Минералната баня като фактор за благоустрояването на софийския квартал „Горна баня“ (развитие на селището като балнеологичен курорт в периода 1927–1946 г.)

Стамен Кънев

Резюме: Наличието на топли минерални извори до голяма степен предопределя развитието на курортното дело в Горна баня. В периода 1927–1946 г. селището се обособява като значим лечебен и почивен комплекс. По това време завършва строежът на модерната обществена минерална баня, приемат се първите благоустройствени правилници и през 1938 г. селото става квартал на София. През 1946 г. новата власт в държавата учредява специален административен орган – Санаторно-курортното управление. То има големи правомощия при взимането на стратегически решения.

В предложената статия се прави преглед, синтез и анализ на архивни източници, периодичен печат и други материали, които се отнасят до първите по-значителни стъпки за благоустрояването на днешния кв. „Горна баня“. Целта на текста е да покаже, че наличието на лечебния минерален извор и необходимостта от достъпност до обществената минерална баня са предпоставки за развитието и утвърждаването на селището като курорт и център за лечение.

Ключови думи: обществени минерални бани, благоустройство, градоустройство, модернизация, София, курорт, туризъм, здраве

The Mineral Bath as a Factor for the Urban Beautification of the Sofia Neighborhood “Gorna Banya” (Development of the Settlement as a Balneological Resort in the Period 1927–1946)

Stamen Kanev

Abstract: The existence of hot mineral springs has greatly predetermined the development of resort tourism in Gorna Banya. In the period 1927-1946, the settlement developed as a significant health and recreation complex. Those two decades witnessed the construction of the modern public mineral bath and the introduction of the first development regulations; in 1938 the village became a neighborhood of Sofia. In 1946, the new state authority established a special administrative body – the Sanatory and Health Resort Administration. It had great powers in making strategic decisions.

The article presents a review, synthesis and analysis of archival sources, periodicals and other materials that relate to the first major steps in the development of the modern-day neighborhood of "Gorna Banya". The aim of the text is to show that the presence of the healing mineral spring and the need for accessibility to the public mineral bath were prerequisites for the development and establishment of the settlement as a resort and health center.

Keywords: public mineral baths, urban beautification, urban planning, modernization, Sofia, resort, tourism, health

Citation: Кънев, Стамен. 2024. „Минералната баня като фактор за благоустрояването на софийския квартал „Горна баня“ (развитие на селището като балнеологичен курорт в периода 1927–1946 г.)”. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/880-kanev.html.

Увод

Темата за ролята на обществените минерални бани е пространна. Те заемат съществено място в културата и живота на различни народи по света. През вековете оказват влияние както на ежедневните навици, така и на празничните ритуали на населението на Балканите. В исторически план имат значение за бита, здравето и благосъстоянието на немалка част от българите.

Сградите на минералните бани се строят предимно върху топъл извор и служат не само за поддържане на хигиена, но също така за общуване, почивка, извършване на традиционни обичаи и провеждане на профилактични и лечебни процедури. Изграждат се както в градското пространство – в централната част или в отделна махала, така и на главни търговски пътища. През османския период по днешните български земи минералните бани обикновено се издигат на мястото на античните и често се съобразяват със заварената планова схема (Харбова, 1991: 134).

Натрупаната до момента информация е чудесна отправна точка за задълбочаване на знанията и очертаване на по-детайлни граници на социокултурните употреби и влиянието на минералните бани върху развитието на селищата през различните исторически времена. Това изясняване ще допринесе за разбирането на културната стойност на обществените минерални бани. Опазването и съхранението на наследството от предишните поколения е белег и израз на общественото достойнство и самооценка.

Цели, хронологични рамки и методи на изследването

Въпреки поставените рамки на настоящата статия, които хронологически са затворени в първата половина на миналия век, текстът препраща към актуален за съвременността ни проблем, а именно същността, предназначението и ролята на обществените минерални бани. Един от ключовете към разбирането и осмислянето на въпросите, свързани с тези сгради, се намира в историята около създаването им, както и значението им за развитието на градовете и курортите.

В настоящата статия разглеждам функционирането на минералната баня в столичния кв. „Горна баня“ в периода 1927–1946 г. Целта е да се разкрие, че в основата на динамичния процес по благоустрояване на квартала и най-вече обособяването му като курортно средище е именно наличието и функционирането на модерна минерална баня. Тогава се полагат основите за развитието на „Горна баня“ като място за отдих и лечение. Хора от цялата страна и от чужбина организират почивките си или се лекуват поради климатичните условия, чистия въздух и свойствата на минералната вода.

Историческата перспектива позволява да се види, че изворът в „Горна баня“ и различните бански сгради, които са се изграждали над него през вековете, играят изключително важна роля при заселването и облагородяването на района. Постепенно селището се развива и разраства, но неговата сърцевина не се измества – банята се обособява не само като емблема, символ на населеното място, утвърждава се като основен фактор за благоустрояването, подобряването на качеството на живот на местното население и образуването на оздравителен и балнеологичен курорт. През 1914 г. се приема първият благоустройствен правилник на тогавашното предградие на София. Той предопределя в значителна степен бъдещото му развитие и залага основите на курортното дело. През 1927 г. е завършена модерната сграда на банята, която изниква на мястото на старата турска минерална баня. Деветнадесет години по-късно, през 1946 г., новата власт в държавата учредява специален административен орган – Санаторно-курортното управление. То има големи правомощия при взимането на стратегически решения, като свежда до минимум инициативата на местното население.

