Резюме: Настоящото изследване е ангажирано с проблема за спомнянето и разказването на определено градско пространство и начините, по които то е обживявано и осмисляно. Интерпретациите се надграждат върху житейски истории, представящи конкретна пловдивска „махала“ от времето на първа социализация на моите събеседници в нея, 50-те години на ХХ век. Емпиричните данни са събирани чрез разходка-разговор в градското пространство и менталното му картографиране според спомените на събеседниците. Историите очертават пространственото разположение на физическите реалности – сгради, улици, инфраструктура – като сред тях се вместват и съществуващите само в спомена реалности. Част от това обживяно градско пространство е и банята (Чифте баня), която заедно с улицата пред нея заемат важно място в спомена и въображението. Изследваните наративи са ценни свидетелства за различни аспекти на градското живеене от 50-те години в гр. Пловдив, като в тях се пресъздава едно отминало състояние на града (с вече несъществуващи градски пространства и социални практики), което периодично се актуализира в спомена и предлага една възможна негова версия.
Ключови думи: житейски истории, градски пространства, памет, Чифте баня
Life Narratives and the Memory of Place. Plovdiv, the Street, the Public Bath
Maria Kissikova
Abstract: The research at hand focuses on the problem of remembering and narrating a specific space in the city and the ways in which people have lived in it and thought of it. The interpretations are built on life stories representing a specific ‘mahala’ (neighborhood) in Plovdiv from the time of the initial socialization of my interlocutors in the said neighborhood – specifically, the 1950s. The empirical data was gathered through a walk-and-talk in the city space and mental mapping based on the memories of the people I spoke to. The stories chart the spatial positioning of physical realities – buildings, streets, infrastructure – intertwined with realities that only exist in memories. Part of this lived space is the public bath (Chifte Banya). Along with the street in front of it, the bath holds a special place in people’s memories and imaginations. The narratives studied herein are valuable proof of various aspects of living in Plovdiv during the 1950s. The stories recreate a now-defunct state of the city (with places and social practices that no longer exist) that is periodically updated in memory and offered as a possible version.
Keywords: life stories, city spaces, memory, Chifte Banya
Citation: Кисикова, Мария. 2024. „Житейски наративи и памет за мястото. Пловдив, улицата, банята“. Семинар_BG, 27. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy27/878-kissikova.html.
Теоретични рамки
Настоящият текст е опит да се засрещнат биографични истории и градски пространства и да се положи още един щрих към „биографията“ на града чрез биографиите на неговите жители и места (Златкова, 2012: 55). Този опит е провокиран от интереса ми към житейски разкази, които разказват за всекидневното обитаване на града в определен отминал период и засрещат спомена за миналото с актуалните реалности. Особено забележителни за мен са изникващите несъвпадения при сравнение на собствения ми жизнен опит (като градски човек, пловдивчанин) с разказаните лични истории, като несъвпаденията се отнасят както за градските места, така и за практиките на живеенето в тях. Както става ясно, вниманието ми е насочено към различни градски пространства, които се оказват вплетени в биографични разкази на мои събеседници, специално фокусирани върху ранни детски спомени. Това задава специфична оптика, през която градът бива спомнян и разказван, тъй като през детството се случват процесите на социализация на индивида, а в случая и на „придобиване на пространствена идентичност – чрез улицата, махалата, квартала и разширяване на мрежата от пространства“ (Златкова, 2012: 78). Две характеристики на изследваните истории оказват влияние върху конструирането им и следва да се имат предвид. На първо място, събраните наративи са биографични по своята същност. В тях индивидите представят, подреждат и осмислят определени събития от житейския си път като отговор на конкретни актуални обстоятелства и контексти. В този смисъл всеки нов разказ е нова (пре)конфигурация на жизнения опит; както отбелязва Мирна Велчич (1994: 5), човек „живее своя живот чрез формите на наративно преживяване“[1]. Когато житейските разкази в същото време пресъздават обживени градски пространства, продуктивна изглежда идеята за наративизиране на града, при което градските жители представят пространствата му, следвайки логиката на местата на всекидневието, свързани с лични спомени (Златкова, 2012: 123). Разказването на града е начин да направиш мястото свое, да го изпълниш със значения и емоции, свързани с личната мисловна вселена и да предложиш своя версия на отминалото – като преживяване и като образ на града. На второ място, следва да се има предвид, че изследваните истории са спомени за детството, чието съхраняване и възпроизвеждане също следва определени механизми на паметта. В паметта се актуализират определени събития или реалности като отговор на дадени стимули от съвременната ситуация, като те биват осмислени и оценени съобразно обяснителните механизми на същата тази ситуация. Или както отбелязва Морис Халбвакс (1996: 84), „споменът в много голяма степен е реконструкция на миналото с помощта на данни от настоящето“. В този смисъл биографичният характер на историите, както и поместването им в рамките на спомена ще са важни аспекти на изследваната ситуация, които ще имам предвид с оглед на начина, по който повлияват наратива.
