Резюме: Настоящото изследване е посветено на микроисторията на Перник и околните му села, които в края на XIX и началото на XX в. скоростно се модернизират и урбанизират благодарение на развитието на Мини „Перник“, допринесло до голяма степен и за промяната на статута на Перник от село в град. С развитието на „Мината“, както предприятието е по-известно, се появява и необходимостта от нов тип публична инфраструктура в района – процес, който не само променя облика на цяла Средна Западна България, но води и до трансформацията на старите социални норми и въвеждането на нови такива. Една от ключовите норми, изпъкваща в обществения дебат и микроисторията на Перник и прилежащите към неговата община села, е свързана с хигиената и нейното спазване. Като основни моменти в това отношение се открояват построяването на водопровод, обществена баня и басейн. Динамичните процеси, които протичат в този период, са показателни за активната грижа на властта – и държавна, и общинска, както и за отношението на местните хора, които, макар и формално граждани, все още са носители на старите си хигиенни навици. Въпросните промени често пораждат конфликти в рамките на локалната общност, при които проличава сблъсъкът с все още чужди за общността нрави и порядки.

Ключови думи: Перник, модернизация, урбанизация, индустриализация, хигиена, обществени бани

 

Hygiene Regulations in Pernik as a Sign of Early Modernization

(First Half of the 20th century)

Emil Antonov

Abstract: The present study introduces the microhistory of Pernik and its surrounding villages, which at the end of the 19th and the beginning of the 20th century were rapidly modernized and urbanized due to the development of the Pernik State Mines, which, in turn, largely contributed to the transformation of Pernik village into a town. The development of the mine led to the need for a new type of public infrastructure in the area, thereby transforming the entire region of Central Western Bulgaria. Along with this, old social norms were transformed and new ones were introduced. One of the key norms that stands out in the public debate and the microhistory of Pernik and the villages adjacent to its municipality is related to hygiene – a process that led to the establishment of a water supply system, a pool, and public baths as part of the town’s modernization. The dynamic processes that took place in this period are indicative of the active care of the authorities – both state and municipal, as well as of the attitude of the local people, who, although formally citizens, were still under the strong influence of their traditional hygiene habits. The aforementioned changes often gave rise to conflicts within the local community caused by the clash with yet unpopular practices.

Keywords: Pernik, modernization, urbanization, industrialization, hygiene, public baths

Citation: Антонов, Емил. 2024. „Въвеждането на хигиенни норми в Перник като основен белег за ранната модернизация през първата половина на ХХ век“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/886-antonov.html.

 

Настоящата статия се фокусира върху значимостта на водата като част от ресурсите, необходими за въвеждането и прилагането на хигиенните норми в процеса на модернизация на селището Перник и прилежащите му села през първата половина на ХХ в. По-конкретно е разгледан периодът между Първата и Втората световни войни – период, в който се случва модернизацията на Перник до голяма степен благодарение придобиването на автономен статут на Мини „Перник“ през април 1925 г., както и на промяната на статута на Перник от село в град през 1929 г.[1] Текстът цели да покаже и осмисли как се разгръща именно този процес на модернизация през призмата на въвеждането на хигиенни изисквания и правила, зададени на държавно/общинско ниво, наред с урбанизацията и оформянето на новата, градска по облик среда в Перник. Това включва и построяването на обществена баня, изграждането на водопровод, който да снабдява града с питейна вода, построяването на басейн, канализация и др. Търсят се отговори на въпросите около възникналите конфликти между членовете на локалната общност и общинската власт, която в ролята си на институция съблюдава за строгото спазване на модернизационните държавни и общински наредби. Засегнат е и въпросът за това как се разпространява информацията за нуждата от чистота – както физическа, така и нравствена, и доколко тези идеи са просто модели на подражание или пък естествена потребност на тогавашното българското общество. Изследването на подходите за хигиенизиране, наложени от официалните общодържавни и съответно локални институции, има потенциала да внесе повече яснота за микроисторията на Перник и околните населени места. Важно е да се подчертае, че разглежданият период е време, в което се засилва авторитаризмът от страна на държавата и това неотменно засяга и темата за хигиената и нейното прилагане.

Настоящото изследване не претендира за научна изчерпателност и пълнота на поставения в него проблем, тъй като е трудно да бъдат обхванати едновременно всички аспекти на налагането и адаптирането на хигиенните изисквания сред жителите на Перник. Авторът прави опит да пресъздаде атмосферата в селището през дадения период, съпоставяйки различни парчета от пъстрата мозайка на битието на перничани. В този смисъл изследването има допирни точки с подходите в микроисторията[2], защото се опитва да потърси отговорите на дадени въпроси през погледа на обикновения човек и неговото ежедневие, както и през развитието на малките пространства – общност, населено място или просто събитие.

Изследването се позовава на архивни документи от Държавния архив – Перник (книги с общински решения), засягащи периода от 1930 г. до началото на 1940-те години; материали от местния периодичен печат от 1920-те години до Втората световна война, както и на регионални изследвания. Важно е да се отчете, че общинските книги от Перник като пълноценни исторически документи са налични откакто селището придобива статута на град.

Модернизацията след Освобождението

Мнозина изследователи са се опитали да предложат единна дефиниция на понятието „модернизация“, в резултат на което днес тя се определя като „един многопосочен процес, изпълнен с качествени и количествени промени“ заради ефектите, които оказват върху живота на хората (Ангелова, 2008: 14). Както и в предишните векове в Западна Европа, така и на Балканите през XIX в., модернизацията създава нови възможности и перспективи за хората чрез масовото образование, общодостъпна обща култура, развитието на науката, обществената и политическата уредба и демократичните управленски практики, както и чрез нарастване значението на рационализма и индивидуализма. Преходът към „нова обществено-икономическа формация и социално-класова структура у българите“ започва още през Възраждането (Галанова, 1994: 38), а между 50-те и 70-те години на XIX в. вече е „масово възприета“ представата, че градският жител носи модерно облекло и има различно поведение. Модернизирането след Освобождението у нас, а и на Балканите, е свързано с липсата на наследствен политически и икономически елит, и с преобладаващо преобладаващо селско население (Велинова и Начев, 2016: 9). Така започва и формирането на социалната категория „гражданин“. Това засяга цялостния начин на живот и препитание в града, които се отличават от селските такива (Галанова, 1994: 41). В този смисъл може да се обобщи, че модернизацията се явява една от главните политически цели на новата държава.

Един от основните белези на модерността е усещането за контрол, свързано с прогреса на технологиите, а другият – загубата на сезонната цикличност и значението на добитата реколта. Често големите урбанизационни начинания навреждат на малкия човек, защото освен с изграждане на нови структури и модели, модернизацията на града през ХХ в. е свързана и с разрушаването или най-малкото с преструктурирането на старите такива. Големите градове от края на XIX и началото на XX в. често са символ на мръсотия и отчуждение, но, от друга страна, те са и едно своеобразно поле за разгръщането на тези процеси, които чрез навлизащите технологии ги свързват с останалите селища от обособен регион, а дори и на национално ниво (Велинова и Начев, 2016: 14). Модернизирането, идващо от „Европа“, още през Възраждането е възприемано като „поевропейчване“, обикновено предавано с думата „алафранга“, която засяга не само модата в облеклото, но и редица други промени в традиционния бит и мислене на българите по отношение на хигиената, подредбата на дома, та дори и новите обноски и всякакви развлечения (Даскалов, 1998: 18). Именно от Западна Европа модернизацията навлиза и в България, но преди всичко като копиране, макар и невинаги успешно, на нейните стандарти (Даскалов, 1998: 62).

След Освобождението стопанските условия в новосформираната държава са твърде примитивни и „държавата трябвало да поеме изявено модернизираща роля в икономиката“ (Даскалов, 2005: 311). Така или иначе, начело на България застават „модернизационно настроени образовани елити“ (Даскалов, 2005: 312). През следосвобожденския период от 1878 г. насетне, когато окончателно се формират значимите културни промени в България, аграрното до този момент общество е изложено на влиянието, стандартите и ценностите на западната индустриална култура, която е градска по същността си и динамична по характер – то започва постепенно да „възприема просвещенските и либерални идеи за свобода, прогрес и еманципация“ (Даскалова, 2012: 290). Проводници на това влияние са преди всичко търговците, интелигенцията и по-конкретно образованите зад граница богати българи, както и чуждите посредници и инвеститори, и специалистите, дошли да работят в страната. През XIX в. управлението на Ст. Стамболов (1887–1894 г.) катализира процесите на модернизация у нас (Даскалов, 1998: 25). Макар и до периода на войните (1912–1918 г.) образованата и заможна градска прослойка преди всичко да копира европейската култура (Василева, 1994: 60), именно тя е основният катализатор, който задава облика на модерното българско общество и спомага за изграждането на националната идентичност на българите. Модернизацията несъмнено има и „тъмни страни“, защото е „болезнено“ разрушаването на старото, макар и в името на нещо ново и по-добро. Развитието винаги се плаща скъпо от хората, защото то нарушава поминъка им; разрушават се вече съществуващите общности, създават се неравенства. Развитието и напредъкът в една област може да навредят на друга област в рамките на обществото (Даскалов, 2005: 16).

Друга важна характеристика на този бурен период е формирането на градския облик. В градовете на следосвобожденска България съжителстват различни локални култури – както на местните, така и на преселниците, както и различни социални и професионални групи, етнически и религиозни общности. Една от отличителните характеристики на тази многолика среда е, че тя е достатъчно адаптивна към всичко модерно и ново (Маркова, 2011: 7). В категорията „модерно“ попадат феномени като централизираното светско образование, достъпно за голяма част от подрастващите; появата на различни социални движения, например въздържателното такова; спортни дружества, които пропагандират идеите за добра физическа култура и масов спорт. Именно през този тип модерни социални структури проникват и концепциите за здравеопазване, чистота и добра хигиена, които от ритуални постепенно започват да се трансформират в научно обосновани (Коцева, 2013: 272) – процес, съпроводен със стремежите за осигуряване на здравословно и активно дълголетие на всеки, а също и с желанието да се изучава, укрепва и подобрява здравето, както и работоспособността на хората. В основата на този стремеж ясно проличава влиянието на модерните, водещи началото си още от Просвещението идеи в Западна Европа, чрез които в българското общество постепенно се налага възприятието, че хигиената е равнозначна на здраве, а за разумни и „правилни“ стъпки за постигане на хармоничен живот са посочвани понятия като „хранене“, „обучение“, „труд“ и „отдих“, които носят подчертано рационален характер. Основните привърженици и разпространители на това разбиране са лекари, а експертното налагане на „здравно-хигиенния въпрос“ някои автори дори наричат „модернизационно усилие“ (Ангелова, 2008: 199).

От казаното дотук може да се обобщи, че настъпването на модернизацията в България се възприема като, а и до голяма степен е равнозначно на налагането на здравно-хигиенни норми. Този сложен процес несъмнено води до промяна на начина на мислене у отделния индивид, което на свой ред изисква и цялостната реорганизация на обществото.

Случаят Перник: модернизация и урбанизация на селището

Модернизационните нововъведения от края на ХIХ в. отправят сериозно предизвикателство към традиционния начин на живот на българите. Американският изследовател на българската история Сирил Блек изтъква, че „модернизацията трябва да се мисли едновременно като креативен и разрушителен процес“ (цит. по Даскалова, 2012: 10). Урбанизацията в България след Освобождението води до дълбоки промени в структурата и формата на градското пространство, което е предпоставка за установяването на едно ново селищно устройство и съответната му организация (Георгиев, 1983: 5). В развитието на градското пространство първостепенно значение постепенно придобиват онези части от града, които са по-тясно свързани с икономическата му инфраструктура (Георгиев, 1983: 42). Социалният живот, основан върху връзките с местната общност (кварталът, махалата), която да осигури изява на обществен живот и защита на интересите, e присъщ на работниците и по-бедните семейства (Георгиев, 1983: 117).

Сравнен с други български региони, този на Перник и Граово не е толкова богат до края на ХIХ в. и не включва големи селища. Отговорите на въпроса защо, въпреки този изначален контекст, се наблюдава толкова бурно развитие се коренят в историческите и социалните предпоставки за развитието на селищата в този край след Освобождението, а именно: съществуващите миграционни движения и трудовата мобилност, близостта на столицата София и значителният природен ресурс, с който районът около Перник разполага, както и специалистите, завършили в чужбина. Към тези фактори трябва да се прибави и шансът в този регион още през Възраждането да се пресичат ключови търговски пътища – към Сърбия, както и за Самоков, Солун, Трън, Горна Джумая, Дупница и Кюстендил. И не на последно място е важно да се подчертае, че процесът на урбанизацията на Перник, както и на цялостната модернизация в региона, едва ли би могъл да се разгърне в този си мащаб без тясното сътрудничество между Общината и Мината. Придобиването на статута на „независимо индустриално и търговско предприятие“ през 1925 г. е една дългоочаквана стъпка, която води до предвижданите благоприятни резултати за развитието на региона (50 години Мини Перник, 1941: 42). 