В разглеждания период лекари и общественици разучават и прилагат западноевропейския опит при изграждането на центрове за лечение и отдих в България. Близостта до София, природните дадености и възможностите на местните жители да отдават под наем стаи създават условия за развитието на курортното дело и здравните услуги в „Горна баня“. На базата на изследване на документи от Държавния архив – София, свързани с решения на местната власт, нормативни документи и проучване на периодичния печат, като например сп. Курортно дело, Известията на балнеоложкото дружество в България и др., в настоящата статия се прави анализ на предпоставките за и самия процес на благоустрояване на населеното място във връзка с минералната баня.

Кв. „Горна баня“ – историко-демографски очерк

Заселване и първоначално развитие на селището

Кв. „Горна баня“ е разположен на първия от терасовидно издигащите се хълмове на Люлин планина, на девет километра югозападно от центъра на София. На юг граничи с кв. „Княжево“, на север и изток – с кв. „Овча купел“. Днес „Горна баня“ е част от столичния общински район „Овча купел“.

Според историческите данни първоначалното селище се образува през XVI век. За това най-голяма роля изиграва топлият минерален извор, който е открит случайно от турски бей по време на лов в гъсто залесената местност някъде в началото на века. Легендата гласи, че тогава две от хрътките му страдали от кожна болест. Те пили от водата, а слугите ги изкъпали в нея. Скоро след това кучетата оздравели. Беят бил толкова впечатлен, че успял да издейства да му се даде владение над тази местност. Изсякъл гората около мочурището и построил наблизо чифлик. Наредил и изграждането на малка баня, която да се използва само от него и най-приближените му. Поради липса на работна ръка от областната управа в София му осигурили стотина затворници от пиротския затвор – първите заселници на с. Горна баня. Старата баня се запазва до 1922 г., когато, при управлението на Александър Стамболийски, започва строежът на нова баня, завършена и открита през 1927 г. (Челебиев, 1985: 6; Божкова, 1989: 8–10; Мортев, 1949: 23). През следващите десетилетия селото се развива и разраства. Неговите жители се делят на няколко големи рода, наследниците на някои от които и днес живеят в столичния квартал.

На границата на XIX и XX в. Горна баня е сравнително малко и потънало в прах и кал село, което все още е далеч от големия балнеолечебен курорт, какъвто ще стане само няколко десетилетия по-късно. През 1897 г. селището е описано така:

Село Горна баня отстои на 7 километра от София, ако се върви по ливадите, а инак по княжевското шосе се върви 9 километра. Землището му граничи със землището на с. Княжево, с. Владая, с. Бучино, с. Суходол и град София. Селото има около 80 къщи, 1 черква, 1 училище, 3 кръчми, 1 гостилница. Според последното преброяване жителите му възлизат на 557 души.

На ляво от кръстопътя се чернеят вагони, белее се железопътна, телеграфопощенска и телефонна станция, стъпвате върху железни релси – с други думи имате пред себе си резултатите от науката, благодатите на изкуството, а на 50 крачки, до тия предвестници за една по-хубава висока култура, гледате първобитни жилища, с нечисти, обрасли с бурени и заградени с трънаци дворове. Още повече се удивлявате, когато видите, че на дясно от пътя една нова къща се строи по кроеж и градеж преди 40 години. Другите села около София са напреднали в това отношение. Горна баня си стои, както е било преди 20 години. След първобитните къщи, появяват се няколко по-прилични, с големи дъсчени порти и високи огради, следват пак няколко стари и дрипави, които и не искате да гледате […]

Поради минералната баня, селото бива посещавано лятно време от много гости. Сезонът обхваща периода от 1 юни до 1 септември, а понякога до 15 септември. Липсват добри квартири. Само 5–6 къщи има по-добри и те са на софиянци. И ядене мъчно се е намирало. Едва тая година се е отворила една по-уредена гостилница. (Х. П. К., 1897: 260–261)

Както населението в страната, така и горнобанци се препитават предимно от земеделие, животновъдство и дърводелство. Стоките, които произвеждат – плодове, зеленчуци, месо, кожи и дървени мебели – продават на пазарите в град София. Скотовъдството е силно развито и е един от основните поминъци до средата на XX в. (Йорданов, 1928: 8).

