Резюме: Кв. Столипиново в Пловдив е пример за маргинализиран градски квартал в резултат от малцинствения статут на населяващите го общности. Фокус върху материалността и управлението на битовата смет в квартала показва как се поражда, подновява и обосновава тази маргинализация. Въвежда се в български контекст понятието расиализация и се проследява ефекта от обществените образи на боклука из Столипиново, циркулиращи, произвеждани и усилвани чрез практиките на пловдивските медии в симбиоза с действията и говоренето на местните власти. От позиция вътре в квартала дори изглежда, че функционира единен „медийно-властови комплекс“. Отговарят му местните, все още публично „слаби“, дискурсивни съпротиви. Проследени са три динамики в движението на боклука, които противоречат на картината обрисувана от медии и власти, а са сериозен фактор за образуването на сметища в кв. Столипиново. Изследването стъпва на дългогодишна ангажирана антропология на автора с активисти в кв. Столипиново, на дигитална етнография на общностната онлайн публичност и на дискурсен анализ на медийни материали. Текстът е съставен, доколкото е възможно, на неакадемичен език, за да е достъпен за самата общност и широката общественост.
Ключови думи: маргинализирани общности, отпадъци, комунални услуги, екологични неравенства, медиен дискурс, малцинства, сегрегация, антициганизъм, градски изследвания
Stolipinovo: Trash, Media, Government, Racialization
Nikola A. Venkov
Abstract: The neighbourhood of Stolipinovo in Plovdiv, Bulgaria, is an example of the marginalisation of an urban district as a result of the racialised minority status of the communities inhabiting it. This article focuses on the materiality and the management of household waste in the neighbourhood, showing how marginalisation is produced, renewed and justified. The concept of racialisation is introduced to the Bulgarian context. The paper explores the racialising effect of the public images of trash in Stolipinovo and demonstrates how they are circulated, produced and amplified by journalist practices in tandem with the actions and discourse of Plovdiv’s local government – the very institution responsible for solving the problem. This takes place to such a degree that from a vantage point within the community it looks as if there is a single “media-government complex” in operation. The discursive response by locals, on the other hand, is still weak publicly, due to their racialised position within Bulgarian society. The article, additionally, focuses on three dynamics within the flow of trash through the neighbourhood of Stolipinovo that are major factors for the formation of the notorious rubbish-heaps, and yet, conflict the public picture, painted by media and authorities. The research is based on the author’s long-term practice of engaged anthropology with activists in Stolipinovo, on digital ethnography of the community’s online public space, and on discursive analysis of media publications. As much as possible, the article is free of academic jargon, so as to be accessible to members of the marginalised community and the wider public.
Keywords: marginalised communities, waste, municipal services, solid waste management, environmental justice, spatial segregation, media discourse, minorities in Bulgaria, antigypsyism, urban studies
Благодарности: Изказвам признателност на редактора на броя – д-р Велислава Петрова – за това, че така настоятелно ме покани да напиша текст за кв. Столипиново и прояви голямо търпение и гъвкавост със сроковете. Голяма признателност към винаги променливата група съратници от Сдружение „Жители на Столипиново“ и медията „Filibeliler | Филибелии“ и най-вече към техния неизменен стожер Абдулсамед Вели за това, че във вече тригодишните ни отношения ми помогнаха да опозная квартала по-добре и станахме истински приятели. Почти всичко споделено в този текст научих благодарение на партньорството ни в техните борби за по-добро бъдеще на общността им. Благодарност към арх. Мила Златанова за предоставената красива карта на квартала от нейна дипломна работа, която използвам за представянето на пространствени данни. На Абдулсамед и още няколко души от квартала благодаря за това, че прочетоха текста и хванаха някои от грешните ми разбирания. Работейки над статията, всъщност водех вътрешни разговори с тях по въпроси, които са ни вълнували (например каква е тази моята професия; или някой „програмира“ ли журналистите да лъжат относно Столипиново и др.). „Говорех си“ и с широката българска общественост, която, уверен съм, има желание да научи повече за маргинализираните ни квартали от това, което обикновено ѝ се предлага.
Съдържание: Разходка през бунището | Болките на общността | Расиализация | Манипулации и медии | Медийно-властови комплекс | Три причини за сметищата | Дискусия
Разходка през бунището
Социологията често се занимава с поставяне под въпрос на разпространените в обществото представи, показването на условията, в които те са станали „Истината“. Вълнува се от търсенето на алтернативите, особено „истините“ на онези хора и групи, които не можем да чуем лесно и чиито гледни точки не са станали обществени очевидности. Но... Столипиново, социологията и боклукът? Боклукът е пред теб. Покрива половината от пустеещото място между блоковете и махаличката отсреща. Стъпваш върху непокорни парчета от него, разпръснали се по „алеята“ през стометровата поляна. Някои от нещата са вече полузарити в прахта, преминали са времето, когато биха „хрущяли“ под краката ти. „Какво тук не е така?“ – би казал всеки минаващ с колата си българин, изпратен за репортаж журналист, кметът… Ще срещнем тези персонажи отново.
Полето от боклук се простира от двете ни страни, а отдясно почти достига половин метър височина. Точно тази част, колкото и да е странно, ми внушава чувство за някаква спретнатост. Миналата седмица не беше така. Боклукът беше доста по-разлят, по-скоро единичен слой, разпръснат сред избуяли на метър буренаци. Дали тук не е работила Фадромата на Изгрев? (И нея ще срещнем отново – тук и там, като фантом.)[1] Ето нещо с отношение към критическата социология: да показва, че нещата, които ни изглеждат постоянни, са неизменно променящи се (Венков, 2018).[2] Пиша този пасаж през октомври 2022 г., а през това поле съм минавал периодично вече над пет години. Винаги е било хем различно от предния път, хем някак същото – пет години без промяна. Повече боклук или по-малко, по-накупчен или по-разпръснат, обрасло с бурени или с обгорели петна от пожари, покрито от снега или точно в момента групичка младежи е събрала и запалила купчинка и се топли около нея, на крак в студа...
Преди три десетилетия това е било място за излети и игрището за мачове в квартала – каквито има на края на доста наши села, по-скоро затревена поляна. Семействата са идвали да се разхождат тук неделно. Било е любимо място. Виждал съм семейни снимки, които местен фотограф българин е правел тук на комшиите си – турци, българи и роми – срещу някой лев. И досега мястото и прилежащата махаличка се назовават, в превод от турски, „Сърцето на квартала“. Махаличката тогава още не е съществувала – на нейното място е имало градини на ТКЗС. Но тя не е причината за боклука – тя си има свои, вътрешни бунища, със своя динамика (и статика). Едното, което с Хана познаваме интимно, се обгрижва от хората постоянно, като селско бунище: пали се периодично, за да се намали отпадъкът, някой разравя остатъка и т.н. Другото е огромно, къщите го обгръщат с гърбовете си, нещо като онези големи океански петна от боклук. Към него, подозирам, Фадромата на Изгрев никога не е имала отношение. Струва ми се, че е едно такова „геологическо“ сметище, което не се променя – но може би имам това впечатление, само защото го зърваме рядко (а от снимки в интернет знам, че през 2013 г. още не е съществувало). Става страшно, ако нещо се запали там – новината се предава светкавично из уличките и всички тичат да гасят. Оттам може да изгори половината махала.
