет настоява, че „общината е имала всякога предвид започването на построителните работи и другите работи за новата баня“, като за целта вече е предвидила място за парк и е започнала залесяване в близост (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 29–30). Така, поне доколкото може да се съди от запазените архиви, изграждането на банята се възприема и институционализира като постоянна задача за местната общност. Тя присъства плътно в документите до фактическото пускане на банята в експлоатация в средата на 1950-те години, като влияние върху осъществяването ѝ оказват и промените в административно-териториалното деление на страната, засягащи и селото. Поради непрекъснатото обсъждане на напредъка по тази задача за постройката започва да се говори рутинизирано като за Банята, докато двете съществуващи и функциониращи тогава в селото османски бани биват обозначавани най-често като Старата или Долната (позната днес като Българската или Римската баня) и Новата, съответно Горната (наричана днес Турската баня).
Законът от 1930 г. и хипотезата за повторно одържавяване на изворите и баните създават недвусмислен натиск върху управата в Баня. Регулярно в документите на местно равнище се изтъква необходимостта да се изпълнят поетите ангажименти, тъй като има риск селото да загуби своите извори и бани. Тази „нужда“ е „повече от належаща“, и е добре известно, че „минералните води ще ни бъдат отнети от държавата“, ако не се предприемат действия (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 3, л. 16–18; курсивът наш), и че „жизнен интерес за общината е да не се пропусне тоя срок“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, 7); „иначе [държавата] пак ще ги отнеме [двете минерални бани] и завинаги ще се лишим от тях и ежегодно от 200 000 лв. доход“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 18–19; курсивът наш). Така в изпълнение на законовите изисквания за модернизиране и рационално използване на водите през април 1931 г. Общинският съвет определя и финансовите източници, чрез които да се осъществи това. Създаден е специален фонд за построяване на нова общинска баня, формиран от приходите на съществуващите и все още действащи османски бани, който се подхранва допълнително от други бюджетни приходи, както и от „всички досегашни и бъдещи излишъци по бюджетите“. Успоредно с това се предвижда използването на трудовата повинност (за доставка на материали), продажбата на общински парцели, а също и сключването на заем (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 96).
Това първоначално дефиниране на източниците на финансиране е достатъчно красноречиво за първостепенната важност на начинанието. По-нататък те единствено ще нарастват, както и ще се добавят нови източници. Например през 1934 г. Общината моли Министерството на земеделието да ѝ отпусне гори, каквито дотогава не притежава, за да ползва приходите от тях за строежа (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 2, л. 13–14). На практика Общината е в прекалено затруднено финансово положение – „селото е чисто земеделско съ[с] слабо земеделие, с което [селяните] едвам кретат“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 2, л. 13–14) – и за дълго време не може да предприеме каквито и да било по-мащабни благоустройствени инициативи. Това налага да иска удължаване на срока за строителните работи, който държавата първо продължава с пет години (Наредба-закон, 1935), а после с още пет до края на 1945 г. (Закон, 1941). Работите започват с изграждането на каптажи на седемте общински топли извора, като строежът на самата баня първоначално се планира за 1942 г. В тези военни години обаче единствено е определено мястото за бъдещата сграда, както и за парка около нея, а в програмата за трудовата повинност се предвиждат по-скоро подготвителни работи (заравняване на терена, изграждане на мост и улица при банята). Осъзнавайки, че построяването на новата баня „ще стане само със заем“, Общината сключва специален заем за тази цел – първоначално за 1,5 млн. лева, който по-късно е увеличен на 2,5 млн. лева (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 3, л. 11–12, 17–18, 62). Изработването на плановите и тръжните книжа е възложено на арх. Йордан Хранов, като същите са одобрени през 1942 г.
Трудностите обаче продължават, а Девети септември 1944 г. и краят на Втората световна война заварват селото в тежка ситуация. През декември 1945 г., във връзка с отново изтичащия законов срок, временната управа на Банянската селска община констатира, че
[п]рез този срок обаче не са постигнати никакви резултати, освен това, че са правени по малки ремонти на изворите и самите бани. Причината за това е не от нежелание, а от това, че се стекоха военните събития, живота поскъпна извънредно много, а общината ни е крайно бедна, освен това беше невъзможно да се намерят материали за един обикновен ремонт, а камо ли да се отпочне строеж от по-голям мащаб, както изискват нашите нови постройки за бани. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 5, л. 35–36).
В тази връзка се взема решение да се поиска от държавата ново удължаване на срока (до 1950 г.), както и дългосрочен заем. Намерението е строителството да започне през 1946 г. или поне да се доставят материали, а през 1947 г. да започне първият етап (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 5, л. 35–36). Това колебание в молбите на общинското ръководство се оказва оправдано на фона на липсата на средства и материали, и в средата на 1946 г. тогавашният кмет Никола Савов отчита, че бъдещото развитие на селото би могло да се подобри – дори за няколко години, но това зависи от „нашата прозорлива дейност“. Предвид недостатъчния бюджет за строеж на нова баня, макар и междувременно да са въведени нови данъци, той предлага най-напред да се пристъпи към изграждането на предприятия, които изискват по-малко средства и същевременно с това са доходоносни. Разрешаването на проблема отново идва по линия на „наличността на многобройните и с изобилна вода топли минерални извори“, осъзнавайки как „дори престъпление е, че досега те изливат свойта благодатна вода излишно без всякаква полза в реките“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 5, л. 51–53, 71–73). Така е решено да се изградят – като най-лесно осъществими мероприятия – оранжерии за зеленчуци и общински тепавици, които ще позволят да се натрупат и приходи в бюджета за необходимите обществени строежи.
Работите по банята се активизират в началото на 1949 г., за което влияние оказва и сътрудничеството с Министерството на комуналното стопанство и благоустройството по отношение на изготвянето на (нови) архитектурни книжа. Общината приема строителна програма за банята, която дефинира и основните характеристики на бъдещата сграда. Посочено е, че тя трябва да е двуетажна, „непременно да има два басейна (мъжки и женски)“, вани към тях, съблекални (първа и втора класа), перални и служебни помещения в мазето, помещение за каса. Наред с това, трябва да се предвиди постройка за хотел, който следва да се отоплява с минерална вода, както и самата баня (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 1, л. 14–15). През април 1949 г. временната управа приема и предложения ѝ впоследствие проект за строежа на банята, като внася и допълнителни корекции – например да се предвиди слънчево осветление за басейните, които също така трябва да се уголемят, да се разработи и парковата градина към банята (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 1, л. 18–19). Скоро след това се пристъпва към търсенето и назначаването на техническо лице, което да поеме ръководството на строежа; определя се броят на трудовите дни, които всички работоспособни жители трябва да положат, за да се набавят на първо време строителни материали и да се извършат всички подготвителни работи; назначават се домакин и пазачи на обекта. Търсят се и майстори, като периодично се обявяват и общоселски трудови дни (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 1, 2). Въпреки това през април 1952 г. се отчита, че строежът не върви добре, главно поради липсата на майстори, и Общината опитва да ускори процеса, търсейки съдействие от централната власт (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 3, л. 8–9, 22а).
На фона на тези забавяния обаче постоянството на общинската управа и съдействието на държавата, в т. ч. и отпусканите регулярно субсидии, дават известен резултат и към края на 1953 г. вече започва да се говори за „довършване“ на обекта (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 4, л. 273). Това също отнема време и макар да има достатъчно средства, процесът се забавя поради липсата на майстори и така срокът за завършване на този „доста сложен строителен обект“ периодично се измества напред във времето (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 5, л. 174). Дори от документите обаче личи нетърпението, с което се очаква бъдещата баня: „Ако Народния съвет ни помогне при набиране на майстори мазачи, ние ще можем за нова година да се къпем в новата красива и модерна минерална баня“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 5, л. 207). За това свидетелстват и въпросите относно напредъка по строителството, които често се задават на различни заседания както от съветниците, така и от присъстващите граждани. Строителството на банята очевидно е основен приоритет за местната управа и през юли 1950 г. Общинският народен съвет възразява на искане, отправено от Околийското пътно управление в Разлог (вероятно за ангажирането на жителите на селото[14]) с аргумента, че „населението ни е много заето по постройката на минералната баня“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 15, л. 8). По-късно, когато през 1954 г. строежът на обекта вече е значително напреднал, строителството на нови оранжерии е временно замразено и средствата са прехвърлени към банята (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 64).
Несъмнено за напредъка в сектора на комуналното строителство влияние оказва въвеждането на единен държавен бюджет, с което се заменя дотогавашната самоиздръжка на местните съвети, които вече получават държавни субсидии. След приемането на бюджета през 1953 г. се отчита, че за с. Баня той представлява
това за което нашето село е мечтало години наред. [З]а нас конкретно този бюджет е изразен в строителството на новата модерна баня която ние сега строим, бъдещия водопровод [...]. Ако нямаше такъв бюджет, немислимо бе какъвто и било строеж с[ъс] средствата които нашето население дава от данъци и такси, включително и таксите от баните. (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 16, л. 36)
Така на местно равнище банята се възприема и като елемент от мащабната социалистическа строителна програма на национално ниво, като така „този действително модерен строеж“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 16, л. 93) се равни до изграждащите се по същото време заводи, язовири и електроцентрали. Банята и водопроводът за студена вода се изграждат паралелно, а завършването им бележи и постигането на две дългоочаквани придобивки за местната общност. Банята обаче е и сред основните причини за намирането на водоизточник и за водоснабдяването на селото с питейна вода – защото „не ни трябва баня без студена вода“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 16, л. 25). Така двата обекта се оказват взаимосвързани: „красавицата за нашата околия новата минерална баня“ се предвижда да бъде пусната в експлоатация „веднага след довеждането на студената бистра Пиринска вода – мечтата на всички ни“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 16, л. 93). Процесите се централизират и строителството по стопански начин е преустановено, като през 1953–1954 г. то се поема от Държавната строителна организация в Благоевград и впоследствие от разложкия клон на новосъздадената организация „Местни строежи“, като инвеститор става Околийският народен съвет на депутатите на трудещите се в Разлог (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 64). От архивните документи обаче личи продължаващата загриженост на общинската управа в Баня и опитите ѝ да контролира строителните работи. В този контекст водопроводът е завършен през 1954 г., а в началото на 1955 г. строежът на банята е окончателно приключен и тя е частично обзаведена (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 126, 150–156).
Новата баня – с два етажа, просторни съблекални и отделения за мъже и жени – отваря врати на 1 април 1955 г. (ДА – Благоевград, ф. 212, оп. 1, а. е. 525, л. 21)[15]. Тя е първата обществена постройка след училището в селото и предшества изграждането на общински и читалищен дом. Банята се превръща и дълго време функционира като основен репер, който организира пространството. Около нея се изграждат „улицата към банята“, „мостът при банята“, „площадът при банята“ и „паркът при банята“, който съществуваше до разрушаването ѝ в края на 2023 г. Това значение на сградата предхожда нейното фактическо построяване. Когато през 1951 г. се приема градоустройственият план на селото, местните съветници например обсъждат как улицата (днес една от главните улици в селото) трябва да сочи центъра на минералната баня, така че да се вижда нейната фасада (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 15, л. 44).
Проследяването на нелеко протеклото изграждане на банята разкрива и част от причините за оценностяването ѝ. От една страна, това е материалната стойност на вложените средства от местната и държавната власт, използвани за проектиране, строителство или отчуждаване на терени, продадените общински имоти, допълнителното облагане върху селскостопанската продукция на местното население, както и самооблагането след 1944 г. От друга страна, това е и символната стойност на доброволния труд на хората (вж. също Монова, 2024), които участват активно във всички етапи от целия процес, ангажирани чрез институцията на трудовата повинност или трудовите дни – от каптирането на водите до изграждането на улицата и парка при банята. Това е част от „големия доброволен труд“ на хората от Баня, които се включват в направата на всички обществени инфраструктури – „като се започне от изкопите и се стигне до покрива“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 22, л. 87). Разбира се, списъците с неявилите се показват и нежеланието на част от местните хора да участват в тези начинания, но същите документи свидетелстват и за други случаи на хора, които работят доброволно за обществените постройки повече, отколкото властта им е отредила (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 247).
Всичко това създава пряка връзка между местната общност и историята на банята. Тя се проявява и като емоционална привързаност днес, която категорично присъства сред местните хора. Почти всеки от интервюираните жители на селото разказва как банята е построена „на колективни начала“: „И те са правени също на такива обществени начала. Не е имало като сега – викаш фирмата и ти строят, нали, тогава хората си строили“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.). Част от по-възрастните хора имат лични спомени за своето участие в строителството[16], а други знаят за него от своите родители.
А банята е строена изключително на доброволни начала. Моят свекър говореше, че като младеж е бил тука, а хората са секли тухлите за тая баня. Хората от Баня са секли... Затова ми е много мъчно за нея, защото хората са си вложили емоции и живот там, нали така? (интервю с М. Юрганчева, септември 2022 г.)
Разказът за колективното строителство се засили в контекста на заплахата за разрушаване. А след самото разрушаване тази общностна история на банята беше реактуализирана и мобилизирана, за да се припомни, че днешната общинска власт не може да разглежда един обект просто като „общинска собственост“, с която да се разпорежда независимо от интересите и потребностите на местната общност, активно участвала в неговото изграждане. Тези гласове на недоволство подчертават, че банята, в която са вложени толкова много публични средства заедно с общностни и индивидуални усилия и труд, не може да бъде просто продадена от общинската управа, в чийто актив тя е попаднала в момента.
Хидросоциалният пейзаж на Баня
„Всъщност на Баня целият ѝ бит е около минералната вода, това е нещото“, споделя една от нашите събеседнички – Мария Юрганчева – бивш кмет и настояща съсобственичка на къща за гости в селото. Минералната вода е не просто ценният ресурс, тя е „благинката“, която има най-съществена роля в конструирането на мястото и неговата символна география, във формирането на локалната идентичност (включително в наименованието на селището), в местните социокултурни практики и живи традиции, в колективната и родовата памет, в представите на хората за тяхното културно наследство, в поминъка на населението, в превръщането на това специфично място в основна дестинация на термалния туризъм в последните две десетилетия, в икономическите динамики и властовите отношения.
Значението на топлите извори и отношението на местните хора към тях, намиращо израз в множество усилия и труд, мечти и визии за бъдещето, разкази за миналото, вярвания, предания, всекидневни и ритуални практики, дълбоко вписани в историята и живота на общността, всъщност отразяват опитомяването на природата на микроравнище. То, на свой ред, е резултат от дългото живеене заедно и взаимодействията между хора и води. Роденият през 1834 г. в Баня учител и свещеник Иван Асянчин (1915: 5, курсивът в оригинала) описва Разложката котловина (Разлога) като „едно малко полце, разложено помежду три прочути планини [...]: Пирин планина го гради от южната страна, Родопа планина го гради от северо-източна страна, а Рила планина го гради от северната страна“. В неговото описание на Баня и района проличава и важната роля на водите за местните хора, тяхното осмисляне, включително и на сензорно равнище, едновременно като природно богатство, жизнен ресурс, културен факт, носител на лечебни свойства. Отбелязвайки по-значимите места в баненското землище, той например посочва, че „изобилните Дабовецки кладенци (извори) дават най-сладката вода, с която не може да се сравни ни планинска вода“, а след това отделя внимание на „църквището Св. Варвара, [където] извира прочута по своето изобилие и лековитост минерална вода“ (Асянчин, 1915: 6, 9). Тези многоизмерни значения на водите повлияват и топонимията на селото, в която присъстват редица местности с имена на извори (Амамо, Чучурката), кладенци (Аандриови, Арасланцки, Арнаутски, Боеджицки, Зикрев, Мулевия, Пандурови, Спасев, Студената вода, Терзицкия, Тратеов, Чьилията, Шиндири), чешми (Гробае, Джюровата, Драговчева, Имамцка, Меремцка, Спойовец), воденици, тепавици, реки, дерета и т. н. (Ячков, 2008: 43–5). Топлите извори (напр. Св. Варвара, Благáта вóда или Шугавица, Мирото, Фезовото) пък не просто маркират пространството, но често са свързани и с определени практики, каквито са прането на дрехи и домашни тъкани на специално изградени съоръжения в местностите Валевиците и Почивачката (Ячков, 2008: 45, 52). Конкретно за Св. Варвара Асянчин (1915: 9) посочва, че „[т]ам всяка година ходеха банени на 4 декември, за да запалят свещ на цръквището, да се помолят и да се измият на горещия лековит извор за здраве и изцеление от всякакви болести“. Същият уточнява, че от около 1850 г. е въведен нов „обичай да се ходи [...] в сряда по Великден. На тоя ден освен банени, които ходят блескаво и тържествено, дохождат и от околните села, та става като панаир“.
В този пейзаж от води и свързаните с тях инфраструктури и социални практики водещо място заемат баните. Христо Дойчинов (1884: 30–31), връщайки се в родното си село Баня, пише: „Вижда се селото с банята най напред. Ний стигнахме подир малко до нея. [...] Топлата вода е изобилна“. Тук става дума за една от съществуващите и до днес като исторически обекти две османски бани, които Дойчинов (1884: 39–40) споменава в описанието на селището отпреди Кресненско-Разложкото въстание (1878–1879): „Освен турските и циганските здания селото ни се състоеше от една църква, едно красно училище, две бани, 280 къщи, 280 плевни, 16 воденици, 14 сапунарници [...]“. По-късно Асянчин (1915: 9–10) дава допълнителни сведения:
В южния край на с. Баня е българската баня. [...] От българската баня право на сев[еро]-изток край селото е турската баня, наричана от бащенето (жителите на с. Банско) Муртини бани. [...] За забележване е и това, че около турската баня се плодят змии, а в българската – мишки, които крадат сапуните на къпящите се. Освен това, турската баня се почита за по-лековита от българската.
Това природно богатство прави впечатление и на външните посетители, както и на онези, които преминават през региона с научна цел и оставят първите по-конкретни описания. Георги Стрезов (Z, 1891: 15, 51) например отбелязва голямото количество минерални извори в Източна Македония, като посочва, че те са малко познати или съвсем непознати, с неизследван химичен състав. Започва списъка си с Баня, където „извира гореща минерална вода, цял поток. При самия извор температурата е тъй висока, че не може да се трае. Затуй водата се расхладява съ[с] студена в отделни резервуари, наречени „бани“. [...] Има 2 резервуара (хауза[17]) в две здания (бани) [...]. Къпят се в тия бани след като ги охладят съ[с] студена вода. Те не са до там лековити, колкото баните в Добринища“. Ако Стрезов твърди, че изворите са непознати за науката, от неговите описания частично личат начините, чрез които местните общности в едно малко село са усвоили топлите води и са приспособили тяхното използване. Така например са установили, че черният бор е най-издръжлив за направата на тръби за топла вода, като са и придобили умения за изработването на такива „дървени кюнци“ (вж. също Ячков, 2008: 523). Почти по същото време Васил Кънчов (1970 [1894–1896]: 303) посещава Баня и оставя следното описание:
Долината, в която е разположено селото, е много красива. То е обиколено със зелени ливади и буйни нивя. Ако върхът над него не беше обезлесен, Баня би било първото село по красотата си и по климата в Разлог, защото лежи по-ниско от другите разложки села и е най-хубаво защитено от пределския вятър. Баня има и друго преимущество. Тук извират минерални води. Когато ние минувахме през селото, имаше множество селянки от Банско и Мехомия, които бяха дошли да перат дрехи на банята. Водата е слабо симпурна и е много топла; ръка в нея не може се държи. Казаха ми, че при врялците яйце увира. На един извор има стара постройка. Има един широк, дълбок и четвъртит водоем. Водата извира от два мермерни чучура: единия топъл, а другия студен. Отгоре има старо, дебело кубеобразно здание – по всяка вероятност римска работа. Тя се казва „Бугарска баня“. Има и „Турска баня“, която е на изток от селото; тя е с ново здание.