Поминъци и развитие на селището след Освобождението

Според някои изследователи още преди Освобождението днешният кв. „Горна баня“ се обособява като една от първите индустриални зони около София (Йосифов и Дражев, 1979: 9). Според други това става след 1878 г. поради недобре организираната външнотърговска политика на Османската империя (Юрданов, 1928: 241–242). Въпреки полемиката, факт е, че през 1867 г. известният османски реформатор Мидхат паша открива в района първата текстилна фабрика, която също е и една от първите по българските земи с над 50 работници. През същата година французинът Пармос открива фабрика за ракия, в която работят 10–15 работници. След Освобождението районът се развива като първия индустриален район в столицата. За това спомагат новооткритите въглища в Мошино (1879 г.) и Перник (1891 г.), както и построяването на жп линията София – Перник (1893 г.). Тези условия привличат множество инвеститори. Започват работа множество фабрики от различни индустрии – спиртна (1881 г.), бирена (1882 г. и още една през 1883 г.), химическа (1882 г.), мебелна (1895 г.), кожарска (1896 г.). През 1891 г. чешкият инженер Йосиф Хорват построява първата книжно-мукавена фабрика в България на Горнобански път, като постепенно броят на работещите във фабриката нараства до 200. Така в началото на XX в. в района функционират 20 фабрични предприятия с около 1500 работници. Наличието на тази бързо развиваща се промишленост в близост до тогавашното с. Горна баня води до нови възможности за препитание на жителите му. Също така то става желано място за живеене и населението нараства (Божкова, 1989: 48–50; Йорданов, 1928: 21–83; Йосифов и Дражев 1979: 9–11).

След Освобождението в с. Горна баня се развиват два нови занаята – водарство и кабриолетчийство^[1]. Те се зародили като резултат от лечебните свойства на горнобанската вода, чиято популярност непрекъснато расте. Продажбата на минералната вода (водарството) започва през 1906 г. от мъж на име Станко Илиев. Той я откарва до града в бурета и там я продава. През 1908 г. двама братя построяват специални водарски коли – продълговат сандък с два реда дъсчени клетки, в които слагат бутилките с вода. Пълнят ги нощем, когато на чешмата няма хора. Официалната власт единствено запечатва бутилките – един стражар замазва гърлата им с червен восък и слага печат. Доктор Величко Георгиев (1908: 15–16) също дава описание на този вид търговия. Според него, поради това че притежава приятен и лек вкус, водата „се пие твърде много в София, не само от болни, страдащи от болести на стомаха и на червата, но и от здрави. Тя се носи по къщите със специална кола в големи черни бутилки, от които всяка съдържа 4–5 килограма“. По спомени на местни жители в средата на 20-те години на XX в. по-предприемчивите горнобанци продължават търговията с минералната вода от извора. Постепенно този занаят се разраства толкова, че до средата на века с продажба на вода се занимават още близо 30 души (Божкова, 1989: 121).

През първите години на XX в. горнобанци започват да усещат плодовете на модернизацията. Една от първите придобивки, до които имат достъп, е трамваят. Макар че линията е София – Княжево, комуникацията на жителите на Горна баня с центъра на столицата също е значително облекчена. По това време възникват и нови занаяти, които са свързани с минералния извор и лечебните му свойства. Доктор Величко Георгиев (1908: 16) препоръчва „горнобанските бани да се използват като се живее в София и се ходи по един път на ден, но за тежкоболните е по-добре да живеят в самото село“ . Това говори, че условията за живот в Горна баня не са подходящи за развитието на курортно и лечебно дело. Именно инфраструктурата е в основата на развитието на този тип туризъм. Въпреки това има сведения, че някои по-предприемчиви хора дори започват да отдават стаи от къщите си под наем. Те не са пригодени за летуване или лечебни процедури, но може би това са наченките на курортното дело в днешния кв. „Горна баня“.

След поредицата от войни от началото на XX в., в които България взима участие, строителните дейности в София навлизат в нов етап на развитие. В периода от 1919 г. до 30-те години на миналия век възникват 19 нови квартала, които са следствие от непрекъснатия приток на преселници както от вътрешността на страната, така и на бежанци от Македония, Тракия и Добруджа. Съвременниците на тези процеси, които участват в общинското управление, определят разрастването на столицата като „неправилно, объркано, безсистемно и прекалено бързо разширение на града“ (Столична голяма община, 1938: 9). Други търсят възможни решения на възникналите проблеми:

Увеличаването на населението в градовете, трудовите условия във фабриките и работилниците, жилищната криза, липсата на благоустройство – в широкия смисъл на думата, предизвикват хигиенични и социални грижи за създаване на бани. Нашата земя е природно надарена с разни минерални води, които, покрай поддържането на хигиената, служат и за лечебно средство при много заболявания. Бащите и дедите ни са гледали на минералните бани като на места, които да служат за удоволствие и почивка от летните горещини. (Дечев, 1927: 1)

Така минералните бани се оказват решаващи за проблемите, свързани със здравеопазването и чистотата на хората в столичния град. Всъщност тези проблеми имат по-дълга история, а уреждането им не е лесна и бърза задача.

Минералната баня като фактор за благоустройството на кв. „Горна баня“ (1927–1946)

Санаторно-курортното и балнеологичното дело в България в контекста на минералните бани

Освобождението заварва София без санитарна служба, без болница, без школуван лекар и без лицензирана аптека. Според д-р Икономов, началник на санитарната служба на столицата през 1928 г., основаването ѝ е през 1886 г., когато на 28 януари е назначен д-р Л. Золотович за градски лекар и началник на санитарното отделение. Преди това са назначавани само градски лекари. В продължение на няколко десетилетия местната власт инвестира средства в изграждането и управлението на санитарна служба. В края на XIX в. зъболекарската помощ става достъпна и за бедното население (1887 г.), поставя се въпросът за изграждането на канализация, електрическо осветление, бани (1899 г.) и т. н. През 1906 г. е открита общинска болница „с едно отделение от 25 легла за борба с венерическите болести в града^[2] и безплатно лекуване на явни и тайни проститутки“. За период от 50 години санитарното и болничното дело в София бурно се развиват, така че в края на 20-те години на XX в. градът разполага с 20 болници (държавни, общински и 15 частни), 33 амбулатории, 31 аптеки, 3 диспансера (Икономов, 1928: 313–322).