В Перник селското общинско управление е създадено през 1880 г., когато влиза в сила Законът за селските и градските общини, но архивите от този период не са запазени (Иванов, 2018: 11). С Указ от юни 1880 г. на Министерството на вътрешните работи България е разделена на 21 окръга и 58 околии, а Перник попада в Софийска околия, Софийски окръг (Иванов, 2018: 15). Хронологията на макроисторическо ниво говори достатъчно, а статистиката е нагледното доказателство за темповете на развитие на Перник, надвишили неколкократно много други населени места в Царство България. В Държавен вестник (бр. 73 от 12.07.1883 г.) е публикуван списък на градските и селските общини в Княжеството (към Министерството на вътрешните работи) – още тогава община Перник се състои от селата Перник, Богданов дол, Калкас, Дивотино, Райлово и Църнел (Иванов, 2018: 68). Селището се трансформира с бързи темпове през годините след започването на експлоатацията на Мината (1891 г.), а само през 90-те години на XIX в. се случват толкова много нови събития, сред които може да изтъкнем откриването на железопътната линия Перник – София (Златният алманах на България, 1941: 767). Несъмнено железопътните гари са едни от центровете и своеобразни емблеми на урбанизацията, а други важни символи на градската идентичност са театрите, както и дворците, новите църкви и пр. В близост до такива центрове се оформят и кръчми, локални пазари, както и паркове и градинки. Това са места за изява на духова музика или пък на павилиони със забавления (Велинова и Начев, 2016: 148). Селището Перник е типичният случай за наличие на всички тези „символи“ още преди да бъде наречено официално „град“. Промяната се случва доста бързо, за да може от сравнително малко село в началото на ХХ в. да се преобрази до развиващ се и голям за мащабите на България град, който по-късно да стане и водещ индустриален център.

Районът около Перник търпи също и чести административни промени. С указ на Министерството на вътрешните работи и народното здраве през 1911 г. Софийската селска околия е разделена на три нови околии: Първа, Втора и Трета софийска. Селската община Перник попада тогава в Трета софийска околия заедно с още 31 такива, включително общините Дивотинска, Кладница, Крапец, Мошино, Студена и Църква (Държавен вестник, бр. 94 от 03.05.1911 г., цит. по Иванов, 2018: 18). През първите две десетилетия на ХХ в. темпът на развитие на селището е вече сериозно ускорен. През годините около Балканската и Първата световна война Перник все още се състои от „селото“ и новия квартал, възникнал около Мината. Тогава на юг от тях е само железопътната гара с няколко ниски сгради. Между тези три „центъра“ на селището има само обширни „пустеещи места с мочури и вади“ (Велев, 2010: 5). След Първата световна война нарастват значително и политиките на държавно ниво по решаване на проблемите на селското население. Така фокусът на обществените програми е в подобряването на бита и изобщо живота на село в много измерения. Това са опити за разрешаване на социалните проблеми на българските селяни (над 70% от населението), особено през втората половина на 1930-те и първата на 1940-те години (Ангелова, 2008: 49). Именно благодарение на Мината не само се изгражда и развива градското пространство на минното селище около с. Перник и се въвежда градската култура, но се организира социалният живот и са въведени редица мерки, за да се решат проблемите на жителите в социален план.

В средата на 30-те години Перник окончателно е оформен като градско пространство, стоящо далеч от традиционния бит на възрожденското и следосвобожденското общество. Патриархалният начин на живот все повече губи своята цялост и своя еднозначен модел, а населението му прогресивно нараства – от около две хиляди жители през първото десетилетие на ХХ в. до 16 хил. души в средата на 30-те години (Иванов и Ексеров, 2008: 4), които се стичат от всички краища на България. Статистиката за стремглавото разрастване на броя на жителите в община Перник говори достатъчно. В Държавен вестник (бр. 201 от 13.09.1897 г.) е оповестен броят на жителите в Пернишко по населени места: най-много са в с. Църква – 3 749 и с. Мещица – 3 261. Чак след това е Перник с 2 790 жители (Иванов, 2018: 115). През 1900 г. живеещите в с. Перник официално вече са 3 635 души; в 1910 г. – 5 226 д.; в 1920 г.– 10 367 д.; в 1926 г. – 14 721 д. (по други данни жителите тогава са 12 296 д. – 7 639 мъже и 4 657 жени)[3]; 1934 г. – 15 077 д.; 1935 г. – 16 823 д. Така през 1936 г. Перник и шестте села към града имат общо 23 150 жители (Пернишки миньор, 263: 2).

Както и други индустриални средища в Европа през първата половина на ХХ в., за много кратък период от време селището Перник придобива характеристиките на класически индустриален център не само като архитектура и демографски показатели, но и в социално отношение (Крумова, 2023: 239). По силата на Закона за експлоатация на Държавната каменовъглена мина във Владайско-Мошинско-Пернишката котловина (1925 г.) е учреден бюджет на отделните фондове към предприятието, като за фонда, свързан с решаване на здравните проблеми на работещите (наименуван официално „културно-социални и здравни цели на работниците при мината“), се отделят 2,5% от общия бюджет на Мината (Крумова, 2023: 241). Спрямо бюджета, а и административно, Минната болница и санитарната служба са обединени в едно звено, а що се отнася до хигиената в Перник, функционират още две амбулатории, съответно към рудниците „Бели брег“ и „Хумни дол“, както и дезинфекционна станция (Крумова, 2023: 243). Тази станция, санитарната команда и общата баня принадлежат към една структура, която през 1925 г. има общ бюджет от 196 700 лв. (Крумова, 2023: 244).

През 30-те години в Перник вече работят много културно-просветни и спортни организации (Иванов и Ексеров, 2008: 4), които допринасят за модернизирането и хигиенизирането на живота на гражданите, но служат и като пример за жителите на околните села – развитието на българското общество през ХХ в. коренно променя архаичния облик на целия Граовски край. Водоснабдяването е ключов елемент от инфраструктурата на всеки град и то се отнася преди всичко до процесите на хигиенизиране. В селото Перник това се е случвало посредством кладенци или директно от р. Струма (главно за пране), но с развитието на минните дейности в района, които дейности са неизбежно свързани и с нарастваща експлоатация на земята, на много места водата изчезва. С разрастването на селището Общината започва да поддържа водоноски, наричани още „саки“[4], за нуждите на канцеларии, болници, училища и др. От 1924 г. е ангажиран и един локомотивен тендер от БДЖ, който ежедневно пътува от Владая до Перник с цел да доставя чиста вода. На гарата композицията е посрещана от семейства със стомни и други съдове, в които да наливат. Всичко това коства много допълнителни разходи на Общината (50 години Мини Перник, 1941: 292).

Преди това, през 1920 г., Министерството на благоустройството прави официално проучване за всички води около Мината, заключението на което е, че всички изследвани води „в хигиенично отношение“ са добри и годни за пиене. Впоследствие е построен водопровод, който е завършен в края на 1925 г. Той служи за отвеждане на вода от с. Калкас (около 2/3 от дебита) към центъра на Мината. Селяните обаче са против това да се реализира, бунтуват се и в крайна сметка този водопровод е изоставен като източник от страна на предприятието. Тогава ръководството решава да експлоатира като водоизточник извора в местността „Драката“, който е каптиран още през 1920–1921 г. и е отведен чрез акведукт над р. Струма. Този недовършен водопровод е реализиран през 1926 г. (от тази местност към центъра на селището), а в следващите пет години (до 1931 г.) се работи и по изграждането канализация за отпадните води и се павират основните улици[5]. Първоначалният мотив е да се мисли за нуждите на Мината, но неизбежно се отива в посока да бъде обслужено и вече разрасналото се селище Перник.

Тъй като дебитът е недостатъчен, се обмисля извеждане на води от Витоша, от околностите на връх Селимица, каквито проучвания е имало още в 1921 г., но сериозни такива се провеждат чак през 1931 г. Така за водоснабдяването на град Перник е определена водата от р. Струма (50 години Мини Перник, 1941: 293). Още в началото на 1930-те години е изготвен план, предвиждащ скоро да се доставя вода от с. Попово (при Витоша). Предвидени са 407 хил. лв. за „хигиеничните (здравни) нужди“ на града (Пернишки миньор, 17: 1). Това е наложително, като се има предвид нарастването на жителите на селището, което постепенно се превръща във важен „търговски, индустриален, културен, съобщителен и консумативен център“, намиращ се само на 29 км от столицата, а и на железопътната линия и шосето София – Кюстендил – Дупница (Златният алманах на България, 1941: 358).

За изграждането на водопроводната мрежа реката е „хваната“ на две места, а за подобряване на хигиената и качеството са изградени и два утаечни басейна, в които водата се задържа за около един час, за да се очисти от пясък и др. Общата дължина на водопровода от Витоша до минното селище е 23 642,80 метра, а стойността му възлиза на 22 796 723 лева. Работите по водопровода са окончателно финализирани на 31 октомври 1937 г. На следващия ден – Денят на народните будители, 1 ноември, водата е пусната официално и е извършен ритуал по освещаване. Чрез реализирането на този проект на инженер-строителя В. Богалев ръководството на Мината осъществява едно от най-крупните дела в името на хигиената и здравето на живеещите и работещите в Перник (50 години Мини Перник, 1941: 294).

Още през 1926 г. е възложено на инж. Богалев, който по това време не е служител на Мината, да изготви проект за канализация на минното селище. Той го прави с идеята да може да бъдат отведени не само нечистотиите, но и дъждовните води. Управата на Мината нарежда колекторът на канализацията да бъде така направен, че да може да служи и на бъдещата градска канализация с явната идея, че това село е тясно свързано с минното дело и в някакъв близък момент ще получи статут на град. Изработването на канализацията започва през 1928 г. и продължава основно до 1931 г. Последните снабдени с канализация махали се оказват „Куциян“ и „Хумни дол“. Паралелно с направата на уличната канализация се развива и работата по направата на канали в частните дворове. До 1940 г. общо изразходваните средства за канализация в Перник са на стойност почти 10 300 000 лв. (50 години Мини Перник, 1941: 295). Канализационната мрежа към минното селище и т. нар. Витошки водопровод, организирани и построени под ръководството на Строителното отделение на Мината, може да се отбележат като едни от много големите приноси на Държавни мини „Перник“ към модернизирането на селището. Така общата стойност на строежите в Перник, извършени от благоустройствената и архитектурната служби на Мината между 1925 и 1940 г., възлиза на 313 655 045 лева. От тях над 10 млн. лв. са дадени за канализация, а почти 30 млн. лв. – за водопровода (50 години мини Перник, 1941: 282).

Всичко това са белезите на протичащата урбанизация в село Перник – един феномен, който става възможен вследствие на важните процеси, засягащи развитието на европейския континент още от началото на XIX в. С увеличаването на населението в градовете, водещо и до териториалното им разрастване, се появява и нуждата от решаване на редица проблеми от хигиенно-благоустройствен (водоснабдяване, канализация, електрификация, топлофикация), организационен, транспортно-комуникационен и социално-икономически характер. Градът е сложен организъм и изследването на урбанизацията като процес представлява възможност да се видят детайлите и локалните специфики, които остават скрити, ако се изследват само общата политическа или социално-икономическа история (Велинова и Начев, 2016: 7). Според някои автори усилията на урбанизацията у нас са свързани основно с централните части на градовете, докато в крайните квартали урбанизационните белези остават фрагментарни и хаотични (Велинова и Начев, 2016: 127). В този смисъл е трудно да се определи къде е периферията на Перник и къде точно е неговият център, доколкото като естествен център от началото на ХХ в. се оформя Мината. От тази гледна точка може би е най-правдиво да се говори за няколко локални центъра, съществуващи паралелно до определен момент.

В градското пространство постепенно се оформят топоси, центрове на обществения живот, събиращи на едно място местните от селото и дошлите да търсят работа в Мината (Стоянова-Лечева, 2004: 149). Като такива значими места се оформят по естествен начин гарата (открита през 1893 г., но с нова сграда от 1927 г.) и градината към нея; т. нар. Минен театър, площадът пред Минната дирекция, а и статуята-чешма „Пернишки миньор“, осветена на 1 ноември 1937 г. по случай завършването на водопровода Витоша – Перник (Стоянова-Лечева, 2004: 152). Важно за града пространство се явява и Детският минен парк – игрище (от 1937 г.), непосредствено до кв. „Монте Карло“, в който има чешми, уреди за спорт, душове и басейн (Стоянова-Лечева, 2004: 157). Също така тук има и няколко нужника; в това отношение Мината се е погрижила за хигиената на това място (Пернишки миньор, 266: 4). Създаден от Мината е и Градският парк в съседство с Инженерния квартал (Стоянова-Лечева, 2004: 156). Паркът, известен сред населението с прозвището си „минен“, е разположен на огромна площ от повече от километър по десния бряг на р. Струма. В него освен алеи за разходка има и естрада – главно за концертите на Минния оркестър през лятото. Има и малко езеро с плуващи вътре риби, а малко преди войната – и плувен басейн „с големи размери“ (Банков, 2003: 7)[6]. Освен него през втората половина на 1930-те е открита и новата модерна училищна сграда, а и много други новопостроени или реновирани обекти (Борисова, 2012)[7].

През летата отново Мината е организатор на дейностите, провеждани на детското игрище в същия този парк до кв. „Монте Карло“, в който има различни спортни уреди – коза, успоредка, халки и пр. Там се раздават на децата и безплатна закуска в следобедите – хляб с кашкавал или сирене и плодове – ябълки, круши, грозде (Банков, 2003: 72). Спортуването става все по-популярно и се утвърждават много места за плуване по реката – при централата „6000 волта“, на завоя на р. Струма срещу сегашния Дворец на културата и др.

Важно е да се отбележи и че първата топлофицирана сграда в Перник е училището – събитие, което позволява то да се сдобие и с първата в страната баня с топла вода за учители и ученици. След училището биват топлофицирани Минната дирекция, както и градската обществена баня, открита през 1927 г. в кв. „Твърди ливади“. Всичко това става възможно благодарение на изграждането и пускането в действие на централа „6000 волта“ (по-късно ТЕЦ „Перник“). Строежът на топлоцентралата е ускорен, за да съвпадне откриването ѝ с обявяването на Перник за град през 1929 г. Примерите за бързия напредък на селището по отношение на въвеждането на нови, модерни за времето си технологии през първата половина на ХХ в. са многобройни[8].