Прането на дрехи и домашни тъкани, отбелязано от Кънчов и други автори, е свързано с изграждането на други типични за Баня съоръжения – т. нар. врещѐци (или врещѐзи, вресци). Асянчин (1915: 9), познавайки местната специфика, уточнява, че врещѐгът е „място за пране, около 3 метра широко и 5 м. дълго, обградено и постлано с добри камене и пълно с гореща вода“. Той допълва, че при българската баня има два „каменопостлани врещеци, един откъм южната страна, другият откъм с[еверо]-зап[ападната] страна на банята“[18]. По-късно врещеците стават три, като са условно наименовани на Баненски, Разложки (Мехомийски) и Бански – според приоритетното им ползване от жителите на съответното населено място (Ячков, 2008: 84–85). Любопитно в тази връзка е сведението на Иван Чучулаин (2016 [1927]), коджабашия на Банско (1896–1902), където е и роден през 1862 г. (вж. Колева-Звънчарова, 2016), според което:
[...] в по-последно време като се умножило населението и се утеснило пералището наречено врещег е направен втори врещег от х. Стоил от Банско който носи и сега името х.стоилов врещег който е много модерен, постлан е с бели плочници от долу а наоколо с дълан гранитен камен, обаче водата му е по хладка от другия врещег. От водата по край врещега влиза в басейна на Банята, която го разхлажда и от студената вода която тече по край нея, защото самата вода е много топла и миризмата и е на кюкюрт[19] (тефе) или развалени яйца.
Тези сведения, както и други по-късни архивни документи относно различните такси за къпане и пране за местни и външни, показват, че водата се възприема и е усвоена като своя от хората в Баня, но също така термалните съоръжения се използват за поддържането на граници – не просто етноконфесионални[20], но и междуселищни. В музейната сбирка на Народно читалище „Просвета – 1908“ в Баня е изложена недатирана архивна снимка на още един, вероятно четвърти врещег при банята – „модерна пералня с кръгла форма“, по думите на Ячков (2008: 85), според когото същата бързо се е саморазрушила. Макар практиката на ползването им да е преустановена, и сега сред местните жители продължава да е силен споменът за прането на врещеците, един от които е експониран като забележителност, след като бива възстановен по време на реставрацията на османските бани.
Асянчин (1915: 10) пише за още едно специфично местно хидротермално съоръжение – т. нар. чо́пор: „Освен тия бани, между и около тях има много горещи извори из ливадите. Много от тия извори са заведени в селото за чешми, от които повечето, около 35, са по турските къщи. Всяка чешма носи название чопор“[21]. Ако врещеците, заедно с валявиците и тепавиците вече са изчезнали, а гьоловете, приспособени за къпане при топли извори край реката, са напът да изчезнат, то хидросоциалният пейзаж (Сегон и Монова, 2023) на Баня и до днес е маркиран от чо́порите. Разположени на множество места из селото, те и в миналото, и днес се ползват активно за пране и миене на различни съдове и домакинска посуда. Тази практика продължава, макар че от средата на XX век местните власти упорито, но безуспешно опитват да наложат забрани за къпането, прането и миенето на обществените чешми, като дори налагат глоби на неспазващите ограниченията.
Чопорите представляват улични чешми с минерална вода и едно или по-често няколко дълбоки бетонни или каменни корита; някои от тях са покрити с навес, за да може да се използват и при валежи. Те са напълно одомашнени и традиционно и до неотдавна (допреди масовото навлизане на перални в домовете) прането и миенето в домакинствата се извършват ежедневно именно там – на най-близкия до дома чопор. И до днес се среща разбирането, че „друго си е да си изпереш на чопора, вкъщи не можеш така да изпереш“; че там „по-добре се измива всичко“ (теренни записки от неформални разговори с жени на чопорите, ок. 65–75 г., септември 2022 г.); че „ти да не идеш да изпереш на чопора, това значи все едно не си прала“ (А., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.). Някои от чопорите днес вече постоянно или сезонно (през силния туристически зимен сезон) не функционират, поради факта че минералната вода вече се отклонява за други цели и често не достига за тях. Други работят и се използват активно, а трети са се превърнали в поле на битки между управляващи, които ги спират, и живеещи наблизо жители, които се противопоставят на тези действия. Един от чопорите – този в ромската махала, отделена от останалата част на селото чрез река и свързана с мост – е вграден в малка тухлена постройка[22]. Освен за пране и миене, той понякога се използва и за къпане.
Макар традицията на ходене и пране или миене на чопорите да се загубва със смяната на поколенията, технологичното развитие и намаления дебит на вода към тях, а младите все по-рядко да са привлечени от тази идея, в селото все още може да бъдат видени възрастни – предимно жени, които ги ползват. Оборудвани с престилки (за да не се мокрят), понякога с ръкавици (за да не им пари горещата вода) и специални инструменти за пране (пералча, пералка), натоварили дрехи, легени, буркани, тенджери, чинии и др. в различни колички, приспособени за пренос на съдове или дрехи, по-възрастните жителки всекидневно извършват голяма част от домакинската си работа, свързана с чистотата, там. Макар че се чуват и съображения за икономии в домашния бюджет, събеседниците ни определят прането и миенето на чопорите не толкова като „спестовност“, колкото като „навици“, свързани и с качествата на минералната вода: „тая вода e мека вода [...] и тя действително пере по-добре“ (Т., мъж, ок. 65 г., декември 2023 г.).
Успоредно с чисто хигиенните употреби на водите, все още съществува, и то сред по-млади хора, още една традиционна практика, каквато е къпането на новородени с вода от чопорите:
Друга традиция, която и до ден днешен се пази, това е бебенцата, като се роди едно бебе, требва всека вечер да се къпе в минерална вода. Боже! Всека вечер татковците... Традиция... Отиват, наливат топла вода, минерална и бебенцата се къпат в Баня с минерална вода. Това е традиция от векове и сигурно още векове ще я бъде. По тия чопори вечерно време татковците отиват и си наливат вода да се къпат бебета. (А., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
Обществените чешми с топла вода изпълняват и важни социални функции. Те представляват събирателно място за живеещите в отделните махали, чиито всекидневни траектории на движение преминават през или покрай някой от чопорите – „там става като връз капак“ (М., жена, ок. 30 г.). Анастасия Пашова (2007: 126) в свое проучване, проведено в Баня през 2006 г., също отбелязва, че „една голяма част от къщната работа (пране, миене на чинии, къпане) е реално изнесена на улицата и се извършва пред очите на всички. Всеки вижда, следи, коментира и контролира какво и как прави другият“.
Тези дейности, възприемани основно като женски, несъмнено са трудни, тежки физически и налагат неудобства от различен характер. Някои събеседнички си спомнят и за трудностите, макар и често романтизирани: „Аз имах бебета. Хора, аз съм си приспивала двете деца и на тоя чопор, там, Мирото, [...] на тоя чопор... Децата спят и аз съм товарила легените и требва на децата да е изпрано във врелата вода, да е бело пране. Се’, като се замисла, чак така смешно ми изглежда, но това си беше традиция, че требва да се изпере на чопора“ (А., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.). Поради обичайното и все още доста устойчиво разбиране в българското общество за домакинската работа като „женска работа“, дейностите на чопорите имат и типични джендър измерения. Те представляват събирателно място и пространство за общуване основно между жените в селото, натоварени в голяма част от случаите с дейностите по изхранване на семейството и хигиенизиране на домакинството.
А още повече, че цяло лято хората от Баня се къпеха по тия чопори. Жените там... Понеже ние живеехме на долната улица [...]. И там тоя – Мирото, чопор ни беше много близо. Вечерно време отиваме жените от махалата, слагаме чаршафи да не се гледа и се къпем на тая вода. [...] Ама вие не можете да си представите! Реката беше пълна и сега си е пълна с жаби. А жабите като са запели своя хор, а-а-а, топло време, минералната вода топла и ние сме били и млади, хи-хи, ха-ха. Много е било хубаво. Да. Може би носталгията по младостта, но все пак вече това го няма, а това си имаше своето очарование. (А., жена, ок. 65 г.)
На чопорите традиционно, а и до днес, се обменя информация за случващото се в селото и околността, там циркулират новините за хората и важните за тях събития. Едни разказват, че „това навремето си беше там да научиш новините, да си идеш на чопора, за да научиш новините по селото“ (Т., мъж, ок. 65 г., декември 2023 г.), а други шеговито ги наричат „информационната агенция на миналото“:
Аз навремето, нали, млада булка, отивам да пера. И [съпругът ми] вика: „Стига с тая, бе, купил съм ти перална, стига с тоя чопор, бе!“ А и като дойда и той вика: „Я кажи сега ти защо ходи? Да научиш нещо ли?“ И действително е така. Това си е било мястото, където всичко се знае. (А., жена, ок. 65 г.)
И досега чопорите са важни социални пространства и места, на които хората се срещат и общуват. Ние често се отправяхме именно към тях в опитите си да потърсим гледните точки на местните жители; разчитахме и на новинарския поток, който те произвеждат и задвижват, за да достигне мълвата за нашето посещение и интереса ни към местното хидросоциално наследство до максимално много жители.
Голямото значение на чопорите, а и на врещеците в по-ранни периоди, е продиктувано и от факта, че в Баня дълго време няма студена питейна вода, с изключение на определени кладенци и чешми. Първо се изграждат водохващания и водопроводи от термалните извори до конкретни обекти, а изграденият едва през 1954 г. водопровод със студена вода първоначално обслужва новата баня и няколко обществени чешми, като след това постепенно започва да достига и до отделните махали и домакинства в селото. Дотогава местното население ползва основно минералната вода за пиене, къпане, пране, миене, готвене и всякакви други домакински и хигиенни нужди. „И в Баня, докато се направи [...] водопровод, да се докара студена вода, пило се е само топла вода, готвило се е с топлата вода. Просто всичко в Баня е било свързано с тая вода.“ (интервю с М. Юрганчева, септември 2022 г.). Всекидневната употреба на минералните води за пиене и готвене допринася за още един аспект от водното наследство на Баня. Става дума за оцветяването на зъбите на местните хора в миналото и появата на нарицателното „жъти зъби“, с което жителите на другите селища в района наричали банялии. Описвайки тази местна специфика, краеведът Атанас Ячков (2008: 524) дори твърди, че банялии приемали това нарицателно с „известна доза гордост“.
Всъщност много от жителите на Баня говорят за чопорите с гордост, разпознавайки ги като отличителна местна културна и социална специфика и знаейки, че „таквиа другаде не може да видите“ (теренни записки, септември 2022 г.) и „това на друго место го нема [...] Че дойдаа че видаа хората. Това го нема навсекъде. Къде има така да тече гореща вóда така“ (Б., мъж., ок. 70 г., септември 2022 г.). В повечето случаи чопорите са изграждани от хората от съответните махали, които и до днес ги поддържат доброволно, влагайки в тях труд, средства и грижа:
Тия чопори са построени от хората от квартала, събрали пари, купили материали, построили. После самите хора от квартала си ги поддържат. Който отиде, ползва, после си почиства. Не можеш да оставиш… Щото пък и всеки е видел кой е прал преди тебе. Всеки си знае кой е бил преди тебе. И веднага ще си изяде кавгата що си оставил еди как си, не си оставил в прилично състояние. (Ч., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
Икономически употреби: от „водите са обществено благо“ до „новата спа дестинация на България“
Минералната вода и инфраструктурите, които се изграждат около нея, играят основна роля в икономиката на с. Баня и поминъка на местното население в продължение на повече от век. В тази връзка стопанските измерения на обществените бани допринасят за тяхното голямо социално значение и вписването им в живота на общността през различни перспективи. В началото на XX в. двете бани от османско време продължават да функционират и представляват основния и почти единствен източник на приходи в общинския бюджет на Баня. Местната управа ги отдава под наем (чрез публични търгове) и затова приема болезнено споменатото по-горе тяхно одържавяване, полагайки сериозни усилия докато си ги върне обратно през 1930 г. През същата година стопанисването на двете бани е организирано в новоучредено самостоятелно общинско стопанско предприятие, което да управлява „природното богатство на общината“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 71–72). Това икономическо усвояване на топлите извори и баните се преплита с описаното по-рано законово изискване за построяване на нова баня, която се явява не само резултат от държавните политики, но и следствие от формирането на икономическа рационалност на местно равнище, където се търсят перспективи за развитие на селището. В началото на 40-те години тази осъзнатост на местната управа, която вижда планираната нова баня като „сигурен източник на бъдещ голям приход“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 7), е недвусмислено артикулирана:
Природата е надарила с. Баня с богати минерални извори на брои 80 и твърде голям дебит, а независимо от това селището е на кръстопът [...]. На всяка цена ние трябва да построим нови модерни бани, тъй като доходът от нея ще е един от най-чувствителен постоянен приход за общината. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 3, л. 11)
В продължение на това е отчетено ясно, че „единственната надежда в повдигане стопанското състояние на селището е в развитието му в първостепенен курорт, за което ще допринесе една модерна сграда за бани“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 32). От тази гледна точка изтеглените от Общината заеми, които са обезпечени с приходите от старите бани, се възприемат най-вече като инвестиция в бъдещето на селото. Още тогава се появява и идеята за построяването на хотел, за който е отреден терен в новоочертаната курортна част на селото[23] (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 41–43).
На този етап икономизирането на топлите минерални води е подчинено на логиката на местното развитие и просперитет. Те се разглеждат изключително като обществено благо, за което красноречиво свидетелства и един случай от юли 1930 г. Тогава на заседанието на Банянския общински съвет кметът докладва, че е направил проверка, чрез която е установил наличието на
много извори около баните, които са приспособени за къпане в[ъв] вид на гьолове, а някой лица дори частично са приспособили вътре в дворовете, градините и пр. чрез подзидване и забетонирване на гьолове в които независимо че без разрешение от коя и да е власт са сторили това, и се къпят безплатно ами и допускат външни посетители срещу възнаграждение [...]. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 74–75).
Кметът отбелязва също, че тези гьолове и „частни бани“ се „посещават извънредно много“ и нанасят „големи загуби на общинската каса“ понеже отклоняват посетители от общинските бани. Поради това, въз основа на закона от 1930 г., според който с изворите се разпорежда изцяло Общината, той нарежда някои от гьоловете и частните бани да се зарият, а за други два гьола в частни ливади въвежда общинска такса. Общинският съвет обсъжда доклада на кмета и впоследствие частично отменя наложените от него мерки, подчертавайки, че „гьолищата имат доста лечебни свойства и се посещават от външни нуждаещи се“, което има принос също „за рекламирането им а така също и реклама за банята“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 75). Окончателното решение постановява частните бани да се закрият, а гьолищата да се оставят, като
за в бъдеще се допускат къпанията и то безплатно на всички външни посетители които заявят че имат нужда от това, и местни такива които също ги посещават от нужда поради хромост, заболявания от простуди и проче. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 75)
Още един документиран случай показва сходно разбиране. През март 1929 г. Общинският съвет разглежда заявление от „жителите на махалата около кръстопътя до ‘Новата баня’“ (дн. т. нар. Турска баня), с което искат разрешение „да каптират на чучур разливащата се вода от топлите чешми“. Макар някои от жителите на друга махала да възразяват, Общинският съвет дава такова разрешение, изтъквайки, че
водата във въпросния водопровод е в изобилие, вследствие на което тръбите не могат да я поберат [...], че водите са обществено благо и извора е общински, който се отстъпва от държавата на общината, от който имат равни права на ползване всички жители на общината [...]. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 26)
Идеята за водите като обществено благо и гарантирането на широк достъп до него се запазват и след 1944 г., което е съпроводено от налагането на нови хигиенни норми и въвеждането на нови стопански приложения на природния ресурс. Както стана ясно по-рано, в периода на ранния социализъм в Баня се изграждат различни предприятия, които функционират благодарение на минералната вода. Всъщност още в началото на 1943 г. са построени фабрика за преработване на ленени стъбла (от Дирекцията за закупуване и износ на зърнени храни), защото „ленената култура [...] отлично вирее в нашето землище“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 44), и парник (от Разложкото околийско агрономство) (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 44–46). Впоследствие тези предприятия се разрастват значително, като от края на 40-те до началото на 60-те години се строят и започват да работят няколко блока оранжерии за цветя и зеленчуци (които още тогава се отопляват с геотермална енергия), консервна фабрика, общински тепавици и пералня, нова ленена фабрика, като в изграждането на всички тези обекти отново се включват жителите на селото[24]. Независимо от водещата ѝ социална функция[25], новопостроената през 1955 г. баня също играе важна роля в местната икономика през социализма, тъй като тя се посещава от хора от цялата околия и годишно регистрира около 200 хил. къпания. Банята и пералните се стопанисват от местната управа, като същевременно в тях са заети около 11–13 души (работещи на две смени касиери, майстори, работници в банските отделения, перачи, чистачи, служител при банския парк).
Днес повечето от казаното дотук е история, тъй като след 1989 г. тези предприятия са приватизирани и постепенно престават да функционират. Те продължават да съществуват обаче в колективната памет. В спомените на местните хора, както и в създадената наскоро музейна сбирка на селото, ярко присъстват например несъществуващите вече ленена и консервна фабрики[26]. Събеседниците ни разказват, че „много голяма част от полето на село Баня е била със лен засята заради минералната вода и обработването на лена. [...] тука има едни топила, те сега не знам дали съществуват изобщо, защото там се разпродаде, но едни огромни корита, в които ленът се е топил в топла вода“ (интервю с М. Юрганчева, септември 2022 г.). Оранжериите[27] са друг пример за процесите, които в крайна сметка през 2023 г. застигат и обществената баня. След като са приватизирани през 1991 г., производството на цветя в тях е преустановено през 2003 г. и се преминава отново към отглеждане единствено на зеленчуци, като през 2006 г. първите два оранжерийни блока са разрушени, за да се построи на тяхно място хотел (Ячков, 2008: 614).
Ил. 11. Руините на изоставените оранжерии в непосредствена близост до разрушената баня. Снимка: И. Страхилов, декември 2023 г.
Затваряне на различни производствени обекти, функциониращи с минерална вода, и постепенното ѝ пренасочване към развилия се паралелно и понастоящем разрастващ се туристически сектор някои от събеседниците ни наричат „промените в Баня“. Те започват с приватизирането на повечето предприятия и тяхното ликвидиране, а също и с продажбата на публични терени, вписвайки се в по-широката динамика на неолибералните трансформации в страната (вж. Creed, 2011; Kofti, 2023). Често тези промени се усещат болезнено от местните хора, защото са свързани със загуба на работни места и необходимост от професионално преориентиране. Подобно на постсоциалистическите развития в други места в страната (Dorondel and Şerban, 2020), топлите извори и тук са преосмислени в наложилия се пазарен контекст и впоследствие впрегнати в общностни капиталистически фантазии и индивидуални бизнес начинания. В този дух на ентусиазъм е например и написаното през 2008 г. от краеведа Атанас Ячков (2008: 41):
Ето, че желанията на банялии започват да се сбъдват. Вече са в експлоатация построените на територията на селището хотелски комплекси [...] Предстоят и редица нови строежи с подобно предназначение [...], което е добра предпоставка за един истински просперитет на Баня [...].