Лекари издават и разпространяват различни книжки с наставления за болни и здрави относно поддържането на добра хигиена и практикуването на профилактични посещения на минералните бани в страната и в столицата. Например д-р Величко Георгиев издава през 1908 г. Минералните бани в София и Софийско (Княжево, Горна баня, Банки и Панчарево), в която дава съвети за използването на минералните води. Той препоръчва да се използват при следните боледувания: „при кожни болести; при разстройства на храносмилателните органи; при болести на черния дроб и далака; при болести на белите дробове; при болести на кръвообращението и сърцето; при болести на нервната система; при болести на бъбреците; при болести на пикочно-половите органи; при болести на костите; при диатезични болести (включително подагра, затлъстяване, хемороиди и др.); при някои леки счупвания на костите, изкълчвания и др.“ (Георгиев, 1908: 7–8). Малко повече от две десетилетия по-късно д-р Ватев пише, че ревматичните болести са изключително разпространени сред населението, „поради което се признават за социално бедствие, каквото е туберкулозата и за което се приканва обществото да вземе подходящи мерки. А пък известно е, че ревматоидните болести се лекуват почти изключително в минерални води“ (Ватев, 1930: 1).

Споменатият вече д-р Георгиев издава Минералните бани в България и тяхното лечебно действие (1904). Книгата е резултат от решенията, които се вземат на Втория лекарски събор. Предназначена е за широката публика, която да се образова относно хигиенните и терапевтичните възможности на минералните води. Георгиев отбелязва, че особено съществен фактор при лечението оказват както хигиенните условия, така и душевното състояние на пациента. За да се постигнат и двете, той препоръчва следното:

При всеки курорт трябва да има удобни жилища за живеене, добри гостилници, паркове и градини, театри и пр. Болническият район трябва да бъде добре залесен, да има достатъчно и неминерална вода и да няма абсолютно никакви нечистотии, които да мърсят. Изобщо това място трябва да представлява всички сгоди на живота и да вдъхва дълбока услада и приятност. Само при такива условия може да се търси целебно действие от минералните води. Иначе те сами по себе си не принасят голяма полза на човека и не заслужават голямо внимание. (Георгиев, 1904: 26)

През 1930 г. архитект Храбър Попов пише статията Благоустройството на българските курорти. Там той критикува управлението на тези селища, като подчертава липсата на водопровод, канализация, добре планирани и павирани улици, хигиена и др. Набляга на факта, че курортите се развиват „без всякаква логика, с улици, които, благодарение на невзетия под внимание терен, не могат да се прокарат, с парцелировка, която поставя къща връз къща“ и т. н. (Попов, 1930: 21). С други думи казано – на балнеологичното лечение трябва да се гледа като съчетание на комплекс от различни фактори. От една страна са лечебните свойства на минералните води. Те притежават определени качества, които оказват благоприятно влияние върху пациента. От друга страна са общите хигиенни, битови и природни условия на мястото, където се провежда лечението. Благоустройството е условие за успешното провеждане на лечебните процедури.

Ил. 1. Основни цели и задачи на Балнеоложкото дружество. Източник: сп. Курортно дело, 1834, 3: 1.

Осъзнавайки необходимостта от създаването на подходяща среда за нуждите на болните, „лекари, геолози, климатолози, инженерни хидролози, архитекти и видни общественици се обединяват и образуват Балнеоложко дружество, с цел да се даде по-голям тласък за проучване на естествените лечебни богатства и курортни места“ (Ватев, 1930: 2). Част от поставените задачи са обобщени от д-р Кацев-Бурски (1930а: 25) в програмната статия Какво ни предстои:

Във всички бански курорти трябва да се основат клонове на Балнеоложкото дружество. Да се състави план за издигане и изграждане на курорта – разхубавяване, постройки на вили и хотели, шосиране на улици, постройки на водопроводи и канализации, запазване от разрушение старите бански постройки, при строежа на нови, образуване на археологически и исторически музеи при баните, залесяване и създаване на паркове, концентриране на средства в обща курортна кредитна централа за взаимна помощ, премахване на нехигиеничните условия, култивиране на вкус у населението към чистота, спретнатост, гостоприемство, ред и др.

Създаването на Балнеоложкото дружество става в период, когато Голямата депресия е обхванала света. Кризата неминуемо засяга и България. От една страна, това се дължи на ниската производителност и намесата на държавата във всички стопански отрасли. От друга страна, поражението в двете войни (Междусъюзническата и Първата световна), води до високо дългово бреме, а също и до неконтролируемо разрастване на банковия и кредитния сектор. В средите на елитите (икономисти, юристи, политици, лекари и др.) навлизат нови идеи, стопански и социални модели (Неновски и Маринова, 2022: 513–540). В търсенето на нови възможности, някои се обръщат към експлоатирането на околната среда като ресурс за преодоляване на финансовата криза. Неслучайно в програмната си статия Кацев-Бурски (1930а: 25) отбелязва, че „сега е дошло време да му посочим [на народа – б. м., С. К.] средство да се спаси от стопанската и икономическа криза, а това ще стане като го приучим да използва природните блага като цел на своето съществуване“. Така държавата и общините ще бъдат стимулирани да търсят различни възможности за благоустрояването както на курортите, така и на околностите им. Сред предложенията е създаването на фонд, където да постъпват средства от всеки продаден билет за къпане, от членския внос за Балнеоложкото дружество, от хотелиерите и ресторантьорите, от общината и от граждани, които искат да дарят средства. Привличането на повече посетители, дори от чужбина, трябва да бъде приоритет на местните власти (Кацев-Бурски, 1931: 3).