Доколкото „градът е ‘произведена’ и ‘произвеждаща’ социалност“ (Златкова, 2012: 25), хората се вместват във вече създадени и дефинирани пространства, като оставят своя отпечатък върху тях. Институциите на местната и централната власт, които са ангажирани с архитектура и градоустройство, предлагат и налагат своите виждания за организиране на градските пространства (в карти, планове, концепции) и чрез тях реализират съответни политики, насочени към жителите, обитаващи пространствата. От своя страна, градските жители оставят своите следи върху тях, като превръщат безличните пространства в обживени и осмислени места. Градоустройствените визии и политики претърпяват множество трансформации във времето, като в резултат от по-плавни преходи или по-резки промени едни модели изтласкват, заместват, надграждат други[2]. Градското пространство обаче е относително стабилно и трайно във времето, поради което запазва множество следи от предишни епохи, които повече или по-малко успешно се вписват в общия градски пейзаж. В този градски палимпсест, както оригинално го интерпретира Златкова (2012: 52–53), се виждат наслагвания от различни времена, като всеки следващ пласт допълва, надгражда градската тъкан, но и изтрива определени пластове от нея. Когато става въпрос за физически обекти, може да се добие представа за изчезналото от запазени документи – снимки, карти, планове, описания. Но когато става въпрос за значения, приписвани на дадени обекти в пространството, емоциите, които са провокирали, или практиките, които са предполагали, то загубите са много повече.
В тези два плана ще се насочат и моите разсъждения върху личните градски истории на моите събеседници. От една страна, ще обърна внимание на начините, по които се засрещат и кореспондират „планираните“ отгоре и „направените“ отдолу градски пространства – улицата, махалата, местата на детското всекидневие, съществуващи във физическото пространство или само в спомена (визуализирани чрез план на града и ментална карта). От друга страна, вниманието ще се фокусира върху конкретното пространство на обществената баня, което в разказите бива представено чрез телесните и социални практики, обичайни за него. В случая историите за мястото са истории за вече несъществуващи, но актуализирани в паметта практики на споделено живеене. Социалното битие на градските места се сглобява от действията на хората, които обживяват дадени пространства, придават им стойност и смисъл, насищат ги със своето присъствие и въображение. Представените тук истории са опит да се изтръгнат от забравата част от значенията, които хората са придавали на градските места – свързани с личности, случки, емоции, практики.
Методологически бележки
Изследваните наративи са свързани с аспекти от живота на един квартал в централната градска част на Пловдив, представени през детските спомени на събеседниците ми – приблизително отнасящи се за 50-те години на ХХ век. Събеседниците ми са Е. Г. (мъж, р. 1948 г.) и С. К. (жена, р. 1949 г.), които споделят биографичен опит, свързан с израстване и първа социализация в конкретен градски контекст[3]. В техните истории „махалата“ обхваща улицата (ул. „4-ти януари“), на която се намира къщата им, и околностите. Мястото се намира в подножието на Небет тепе в посока север – северозапад и е маркирано от няколко важни публични пространства – училище, църква и обществена баня. За да удовлетворя изследователския си интерес, свързан със спомнянето и разказването на конкретната махала, аз организирах емпиричното проучване по специфичен начин. Първа стъпка в него беше провеждането на разходка по въпросната улица и конструирането на наратив, насочван и определян от придвижване във физическото пространство. В този смисъл историята не следва определена хронологична линия (това като цяло не е задължително за биографичните наративи), а се води от плъзгането на погледа от един обект в пространството към друг. Този подход ми позволи да провокирам много по-целенасочен разговор именно за градските пространства, от който да се разкрият начините за тяхното обживяване и осмисляне. Също така е важно да отбележа, че чрез разходката-разказ успях да предложа известна свобода на асоциациите и въображението (засрещането на погледа с конкретно място – къща, пресечка, скала, трафопост и пр. – отпраща събеседниците ми в различни времена, прескачат към разнообразни спомени и случки без пряка смислова връзка помежду им), като в същото време не беше трудно да се удържа и известна структура (все пак пространството е подредено в определена последователност, така че погледът се дисциплинира от прехода между отделните обекти в реалността). На следващ етап (два месеца по-късно) допълних получената информация с изработването на ментална карта, отново придружена с разказ за махалата[4]. Мисловното картографиране дава възможност да се очертае индивидуалното възприятие за градското пространство, като наблюдаващият прилага своите разбирания и ценности, за да придаде смисъл на местата и да акцентира едни обекти за сметка на други[5]. В подреждането на пространството на махалата върху картата може да се проследи активната работа на паметта, като отделните обекти се появяват на нея допълнени от лични спомени и истории.
Така организирано, емпиричното проучване ми позволи да събера разнообразна и интересна информация относно конкретното градско пространство, както то бива спомнено в разказите за детството. Основен акцент в тях беше поставен върху улицата – тя е мястото, което концентрира вниманието на събеседниците ми и е основен фокус при очертаването на пространствената им идентичност. Но освен за улицата в разговорите се откриват множество истории за частните домове и техните обитатели, за обществените сгради (магазин, кръчма, сладкарница и др.), за църквата, за банята. Те дават сведения за особеностите на градското живеене в Пловдив от 50-те години на ХХ век и позволяват насочването и задълбочаването на изследването в различни посоки. В случая ще огранича моите наблюдения върху улицата, която беше основен акцент на разходката-разговор, и банята като специфично градско пространство заедно със свързаните с нея социални практики, които днес се актуализират единствено в спомена.
Споменът за това, как са изглеждали публичните пространства (и са се казвали), какви практики са се случвали в тях и кои са значимите социални актьори, придава историческа дълбочина на градското живеене и помества в нея индивида участник в градския живот днес. Разказването на градски истории може да се разглежда като елемент от процеса по предаване на памет и встъпване в наследство (вкл. и между поколенията) и като такъв той е израз на идентификация с конкретно място („пловдивчанин“, „кореняк“) и принадлежност към общност от хора. Тези, които споделят общи знания и смисли за града, познават както градските пространства, така и практиките на градско живеене.