Първите хотели и къщи за гости се строят именно тогава – в средата на 2000-те години, като впоследствие Баня постепенно се превръща в една от популярните дестинации на термалния спа туризъм в България. Това се улеснява и от тогавашното законодателство, което определя еднакви такси за ползване на минерални води за лечение, рехабилитация и профилактика, независимо дали тези дейности се осъществяват в обект, регистриран по Закона за лечебните заведения или не (Министерски съвет, 2000). Тази такса за водоползване е три пъти по-ниска от таксата, заплащана при ползване с цел спорт, отдих, битови и хигиенни нужди, и пет (или повече) пъти по-ниска от таксата за ползване на вода за други цели (където биха попаднали оранжериите и фабриките)[28].
Голяма част от жителите на селото днес са ангажирани именно в туристическия бранш – работят на различни позиции в строежите, поддръжката, организацията, обслужването и мениджмънта в местата за настаняване. Неколцина са и собственици на малки хотели или къщи за гости. Хотелиерите са наясно с факта, че „в Баня туристите масово идват за минералната вода“ (В., жена, ок. 40 г., декември 2023 г.), заради което и в почти всички места за настаняване са изградени по-големи или по-малки басейни, джакузита, сауни и други спа или балнеологични съоръжения. Освен за пряко заетите в сектора, развитието на туристическия бизнес и увеличаването на гостите в селото осигурява препитание и за ангажирани с други свързани дейности – в сферата на търговията, ресторантьорството, строителството и т. н. Парадоксално за високите цени на настаняване и услуги в селото, заплатите на работещите в сектора (а и цялостно в населеното място) като цяло са ниски – в много голяма част от случаите възнагражденията след данъци и удръжки са в рамките на трицифрени суми.
Наличието на работни места обаче задържа хората там[29]. За разлика от повечето села в страната, подложени на драстично обезлюдяване и разпад, Баня се усеща като живо село – с множество (включително млади) хора по улиците, с работещи и интензивно посещавани магазини, кафенета и ресторанти, с деца, играещи на площадките в центъра, с възрастни хора на пейките пред къщите, с функциониращи детска градина, основно училище, читалище, пенсионерски клуб. Наличието на минерална вода се изтъква от някои от събеседниците ни като основна причина за състоянието на Баня: „селото винаги е било... много населено, много обитавано – заради водата“ (Ч., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.). Други пък отбелязват ролята на топлите извори в процесите на заселване в селото, като разказват, че тяхната „съдба е свързана точно с минералната вода“, защото предците им – бежанци от Егейска Македония – след обикаляне из различни населени места „заради минералната вода остават тука; тука решават, че е най-хубавото“ (А., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
В изложените примери е видно, че „топлата вода“ има значение за жизнеността на Баня – както в миналото, когато много от жителите са ангажирани в различни дейности, развили се там благодарение на водата, така и днес, когато тя се утилизира отново за поминък на местното население, но този път не в производствения, а в туристическия сектор. Същевременно с това водата вече бива предефинирана и започва да се разглежда и употребява все повече като ресурс, предоставян преимуществено на частни бизнес актьори за постигане на печалба. Нейното остоковяване и разрастващите се пазарни употреби водят обаче и до значително свиване на общностните места на водата и възможностите за споделеното ѝ ползване (Сегон и Монова, 2023). Местните жители напълно осъзнават, че минералните води представляват ограничен ресурс и правят директна връзка между появата на нови хотели и намаляването на броя на чешмите с топла вода в селото, разрушаването на банята, закриването на пералнята, затварянето на общинския плаж и пр. Техните позиции показват наличието на критична нагласа и разбиране за местния хидросоциален цикъл (Linton and Budds, 2014), при който „водата е самостоятелен актьор в обществото, с което е във взаимодействие, и всяка промяна в нейния цикъл поражда следваща социална промяна“ (Сегон и Монова, 2023: 12):
Е: Тука имаше много, много чопори. Местните хора си ги използваха за всичко [...]. И когато започнаха да ги спират, да ги взимат за хотелите, беше голям проблем. [...] Ама то [с разрушаването на банята] е същото, нали ви казвам. И като взеха чопорите и всички хора бяха възмутени. [...] В смисъл, като няма така и то си се измени, то си се променя начинът на живот. Не може да перете цял живот на тия чопори.
Т: Ама досега имаше чопори, догодина...
Е: Нема вече да има…
Т: Нема да има, понеже сега собственикът, който взе банята, на него ще му е нужна вода. А в същото време трябва да [се] ползва [вода] и долу, където ще бъде другата баня, и тогава за такива чопори по селото нема да има вода. (Е., жена, и Т., мъж, ок. 60 г., декември 2023 г.)
Нема вече нагоре [чопори]. Там имаше един [чопор], [...] я одех на оня чопор, оти ми е по-близо [...]. Я там си перех [...]. Нема, тия запра́а водата, срови́а го, ужким, рекоа, па́ че напра́ваа и до днеска нема нищо. (Я., жена, ок. 85 г., септември 2022 г.).
Затова днес хората в Баня преосмислят заявения от Ячков по-ранен ентусиазъм от навлизането на първите хотели. Общественото ползване на топлите извори се е свило до намаляващия брой чопори и чешми, както и до геотермалното отопление на училището, детската градина, читалището, кметството и пенсионерския клуб в селото. За сметка на това са изградени множество нови хотели, които се нуждаят от все по-големи количества минерална вода за предоставяните от тях спа услуги[30]. Това ясно се осъзнава от местните жители, които гледат критично на напредващите процеси на отнемане на водите: „Защото земаха водите нагоре, е оттука, като тръгнете нагоре, всичко частни, хотелите земаха водите, си плащаа сигурно. А ся тука нищо“ (M., жена, 67 г., септември 2022 г.).
Е: По принцип водата в селото я взеха. [...] Те [хотелите] взеха водата в селото. [...] Затова я купиха банята, разбирате ли? Те взеха банята не заради сградата, а заради… Те я взеха, защото тук има голямо количество минерална вода, която извира. [...]
Т: И каптажите са тука, всичко е тука.
Е: И затова дадоха самата сграда, защото тя самата сграда нямаше никаква стойност.
Т: И сега няма общински басейн, както имаше общински басейн преди.
Е: Няма, няма. И общински басейн имаше много хубав. Той беше с олимпийски размери. Там ходех да плувам. Няма вече. Всичко се даде… не на Банско, ами на София или на-не-знам-откъде-са… [...] Жалко е, защото за хората от селото нищо не остана. Имаше толкова много такива чешми по улицата. (Е., жена, и Т., мъж, ок. 60 г., декември 2023 г.)
Според данните в Националния туристически регистър към декември 2024 г. в Баня съществуват 123 категоризирани места за настаняване – стаи, апартаменти и къщи за гости, бунгала, семейни хотели, по-големи хотели и няколко висококатегорийни хотелски комплекса. Единственият достъп до последните за повечето от жителите на региона е като работници в тези обекти или, както ни разказаха – през телевизионния екран, доколкото част от сериала All Inclusive е сниман в един от луксозните хотелски комплекси в селото. Инвеститорският интерес към спа туризма и изграждането на нови места за настаняване очевидно е толкова силен, че това започва да притеснява собствениците на вече действащи хотели в селото[31]. Ето какво например споделя собственик и мениджър на четиризвезден хотелски комплекс през 2022 г. по този въпрос:
В Баня вече има огромен наплив на мераклии. Сега вече разбраха, че спа туризмът, свързан с минералната вода е перспективен и започнаха да инвестират. Но е много важно ръководството на община Разлог да не допуска презастрояване, каквото има в Банско, защото стане ли, ще унищожат малкото симпатично проспериращо село. Няма да се уморя да го повтарям. (Генчева, 2022)
Други хотелиери и собственици на къщи за гости, с които ние разговаряхме през 2022–2023 г., обаче са на мнение, че тези процеси са почти неизбежни, при положение че Баня се рекламира като „новата спа дестинация на Балканите“ (Тошкова, 2022). Те очакват селото да последва злополучната съдба на Банско, а някои дори прогнозират, че двете селища постепенно ще се слеят посредством застрояването на свободните терени помежду им. Такива индикации вече съществуват, а е сигурно също така, че предстои изграждането и на нови хотелски комплекси. В този смисъл някои хотелиери оценяват потенциала на туризма, но същевременно отбелязват и рисковете от неговото разрастване: „Но пък, от друга страна, това, което се случи с банята, е нещо, което е точно последица на развитието на туризма, а за местните означава, че вече нямат баня. Което не им харесва“ (В., жена, ок. 40 г., декември 2023 г.). Следвайки националната политика в сектора, общинската управа, от своя страна, обаче не отчита рисковете от туризма, а се стреми да привлече нови инвеститори и също да утвърди селото като „новата спа туристическа дестинация на България“ (Герчев, 2024). През 2022 г., във връзка с напрежение сред жителите на Баня относно отдаването на концесия на общинска собственост, Община Разлог например заявява следното:
Бурното развитие на туризма в село Баня налага да се вземат изключително много мерки, във връзка с подобряване инфраструктурата, така че да може да отговори на очакванията на инвеститорите. Хората трябва да са спокойни и да не се влияят от слухове, че ще разпродадем общинските земи и имоти, част от които са Турската баня, Стадион, Минералния плаж, Здравната служба и Кметството. [...] Община Разлог няма да продаде нито един имот, който е пряко свързан със селото и е общинска собственост към този момент, и всички те ще останат такива. (Пирин прес, 2022)
Затварянето на споменатия по-горе общински плаж също трябва да бъде разгледано тук, защото с пълна сила отразява дискутираните трансформации и защото в разказите на местните хора то представлява стъпка към случилото се впоследствие и с обществената баня. Идеята за „плавателен басейн“ в селото се появява в края на 50-те години и в 1966 г. той вече е изграден и отворен (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 3, а. е. 1, л. 10). Така до 2021 г. функционира общински плаж с два открити басейна с минерална вода – един с олимпийски размери и един детски (от 1986 г.), осигурявайки широк достъп, от който се ползват и много от жителите на Баня[32]. През 2021 г. обаче Община Разлог сключва договор за концесия за строителство и управление на „спортно-оздравителен воден комплекс“, в рамките на който влизат съществуващите басейни и прилежащите им постройки, поземленият имот (с площ от почти десет хил. кв. м.), заедно с наличните водни инфраструктури и осигурено захранване с минерална вода. Концесията е със срок от 32 години[33] (вж. повече в Струма, 2021), като така на мястото на някогашния общински плаж се появяват частни басейни, които са включени в спа центъра на петзвезден хотелски комплекс в съседство, разпростиращ се на повече от 27 хил. кв. м. обща застроена площ. За инвеститора, от друга страна, това изглежда стъпка от успешен бизнес план за най-големия спа център в България: „Първоначално придобихме 22 декара, впоследствие взехме още няколко терена и две 35-годишни концесии, включващи стадиона пред хотела“ (Grand Hotel Therme, 2023)[34].
Макар в общинската обосновка на концесията да е записано, че бъдещият комплекс „за спорт, рекреация, отдих и плувни спортове“ трябва да „функционира пълноценно в обществена полза“, реализирането на обекта поставя под въпрос идеята за обществена полза. От днешна гледна точка спорни изглеждат и заложените цели като „развитие на качествени и достъпни инфраструктура и услуги от обществен интерес чрез партньорство между публичните органи и икономическите оператори“; „задоволяване на обществени потребности чрез включване на частни инвестиции в строителството и в предоставянето и управлението на услуги при най-добро съотношение на качество и цена“; или „икономическа ефективност при управлението на публичната собственост в защита интереса на гражданите и обществото“ (Обосновка, 2021). Трудно е да се говори за „обществен интерес“, „обществени потребности“ или „защита интереса на гражданите и обществото“, като се има предвид, че след затварянето на общинския плаж възможностите за ползване на басейн с минерална вода в селото са ограничени. Не всички хотели допускат външни посетители, а когато това е възможно, цените за вход са в порядъка на 20–40 лв. на човек, което се оказва трудно постижимо за повечето хора от региона.
Сред заявените цели на Община Разлог при сключването на тази концесия е и „преодоляването на липсата на финансов ресурс [...] за поддържане, развитие и разширяване на общинския плаж“ (Обосновка, 2021). Сходни са и финансовите аргументи, изразени във връзка с продажбата на банята. За местните жители обаче е ясно, че селото с неговите минерални извори играе основна роля за формирането на общинските приходи: „Ние сме златната кокошка на общината. Защото то оттука са всички приходи – туризъм, такси за вода“ (Е., жена, ок. 60 г., декември 2023 г.). Те си дават сметка, че Община Разлог подобрява финансовото си състояние именно благодарение на минералните води в селото, които стопанисва от 2011 г. насам, а въпреки това решава да затвори общинските баня и плаж. Предвид растящите цени на имотите и нестихващия интерес от инвеститори, някои хора се замислят за причините за влошеното финансово състояние на банята, като припомнят, че тя се е посещавала масово до момента на разрушаването ѝ. Други изцяло не приемат пазарния аргумент и посочват примерите на все още действащите общински бани в Якоруда и Добринище: „В Добринище каква хубава баня имат, всичко си пазят хората. А тука наш’те управници – всичко ламти за пара“ (П., жена, ок. 70 г., декември 2023 г.).
Ясно е, че описаните промени водят до постепенното отнемане на водата, която все по-рядко се разглежда като общественото благо от местната и националната власт, отваряйки вратата за все по-масово навлизащите мощни икономически актьори. Свидетелство за тези дълбоки социоикономически трансформации са изоставените руини на затворените предприятия, към които сега се прибавя и разрушената баня, оформящи коренно различен пейзаж от развалини на някогашни обществени сгради и непрекъснато появяващи се нови строежи на по-големи луксозни и заградени хотелски комплекси, свързани от разкопани улици и показващи се на повърхността тръби за минерална вода. Така проличава това, което Дорондел (Dorondel, 2016) констатира за Румъния, а именно, че „икономическите и политическите постсоциалистически трансформации са успоредни на екологичните“.
Множеството значения на банята
Социалната биография на банята разкрива нейните множество значения като обществена институция. Тя е едновременно източник на приходи, място за хигиена, отдих, лечение и рекреация, има ключова роля за планирането и развитието на селото, а също и за поддържането на общностните връзки както във всекидневието, така и при различни специални поводи. Всички тези значения се преплитат помежду си, вписвайки се едновременно с това в историята на селото и биографиите на отделни негови жители.
Вече стана ясно, че новопостроената баня играе важна роля в местната икономика, но трябва да подчертаем, че тя има и символна стойност, тъй като става дума за един от най-значимите обекти, изградени от и за общността. За местните хора тя стои по-високо от стопанските предприятия, което личи от преимущественото ѝ планиране и изграждане в ситуация на силно ограничени материални възможности. Освен това, когато през 1956 г. в някои части в селото има недостиг на „водопроводна вода“ (вероятно студена), по време на сесия на Селския народен съвет един от жителите предлага ленената фабрика и оранжериите да преустановят използването ѝ, „защото водата не е докарана тук за топене на лена и поливане на доматите, а за банята и ползване от населението“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 18, л. 66). Скоро след пускането в експлоатация на новата баня баните и пералните в селото преминават за стопанисване към Околийското стопанско предприятие „Комунални услуги“ в Разлог, което се отразява негативно на местния бюджет. За управата на селото, както и за неговите жители обаче това е повече от финансова загуба. Този проблем се обсъжда на януарското заседание на Селския народен съвет през 1957 г., на което присъстват и 140 граждани, като се отбелязва, че „неправилно пералните и баните в селото ни отнеха ни ги, а сега от Разлог налагат и се занимават с тех“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 19, л. 3). На следващото заседание вече се задава въпросът за „връщането на баните и пералните“, като става ясно, че такава „[м]олба от населението е изпратена до ОНС и ОК на БКП“[35] (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 19, л. 19). Тези усилия дават резултат и банята преминава отново към Селския народен съвет през 1958 г. В очакване това да се случи гражданите изразяват мнение, че тя „требва да се подържа на голяма висота, повече отколкото до сега е подържана“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 19, л. 80).
Тази загриженост и настойчивост на местните хора за стопанисването на банята произтича и от факта, че по това време вече ясно са осъзнати лечебните свойства на минералните води в селото[36], до които дава достъп именно банята. Още в края на XIX в. е документирана популярността на горещите извори в региона и тяхната лековитост (Z, 1891: 51–53). След това, в съзвучие с общонационалните модернизационни процеси и медикализацията на минералните извори и къпални (Коцева, 2012: 108–116; Ангелова, 2018), тази популярност непрекъснато нараства, с което също се аргументира необходимостта от построяването на нови бани. Съществено значение за това има и Законът за народното здраве от 1929 г., който поставя минералните извори и бани, използващи се за лечебни цели и почивки, под надзора на санитарната власт[37]. Тези процеси имат своите отражения дори в малки села като Баня, наследили традициите на османските бани, част от които са и техните лечебни функции (Миков, 2012: 253; Macaraig, 2019: 142–147). Така местната управа започва да отдава повече внимание на значението на водите в контекста на държавно контролираната грижа за тялото, което налага и известно предефиниране на общностните бани. В този контекст тя осъзнава например важността на „борова[та] горичка, която е белия дроб на селото и място на разходка на дошлите на почивка гости, заради лековитите горещи минерални бани“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 54).
През социализма ползването на минерални води за лечебно-профилактични цели следва засилената централизация в сферата на общественото здравеопазване и биополитическите форми на контрол в по-общ план[38]. В Баня тези развития са свързани с направата на нови сондажи и каптирането на естествените извори през 50-те и 60-те години, както и с утвърждаването на санитарно-охранителните зони и охранителния режим на находището от министъра на народното здраве през 1978 г. Като отзвук от тези процеси през 1961 г. жителите на селото констатират, че „имаме толкова хубави и много води обаче те не се използват от населението на нашата страна за лекуване“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 21, л. 28). Отбелязват също, че „селото извънредно много се посещава от външни хора“, поради което се изтъква необходимостта от построяването на балнеосанаториуми и почивни станции. През 1968 г. отново се правят предложения от граждани за изграждането на почивни станции и бъдещ курортен комплекс, като се подчертава острата нужда от хотел (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 3, а. е. 2, л. 78). В съзвучие със социалистическите политики за здравен туризъм на работещите (Stoyanova, 2020: 38–44) и тук се обсъждат редица идеи за изграждането на различни балнеолечебни заведения и почивни домове към конкретни предприятия, които обаче остават неосъществени[39]. През 1961 г. общинската управа дава съгласие вторият етаж на банята, който тогава е неоползотворен, да бъде предоставен на Управление „Курорти“ към Министерството на земеделието и преустроен в почивна станция на трудещите се селяни (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 9, л. 72), макар и тази идея да не се осъществява.
Пряко свързана с лечебните свойства на водите е ролята на минералните бани за благоустрояването на селищата в страната и развитието им като курорти. Според Закона за народното здраве от 1929 г. Главната дирекция на народното здраве определя кои места с минерални извори и бани, ползващи се за лечение или почивка, са „курортни (лечебни)“, като всяко курортно място трябва да има утвърден благоустройствен план. Впоследствие през 1936 г. Министерството на вътрешните работи и народното здраве приема Правилник за лечебните (курортните) и почивните места, според който те биват първостепенни и второстепенни в зависимост от наличните условия. Така съществуването на функциониращите стари бани се оказва решаващо за развитието и на Баня в първата половина на миналия век. Местната управа започва да се стреми към обявяването на селището за първостепенен курорт и полага усилия за подобряването на състоянието на баните и общата среда така, че да отговарят на определените от държавата стандарти. В този смисъл тук се появява идеята за „благоустрояване, което ни се налага от природните богатства, каквито са изобилните лечебни горещи минерални извори вътре и извън селото“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 41–43). Същевременно тази ситуация дава възможност на местната общност да конструира собствена визия за развитие в рамките на зададените от държавата общи рамки и отчитайки примера на други курортни селища:
В селото изобилствуват горещи и лековити минерални води и е съ[с] здрав балкански климат. Тези добри условия са подтикнали общин. управа да начертае план за реализиране редица благоустройственни и хигиенически мероприятия, за да може в близко бъдеще селището да бъде обявено в първостепенен курорт. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 4, л. 54–55).