Импулсът на ранната урбанизация и изобщо модернизация в Перник през онези години достига своя връх, като са създадени и: минният оркестър; минното читалище с библиотека; туристическо, ловно и колоездачно дружества; минен спортен клуб; заработва т. нар. Централа „3000 волта“; честван е първият минен празник; учредено е дружеството „Градини, паркове и залесяване“ – също при Мината; строят се жилищата в кв. „Твърди ливади“ и е проектиран градоустройствен план. Освен това е започнато павирането на градските улици и строителството на градските хали, освен на вече споменатия водопровод[9].

Както вече отбелязахме конкретно, успехите в развитието на селището са многобройни и обявяването му за град е един естествен резултат на усилията, в които основен двигател на този прогрес се явява предприятието Държавни мини „Перник“. Неговото финансиране между 1891 и 1925 г. става с държавен бюджет, което спъва редица начинания и реализирането на различни иновативни идеи. След проучвания направени през 1924 г. е внесен законопроект за държавните каменовъглени мини във Владайско-Мошинско-Пернишката котловина, приет на 19 февруари 1925 г. и влязъл в сила от 1 април същата година (публикуван в Държавен вестник, бр. 258). Така с въвеждането на автономното управление на Мината се създава едно „независимо индустриално и търговско предприятие“, което дава и очаквания благоприятен резултат (50 години Мини Перник, 1941: 42). Няма по-голямо признание за значението на Мината в регионален и национален план. Важно е да се отбележи, че законът позволява бюджетът на Мини „Перник“ да бъде изменян във всеки един момент, ако това е необходимо в името на интересите на предприятието и държавата (50 години Мини Перник, 1941: 118). В официални издания е изтъкнато, че именно този град е „сърдцето на България“ и е символ на „най-мощната каменовъглена индустрия на Балканите“ (където работят около 5–6 хил. души). „И наистина, довчерашно село, днес Перник е модерен и благоустроен град с голямо бъдеще за страната“ (Златният алманах на България, 1941: 358).

Обществено-икономическата динамика и водата като ресурс

Именно стопанската организация е това, което структурира и определя трудовото всекидневие на работещите и се явява важен фактор в модерното общество. Точно в този момент тя е определяща и за Перник, проявявайки се чрез белезите на зараждащите се у нас в края на XIX в. индустриализация и урбанизация. Те влияят на културата и ежедневието, като променят поведението на хората по онова време. Така и в селището Перник се изграждат постепенно нови културни реалности (Манова, Крумова и Стоянова-Лечева, 2012: 328) – напр. рудникът „Хумни дол“ е направен върху отчуждени ливади и ниви, откъдето преди жителите на околните села копаят хума за къпане и пране (Манова, Крумова и Стоянова-Лечева, 2012: 325). В района на Перник от началото на ХХ в. индустриализацията, със своите ускорени темпове, сякаш изпреварва урбанизацията (Манова, Крумова и Стоянова-Лечева, 2012: 339).

Както вече стана ясно, Перник се оформя в началото на миналия век като нов център на земите на Запад и Северозапад от София (по-конкретно историко-географските области Граово, Мраката и Знеполе). Различни данни предоставят частична картина за развитието на региона именно около този център, като се сравняват ресурсите, с които той разполага спрямо други части на страната. Освен че е свързано с развитието на Мината, за това допринася и фактът, че паралелно развитието на намиращия се в близост Брезник се забавя. По описание от края на XIX и началото на XX в. той е без канализация, пълен с боклуци и помийни ями, което носи голяма опасност от зарази. Съществува водопровод, доставящ вода откъм с. Арзан и Калище (Асенов, 1969: 47). Що се отнася до водните ресурси, в Брезник, Мало Бучино и Трън има „извори с разни минерални води“ (Списаревски, 1911: 428). В района на Брезник най-богата на железни соли е водата в Лесков дол, откъм южната страна на хълма (Асенов, 1969: 4). През 1907 г. на световното изложение в Лондон брезнишката минерална вода е отличена със златен медал и диплом, анализирана от специалисти със съдържание на желязо (448 млгр/л), като впоследствие се бутилира и изнася (Асенов, 1969: 6). В съседния Трън пък минерална вода захранва общинската минерална баня, а е създадена и „здравно-климатична станция“ (Златният алманах на България, 1941: 11–12). Що се отнася до района около Перник, минералните извори са известни още от Античността и свързаните с това здравеносни божества Асклепий и Хигия са почитани в района. Става въпрос за източниците в кв. „Бела вода“ и в село Рударци, където минералната вода е с доказани лечебни качества. Някога минералната вода при Рударци е извирала много по-високо от мястото на извора, който хората използват в наши дни[10].

При извършването на обреди при традиционните празници на местните жители от селата неизменно присъства водата, но без това да е поставено в модерен контекст. Едно от местата за събиране на жителите е при местността „Наставен камик“, под Големо градище, където се смята, че водата е лековита. Там се мият и оставят парцалчета за здраве (Манова, 2011: 193). Каквито и традиционни модели за пречистване да съществуват в пернишкия край и дори те да са останали запазени като традиция и до средата на ХХ в., модернизацията налага друга гледна точка спрямо използването на водата и чистотата, която по прозаичен начин е нормирана от закони и наредби, дадени от държавата и прилагани от органите на общинско ниво, за да гарантират по-добра хигиена. Сред новините от местната преса засягащи водата през 1936 г. може да научим, че Перник употребява годишно „57 600 кг минерална вода“, но горнобанска (Пернишки миньор, 288: 4). Така или иначе, около Първата световна война западането на стари селища, макар и със статут на град като Брезник и Трън вече е факт, независимо от наличието в тях на ресурси, основен сред които е минералната вода с научно доказани ползи за здравето.

Налагане на хигиена с градски облик

Новите правила относно спазването на хигиенни изисквания и санитарни норми се въвеждат на много места в градското пространство – промишлени обекти, заведения за хранене, предприятия за производство на хранителни продукти, заведения за лична хигиена (бани, перални, бръснаро-фризьорски салони), детски и учебно-възпитателни заведения – и се контролират от здравните органи. Добре е да се отбележи, че понятието „хигиена“ е много условно, то е почти непознато на хората в българските земи от края на XIX и началото на XX в. (Коцева, 2005: 73). Налице са опитите на държавните и общинските власти да повишат „хигиенните навици на населението“ (Коцева, 2005: 73–74). Повишават се постепенно и научните знания за хигиената – за ролята на „обществената хигиена, хигиената на храненето“ и др. (Коцева, 2005: 76). „Чистотата на населеното място се възприема според […] надписи“, които призовават за обществена и лична хигиена и се явяват като вид мерило за културата на хората там (Коцева, 2005: 81). Една от най-съществените програми за модернизация на селото е базираната на европейски модели програма „Образцово село“, чиято основна цел е издигането „на здравно-хигиенния въпрос като културна норма и въвличането на селяните като активни участници в процеса на възстановяването ѝ“ (Ангелова, 2008: 199). Въпреки усилията на държавата, времето от началото на ХХ в. до Втората световна война се явява един „междинен период“, в който целенасочената държавна политика за повишаване на общата хигиена на българите не е достигнала до всички и не е успяла все още да промени навиците в ежедневието (Коцева, 2012: 174).

В следващите редове са представени примери с наредбите на Община Перник в периода между двете световни войни, засягащи формирането и издигането на чистотата като важен фактор в градската среда и налагането на хигиенни норми на всякакви нива и за всички живеещи на нейната територия. „Чистотата в едно населено место е най-често мерило за колтурното [sic] ниво“ на неговите обитатели – точно с тази важна формулировка започва заповед, засягаща хигиенните норми от края на април 1941 г. После е написано как, за да има резултати от страна на службата по чистотата, трябва да се промени и съзнанието на хората в тази посока и те трябва да осъзнаят задълженията си. Първата точка (А) се отнася до хранителните продукти: продавачите да не излагат хранителни продукти на открито, нито да ги оставят без защита от мухи и прах (т. А, 1). Следващата точка (Б) е за домашната смет. Умоляват се гражданите, живеещи на главните улици – „Цар Борис“ и „Търговска“, както и притежателите на обществени заведения там да поставят сметта само в специалните ламаринени кофи (образецът им е достъпен в градското санитарно отделение) (т. Б, 1). За останалите граждани е препоръчително да събират сметта си или в същите кофи, или в сандъци, поставени край оградите и изградени от плътен материал. След това (т. Б, 2) – сметта трябва да бъде изнасяна своевременно до входната врата, когато минава колата за събиране на сметта. По-нататък (т. Б, 3) се забранява в сметта да се сипва вода или пък горивни материали. Само в летния сезон може да се напръсква с чиста вода, за да се избегне вдигането на прах. Тротоарите и уличната чистота са описани в т. В – от 1 май до 1 октомври всяка сутрин до 7 ч., и в останалото време от годината до 7:45 ч. – тротоарите да се пометат и сметта да се постави в ламаринените бурета, сложени за целта. Сутрин след 7 ч. през лятото и след 7:30 ч. през зимата се забранява чистенето на килими и черги (т. В, 3). За магазините е разяснено в т. Г., а т. Д засяга отглеждането на домашни животни: забранява се отглеждането на „свини“ в района на улиците „Искър“, бул. „Струма“, „Св. Ив. Рилски“ – покрай парка на минната Дирекция, по ул. „Иван Симеонов“ към бул. „Струма“, улиците „С. Раковски“, „Миньор“, „Отец Паисий“ до ул. „Искар“ [sic]. Кокошки – може, стига да са в „хигиенични“ курници (т. Д, 1). В останалите части на града се допуска отглеждането на домашни животни при условие да се поддържа добра чистота, но пускането им на свобода се забранява – има глоби (т. Д, 2). Последната точка (Е) е свързана с канализациите. Гражданите, които живеят на неканализирани улици, трябва да си направят временни ями за помията, дълбоки и укрепени с дъски. Помийните ями и нужниците да не се отвеждат с води към улицата или частни имоти (т. Е, 2). Нарушителите на разпоредбите са заплашени с наказание (Книга за заповедите на пернишкия градски общински кмет, т. 9, 66–67).

На 28 април 1933 г. излиза заповед, засягаща наличието вече на покрит пазар (хали) в града и писмо (от същия месец, основано на чл. 31 от Закона за надзора на съестните продукти от животински произход) на градския ветеринарен лекар. Това е резултат от оплакванията на граждани, че пространството на тротоара до Халите е нехигиенично. Властите свързват този покрит пазар с регулирана чистота и изрядна хигиена, и се заканват да съставят актове на нарушителите, които продават продукти от животински произход извън сградата на покрития пазар. Срещат се и заповеди, които постановяват уволнението на чистачите в Халите поради това, че са заловени от агентите на Общината или по донесения на граждани да не си вършат работата (Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община, т. 2, № 71). Също по хигиенни съображения със заповед от март 1940 г. е изпратено писмо на общинската ветеринарна служба, гласящо, че до 15 април 1940 г. трябва да бъдат почистени всички обори, кокошарници, водопоища, свинарници и дворове в града и прилежащите села. Дезинфекцията да се извърши с петпроцентно варно мляко – в противен случай се налагат глоби (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката гр. община, т. 8, 30).

Чешмите и използването на водата като ценен за града ресурс също са отбелязани в общинските нормативни актове, целящи опазването на хигиената. Така със заповед (4 март 1941 г.) е забранено на хората да поят добитъка си от публичните чешми – повод за това е, че са забелязвани всички каруцари и някои стопани да го правят редовно на чешмите в града – конете пият от коритата (Книга за заповедите на пернишкия градски общински кмет, т. 9, 38). Със заповед от следващия ден е забранено ползването на публичните чешми за лични цели като напр. поливане на градини (Книга за заповедите на пернишкия градски общински кмет, т. 9, 54). В нареждане от края на февруари 1943 г. е заповядано да се провери дали жители на махала „Ралица“ са пипали водопроводната шахта там и са замърсили водата от водопровода за с. Батановци (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 11, 191). Пак през 1943 г. е регистрирано друго посегателството срещу водата като обществен ресурс. Със заповед (22 ноември 1943 г.) и на основание акт, съставен от техническите власти при Общината, е глобен с 500 лв. жител на махала „Попов дол“ в Перник, защото без разрешение на техническите власти е доставил отклонение до кръчмата си от водопровода в махалата. Така е създаден недостиг на вода за публичната чешма и е нарушил чл. 93 от „Закона за ВиК“. После е съобщено, че отклонението е отстранено за сметка на нарушителя. Със следващата заповед същият нарушител е глобен с още 500 лв., защото е извадил общинския водомер, без да извести за това Общината (Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община, т. 13, 82). През 1944 г. е разпоредено, че всеки стопанин на къща трябва да държи съдове, пълни с вода. През лятото това може да са каците за зеле и качетата за „турший“. Домакинствата да имат и по половин кубик пясък или сгурия (Книга за заповедите на кмета на Пернишката гр. община, т. 1 [след 1944 г.], 50). През този военновременен период често в наредбите се набляга и на пестенето на обществени ресурси, какъвто се явява водата, както и на посегателствата срещу нея. Наблюдава се и че съдържанието на наредбите по това време вече е свързано с мерките, налагани на общодържавно ниво и не засяга толкова локалните нужди и специфики. Наредбите засягат и райони на общината извън града – например със заповед (5 ноември 1941 г.) по повод рапорт от кметския наместник на с. Калкас с по 100 лв. са глобени двама жители на селото, защото жените им изхвърлят мръсна вода по улиците в селото (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 10, 36).