Как се помни и разказва градът
И двете разходки-разговор започнаха от обществената баня, тъй като понастоящем това е първата постройка на въпросната уличка, при излаза ѝ на голям градски булевард. Началото на улицата е в Стария град, близо да Арменското училище, като това може да се види на стари градски планове (вж. ил. 1). Днес улицата е прекъсната от голямо кръстовище[6] (вж. ил. 2), за направата на което освен че са съборени множество сгради, също така е премахната и част от тепето. Вниманието на събеседниците ми е в по-голяма степен насочено към долната част на улицата, където е и семейната къща, но в историите за детството и горната ѝ част се възприема като свое място, като част от махалата (описано чрез истории за спускане с шейни през зимата). След насочването по улицата историите следват пространственото разположение на физическите места – сгради, улици, инфраструктура – като сред тях се вместват и съществуващите само в спомена реалности, които се коментират на този етап от историята, когато преминаваме през мястото на отминалото ѝ битие.
… улицата, тя тогава не беше такава голяма… и имаше къщи, на ъгъла имаше кръчма, къща, зеленчуков магазин, фурната беше и след това имаше две малки магазинчета, продаваха слънчоглед и семки и нататък продължаваха други къщи. (С. К.)
Насам имаше някакви ниски постройки… по-нататък имаше една ъглова къща, тук имаше една двуетажна голяма сива къща… в двора имаха джинджива, или хинап, който беше на мястото на сегашния подлез. (С. К.)
Ил. 3. Ментална карта на „махалата“ (фрагмент); в жълт цвят са пространства, които днес са преобразени.
На менталната карта различните времеви разрези на градското пространство на махалата – от 50-те години и днес – са разположени едно до друго, като израз на картината за града, която събеседничката ми поддържа (вж. ил. 3). В нея различните пластове на времето и съответният изглед на града се съхраняват в паметта като различни версии на пространството, спрямо които човек поддържа релевантен комплекс от спомени, асоциации, емоции. Една или друга версия на градското пространство може да се актуализира неочаквано поради някакви вариации на контекста, които са свързани със спомен и/или емоция (например снежно или дъждовно време, среща на стар познат, някакъв сетивен стимул), или да се провокират целенасочено в разговор и разказ (като този с изследователя). Прави впечатление, че различните места в махалата са акцентирани по различен начин, като може да се откроят няколко причини едни или други места да се съхраняват по съответния начин в паметта на събеседниците ми (това се отнася за местата във физическото пространство, но и за тези, които се пазят само в спомена). Училището, църквата и банята се споменават поради характера им на обществени институции, с които много голям кръг от хора се асоциират и поддържат до известна степен сходни представи (относно разположението на сградите и помещенията им във физическото пространство, относно някакви всекидневни и извънвсекидневни практики, които са обичайни за съответните институции, относно личности, свързвани с местата – учители, директори на училището, свещениците в църквата, работещите в банята).
Отделните къщи, разположени по улицата, се представят последователно, като биват акцентирани по различен начин. В някои случаи при представянето на определена къща, тя се оказва важна, защото се свързва с широко познати личности: „Тази прекрасна къща е произведение на Йосиф Шнитер. В нея е живял, когато е идвал, Алеко Константинов… Тук е пренощувал преди да бъде убит по пътя за Пещера.“; „Тя [тази къща] по принцип е на Борина[7], казват, че била негова… Той много не се вясваше по улиците. После вече те са я национализирали.“; или: „В тази къща е живял братът на министър-председателя Кьосеиванов – Петър Кьосеиванов.“ (Е. Г.). В други случаи акцентът е поставен върху хора с местна значимост, които са били познати в локален мащаб – в една от къщите е живеела жена, която е била баячка, а в друга е имало лекар. Но в най-голям брой случаи къщите са представени чрез историите на обитавалите ги семейства; тези истории са толкова по-подробни, колкото по-тясно свързана е конкретната къща (по-скоро семействата, които живеят в нея) с личния живот и спомени на събеседниците ми. Последователно повтарящ се мотив в наратива е уточнението колко и какви деца има в конкретната къща (момчета, момичета, на каква възраст), дали събеседниците ми са играли или учили с тях, какво се е случило в последствие с тези техни приятели от детството (работа, семейство, деца, местоживеене, доколкото са им известни). Наличието на ярки лични спомени или силни емоции е основният филтър, през който местата в махалата се отбелязват и акцентират, и това се отнася както за частните домове, така и за публичните пространства.
Но тук си спомням кръчмата, тя беше масивна сграда. До нея зеленчуковия магазин, дето припаднах. Като малка ме бяха изпратили да купя нещо… и аз както си стоях на опашката и се строполих… та ми отстъпиха, на бърза ръка вземах, каквото са ме пратили. (С. К.)
На следващия ъгъл тук много често съм ходил за кисело млекò и прясно. Тогава киселото млекò беше в едни тави, цинкови тави. И ти си носиш съд от вкъщи и го слагам на кантара и казвам: половинка, кило, две кила. И беше много гъсто и хубаво млекò. (Е. Г.)
А тогава отдолу беше сладкарница. Арменец я държеше. Правеше малеби, продаваше захарни изделия. „Ролките“ си спомням, защото бяха две стотинки. „Ролка“ са десет бонбона в една хартия като ролка завита. Продаваше боза и малебито му беше много хубаво. И той всеки клиент, който влезеше, питаше „Малка, средна, голяма, със сифон, без сифон?“… за бозата. (С. К.)