Благоустрояването на Горна баня – създаването на модерен балнеологичен курорт^[3]

Въпреки доброто географско разположение, минералните извори и транспортните връзки, които има със столицата, в самото начало на XX век с. Горна баня все още не се е обособило като курорт. Дори самата дума „курорт“ в края на XIX и началото на XX век още не е придобила популярност. Георги Каназирски-Верин (1947: 187–188) например пише:

Когато летуваха, казваше се „отиваме на бани“ или „на село“. И бяха прави, защото летовищата, гдето отиваха, бяха първобитно устроени селища, но много от тях с минерални бани: Княжево, Горна баня, Панчарево, Банкя и пр. Тези селища не притежаваха никакъв комфорт. Селата бяха съвършено неблагоустроени и жилищата в по-голямата си част бяха схлупени колиби, построени от плетища измазани с кал, някои от тях баданосани с вар.

Същият автор дава и любопитно описание на условията за почивка, които са актуални за софиянци в периода между двата века:

Кореняците нямаха обичай да летуват и мъчно се решаваха да напуснат София, те можеха да отидат до Враждебна, да прекарат един ден в Горубляне, но вечерта се връщат „у градо“. За повече от един ден те се решаваха да отидат в някой от множеството манастири, които се намират в околността на столицата. (Каназирски-Верин, 1947: 187)

През 1914 г. е основан физико-лечебният институт при Софийската общинска минерална баня. Той е част от столичното общинско санитарно отделение и се администрира от управителя на банята. Срещу определена такса в него се преглеждат и лекуват заможните столичани, а по-бедните – безплатно. В института се провеждат множество терапии и процедури. В същата година е приет благоустройственият правилник на с. Горна баня и с. Княжево, а на следващата година е открита новата сграда на минералната баня в Горна баня. Според чл. 1 и чл. 2 на правилника

трябва да се запази кърския характер на всички недвижимости, освен за жилища, още и като места за разходка и прохлада с урегулирани кърски и строителни парцели. Зданията се строят задължително най-малко на 5 м. навътре от линията на алеите и успоредно с последните, имат фасади от всички страни и се разполагат по възможност на зиг-заг (не едно срещу друго) от двете страни на алеята. Задължителни са тия условия за постройки, предназначени за дюкяни, фурни, бирарии и др. (Благоустройствен правилник, 1914: 1)

Въвеждането на правилата показва, че местната управа има желание да развива курортното дело. Те са в пряка зависимост от препоръките на лекарите, които призовават за чистота, подреденост и достъп до природните ресурси на мястото. Тези изисквания поставят началото на развитието на Горна баня като пълноценен и сигурен балнеологичен курорт.

Близо 15 години по-късно е обнародван нов благоустройствен правилник, който отново включва с. Горна баня. В чл. 1 вече е записано, че трябва „да се запази преимуществено кърския и курортен характер на всички недвижимости“, а в чл. 3 е добавено, че не се допуска строежът и експлоатацията на

каквито и да е нови индустриални заведения от I и II категория и всички ония от III категория, които са нечисти, вредни за обществената безопасност и хигиена, пушекът или шумът им биха замърсили околната почва и подпочвените води. Заварените в действие [...] чрез преустройство и модернизиране, в срок даден от окръжния инженер, могат да функционират безвредно. (Благоустройствен правилник, 1928: 3–4)

Курортният облик на селото вече е установен. Тези правила отразяват желанието на местните власти да затвърдят и развият реномето на Горна баня като селище за отдих и почивка, където човек може да се лекува при съответните санитарно-хигиенни и природни условия.

Две години преди приемането на Правилника д-р Кацев-Бурски заедно със столичния лекар д-р Стойчев предприемат пътуване по южните балнеологични курорти на страната. Наблюденията им са описани в обзорната статия Основаването на балнеоложкото дружество и неговите цели:

Никъде не можахме да се радваме, че при това грамадно природно богатство е направено нещо, за да бъде задоволен вкусът на посетителите. Навсякъде видяхме, че банските постройки са стари и неудобни, хотелите също неудобни – по-скоро складове за дървеници и паразити, паркове и градини липсват или, дето ги има, не са добре гледани. Пълна незаинтересованост от общинските власти, които са собственици на повечето от баните. Липса на канализация, на чиста вода за пиене. Слаба хигиена и въобще пълна непригодност за използване на широко банските курорти от посетителите. Безконтролно къпане на болни, носещи зарази, а назначаваните лекари през сезоните не са специалисти балнеолози. (Кацев-Бурски, 1930б: 10)

Ил. 2. Таблица за приходите от държавните минерални бани, минерални води за пиене от 1892–1930 г. Източник: Кацев-Бурски, 1931: 4.