Махаличката от едноетажни къщички е в края на Столипиново, някои даже биха казали – извън него. Много от жителите на по-добрите части не са ходили там – „шубе“ ги е, горе-долу както пловдивчани се отнасят към самото Столипиново. Периферната махала опира гърба си в ръждясалата метална стена на индустриалната зона. Вече отдавна неработещите цехове и предприятия от социалистическия период някога са запълнили няколкокилометровата празнина между Столипиново и града.[3] Празнината между квартала и махаличката пък е запълнена от боклука и бурените. Но частично – споменах, че крачим по „алея“, но става дума за серия широки, утъпкани, безплодни места, които свързват къщичките с блоковете зад мен и с пазара. Понякога възприемам цялото пространство като „площад“ на махаличката, през който тя се гледа със седеметажните блокове. Хората действително използват по този начин последните двайсетина метра пред линията на къщите: организират се тук рождени дни, по-малки сватбени празненства и други. За тази част комшиите полагат усилия да се поддържа чиста от постоянно довявания от метеорологията и физиката (и немирните деца) боклук.
Докато крачим, боклукът е около нас. Освен обичайните найлонови торби и битови съставки понякога предлага и стряскащи гледки. Изсипаните десетки килограми вече изгнил зеленчук от близкия зарзаватчия. Починало котенце. Части от заклан коч – одраната кожа и вътрешности. Едновременно с това личат индустриални отпадъци: голямо количество изрезки от някакво производство (Ил. 1). Те сякаш се сменят периодично: другата седмица някакви други материали, хем странни, хем разхвърляни в десетки или стотици бройки, задаващи ритъм на пейзажа подобно на ленд-арт инсталация. Понякога виждаме съвсем дребни и деликатни нещица. Веднъж с Хана събрахме в прахта по пътеката диапозитиви за проектор, за онези устройства отпреди дигиталните времена. Моята приятелка и колега Хана (за нейните привички вж. текста ни в този брой) се надяваше, че сме намерили семеен архив от снимки на някой починал възрастен човек – спомени, достигнали до края на града. Английски илюзии! След като ги измихме вкъщи, се оказаха картини от националната история – хайдути, революции... Разбира се, че на българското бунище ще се открият образите на нашия героизъм.
Ил. 1. Току-що изсипан боклук при обръщалото на ул. „Крайна“. Снимка от анонимен читател на общностната медия, публикувана в „Ето кои замърсяват Столипиново…“, Filibeliler | Филибелии, 4 декември 2020 г., https://filibeliler.com/2020/12/04/bulbus.
Ние пристъпяме напред, а над боклука по-натам са се навели един-двама души с импровизирани колички до тях. Ето, баба Анифѐ[4] ни подвиква, пита как сме. Като много други от най-бедните в квартала, които нямат почти никакъв шанс за истинска работа,[5] тя си изкарва прехраната като събира материали за рециклиране. Мъжете в нейното положение най-често са се снабдили с велосипед и обикалят контейнерите из целия град, а повечето жени имат достъп само до сметищата в квартала. Добре, че боклукът всеки ден идва тук, при тях.
„Децата са къщи!“ – казва ни тя – „Отивайте там“ – махайки към махаличката.
Болките на общността
В Столипиново на всички се налага да живеят близо до боклука независимо от техния житейски и икономически успех. Но далеч не всички си изкарват прехраната от него, като баба Анифе. Наблягам на това, защото наличието на мнозинство жители, които не са нито крайно бедни, нито пък „престъпни барони“ и наркодилъри, продължава да стои извън представите на широката общественост за квартала. Тук има достатъчно голям брой семейства, които успяват да постигнат добър стандарт на потребление – според някои оценки над половината, може би до две трети, от населението (Венков и Байчева, 2017: 56–60) – особено след отварянето на границите и после – на официалните трудови пазари на страните от Западна Европа.
Но дори да си решил базовите си битови нужди, жилището ти да е отремонтирано и добре обзаведено, да го освежаваш два пъти годишно по мюсюлманския обичай, да се придвижваш навсякъде с личния автомобил, все пак сметта остава осезаема част от пространството около теб. Дори улиците в твоята махала да поддържате чисти с комшиите и да ги миете ежеседмично, то минавайки през официалния център на квартала или когато излизаш от него по границите му попадаш на онези няколко общински контейнера, наобиколени от „блато“ от трупащ се боклук (Видео 1 и Видео 2). На някои места общината си е прибрала контейнерите още преди години и остава само „блатото“ (както го нарече един местен граждански журналист).
Видео 1. „Здравейте, съкварталци, до кога ще търпим всичко това? До кога няма да можем да си отваряме прозорците, за да не миришем всичко това? […] Ние, ако им мълчим, никога няма да се промени това!!!“. Боклукът по югозападната граница на квартала, до училище „Найден Геров“. (Текст и видео: Активист на Сдружение „Жители на Столипиново“, август 2021 г.).
Видео 2. Боклукът по западната граница на квартала, ул. „Прохлада“, в края на лятото. (Видео: Мое, за Сдружение „Жители на Столипиново“, 5 септември 2021 г.).
Заедно с непризнаването на идентичността, в което няма да се впускам тук (за идентичността в квартала вж. Венков и Панчев, 2016), боклукът е най-голямата болка на по-оправната прослойка в Столипиново. В действителност кварталът страда от смазващо кълбо от проблеми – в сферите на собствеността, инфраструктурата, здравеопазването, образователната система и т.н. (вж. Kunz, 2019, който прави опит да ги систематизира). Тяхното сякаш непреодолимо наслагване оказва обезсилващо действие върху мотивацията на жителите за граждански борби за решаването им – ефект, който, мисля, е добре познат на всеки ангажиран български гражданин. Но именно боклукът излиза на първо място като проблемът с най-голям мобилизационен потенциал, като най-острата сред другите болки. През лятото на 2021 г. темата избухна в огромни спорове в интернет-пространството на квартала, със стотици коментари, качване на снимки и клипове на преливащите контейнери и сметища. Тук подбирам част от коментарите под една от ранните публикации във Фейсбук, те ще ни помогнат да навлезем в нюансите на вътреобщностната дискусия:[6]
Tisho Konstantinov
До всички които пишат коментари – защо преди 30г. хората не си изхвърляха боклуците по земята, а в контейнерите? Тези проблеми ги нямаше, всички знаеха къде е кофата за боклук. Системата ги направи такива. Така че, вместо да съдиш хората, дай принос на този проблем.
Всички знаете каква е системата в Германия. Така, основният проблем у нашия народ в Столипиново е дисциплина, която липсва в хората. За да има дисциплина и ред, трябва да има наблюдатели. Като за начало, само така можем да ги научим на ред. Не е нужно да ги глобяват, а просто да им се Казва, и ако тези наблюдатели обикалят из квартала, така хората ще се научат на системата, която е в Германия.Husein Boz
Tisho Konstantinov, не знам как сравняваш Германия с Бълхария. Ти да си виждал в Германия да слагат 2 чупени казана, останали от фронта, на които не им работят капаците? Плюс това тия 2 чупени казани ги оставят да събират боклука на 10 блока за най-малко седмица, плюс това нямаме и тротоари, нито отделни кошове по улиците, навсякъде пращи от мръсотия. Помисли малко – как може да сравняваш кварталите на Германия с кварталите на Бълхария...