Тези акценти са визуализирани и в менталната карта, където едни места получават видимост (биват идентифицирани, именувани), а други остават на заден план – например вече несъществуващата двуетажна къща, за която разказва С. К. е запомнена най-вече поради хинапеното дърво в двора ѝ. Прави впечатление колко голяма изглежда прашната улица отстрани на банята (вж. ил. 3, до входа на женското отделение, по-скоро прилича на площад) и тук въпросът не е за достоверността на човешкото възприятие и спомен, а за смислите, които човек придава на преживяното. В разказите на събеседниците ми улиците са централно място на детски игри (на чилик и мачка, на джамини) и те отделят значително време да разказват и обясняват в какво се е състояло детското им всекидневие. Пространствата се съизмерват с мярата на разказвача в неговата позиция на дете – „Църквата си спомням, че в детството ми имаше висока, каменна ограда, която беше плътна. Била е някъде до раменете ми висока, не можех да се кача отгоре.“ (С. К.). Това определя и по-малкия мащаб на познатото градско пространство, наречено „махалата“ – „… преди това там [до училището и яслата[8]] изобщо не съм ходила, не съм играла“ (С. К.) (вж. ил. 4). Така конструираният наратив задава рамките на обживяното градско пространство, където събеседниците ми са придобили своята пространствена идентичност – чрез социализирането и възприемането на приписаните (отгоре) значения и практики и чрез удържането на лични асоциации, емоции, спомени, свързани с местата.
Ил. 4. Ментална карта на „махалата“ (С. К.).
Представените истории разказват за градското пространство през биографичния опит и спомена за детството. Класификационните схеми, по които се разгръща познатото пространство, се определят от специфичната позиция на събеседниците ми като деца – определени градежи им изглеждат по-големи, а обживяното свое място е немного обширно. Върху очертаването на тези граници влияние оказва и физическата реалност, в която се движим днес – улицата е разделена от голямо кръстовище и само долната ѝ част се оказва включена в разказа за познатото място. Както отбелязва Халбвакс (1996: 84), в спомена реконструкцията на миналото се прави „с данни от настоящето“ и в историите това се открива не само в пространствените маркери, но и в значението, което им се придава. Улицата се оказа наситена от множество смисли, белязани от спомена, като това се отнася както за частните домове, така и за публичните пространства и институции. Лично преживяване и силни емоции повлияват класификационните схеми, през които се акцентират едни места (частни къщи, магазин, кръчма, сладкарница, църква, баня) за сметка на други. В крайна сметка наративизирането на градското пространство (по Златкова, 2012) води до подреждането на различните времеви пластове един до друг – на менталната карта физическите пространства стоят редом до съществуващи само в спомена места от детството. Ориентирането на моите събеседници в това градско пространство няма връзка с географски координати, а следва линията на спомена.
Банята – инкорпорираното пространство
Училището, както стана ясно, остава отвъд обхвата на обживяното и осмислено пространство в историите за детството. Църквата бива коментирана и спомняна на няколко пъти в проведените разходки-разговори, като събеседниците ми актуализират различни елементи на спомена[9], между които и репресивните политики на партията-държава спрямо религиите и църквите (и като институции, и като общност от вярващи). За разлика от църквата, банята отсреща остава незасегната от променящите се отгоре политики и нови значения, които се приписват на градските публични пространства, или поне така изглежда от разказите на моите събеседници. Когато разказват за нея, липсват споменавания в този смисъл. Именно банята ще фокусира моето внимание в следващите редове.
Чифте баня днес е единствената запазена постройка на хамам от османско време в града[10]. За нея се смята, че е построена през XVI век[11] и дълго време е наричана Челеби кадъ хамам. Днес тя е превърната в Център за съвременно изкуство, който дълго време се стопанисва от неправителствена организация[12], а от три години е част от експозиционните пространства на Градската художествена галерия[13], и е обозначена като „Баня Старинна“. Повечето местни жители я наричат Чифте баня (от „чифт“ – „две“, тъй като е имала мъжко и женско отделение), като това се отнася и за моите събеседници. Тя функционира като обществена къпалня до края на 80-те години на ХХ век (вж. ил. 5 и 6).
Чифте баня не е била нито най-големият, нито най-красивият от хамамите на Пловдив, описани в текстовете на пловдивски летописци от средата на XIX до средата на ХХ век[14]. Според Васил Пеев (1941) след Освобождението в Пловдив е имало осем турски хамама, като повечето от тях запазват предназначението си като обществени бани, пет от тях имат мъжко и женско отделение, а четири все още съществуват и към 40-те години на ХХ век, когато авторът публикува книгата си[15]. Както се разбира от изложението, Чифте баня е била една от по-малките, квартални бани, която не може да се сравнява по простор и удобство с баните в близост до градската чаршия (дн. квартал „Капана“). Пеев (1941: 213) цитира и пътеписите на Евлия Челеби (пътешествал между 1651–1654 г. из Балканите и Европа), който изброява шест обществени бани във Филибе – Хюнкяр хамам, Шихабеддин паша хамам, Тахтакале хамам, Варош хамам, (Й)Ени хамам, Челеби кадъ хамам – и твърди, че има още 165 бани, построени в частни домове из града. Строежът на обществени бани (хамами) е важна традиция в исляма, възприета като наследство от Римската империя. Римските терми са функционирали като място, което възпроизвежда в малък мащаб социалния ред – място за обмяна на информация, за социализиране и поддържане на телесна хигиена (признак на висока цивилизованост) (Macaraig, 2019: 39). Към тези социални функции на обществените бани в исляма се добавя и важната им роля за поддържане на ритуална чистота в контекста на основните задължения на мюсюлманина. Поради това баните често са строени в близост до джамии или до кервансараи, за да обслужват пътниците, които отсядат там. Много преди идването на османските турци на Балканския полуостров хамамите са станали важен елемент на ислямската градска култура (Macaraig, 2019: 47). Скоро след като Пловдив влиза в границите на Османската империя управителят на града започва активна дейност по архитектурното му преформатиране, така че той да добие облика на османски град. Според Григор Бойков (2012: 42) това се изразява в конвертирането на някоя от главните църкви в укрепения град в петъчна джамия и построяването на многофункционални сгради в периферията на градското пространство, около които се строят още обществена баня (хамам), духовно училище (медресе), хан за търговците, кухня за бедните и др. Анализът на автора показва, че най-малко три от обществените бани в града са построени още през ХV век (Тахтакале хамам, Хюнкяр хамам и Чифте хамам) (Бойков, 2012: 42) . Така Пловдив „наследява“ както османската архитектура (на хамамите, но и не само), така и практиката да се ползват обществени бани[16].