На ил. 2 е показана таблица за приходите от държавните минерални бани за периода 1892–1930 г. Ясно се вижда увеличаването на доходността както от Горна баня, така и от останалите курорти. По това време проблемите са свързани преди всичко с неразумното харчене на средствата, които се събират от билети за вход в минералните бани. Те не се инвестират за благоустрояване на селището или ремонти, а по усмотрение на общинските съветници се харчат за други текущи нужди. Едно от възможните решения е, както предлага д-р Кацев-Бурски (1930в: 17–18), на селищата, които имат възможност да развиват балнеоложки туризъм (каквито са с. Банкя, с. Вършец, с. Горна баня и др.), „да се даде статут на самостоятелни курортни общини, като кмета се задължи приоритетно да развива именно курортната дейност“. С течение на времето тази идея е възприета до голяма степен от държавните органи. Създаден е фонд „Благоустройство и разхубавяване на здравните места“ към Дирекция „Управление на природните богатства“ при Министерството на народното стопанство. В случая с Горна баня местната власт проявява активност, като периодично кандидатства за отпускане на средства. Например през 1935 г. Общината кандидатства пред фонда за сумата от 20 хил. лв. за „доставка и поставяне на нови гранитни бордюри на улици в селото, за да може след това незабавно да се започне прилагането на плана за постилане с плочи тротоарите от частните стопани пред дворищата им“ (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 66, л. 71, 75).

Лекарите са основните застъпници на създаването и поддържането на паркове около баните. Идеята намира последователи и сред дейците на Балнеоложкото дружество. Тези пространства са важни, защото „чрез своята растителност не ще позволят развитието на прах, ще поддържат въздуха чист, ще красят местността“ (Т., 1931: 24). Въпросът за създаването на парк-градина пред банята в Горна баня се поставя още докато сградата е в строеж. През 1926 г. кметът започва процедури за отчуждаване на земята и благоустрояването на района. Делата и различните процедури текат повече от десет години. Собствениците на земята трудно се разделят с нея, защото я използват за селскостопански нужди и допълнителен доход. Въпреки това, след множество спорове и глоби, Общината успява да придобие земята срещу сума от над 11 млн. лв. (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 11–25).

Съществена промяна за столицата настъпва през 1934 г., когато инж. Иван Иванов става кмет на града. Той работи по големите проекти на общината още от 1920 г. и е добре запознат с нейните проблеми. Още в годината, в която става кмет, е изготвена нова Наредба-закон за застрояване на столицата София. Тя води след себе си редица подобрения и нововъведения. Вследствие през 1938 г. е приета Наредба-закон за Столична голяма община. Според чл. 1 „град София заедно със селата: Бояна, Княжево, Красно-село, Горна баня, Надежда, Слатина, Дървеница и Драгалевци, образуват нова административна единица, под наименование „Столична голяма община“. Тя се състои от: а) градски части [досегашното землище на гр. София] и б) околности [досегашните землища на изброените села]“ (Наредба-закон за Столична голяма община, 1938). Горна баня официално става квартал на град София. По същото време проф. Адолф Мусман е готов с градоустройствения план на София, като се съобразява с новата наредба. Въпреки че не се осъществява поради избухването на Втората световна война, планът остава като пример за следващите архитекти. Всъщност той е много важен и определящ политиката на местната власт не само за столицата като цяло, но конкретно и за Горна баня. Кварталът вече категорично се обособява като своеобразна вилна зона, като същевременно притежава и характеристиките на курортен комплекс. Неговото местоположение в периферията на града е добра предпоставка за развитието му като един от основните центрове за отдих, почивка и лечение на населението на София, но не само.

Ил. 3. Наредба-закон за Столична голяма община, 1938. Източник: НБКМ, I 37871.

Малко по-рано, през юли 1935 г., кметът на с. Горна баня докладва, че е

належащо да се направи тротоар около градината-парк на минералната баня, защото в дъждовно време става недостъпна за курортистите заради извънредно многото кал. От движението на колите, което е много голямо през курортния сезон, мястото, определено за тротоар, се разравя и в това положение става още по-недостъпно за влизащите в парка. (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 83)

Ясно личи позицията на местната власт, че Горна баня трябва да се развива като курорт. Но преди да се развият удобства, атракционни и културни събития, трябва районът около банята и самото селище да се благоустроят. Затова през септември 1935 г. Министерството на народното стопанство отпуска 165 хил. лв. за „направата на 405 кв. м. тротоари, за трасиране на улиците, свързващи центъра с краищата на селото, също за закупуване, доставка и поставяне на 1000 линейни метра гранитни бордюри“ (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 87).

През 1936 г. кметството на Горна баня вече изисква отпускане на средства за „снабдяване с всички удобства за задоволяване желанията на летните посетители“ (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 116). Има се предвид изграждането на оранжерия, която да бъде за нуждите на парка пред банята, който носи името „Независима България“. Също за закупуване на 20 пейки, изграждането на ограда и поставянето на тръби за поливане на растенията. Общата сума възлиза на 35 хил. лв. (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 119).С течение на времето са отпуснати средства за поставянето на калдъръм по повечето улици, за още пейки, беседки, различни монументи и бюстове в парка, изграждането на ВиК система и др. (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51, л. 126–435). От изображения 4 и 5, които представляват лице и гръб на картичка от 1939 г., ясно проличава, че паркът пред банята вече е изграден и функционира. От двете страни на покритата с калдъръм алея са изградени нови и привлекателни дюкяни и будки, които привличат клиенти. Продават се различни изделия, плодове, зеленчуци, вестници и списания. Виждат се и пейките по алеите, където хората отдъхват след процедурата в топлия минерален басейн или след разходка.