А колкото до това, че казваш да дам принос, аз не съм тоя човек, който трябва да направи това. Нали имаме държава, има си общини, компетентни хора за това, [но] за всичко се иска желание, мерак...Tenur Seimen Sali
Комшиите хвърлят долу, аз вътре. Казанът празен, нашите – не вътре в казана. „Оправяй се“ вика [т.е. „Не ме интересува“]. Няма такова нещо [чудо], би трябвало хората да се съобразяват с как ще си изхвърлят боклука!Ahmed Gezgin
Каквато ни е Държавата, така са и хората! Ако имаме закон като Германия, няма да има такива Боклуци. Държавата ни не милее за собствения си народ, нормално е да сме Африка!Husein Boz
Ahmed Gezgin, лошите миризми идват от прогнилите блокове, от течащите води на избите, даже и шахтите в квартала не работят – не само от боклуците по земята. Това е геноцид! Навсякъде пращи от мръсотия и затова хората много-много не ги е еня – хвърлят, където сварят. Ако самият квартал е чист и подреден, както би следвало да бъде, като всеки един европейски квартал – тия хора не са диви животни – естествено, всеки би си изхвърлял боклука на мястото си...Ahmed Gezgin
Husein Boz, ако всеки откаже да си платят наема [на общинското жилище] или данък такса, 100% съм сигурен че държавата ще оправи избите.
(Коментари под публикация във Фейсбук, юли 2021 г.)
Вмъквам се за кратко пояснение: тук „прогнилите блокове и течащите води на избите“ се отнася до скъсаните водопроводи на част от панелните блокове, които още през 1990-те са наводнили подземните етажи, а на някои от снимките тук ще видите реки, които се изливат ежедневно по улиците. Това е питейната вода, която съответно въобще не се качва до по-горните етажи, а при някои входове е смесена и с отходните води.[7] За да се справят с липсата на вода, по-оправните домакинства си инсталират компресорни помпи, налягането от които допълнително разрушава тръбите. Но да не се отклонявам – споменах вече, че в Столипиново е наистина трудно да останеш фокусиран върху един проблем! Ще уточня само, че докато Ahmed Gezgin живее в самостоятелна къща в по-старата част на квартала, събеседникът му, Husein Boz, живее в един от блоковете със смесена общинска и частна собственост, макар и не от тези с най-лоши условия. Те са в две съвсем различни географски части на квартала. Продължаваме нататък по дискусията:
Husein Boz
Ahmed Gezgin, не знам дали знаеш, но от доста години вече хората почти всички си плащат всякакви данъци, но дори и нищожна услуга не се върши [от институциите]. Има само съвсем малка част, които не си плащат, защото те едвам успяват да свързват двата края, повечето вечери лягат гладни и децата им също. Хората не плащаха, когато, ако помниш ония години, когато бяхме на режим с тока [периодът е 2002–2009 г., за чудесно изследване вж. Krastev, 2007]. Вече от много години почти 95% от хората си плащат всичко, но нали ни е излязло име веднъж и край.Emrah Zakir
Естествено, не организират да се изнасят на всеки два дни боклуците от квартала. Така на хората се налага да хвърлят на земята. Съсипват ни [нарочно]. [Превод от турски.[8]]Recep Tasin
Здравейте, мили братя и сестри. Няма достатъчно кофи за СМЕТ. Затова предложението е следното: да се събуди властта! Да не се хвърлят отпадъците върху тротоара, а върху ПЪТЯ, и тогава ще се види реакцията на властта, дори на телевизиите.Sava Ivanov
Здравейте,
На повече места [да има] място за боклук, казани, контейнери, 2 пъти в седмицата камиони за боклук и проблема е решен. Мюсулманите са чисти [вж. Ганчева-Акдаг, 2020].Ceylan Kavak Oglu
Пред всяка къща казани, както едно време Беше. И ще се оправи този проблем.Nuretin Topal
Здравейте. Този проблем с боклука никога няма да свърши в този квартал. Хората идват и си хвърлят боклука до кофата за боклук, а кофите са празни. Трябва, който го хванат, да го глобяват 100лв. Нека ги глобят 100лв, да видим как ще хвърлят! Не забравяй, че много хора от махалата живеем в чужбина, трябва и в махалата да ползваме тая система. Тогава българите дали ще говорят лошо за нас? Сърдим им се. Те са прави, братя. Това е болест! Да помислим за децата си, защото те вдишват тази воня. Моля ви, нека си решим проблема, приятели. [Превод от турски.]
(Коментари под същата публикация във Фейсбук, юли 2021 г.)
Размяната на коментари очертава раздвоението на участниците между, от една страна, самобичуване на общността („нашият народ за нищо не става“), включително бичуване на онези съседи, които не спазват елементарни правила, и от друга, обвинението към властите („...но те трябва да имат мерак да си вършат работата“). Проявява се близкият практически опит с живота в Западна Европа и със спазването на правилата там, както и споменът за поддържането на колективни норми и уреденото битие по Тодорживково време („… както едно време Беше“). Германия е постоянен модел, при това едновременно идеал, който да бъде постигнат и символ на никога непостижимото у нас, точно както през 1990-те и допреди десетина години можеше да се чуе като постоянен рефрен и сред българското мнозинство.
Силно е желанието ред и дисциплина да бъдат наложени с глоби и сурови наказания. Това изникваше и при почти всичките ми лични разговори по темата.[9] Тук едни автори биха видели „форматиране“ на умовете от „комунистическия режим“, а други – проявление на източна авторитарна култура. Аз ще съм по-умерен и ще предложа липсата на досег със съвременните западни дискурси на мотивацията, участието, овластяването и т.н., които достигат до други части на обществото ни,[10] а и обикновено житейско отчаяние и гняв. Обаче в дискусиите винаги проличават единични участници, които проявяват завидно разбиране за структурната природа на неравенствата и нуждата от солидарен подход („До всички, които пишат коментари: вместо да съдите хората…“).
И така, в Столипиново значителна група жители желаят да водят по-достоен живот в своя квартал, но се чувстват притискани от три страни. Ако едната е проблематичното съжителство с онези съкварталци, които не споделят вълненията им, другата са машинациите на българските институции („Естествено, не организират вдигането на боклука да е всеки два дни…“), то третата страна е бруталното заклеймяване на тяхната общност отвън, включително чрез проблема с боклука. Последното е и основният фокус на следващите три точки от текста.