В разказите си за посещението на Чифте баня моите събеседници се обръщаха предимно към периода на детството си (в унисон с общата насока на разговора-разходка), макар че всеки един от тях се е ползвал от обществената къпалня приблизително до края на 80-те години на ХХ век. Към 50-те години на века, изглежда, градските къщи в тази централна махала не са имали собствена баня, макар че представляват масивни постройки, строени през ХХ век. Разказите на моите събеседници са разгърнати, наситени с детайли и емоции. Тук си позволявам да представя малко по-дълги пасажи от тях:
Банята беше на Чифте баня, до нас… В банята имаше много хора… На баня един път сме ходили, в края на седмицата, когато майка изчисти, оправи всичко. Банята работеше до девет часа. Касата за банята най-напред беше отпред… когато го нямаше тоя булевард, преди реконструкцията и тунела да го направят, там, където сега е галерията, по продължение имаше едно помещение, там беше билетопродавницата. […] Но после вече в зрелия социализъм бяха направили по един час да стоиш, да не прекаляваш, защото много хора искаха. То беше – много хора, наистина много! В девет часа като сме влизали под душовете и на тези, гурни[17] им казваха, където са седалките. Носим си найлони, мием си плочките, слагаме си найлона. Ако случайно имаш късмет да си намериш място да седнеш, и почваш – тасове си носехме и се поливаш и се миеш. Носиш си всичко. И за търкане спарче си носиш, тас, сапун или шампоан за косата. Едно време шампоан само за косата ползвахме, за тялото – сапун си носиш. Дрехи си носиш… […] Имаше за... дали за по-заможни или за хора, които са имали повече време, имаше и кушетки, които да легнеш да си починеш, и шкафчета. […] Ти вътре си слагаш дрехите, заключваш си ги. Тя все пак следи тая жена, никога кражби не е имало. Бършеш се, обличаш се и се прибираш, така беше. Който иска, си купува лимонада, който иска, си ляга. Не бяха много кушетките, но не всеки, който иска, можеше. Но пък се и плащаше допълнително. Не беше безплатна кушетката. Но пък имаше хора за всичко. (С. К.)
Ние тогава вкъщи нямахме баня и по-голяма част от къщите нямаха баня и ходихме в тази баня – мъжко и женско… Като имаше една стая в мъжкото, много топла стая и там като седнеш, се търкахме взаимно – аз с татко като ходих... бедни години тогава със спарче, една кесия ти правят на ръката. […] И сапунът беше по-прост, „Чайка“ един сапун, нямаше такива глезотии, както е сега. […] Първо ти даваха налъми, събуваш се, с налъми и чаршафите, или пък кърпи си носим от къщи. Но задължително налъми… и тап-тап-тап, всеки тропа с налъмите и влиза в стаята. На две места имаше така по-високо… и там кушетки. Имаше и хора, които там завити с чаршафите лягат да почиват. Първото като влезеш в банята имаше цигани – двама или трима – които търкаха. Там за някакви дребни стотинки… теляци… и те търкат, и така. Ако ти е пò приятел, по-дълго време те търка и по хубаво [смее се]. Ако не – през пръсти и си тръгва. (Е. Г.)
– Колко е струвала банята?
– Стотинки – 10 стотинки, 20 стотинки.
– А теляка?
– Толкова – 50 мисля, че му даваха на него. [Банята имаше] …общо помещение, от което се влиза в 2-3 кабинки по-малки. Най-дясната беше най-топлата… Ти си влизаш примерно в другите гурни, сядаш си, гурни с топла вода имаше, и се поливаш. […] И като излязоха от банята – отсреща кръчмата. Пълна! От банята – там. На мен лимонада, мъжете – по една бира или по една ракия си пият. И се прибираме вкъщи.