Може да се види, че „хигиената“ е понятие, което засяга и строежите. С друга заповед (27 декември 1932 г.) е разпоредено създаване на комисия въз основа на заповеди (от юни и октомври същата година) на Министерството на благоустройството – „за да може да се бди за доброто и хигиенно строене и подбора на строителен материал“. В състава на комисията влизат общинският медицински лекар д-р Крум Гьорев, общинският инспектор Георги Малев и общинският съветник Милан Драмалски. Те имат задачата да проверяват „законно“ хигиената и естетиката на строящите се в града големи сгради (Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община, т. 2, 32).

За хигиенни правила става въпрос и през Втората световна война. Във връзка с тежките военновременни условия персоналът в санитарното отделение на Общината е принуден да полага извънреден труд, за да „ограничи“ заразните болести в района ѝ, както и за да поддържа „що годе“ хигиената и чистотата. В нарочна заповед (1 декември 1943 г.) са описани 13 точки (дяла), на които е разделена цялата общинска служба. Под № 7 е Службата по чистотата, която се състои от метачи, колари и един общ работник – гробар (Книга за заповедите на кмета на Пенишката [sic] градска община, т. 13, 92–93). С друга заповед (25 февруари 1943 г.) и поради това че времето е „ненормално“, а чистотата в частните домове и обществените места е „занемарена“, както и личната хигиена, срещат се деца с крайна нечистоплътност, най-вече от „цигански произход“, е разпоредено: всички в общината да почистят и варосат къщите си и да ги подредят (т. 1). Всички заразени от въшки следва да бъдат изпращани в общинската здравна служба за „принудително обезвъшчаване“ (т. 2), а всички дрехи да се изперат с вряла вода. Ако у жена се намери въшка, да се стриже до кожа (т. 3). Трябва да бъде съставен и график за обиколки на здравните комитети из селата (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 11, 186–187). В тази връзка, още дванадесет години по-рано, срещаме заповед (20 октомври 1931 г.) забраняваща „скитничеството из района на общината ми на цигани, катунари, копанари, вретенари, гребенари, мечкари и маймунаджий и др.“ За последните е посочено, че трябва да имат документи, като при липса на такива биват изпращани в полицейския участък. Тази заповед е след оплакване на граждани, според което скитащите цигани всяват безредие и смут сред някои, а също носят и опасност от болести и зарази (визират се на няколко места бълхи и въшки) (Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община, т. 1, 48).

Често в разглежданите заповеди и укази става дума за чистота, без да се споменава изрично водата. Понякога е разпоредено използване на „варово млеко“, а много често се говори за помитане, подреждане или събиране на сметта. Интересното е, че като съдържание общинските наредби от периода 1939–1941 г. са по-семпли и лаконични, липсват излишни подробности като в по-ранните години. В целия период на участие на Царство България във Втората световна война естеството на наредбите относно чистотата в града остава същото. Освен това грижите за хигиената и здравето вървят и в идеен план. В средата на 30-те години ръководител на Младежкия червен кръст при пернишката прогимназия е Б. Марков и на редовно заседание на дружеството той е основен организатор на сказки, посветени на чистотата и здравето (Перничанче, 1: 4). От вестник Перничанче (1: 2) разбираме и че „[з]а здравето е необходимо: добра храна, слънце и чист въздух, почивка и сън, игри и упражнения, чистота и въздържание“. От 1938 г. има сведения, че Българският младежки червен кръст при прогимназията в Перник има редовни сбирки, посветени на хигиената за здравето и във връзка с 1 март, когато е обявена голяма манифестация в града (Перничанче, 2: 4).

Общинските наредби засягащи града и околните му села, както и пернишката преса често поставят на преден план личната чистота (физическа и духовна) като важна предпоставка за поддържането на обществената такава. Спортуването се дава за пример и винаги се свързва с темите за добро здраве и моралната хигиена, а често може да прочетем и за злоупотребата с алкохол не само като пречка за нормален живот, но и като израз на липса на хигиена. Макар и Общината да не издава укази, с които да забранява консумацията на алкохол, тя открито порицава чрез наказания провинилите се в това отношение граждани. Към тази политика на Общината се присъединяват и по-образованите жители на града, като организират утрà, вечеринки и събрания по темите, свързани с въздържанието и с хигиената на нравите изобщо[11]. Тази активност е същностна част от по-мащабния процес на навлизане на новите за България въздържателни идеи, които недвусмислено категоризират кръчмите като „народни тровилници“, където липсва не само физическа, но и морална хигиена. Особено през 1930-те години това е ясно видимо в обществения дебат у нас и опозицията селско – градско е смятана за еднозначна на опозицията здраво – болно (Димитрова 2011: 101).

Официалните периоди на чистота

По-долу са представени няколко интересни примера за наредби от периода на участие на България във войната, където срещаме формулировката „седмица на чистотата“ – това не е самоинициатива на общинското управление, а вероятно е наредба „спусната“ от Министерството на вътрешните работи, което по онова време отговаря и за здравните въпроси. Със заповед (17 октомври 1941 г.), на основание предложение (от м. септември) на Софийския околийски управител и писмо на градската санитарна служба (от м. октомври), дните от 20 до 26 октомври 1941 г. са обявени именно за Седмица на чистотата в Перник. Задълженията на населението през периода включват: да белоса всички жилищни сгради отвън и отвътре; да почисти оборите; нужниците да се залеят с варово мляко (т. 1); да не се излива помията по улиците (т. 2); да се стегнат всички бунари с капаци и цимент около им на 1,50 м; да не се пере или мие, и да не се пои добитък в близост до водните източници – чешми; да се запълнят всички локви около водните източници (т. 3). Накрая на заповедта кметът призовава хората да направят всичко това „с повечко желание и труд“, както и с малко средства, защото жителите на Пернишката община трябва да проумеят колко е нужно това и каква е ползата от него за всички (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 10, 16). Друга заповед (18 април 1942 г.) оповестява нареждането след зимата да се почистят домовете, обществените заведения, дворовете и площадите, защото някои от тях са лоша гледка, а има и опасност от заразни болести от животните. За да се подобри „здравословното състояние на населените места“ (дворове, обществени заведения, къщи и площади), е наредено седмицата от 20 до 27 април 1942 г. да стане „седмица на чистотата“, отново за населените места от общината. Затова трябва стените и таваните на всички помещения да се измажат с вар, да се измият и измажат с прясна кал подовете, и др. подобни мерки за покъщнината. За съдържателите на обществени заведения: да почистят и варосат помещенията, кухните и нужниците си. Да се измият с гореща вода всички маси, столове и пейки. Всички съдове – чаши, чинии и др., както и всички прибори – ножове, вилици и лъжици, да се измият с вряла вода и сапун. Някои даже да се изваряват и да се предпазват от прах и мухи. Улици и площади да се почистят и да се поддържат чисти (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 10, 122).

През следващата пролет в Перник отново е постановена „седмица на чистотата“ – от 19 до 24 април 1943 г. Така и в допълнение на заповед (от февруари с. г.) е наредено домакинствата да си почистят дворовете и кладенците (I. A.); да се почистят нужниците и стените им с вар, а всяко жилище трябва да има нужник, както и покрита помийна яма, дори там където няма канализация (I. Б.). Жителите, които отказват дезинфекция, следва да се докарват под стража в града. По отношение на обществените заведения пак е постановено да се измият всички маси, мебели и съдове (II. Б.), а при липса на подово масло – да се мият заведенията поне два пъти седмично (II. Г.). Обществените учреждения също трябва да се почистят и белосат. В края на седмицата минава комисия за проверка (Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община, т. 12, 31/32). От текстовете се вижда, че тези периоди на чистота, концентрирани в акции за седем дни, са един сериозен опит за действие в посока подобряване на хигиената. Авторът предполага, че въпросните наредби засягат не само Перник, тъй като са инициирани на държавно ниво, но успешното им изпълнение, както и контролът върху него са зависели преди всичко от местната власт. След 1934 г. е наложена системата за назначаване на кметовете по места с цел по-стабилна общинска власт и подобряване икономическата организация на държавно ниво (Ангелова, 2008: 59–60).

Съдържанието на заповедите от периода 1939–1941 г., свързани с реда по време на празници, е по-семпло и лаконично. Строго звучи наредбата, която повтаря модели от 1930-те години – по случай празнуването на Освобождението със заповед (27 февруари 1943 г.) е наредено да бъдат основно почистени площад „Кракра“ и главните улици, както и тротоарите пред магазините и там да не се слага нищо – нито стока, нито бъчви, амбалаж и др. (Книга за заповедите на г-н кмета на Пернишката градска община, т. 11, 189). Прави впечатление как от втората половина на 30-те години, като че ли много по-често вече – на всеки няколко месеца, се издават наредби за задължителна хигиенизация. Те обичайно засягат дворове, къщи, тротоари и обществени заведения, без конкретната причина да е общодържавен или местен празник.

Хигиенно-здравните въпроси в пресата

Хигиената на храненето, отглеждането на децата и др. са сред водещите теми в местните вестници и списания в периода 1844–1944 г.[12] Благодарение на няколко периодични издания имаме възможността не само да прочетем обявленията за стоки и услуги, но и да научим какво се случва в детайли в селището Перник. С напредването на годините темите във вестниците се разширяват и обогатяват, освен че засягат новини от околните градове и села. Обособяват се отделни страници, посветени на конкретни рубрики. Също така са коментирани и изискванията, наредбите и известията около тях, както и нарушения при проверки, които общинските власти осъществяват чрез свои служители, наричани „агенти“.

Едно от най-популярните местни издания е вестник Пернишки миньор. Първоначално е основан в гр. Перник през 1932 г. от редакционен комитет. Изданието се занимава с местни въпроси, застъпва предимно „широка информация по минното дело у нас и в чужбина, като по тоя начин отговаря напълно на изискванията на своите читатели“ (Златният алманах на България, 1941: 652)[13]. Например в този вестник има рубрика със заглавие „Обществено здраве“ (най-често на втора страница). Там намираме статия със заглавие Дърчи [sic] добре!, в която авторът обяснява как щял да сложи този надпис навсякъде (във всички гостилници, частни и обществени трапези, в трапезарии и столови и т. н.) понеже човекът е „стомашно животно“. В статията иде реч за храносмилане, хигиена и правила за хранене, лечение и др., като се споменава американският лекар Флетчер (Пернишки миньор, 257: 2). Това може да ни насочи към предположението, че авторът на статията е добре запознат, а може би и симпатизира на модерните по онова време идеи за хигиена, чистота и превенция като подход към здравето, както вече споменахме – копирани от Западния свят, най-вече САЩ. Освен това във вестника е отпечатана програма на сказките, които ще се четат по време на конкретен здравен курс, уреждан от Здравно-съвещателните станции при Пернишката градска община и Мини „Перник“ (Пернишки миньор, 271: 4)[14]. Под рубриката „Наука и живот“ пък е отпечатана статията Къпането като лекарство, където Америка е дадена като пример за хигиена и е споменат Бърнард Шоу, който се бил подиграл на българите, „че не обичаме да си мием ръцете със сапун“ (Пернишки миньор, 16: 3).

В този вестник е съобщено, че миньорите, които вече живеят в Перник, се помещават в „хигиенични работнически жилища“ в минното селище. Това са около 5 300 души, които са настанени в 158 държавни здания (Пернишки миньор, 52: 2). От пресата научаваме обаче и за различни проблеми: „По сведения от градския лекар, през последните две години в Перник ражданията намаляват, а смъртността се увеличава. Това се дължело на големото пиянство, недобрия живот поради недояждания и нехигиеничен живот на раб. семейства“ (Пернишки миньор, 14: 4). Работническите минни жилища в кварталите „Хумни дол“ и „Бели брег“ нямат достатъчно нужници, което причинява големи неудобства на всички там (Пернишки миньор, 35: 2). Изброени са дейностите на Пернишката община в периода за една година след 19 май 1934 г. по отношение на хигиената, например: чрез беседи и пропаганда да се агитира народа към по-добра хигиена и труд; намиране във всяко населено място на парцел за обществена баня; организиране на вечерни училища и курсове по „всестранно повдигане уровенът в културно отношение по отношение на хигиена, държавно устройство, стопанство и пр.“ (Пернишки миньор, 198: 2). В местната преса намираме и рубрика, посветена на разясняването на различни здравни въпроси – например публикувана е статия на тема Инфлуенцата с автор д-р Славейко Василев (Пернишки новини, 3: 2). В Пернишки миньор (78: 2) пък има рубрика със заглавие „Обществено здраве“, в която може да се види темата за отравянето с „алкоол“ с автор д-р Г. Ефремов. В рубрика наименувана „Хигиена“ друга тема е Вонещи крака, където след разясняването на проблема е написано, че „най-важното средство против миришенето на краката е чистотата – всекидневно измиване вечер с топла вода и сапун“ (Пернишки миньор, 195: 2). В друг брой на същия вестник, в рубрика с подобна насоченост, е публикувано и предварителното обявление, че в следващия брой ще може да се намери статия на д-р Ст. Ягоридков за лечение със слънчеви, въздушни и морски бани (Пернишки миньор, 33: 4).

Във вестника се срещат още и реклами, в които се изтъква като преимущество „хигиената“. Например: „Любители на кафе! Ако цените здравето си, посетете най-хигиеничната кафе-сладкарница – Горннов [sic – Горанов], срещу кооперация „Съгласие“. Елегантна обстановка, цени умерени“ (Пернишки миньор, 20: 1). В реклама на бръснаро-фризьорски салон „Дора“ на Васил Арнаудов се казва, че салонът се премества в ново здание и се обявява за „единствения най-модерен и хигиеничен“ „специален салон за дами“ (Пернишки новини, 1: 2).