Тези усилия, макар и неравномерни и с бавни резултати, водят до постепенното утвърждаване на Баня като балнеологичен курорт. След учредяването на Санаторно-курортното управление като автономно предприятие при Министерството на народното здраве през 1946 г. тези процеси се засилват в национален мащаб, като впоследствие различните бански, морски и планински курорти биват категоризирани (Закон за санаторно курортното управление, 1946). Така с. Баня попада в категорията на третокласните курорти (както Елешница и Добринище) съгласно въведената тристепенна категоризация на курортите (Министерство на народното здраве, 1947). Важни за подобряването на средата в селото и насочването на вниманието и ресурсите на местната власт към районите около баните са и други законови разпоредби. Сред тях трябва да споменем Закона за благоустройството на населените места (1898, 1911, 1941), който задължава всички почивни места, както и районите на минералните бани да се снабдят с общи градоустройствени планове, което регулира бъдещото строителство (Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, 1942). В допълнение към това общините, в чиито землища има минерални бани, събират налог от един лев върху всеки продаден билет за правокъпане (Наредба-закон за селските общини, 1934). Събраните средства, заедно с курортните такси от почиващите, се внасят в специален фонд „Благоустройство и разхубавяване на здравните места“. Те се разходват, след одобрение на Министерството на търговията, промишлеността и труда, единствено за благоустройствени цели в районите на банските и здравните места (напр. водоснабдяване, канализация, електрификация, устройване на паркове и градини, постройка на сгради във връзка с курорта, мостове, направа на улици и тротоари, каптажи на минерални и обикновени извори и др.) (Министерство на търговията, промишлеността и труда, 1939). Тези разпоредби се пренасят на местно равнище, където директивата за „разхубавяването“ на селото заема трайно място в общинските обсъждания и решения. Така първо се благоустрояват районите и постройките около старите бани, а по-късно се изгражда и парк при новата баня.
Целенасочените усилия в тази връзка водят и до формирането на определено самочувствие сред жителите на селото, което в ранния социалистически период получава и допълнителни субсидии от централния бюджет именно за изграждането на банята. Това дава основание на местните да подчертаят, че „нашето село е в центъра на околията, което се очертава като един бъдещ курорт“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 96). Те си дават сметка, че „хубавата баня“ ще допринесе за „реклама на селото“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 251) и „занапред ще бъде посещавана от различни краища на страната“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 17, л. 168–170). Повишената значимост в регионален и национален мащаб, която следва построяването на новата минерална баня, намира израз и в повишената административна роля на Баня, в състава на чиято община през 1959 г. са включени и съседните села Елешница, Добърско, Долно и Горно Драглище.
Сред описаното дотук обаче най-ярко изпъква палитрата от социални значения на банята. Разбира се, трябва да отчетем нейните хигиенни функции, за което влияние оказват и биополитическите стратегии на държавата, свързани с налагане на хигиенни норми, особено през междувоенния и най-вече през социалистическия период[40]. Тези функции се запазват до края на съществуването на банята, макар и със значително намален интензитет поради постепенното изграждане на домашни бани от отделните домакинства. В хода на нашето теренно проучване срещнахме обаче и хора от селото и региона, които все още не разполагат с бани или подходящи условия за къпане вкъщи, както и хора, които са били принудени да инсталират нови бойлери в домовете си след разрушаването на обществената къпалня. Важно е обаче да подчертаем, че събеседниците ни – както и на други места в страната – почти задължително правят разграничение между къпането вкъщи и къпането в минералната баня: „Абе друго е да идеш на ба́не“ (Ж., мъж, ок. 40 г., декември 2023 г.), „щото, колко и да е, там е по́..., по-хубаво си се разкисне човек в басейна“ (П., жена, ок. 70 г., декември 2023 г.).
Я по-редко ода [в банята]. У дома си се ка́па. И като искам по-убаво да си се изкапа, ида си на таа баня. Като ми е далеко и не мога често да ода, у дома си… Имаме си баня у дома – душ и така. [...] Там [в банята] е друго, по-убаво. Тече водата, спокойно. Тука иска, леле, то́ко! То́ко че изго́риме! И пò оле-мале се изкапеш, с гол сапунь… А там си е друго, един час време си се изкапеш убаво. (Я., жена, ок. 85 г., септември 2022 г.).
Защото никой не е имал баня вкъщи, всички са ходили на тая обществената баня да се къпат. А сега вече всеки си има баня вкъщи. Но който има някаква болежка, има нужда да се стопли с водата. Бабите, които са си свикнали от едно време. (Ч., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
Затова и за хората, които са свикнали да се къпят редовно с термална вода и да ползват минерален басейн, разрушаването на банята нарушава и изградената с години рутина и ритъма на всекидневието им. Някои от тях се принуждават да пътуват до Елешница или Добринище, за да ползват минералните бани там. Това обаче неминуемо поражда сравнения с несъществуващата вече баня, тъй като банята в Елешница е съвсем малка, докато водата в Добринище не е достатъчно гореща, както са свикнали банялии, макар материалните условия да са добри.
Минералната баня обаче не може да се разглежда единствено като хигиенно заведение[41]. Ходенето „на ба́не“ е утвърдена и рутинизирана практика, следваща дългите традиции на ползване на термалните води от местната общност, в които неизменно присъства идеята за отдих и лечение. Затова например в изградената през 1955 г. баня има различни съоръжения: „На таа има си вани, има си душ кабини, има си басейн – кой, дека иска – там“ (Я., жена, ок. 85 г., септември 2022 г.). Нещо повече, след построяването на банята, по настояване на местните хора, басейните в мъжкото и женското отделение, които са достатъчно големи, са разделени с вътрешна преграда, за да се оформят в тях по два басейна с различна температура на водата. Така до разрушаването ѝ тя се ползва активно като място за релаксация. Това е дълбоко свързано с тактилни усещания, с директния досег на голото тяло до горещата минерална вода, с релаксиращото потапяне в басейна или заучените ритмични движения на обливане при курните. Местните жители редовно посещават банята след работа или в почивни дни именно с тази цел, като подчерват благоприятното, отпускащото и лечебното въздействие на „нашата вода“:
Водата си е убава, просто мека вода. Само да се олееш и сичко ти излиза бе, е такова чудо! (Р., жена, ок. 80 г., септември 2022 г.).
Иначе да ти кажа, колко и да съм измóрена, щом се и́зкъпа, се óсвежа веднага, да! Колко и да съм измóрена от рабóтата. Даже ако не се ѝзкъпа, е фного гадно [...], дома даже и да си бегам, не ми бегува [умората]. А тука колкото и да... да си е душа и сетне си e... по-добре ми е. Ето вече години. И се’, като ни я затвóраа. (Л., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.).
Да идеш, да се поотпуснеш. Наистина, много отпуска водата. После е хубаво, като се прибереш, да полегнеш. Ако можеш, па и да си пóспиш. (С., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.).
Нашата вода доста помага на рани, на открити рани. Значи много заздравяват, много по-бързо, отколкото мехлемите на докторите. Много помага. Особено Благата вода също е много полезна за открити рани. (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.)
Ходенето „на бане“ за голяма част от жителите на Баня е много повече от измиване на тялото. То е израз на специфична емоционална и сензорна привързаност към водата и контакта с нея, от които хората имат нужда:
Я например о́да един [път на] месец, оти ми е далеко, не мога… напече се, не мога да се при́бера. Дойдаа с кола да си ме земаа. И дъщерята ми се кара и не дава: „Повече нема да одиш!“ Викам: „Я не мога без бане, бе! Искам си бане!“ (Я., жена, ок. 85 г., септември 2022 г.).
Ходенето на баня също така се различава и от предлаганите в спа хотелите услуги, които се възприемат като далечни спрямо местните традиции, освен че са и значително по-скъпи. Обстановката в банята, от друга страна, се усеща като по-спокойна. Хората са усвоили и опитомили формалните и неформалните правила на пространството, на общуването с другите къпещи се, сближили са се със служителите, привикнали са и обичат изобилието от непрекъснато течаща гореща вода, познават нейния специфичен мирис, както и ефектите ѝ върху телата си:
Макар че па, като поседиш повече в нея, там от пара, от такова и почва да… един вид малко да те души, да… Поне аз съм била така. (С., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.).
И дваж [в седмицата] се ходи. Тука си се баня по 2–3 часа в банята. Като има компания… Ние бехме [в чужбина], той [мъжът ми] вика „Кога ше ида, да си ида тука на бане?“ [...] Там [в чужбина] вани има, ама не е като в басейна. Той си иска бането. (Г., жена, ок. 80 г., септември 2022 г.)
Това специфично преплитане на къпането с рекреацията формира местната представа за минералната баня и свързаните с нея практики, които впрочем намират близки паралели и в редица други места в страната, притежаващи горещи извори:
В банята, в басейна, да се напариш, да си отпуснеш кокалите и после мръсотията да излезе по-лесно от тебе. [...] Хората го правят и до ден-днешен. Просто това е останало. И после излизаш от басейна и тогава почваш да се търкаш, да се миеш. И който пак иска… Имах една баба [...]. Тя, като идеше на баня, тя по три часа се къпеше жената. И един път се случих заедно с нея. Отидох, тя беше преди мене [в банята]. Взех там, изтрих я, викам „Айде, бабо, готова ле си? Готова съм, викам, вече да излизам.“ – „Не, не, я пак ше си влеза в басейно“. Толко им е убаво. (С., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.).
Затова и в селото идеята за обществена баня не се разглежда като отживелица: „селото, въпреки всичко, има още този навик да ходи на баня. Особено старите, възрастните хора обичат да си ходят на баня“ (В., жена, ок. 40 г., декември 2023 г.). Рядко може да се чуе иначе популярният в България рефрен, че това е хигиенна баня, която днес вече е изчерпала функциите си поради наличието на домашни бани. Напротив, в Баня доминира схващането, че това е ключово общностно пространство, което предоставя достъп до минерална вода и се използва масово за отмора, социализация, профилактика или лечение. Дори сред младите хора, някои от които не посещават банята или предпочитат индивидуалните вани вместо общото пространство с басейна и курните, съществува разбирането, че тя е ценна и необходима. Разрушаването ѝ през 2023 г. и усещането за загуба допълнително засилват тези разбирания и повишават очакванията към обещаната от общинската власт нова минерална баня.
Сред причините банята да се разглежда отвъд хигиенните ѝ функции е нейната дълбока и многопластова свързаност не само с историята на селото, за което вече стана дума, но и с общностното живеене. След построяването ѝ през 1955 г. тя придобива и други функции, които нямат общо с ползването на минерална вода. Така например през 50-те и 60-те години Общинският народен съвет в Баня провежда някои от заседанията си, включително учредителни сесии и годишни отчетни събрания, именно в залата на банята. На тях присъстват не само съветниците, но голям брой граждани, в някои случаи – над 250 човека (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 20, 21, 22). Същевременно през 1972 г. вторият етаж на банята е преустроен и там се настанява откритата по-рано в селото целодневна детска градина (Ячков, 2008: 635). За дълго време това е единствената голяма сграда в селото, която е и отоплена, поради което тя се ползва и при празници и различни общностни тържества.
Н: Там беше забавата! Там се празнуваше Осми март, Нова година.
Р: Долу играеме младите, по-старите горе отвисоко гледаа. [...] Особено Нова година и се събéреха отсекъде. На банкети били и сички дойдаа после тука да се весéлат. Сви́раа там, младите и́граа и така.
Н: А и старите. [...] Старите хванеха хорото, бавно-бавно. [...] Ама на Нова и на Осми март – млади, баби, дедовци – всички. (Н. и Р., жени, ок. 65–80 г., септември 2022 г.)
В тая баня навремето са се правили забавите. Там фоайето е широко, отгоре е имало кафене и младежта там е правила забавите. Да, там е кипял животът. [...] Моите родители всъщност от там, от една забава са се оженили. От банята. (А., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
И досега в спомените на местните хора се преплитат различните функции на банята, които трудно може да бъдат разчленени една от друга:
– На бани ходили ли сте?
Р: Еми най-редовно!
– А сега ходите ли?
Р: Ходиме, ама определени хора. Сички не и́скаа там. Еми я тая жена е отдалеко и не иска банята.
Н: Далече ми е вече. Трудно ми е.
Р: И си се къпе вкъщи. А ние, преди колко години, не сме имали вкъщи баня. Там всички – де́ца, ма́же!
Н: Е, та и ние, докато немахме вкъщи – можеш, не можеш… Даже тука имаше близко чопор, през лятото си и носехме вкъщи да се поливаме, пак се замиеш. [...]
Р: Моят дедо е по-голям от мене пет години и той не признава вкъщи, вика: „Само кога у́мра, че ме изка́пете тука. [...] Такво́а, е! Бане че ми кажуваш, дома́ бане?! Та не си е я да ида в басейно, да си се метна!“ Там одеха негови, ама всички измряха вече… Там пееха, пеят вътре! Оти беа таква́а група, да одат да пеят, и като по́чнаа едни песни!
Н: Ама те и жените, бе! И жените – на средата, дето дели двата басейна – детския и на възрастните[42], седнат там, та като пейнат. Те жениците, дето пеят хубаво, те си пееха там. Ама водата те отпусне.
Р: Ама с’а викаа, тия богаташи че ни зе́маа и водата, и сичко че ни зе́маа.Тя си ни е на нас късмета.
И: Те я земаха!
Н: Тя си тече.
Р: Ще́е [Какво – б. а.] тече?! Кат ни зе́маа банята, ще́е тече?! Че тече в нивните хотели, на нас не че́ тече.
К: Тече от бойлера.
Р: Те че я зе́маа. Тия богаташите, що надойдея тука да награ́баа… Не им стига. [...] Заплащат си уж, ама не е скъпа, ви́каа…
И: Ехе! Запла́щаа си? (Н., Р. и И., жени, М., мъж, ок. 65–80 г., септември 2022 г.)
Поради всичките тези роли на банята през годините, чрез които тя се е вписала в индивидуалните биографии на местните хора, и усещането за отнемане е толкова силно днес: „тя е близо 60 години, тоест едно, две, може би и три поколения са израсли с това нещо. Включително и ние, щото като деца нямахме бани вкъщи и сме били задължително всяка седмица поне един път. Така че хората имат носталгия по това нещо и нормално“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.). Към всичко това трябва да добавим, че в контекста на постсоциалистическия преход през 90-те години банята отново се оказва ключовата инфраструктура, която „спасява“ общността. Вторият етаж на банята приютява за известно време местното училище поради проблеми със сградния фонд и необходимост от ремонт. По-късно там се настанява частна шивашка фирма, в която работят около 70–80 шивачки (Ячков, 2008: 631), което маркира и протичащите тогава икономически преструктурирания. На първия етаж на банята пък до последно съществуват малък магазин и фризьорски салон.
Наследството: практики и репрезентации
Хидросоциални практики
Ако отместим поглед от близката към дългата история (longue durée) на Баня, трябва да насочим вниманието си към старите бани в селото, които поставят въпроса за османското (хидротермално) наследство и бавно настъпващата промяна. Всъщност един от основните проблеми, който ни интересува в рамките на това проучване, е този за наследяването на локално равнище както на османските обществени бани, така и на свързаните с тях практики. Това е проблемът за наследството отвъд репрезентацията или наследството като практика и процес, протичащ в различни исторически епохи (Harvey, 2001; вж. също Lorimer, 2005; Waterton, 2014; Zhu, 2025). Тук попада както съдбата на баните при прехода от имперска към национална форма на управление, където се застъпват постосманските реалности (или османското наследство в най-широк смисъл) и национално- и държавностроителните усилия на модерната българска държава[43], така и последващите ценностни и материални трансформации.
Както посочихме в началото, в селото и до днес съществуват сградите на две обществени бани от османската епоха. И двете представляват минерални бани от типа каплъджа, изградени на около 500 метра една от друга и в непосредствена близост до каптирани естествени извори. Те са малки еднокуполни сгради с квадратна основа, състоят се от едно (основно) помещение с басейн с топла вода, до което има малка тоалетна, като са снабдени и с хипокаустно отопление. В миналото са съществували и различни пристройки към тях. През 1884 г. Христо Дойчинов (1884: 30–31) описва едната от двете бани, вероятно ползваната тогава от християните, по следния начин: „едно старо здание; от страната, на което са направени неколко нови стаички, за странни хора“. Информацията, с която разполагаме за историята на баните, е оскъдна, но е ясно, че селото е вписано с името Бане в османски регистри още в началото на XVI в. (Ковачев, 2001; вж. също Бойков, 2009)[44]. Самите бани фигурират в османски документи като Йени (Нов) хамам и Ески (Стар) хамам (Вакъфите в България, 2017), макар типологично да не представляват хамами (вж. Пейчев, 2024). Сред българското население те са познати с няколко наименования, които в определени периоди се използват паралелно.
В края на XIX и началото на XX в. все още е валидно етнорелигиозното деление при ползването на баните, според което „едното е за турците, другото за българите“ (Z, 1891: 15, 51; Кънчов, 1970 [1894–1896]: 303). Сред българите в селото Ески хамам е познат като Турската баня, а сред жителите на Банско – като Муртини бани (Асянчин, 1915: 9–10). Документите на местната управа от края на 1920-те години нататък показват, че сред останалото тогава вече почти изцяло българско християнско население са се наложили други наименования, като Турската баня (някогашният Стар хамам) е станала Новата баня. Може да предположим, че тази промяна в названията е свързана с по-късни ремонти на сградите и пристройките към тях, доколкото Новата баня е била в по-добро състояние – „ново здание“ по думите на В. Кънчов (1970 [1894–1896]: 303). Успоредно с това, тя е назована и като Долната баня, което вероятно отразява делението между махалите в селото. Предполага се, че е построена през XVII век, но не са известни писмени сведения за това (Гергова, Петрова и Дерменджиев, 2013: 304; Гергова, Петрова, Дерменджиев и Венедикова, 2014: 373). В селото съществува разказ, записан през 1960 г., който свързва построяването на банята с местно турско семейство, познато като Мортарови или Муртазови. Според разказа двама братя от това семейство участвали във войската на Османската империя и се завърнали с военна плячка, която баща им отказал да приеме понеже парите не били спечелени честно. Вместо това той предложил да се направи някакъв хаир, в резултат на което била построена и банята (Ячков, 2008: 249–250[45]).