Ил. 4 и 5. Картичка с изглед към банята в кв. „Горна баня“, 1939 г. (лице и гръб). Надписът на гърба гласи: „Мили родители[,] днес[,] сряда, по [...] задачи отидохме на Горна баня с трамвай. Походихме малко, нахранихме се добре, че после малко из селото... и пак с трамвай се прибрахме. Пиша Ви набързо. Много поздрави. Целува Ви Валентина“ Източник: НБКМ – БИА, C I 17287.

До края на 30-те години местната власт в Горна баня с помощта на лекари и обществени дейци продължава усилията си за благоустрояване и утвърждаване на селището като курорт. Водят се редица спорове и съдебни дела за разрушаване на стари и опасни сгради, дюкяни и бараки, разположени недалеч от банята и парка. През 1937 г. група граждани внасят подписка за продължаване на трамвайната линия, която преминава през кв. „Разсадника“ и стига до Горна баня. Но инвестицията е непосилна за Общината и предложението не намира подкрепа (ДА – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 52, л. 1–289).

През 1946 г., две години след установяването на социалистическия режим, е приет Законът за санаторно-курортното управление. С него се учредява автономно държавно предприятие при Министерството на народното здраве. Сред целите му са „обединяване, рационално използване и рекламиране на банските, морските и планинските курорти; създаване на научна база за проучване лечебността на курортите; стопанисване, поддържане и построяване на нови сгради, санаториуми, почивни домове, бани, павилиони, басейни, плажове и др.“ (Закон за санаторно-курортно управление, 1946). Така се дава ново начало на развитието на курортните селища в страната. Вече всички такива съоръжения се управляват от държавата, а в случай на нужда предприятието може да наеме сгради и имоти, собственост на частни лица, съгласно закона за наемане на движими и недвижими имоти. През следващите няколко десетилетия в Горна баня са инвестирани значителни средства за разширяването на легловата база на санаториума, построяването на хотел, облагородяването на парка и квартала и т. н. Курортът става известен и извън пределите на България, като чужденците, които посещават балнеологичния център, са от цял свят (ЦДА, ф. 339, оп. 2, а. е. 20).

Заключение

Топлите минерални извори в кв. „Горна баня“ са известни с лечебните си свойства от столетия. Покрай тях се образува селището. Хората оценяват природния ресурс и през различните епохи изграждат постройки върху тях. Последната е завършена през 1927 г., като и до днес впечатлява с архитектурата си, въпреки разрухата, в която тъне.

Основаването на Третата българска държава поставя населението в нова ситуация, в която то само трябва да създава подходящи условия за използването и опазването на наличните природни богатства. Постепенно се осъзнава и възприема идеята, че страната има потенциала да развива лечебен и балнеологичен туризъм. Високо образованият елит, като лекари, инженери, преподаватели и др., стават основен двигател за реализирането на тази инициатива. Те прибягват до различни средства, за да постигнат замисъла си – а именно изграждане и благоустрояване на селища от курортен тип, където болни и здрави хора да могат да намерят лечение, почивка и близост с природата. Благодарение на географското си положение, климатичните условия и наличието на термални извори, Горна баня още в началото на XX в. започва да се обособява като място за лечение, отдих и почивка. В периода 1927–1946 г. селото става столичен квартал, а в същото време се развива и като балнеологичен курорт. За това свидетелстват множеството нормативни документи (не само разгледаните тук), публикувани статии и брошури за развитието на Горна баня като летовище и място за оздравяване. Инвестициите за благоустрояване са насочени преди всичко за района около банята. Целта е тя да бъде достъпна по всяко време на годината. Павирането на улици и тротоари, изграждането на парк, въвеждането на регулации са все мерки, които да утвърдят реномето на Горна баня като балнеологичен курорт. След 1946 г. това става изключителна отговорност най-вече на държавата. Отпускането на средства продължава и курортът придобива международна известност. Днес банята и санаториумът не функционират.

Библиография

Божкова, Златка. 1989. Горна баня – историко-етнографски очерк. София: Издателство на Отечествения фронт.

Ватев, Ст. 1930. „Нашите задачи“. Известия на Балнеоложкото дружество, 1: 1–2.

Георгиев, Величко. 1904. Минерални бани в България и тяхното лечебно действие. София: Печатница „Св. София“.

Георгиев, Величко. 1908. Минералните бани в София и Софийско (Княжево, Горна баня, Банки и Панчарево). Наставления за болни и здрави. София: Глобус.

Дечев, Ив. 1927. „Общински бани, перални и плавателни басейни“. Самоуправление: месечно списание на съюза на градските общини, 2: 1–2.

Икономов, Д. 1928. „Народното здраве в София“. В: Юбилейна книга на град София (1878–1928). София: Кабинет за история на София при Българския археологически институт, 311–329.