Друга статия от същия вестник е озаглавена Благоустройството на Перник. На първо място тя описва как трябва да изглежда едно населено място, като за пример са дадени основни насоки за „добре уредените градове и села“. Най-напред като необходимо е посочено поливането и почистването, след което и наличието на електричество, градини и паркове. Втората част на текста препраща към частта от Закона за градските общини (чл. 83), според която общинските съвети са длъжни да предвидят източниците на приход за населеното място и да го оползотворят за благоустройство. Изтъкнати са проблемите на неблагоустроените още квартали. Подчертано е, че възможността за бързото благоустрояване на градовете „минава“ през чл. 75 от същия закон. По силата на този член при гласуването на общинския бюджет за финансовата 1936 г. кметът на Перник е предложил да се гласува именно такъв приход (не е упоменато какво точно). Споменава се, че съветът е отхвърлил това предложение, което отхвърляне обаче местната преса определя като „скандално“. Паралелно с това група перничани, притежаващи имоти на централната улица „Цар Борис“, са протестирали против предложението на кмета, като са подали заявление до Министерството на вътрешните работи. В пресата това е обяснено гневно като „егоистични подбуди“ на „неколко граждани“, с призив личните интереси да бъдат пожертвани, за да не газят перничани „кал до колени“ (Пернишки миньор, 281: 2). На този фон почти месец по-късно реклама на хотел „Перник“ изтъква хигиената като предимство: „единствен в града, основно ремонтиран, образцова хигиена, цени обикновенни“ [sic] (Пернишки миньор, 296: 4). По отношение на спазването на хигиенни изисквания, въведени от общинската управа, в пресата е публикувана и кратка статия за това, че намиращата се в парка стара кланица ще бъде премахната заради липса на хигиена, но друга причина е, че новата модерна такава е почти готова (Пернишка поща, 1: 2).

Забелязва се, че винаги на дневен ред в решенията на Общинския съвет в Перник са темите за чистотата на битово ниво като задължителен фактор в общественото пространство и едно своеобразно отражение на цялостната политика на държавата в тази насока. Например в пресата е публикувана заповед на Пернишкото общинско управление (от януари 1936 г.), в която отново виждаме изрази като „образцово“ – изисквания за добре боядисани помещения, измити и намазани с подово масло подове и пр. Нужниците в ресторантите, освен да са отдалечени и изолирани от залите, трябва да отговарят и на изискванията на тези в хотелите. Където няма канализация, трябва да се направят битови шахти по модел от Главната дирекция на народното здраве. За клиентите следва да има умивалник с чиста кърпа за всеки по отделно, която да бъде изпирана след употреба. Ако това е скъпо – да бъдат въведени книжни кърпи от попивна хартия, най-малко 40 х 40 см. Това е задължително за всички питиепродавници, сладкарници, кафенета, млекарници, бозаджийници и др. (Пернишки миньор, 269: 4). Тук е много важен и моментът с указанията за персонала в „обществените заведения за хранителни и питейни продукти“ – да е чисто облечен, здрав и съответно често преглеждан от лекар (Пернишки миньор, 269: 4). Подобни заповеди на Пернишкото общинско управление са оповестявани многократно в пресата, което предполага, че проблемите с хигиената не намират бързи решения. В тази връзка Ал. Радованов пише статия със заглавие Повикът на селото (Пернишки миньор, 285: 1, 4), в която критикува управлението на регионално ниво, защото „почти целата служебна дейност те развиват само на писалищната маса“ (пояснява, че говори за чиновниците, хората със специалности). Други изброени проблеми са: никаква хигиена, а сливите се използват „почти изключително само за варене на ракия“ и др. Обаче регионът е определен като „крепост на здравото българско национално съзнание“, а граовците – като трудолюбиви и работливи хора (Пернишки миньор, 285: 4). 

Налице е и статия против „селската кухня“ с цел нейното подобрение и по случай акцията за почистване на селата. Описано е колко тя е нехигиенична, защото се готви на огнище. Подчертава се как най-добре е огнището да бъде заменено с готварска печка. Освен това в кухнята следва да има умивалник с тръба, съдовете да не са по пода, а и за „омивалник“ да има „тенекенце с кранче“ (Пернишки миньор, 278: 2). Съобщено е също, че акцията по хигиенизиране на селата е започнала през 1936 г. на 22 март и трае до 8 април (Пернишки миньор, 279: 4). Темата за чистотата е засегната отново и в съобщение за внезапна блокада на циганския квартал на Перник – „Селото“. Датата е 15 април 1936 г. с акция между 4 и 5 ч. сутринта. Проведена е от полицейските и санитарните власти в града. Всички цигани и багажът им са откарани при „Старите рудници“ – там са остригани и избръснати, а дрехите – дезинфекцирани. Целта е „обезвъшчаване и обеззаразяване“, предприето и в други махали (Пернишки миньор, 285: 1). В същия брой, според пишещия под псевдонима Добролюбов, историческата местност „Кракра“ над града е популярно място за разходки, но там „липсва отходно место“ – а това е проблем за хигиената в града (Пернишки миньор, 285: 4). Очевидно е, че пътят на града към промяна в чистотата и хигиенните навици не е лесен и еднопосочен процес.

Любопитна е информацията, че има жалване от търговци, според което мерките за храните и търговията се спазват най-строго и дори излишно в Перник. По тогавашния „здравен“ закон всички храни трябва да се покриват със стъкло (за което вече стана дума с цитирана общинска заповед), а продавачите да са с бели престилки. Мерките са добри като грижа за здравето, но свидетели твърдят, че дори в София е пълно с нарушители, които никой не преследва за разлика от Перник (Пернишки миньор, 287: 4). Като доказателство, че има стремеж правилата в пернишката община да се спазват стриктно, е коментирана кметската заповед (от края на февруари 1936 г.), оповестена и във вестника. Тя гласи, че трябват мерки понеже „стопаните на обществени заведения са изоставили дворовете си“, както и че заведенията „са със зацапани стени и тавани, пълни с дървеници, хлебарки, а не много редко с бълхи и въшки“. Така тази заповед има 10 точки, като № 7 пък засяга нужниците, които трябва да бъдат поправени (Пернишки миньор, 289: 2).

Описаните в пресата заповеди показват ясно политиките на държавно ниво от втората половина на 1930-те години. Дирекцията на общините към Министерството на вътрешните работи и народното здраве изготвя правилник, по който да се състави програма за всестранна дейност, която да повдигне качеството на живота във всяка община (достъп на населението до питейна вода, ветеринарна амбулатория и др.). Силен акцент е поставен не само върху обществената хигиена, но и върху тази в жилищните пространства (Ангелова, 2008: 60). В тези разпоредби има и раздел „Санитарни грижи и хигиена“, в който са описани подробно всички изисквания и стандарти за бита (Ангелова, 2008: 61). Препоръчително е използването на сапун и вода като гаранция за хигиена за всяко семейство (Ангелова, 2008: 62).

Върху културната промяна в селата и техните жители в периода между двете световни войни значително започват да въздействат медиите. Така и влиянието на градските центрове през периода става все по-значително и изискванията към самите жители на селата все по-големи (Ангелова, 2008: 51). В тази връзка статия, посветена на Краището, е написана сякаш с цел да подчертае контраста между него и Граово – съобщава се, че в първата област мизерията е голяма. Подчертано е, че хората там се препитават основно от строежи на къщи, бидейки дюлгери. В този край имало тогава 11 села и 8 500 жители, а там нямало водоснабдяване и хигиена, дори „читав път“ (Пернишки миньор, 274: 2). Важно е да уточним, че това може и да е преувеличено, защото граовците много държат да подчертаят, че са различни от хората в Краището. Обаче нареклият се Добролюбов отново критикува и изнася наяве неприятни истини от „своя“ Перник. Например че „само“ тротоарът пред „дюгените“ на Здравчо Пейчев е развален и събира вода. Друго важно е, че „хигиеническият съвет“ в града е взел решение да се съборят в Попчевия квартал нехигиеничните и полуразрушени сгради от плет, където живеят цигани, които сгради „са източник на зарази“ (Пернишки миньор, 295: 4). Така от примерите за хигиенизация на населението се вижда, че опитите за прилагане на строги мерки на практика не протичат гладко и няма бързи резултати. Явно че определени категории са подложени на специални мерки, например циганското население. Паралелно с това в друг аспект на хигиената през втората половина на 30-те у нас тече дебат по отношение на чистотата на нацията. В ситуацията на икономическа несигурност след голямата депресия в общоевропейски план се засилват и националистическите идеи. Евгениката е на мода, както и някои расистки идеи, дошли под влиянието на фашизма и националсоциализма от Западна Европа. Много интелектуалци се обявяват против антисемитизма и расизма през 1937 г. (Promitzer, 2015: 238), но има други, които в това отношение са крайни.

Ако може да вярваме на пресата, конкретните мерки по налагането на хигиенни норми в Перник са впечатляващи, но явно и проблемите за решаване са много. Съобщено е, че от понеделник, 17 август 1936 г., след заседания на специална комисия по чл. 44 от Закона за благоустройството започва събарянето на всички нехигиенични сгради в града, а броят на тези постройки е около двадесет. Призовават се гражданите сами да започнат да разтурят собствеността си преди посочената дата (Пернишки миньор, 311: 4). В този период, за да бъде избегнат прахът, общинската пожарна полива улиците в центъра на Перник (Пернишки миньор, 303, 4). Подробностите не са уточнени. Намираме и съобщение за завършване на ремонта на улеите за нечиста вода към писоарите в пернишките хали с цел по-добра хигиена (Пернишки миньор, 305: 4). Явно са налице и други проблеми: Пернишкото риболовно дружество е отправило писма до Мината и Общината, че рибата в р. Струма е отровена. Те твърдят, че причината е в черната вода на брикетната фабрика (Пернишки миньор, 298: 4). Дали е получен отговор няма как да знаем. Така или иначе, през август 1936 г. от градското санитарно отделение съобщават, че „Перник, както винаги и сега през лятото е чист от епидемии“ (Пернишки миньор, 310: 1). Само две седмици по-късно обаче научаваме отново от вестника, че са регистрирани случаи на „тифус“ в пернишките села, а в самия град те са единични (Пернишки миньор, 315: 1).

Всички тези съобщения в пресата ни показват наличието на множество проблеми, и то не толкова свързани с материален ресурс, колкото с правилно разбиране от страна на гражданите и стриктното изпълнение на зададени от държавата и Общината наредби, засягащи хигиената като основна необходимост. Затова пък местната преса съобщава с гордост, че пернишкият ветеринарен лекар д-р Петков по решение на Министерството на земеделието и Община Перник заминава на специализация в Германия за една година (Пернишки миньор, 296: 4). Може да предположим, че този факт се е възприемал като вид гаранция за предприемане в бъдеще на ефективни действия от негова страна по отношение на налагането и спазването на адекватни хигиенни мерки за града и околните села.

Използването на обществени бани

Темата за хигиената и въвеждането на хигиенните норми като неизменна част от процеса на модернизация би била незавършена без да се разгледа въпроса за обществените бани. В началото на ХХ в. все повече български общини инвестират в строежа на бани и съответно, все повече хора, дори и от по-ниските социални слоеве, може да се възползват от този достъпен начин за поддържане на личната хигиена. В този контекст е важно да се отбележи, че позволителните за напр. „отваряне на танцувални салони“ се нуждаят от обикновен „гербов налог“ от 50 лв. (Списаревски, 1911: 226), докато „входните билети“ (разрешителни) за обществените бани са освободени от такова облагане. Това е една от ключовите мерки за стимулиране създаването и функционирането на публични бани у нас.

Както вече бе обяснено по-горе, регионът около Перник е сравнително богат на водни източници, много от които минерални – даденост, която благоприятства развитието на обществените бани. Въпреки споменатите вече извори с минерална вода в Брезник и Мало Бучино, в двете селища няма данни за наличие на обществена баня през този период. В гр. Трън минералната баня има статут на общинска, а в някои източници с такъв статут е определена и една от действащите бани в Кюстендил (Златният алманах на България, 1941: 12-е).

Съществува документална информация, че в градския парк на Перник, освен други публични съоръжения, преди Втората световна война е функционирала и обществена баня. Интервюта със съвременници от въпросния период разкриват, че това е било отдавна, а на по-късен етап банята е била разрушена и така е останала само новопостроената до реката, в кв. „Твърди ливади“ (Манова, 2011: 503). Някои източници споменават наличието на две бани в града през разглеждания период, докато в други е написано само за т. нар. минна баня. Съществуването на по-стара баня, която в последствие е била разрушена предполага едновременното функциониране на две бани, дори и за кратък период от време (края на 1920-те – началото на 1930-те). Темата е интересна за по-задълбочено проучване, но в рамките на настоящото изследване е трудно да бъдат представени повече факти и коментари относно наличието и на друга баня, различна от тази построена с помощта на Мината.

През 1927 г. е открита обществена баня в кв. „Твърди ливади“, която става известна като Минната баня. Това става по време на управлението като кмет на общината на Малин Боснешки (от юни 1923 до 31 декември 1931 г.). През същия период започва и строителството на водопровода от изворите на р. Струма до гр. Перник (с дължина 23,6 км), който да задоволи нуждите на града и селата Кладница, Църква, Калкас, Мошино и Батановци с качествена питейна вода. Няма как да не обърнем внимание, че построяването на банята се случва в рамките на цялостните политики по налагане на хигиенни норми и е основно тяхно проявление. Именно Минната баня се явява много важно място за утвърждаване на градската култура в селището Перник – вече с изисквания за определена хигиена и съответното прилично поведение. Изискванията и нормите (влезли в сила чак през март 1936 г.) са строги дори за персонала на банята. Правилното поведение е регламентирано чрез забрани върху пеенето например, както и да няма „разправии“, но и толкова практичната забрана да не се допуска изпиране вътре в басейна и др. (Стоянова-Лечева, 2004: 159).