Тези разкази пресъздават спомена за социална практика, свързан с посещението на обществена баня. Вероятно за немалка част от жителите на града това е общосподелена, обичайна практика през повечето десетилетия от ХХ век. При моите събеседници посещенията са се провеждали със седмична повторителност, тоест тази практика представлява рутинирано действие и не е изненада запазването на детайлни спомени. Прави впечатление, че има редица пространствени обяснения и сетивни „картини“: „и като влизаш, най-напред влизаш и вляво, преди в детството ми имаше кабинка, която беше два на два [метра] може би, немного малка и вътре стоеше тази, която късаше билетите“ (С. К.); „Така, на две стълбички и се качваш“ (С. К.); „Като имаше една стая в мъжкото, много топла стая…“ (Е. Г.); „Но задължително налъми… и тап-тап-тап, всеки тропа с налъмите и влиза в стаята“ (Е. Г.). Халбвакс (1996: 53–55) отбелязва, че детските спомени са предимно „сетивни усещания и нагледи“, доколкото децата са в процес на усвояване на начините, по които да артикулират опита си (в понятия на колективната памет). Но това е само един щрих, доколкото представените спомени формират разгърнат и завършен наратив, надградил сетивните възприятия. А възможността лесно да актуализираме даден спомен, според Халбвакс (1996: 62), се дължи на факта, че той се съхранява в колективното мислене, с което винаги оставаме в тесни взаимоотношения, като това на семейството.
Отделно от въпроса как се съхранява и възпроизвежда информация във/от паметта, в тези истории може да се проследят два плана в усвояването и „отиграването“ на пространствената идентичност на събеседниците ми. От една страна, пространството на банята е опознато и възприето чрез тялото, така че индивидът е получил информация за измеренията на пространството (голямо – малко, тясно – широко), неговите сетивно възприети характеристики (влажност, топлина, миризма, шум), обичайните поведения, които намиращите се в пространството хора владеят. Отделният човек, който посещава банята, също се научава да владее тялото си по съответния начин, тоест усвоява определени телесни практики. От историите могат да се откроят няколко типа практики: практики на преход в пространството (закупуване на билет, смяна на дрехи с хавлии или чаршафи, обуване на налъми), възприети за обичайни хигиенни практики (накисване, търкане, поливане и пр.), практики по напускане на пространството (почивка върху кушетки, пиене на лимонада, посещение на кръчмата). В този смисъл разказът разкрива паметта, утаила се в телата, относно обичайни усещания и движения, свързани с провеждането на съответни хигиенни процедури в обществена баня.
От друга страна, в историите могат да се откроят и маркери, които препращат към възприемане на пространството като социално споделено място с ритуални характеристики. Действията се провеждат с изискуема последователност, като не се следват единствено хигиенните практики, а те биват допълнени от преходни дейности (на влизане във и излизане от пространството), които са колективно споделени. Прави впечатление, че и в двете отделения има пространство с кушетки, на които да си починеш, има възможност да си купиш лимонада (ако си в женското отделение) или да посетиш кръчмата след баня (ако си в мъжкото отделение). Никола Алваджиев (2019: 327) отбелязва, че за мъжете е правило след баня да се отбият в някоя механа, „та да им падне потта“. Макар че пропуска да разкаже повече за Чифте баня, от хрониката му става ясно, че кръчмата срещу Чифте баня е съществувала поне половин век преди споделените тук истории (доколкото той пресъздава събития до началото на Балканските войни)[18]. Тази препратка ми позволява да отбележа, че моите събеседници не предлагат обяснение на смисъла и/или мотивите за едно или друго свое действие (Защо е нужно да се почива след баня? Защо се продава лимонада? Защо се ходи на кръчма? и пр.); те представят действието в неговото случване, в спомена за неговото телесно и социално възпроизвеждане, без да рефлектират върху него (сякаш са децата, които още не владеят начините за артикулиране на опита, според определенията на Халбвакс). Според мен това дава допълнителна стойност на представените от тях истории за ходенето на баня като социална практика, тъй като можем да ги видим без комплекса от разнообразни обяснителни схеми, в които социалните ни действия биват обхванати при дистанциране и рефлексия върху отминалото и собствения опит[19].
Разказите за посещението на градска баня представят жизнен опит, който до немного отдавна е бил част от градското живеене и за много жители на града е елемент на обичайна всекидневна практика. Може би фактът, че всекидневието е нещо обикновено и рутинно, а „обикновеното е буквално незабележимо“ за наратива (Mayer, 2014: 69), е причина ходенето на баня да остава встрани от вниманието на пловдивските летописци. Все пак социалният живот на обществените бани присъства в хрониките на Васил Пеев и Никола Алваджиев (макар и по-малко); това се открива и в разказите на моите събеседници. По-интересното е, че техните лични спомени ни представят една вътрешна, свидетелска гледна точка към споделеното къпане, която задава съвсем различна перспектива към тази социална практика. Тук тя беше интерпретирана през осмислянето на пространството и „овладяването“ на телата от пространството (като отделен индивид, но и като част от общност) и се помести в по-широката рамка на разказване и осмисляне на конкретно градско пространство като свое. Така Чифте баня беше представена като място, където се реализира социална практика, която вече не присъства в градското битие на Пловдив. Днес „Баня Старинна“ е достъпна през входа на мъжкото отделение и в нея може да се разглежда съвременно изкуство от всеки жител и гост на града[20].