Йени хамам, от своя страна, е наричан от местните българи християни Българската баня (Асянчин, 1915: 9–10). Според късни сведения, от 1927 г., „така наречената българска баня“ е изградена от хаджи Захо, „основателя на Банско“, като „сводообразно солидно здание с гранитни камъни вътре в басейна и на когото е записано името на горния праг на Банята (на каменния праг) грубо издялано ‘х. Захо’“ (Чучулаин, 2016 [1927]). Става дума за запазена и досега плоча над входа на банята с двуезичен надпис на български и османотурски, споменаващ хаджи Захо и кратката формула за дарителство при строителство сахиб-юл хайрат. Надписът е разчетен и преведен от Катерина Венедикова (2012: 60; вж. също Миятев, 1962: 66), според която това е най-ранният открит в България дотогава двуезичен надпис от този тип. Текстът на български език (с някои старобългарски букви с кирилица и буквени знаци за цифрите) гласи: „От Рождест[в]о Хс. На лето. 1735 Хаджи Захо“. Този на османотурски (на арабица) е следният: „Благодетел (дарител) [е] Хаджи Захо[.] Хиляда сто и четиридесет и осма[.] Година 1148“ (Венедикова, 2012: 60). В тази връзка са изказани предположения, че банята е ремонтирана през 1735 г. от хаджи Захо, макар че в надписа няма данни за ремонт (Гергова, Петрова, Дерменджиев и Венедикова, 2014: 373). В общинските документи от края на 1920-те години и след това тя най-често е назована Старата, а понякога Горната баня. В по-ново време е известна сред местните хора и като Римската баня, като ѝ се приписва античен произход (Ячков, 2008: 82).
Разнообразните наименования на баните, както и версиите за построяването им свидетелстват за тяхното присъствие в живота на местните общности в различни исторически периоди, което ги прави и централен елемент от специфично живо наследство. Самият акт на поставяне на дарителски надпис в началото на XVIII в. върху една от сградите, която иначе е съвсем семпла и малка селска баня без монументален характер, пък би могло да се разглежда и като знак за наследяване (в смисъл на heritagisation) и вписване в местната памет, макар и в предмодерно време. Същевременно множеството наименования показват и активното използване на баните в различни културно-исторически контексти. Дори лаконичното описание на Дойчинов (1884: 30–31) от края на XIX век регистрира популярността на обществените къпални, към които вече са били построени стаи за настаняване: „въпреки че никак не е уредено“, „тя [банята] има доста посетители“. От него разбираме също, че по това време за „първи път е постановено да се дава по 20 пари за къпание“, като може да се допусне, че по-рано ползването на баните е било безплатно[46].
От гледна точка на темата за приемствеността трябва да отбележим практиките не само на ползване, но също и на грижа към сградите, които са осигурили тяхното поддържане и просъществуване през вековете. Показателен в това отношение е и един конкретен епизод от историята на баните, записан от местните летописци. Става дума за усилията на християните и мюсюлманите в селото да си върнат собствеността върху баните, след като тя е била отнета от османската държава през 1906 г. За целта те изпращат двама свои пълномощници до валията в Солун, натоварени със задачата да поискат от властта преотстъпването на баните, като тази молба бива удовлетворена още същата година (Ячков, 2008: 519–521)[47]. Така баните стават отново собственост на двете селски общности, които започват да правят подобрения по сградите, като изграждат и допълнителни постройки към тях (Ячков, 2008: 521–522).
Смятаме, че въпросът за приемствеността и унаследяването на османското наследство, от една страна, може да се разгледа тъкмо в тази перспектива. Такъв континуитет се наблюдава при директното усвояването на баните и каптажите след 1912 г., когато изведнъж те попадат от регистрите на Османската империя в актива на местната общинска управа, която вече е част от българската държава. Управлението и стопанисването на тези инфраструктури, нанасянето им на градоустройствения план и включването им в проектите за бъдещето на селото, превръщането им в общинско предприятие, отдаването им под наем чрез регулярно организирани търгове, но също и наемането и експлоатирането им от местни хора свидетелстват за процеси на наследяване – както в правен, така и в символен план. Към това следва да добавим и намесите, целящи разхубавяването на баните и районите около тях. Всички тези административни процедури и практики на грижа разкриват не само необходимостта от старите бани, но също и връзката на местната общност с тях и минералните води, волята и намеренията за опазването им.
Специално трябва да се подчертаят усилията на Общината през 1929 г., с които тя успява да получи Новата баня от държавата. Първият вариант на законопроекта за преотстъпване на минерални извори и бани, споменат в началото на текста, предвижда отстъпването единствено на Старата баня. Общината обаче настоява да получи и другата, като отбелязва, че „населението е имало и има желание за постройката на ‘Новата баня’, към която се и разширява селото“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 30). Тя дори е съгласна да я замени за Старата баня и подчертава, че „всяко друго решение [на] въпроса ще бъде съсипателно за с. Баня, то ще бъде последния удар нанесен на селото“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 30). Така законопроектът е изменен в полза на селото и то получава някогашната Турска баня, която по-рано се е ползвала от мюсюлманите[48].
На следващо място, приемствеността – макар не линейна, а маркирана от промени – e ясно проследима по траекторията на няколковековното функциониране и ползване на османските минерални бани (вж. също Cichocki, 2005), продължаващо и след средата на миналия век. Това позволява поддържането и обновяването на местните традиции на къпане, които се запазват и развиват независимо от поредицата радикални политически трансформации на макроравнище и свързаните с тях демографски и социокултурни промени в самото селище. По-възрастните жители на Баня все още си спомнят как са посещавали старите къпални, които „и двете са си убави“.
– Ходили ли сте на двете стари бани?
М: Ходили сме.
Н: Да, ходили сме.
– На коя, на Турската или на?
М: Само на… Яз съм бил на това… То и двете работеха по-рано.
З: И двете работаа.
М: Обаче аз като дете… После се съм къпал там – в Римската, Българската, която е, тая отгоре. Доле не се съм къпал. Но като малък може да ме са и къпали, щото там и переха жените.
Н: Кога бехме долу, Долната махала [...] – в таа, в Турската [се къпехме]. Сетне тука – па и в Римската. И двете работеха.
– Ама то каква беше разликата между двете? Имаше ли разлика?
Н: Нема разлика. Водата е...
М: Нема никаква разлика.
Н: Къде ти е по-близо.
М: Вътре влезеш, топъл камъка, вода тече отвсякъде – топло, хубаво. [...]
З: Биричка. Изкапеш се. Лимонада, бира – това се продаваше. (М., мъж, ок. 65, Н., жена, ок. 65 г., З., мъж, ок. 85 г., септември 2022 г.)
Все още ярките спомени позиционират баните като неделима част от ежедневието на местните хора. Те припомнят, че „навремето“ баните са стопанисвани и поддържани от банар и банарка, работили са „от сутрин до вечер“, като ползването им е било регламентирано по пол: „до обед мъже, следобед жени“. Тези разкази ни отвеждат отвъд въпросите за материалните измерения и (не)репрезентивността на сградите, за да ги свържат със споделените преживявания и опит, както и обикновената социалност на всекидневната рутина (Harvey, 2024). В тях проличават и разнообразните афективни връзки, които хората са изградили с баните и термалните води. В носталгичните описания задължително изпъква изобилната гореща вода и приятните усещания от контакта на тялото с нея:
Старата баня си беше, тука си се къпехме ние. Значи, вътре в нея имаше един грамаден чучур. То и се’ си има... Един грамаден... Басейнът не е много голем, толкав… квадратен. Около него има колко... шест-седем корита малки. Из тука ше седне жена, из тука – жена. И секой с канчето се обливаха. [...] Ама ми беше кеф да ида на баня, немаш си на представа. [...] Леле! То оня чучур като... [...] Непрекъснато тече чиста минерална вода, нáпраи сметка какво беше. (М., жена, 67 г., септември 2022 г.)
Наред с казаното дотук, смятаме, че въпросът за приемствеността в традициите на къпане може да се разгледа и в контекста на построената през 1955 г. баня. От една страна е ясно, че тя представлява коренно различна сграда, която отразява присъщите на социалистическата модернизация стандарти и разбирания за обществена баня, чиито архитектура се дистанцира недвусмислено от стила на по-ранни бански постройки, включително от местните османски бани. От друга страна, на локално равнище преходът между старите и новата баня изглежда, макар и от днешна гледна точка, по-скоро плавен: „Първо са ползвали старата баня, основно горе – Римската, както ѝ казваме ние. Тя се е ползвала за къпане повече, Турската – по-малко. После, след като се е построила тая…“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.). В разказите на по-възрастните жители на селото безконфликтно се проследява преминаването към новопостроената баня, която, без съмнение, предлага по-добри материални условия, но действа и като място, в което се пренасят наследените и все още живи практики на къпане:
На всичките [бани] съм ходила. И на Турската, и на Римската, сетне на новата. (Н., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.)
Помня моята баба ме е довеждала тука [на чопора]. [...] Е са, тава целото […] Е, целото е обиколено от жени и препирахме. И вътре вече банята – която [жена] се опере, влезе да се изкапе. Като дете го помня. И сетне я вече запреа. Направиа я тая новата баня и всичко живо там одеше. (Я., жена, ок. 85 г., септември 2022 г.)
Ако външният облик на новата сграда поставя видима граница спрямо османското наследство, то интериорът на банските помещения – също резултат от съзнателно планиране и проектиране – допринася за продължаването на местните традиции на къпане, свързани с хигиена, отдих, социализация, профилактика и възстановяване, които са се практикували и са били култивирани в старите османски минерални бани. Тези помещения са много по-големи и просторни, добре осветени от дневна светлина, но пък запазват половото деление, както и комбинацията от топли басейни и курни, които се използват до разрушаването на банята през 2023 г. Добавени са и душове, но трябва да кажем, че такива намерения са регистрирани още във връзка със старите бани и не е изключено те да са били осъществени, т. е. промените и намесите протичат в двете посоки на времевата ос. Така маркер на местна идентичност сред някои хора, обикновено по-възрастни, например е наличието и употребата на „стара турска черемида“ – „изработена, направена като локумче“, която „на камъка се жули, жули“ (теренни записки, септември 2022 г.) – за изтъркване на части от тялото по време на къпане.
Същевременно обществената баня се запазва като място на контакт между хора от различни възрасти, с различен социално-икономически и професионален статус, етнически произход или религиозна принадлежност. В общото помещение не беше нетипично роми и българи, стари и млади, хора с добро материално положение и крайно бедни, местни (т. е. познати) и външни (т. е. непознати) посетители да споделят общ басейн, обща курна или съседни места в банята, да си услужват с шампоан, да разменят саанчета[49], да си изтъркват едни на други гърбовете с джéбрета[50] или просто да си говорят. Така пространството на банята скъсяваше в известна степен социалните дистанции и се отличаваше като събирателно място на хора, които иначе рядко общуват активно помежду си. Общуването в тази среда също не беше безрезервно и лишено от съществуващите извън нея стереотипи, очаквания, предразсъдъци или норми, но къпането в обществената баня, за разлика от това в домашната, не беше просто дейност по хигиенизиране на тялото, а социално преживяване, случващо се сред, в непосредствена близост до и често с помощта на други хора, голяма част от които извън тесния социален и роднински кръг на къпещия се.
До края на своето съществуване банята запазва традицията на място за социализация между познати и непознати. Това важи с още по-голяма сила за хората от местната общност, много от които споделят удоволствието да я посещават заедно и да прекарват част от свободното си време в нея: „[...] традиция, нали. Щото си е друго да си отидеш в басейна, да си седнеш там с една компания, четири, пет, десет човека, един час да си... във водата да си коментирате нещата“ (Т., мъж, ок. 65 г., декември 2023 г.).
Репрезентационни дилеми на наследството
Построяването на новата къпалня през 1955 г. води и до по-късното затваряне на старите бани. Сградите им обаче продължават да съществуват, без да изпълняват банската си функция, което вече ги поставя в нов контекст и отваря възможността те да бъдат преосмислени като обекти на културното наследство в утвърдения смисъл на понятието. Следващите десетилетия са белязани от противоречиви действия в тази посока. Старите бани са изоставени и дори има опити да бъдат разрушени (Архив на Община Разлог, 2010). Все пак те устояват на тези предизвикателства, като през 70-те години получават статут на паметници на културата от местно значение, за да се превърнат днес в емблема на селото. Тези развития, от своя страна, поставят въпроса за османското наследство като репрезентация.
Осъзнаването на репрезентационната ценност на баните – и то на местно равнище, е засвидетелствано още в края на 60-те години. През 1968 г., при обсъждане на „архитектурното оформяване“ на селището по време на заседание на Селския общински народен съвет, един от присъстващите граждани предлага „старата турска баня“ и Герасимовата воденица да се ремонтират и запазят като „исторически паметници“ (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 3, а. е. 2, л. 78). Става ясно, че местната власт вече е правила няколко такива искания пред Окръжния народен съвет, но не е получила подкрепа. Още тогава състоянието на баните не е добро и за дълъг период то продължава да се влошава. През 1980 г. къпалното помещение на „по-новата баня“ (дн. Българска баня) вече е „в печален вид, с изкъртена мазилка, в басейна са нахвърляни изпочупени цигли и какви ли не боклуци“, докато постройката на „по-старата баня“ (дн. Турска баня) е в „в окаяно състояние“, а „[к]убето [ѝ] е почти наполовина разрушено“ (Азманов, 1980). По този повод се подчертава, че двете бани представляват „ценни старини“ и „богатство“, за чието опазване е необходимо да се помисли, тъй като „паметниците на културата са източник на натрупан през вековете опит и наш дълг е да го усвоим и съхраним“ (Азманов, 1980).
Въпреки това категорично вписване на старите бани в експертната рамка на наследството, промяна в тяхното опазване настъпва едва през 2013 г., когато те са отворени като туристически атракции. Макар че оригиналната им функция не е възстановена, те са реконструирани и реставрирани именно като музеифицирани бани, чиито басейни отново са захранени с термална вода. Дейностите по социализация включват също облагородяване на околните пространства и изграждане на воден атракцион, създаване на посетителски център, обучение на аниматори, както и рекламирането на обектите като туристически забележителности. Тази грижа към старите бани е резултат от проект на Община Разлог[51], който се осъществява във връзка с националните политики в сектора на наследството след присъединяването на България към Европейския съюз, когато значителни финансови ресурси се насочват към социализирането на множество исторически и археологически обекти в страната за целите на туризма (вж. Страхилов, 2016).
Материалното възстановяване на сградите е повод също така за реактуализиране на паметта за тях, но налага и изобретяването на туристически разказ. Така се появяват и съвременните им наименования: Турската баня и Старата българска баня, която често бива наричана и Римската баня въз основа на местно предание[52]. Тези наименования насочват и към трудностите при конструирането на кохерентен разказ, който трябва да представи селото и неговата история пред външни посетители. За тези сложни договаряния на наследството красноречиво свидетелстват и няколко описания, появили се след реставрацията, които опитват да съвместят различните исторически пластове, същевременно пренареждайки ги съгласно отредените им ценностни позиции. В туристическа брошура (Вълшебството на старите бани в Разложко, б. д.) например е записано следното:
Старите бани в с. Баня са характерен представител на османските бани от периода XV–XX век, представляващи културно-исторически вариант на римските антични бани.
Още по-показателно за сложността на тези предоговаряния е описанието на Римската баня в Уикипедия, където се казва следното:
Римската баня, известна и като Старата българска баня, е турска обществена баня, построена в XVI–XVII век.
Очевиден е стремежът да се изведе античен произход на двете османски бани. Тази процедура не е изненадваща предвид българския утвърден дискурс на наследството (Smith, 2006), който по-скоро заличава или пренебрегва османския пласт от канона на националното наследство (Peychev, 2023), често заменяйки го с по-древни и престижни наследства. За силата на този експертен дискурс[53] свидетелстват и интерпретациите на резулатите от проведените археологически проучвания. Турската баня е само частично проучена, но и за двете сгради се посочва, че основите им лежат върху зидове на антични постройки, като също така при изграждането им са преупотребени фрагменти от антични архитектурни детайли и мраморни надгробни плочи (Гергова, Петрова и Дерменджиев, 2013; Гергова, Петрова, Дерменджиев и Венедикова, 2014). Това сякаш изглежда достатъчно, за да се твърди, че и двете (османски) бани са изградени върху „по-ранни градежи от римската епоха“, като „[в]ероятно басейните [...] са принадлежали на по-ранните антични постройки“ (Гергова, Петрова, Дерменджиев и Венедикова, 2014: 373).
Утвърденият вече разказ за римския произход успява да измести или поне да замъгли значително османския пласт. Макар и базиран на една имагинерна античност, пък дори и на споменатите по-скоро косвени данни (заедно с фрагментирана антична керамика и случайно открита по-рано монета на Пела от ІІ в. пр. Хр.), този разказ почти изцяло се фокусира върху въобразеното римско наследство (вж. напр. Йорданов и Кривошея, 2011), успявайки да пренебрегне материалността на две цялостно запазени постройки от османския период[54].
На следващо място, същият разказ е активно експлоатиран и доразвит в маркетинговите стратегии на спа хотелите, чиито имена (напр. „Римска баня“, „Therme“) понякога също препращат в тази посока:
Още древните римляни са строили лечебни къпални в земите на Тракия и така научили местните жители да се лекуват с минералната вода. На мястото на една от римските терми години по-късно било построено село Баня. (Термо спа хотел „Римска баня“, б. д.)
Местни легенди все още разказват и за римски легионери, които след тежки битки са идвали именно тук, за да се възстановят с помощта на лечебната минерална вода. (Hot Springs Medical & Spa Hotel, б. д.)
Тези лечебни свойства са били известни още в древността. Един от символите на селото са старата българска баня, построена в римски стил и турската баня (хамам), свидетелстващи, че СПА процедурите са традиционни за района от векове. Има данни, че дори Филип II, бащата на Александър Македонски, се е лекувал тук. Запазените и до днес сгради на старите бани са мост, който свързва традиционните и древни термални процедури със съвременната представа за тях. (Grand Hotel Therme, б. д.)
От друга страна, много от тези описания са амбивалентни и в тях личат припокриванията, но едновременно и разминаванията между местните знания и националния канон на наследството. Предефинирането на Българската баня като римска – освен като деосманизираща процедура, т. е. местно отражение на утвърдения дискурс – може да се интерпретира също и като подчертаване на значението на сградата при конструирането на локална история. По този начин банята, иначе лишена от монументалност, бива снабдена със старинност и представителност. В местния разказ тя е оценностена като „[с]помен от римско време“ (Ячков, 2008: 82–84), за да послужи като материално свидетелство за необходимата днес древна историята на селището. Очевидно е настъпила и ценностна трансформация при възприемането на античното наследство. В първата половина на миналия век, когато погледът е насочен напред към очакваното бъдеще, а местната власт се стреми да изгради нови и модерни къпални, старинността на баните е по-скоро проблем и белег за упадък. През 1930 г. например е отбелязано, че минералните бани „почти не представляват нищо особено [...] – състоящи се в стари Римски басейни, не хигиенични пристройки и голи околности“ (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 71). В днешното рисково настояще (по Бек, 2013), белязано от разочарованията на неосъществения просперитет, Баня, подобно на повечето селища в България, търси репери на сигурност в миналото. С други думи, тук наследството действа като процес, при който съхраненият физически обект на османската баня е натоварен с нова въобразена антична значимост, надхвърляща собствената му ценност (срв. Harvey, 2001: 331).