Ил. 1. Минната баня в кв. „Твърди ливади“. Източник: 50 години Мини Перник, 1941: 330.

През юли 1933 г. излиза статия в пресата, която уведомява, че за рудника-шахта „Св. Анна“ има новопостроена работническа баня и всеки след работа може да се изкъпе веднага, но е констатирано, че не всички миньори я ползват (Пернишки миньор, 35: 4). Рудникът „Св. Анна“ е по-скоро далеч от банята в кв. „Твърди ливади“ и е логично там да е създадена още една баня за нуждите на работещите на това място. Въпросът за периодизацията на баните в Перник и паралелното им съществуване през 1920-1930-те години остава отворен, поради оскъдната и противоречива информация в източниците. Така или иначе, според местната преса – през 1934 г. за поддържането на личната хигиена на работниците и техните семейства в Перник има две бани с персонал от 36 души. За година тук влизат да се изкъпят безплатно около 140 хил. пъти – работници и семействата им (Пернишки миньор, 89: 2). В друг брой на същия вестник (от септември 1934 г.), е съобщено, че с цел поддържане чистотата сред минните работници вече е била построена и нормално функционираща баня с 35 душа, пет вани и един басейн. Според изчисленията за 1932 г. там са се изкъпали над 97 хил. души, като над 45 хил. от тях са минни работници, а почти 42 хил. са членове на семействата им (Пернишки миньор, 124: 1)[15].

През лятото на 1935 г. отново от основния за онова време пернишки вестник научаваме, че единствената баня в града е Минната баня. В текста е изразено опасението, че по статистика на година в нея се къпят само 2% от жителите на Перник. Изчисленията сочат, че ако всеки жител на града се къпе по един път седмично, то процентът ще се вдигне до 15 на сто. А сега излиза, че къпането им е веднъж на шест седмици (Пернишки миньор, 220: 1). Същевременно в друго издание на местната преса, в рубриката „Наши бележки“, се подчертава, че българите не се къпели често въпреки „поощряването на чистоплътността“ сред населението. Това можело да се обясни с факта, че българинът мразел къпането „само защото е чуждо“ и „защото е за хигиената“; а хигиената е привнесена от култури, чужди на и омразни за българския народ, каквито по онова време са например турската и английската култури (Пернишки миньор, 19: 2). Като важна придобивка за работещите в Мината, както и с цел по-доброто им здраве и безопасност, в пресата от м. ноември 1935 г. пише, че през изминалата 1934 г. за здравната служба са изразходвани 2 288 960 лева. Осигурено им е безплатно ползване на баня: „Всички минни работници и служители и техните семейства се ползуват с безплатно къпане в минната баня“ (Пернишки миньор, 240: 7). Всички останали плащат по 10 лв. за вана и 5 лв. за басейна в старата баня; а в „новата баня“ – 15 лв. за вана и 3 лв. за басейна (Пернишки миньор, 293: 4). За съжаление, от това съобщение (от май 1936 г.) остава неясно коя точно баня е упомената като „нова“ и коя е „старата“ в града. Така или иначе този източник ни насочва към версията за едновременно съществуване на две обществени бани в Перник през по-голямата част от 1930-те години. Паралелно с благоустрояването на градското пространство, Мини „Перник“ се грижи и за хигиената в други населени места наоколо, напр. с. Дивотино. През юли 1935 г. Дирекционният комитет на предприятието отпуска 2 400 лв. за 30 тона въглища (четвърто качество), за да се направи обществена баня в това село (Радославов, 2016: 73).

Интересен пример за споменаването на банята в пресата, но същевременно и на водата като ключов фактор в традициите на градското пространство на Перник е „голямо циганско тържество“ в дома на Шаки Османов, състояло се по случай обрязването на синовете му Оче, Пашо и Селиман. Като завършек на празника, трите деца тържествено са закарани с кола на обществената баня, съпроводени от оркестър и кючеци пред погледа на гражданите (Пернишки миньор, 321: 1). Освен че посещават обществената баня, жителите на Перник явно използват за хигиенизиране и развлечение и водите на реката. Това разбираме от заповед (14 юни 1935 г.), с която е забранено къпането в р. Струма от новата баня до „под Попчева махала“, защото водите на реката са замърсени от дейността на банята, кланицата и от главния колектор на канализацията (Книга за заповедите на кмета на гр. Перник, т. 3, 261). Със заповед (16 юли 1937 г.) от лятото на 1937 г. изрично се забранява къпането конкретно на деца в реката, която според Общината е замърсена. Затова не се разрешава и на възрастните вече (Книга за заповедите на пернишкия общ. кмет, т. 5, 95).

Плувният басейн и идеята за спорт

По-долу ще обърнем внимание на откриването и използването на обществен басейн като един своеобразен белег за процесите на модернизация в града, и в този смисъл, контрапункт на използваните дотогава пространства в природата. Така при централата „6000 волта“ на р. Струма (на завоя на реката, до къщата на поп Иван) след Първата световна война е оформено естествено място за къпане, което на първо време замества нуждата от плувен басейн. Авторът се съмнява, че преди 1930-те години, т. е. преди Перник да получи статут на град, е имало наистина осъзната необходимост от плувен басейн в селището. Място за къпане и плуване на жителите е имало и на завоя при входа на парка, където се намирала и градската кланица, преди да се премести в селото. Друго такова място е при бента на воденицата между местностите „Кървавото“ и „Кракра“. Хората са плували и в руднични води – Куциановото езеро и блатото на „Гладно поле“. Както в пресата, така и изследователи изтъкват, че тези водоеми не са много безопасни. Изборът на място за плуване е по териториален принцип – на махали (Иванов и Ексеров, 2008: 6). Любопитна подробност е съобщението, че по донесение на кметския наместник с по 50 лв. са глобени шестима мъже в с. Мошино (част от Пернишката община), които се къпали голи в реката, а наоколо има голямо движение (Книга за заповедите на г. кмета на Пернишката гр. община, т. 7, 150).

Първите стъпки към изграждането на басейн са направени през 1936 г., когато от около 120 души е основан пернишкият клон на Българския народен морски сговор (БНМС) – културно-просветна и спортна организация. Тя пропагандира създаването на културен воден център и скоро Мината взима решение да се построи басейн в градския парк. Така постепенно започва оформянето на идеята за този най-вече „оздравителен“ център, състоящ се от парк за културни мероприятия, разсадник, гимнастически салон, стадион, ресторант, а и колодрум, започнат да се строи в края на 1930-те години (Иванов и Ексеров, 2008: 7). Създаването на басейн в гр. Перник може да се проследи в отчета на Мината (Изложение на мини Перник, 1936: 119). То е в дял „Инвестиции“ и е на стойност от над 328 320 лв. (Изложение на мини Перник, 1936: 119; цит. по Иванов и Ексеров, 2008: 8). По този начин е поставено и началото на организирания плувен спорт в града[16].

Много често в местните вестници темата за водата и използването ѝ в градска среда е в контекста на така нужното скоростно изграждане на канализация в кварталите на града. В същата преса обаче срещаме известие, в което вниманието е насочено към водата, но по един различен повод. Съобщението ни помага да получим повече яснота за това какво се е случило около плувния басейн и размахът, с който ръководството на Мината и Общината действат заедно. Може да прочетем, че на 27 март 1936 г. по инициатива на администратора на Мините – г-н Машаров, в минния бюфет се е състояло учредителното събрание с тържество на пернишкото Дружество „Морски сговор“. Решено е да се построи при минния парк един плавателен басейн по олимпийски образец (Пернишки миньор, 280: 4). После се подготвя и голяма „Великденска вечер“ на Българския народен морски сговор (клон Перник) в салоните на Минния театър. Предвидено е участието на симфоничния оркестър, а приходите са за построяване на „плавателен“ басейн в града (Пернишки миньор, 283: 4). Както и много други мероприятия или тържества, организирани от благотворителни дружества, и това е подкрепено от Мината. Особено когато става въпрос за събития, случващи се в района на Перник, Мината винаги предоставя безплатно салона на Минния театър, както е и в случая с БНМС. По-късно, при тържествата на открито, е бил предоставян и Минният парк в близост до плувния басейн (до Минната дирекция), както често се случва и с участие на Минната музика.

Но идеята за построяването на басейн в града намира и своите опоненти. В статия относно жилищния въпрос в Перник е обяснено, че в града живеят около 200 семейства под наем и затова има нужда от пригодени работнически жилища (стая и кухня) с градина – да се сади зеленчук. После е отправен призив да се строят жилища и „стига вече строежи на басейни, гимнастически салони, паркове и други…“ (Пернишка поща, 14: 1). Естествено, решението да се построи и басейн би допринесло градът да изглежда като по-модерно място. Басейнът е готов през 1937 г., но е открит през 1938 г. (Иванов и Ексеров, 2008: 8). Инициативата е на гореспоменатата организация Български народен морски сговор, средствата са основно от Мини „Перник“, но важното е, че тогава басейнът е възприеман като клон на Минната баня (от 1927 г.). Басейнът се използва при строги медицински правила за поддържане на хигиена и с налагане на глоби и наказания при нарушаването им в опит за „цивилизоване на населението“ (Стоянова-Лечева, 2004: 158). Този плувен басейн е един от първите в страната и е стопанисван от Минната служба за телесно възпитание. Любопитно е, че състезателите в местния отбор по плуване не са имали премии за участията си, освен безплатния вход за басейна (Иванов и Ексеров, 2008: 16).

Ил. 2. Плавателният басейн. Източник: 50 години Мини Перник, 1941: 375.

Част от политиката на Мини „Перник“, а и на Общината е да подкрепят спорта в селището/града. Сред младежките организации, свързани с идеята за спорт и здраве, и които са подкрепени, е например тази на скаутите. Още през 1925 г. са им отпуснати 20 хил. лв., а по-късно организираната в Мината среща от Софийската спортна федерация събира и дарения в натура (Радославов, 2019: 69–70). Спортът и неговото разпространение през онези години има връзка и с т. нар. юначество. При провеждането на Първия инспекционен юнашки събор в Перник (11–13 юни 1938 г.) в пресата са прокламирани основните ценности на „юначеството“, сред които най-важните са „сила“, „здраве“ и „нравствена чистота“ (Пернишки миньор, 402: 6). По случай събитието е преустроено минното игрище в града. Заявява се, че заниманията, организирани от юначеските дружества, се провеждат на „простор“, „чист въздух“ и „светло слънце“, като така се създава едно здраво поколение (Пернишки миньор, 402: 7). Като част от събитието, на втория съборен ден (13 юни 1938 г.) е обявено състезание по воден спорт, но без да е уточнено изрично къде ще се провежда (Пернишки миньор, 402: 10). Може да се предположи, че това се е случило именно в новооткрития басейн.

Грижата за здравето на работещите в Мината

През 1920-те години се открива минерална водолечебна станция за болни миньори в с. Банки (дн. гр. Банкя) (50 години Мини Перник, 1941: 298). Оттогава насетне Мината, която по това време все още няма автономен статут, започва да изпраща там заболели миньори, страдащи от ревматизъм с цел възстановяване на силите им (Радославов, 2021: 57). След Освобождението Банкя е малко селце със стара минерална баня, но развитието му е скоростно и през 1930-те години някои го определят като „най-елегантния“ български курорт (Георгиев, 1983: 330).

Още при откриването на Мината (1891 г.) работниците се ползват с безплатна медицинска помощ. Началото е поставено през 1894 г. с една аптека и една амбулатория, обслужвани от само един фелдшер. От време на време свои посещения там е правел и софийският околийски фелдшер, за да преглежда заболели миньори (50 години Мини Перник, 1941: 297). През 1899 г. е назначен на работа към Мината един постоянен лекар, като е построен лазарет-амбулатория. По-тежките случаи са изпращани в Александровска болница в столицата. Първоначално лечението – амбулаторно или болнично, е само за служители и работници на Мината, но не и за членове на техните семейства. С годините мащабът на тези мерки нараства и след Първата световна война вече за здравето на работниците се грижат няколко лекари, фелдшери, санитари, милосърдни сестри, акушерка, аптекар и др. През 1922 г. е открита още една амбулатория в кв. „Хумни дол“. През следващата година завършва строежът на новата болница, с което леглата за лежащо болни в селището нарастват до 50 (50 години Мини Перник, 1941: 298). През 1925 г. броят на болничните легла нараства на 70 (50 години Мини Перник, 1941, 299). Населението на Перник (село и минно селище) през 1926 г. е около 15 хил. души и с нарастването на жителите се увеличават работещите, както и здравните нужди. Друг важен момент е и постепенното трансформиране на новата постройка за амбулатория в отделение за заразни болести. От 1928 г. в болницата започват да се приемат на лечение, макар и платено, всички по-тежки случаи от селището и околните села. От такси са освободени само случаите на заразни болести (50 години Мини Перник, 1941: 299).

През десетилетието 1925–1935 г. се строи интензивно с цел подобряване жилищната среда и хигиеничния начин на живот на работниците. Така е изградена чрез т. нар. сгрупиран строеж и миньорската колония в кв. „Твърди ливади“ (50 години Мини Перник, 1941: 290), в която е построена и споменатата по-горе минна баня. Социалната политика на Държавни мини „Перник“ е в посока и на грижи за подобряване на социалния бит на работниците. Първо, по силата на чл. 28 от Закона за експлоатация на Мини „Перник“, на минните работници и служители е признато правото на участие в годишната печалба на Мината (от 1925 до 1934 г. са изплатени т. нар. тантиеми на стойност 169 329 355 лв.); второ, безплатни жилища: за 1934 г. – 2461 човека (на щат и надница) се ползват от такива. Модерните минни жилища с хубави, приветливи градинки са 335 (1689 стаи и 855 кухни вътре)[17] за 70 млн. лв.; и трето, вече споменатото безплатно къпане в минната баня за работниците и техните семейства (Пернишки миньор, 240: 7). Освен това е предвидено 25% от цялата печалба на предприятието да отива за „културно-социални и здравни цели“ за работещите (50 години Мини Перник, 1941: 325).