Заключение
В представеното изследване предлагам поглед към процесите по обживяване, спомняне и разказване на градското пространство на Пловдив. Представените теренни данни се фокусират върху описание на определени познати места в града, преплетени в житейски истории от периода на израстването и социализацията. Споменът, както и житейският наратив биват преконфигурирани съобразно изискванията на конкретния момент (социален контекст), който ги извиква на живот. Самото емпирично проучване беше структурирано така, че разказът да се гради едновременно с осъществяването на обход на спомняните градски пространства. Историите на моите събеседници ме позиционираха на място, където едно до друго съжителстват сегашните физически реалности (улици, сгради, институции) и вече несъществуващи такива. Това се визуализира ясно при създаването на менталната карта на мястото, като се потвърди наблюдението на Златкова (2012: 97), че „ориентирите на местните жители са различни от ориентирите на географската карта […]; реалните обекти или вече несъществуващите градски топоси се обясняват чрез други значими за колективната или индивидуалната памет места, или пък са повод за разказване на спомен или градски анекдот за повече или по-малко познати личности“. Така в разказването (наративизирането) на пространствата се разполагат различни времена и хората, които са ги населявали. Описанието на махалата от детството се осъществи през историите на къщите и семействата, които са ги обитавали. Биографията на мястото се допълни и от разкази за публичните пространствата – улици, магазини, обществени заведения, спомнени през преживения опит и емоция. Така очертаната пространствена идентичност на моите събеседници беше разгърната допълнително чрез фокусиране върху сградата на обществената баня, която заедно с училището и църквата представляват важни за местната общност институции. Историите, представящи живота на банята, ми дадоха възможност да обърна внимание върху друг аспект, свързан с усвояването на пространството, а именно интериоризирането на знанията за конкретното място в телесни практики – тялото се научава да възприема и реагира по съответен на конкретното място начин, така че да разпознава и възпроизвежда обичайните за него поведения. Така до несъществуващите пространства в спомените на моите събеседници се поместиха и вече несъществуващите телесни и социални практики с приписаните им значения (споделено колективно къпане, сетивен усет за банята като обем, температура, влажност, миризма, шум, връзката баня – почивка – лимонада или баня – почивка – кръчма и пр.). Това изследване е опит тези отминали градски битности – както на самите пространства, така и на техните обитатели – да се представят в настоящето, така че в „сгънатото“ време и редоположените физически и спомнени реалности да се актуализират знания, опит и смисъл, които са ценен елемент от градското наследство.
Библиография
Алваджиев, Никола. 2019 [1984]. Пловдивска хроника. Пловдив: Летера.
Берто, Даниел. 1993. „Биографичният подход: методологична стойност и перспективи“. Български фолклор, 2: 18–29.
Бойков, Григор. 2012. „‘Османизацията’ на Пловдив (Филибе) през ХV в. – население, градоустройство и архитектура“. Годишник на регионален исторически музей – Пловдив, 39–67.
Бокова, Ирена и Кметова, Татяна (съст.). 1994. Български фолклор, 6, Биографичният подход.
Велчич, Мирна. 1994. „Персоналните наративи като научен метод във фолклористиката“. Български фолклор, 6: 4–11.
Златкова, Меглена. 2012. Етносоциология на града. По примера на град Пловдив. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“.
Моравенов, Константин. 1984 [1869]. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание (Подарен на българското читалище в Цариград, 1869). Пловдив: „Христо Г. Данов“.
Пеев, Васил. 1941. Град Пловдив. Минало и настояще. Пловдив: Пловдивско археологическо дружество.
Петкова, Кръстина (съст.). 2013. Социологически проблеми, 1–2, Метод и интерпретация в социологическите изследвания.
Халбвакс, Морис. 1996. Колективната памет. София: Критика и хуманизъм.
Шишков, Стою. 1926. Пловдив в своето минало и настояще. Историко-етнографски и политико-икономически преглед. Пловдив: Търговска печатница.
Lynch, Kevin. 1960. The Image of the City. Cambridge: M.I.T. Press. (посетено на 01.05.2024 г.).
Macaraig, Nina. 2019. Çemberlitaş Hamamı in Istanbul: The Biographical Memoir of a Turkish Bath. Edinburgh: Edinburgh University Press.
Mayer, Frederick. 2014. Narrative Politics: Stories and Collective action. New Yоrk: Oxford University Press.
Szot-Radziszewska, Elzbieta and Popławska, Joanna Zuzanna. 2019. “Mental Mapping Method in Anthropological Studies on Cultural Landscape”. Studia Etnologiczne i Antropologiczne, 19: 15–25. DOI: 10.31261/SEIA.2019.19.02 (посетено на 01.05.2024 г.).
[1] Повече за биографичния подход, неговите възможности и приложения в етнологията, антропологията, социологията вж. Берто, 1993; също специализираните броеве на сп. Български фолклор (Бокова и Кметова, 1994) и сп. Социологически проблеми (Петкова, 2013).
[2] По-плавните преходи са свързани с обмяна на идеи и влияния между различните архитектурни традиции в Европа, а по-резки прекъсвания се забелязват например след Освобождението и идването на архитекти от Централна Европа, които започват да работят в България, или след 1944 г., когато се налага нов модернизационен проект, вкл. в градоустройството. Факторите за промяна на градската среда са много по-обширни от градоустройствените политики и визии. Например някои елементи в пространството са изчезнали поради природни бедствия – като Чирпанското земетресение от 1928 г. или наводненията от р. Марица. Смяната на местата на улици, булеварди, площади и институции пък е следствие от друг тип политики на местната и централната власт.
[3] Събеседниците ми са брат и сестра. Самото теренно изследване е проведено през лятото и есента на 2021 г., като всеки от разговорите съм провеждала поотделно с единия и другия събеседник. Проучването проведох в рамките на работа по Националната научна програма „Културно-историческо наследство, национална памет и обществено развитие“.
[4] За съжаление, поради логистични причини успях да приложа ментално картографиране само спрямо единия от събеседниците ми, С. К. (сестрата).
[5] За прилагането на ментални карти в антропологията вж. Szot-Radziszewska and Popławska, 2019. Относно използването на ментални карти в градското планиране вж. класическото изследване на Кевин Линч (Lynch, 1960).