Расиализация
Най-важната задача на социологията (и антропологията) е да формулира принципи, които организират света, в който живеем, но остават под повърхността. Дори в Америка бедните квартали са натоварени с несъразмерно количество замърсители и отпадък, а категорията на отпадъка и „мръсното“ служи за класифициране на населения и усилване на господстващите социални граници и неравенства (вж. автори, цит. в Петрова, 2020; Bullard, 1993). Един британски социален географ показва, че расиализацията на дадени човешки групи не зависи от цвета на кожата, а от разнообразен набор от характеристики, които се прилепват към тези групи, за да ги отделят от незабелязваните и „правилни“ по подразбиране тела на мнозинството – най-вече чрез усещането за тела, които са недисциплинирани и застрашаващи (Swanton, 2008, 2010). Асемблажът (наборът, комбинацията) от характеристики никога не е точно определен и се променя във времето, а цветът на кожата може да заема значимо място в него, но не е задължително. Нека си припомним, че има достатъчно „българи“ (т.е. членове на мнозинството) с тъмен цвят на кожата, но само в редки случаи това ги поставя под подозрение, че са от расиализираното малцинство. Често комбинацията от някакви други характеристики произвежда представата за „тъмни“ субекти – както ще видим в следващата точка.
За разлика от Щатите, в България главната расова фигура не е тази на чернокожите („негрите“), а на „циганите“. Символът на цвета на кожата и тук е от значение: „циганите“ са по-тъмни, „мургави“, но освен това те винаги са и по-„мръсни“.[11] Една от важните расиализиращи характеристики е свързването с отпадъка, той очертава граници: на националното, на престижното, срама и провала (Петрова, 2012). Най-окаяните населения навсякъде по света са обект на расиализиращи представи, които ги превръщат в не съвсем „белокожи“, независимо от фенотипа им – това се отнася и до групи, които работят със или по някакъв начин се свързват с боклука (Millar, 2020). За българското мнозинство онези, които се трудят изнасяйки неговия боклук от градския пейзаж, сякаш се сливат със самия боклук (Resnick, 2021). Но след края на социализма боклукът вече не е само на работното място. С установяването на неолибералните управленски логики из региона, расиализираните общности в много селища на Балканите и в Източна Европа се оказват със спрени или силно ограничени комунални услуги – и затрупани от боклук (Dunajeva and Kostka, 2022). Дунаева и Костка определят дискриминационното отношение на новите власти и нововъзникващите частни или общински комунални фирми като екологичен расизъм (environmental racism). Получава се затворен кръг: расиализацията черпи своята обосновка (от типа „там живеят пропаднали хора, за които нищо не може да се направи“) от видимостите, които сама поддържа.
Расиализацията подрежда телата в обществени йерархии, защото превръща социополитическите неравенства[12] в „естествени“ (Millar, 2020: 10). Тя обосновава дехуманизирането на групите, които са се оказали на дъното – тоест спомага да бъдат лишени от пълния статут на човешки същества и така ние, късметлиите, можем да успокоим съвестта си за твърде видимите несправедливости в света около нас, като прибягваме до вариации на тема „те така си живеят“, „това им е в природата“, „непоправими са!“ и дори „не заслужават никаква помощ“. Ако расата не е ясно разграничима биологична категория, а културен конструкт, то расиализацията е неспирната работа по неговото съграждане и поддържане актуален.
Образите на боклука в Столипиново – заедно с ред други расиализирани и расиализиращи характеристики, включително представи за недисциплинираност, престъпност, необразованост и прочие (вж. Пампоров, 2020: 56–58 по-общо за „гетата“ в България) – затвърждават мястото на жителите на квартала на дъното на българското общество и ги поставят в онази област, която е обозначена с фигурата на „циганите“ (Canut, 2019; Panchev, 2021: 104–106). Медиите в България, предвид липсата на анти-расистки консенсус в обществото и в държавната политика, са мощно средство за продуциране на тази расова фигура (Marinos, 2021). В следващата точка ще разгледам процеса на производство и циркулация на расиализрани образи на квартала, постиган чрез материалността на боклука и в комбинация с тази на журналистическите практики. Ще се спра на особеностите на човешкото възприятие, които правят такова филтриране – и в крайна сметка манипулиране – на „истината“ за Столипиново възможно.
Манипулации и медии
„Какво тук не е така? Къде виждате манипулация?“ – би казал всеки шофиращ край квартала пловдивчанин, изпратен за репортаж журналист, кметът. Боклукът действително е значимо присъствие, особено по краищата на квартала – по главните автомобилни артерии (ул. „Ландос“, ул. „Крайна“), описаното по-рано бивше игрище и други. Към тези крайни улици той се стича от града и от вътрешността на квартала, но точно по периферията се акумулира. А това са улиците, които вижда всеки случайно преминаващ жител на града.[13]
Те са и най-фотографираните от журналистите, но вече не по случайност. Най-драматичните гледки са съзнателно търсени и допълнително усилвани със сочни думички – за шоковата им стойност. Из онлайн медиите шестват регулярно снимките на няколкото блока по ул. „Крайна“, където сметищата са директно под балконите. Ако и това да са няколко процента от територията на квартала, те се превръщат в образ-символ на целия квартал, на обитателите му и въобще на малцинството. Снимките прескачат от една статия в друга и от една медия в друга, понякога години наред (Ил. 2). Разбира се, за по-амбициозните репортери и до днес сметищата из Столипиново могат да предоставят снимков материал, който да е актуален.
Ил. 2. Така изглежда типичната статия. Снимката, използвана в този конкретен случай, е правена от немски журналисти десет години по-рано за статия относно дискриминацията в България.[14] Скрийншот: публикация в сайта на в-к Марица от 9 август 2021 г.
За наистина вдъхновения репортер по-любими от снимките с „морета“ от боклук са снимките на деца, позиращи пред боклук, сред боклук или играещи с боклука. Няма да прилагам такива образи тук, заради престъпването на всякаква етика и човещина в използването на малки дечица като обекти на наслаждението – отвращение към малцинството,[15] което пловдивските медии се стремят да произвеждат. Отделни журналисти свалят напълно обичайната маска, че са дошли да отразяват „проблемите“ в тази част на Пловдив, и се отдават откровено на наслаждение над, в техните очи, пропадналото население тук. Една публикация от иначе смятания за сериозен пловдивски сайт „Под тепето“ ни дава илюстрация за това:
Бригада невръстни циганчета мина като семейство термити през руините, останали от бутнатите незаконни постройки по улица Крайна днес. Мургавите окаляни хлапета танцуваха кючек с тесли в ръцете си около камарите с боклуци. […] Къртеха се арматури, намираха се цели винкели. И страхотни изненади – тук таме някоя вафла или пакет макарони. […] Епса, опа, нареждаха малчуганите, кършейки майсторски тела в боклуците без музика дори. Дъвчеха хляб, баници и тутманици. […] Артисти, кво да ги правиш, коментираха детската игра възрастни роми.
Най-голям удар направи малко циганче, коeто скочи в калта и намери банкнота от два лева там, където до вчера се е намирал павилион за прахове за пране. Момченцето затанцува директно в калчока.