Йорданов, Димитър. 1928. Принос за промишлената история на града София. София: Хемус.

Йосифов, Йосиф и Дражев, Панайот. 1979. Несломим отряд: история на Кирковската районна партийна организация в София. София: Партиздат.

Каназирски-Верин, Георги. 1947. София преди 50 години. София: Българска книга.

Кацев-Бурски, Данаил. 1930а. „Какво ни предстои“. Известия на Балнеоложкото дружество, 2: 25.

Кацев-Бурски, Данаил. 1930б. „Основаването на балнеоложкото дружество и неговите цели“. Известия на Балнеоложкото дружество, 1: 10–11.

Кацев-Бурски, Данаил. 1930в. „Една въпиюща необходимост“. Известия на Балнеоложкото дружество, 1: 17–18.

Кацев-Бурски, Данаил. 1931. „Безгрижието към минералните извори и бани е безгрижие за финансовото подобрение на страната“. Известия на Балнеоложкото дружество, 3–4: 1–4.

Мортев, Ст. 1949. „Нашите минерални извори: Горна баня“. Български червен кръст, 3: 23–24.

Неновски, Николай и Маринова, Цветелина. 2022. „България в периода на голямата депресия. В търсене на нов стопански и социален модел на развитие“. Икономическа мисъл, 67 (5): 513–540.

Попов, Х. 1930. „Благоустройството на българските курорти“. Известия на Балнеоложкото дружество, 1: 21.

Райнов, Р. 1934. „Климатичните грижи за курортното дело“. Курортно дело, 1: 3–6.

Столична голяма община. 1938. Изграждане бъдеща голяма София: какво предвижда планът Мусман. София: Столична голяма община.

Т., Тр. 1931. „За парковете при нашите курорти“. Известия на балнеоложкото дружество, 3–4: 24–25.

Х. П. К. 1897. „Из околностите на София“. Българска сбирка, 3: 256–269.

Харбова, Маргарита. 1991. Градоустройство и архитектура по българските земи през XV–VIII в. София: Издателство на Българската академия на науките.

Челебиев, Арон. 1985. Горна баня. София: Медицина и физкултура.

Юрданов, Д. 1928. „София като индустриален център“. В: Юбилейна книга на град София (1878–1928). София: Кабинет за история на София при Българския археологически институт, 241–251.

Архивни материали

Държавен архив – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 51. Селско общинско управление – с. Горна баня, Софийско (1910–1938). Благоустройствена преписка за направата на парка;

Държавен архив – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 52. Селско общинско управление – с. Горна баня, Софийско (1910–1938). Благоустройствена преписка, регулационни въпроси и др.

Държавен архив – София, ф. 979К, оп. 1, а. е. 66. Селско общинско управление – с. Горна баня, Софийско (1910–1938). Финансова преписка за средства за благоустрояване на Горна баня (1931–1938).

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив, C I 17287. Сбирка „Портрети и снимки“.

Централен държавен архив, ф. 339, оп. 2, а. е. 20. Санаторно-курортно управление. Правилници за вътрешния ред и взаимоотношенията на медицинската и административната служби в балнеосанаториумите. Инструкции за медицинско обслужване и режим в почивните домове, за храненето, отчетността и др. 1958 г.

Нормативни документи

Благоустройствен правилник на предградието Красно село в местностите между: София, Бояна, Княжево и Горна баня (боянска, княжевска и горнобанска селски общини). 1928.

Благоустройствен правилник на предградието Красно село в местностите между: София, Бояна, Княжево и Горна баня (боянсла, княжевска и горнобанска селски общини). 1914.

Закон за санаторно-курортно управление. 1946.

Наредба-закон за Столичната голяма община (Голяма София). 1938.

^[1]Кабриолетчийството възниква след построяването на трамвайната линия до Княжево през 1901 г. Посетителите на Горна баня се превозват от трамвайната линия до селото. Файтоните са считани за лукс, а и не побирали много хора, затова горнобанци се ориентират към кабриолетите, чиито седалки са разположени една срещу друга по дължината на каросерията. По този начин се превозват до осем души. Някои хора се отказват от водарството и превръщат колите си в кабриолети (Божкова, 1989: 122).

^[2]Медицинското лечение на тези болести в София датира от края на XIX в. През 1893 г. е открито кожно-венерическото отделение към държавната Александровска болница (Юрданов, 1928: 322).

^[3]В разглеждания период за курорт се смята място, „в което всички лечебни фактори на климата и почвата се използват, безразлично дали се касае за курорт в планината, на море или при термален извор. Науката за курортите – курортология, както е при руснаците, обхваща всички лечебни методи в курортите“ (Райнов, 1934: 3).

Биографична справка

Д-р Стамен Кънев е възпитаник на катедра „Етнология“ в Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Записва три семестъра магистратура по „Етнология и културна антропология“, която завършва с дипломна работа на тема Роля и функция на обществената баня в градското пространство през XX в. и началото на XXI в. (по примера на столичния кв. „Горна баня“). През 2024 г. защитава дисертационен труд към Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН на тема Социокултурни измерения на бедствието (случаят „Аспарухово“). Научните му интереси са в областта на антропологията на бедствията и кризите, градските изследвания, музейното дело и др.

Email: stamen.kanev[at]iefem.bas.bg