След 1925 г., когато на 19 февруари излиза законът, даващ автономност на Мината, са създадени два ръководни органа, които да уреждат изпращането на миньори на лечение: Административен съвет на мините в България и Дирекционен комитет на мина „Перник“. Лятото на 1928 г. е първият момент, в който ръководството на Мините изпраща работници на възстановяване и лечение във водолечебната станция в Кюстендил, след като тази база е била преместена там (от Банки). Специалистите по темата определят това като важен „социален акт“, целящ както подобряване грижата за работещите, така и повишаване производителността на труда в Мините. Мястото не е избрано случайно – налични са минерална вода, чист въздух и подходящ климат (Радославов, 2021: 55). За функционирането на водолечебната станция в Кюстендил (в училище „Марин Дринов“) първоначално ръководството отделя по 50 хил. лв. на година, а през 1931 г. даже 90 хил. лв. (Радославов, 2021: 57). През 1929 г. е открита климатолечебна станция при манастира „Св. Панталеймон“ (на около 2 км югозападно от Перник) с около 50 легла. Там се изпращат работници с тежки заболявания в месеците между май и септември или пък отслабнали и изтощени, а и такива, които се нуждаят от слънцелечение (50 години Мини Перник, 1941: 299). Тази станция при Голо Бърдо (при манастира) функционира от 1930 г. (Радославов, 2021: 56). В пресата също намираме свидетелства, че се предлага „безплатно курортно лечение“ за миньорите – през 1934 г. там са били 95 от тях, за общо 1 785 „лечебни дни“ (Пернишки миньор, 240: 7).

В края на 30-те и началото на 40-те години Мини „Перник“, освен че инвестира нарастващи парични средства за функционирането на водолечебната станция в Кюстендил, плаща и наем (във въглища) на собственика на сградата – Женското благотворително дружество „Майчина любов“ (Кюстендил). Нараства и броят на лекуващите се и през 1939 г. той вече достига 419 работници (Радославов, 2021: 62). През 1942 г. дори започва строежът на нова сграда на водолечебната станция, в което начинание Мината инвестира цели 500 хил. лв., но инициативата е спряна след септември 1944 г. (Радославов, 2021: 63).

Още при придобиването на автономия от страна на Мини „Перник“ се уреждат т. нар. ученически колонии за летуване и морелечение на деца на миньори. Първата такава е през 1926 г. в гр. Анхиало (дн. Поморие), като първоначално е в сградата на училище (50 години Мини Перник, 1941: 299). Именно тогава Мината изпраща 36 болни миньорски деца на морелечение. В 1929 г. Мината построява и специална за случая сграда, което дава възможност за увеличаване на бройката и, в зависимост от легловата база, големината на групите варира между 120 и 150 в различните години след това (Радославов, 2021: 56). Такава е построена и в разположеното в полите на Витоша с. Кладница за същите цели (50 години Мини Перник, 1941: 299). Там, в близост до Кладнишкия манастир (1 250 м н. в.), планинското летуване започва от 1929 г., като първоначално са изпратени 76 болни деца, за да достигне броят им до 130 през следващите години (Радославов, 2021: 56).

Като друг вид грижи от страна на Мини „Перник“, свързани със здравето и хигиената в рамките на селището, може да отбележим, че още през 1910 г. е създадена санитарна команда към медицинската служба, която има за задача почистването на улиците около минния център. В 1924 г. тази служба разширява своите функции: закупена е парна машина, с която да се извършва дезинфекция. Освен това санитарната команда се грижи вече и за личната хигиена на работниците и населението в района, поддържа обществената баня, подпомага борбата с паразитни и заразни болести. В началото на 30-те години в Перник вече има и лаборатория за изследване на кръв, урина, храчки и др. Назначен е консултант по болести на очите, носа и ушите.

По инициатива на кмета през 1933 г. се предвижда в града да има цикъл от беседи по квартали, както и в селата Калкас, Църнел и Богданов дол. Беседите са организирани от д-р Павлов, началник на здравната служба при общината и засягат обществената хигиена и здравеопазването (Пернишки миньор, 42: 2). Санитарната команда, вече оглавявана от лекар, през 1933 г. е преименувана на Здравна служба, като по това време към нея са зачислени и двама души на длъжност „надзирател по чистотата“. Малко по-късно правомощията на главния лекар на Здравната служба се разширяват по посока да следи за заразните болести в минните училища като училищен лекар. Освен това иновация е и че с помощта на Мината са открити перални за работниците и техните семейства (50 години Мини Перник, 1941: 300). През 1940 г. също има важни промени, осъществени в името на работниците, някои от които са: построени са две почивни работнически станции; устройват се 150 беседи за хигиена и добро хранене; основани са десет спортни групи; организирани са 57 туристически излета (Делчев, 1941: 85). През 1941 г. са открити две детски летни игрища и трапезарии за деца (Делчев, 1941: 86 – 87). При изброяване успехите на Мината не може да не отбележим и откритата здравно-съвещателна станция за деца и кърмачета (50 години Мини Перник, 1941: 300).

Неоспоримо е, че Мината се грижи за здравето на работниците и на работното им място[18]. Подобрява се хигиената в рудниците – въведено е използването на карбидни и електрически лампи вместо маслени, с което се подобрява осветлението и се намаляват вредните изпарения в галериите. Примитивните клозети към галериите, направени от бурета, са заменени с херметически затворени цинкови такива (50 години Мини Перник, 1941: 299). Наред с това, през 1926 г. са въведени осем електрически локомотива, от които четири са дадени на рудника „Цалева круша“ и с тяхното използване се предотвратява допълнителното замърсяване на рудничния въздух, което вреди на миньорите заради употребата на бензинови локомотиви. За да бъде облекчена работата на копачите в забоите, още през 1922 г. управлението на Мината доставя 32 подкопни машини („Флотман“, „Ингерзол“ и „Демаг“ със сгъстен въздух) (50 години Мини Перник, 1941: 126). Въпреки незадоволителните резултати от тази механизация на труда по отношение на цената на въглищата, Мината не се отказва от иновацията, целяща облекчаването труда на работещите. Така през 1938 г. като част от идеята за модернизирането в същия рудник са доставени и десет возими електрически верижни подкопни машини „Корфман“, което значително облекчава работата. Подобно модернизиране се случва през 20-те и 30-те години и в другите рудници и шахти (50 години Мини Перник, 1941: 127). Важността на вентилационните системи в рудниците излиза на преден план с информацията, че отначало, въпреки грижите на ръководството, по-старият тип технологии не са били достатъчни, за да дишат работниците нормално и това е непреодолима предпоставка за възникването на белодробни заболявания. Например при южни ветрове през лятото в рудниците „едва се работи“ заради „тежък въздух“ и е трябвало работниците да излизат навън и да чакат с часове или дори дни, за да се подобри качеството на въздуха. Поради лоша вентилация в някои галерии през летния сезон температурата достига 40°C. Освен че всичко това засяга здравето на миньорите, води и до загуби за предприятието. За да облекчи това положение, ръководството закупува електрически вентилатори, които към началото на 40-те години вече наброяват 67 за цялата Мина (50 години Мини Перник, 1941: 220).

Отделно от всичко това е важно да се отбележи и че през 1938 г. е сформиран пернишкият клон на българското дружество на „Червен кръст“ от 35 души, които за три години нарастват на 725 души, повечето служители на Мината. Това дружество организира множество сказки и беседи, които засягат здравето, хигиената и грижата за тях. Освен това към училищата в Перник функционира и Младежки „Червен кръст“. Също така функционира и Минна служба за телесно възпитание (от 1925 г.), като една от основните ѝ цели е да „създава условия за всестранно спортуване“, организирайки летувания, спортни тържества, състезания и др. (50 години Мини Перник, 1941: 373). Тази организация за телесно възпитание и спорт разполага с редица обекти, сред които и „къпален басейн“ с размери 20 на 50 метра и с „просторен плаж, обилна топла и студена вода, душове, гардеробна, спортни трамплини и кули“. Тези спортни обекти се ползват годишно от 1500 миньори, 1800 юноши, 2000 деца на работещи в Мината. Освен това в селището функционира от 1924 г. (създаденото още през 1920 г. от група служители на Мината) дружество „Юнак“ (50 години Мини Перник, 1941: 374). 

Обобщение

В заключение на изложеното дотук може да се обобщи, че хигиенните правила и наредби в Перник през разглеждания период може най-общо да бъдат разделени на общодържавни и общински – много често те биват въвеждани паралелно и съгласувани с полицията и нейните действия. В по-общ план това е свързано със започналата у нас през 20-те години на ХХ в. комплексна програма за социална реформа, в рамките на която се развиват редица области – хигиена, превантивна медицина, образование, лечебна педагогика, въздържание от алкохол и др.

Тъй като понятието „хигиена“ е продукт на модерното време, то не може да не бъде засегнато при изследването на процеса на модернизация, който – макар и с различни от общоевропейските темпове и срокове – протича и в българските села и градове. Прави впечатление употребата на думата „хигиена“ от страна на общинските власти в наредбите, както и на прилагателните „хигиенно“, „хигиенни“ – както в конкретен план, така и в по-общ, засягащ гражданското самосъзнание и самоконтрол – за по-чисти улици, заведения, дюкяни, кръчми и ресторанти, но и дворове, нужници, обори, хамбари, курници и др. На този фон в края на 30-те години на ХХ в. в наредбите вече се говори и за държавен стандарт – каква да е хигиената в публичните пространства, а и в частните имоти – еднакви за всички в града и прилежащите към него селища (канализации, нужници и т. н.).

Наред с това, има и правила и наредби, които се отнасят само до дейността на Мината и нейните служители. Тези правила са съгласувани най-често с Общината и засягат хигиената в градското пространство на Перник, включително и на територията на Мината. Всички те често се явяват причина за конфликт освен между властите и жителите на града, така също и между самите хора (професионални и локални общности, махали и др.). Използването на водата в рамките на селището/града се оказва ключово за поддържането на хигиената в публичните и частните пространства. На битово ниво тя осигурява чистота, гарантираща здравословни условия на живеещите в Перник и околността. На идейно ниво използването на водата (за миене и къпане) по нови правила, зададени от местната или централната власт, показва до каква степен членовете на общността са склонни да приемат въвеждането на модерните норми и разбирания. Построяването и поддържането на обществена баня, както и на басейн, а също и изграждането на канализация в Перник, и то изключително с помощта на Мината, са доказателство, че процесите на модернизация протичат в едно ускорено за района темпо. Те допълват външния облик на града и са също визуален израз на урбанизацията на това населено място, като същевременно се усилват връзките с околните села чрез подобряване на инфраструктурата.

В края на 1930-те години наредбите, които призовават за чистота на всички улици, дворове и фасади на къщи и други постройки, излизат в пернишките Книги за заповедите на кмета на всеки 3–4 месеца (средно по веднъж на сезон), като всеки път се обяснява, че тези вече съществуващи правила не се спазват и затова мерките и глобите стават още по-„солени“. „Агентите“ на Общината си вършат работата старателно и редовно съобщават за нередностите, особено за тези, свързани с хигиената. Чести са и глобите при „търговските заведения“ за неспазване на наредбата издадена от Общината за работното време. Със сигурност указите на местната власт се издават с цел осъществяване на по-добър контрол и осигуряване на безопасност на участниците в групови мероприятия, по-стриктен ред и спазване на нормите, независимо дали засягат битовата или нравствената хигиена и дали нивото е държавно, общинско или на Мини „Перник“. Наблюдава се нормиране на всички нива и контрол (в хигиената и не само) на държавата над обикновените граждани. Усилва се цензурата, а общите правила за поведение по отношение на чистотата и публичната физическа и нравствена хигиена стават все по-строги за обикновените хора, особено в годините преди Втората световна война. Със започването на войната общинските наредби отнасящи се до определени рестрикции (общински или държавни) се увеличават прогресивно, като стават все по-лаконични като съдържание. Нарастват глобите спрямо граждани, нарушили военновременните правила, а на водата започва да се гледа все повече като на важен военновременен ресурс, който трябва да бъде пестен и пазен от нерегламентирани действия, вместо като средство за забавление, условие за спорт или гаранция за чистота и добра хигиена.

Изброените мерки, свързани с хигиенизацията, са част от глобалния контекст на засилващ се авторитаризъм през втората половина на 30-те години на ХХ в., който води до много по-стриктен полицейски надзор върху всички сфери на обществения живот. Но е факт, че българинът от края на разглеждания период е човек, който е надраснал ограничеността на предшествениците си отпреди две-три десетилетия, защото е интегрирал новите хигиенни норми до степен, в която те се превръщат в неотменна част от неговата ценностна система. В този смисъл, държавните и общинските инициативи за цялостно подобряване на бита и на хигиената в частност дават своите положителни резултати, и така България успешно се вписва в цялостния процес на модернизация на Балканите и в Европа.

 

Библиография

50 години Мини Перник (1891–1941). 1941. София: Книпеграф.

Ангелова, Милена. 2008. „Образцово село“. Модернизационният проект за селото в България (1937–1944 г.). Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“.

Антонов, Емил. 2018. „Индустриализацията“. В: Българска етнография (посетено на 4.04.2024 г.). 

Антонов, Емил. 2018. „Урбанизацията“. В: Българска етнография (посетено на 4.04.2024 г.).