Амбивалентностите показват, че утвърденият дискурс на наследството не е всеобхватен и в неговите пукнатини все още се съдържат възможности за наследяване на османското наследство. На местно равнище баните са възприемани като свои, а османското наследство – одомашнено; вечно течащата вода сякаш е изгладила противоречията му. Затова и някои жители се питат защо баните вече не работят, а са превърнати в исторически паметници. Сред по-възрастните хора, които си ги спомнят като действащи, все още съществува съпротивата да ги назоват със сегашните им имена[55]: „Тя се викаше Старата баня. Отдека я прекръстиха Римска баня, Турска баня, не знам. Тука съм израсла.“ (М., жена, 67 г., септември 2022 г.); „Да, навремето беше Старата баня. [...] Така си го знаехме – Старата баня.“ (С., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.). Не са редки и разказите, които с гордост подчертават качествата на Турската баня и приканват туристите да я разгледат: „А Турската баня е уникална за времето си. Единствената баня на Балканския полуостров за времето си, в която е имало тоалетна“ (Ч., жена, ок. 65 г., септември 2022 г.). Важно е да регистрираме наличието на подобни оценностявания и дори романтизирания на османските бани, тъй като те са в разрез с утвърдения дискурс, оспорвайки същевременно концепцията за вътрешноприсъщата дисонантност на османското наследство (вж. също Страхилов и Каракушева, 2020). Нещо повече, това валоризиране функционира въпреки наличието на силен местен антиосмански разказ, дълбоко свързан не само с локалната история, но и със самите бани[56].
Не на последно място, трябва да отбележим, че въобразяването върви не само в посока към римското, но и към османското наследство. Така например разрушената вече баня от 1950-те години и свързаният с нея ритуал на къпане, запазен в селото до наши дни, се възприемат от някои като разновидност на „турските бани“:
[...] И ритуал. И те [турските бани] ползват такива корита, докато в римските бани корита няма. В римските бани има само един басейн, такъв дълъг и дълбок, и топла лежанка, на която, след като си постоял във водата, да полегнеш, да си починеш и да си говориш. Те обикновено ползват баните за социални контакти. Докато турските бани си са с корита, с едни тасове, с които да се поливаш. Има басейни, топъл и студен. Нашата беше точно такава. Значи идеята беше да има два басейна – топъл и студен, за да може… […] Но идеята беше единият да е топъл, другият да е по-хладък. Да можете да редувате температурите. […] Но като цяло тази баня беше типично турска баня, нямаше нищо общо с римската баня. Римските бани са с топли лежанки, които може да видите по спа центровете. (Е., жена, ок. 60 г., декември 2023 г.)
И в двата варианта на процесите на патримониализация – този на приемственост на социалните, всекидневни практики на къпане и този на публична репрезентация – османските бани са обекти на позитивно оценностяване. Те са част от локалната история, памет и култура в едно специфично местно разбиране за хидросоциално наследство, което, от една страна, адаптира аспекти от утвърдения деосманизиращ дискурс на наследството, за да позиционира своите бани в него, но от друга страна го оспорва, като безпроблемно и с чувство на гордост разпознава баните като значими и заслужаващи опазване исторически обекти.
Дискусия и заключение
Проследявайки част от траекториите на горещите минерални води в Баня и техните употреби, в този текст се опитахме да очертаем една по-цялостна картина на местното хидросоциално наследство, в която присъстват поне някои от сложните, нееднозначни, но често взаимосвързани процеси на наследяване, оценностяване и декласиране. Този подход отива отвъд конвенционалните бинарности, през които обикновено се разглежда наследството – културно/природно, материално/нематериално, автентично/неавтентично (Harrison, 2015; Carter, Harvey, Jones and Robertson, 2020: 8–9), но също национално/локално и османско/българско. Разположено в своя собствен културноисторически контекст, това хидросоциално наследство се формира и проявява чрез взаимоотношенията и афективните връзки между хората, термалните води и свързаните с тях инфраструктури, съоръжения и социокултурни практики, които в голяма степен конструират и самото място: „ако я нямаше водата, Баня нямаше да е това, което е сега“ (интервю с Н. Ушев, декември 2023 г.).
Ключово за такова разбиране е отчитането едновременно на приемствеността и промените във функционирането и унаследяването на наследството и патримониалните практики (Zhu, 2025). Тази longue durée перспектива, предложена от Юджие Джу, която в значителна степен стои в основата на настоящата студия и нейното заглавие, ни позволява да видим наследството като продължителен и развиващ се процес на преконфигуриране на миналото в различни периоди и с различни цели, който надскача моментните прекъсвания и кризи. Утвърдената концепция за културно наследство съдържа презумпцията за дълго съществуване и липса на промяна, за нещо статично и фиксирано назад във времето, чиято автентичност трябва да бъде съхранена, но всъщност прекъсванията са част от континуитета, който пък далеч не е линеен (Zhu, 2025).
В този ред на мисли трябва да подчертаем, че османските бани в Баня функционират в продължение на няколко века, като по тях се правят редица промени, за повечето от които дори нямаме конкретни сведения[57] и за които можем да предполагаме единствено по материалните следи върху сградите. Тези намеси не са единствено постосмански. От една страна, съгласно експертния дискурс на наследството, подобни намеси правят „историческите паметници“ „неавтентични“, но от друга – тъкмо тези трансформации, грижи, подобрения и приспособявания към динамиката на средата и потребностите на хората поддържат жизнеността на баните. Нещо повече, именно тези промени правят възможно опазването на наследството, доколкото поддържат оригиналното предназначение на баните. Както сполучливо отбелязват Харви и Уилкинсън във връзка с постоянните реконструкции на предполагаемо „най-стария мост в Англия“ – Tarr Steps в Ексмур, вторичните намеси „предхождат“ първичния му произход: „без възстановяването на моста няма да има материалност, с която да си представим неговия ‘древен’, първичен произход“ (Harvey and Wilkinson, 2018: 185). В този смисъл наративът за римския произход на старите бани в Баня едва ли би се разгърнал толкова успешно, ако те не бяха поддържани и използвани интензивно до средата на XX век. Впрочем вероятно и необходимостта от изобретяването на антична основа не би била толкова осезаема, ако баните не бяха непосредствено свързани с османския период.
Тук ясно виждаме османското наследство като процес, съдържащ се и възпроизвеждащ се във връзките и взаимоотношенията между хората, термалните води и техните инфраструктури (вж. също Carter, Harvey, Jones and Robertson, 2020: 8–9). Това ни насочва към множеството местни социокултурни практики, породени и поддържани чрез дългото съжителство и взаимодействие между жителите на селото и минералната вода. Ходенето „на бане“ може да изглежда обикновено и маловажно, но е ключово за общностното наследство. Всъщност подобни локални явления са важни в случая именно заради своята „привидна незначителност“, доколкото те отразяват „начина, по който животът се оформя и получава израз в споделени преживявания, ежедневни рутини, мимолетни срещи, въплътени движения, предкогнитивни подбуди, практически умения, емоционални интензитети, трайни желания, необичайни взаимодействия и чувствени нагласи“ (Lorimer, 2005: 84, курсивът в оригинала). Ходенето „на бане“, но и другите усвоявания на „врелата вода“ или приложенията на Благáта вóда представляват тъкмо такива повтаряеми всекидневни практики, които създават непосредствени връзки с наследството, а това на свой ред оценностява допълнително „нашата вода“. Този директен контакт и физически опит кристализират в специфично хидросоциално наследство, което е повече от застинал материален обект, социален конструкт или репрезентация, рамкирани веднъж завинаги от мощни експертни дискурси (Harvey, 2024). Затова и практиките, едновременно пораждани от това наследство и изграждащи го, са толкова привързващи и ангажирани, емоционално и физически.
Тази привързаност на местната общност, наследила култивираните в старите османски бани традиции на къпане, ни позволява да поставим въпроса за наследяването на османското наследство. Както вече беше посочено, не става дума за линейна приемственост или есенциализиране на „османското“. По-скоро ни се струва необходимо да си представим османското наследство отвъд неговата утвърдена дисонантност (Strahilov and Karakusheva, 2025), което пък да отвори възможността да видим и разпознаем разнообразните форми на наследяване с цялата палитра от вътрешни противоречия и амбивалентности. Избрахме случая на Баня, тъй като той предоставя терен за такива размишления и същевременно е представителен за много от нееднозначните трансформации и употреби на османските обществени бани[58]. Тук виждаме как в средата на миналия век традициите и практиките на къпане се пренасят от старите минерални бани в новата, където те се поддържат, препредават и обновяват, въпреки изоставянето на „оригиналните“ сгради (вж. също Robertson, 2020). Трябва да признаем и ролята на опитомената термална вода, чиято високо ценена материалност е допринесла за частичното „изглаждане“ на националния утвърден дискурс на наследството. Тя дълго време е полирала иначе видимата дисонантност на османското минало, за да го преконфигурира в нещо свое за общността (подобно на турската керемида, която старателно е „жулена“, за да се превърне в „локумче“, което да се ползва при ходенето на баня). Така случаят на Баня ни показва, че деосманизацията – подобно на патримониализацията – също не е линеен процес (Hartmuth and Hartmuth, 2024: 13), а постимперските наследства може да се простират „отвъд телеологичната дихотомия на опазване и унищожаване“ (Walton, 2024: 278).
В този контекст събитията от 2023 г. се явяват като поредно преконфигуриране на миналото. Разрушаването на банята действа като значимо и болезнено разкъсване в местния патримониален пейзаж, който се усеща като „сровен“. Поради това тук възстановяваме, макар и във фрагментиран разказ, отломките на местното хидросоциално наследство, чието значение се повишава и реактуализира в условията на сериозно застрашени социокултурни практики. В първоначално замисления си вид проучването нямаше такива намерения. Макар още при първите ни посещения да съществуваше информацията, че банята е продадена и да назряваха страхове, че тя може да бъде разрушена, тогава почти никой не вярваше, че това действително може да се случи. Макар и някои от чопорите отдавна да бяха пресъхнали, защото водата за тях беше пренасочена за нуждите на туристическия сектор, хората продължаваха да използват функциониращите или се противопоставяха на властите, като монтираха тръби и кранчета при някои от съоръженията, поддържайки своето всекидневно наследство (Harvey, 2024). Макар още тогава да се чуваха критични гласове срещу все по-осезаемото стесняване на достъпа на жителите до „нашата врела вода“, разрушаването на обществената баня беше катализаторът на местното недоволство и преломната точка, която онагледи дългогодишните неолиберални политики на остоковяване на водите за сметка на обществените потребности. Отломките на „сровената“ минерална баня, изхвърлени с камиони до полуразрушената жп гара, са своеобразна алегория на дългогодишните процеси на монетизация на термалните ресурси и неглижиране и унищожаване на съществуващите обществено достъпни инфраструктури. Споменатата по-горе мечта от средата на миналия век да се „повдиг[...]не стопанското състояние на селището“ и Баня да се превърне в „първостепенен курорт“ днес е осъществена. Парадоксално обаче, това се случва не с наличието на „една модерна сграда за бани“, както са си представяли хората тогава, а с нейното разрушаване.
В действителност минералните води и през миналия век, и днес са основен елемент в местната икономика. Както показахме, икономическите измерения присъстват неизменно в начините, по които се използват минералните води в селото, във въпросите за тяхното стопанисване и в усилията по изграждането и поддържането на необходимите инфраструктури. Тези измерения обаче в различните времеви периоди са обусловени от различни логики. Започват от ранните блянове за обособяване на селището като балнеологичен курорт в името на подобряване на общото му благосъстояние, преминават през неосъществените идеи за изграждане на хотел и балнеосанаториум за лечебно-профилактични цели в унисон със социалистическите здравни и рекреационни политики и достигат до все по-нарастващото усвояване на природния ресурс за икономически цели за сметка на широкия публичен достъп.
Паралелно с това и отново в икономическата перспектива в целия разглеждан от нас хронологически отрязък термалните води осигуряват различни форми на поминък на местното население. Голяма част от жителите и в миналото, и днес изкарват прехраната си и са трудово ангажирани в производствени дейности и предоставяне на услуги в обекти, опериращи чрез минералните води – от фабриките и оранжериите някога до хотелите в съвременността. Преструктурирането на икономическите отрасли, „приватизирането“ на достъпа и задълбочаващото се в последните две десетилетия неолиберално апроприиране на термалните ресурси обаче превръщат жителите на Баня от активни ползватели на водите в единствено обслужващи тяхното потребление работници. Резултатът от това са възникващи и затвърждаващи се форми на неравенства и все по-засилващо се усещане за несправедливост. Това усещане е породено, от една страна, от осъзнатата липса на баланс в политиките на регулация, разпределение и управление на термалните ресурси, които приоритизират експлоатирането им като източник на печалби, като същевременно прогресивно отнемат традиционния достъп на местните хора. Идеята, че водите са обществено благо, която през миналия век мотивира усилията и на управляващи, и на всички останали жители да изграждат, стопанисват, поддържат и подобряват цялата налична инфраструктура в селото – от тръби, през чешми и чопори до три отделни бани – днес се е трансформирала в борба за придобиване на имоти и водни дебити. „Ле заради тая вода е борбата“, констатират уверено хората в селото, обсъждайки съвременните развития (Л., жена, ок. 60 г., септември 2022 г.).
Това са процеси, които далеч надскачат случващото се в Баня и може да бъдат проследени в по-широк контекст на регионално и национално ниво (вж. напр. Генчева, 2011; Добрев, 2016; Сегон и Монова, 2023)[59]. В същото време емоциите и недоволството на банялии срещу разрушаването на тяхната баня и отнемането на тяхната вода е форма на общностна съпротива, проявяваща се като устояващо всекидневно наследство и вписваща се в онова, което Андреа Мюлебах нарича жизненоважна политика на водата (Muehlebach, 2023). Настояванията за запазването на широк достъп до термалните води, гьоловете, чопорите и банята изразяват множеството социални, общностни и културни значения и ценностни връзки, които местните хора са изградили от дългото живеене с тези води. Същевременно те представляват и съпротива срещу това пазарната стойност на водата да се приема като единствена нейна ценност. Дори назоваването на водата „своя“, казва Мюлебах, е отказ от този единствен ценностен стандарт на тясно икономически начин за разбиране на света (Muehlebach, 2023: 4).
Разрушаването на хидротермалните инфраструктури влияе негативно на динамиките в социалното сцепление в селото. Баните, чопорите, чешмите са не само съоръжения, свързани с практики на хигиенизиране и водоналиване, но и места, които имат ключово значение за общностното живеене. Те са места на контакт и общуване между жителите на отделните махали или на цялото селище. Паралелно с прането, къпането и миенето, там най-често тече комуникацията за всичко важно, което се случва в селото и региона и което си струва да бъде обсъдено. Там се обменя информация между съседи, споделят се и се съпреживяват радости и тревоги, предават се знания и умения между поколенията. Затова разкъсването на връзките с водата, до което води разрушаването на публичните термални инфраструктури и съоръжения, се отразява и в разпадането на общностните отношения. Подобна фрагментация се преживява болезнено от хората, свикнали с живеенето заедно около минералната вода, като същевременно отключва чувства на носталгия към времената преди „промените“, когато водата е способствала за всекидневното поддържане на местната социална тъкан. Всъщност именно разрушаването или функционалното трансформиране на хидротермалните инфраструктури съживява спомените за тяхната роля в общностния живот в миналото, стимулира оценностяването им и допринася за възприемането им в регистъра на общосподеленото и принадлежащо на всички в селото наследство.
Усещането за наследяването произтича и от по-директната връзка с личните и семейните биографии, в които баните, чопорите, чешмите са материалното свидетелство на близкото, вече загубено или застрашено от забрава минало. Те са онези места на индивидуалната, семейната и колективната памет, където оживяват образи и спомени за майки, сестри, баби и прабаби, които наливат вода на чешмите, перат дрехи и мият посуди на чопорите или къпят децата си в баните, и за бащи, братя, деди и прадеди, които изграждат, поддържат, ремонтират и ползват съответните обекти. Това, което хората в Баня описват като „традиция“, е свързано с трансмисията и реактуализирането на натрупани знания (напр. коя вода се пие и с коя се мие), културни вярвания (напр. какво лекуват водите в селото), установени социални практики (напр. целият процес на хигиенизиране на тялото в обществените бани), ритуали и обичаи (напр. къпането на новородените бебета с минерална вода). Хидротермалните обекти са важни за хората, защото в спомените им това са местата, на които са играли като деца, наблюдавали са какво правят възрастните, възпитавани са или са възпитавали на труд и грижа. В този смисъл събарянето на банята или затварянето на чопорите заличава не само материалните следи на съхраненото в индивидуалната и колективната памет отминало всекидневие, но и разрушава непосредствената връзка с предците на днешните жители на Баня. За местните хора отломките на банята са и „сровени“ спомени – парчетата на унищоженото със събарянето ѝ тяхно собствено минало.
В заключение, дългата хидросоциална история на Баня не позволява монолитна интерпретация. Обществената минералната баня и свързаните с нея традиции не са хомогенно и фиксирано явление. Напротив, оспорваните траектории на водата – от гьоловете, през османските къпални и модерната социалистическа баня до спа хотелите – свидетелстват едновременно за приемствеността и разкъсванията в местното наследство. Множество малки и по-големи промени оказват влияние върху функциите, значенията и репрезентациите на банската институция – някои отмират, докато се появяват други. Натрупаните пластове оформят специфичния хидросоциален пейзаж на селото, в който обществената минерална баня е осмислена като интегрален елемент от живеенето заедно – както между хората, така и между хората и водите. Тази конфигурация поддържа все още важната роля на банята в настоящето, която – отново чрез споделените потоци на минералната вода – прокарва връзки с миналото и бъдещето. Тези връзки, реактуализирани чрез всекидневното „ходене на бане“, са „сровени“, когато през 2023 г. банята бива разрушена. Както пише Ивайло Дичев (2019: 32), „смислите могат да умират не само в сегашно, но и в минало, и в бъдеще време“. Затова и очакваната бъдеща баня, която общинската власт се заема да изгради след разрушаването, ще наследи хидросоциалното наследство в цялата му сложност – както носталгичните истории и романтизираните представи, така и травмите от разрухата на общностните инфраструктури и съществувалата около тях социалност.
Библиография
Ангелова, Милена. 2018. „Да лекуваш с кал: ‘Европейската’ балнеология и калолечението в България през първата половина на ХХ в.“. Балканистичен форум, 2: 112–134.
Ангелова, Милена. 2021. Социалната болест. Туберкулозата в България през първата половина на ХХ век. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“.
Аретов, Николай. 2008. „Балканските народи и Османската империя: Едно отхвърлено наследство“. Литературна мисъл, 1: 55–66.
Асянчин, Иван. 1915. Принос към изучаване на Разлога и по-частно на с. Баня (Разложко). Бележки и спомени. Пловдив: Печатница „Пчела“.
Бек, Улрих. 2013. Рисковото общество. По пътя към една друга модерност (прев. Светла Маринова). София: Критика и хуманизъм.
Бойков, Григор. 2009. „Съдбата на разложката котловина в условията на османската власт (XVI–XIX в.)“. В: Разлог. История, традиции, памет. Благоевград: Ирин-Пирин, 59–78.
Брунбауер, Улф. 2010 [2007]. „Социалистическият начин на живот“. Идеология, общество, семейство и политика в България (1944–1989) (прев. Румяна Станкова). Русе: МД „Елиас Канети“.
Вакъфите в България. 2017 (посетено на 20.05.2024 г.).
Венедикова, Катерина. 2012. „За Шумен и шуменци през османско време“. В: Туркологични изследвания. Шумен: Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, 57–92.
Гаврилова, Райна. 2021. „‘Опитомяването’ на селото: селяните и потреблението по време на комунизма“. В: Груев, Михаил (ред.) Преподреждането на обществото: страници от социалната история на комунизма в България. Изследвания в чест на 80-годишнината на професор Ивайло Знеполски. София: Институт за изследване на близкото минало и Сиела, 23–96.