(Курсивът мой, „Циганчета събраха старото желязо от бутнатите незаконни постройки в Столипиново“, Под тепето, 25 април 2015 г.)[16]
Талантът на автора е несъмнен. Успява да сплете препратки към толкова много отрицателни образи на малцинството, леко, игриво, без пряко изразена злоба и агресия. Намеква и за човешката мизерия и бедност в общността, но в иронична, подигравателна светлина – децата са щастливи от намерен пакет макарони, „удар“ от два лева, естествения живот в калта и т.н. Чрез маркирането с курсив съм в състояние да посоча само местата, където сложното въздействие на текста може да бъде сведено до действието на конкретни думи и изрази. В един „български“ ум, думите в курсив горе моментално извикват образи, които имат богата история от предишни употреби (особено в подобни статии) и така носят вече развит товар от афекти (моментни чувства и усещания): кал, кючек, подяждащи термити...[17] Текстът прикрепва тези афекти към обитателите на квартала, а дори и към думата „Столипиново“. След ред такива репортажи вече самото име „Столипиново“ предава тези усещания към всичко, което бъде определено с него. Не е необходимо да казваш „тия мръсни цигани“, достатъчно е да кажеш „ония от Столипиново“.
Стар резултат в социологията е, че никога не възприемаме дадено изказване или картина самостоятелно – в ума ни то винаги се свързва с множество други изказвания и видени по-рано картини, включително с начините, по които картините са били интерпретирани. Така, господстващите в медиите тълкувания и образи заглушават „другите лица“ на квартала, ако и в кварталното пространство те да са статистически доминиращите. Натрупването на смислови връзки и внушения прави тези „различни“ гледки почти невидими, дори когато читателят (или минувачът!) попада на тях. Те са „слаби“ и нямат ефект върху въображението му, защото не си пасват с афектите, които вече са възпитани като очевидност относно Столипиново.
Нека се вгледаме в такова „друго“ предблоково пространство (Ил. 3). Поддържа се от самите живущи, малките купчинки боклук до стената на блока са резултат от замитането на разпиления снощен отпадък. Мокрите петна са от измиване на части от улицата малко преди момента на снимката. Измиването с вода е важно за живущите, за да се озапти прахта в условията на изначална липса на асфалт. А защо ли липсва асфалт? Въпреки че уличната покривка е в най-категорична степен отговорност на градоустройствените власти, за нея също не е трудно да бъде претълкувана като резултат от липсата на индивидуални отговорности у жителите, както това става относно битовия и индустриалния боклук в квартала. Ако и да си принуден да „свикваш“ (Resnick, 2021: 4) да живееш с калта, пак резултатът ще бъде възприет като „отличителна черта“ на твоята култура.
Ил. 3. Обичайните предблокови пространства в Столипиново. Неравни, без настилка, но чисти. Снимки: авторът, юли 2021 г., около 8 ч. сутринта.
Сега завъртам фотоапарата от обратната страна на блока, на чийто покрив съм застанал. Това е ул. „Възход“ (Ил. 4), една от по-главните улици, които разполагат с паважна настилка от едно време. В кадъра влиза и напречна „вътрешна“ уличка – от тези, където „техниката не може да влезе“, ако цитирам някое от регулярните изказвания на районния кмет, оправдаващи защо Столипиново „тъне в мръсотия“.[18] Състоянието на тази вътрешна уличка обаче е далеч по-добро от това на откритите пространства по ул. „Крайна“ и „Ландос“, където машините на ОП „Чистота“ имат колкото си искат достъп. Дори „проходимата“ ул. „Възход“ е идеално чиста, с изключение на акуратно подредената купчина боклук на ъгъла на двете улици (и няколко камъка поставени да запълват дупките на паважа). Мокрите следи от миене личат и тук, особено пред сергията за зарзават и къщата вдясно (където предстои да бъде наредена конкурентната сергия, от кашоните, които се виждат, прибрани край стената).
Ил. 4. Детайл от по-главна улица вътре в квартала, заедно с напречна „вътрешна“ уличка. Снимки: авторът, юли 2021 г., около 8 ч. сутринта.
Ил. 5. Вътрешни улици в гъсто застроената част на Столипиново, близък план. Настилката е поставяна самостоятелно от съседската общност. Снимки от медии: „Фотогалерия: По следите на учениците в „Столипиново““, Дневник, 17 септември 2017 г., https://tiny.one/dnevnik-ulitchki.
Но тези „различни“ гледки рядко попадат в кадрите от Столипиново, а дори и да попаднат у отделни медии (Ил. 5), то стоят някак „срамежливо“, погледът не вниква в това, което се вижда на тях, хлъзга се нататък, към онези, които са му по-познати и се свързват по-успешно с натрупаната история от тълкувания. От значение също така е, че присъствието на боклук в една гледка не въздейства на възприятията ни изолирано, а е навързано с всички други расиализирани образи, някаква част от които продължават да присъстват и на най-„отбраните“ места в квартала. Така, липсата на боклук е „невидима“ край специфичната архитектура на самоделното застрояване, в по-хаотичното градско пространство, което такова застрояване създава, в присъствието на повече хора, които прекарват свободните си часове пред дома вместо пред телевизора в хола – ако щете, незабележима е в компанията на сателитните чинии.
Най-много заблуждава обаче уличната настилка – все пак калта и прахта, ако и да зависят от общината, а не от живеещите на място, също са „мръсотия“ за градските ни възприятия. Освен това, във взаимодействието си с времето и автомобилите, създават неравности – изронен бетон, чакъл, ями и бабуни, поставените за изравняване тухли и др. (пак Ил. 3) – а това са счупвания на идеала за контролираната от човека среда в града, които оставят впечатление за замърсеност. Дори там, където съседите инвестират собствени средства и сили, за да поддържат застлана улицата и прахта надалеч, в крайна сметка самоделният, неравен, хаотичен вид (пак Ил. 5) пречи на „вече подготвения“ ум да види идеалната чистота.
Да обобщя: потоците от журналистически материали, от изказвания на кметове и началници на ОП „Чистота“ и от коментари на обикновени пловдивчани си влияят безспирно, взаимно се насочват и усилват, докато се достигне нещо като резонанс на една честота. Онова говорене, което не трепти на същата чистота, вместо да усилва своите енергия и ефект, бързо започва да ги губи, когато излезе в откритото поле на публичността.[19]
Циркулацията от така резониращи образи възпитава обаче специфичен поглед към картините на сметища от квартала. А именно: боклукът е естествен за обитателите на Столипиново, част от тяхната природа, дори продължение на техните тела. По някакъв неясен начин извира от начина им на живот. Как иначе можем да си обясним ефективността на заглавия с абсурдни внушения, като „„Столипиново“ бълва по 100 тона боклук между блоковете за две седмици“ (Ил. 2)? У всеки здравомислещ читател те би трябвало да предизвикат ред въпроси (на тях ще търся отговори в последната точка).
Ще завърша тази точка с картината на млада пловдивска художничка. Тя дава плътност на дискутираните дотук понятия: расиализация, резонанс между образи в общественото съзнание, проникнатата от наслаждение–отвращение (в разнообразни пропорции) фантазия за малцинството като продължение на боклука. Картината “Trashland” (англ. – „Страна от боклук“ или „Страна на боклуците“), с размери 2,50 на 2,80 метра, е създадена от Мартина Вачева специално за участието на български автори в мащабната изложба „Обединено многообразие. Съвременно европейско изкуство“, показвана в Берлин, Москва и Париж („Diversity United. Contemporary European Art“, Stiftung für Kunst und Kultur, 2020–2022).[20] Тя се явява едно искрено изливане върху платното на множеството образи, съдържащи се в българския расистки поглед към малцинството. Художничката талантливо събира в една „гледка“ значителна част от набора взаимно активиращи се расиализирани характеристики, към които няколкократно препращах дотук, без да съумявам да ги опиша и систематизирам (Ил. 6). Многообразието на расовата фигура „цигани“ – такава каквато е в българското съзнание към началото на XXI в.[21]
Структуроопределящи за картината са планините от боклук и кафяво.