[6] Кръстовището среща булевардите „Шести септември“ и „Цар Борис Трети Обединител“ и е изградено след направата на тунела под Стария град, чието строителство е завършено през 1960 г.
[7] Христо Борина е псевдоним на Христо Цанев Минев (1882–1967) – български писател, който известно време учителства в Пловдивската мъжка гимназия.
[8] Разстоянието между банята и училището е не повече от 100 метра. Яслата е вече несъществуваща постройка, разположена непосредствено до училището, на изток от него. И училището, и яслата не намират място в менталната карта.
[9] Такива са личностите на свещеника, попадията, децата им, крахтенката (жена, която поддържа църквата – чисти помещенията, свещниците, продава свещи), църковните празници, които семейството е посещавало, разположението на сградите в църковния двор и промяната на предназначението на някои от тях, спомени, свързани с ангажирането на децата (моите събеседници тогава) в почистването на свещниците в църквата и др. Макар и интересни, тези спомени засега ще останат встрани от моето внимание.
[10] На около 1000 метра западно от нея още се виждат стените на друга обществена баня, (Й)Ени хамам, която е оставена да се руши.
[11] Такава е официалната версия, разпространявана в „енциклопедична“ информация онлайн (напр. в Уикипедия). Тя е възприета и от местната власт и легитимирана чрез официалната туристическа страница на Община Пловдив. Но в историческото си изследване върху изграждането на османския облик на Пловдив Григор Бойков (2012: 66) допуска, че Чифте баня е построена още през XV век. Не навлиза обаче в дискусия по въпроса.
[12] Сдружение „Изкуството днес“ (посетено на 01.05.2024 г.).
[13] Официална туристическа страница на Община Пловдив (посетено на 01.05.2024 г.).
[14] Любопитно е (и малко разочароващо), че известни пловдивски летописци с много познания и задълбочени интереси в историята на града, обръщат твърде малко внимание на обществените бани. Вж. например Моравенов, 1984; Шишков, 1926; Алваджиев, 2019.
[15] „Най-обширните, най-хубавите и добре осветени бани били в чисто чаршийските квартали. Такава е била банята „Хюнкяр“… Тази баня се е славила с много хубавата си подпочвена вода, каквато действително има и сега в голямо количество поради близостта на р. Марица. Малко по-обширна, с 5 куполни отделения била „Тахтакаленската“ баня. Особено просторни били нейните отделения за събличане и за изпотяване. Два водоскока са разхлаждали две от отделенията ѝ. Близо 1000 души са могли да се окъпят в денонощието. Останалите шест били квартални. Три от тях са „Челеби кадия“, сега наречена „Чифте баня“, „Ени хамам“ сега „Цар Борис“ (еврейската) на „Орта мезар“ и „Ченгене хамам“ в Хаджи-Хасан махала и до сега съществуват, подкастрени и твърде занемарени… Останалите обществени бани са изчезнали безследно“ (Пеев, 1941: 222–223).
[16] След Освобождението динамиката – както по отношението на градоустройството, така и по отношение на социалните практики – е много голяма и цялостното им проучване не е задача на настоящото изследване. Същото се отнася и за динамиката след края на социалистическия период; въпросът за османското наследство заслужава задълбочен дебат и изследване.
[17] В книгата на Никола Алваджиев (2019: 326) е използвана думата „курна“. В онлайн речника на БАН е отбелязано, че курна е остаряло и диалектно понятие, което означава „каменно или циментово корито под чешма, обикн. в турска баня, от което се гребе вода за къпане“.
[18] Отбелязва го мимоходом, докато разказва за арменеца Артин, дюкянджия в Тахтакале (дн. в „Капана“), който бил редовен клиент на споменатата кръчма (Алваджиев, 2019: 254). Вж. също интересния разказ за „баносването“ при жените и мъжете по това време (Алваджиев, 2019: 326–327).
[19] Не твърдя, че спомените им са напълно „чисти“ от привнесени смисли и интерпретации, това едва ли е възможно, най-малкото се откроява оценъчната съпоставка между „преди“ и „сега“ („Едно време шампоан само за косата ползвахме, за тялото – сапун“ [С.К.]; или: „И сапунът беше по-прост, „Чайка“ един сапун, нямаше такива глезотии, както е сега“ [Е.Г.]). Все пак мисля, че тези вторични интерпретации са значително по-малко, доколкото историите от ходенето на баня не са нещо, което човек често осмисля и/или разказва пред публика.
[20] В последно време достъпът до банята е ограничен, тъй като са предвидени реставрационни дейности по сградата. Но преди това „Баня Старинна“ редовно беше домакин на изложби, пърформанси, арт инсталации (съвременно изкуство), което позволяваше на всеки жител и гост на града да разгледа вътрешното пространство на хамама. Аз самата с голямо любопитство надникнах в мъжкото отделение, тъй като в жизнения си опит дотогава познавах само женската половина на банята.
Биографична справка
Мария Кисикова е преподавател в катедра „Етнология“ на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, където преподава дисциплини, свързани с разбиране културното различие, интеркултурна комуникация и връзката език – култура. Изследователските ѝ търсения са свързани с проучване на различни локални общности, истории и разказване, памет и наследство. Тя е участник в множество национални и международни научни и приложни проекти, свързани с (не)материално културно наследство, общности, памет, като е натрупала опит в разработването на различни творчески продукти, представящи общностното наследство – изложби, филми, каталог, творчески работилници и пр. Автор е на монография, колективна монография и множество статии на български и английски език.
ORCID: 0009-0008-6370-7843
Email: mariakissikova[at]yahoo.com