Генчева, Росица. 2011. „Медицина, тяло, туризъм“. Семинар_BG, 5 (посетено на 20.08.2024 г.).
Гергова, Диана, Петрова, Светла и Дерменджиев, Николай. 2013. „Обект ‘Старата турска баня’ в с. Баня, община Разлог, област Благоевград“. В: Археологически открития и разкопки през 2012 г., 304–307.
Гергова, Диана, Петрова, Светла, Дерменджиев, Николай и Венедикова, Катерина. 2014. „Обект ‘Старата турска баня’ – малка пристройка пред входа на банята в с. Баня, община Разлог“. В: Археологически открития и разкопки през 2013 г., 372–374.
Д[ойчино]в, Хр[исто]. 1884. Пътни бележки за шестдневното разложко царувание (Материал за бъдещата история на Македонското въстание през 1878 г.). София: Р. Д. „Р“.
Даскалов, Румен. 2005. Българското общество 1878–1939, т. 2, Население, общество, култура. София: Гутенберг.
Дичев, Ивайло. 2019. „Смърт“. В: Културни сцени на политическото. София: Просвета.
Добрев, Петър. 2016. „‘Промяната е добра за всички’! Из историята на приватизацията на Морските бани във Варна“. dВЕРСИЯ, 11.10.2016 г. (посетено на 20.05.2024 г.).
Йорданов, Васил и Кривошея, Игор. 2011. „Культурное наследие античности на Балканах и аспекты его использования сегодня (на примере с. Баня в горной местности Болгарии)“. Гілея: науковий вісник 43 (1): 127–134 (посетено на 20.05.2024 г.).
Ковачев, Румен. 2001. Самоков и Самоковската каза през XVI век според описи от Истанбулския османски архив. София: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Колева-Звънчарова, Милена. 2016. „Разпилени страници: щрихи към историята на един род от Банско“. Библиотека, 5: 86–93.
Коцева, Виолета. 2012. „Честита баня!“ Етноложки поглед към хигиената на българите. София: РААБЕ.
Кратункова, Росица. 2024. „Обществени бани: социализация, разпад и съпротива“. Семинар_BG, 27 (посетено на 29.12.2024 г.).
Крийд, Джералд. 2005 [1997]. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село (прев. Детелина Иванова). София: Апострофи.
Кръстева, Меган. 2024. „Противоречивото наследство – между апатията и активизма. Случаят на княжевската минерална баня“. Семинар_BG, 27 (посетено на 29.12.2024 г.).
Кънчов, Васил. 1970 [1894–1896]. Избрани произведения, т. 1, Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София: Наука и изкуство.
Миков, Любомир. 2012. „Османските обществени бани по българските земи“. В: Османска архитектура и изкуство в България. Избрани студии, т. 1. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 213–259.
Миятев, Петър. 1962. „Паметници на материалната култура в нашите земи от турско време“. Археология, 3: 61–66.
Монова, Миладина. 2024. „Коровската баня: етнография на една общностна институция“. Семинар_BG, 27 (посетено на 29.12.2024 г.).
Пашова, Анастасия. 2007. „‘Зад турската баня се намира и циганската махала’ (Ромите в село Баня – първи сведения и поглед върху живота им днес)“. Балканистичен форум, 1–3: 120–131.
Пейчев, Стефан. 2024. „‘Софийската баня’: османското хидротермално наследство като абстракция“. Семинар_BG, 27 (посетено на 29.12.2024 г.).
Сегон, Рафаел и Монова, Миладина. 2023. „Между одомашняване и остоковяване. Минерална вода, инфраструктура и напрежения в хидросоциалния цикъл на Велинград“. Антропология. Списание за социокултурна антропология / Anthropology. Journal for Sociocultural Anthropology, 10 (2): 9–45 (посетено на 9.10.2024 г.).
Страхилов, Иво. 2016. „Инвестиции в миналото“. Семинар_BG, 13 (посетено на 9.10.2024 г.).
Страхилов, Иво и Каракушева, Славка. 2015. „Османското минало – между наследеното и наследството“. Семинар_BG, 12 (посетено на 9.10.2024 г.).
Страхилов, Иво и Каракушева, Славка. 2020. „Османското наследство отвъд утвърдения дискурс: спомени, разкази и практики на наследяване“. В: Янчев, Веселин, Кипровска, Мария и Бойков, Григор (съст.) Вакъфите в България. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 417–461.
Сукарев, Видин. 2020. „Османското наследство в имената на пловдивските улици от Освобождението до наши дни“. История, 3: 270–283.
Христов, Момчил. 2013. Биополитическо конструиране на градското пространство: Изобретяване и усвояване на биополитически техники от индустриалния градски център до социалистическия хабитат. Докторска дисертация, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Чучулаин, Иван Димитров. 2016 [1927]. Принос или кратко описание по историята за поселването на гр. Банско писано на 1927 година. Кратки очерки из моя живот! София: Мединформ (посетено на 10.05.2024 г.).
Ячков, Атанас. 2008. Баня, сърце и огън от България. София: СемаРШ.
Anchova, Kalinka. 2024. “To Walk Again? The Children’s Sanatorium in Momin Prohod for the Rehabilitation of Children with Poliomyelitis”. Balkanistic Forum, 3: 86–107.
Atanassov, Dimitar. 2022. “Ottoman Culture in the Central-Middle West of Bulgaria: Heritage, Folklore, History Narration and Politics of Social Planning”. In: Temizer, Abidin and Kolar, Emina Berbić (eds.) 8ᵗʰ International Symposium on Balkan History Studies: Culture, Architecture and Art in the Balkans. Proceedings Book, vol. 2. Lyon: Livre de Lyon, 345–404.
Bibina, Yordanka. 2011. “Contemporarity of History: Ottoman Cultural Heritage and its Bulgarian Perception (from the Balkan perspective)”. Slavia Meridionalis, 11: 119–140. DOI: 10.11649/sm.2011.007 (посетено на 9.10.2024 г.).
Büyükdigan, Ilter. 2003. “A Critical Look at the New Functions of Ottoman Baths”. Building and Environment, 38 (4): 617–633. DOI: 10.1016/S0360-1323(02)00184-1 (посетено на 10.05.2024 г.).
Carter, Thomas, Harvey, David C., Jones, Roy and Robertson, Iain J.M. 2020. “Introduction”. In: Carter, Thomas, Harvey, David C., Jones, Roy and Robertson, Iain J.M. (eds.) Creating Heritage: Unrecognised Pasts and Rejected Futures. London and New York: Routledge, 1–15.
Cichoki, Nina. 2005. “Continuity and Change in Turkish Bathing Culture in Istanbul: The Life Story of the Çemberlitaş Hamam”. Turkish Studies, 6 (1): 93–112. DOI: 10.1080/1468384042000339348 (посетено на 9.10.2024 г.).
Creed, Gerald W. 2011. Masquerade and Postsocialism: Ritual and Cultural Dispossession in Bulgaria. Bloomington: Indiana University Press.
Dorondel, Stefan. 2016. Disrupted Landscapes: State, Peasants and the Politics of Land in Postsocialist Romania. New York and Oxford: Berghahn Books.
Dorondel, Stefan and Şerban, Stelu. 2020. “Healing Waters: Infrastructure and Capitalist Fantasies in the Socialist Ruins of Rural Bulgaria”. Canadian Journal of Development Studies / Revue canadienne d'études du développement, 41 (1): 127–143. DOI: 10.1080/02255189.2019.1632176 (посетено на 9.10.2024 г.).
Harrison, Rodney. 2015. “Beyond ‘Natural’ and ‘Cultural’ Heritage: Toward an Ontological Politics of Heritage in the Age of Anthropocene”. Heritage & Society, 8 (1): 24–42. DOI: 10.1179/2159032X15Z.00000000036 (посетено на 12.11.2024 г.).
Hartmuth, Maximilian and Hartmuth, Ayşe Dilsiz. 2024. “Introduction”. In: Hartmuth, Maximilian and Hartmuth, Ayşe Dilsiz (eds.) Patrimonialization on the Ruins of Empire. Islamic Heritage and the Modern State in Post-Ottoman Europe. Bielefeld: Transcript Verlag, 7–14. DOI: 10.1515/9783839471043 (посетено на 12.11.2024 г.).
Harvey, David C. 2024. “Traces of Mobility in the Landscape: Creative Possibilities of Everyday Heritage Practice”. Landscape Research, 1–17. DOI: 10.1080/01426397.2024.2377207 (посетено на 9.10.2024 г.).
Harvey, David, and Wilkinson, Timothy J. 2018. “Landscape and Heritage: Emerging Landscapes of Heritage”. In: Howard, Peter, Thompson, Ian, Waterton, Emma and Atha, Mick (eds.) The Routledge Companion to Landscape Studies. London and New York: Routledge, 176–191.
Harvey, David. C. 2001. “Heritage Pasts and Heritage Presents: Temporality, Meaning and the Scope of Heritage Studies”. International Journal of Heritage Studies, 7 (4): 319–338. DOI: 10.1080/13581650120105534 (посетено на 9.10.2024 г.).
Hein, Carola. 2023. “Toward a Research and Action Agenda on Water and Heritage? A First Attempt at Refining Terminologies, Concepts and Priorities”. Blue Papers, 2 (1): 22–33. DOI: 10.58981/bluepapers.2023.1.02 (посетено на 12.11.2024 г.).
Kofti, Dimitra. 2023. Broken Glass, Broken Class: Transformations of Work in Bulgaria. New York: Berghahn Books.
Linton, Jamie, and Budds, Jessica. 2014. “The Hydrosocial Cycle: Defining and Mobilizing a Relational-dialectical Approach to Water”. Geoforum, 57: 170–180. DOI: 10.1016/j.geoforum.2013.10.008 (посетено на 9.10.2024 г.).
Lorimer, Hayden. 2005. “Cultural Geography: The Busyness of Being ‘More-than-Representational’”. Progress in Human Geography, 29 (1): 83–94. DOI: 10.1191/0309132505ph531pr (посетено на 12.11.2024 г.).
Macaraig, Nina. 2019. Çemberlitaş Hamamı in Istanbul: The Biographical Memoir of a Turkish Bath. Edinburgh: Edinburgh University Press.
Muehlebach, Andrea. 2023. A Vital Frontier: Water Insurgencies in Europe. Durham: Duke University Press.
Nencheva, Denitsa. 2024. “Aging and Institutional Care During Late Socialism: The Case of the Elderly People’s Home in the village of Pelishat, Bulgaria”. Balkanistic Forum, 3: 264–292.
Petersen, Andrew. 2017. “‘Under the Yoke’: The Archaeology of the Ottoman Period in Bulgaria”. Journal of Islamic Archaeology, 4 (1): 23–48. DOI: 10.1558/jia.30624 (посетено на 9.10.2024 г.).
Peychev, Stefan. 2023. “Sofia as an ‘Oriental City’: The Making of a Stereotype”. In: Dimou, Augusta, Dragostinova, Theodora and Ivanova, Veneta (eds.) Re-Imagining the Balkans: How to Think and Teach a Region. Festschrift in Honor of Professor Maria N. Todorova. Berlin: De Gruyter Oldenbourg, 47–57.
Robertson, Iain J.M. 2020. “‘Tracking’ Loose Heritage: The 13.10 from Cheltenham”. In: Carter, Thomas, Harvey, David C., Jones, Roy and Robertson, Iain J.M. (eds.) Creating Heritage: Unrecognised Pasts and Rejected Futures. London and New York: Routledge, 46–80.
Smith, Laurajane. 2006. Uses of Heritage. Abingdon: Routledge.
Stoyanova, Tsvetelina. 2020. Mineral Baths in Bulgaria: The Revival of Wellness Tourism. Technische Universität Wien.
Strahilov, Ivo and Karakusheva, Slavka. 2025. “Forgotten, Renamed, Reclaimed: Bulgaria’s Ottoman Heritage beyond the Authorised Dissonance”. Traditiones, 54 (1). Forthcoming.
Todorova, Maria. 1995. “The Ottoman Legacy in the Balkans”. In Özdoğan, Günay Göksu and Saybaşılı, Kemâli (eds.) Balkans. A Mirror of the New International Order. Istanbul: Eren, 55–74.
Tzedopoulos, Yorgos, Kamara, Afroditi, Lampada, Despoina and Ferla, Kleopatra. 2018. “Thermalism in Greece: An Old Cultural Habitus in Crisis”. International Journal of Professional Business Review, 3 (2): 205–219. DOI: 10.26668/businessreview/2018.v3i2.83 (посетено на 9.10.2024 г.).
Walton, Jeremy F. 2024. “Afterword: From Patrimonialization to the Post-imperial Uncanny”. In: Hartmuth, Maximilian and Hartmuth, Ayşe Dilsiz (eds.) Patrimonialization on the Ruins of Empire. Islamic Heritage and the Modern State in Post-Ottoman Europe. Bielefeld: Transcript Verlag, 271–280. DOI: 10.1515/9783839471043 (посетено на 12.11.2024 г.).
Waterton, Emma. 2014. “A More-Than-Representational Understanding of Heritage? The ‘Past’ and the Politics of Affect”. Geography Compass, 8 (11): 823–833. DOI: 10.1111/gec3.12182 (посетено на 12.11.2024 г.).
Z [Георги Стрезов]. 1891. „Два санджака от Источна Македония“. Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, 37–38: 1–92.
Zhu, Yujie. 2025. China’s Heritage through History: Reconfigured Pasts. London and New York: Routledge.
Медийни източници
Азманов, Искрен. 1980. „Две ценни старини“. Пиринско дело, 4, 14.02.1980 г.
БНТ. 2024. „Село Баня остана без обществена баня“. БНТ, 30.04.2024 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Генчева, Боряна. 2022. „Хотелиерът Явор Капитанов: Основата на Hot Springs е минералната вода и добрата храна от чифлика ни“. Капитал, 11.12.2022 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Илинден прес. 2019. „Заради дългове община Разлог продава къпалнята в с. Баня“. Илинден прес, 5.6.2019 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пирин Нюз. 2019. „Продават първия етаж на минералната баня в разложкото село Баня“. PIRINNEWS.COM, 6.6.2019 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пирин Нюз. 2020. „Минералният плаж в село Баня отваря врати“. PIRINNEWS.COM, 6.07.2020 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пирин прес. 2022. „Отдаването на концесия на общинска собственост в село Баня, се извършва след внимателно и детайлно проучване“. Пирин прес, 22.10.2022 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пирин прес. 2023. „НАПРЕЖЕНИЕ СРЕД ЖИТЕЛИТЕ! Баня остана без символа си – обществената баня, вчера я събориха“. Пирин прес, 9.12.2023 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пиринско. 2017. „Жители на разложкото село Баня искат ремонт на минералната баня“. Пиринско, 20.01.2017 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пиринско. 2018. „Синът на ЧСИ Г. Цеклеов - Станислав купува обществената баня в с. Баня“. Пиринско, 9.11.2018 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Пиринско. 2024а. „Новата обществена баня на с. Баня с готов работен проект, чака само 1,8 млн. лв. от МРРБ, за да започне строежът“. Пиринско, 19.02.2024 г. (посетено на 20.05.2024 г.).
Пиринско. 2024б. „Първа копка и водосвет за здраве на обществената баня в село Баня“, Пиринско, 8.08.2024 г. (посетено на 30.08.2024 г.).
Пиринско днес. 2024. „‘Обединени за защита на Баня’ се бори за опазване на минералната вода“. Пиринско днес, 25.04.2024 г. (посетено на 11.05.2024 г.).
Струма. 2019а. „ОБС - Разлог реши: За 297 хил. лева продават минералната баня с над 5 дка имот в село Баня, кандидат-купувачите са децата на съдия-изпълнителя Г. Цеклеов“. Струма, 31.05.2019 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Струма. 2019б. „Синът на частния съдебен изпълнител Г. Цеклеов - Станислав, купи за 343 000 лв. и първия етаж на банята в с. Баня, предвижда инвестиции за 2,6 млн. лв.“. Струма, 3.08.2019 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Струма. 2021. „32-годишна концесия на минералния плаж в с. Баня ще налее в община Разлог 27 млн. лв“. Струма, 30.6.2021 г. (посетено на 10.06.2024 г.).
Тошкова, Виктория. 2022. „Паскал Дойчев: Новата СПА дестинация на Балканите е с. Баня, Банско“. Инвестор.БГ, 20.04.2022 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Grand Hotel Therme. 2023. „Всеки хотел от семейството на Pulse е насочен към активно почиващите и СПА туристите“. Капитал, 6.10.2023 г. (посетено на 10.05.2024 г.).
Нормативни и административни документи
„44 заседание (вторник, 25 февруари 1930 г.)“. 1930. В: Стенографски дневници на 22-то Обикновено народно събрание, 910–911.
„64 заседание (сряда, 2 април 1930 г.)“. 1930. В: Стенографски дневници на 22-то Обикновено народно събрание, 1253–1255.
Герчев, Красимир. 2024. Програма за управление на община Разлог. Мандат 2023–2027 г. (посетено на 20.05.2024 г.).
Закон за безплатните и с намалени цени къпания в минерални и морски бани и калолечебници. 1947. Държавен вестник, 15, 7.07.1647 г.
Закон за благоустройството на населените места в Княжество България. 1989. Държавен вестник, 2, 3.01.1898 г.
Закон за благоустройството на населените места. 1941. Държавен вестник, 117, 31.5.1941 г.
Закон за изменение и допълнение на закона за благоустройството на населените места в Царство България. 1911. Държавен вестник, 60, 18.03.1911 г.
Закон за народното здраве. 1929. Държавен вестник, 277, 9.03.1929 г.
Закон за отстъпване от държавата на некои общини находящите се в землищата им минерални извори. 1930. Държавен вестник, 34, 15.05.1930 г.
Закон за продължение сроковете на некои общини за извършване на строителните и благоустройствени работи на минералните извори, отстъпени им од държавата. 1941. Държавен вестник, 55, 12.03.1941 г.
Закон за санаторно курортното управление. 1946. Държавен вестник, 200, 2.09.1946 г.
Закон за топлите и студените минерални води. 1891. Държавен вестник, 273, 13.12.1891 г.
Министерски съвет. 2016. Постановление № 383 от 29 декември 2016 г. за приемане на Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване. Държавен вестник, 2, 6.01.2017 г., изм. 2019 г. (посетено на 17.11.2024 г.).
Министерски съвет. 2000. Постановление № 154 от 28 юли 2000 г. за одобряване на Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект. Държавен вестник, 65, 8.08.2000 г.
Министерство на вътрешните работи и народното здраве. 1936. Правилник за лечебните (курортните) и почивните места. Държавен вестник, 92, 28.04.1936 г.
Министерство на вътрешните работи и народното здраве. 1941. Правилник за държавните минерални бани. Държавен вестник, 179,15.08.1941 г.
Министерство на народното здраве. 1947. Наредба. Държавен вестник, 109, 14.5.1947 г.
Министерство на народното стопанство. 1935. Правилник за държавните минерални бани. Държавен вестник, 48, 2.03.1935 г.
Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството. 1942. Наредба № III – 16840. Държавен вестник, 280, 11.12.1942 г.
Министерство на търговията, промишлеността и труда. 1927. Обявление № 5647. Държавен вестник, 152, 6.10.1927 г.
Министерство на търговията, промишлеността и труда. 1939. Правилник за използуване и отпускане на суми от фонда „Благоустройство и разхубавяване на здравните места“. Държавен вестник, 271, 4.12.1939 г.