Ил. 6. Синтезиран асемблаж от расиализиращи характеристики: “Trashland” на Мартина Вачева, 2019 г., (детайл). Източник: Art Collection Telekom, https://www.art-collection-telekom.com/en/collection/trashland и Инстаграм-профилът на авторката.
Медийно-властови комплекс
Публиката е бомбардирана не само от снимките на планини боклук и от „жълти“ заглавия от типа: „Грозна, но обичайна, гледка в ромския квартал „Столипиново““ (Блиц, юни 2018 г.), „Сватба сред 200 тона боклук! (ПОТРЕСАВАЩИ СНИМКИ)“ (Лупа БГ, 1 август 2022 г.) и „„Столипиново“ бълва по 100 тона боклук между блоковете за две седмици“. Те регулярно си „подават топката“ с обективно звучащи репортажи в авторитетни медии („Извозиха над 70 тона боклуци от „Столипиново““, БНР, 13 юни 2022 г. и много други). В този кръговрат се влива и пряката реч на властта, формирана в модерната държава като носител на фактическата истина („Кметът умолява жителите на Столипиново да не хвърлят боклуци извън контейнерите“, Под тепето, 23 март 2020 г.). Така, медийното въздействие се упражнява на различни нива едновременно, като това прави всяко отделно ниво по-правдоподобно и усилва на убедителността на цялото.
Много важен компонент е именно постоянното присъствие на властта в журналистическите практики и текстове. Идентифицирането на квартала с боклука се извършва от пловдивските медии не само заради търсенето на повече гледаемост и псевдо-сензации, нито само заради расистките възгледи, на които разчитат у читателите си и които усърдно култивират у тях. Образът на Столипиново като неизчерпаем извор на отпадъци се създава чрез активното съучастие между медии и местна власт. В тази точка показвам как кметове и директори ползват комуникационни и риторически тактики, чрез които да утвърждават и поддържат тоя образ в публичното пространство. В следващата, последна точка ще видим как чрез действия и бездействия се стараят да поддържат неговата материална основа (сетивността на преливащия боклук).
При систематичен преглед на пловдивските медии (и частичен на национални такива),[22] откривам, че огромното мнозинство статии онлайн са мотивирани от популяризирането на действия или изказвания на властите: „нова акция в Столипиново“, „събраха 200 тона боклуци“, „погват мърлячите в Столипиново“, „замириса на теменужки“ и т.н.[23] Това означава, че инициативата на управляващите има много сериозен принос за изграждането на образа на квартала. Симбиозата между местни власти и медии няма как да остане незабелязана именно от позиции вътре в квартала. Поредна публикация от дългогодишна серия заглавия от сорта „Изринаха 200 тона отпадъци… а вече все едно не е чистено“ е споделена във Фейсбук с думите „Нека първо „Чистота“ да обяснят причината, за какво почти месец не събраха боклуците в квартала, тогава да тръгнат да се хвалят, че са извозили 200 тона“ и получава коментари като:
Киро Апостолов
Идват да почистят – и, оп, на следващия ден ТРАФИКЪТ пише!
Да им ИЗСЪХНАТ РЪЦЕТЕ на тези журналисти. Не знам откъде взимат [тая] информация: „11111110000 тона от СТОЛИПИНОВО...“ Изглежда, че „Чистота“ и ТРАФИК НЮЗ са ЕООД [т.е. една фирма]...
(Коментари във Фейсбук, юли 2021 г.)
Главните медии в града се оказват казионни говорители на общинската власт, винаги разполагащи с репортер на линия да отиде с багерите (или да препечата изпратените от съответния общински отдел вече готови текстове и снимки). Можем да кажем, че от гледна точка на малцинството, в Пловдив функционира един здраво сплетен медийно-властови комплекс.[24] Дори редките статии, които не са създадени по инициатива на властите, се фокусират в крайна сметка върху тяхното обяснение на ситуацията (с единични изключения). Това се отнася и до медии, които по отношение на обичайни теми или други райони в града имат опозиционно отношение към управляващите. Когато става дума за Столипиново обаче, те са безкритични към думите на районен кмет, кмет на града или началник на „Чистота“, за сметка на винаги критична дистанция към опитността на гражданите от квартала.
А интерпретациите, давани от администрацията, неизменно са насочени към три послания:
- общинските служби влагат огромни, извънредни усилия,
- но кварталът е почти свръхестествен производител на боклук, нещо като природна стихия
- и, следователно, фактите показват, че е невъзможно проблемът да бъде решен.[25]
Тук нямам място да навляза в анализ на самите текстове. Ще дам само пример от статия, уж критична към нерешените проблеми на града, която обаче отново завършва с бичуване на малцинството през думите на администрацията:
Ужасно зловоние се разнася около КАТ заради струпаните отпадъци върху празния терен между ромските мезонети [става дума за Шекер махала в северната част на града] и пътното платно. […]
По думите на Иван Стоянов [директор на ОП „Чистота“] „Столипиново“, Шекер и Арман махала са единствените квартали в Пловдив, където по два самосвала и фадрома работят без почивен ден, през цялата седмица, включително в събота и неделя. Разходите за почистването им също са най-големи. До този момент все още не е намерен начин жителите на махалите да се научат да изхвърлят боклука в контейнери.
(Курсивът мой, „Блато разнася воня и трови въздуха срещу КАТ“, Марица, 12 декември 2018 г.)
Авторитетните медии излагат факти, сензационните сайтове ги обкичват с расиализиращи епитети и внушения, а властовите фигури се изказват доста по-обрано, но със съответните намеци, отделящи жителите на квартала от обичайните граждани. В случая, в-к „Марица“, с активното съдействие на Иван Стоянов (тогава директор на „Чистота“, а от 2019 г. насам кмет на район „Източен“, където се намира кв. Столипиново) се справя успешно и с трите задачи в един материал.[26] Тук с курсив са маркирани фразите, носещи фаталистично-оправдателния курс на властовото говорене. „Неизкоренимите навици“ на жителите („никой не е успял да научи…“) поставят точката на статията и оставят с читателя най-важното послание каква е причината за „зловонното блато“, въпреки че по-рано (в пропуснатата от мен средна част от текста) се разяснява за спукана производствена тръба на близко предприятие. Подобни примери могат да се дадат много, и както подчертах, те действат заедно: дори някъде детайлът за навиците и природата на малцинството да бъде пропуснат или предаден твърде завоалирано, то „вече подготвеният ум“ ще си го допълни сам.
Ил. 7. Организация на сметоизвозването в кв. Столипиново. Почти целият кадър е зает от сметище. Кадър от видео на местната медия „Filibeliler | Филибелии“, https://youtu.be/Duj_LaJ5noU.