Асенов, Петко. 1969. Брезник и Брезнишко (Ист. очерк). София: Отечествен фронт.

Банков, Милен. 2003. Из спомените на един перничанин. Перник: Сибия.

Борисова, Румяна. 2012. „Старият Перник“. В: Хрумки, раздумки, рошави мисли. (посетено на 4.04.2024 г.).

Василева, Дария. 1994. „Облеклото на интелигенцията в големите български градове (1878–1912)“. Българска етнография, 1: 48–73.

Велев, Вельо. 2010. Местните имена в Пернишко. Велико Търново: Фабер.

Велинова, Зорница и Начев, Ивайло. 2016. София и балканската модерност. София: Рива.

Галанова, Мария. 1994. „Градската тема в българската възрожденска книжнина“. Българска етнография, 1: 26–47.

Георгиев, Георги. 1983. София и софиянци (1878–1944). София: Наука и изкуство.

Даскалов, Румен. 1998. Между Изтока и Запада: български културни дилеми. София: ЛИК.

Даскалов, Румен. 2005. Българското общество (1878–1939), т. 1, Държава. Политика. Икономика. София: Гутенберг.

Даскалова, Красимира. 2012. Жени, пол и модернизация в България. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Делчев, Делчо. 1941. В кръчмата на Бай Танаса. София.

Димитрова, Нина. 2011. „Кафенето/кръчмата – свърталище на 'асфалтената' интелигенция: визии на междувоенния български авторитаризъм“. Философия: двумесечно научно-методическо списание, 3: 99–104.

Златният алманах на България. 1941. София: Съюз на провинциалните журналисти в България.

Иванов, Румен. 2018. Забравените кметове и развитието на село и град Перник (1879–1944). София: Изток-Запад.

Иванов, Иван, Ексеров, Никола, Цанов, Иван, Александров, Игнат, Лазаров, Пиер и Панайотов, Христофор. 2008. Плувният спорт в Перник. София: Сдружение Асоциация на българските плувци. 

Ковачев, Марин. 1993. Местният периодичен печат в България като обект на краезнанието. Велико Търново: Сириус 4. 

Коцева, Виолета. 2005. „‘Насила чистота не става’ (Държава, общество и хигиена)“. Минало, 1: 73–83.

Коцева, Виолета. 2013. „Обществена хигиена и здравеопазване в селата Подвис и Прилеп и гр. Сунгурларе (историко-етнографски аспекти)“. В: Коцева, Виолета (състав. и ред.) История и култура на старопланинското население (по примера на общините Етрополе и Сунгурларе). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 259–273.

Коцева, Виолета. 2012. „‘Събота – на баня, неделя – на пазар’ (Няколко щриха към личната хигиена на българите от края на XIX и началото на XX в.)“. Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет, Специалност Етнология, т. 2, 168–184.

Крумова, Венцислава. 2023. „За автономното управление като форма на стопанско управление и държавна политика след края на първата световна война“. Известия на Регионален исторически музей – Перник, т. 3, 233–254.

Манова, Цветана, Крумова, Венцислава и Стоянова-Лечева, Зорница. 2012. „Празникът на Мината в Перник“. В: Известия на Регионален исторически музей – Русе, т. 16, Град – етнология – социализъм, 324–358.

Манова, Цветана. 2011. Сокове от корена: етноложки интервюта. Перник: Дворец на културата.

Маркова, Мира. 2011. Локалните градски култури: етноложко изследване на софийския квартал Редута и град Стрелча през XX – началото на XXI век. Русе: Медиатех.

Радославов, Георги. 2016. „Щедри дарения на пернишката мина към общините и българската авиация (1925–1944 г.)“. Минало, 4: 67–87.

Радославов, Георги. 2019. „Из историята на Държавни мини „Перник“. Пернишката мина подкрепя организационно и финансово благотворителни дружества в България“. Минало, 2: 69–89.

Радославов, Георги. 2021. „Водолечебната станция за ревматично болни миньори в Кюстендил – база за възстановяване и лечение на тежкофизическите работници от Перник (1925–1944 година)“. Минало, 2–3: 54–63.

Списаревски, Константин (състав. и ред.). 1911. Търговски индустриален алманах на Царство България. /Година II/. София: Самиздат, Драгиев.

Стоянова-Лечева, Зорница. 2004. „Перник – конструиране на градско пространство (1880–1945)“. Български фолклор, 1–2: 147–160.

Promitzer, Christian. 2015. „Racism under the Protection of Biology – A Controversy among Bulgarian Scholars about ‘Race’, ‘Nation’, and ‘Biology’ on the Eve of the Second World War”. Балканистичен форум, 1: 237–251.

Архивни материали от фондовете на Държавен архив – Перник

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 1, т. 1. Градско общинско управление – Перник. Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община (начената на 1 април 1931 г. – свършена на 20.IX.1932 г.). 

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 2, т. 2. Градско общинско управление – Перник. Книга за заповедите на кмета на Пернишката градска община (начената на 21.IX.1932 г. – свършена на 30 Юлий 1934 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 3, т. 3. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на Кмета на гр. Перник (Начената на 31 Юлий 1934 г. – Свършена на 29 Октомврий 1935 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 5, т. 5. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповѣдитѣ на Пернишкия общ. Кметъ (Начената на 26 Ноемврий 1936 г. / Свършена на 4 Мартъ 1938 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 7, т. 7. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на г. Кмета на Пернишката гр. община (Начената на 22 декември 1938 г. – Свършена на 30.XII 1939 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 8, т. 8. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедитe на г-н Кмета на Пернишката гр. община (Начената на 30.12.1939 г. / Свършена на 31.12.1940 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 9, т. 9. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на Пернишкия градски общински Кмет (Начената на 09.01.1941 г ./ Свършена на … 194… г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 10, т. 10. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на Г-н Кмета на Пернишката градска община (Начената на 29.09.1941 г. / Свършена на 14.07.1942 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 11, т. 11. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на Г-н Кмета на Пернишката градска община (Начената на 15 юлий 1942 г. – Свършена на 15 мартъ 1943 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 12, т. 12. Градско общинско управление – Перник. Книга за Заповедите на Кмета на Пернишката Градска Община (Начената на 16.III.1943 г. – Свършена на 24.VIII.1943 г.).

ДА – Перник, ф. 132К, оп. 1., а. е. 13, т. 13, КНИГА за Заповедите на Кмета на Пенишката [sic] Градска Община (начената на 24-VIII-1943 г. / свършена на 11-V-1944 г.).

ДА – Перник, ф. 163, оп. 1, а. е. 1, т. 1. Градски общински народен съвет – Перник, КНИГА за заповедите на КМЕТА на Пернишката гр. община (начената на 12 май 1944 г. / свършена на 15.11.1944 г.).

Периодика

Перничанче: (бр. 1 / 24.12.1937); (бр. 2 / 5.03.1938).

Пернишка поща: (бр. 1 / 15.08.1936); (бр. 14 / 28.11.1936).

Пернишки миньор: (бр. 14 / 28.02.1933); (бр. 16 / 14.03.1933); (бр. 17 / 21.03.1933); (бр. 19 / 04.04.1933); (бр. 20 / 11.04.1933); (бр. 33 / 11.07.1933); (бр. 35 / 25.07.1933); (бр. 42 / 12.09.1933); (бр. 52 / 14.11.1933); (бр. 78 / 02.04.1934?); (бр. 89 / 13.05.1934); (бр. 124 / 13.09.1934); (бр. 195 / 22.05.1935); (бр. 196 / 25.05.1935); (бр. 198 / 01.06.1935); (бр. 220 / 17.08.1935); (бр. 240 / 01.11.1935); (бр. 257 / 4.01.1936); (бр. 263 / 1.02.1936); (бр. 266 / 12.02.1936); (бр. 269 / 22.02.1936); (бр. 271 / 29.02.1936); (бр. 274 / 11.03.1936); (бр. 278 / 25.03.1936); (бр. 279 / 28.03.1936); (бр. 280 / 1.04.1936); (бр. 281 / 4.04.1936); (бр. 283 / 11.04.1936); (бр. 285 / 18.04.1936); (бр. 287 / 25.04.1936); (бр. 288 / 29.04.1936); (бр. 289 / 2.05.1936); (бр. 293 / 20.05.1936); (бр. 295 / 27.05.1936); (бр. 296 / 30.05.1936); (бр.298 / 6.06.1936); (бр. 303 / 24.06.1936); (бр. 305 / 4.07.1936); (бр. 310 / 8.08.1936); (бр. 311 / 15.08.1936); (бр. 315 / 12.09.1936); (бр. 320 / 17.10.1936); (бр. 321 / 24.10.1936); (бр. 402 / 12.06.1938 / специален). 

Пернишки новини: (бр. 1 / 19.10.1931); (бр. 3 / 2.11.1931).

[1] На 18 юни 1929 г. от 22-то Обикновено народно събрание е гласуван Закон за преобръщане на Червенобрежката, Пернишката, Светиврачката и Сейменската селски общини в градски. Това е утвърдено с Указ № 402 на Цар Борис III от 26 юни 1929 г. и публикувано в Държавен вестник на 18 юли същата година (Иванов, 2018: 11–12).

[2] Терминът микроистория е използван за първи път от американския историк Джордж Стюарт през 1959 г. През 60-те години излиза на преден план и като част от несъгласието на някои автори с модерните по онова време структуралистки идеи. Смята се, че идеята за писане на микроистория води началото си от Италия през 70-те години. В нея е включена и социалната история (Джовани Леви), и културната история (Карло Гинзбург).

[3] Вж. Община Перник. б. д. „Малин Николов Боснешки – от юни 1923 до 31 декември 1931 г.“ (посетено на 04.06.2024 г.)

[4] Сакà (от араб. през тур. saka.) – буре, прикрепено на двуколка, теглена от кон или магаре, с което се разнася и доставя вода в безводни населени места.

[5] Относно изграждането на водопровод и канализация вж. Община Перник. б. д. „Малин Николов Боснешки – от юни 1923 до 31 декември 1931 г.“ (посетено на 04.06.2024 г.)(посетено на 4.04.2024 г.)

[6] Официално Мината прави инвестицията от 328 321 лв. през 1936–1937 г. за изграждането на „плавателен басейн при минния парк“.

[7] Хронология на събитията в Перник (посетено на 4.04.2024 г.)

[8] Напредъкът на селището (посетено на 27.06.2023 г.)

[9] В съобщение на първа страница във в. Пернишки миньор (196: 1) е анонсирано започването на работите по построяването на пернишкия водопровод. 

[10] Община Перник [Вяра]. б. д. „Перник е известен с лековитите си води от древността“ (посетено на 15.04.2024 г.)

[11] Една такава новина е напр. новината, че Мината е раздала като подарък по 250 гр. грозде на децата, присъствали на сказка в Минния театър, състояла се на 11 октомври по случай т. нар. Гроздова седмица в Перник, организирана от местното въздържателно дружество (Пернишки миньор, 320: 1). Тук може да се направи паралел с т. нар. Седмица на чистотата, за която ще стане дума в следващия параграф.

[12] Статистиката относно броя на местните печатни издания за региона на Перник в периода 1844–1944 г. е в полза на града: Перник – 44, от които пет са еднолистни; Радомир – 33 издания, а в Брезник – само шест (Ковачев, 1993: Приложение 21).

[13] В. Пернишки миньор има подзаглавие: Вестник за информация и минни въпроси, изписано и на френски език: Pernichki Minieure – Journal pour information et question des mines, и още – „Излиза Среда и Събота за Перник, Радомир, Брезник и Трън“ (гл. ред. Кръстю К. Георгиев; редакция и администрация – гр. Перник; директор-стопанин: Коста Кръстев).

[14] Те са предвидени да се състоят в помещението на станцията в 4 ч. следобед от 26 февруари до 13 март 1936 г., а последната лекция е на тема „Детски дневни приюти, игрища, трапезарии и хигиена на жилището“ с лектор д-р Б. Павлов (Пернишки миньор, 271: 4).

[15] Тук явно се има предвид брой къпания, тъй като по онова време в града няма толкова много жители/минни работници.

[16] В областта на плувния спорт Перник има своите герои – за един от най-големите плувци е признат Игнат Александров (Лалата), активен състезател и по водна топка от края на 1930-те и 1940-те (Банков, 2003: 180).

[17] Никъде не е упоменато изрично, но сравнявайки броя на жилищата с броя на кухните, под „жилище“ можем да разбираме сграда с няколко (поне два) апартамента.

[18] При изброяване успехите на Мината е отбелязано още и че е построен „образцов, модерен работнически стол“, който дава евтина, здрава и питателна храна на работниците. Освен това към рудниците и под ръководството на стола са организирани седем чайни, където сутрин се раздава на миньорите „безплатно гореща чаена вода“ (Пернишки миньор, 240: 7).

Биографична справка

Емил Антонов е бакалавър историк-етнолог и магистър по етнология и културна антропология (СУ „Св. Климент Охридски“). Редовен докторант в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН (секция „Историческа етнология“), изследователска теза: Обществени заведения за хранене – измерения на ранната модернизация. Микроизследване на Перник 1878-1944 г. Съосновател и зам.-председател на Сдружение „МЕДИУМ – лаборатория за култура и образование“ – организация за социално, културно и образователно подпомагане (осн. 2013 г.). Част от обучителната програма на Музикотерапевтичен институт – София (към Българската асоциация по музикотерапия). Редовен член с право на работа под супервизия в областта на музикалната психотерапия. Преводач на иберо-американска литература. Области на научен интерес: микроистория, хигиена, въздържателни движения, култура на храненето, японска култура, дзен, шаманизъм, Латинска Америка.

Email: kanas_iuvigi[at]abv.bg