Наредба-закон за изменение на чл. чл. 2 и 3 от закона за отстъпване минерални извори в полза на некои общини, в самите им землища (Св. Врач, село Симитлии – Горноджумайска околия, село Варвара – Пазарджишка околия, и село Баня – Гулийна баня – Разложка околия), публикуван в „Държавен вестник“, брой 34/1930 година. 1935. Държавен вестник, 275, 6.12.1935 г.
Наредба-закон за селските общини. 1934. Държавен вестник, 100, 3.8.1934 г.
[Община Разлог]. 2021. Обосновка на концесия за строителство и управление на Спортно-оздравителен воден комплекс, ситуиран в с. Баня, общ. Разлог, обл. Благоевград, на терена на съществуващ открит 50-метров плувен басейн, захранен с минерална вода, в ПИ 02693.87.582 (УПИ І, пл. № 582, кв. 16Б) с площ от 9 919 кв.м., с предназначение: за център за активен отдих и плувни спортове.
Община Разлог. 2024а. Инвестиционно предложение: „Изграждане на Обществена баня в ПИ 02693.501.1349 по КК и КР на с. Баня, община Разлог“. 7.02.2024 г. (посетено на 20.05.2024 г.).
Община Разлог. 2024б. Регистър на издадените разрешителни за ползване на минерална вода (посетено на 17.11.2024 г.).
Правилник за прилагане Закона за позволяване безплатно къпане в държавните минерални бани и безплатно пътуване по държавните железници на заболелите войници през освободителната война. 1913. Държавен вестник, 262, 19.11.1913 г.
Разложко данъчно управление. 1940. Обявление № 59. Държавен вестник, 273, 3.12.1940 г.
Архивни материали
Архив на Община Разлог. 2010. Спомени на Иван Д. Терзиев. Записала: Христина Манова, април 2010 г.
Държавен архив – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 1, 3, 5, 9, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22. Селски общински народен съвет – с. Баня, Благоевградско (1948–1966).
Държавен архив – Благоевград, ф. 181, оп. 3, а. е. 1, 2. Селски общински народен съвет – с. Баня, Благоевградско (1966–1971).
Държавен архив – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, 2, 3, 4, 5. Селско общинско управление – с. Баня, Благоевградско (1914–1944).
Държавен архив – Благоевград, ф. 212, оп. 1, а. е. 525. Околийски народен съвет – Разлог (1938–1959).
[1] Напр. някогашното бургаско село Баня, днес кв. „Банево“ (където е курортът Бургаски минерални бани), селата с името Баня в Панагюрско, Несебърско и Новозагорско (последното познато и като Кортенски бани), гр. Баня (Карловско), някогашното село Баня, днес Николово (Монтанско), някогашното село Хисар Момина баня (дн. квартал „Момина баня“ на гр. Хисаря), курортните градчета Сапарева баня, Долна баня, Павел баня, както и днешния софийски квартал „Горна баня“, към които може да се добавят и жп спирките Якорудска минерална баня, Чепино баня (дн. Велинград) и Костенец баня. Някои от селищата носят османотурски имена, които биват сменени и българизирани в различни периоди след Освобождението (напр. несебърското село Баня преди това носи името Лъджа кьой; бургаското Баня, както и днешното село Баните край Смолян са преименувани от Лъджа).
[2] Обзорна дискусия върху връзките между вода и наследство вж. напр. у Hein, 2023.
[3] Изследването е осъществено в рамките на проекта Водата като ресурс, водата като наследство. Османските обществени бани и техните съвременни социално-икономически и културни измерения в България, финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – МОН (договор № КП-06-М55/2 от 16.11.2021 г.).
[4] Цитираните в този текст участници в проучването са анонимизирани, с изключение на двама от тях, които потърсихме във връзка и с обществените позиции, които заемат или са заемали по-рано. Това са Николай Ушев – настоящ кмет на с. Баня и доскорошен управител на общинското предприятие „Баня и перални“ ЕООД, респ. на обществената баня, и Мария Юрганчева – бивш кмет на селото. Споделеното от тях е цитирано с имената им, когато е свързано със заеманите от тях публични позиции, и е анонимизирано, когато се отнася до лични спомени и разкази. Тъй като терен на проучването е малко населено място, анонимизацията на всички участници включва произволна буква (а не отразява съкращение на реалното им име), пол и възраст.
[5] Запазваме местния говор и изказ в цитатите в текста, тъй като ги смятаме за ценно богатство. Където е необходимо, даваме пояснения. При цитирането на писмени източници оригиналният правопис е запазен почти напълно, като е осъвременен съгласно съвременната българска азбука.
[6] В управленската програма на кмета на община Разлог за периода 2023–2027 г. също е записано „реализирането на проект за изграждане на нова съвременна общинска баня“. Тази задача върви успоредно с „промотиране на Баня като новата спа туристическа дестинация на България“, „оптимално използване на минералните води“ и „баланс на обществените потребности и инвеститорските интереси“ (Герчев, 2024).
[7] Със същия закон са отстъпени минералните извори и на местните общини в Горна Джумая (дн. Благоевград), Св. Врач (дн. Сандански), Симитли, Добринище, Елешница, Белчин, татарпазарджишките села Варвара и Ели дере (дн. Ветрен дол), с. Каменица (дн. квартал на Велинград) и девинското село Беден.
[8] Баните в съседните села Елешница и Добринище също са упоменати като държавни.
[9] Законът предвижда собствениците на частни имоти, в които в бъдеще биха се появили минерални извори, да запазят собствеността върху тях.
[10] Предвижда се също Министерството на финансите да изработи образци за бани, като ще отстъпи чрез търг експлоатирането на минералните води на частни предприемачи.
[11] За бюджета за 1928/1929 г. напр. планираният приход от 180 520 хил. лв. е намален драстично на 16 500 лв., след като от него са премахнати приходите от двете бани, прехвърлени по това време към държавата (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 1–2). Според запазените архиви през 1930–1940-те години годишният приход от тях е около 200 хил. лв. (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп. 1, а. е. 1, л. 70)
[12] Впрочем минералните бани и извори са важен източник на приходи и за държавния бюджет, където те фигурират като отделно държавно предприятие наред с мините, железниците, пристанищата, горите и др.
[13] Александър Радолов (Български земеделски народен съюз) е последователно министър на правосъдието, министър на вътрешните работи и народното здраве и министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Ал. Стамболийски (1920–1923). При обсъждането на законопроекта от 1930 г., внесен от тогавашния министър на търговията, промишлеността и труда Цв. Бобошевски, Радолов посочва: „И в миналото, когато ние управлявахме, тия общини искаха да използуват тия извори за себе си, но ние не им ги дадохме, защото знаехме, че никоя от тия общини, особено селските, не е достатъчно богата, за да направи разходи от милион, два или пет за тия извори и след туй да чака доходи от тях, Напротив, ние знаехме, че всяка община ще иска да даде извора или на концесия или пък ще очаква от тук от там някаква помощ, за да направи нещо. Така или иначе, изворите още си стоят в сегашното положение“ (64 заседание, 1930: 1254). Неговата позиция е, че държавата не трябва да отстъпва изворите, а да вложи средства в изграждането на модерни бани, което в бъдеще ще осигури приходи за държавния бюджет.
[14] По същото време предстои изграждането на пътя Баня – Добринище – Добърско, което вероятно има отношение към искането на Околийското пътно управление в Разлог.
[15] Тази дата е посочена в обяснителна записка към отчетите на ОСП „Комунални услуги“ в Разлог, в която се уточнява, че работи само втора класа, а пускането на първа класа и ваните предстои. Според Атанас Ячков (2008: 611) банята е пусната в експлоатация през септември 1955 г.
[16] През 1950 г. на обекта работи младежка бригада, като за нея са построени подслони и кухня (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 15, л. 13). Без да посочва дата, Ячков (2008: 611) споменава, че са формирани средношколски бригади, които работят на три смени.
[17] От havuz (тур.) – басейн, водоем.
[18] При т. нар. Турска баня докъм 2012–2013 г. съществува поне още един врещег.
[19] От kükürt – (тур.) сяра.
[20] Едно обявление на Разложкото данъчно управление (1940) дава възможност да се предположи за по-ранно етноконфесионално деление на врещеците, подобно на това при баните. Става дума за обявление за провеждане на търг за продажба на държавния имот в местността „При турски врезци“ в землището на с. Баня, който по-рано е бил собственост на Мусим Мухаджир.
[21] В бележка на издателя под линия се уточнява, че „преди последното разорение на турската махала през войната от 1912 г. турските къщи са били много повече“ (Асянчин, 1915: 5–6). По-конкретно за динамиките в числеността и религиозната принадлежност на населението в Разложката котловина, в т. ч. и Баня, през XVI–XIX век вж. Бойков, 2009.
[22] Въпросът за ромите в селото и създаването на отделна „циганска махала“, което има отношение и към превръщането на Баня в курорт, заслужава отделно изследване и не е обект на настоящата студия. По този въпрос вж. също Пашова, 2007, както и Кратункова, 2024.
[23] Определянето на курортна част на селото произтича от Наредба № III – 16840, която Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството издава през 1942 г. във връзка с прилагането на Закона за благоустройството на населените места.
[24] В годините на социализма в Баня започват работа и други предприятия, сред които асфалтова база, завод за слаботокови релета, търговска кооперация, ТКЗС, трудово-производителна кооперация. Успоредно с това селото се благоустроява и цялостно се подобрява обществената инфраструктура, изграждат се детска градина, здравна служба с родилен дом и линейка, фурна, открит басейн и др. (вж. Ячков, 2008: 610–630, 632–635). Въпросът за социалистическите промени в селата далеч не е еднозначен (вж. напр. Крийд, 2005), но за повишаването на жизнения стандарт през периода вж. Брунбауер, 2010: 223–236; a по-конкретно за въвеждането на различни социални придобивки и развитието на колективното потребление в селата вж. Гаврилова, 2021.
[25] В Баня билетите за правокъпане са първа и втора класа, както и за ползване на вани. С намаление за къпане се ползват учениците и войниците, като се има предвид, че войниците от съществуващото тогава военно поделение в Разлог се къпят именно в новопостроената баня. За регулирането на тази социална функция спомага и Законът за безплатните и с намалени цени къпания в минерални и морски бани и калолечебници от 1947 г., който дефинира редица категории лица, ползващи се от безплатно къпане (напр. ветерани, трудоваци, затворници, бедни, деца до пет години, военноинвалиди и др.). В този дух, но отнасящ се единствено до ветераните и държавните бани по това време (Хисаря, Баня при Карлово, Велюва баня в Лъджене, Белчин, Сапарева баня, Горна баня, Княжево, Банкя и Вършец), е по-ранният Закон за позволяване безплатно къпане в държавните минерални бани и безплатно пътуване по държавните железници на заболелите войници през освободителната война (вж. Правилник, 1913).
[26] Според Ячков (2008: 624) до 1989 г. продукцията на Консервната фабрика „Пирин“ достига 6200 тона, с 95% износ и годишна печалба от ок. 500–750 хил. лв., като същата „в течение на шест години е първенец в системата на консервната промишленост“.
[27] Ячков (2008: 614) посочва, че общата оранжерийна площ надхвърля 30 дка през 1964 г. Голяма част от продукцията е за износ, като предприятието става „национален първенец в цветопроизводството“.
[28] Действащата към 2024 г. тарифа следва друга логика (Министерски съвет, 2016). Най-ниска е тарифата за питейно-битово водоснабдяване, следват лечебните цели в специализирани болници за лечение и рехабилитация, като на последно място със значително по-висока такса спрямо предходните са всички други цели (където вече попадат хотелите и баните, които не са в системата на Министерството на здравеопазването).
[29] Според Националния регистър на населените места към края на 2023 г. населението на с. Баня е 2664 души. То се запазва сравнително устойчиво в порядъка от 2,5–2,9 хил. души от 1975 г. до днес, макар че от 2009 г. насам започва да намалява постепенно.
[30] От 2011 до 2024 г. са издадени 127 разрешителни (с различен срок) за ползване на минерална вода от находище „Гулийна баня“ в селото (Община Разлог, 2024б). Находището попада в Списъка на находищата на минерални води – изключителна държавна собственост по Приложение № 2 от Закона за водите. С решения на министъра на околната среда и водите от 2011 и 2015 г. находището, включително водовземните съоръжения и каптираните извори, е предоставено безвъзмездно за управление и ползване на Община Разлог за срок от 25 години.
[31] Тук трябва да се предвиди и конкуренцията между хотелиерите, която вероятно скоро ще се прояви и при разпределянето на ограничените водни количества от различните извори и издаването на разрешителни за ползване от Община Разлог (за сходен сценарий във Велинград – вж. Сегон и Монова, 2023). Затова е важно, както критично отбелязват и нашите събеседници, че някои от каптираните естествени извори се намират на терени, които са притежание на собственици на хотелите, ползващи минерална вода.
[32] Цените за лятото на 2020 г. са показателни: билетът за възрастни е четири лева, за ученици и студенти – два лева, а входът за деца до седем години е безплатен (Пирин Нюз, 2020).
[33] Съгласно сключения договор Община Разлог запазва собствеността върху обекта, а концесионерът е задължен да инвестира в него 4 124 800 лв. без ДДС (за строително-монтажни работи, основен ремонт на съществуващи строежи и поддръжка и обновяване на оборудване и обзавеждане), към което се добавят и годишни концесионни възнаграждения.
[34] През 2023 г. Община Разлог отдава на концесия стадиона в с. Баня (поземлен имот с площ 16 799 кв. м.) за срок от 35 години с възможност за удължаване.
[35] От цитирания документ не става ясно дали искането е изпратено до Околийския народен съвет в Разлог, на чието подчинение са баните и пералните, или директно до Окръжния народен съвет в Благоевград.
[36] Според съвременните балнеологични оценки, издадени от Министерството на здравеопазването, минералните води от находището в селото се характеризират като хипертермални (39–58,9 °C), ниско минерализирани, хидрокарбонатно-сулфатни, натриеви и силициеви води, съдържащи флуорид (посетено на 5.08.2024 г.). Това определя и техните лечебно-профилактични свойства, оказващи благоприятно въздействие (чрез питейно, инхалационно или външно балнеолечение и балнеопрофилактика) върху редица заболявания.
[37] Израз на общите процеси на медикализация са и приетите правилници за държавните минерални бани от 1935 и 1941 г. (вж. също Ангелова, 2018: 120–121). Първо Министерството на народното стопанство (1935) дефинира държавните минерални бани като „предназначени за хора нуждающи се от лечение, почивка, чист въздух и чистота на тялото“, като в щатния персонал на баните задължително влиза и „бански лекар“, подчинен на Отделението за мините, кариерите и минералните води. По-късно Министерството на вътрешните работи и народното здраве (1941) определя държавните минерални бани като „предназначени за хора нуждаещи се от лекуване“, като цялостното ръководство на всяка държавна баня е поверено вече на „управител-лекар“.
[38] Вж. напр. Христов, 2013; Ангелова, 2021: 105–121; Anchova, 2024; Nencheva, 2024.
[39] Ячков (2008: 40) посочва, че в периода 1988–1991 г. кметството в Баня предоставя терени за изграждане на лечебно-възстановителни заведения и почивни станции на Завода за слаботокови релета в селото и „Спортпром“ – София, а преговори са водени допълнително с „Булгарцвет (за профилакториум) и „Електромонтажи“ в София, като за някои от обектите са изработени проекти.
[40] Тези мерки по хигиенизиране като част от модернизационните политики на държавния социализъм включват и хигиенизирането на самата баня, за което следи селският лекар.
[41] През 1961 г., когато се обсъжда използването на втория етаж на банята за почивна станция, е отбелязано, че една от старите бани отново е пусната в експлоатация за хигиенни нужди (ДА – Благоевград, ф. 181, оп. 2, а. е. 9, л. 72), което също показва, че новопостроената баня е натоварена и с други значения отвъд хигиенните.
[42] Има се предвид преградата между по-горещия и по-малко топлия басейн.
[43] По-общо за тези процеси вж. Янчев, Кипровска и Бойков, 2020.
[44] Това е и най-ранното известно досега споменаване на селото в писмен документ (Ячков, 2008: 235–239).
[45] Този разказ е включен и в беседата, организирана от Туристическия информационен център за желаещите да посетят двете бани.
[46] Според Ячков (2008: 519) къпането в двете стари бани е било безплатно до 1906 г., но източникът на тази информация не е посочен.
[47] Ячков (2008) ползва спомените на родения през 1900 г. свещ. Георги Кюркчиев.
[48] От запазените архиви става ясно дори, че в края на 40-те и началото на 50-те години при Новата баня функционира и друга – „малка баня“, която е построена от едни от наемателите (ДА – Благоевград, ф. 182К, оп., 1, а. е. 5, л. 4–5; ф. 181, оп. 2, а. е. 15, л. 26). Тя вероятно е просъществувала кратко, тъй като е била изградена от кирпич.
[49] От sahan (тур.) – сахан – плитък метален съд, използван обикновено за готвене. В случая това е местната дума за наличните в общото помещение на банята пластмасови съдове за обливане по време на къпане.
[50] Местна дума за кесе за баня. Вероятно от gebre (тур.) – кесе от козина за чистене на коне.
[51] В периода 2010–2013 г. Община Разлог изпълнява проект Адаптиране на паметниците на културно-историческото наследство за развитие на туризма в община Разлог (№ BG161PO001/3.1-02/2009/006-02) по Оперативна програма „Регионално развитие“. Общата стойност на проекта е 1 696 688 лв.
[52] В рекламните материали, подготвени в рамките на споменатия проект на Община Разлог, османските бани са назовани Старата българска баня и Турската баня (или Старата турска баня), докато в самия проект – като Старата баня и Старата турска баня.
[53] По-общо за възприемането на османското наследство в България вж. напр. Todorova, 1995; Аретов, 2008; Bibina, 2011; Страхилов и Каракушева, 2015; Petersen, 2017; Atanassov, 2022.
[54] Същевременно е любопитно, че Турската баня се рекламира именно като турска. В разказите тя се представя ту като апроприираната Муртина баня, свързана с историята за местното турско семейство, което я е построило като дар за селото, ту с абстрактната идея за баните и хамамите в ислямски контекст (вж. Вълшебството на старите бани в Разложко, б. д.). Благодарим на единия от анонимните рецензенти, който ни насочи към този въпрос.
[55] В тази перспектива е любопитен случаят с жизнеността на османското наследство в имената на пловдивските улици (вж. Сукарев, 2020).
[56] В колективната памет на селото съществуват поне няколко разказа, които описват баните като място на „турски зверства“ спрямо местни българи (Асянчин, 1915: 28; Ячков, 2008: 519–520; Архив на Община Разлог, 2010).
[57] Историческо проучване на базата на османски документи със сигурност ще даде повече яснота по темата.
[58] Класификация на съществуващите до днес османски бани спрямо актуалните им функции може да бъде видяна у Büyükdigan, 2003.
[59] За сходни тенденции в съвременното развитие на термализма в Гърция вж. Tzedopoulos, Kamara, Lampada and Ferla, 2018.
Биографични справки
Иво Страхилов е доктор по културология и гл. асистент в катедра „История и теория на културата“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на изследванията на културното наследство.
ORCID: 0000-0001-9824-7199
Email: i.strahilov[at]phls.uni-sofia.bg
Славка Каракушева е преподавателка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, катедра „История и теория на културата“, доктор по културна антропология. Интересува се от политики на национално конструиране, миграционни процеси, културна памет и наследство, свързани с турските и мюсюлманските общности в България.
ORCID: 0000-0002-6319-782X
Email: skarakusheva[at]phls.uni-sofia.bg