„Манипулацията“ в случая не е в наблюдението, че много хора изхвърлят боклук до контейнерите, вместо вътре в тях, и че (не толкова много) хора го правят дори контейнерите да са налице, все още да не са препълнени и капаците им да се отварят. Наложи се гражданските журналисти от Столипиново да инсталират камера, за да покажат една друга част от картинката, която никога не се появява в дългогодишното говорене на репортери, кметове и директори:
Първата инсталирана соларна камера на ул. „Ландос“ 40 в Пловдив засече работата на общинската фирма, която трябва да почиства града.
Камион на фирма „КМД“, която смятаме, че е подизпълнителна фирма на ОП „ЧИСТОТА“ пристига тази сутрин точно в 06:10 часа и приключва за една минута.
Събира боклука само от единият контейнер, като оставя другият препълнен. Дори не си направиха труда да проверят дали е пълен вторият, като няма дори нужда от коментар за боклуците по тротоара [вж. Ил. 7] […]
(„Гражданска камера засече как се почиства Столипиново“, Filibeliler | Филибелии, 1 август 2021 г., https://filibeliler.com/2021/08/01/01-08-2021/.)
Докато сметищата, образували се веднъж извън препълнените контейнери, с дни и седмици не се събират и само нарастват, самите контейнери се изпразват по график всяка сутрин (изцяло или през пръсти). Полученият резултат позволява на самите организатори на този процес активно да произвеждат поток от завоалирани, но расиализиращи медийни изказвания по отношение на жителите:
Всеки ден чистим, но резултатът е краткотраен, тъй като нерегламентираното изхвърляне на отпадъци продължава. На метри и в двете посоки има контейнери за смесен битов отпадък, опитвали сме да поставим и точно на това място [ул. „Ландос“], но жителите ги унищожават или изхвърлят. Често контейнерите са празни, а отпадъците се трупат около тях.
(Директорът на „Чистота“ цит. в „В Столипиново: „Чистота“ чистят, но след тях бунищата никнат като гъби“, PlovdivNow, 3 ноември 2020 г. – препечатва от „Трафик нюз“, същата дата.)
Такива цитати са на разположение десетки. За да се осигури все пак по-въздействащо разнообразие, пряката реч може лесно да бъде прехвърлена от началника на комуналните услуги (ведно с целия спектър на фаталистично-оправдателно говорене) върху други представители на единния медийно-властови комплекс – младият репортер-стажант се справя дори по-добре:
[…] Към днешна дата можем отново да се убедим в съждението, че всякакви усилия за изначалното справяне с чистотата в квартала са лишени от надежда.
По този повод потърсихме общинското предприятие, откъдето заявиха, че един от сериозните проблеми в етническия квартал са нерегламентираните сметища, които се образуват дори около контейнерите, когато те са празни. […]
(„Пловдив вече е градът на осемте тепета!“, Трафик нюз, 7 юни 2022 г.)
Естествено, когато трябва да се пресече десетметрово сметище, за да се достигне до (сега вече) празен контейнер, пада значително мотивацията за една „принципна“ грижа за чистота на околното пространство, която така или иначе не е налична. Любопитно е обаче, че не само българската общественост може лесно да бъде заблудена от твърденията на медийно-властовия комплекс. Това работи и за самите жители на Столипиново, стига излъчваните образи да се свързват с някаква повърхностна сетивност. Кадрите на „Филибелилер“ бяха откритие за много местни хора, които биха се съгласили, че съкварталците им държат да хвърлят по земята. Все пак сами са имали достатъчно такива срещи край „казаните“, дори караници, с „урсузи“ и инатливи комшии. А и редовно минават покрай празните контейнери, тротоарът зад които е зарит от боклук – и са търсили своите отговори защо това е така.
Три причини за сметищата
Вече разбрахме, че наистина добрата манипулация има нужда от осезаема действителност, на която да стъпи. Боклук има. Купища. И при това не е в контейнерите, те са празни. Тогава нима не е вярно, че „циганите“ не знаят как се използва такова постижение на цивилизацията и просто хвърлят, където заварят, докато накрая заринат целия квартал? От едно почистване по почин на кмета излизат 50, 500, 5000 тона[27] боклук – как дори е възможно това? Как може да са толкова мръсни?
Но дори и да съм критичен към расиализирания формат на тези възклицания, въпросът остава: откъде наистина се появява толкова отпадък, за да напълни не само снимките на „Трафик нюз“ и „Марица“, но и тези на самите жители на квартала (Ил. 8, Видео 1)?
Ил. 8. „Браво на Кметовете ни! Браво на Водещите ни! Браво на всичките управници на квартала! Направо Ръкопляскаме ви на Крак.“. Микро-сметища по северозападната граница на квартала, ул. „Батак“ и във вътрешността, ул. „Възход“. Текст и снимки: жител на квартала във Фейсбук, август 2021 г.
Всъщност голямото количество боклук би могло да се окаже и само зрителна измама. По-точният аналитичен въпрос е: как по пътя на движение на отпадъците от домакинствата и производствата към градското сметище се пораждат такива концентрации именно в кв. Столипиново? За съжаление, разглеждането в пълнота на потоците на боклука в квартала, действията, които им дават форма, и възникващите около тях социални практики и отношения, ще трябва да бъде проведено в друга публикация. Тук ще се спра само на три динамики, които са последователно пропускани в говоренето на медийно-властовия комплекс за проблема, въпреки че имат значим принос за акумулирането на отпадъци на територията на кв. Столипиново. За две от тях общинските власти са пряко отговорни, но ще започна с третата, в която имат само санкционираща роля.
Живеещите край главните транспортни артерии в квартала веднага ще ви посочат една причина за концентрацията на боклук в Столипиново. През лятото на 2021 г. го направиха и във Фейсбук (Ил. 9), покрай избухващото вълнение по темата в общността.
Ил. 9. „Ето ги мръсните хора. Кои са според вас?“. Текст и снимки: Жител на Столипиново във Фейсбук, юли и август 2021 г.
Ветко Ветев пише „Ето ги мръсните хора. Кои са според вас?“ над снимка със спретнат камион с надпис „Транспортни и хамалски услуги“. В коментари под снимката добавя:
Vetko Vetev
Аз вече постоянно ще ги споделям кой ги хвърля боклуците. Само искам подкрепата ви моля!Murat Murafetli
Мисля че трябва да спрем да се надяваме, че институциите ще си свършат работата. Май ще трябва ние да ги спрем, като шамаросаме някой.Vetko Vetev
Murat Murafetli, много правилно. Омръзна ми вече, само обиди и нападение за Столипиново, а се вижда кой ги хвърля!
(Коментари под публикация във Фейсбук, август 2021 г.)
По-надолу други вече си изпускат нервите с расистки коментари в общия смисъл: „А иначе в Столипиново всички ни изкарват цигани. Току виж кои са по-големи мизерници и цигани…“. Но гневът им все пак е двоен: не само другият най-безцеремонно унищожава качеството ти на живот, но и се оказва, че е успял да прехвърли вината за замърсяването на квартала ти върху теб. В интерес на истината една част от тези бусове и камиончета са собственост на местни жители, които предлагат из целия град услугата „чистя мазета, тавани“. Други обаче са на безброй фирмички, производства и майстори ремонти от Пловдив и региона.[28]
Ветко живее от противоположната страна на ул. „Крайна“, в една, известна като „по-добра“, част от Столипиново, т.нар. „Крайречна“ – дори и там обаче може да пострада (Ил. 10). Тук, в блоковете край река Марица, все още живеят и българи и се полагат усилия за градската среда. На фона на една сравнително добре поддържана обстановка е по-лесно да усетим агресията, на която тези камиончета подлагат жизненото пространство на квартала. Контрастът на купчината смет тук е толкова силен, защото това пространство е расово „бяло“ (или „българско“), не се отличава особено от всеки друг панелен комплекс в града – поне докато в снимките не личи, че се обитава от представители на малцинството.
Ил. 10. Въпреки по-поддържаната градска среда в „Крайречна“ и там има неочаквани посещения (горе). Само че тук, по сигнал на гражданите, те бързо биват прибирани (долу). Снимки: Жител на Столипиново във Фейсбук, юли 2021 г.
Нека преминем към втората динамика, където вече властите имат не само контролни функции, а пряка отговорност. Веднъж в началото на месец септември се бях спрял да документирам впечатляващото към този момент сметище на ул. „Прохлада“ (Видео 2). По улицата се зададе достолепна семейна двойка на средна възраст. Съпругата носеше мюсюлманска забрадка с висок кок, което разчетох като знак, че се стремят да се покажат като уважавани хора, от сой. Отиваха на семейно гости. Като всички обитатели на квартала, те се заинтересуваха от намеренията на българина извадил фотоапарат на тяхната улица, затова побързах да разкажа целите си и завързахме разговор. Така научих, че живеят отсреща и мъжът най-уверено сподели, че този боклук ще стои така до 15-ти септември:
Защото тука минава пътя за училището. Ела на 15-ти септември и ще видиш, че всичко ще е оправено. Оттука минават учителите от спирката долу и затова цяло лято ни оставят така, а на тринайсети-четиринайсети идват и го изгребват – та на учителите и директора, нали – българи, да им е чисто.
(Мъж, ок. 50 г., бизнесмен, реконструирано по спомен и записки.)
Не знам кога е било предишното почистване, дали наистина е било три месеца по-рано, но за следващото мъжът се оказа напълно прав (направих си труда в следващите седмици да минавам тъкмо оттам). Обясняваше, че всяка година е така. Преди години са правили и те с комшиите опити за подписки, разговори, но без никакъв резултат.
Много хора в различни части на квартала отговаряха на моите подпитвания с това, че близкото до тях сметище не е пипано от седмици или може би месец, или месец и половина. За съжаление, това се е превърнало в толкова обикновено нещо, че никой не си прави труда да помни или да води сметка. Ще ни помогне член на активистката група „Жители на Столипиново“, който живее на ул. „Ландос“, на границата на квартала, в блок смесен с българи (от страната на ж.к. „Изгрев“). Съставили жалба от целия вход за необслужваното дълго време сметище пред блока. Успели да издействат някаква реакция две седмици по-късно, и то след много мъки:
Преди 2 месеца лично пуснахме молба до общината. На 7-мия ден дойдоха и казаха, че проблема е наш. Тогава аз лично им казах на висок ТОН, че ако в 15-дневен срок не решат проблема, ще пусна молба до прокуратурата. След седмица дошъл някакъв багер и криво ляво отчел някаква дейност...
(Мъж, ок. 50 г., майстор вътрешни ремонти в Белгия, архив на онлайн комуникация между активистите от „Жители на Столипиново“, ноември 2020 г.)
Допълнително обърква мненията в квартала фактът, че някои места се почистват всяка сутрин (и отново се напълват), а други се оставят за неопределен период от време. Междувременно, както видяхме, кметове и директори се грижат усърдно за формирането на обществените представи в Пловдив, като за целта във всяко интервю и пресконференция вмъкват внушения за неспирните усилия на техните служби:
Директорът на „Чистота“ припомни, че вече почти 9 години дежурни екипи и почистваща техника работят в квартала дори в почивните дни. […]
След обявеното заради коронавируса извънредно положение […] машинното миене и дезинфекция на всички улици в квартала, до които техниката има достъп, се извършва абсолютно всеки ден.
(„Изринаха 66 тона боклук от Столипиново“, Под Тепето, 24 септември 2020 г. https://podtepeto.com/gradat/izrinaha-66-tona-bokluk-ot-stolipinovo/.)
Обърнете внимание на датите на изказванията на директора и на местния жител: септември и ноември 2020 г. Единият внушава, че се почиства „абсолютно всеки ден“, другият свидетелства, че след седмица (плюс неопределено време преди да се организират) им заявяват, че „проблемът си е техен“.
Нарушеното изнасяне на трупащия се край контейнерите боклук е втората динамика, която исках да засегна. Доколкото общината не би си позволила това в никой друг район на града, уверено можем да говорим за „екологичен расизъм“ (Dunajeva and Kostka, 2022). Той е по необходимост териториално базиран (Wacquant et al., 2014), от него страдат и българските семейства, останали да живеят в или твърде близо до заклеймения квартал. Ето едно писмо от български жител, което групата „Жители на Столипиново“ получи в пощата си:
Здравейте! Казвам се София Янакиева и живея на ул. „Крайречна“. Имаме обща кауза – боклука в квартала ни. Никога тук не е било такова бунище каквото е сега! […] Чистят веднъж в месеца боклука около контейнерите и после отново след месец, и то след няколко мои обаждания. […] Колкото и пъти да му звъня, и да му изпращам снимки, всеки път ми отговаря, че ние сме си виновни. Кретен!
Вчера в десет часа говорих с кмета ни, Иван Стоянов, и след поредните обяснения ми каза, че отговорност от фирма „Чистота“ може да потърси единствено Здравко Димитров, кмета на Пловдив. […]
(Жена, ок. 50 г., инженер, архив на онлайн комуникация на „Жители на Столипиново“, август 2021 г.)
Прилагам обстоен цитат от български жител, защото от някои читатели ще получи по-голямо доверие. Учудва заявката за независимост между различните общински структури, при все че партийната им свързаност е добре известна. И днешният, и предишният кмет на район „Източен“ (Иван Тотев) преди това са работели тъкмо като директори на ОП „Чистота“, а всички са назначения на една партия. Претенцията за административна безпомощност влиза в контраст и с риториката на единство и максимални усилия, излъчвана през медийно-властовия комплекс.
Разредеността на сметоизвозването е трудно проследима от обикновения гражданин, особено когато всяко такова се обявява като „извънредно“ и се чества от всички медии. Друг параметър в движението на сметта, който е „пред очите на всички“ и едновременно с това – трудно уловим, е колко се извозва. Не при извънредните акции, при все недоверието на местните към разгласяваните тонажи, а в рутинната работа на комуналните услуги. Третата и последна динамика, която ще анализирам тук е фактор за началното образуване на сметища край контейнерите за боклук.
Нека се върнем при моята среща със семейната двойка на ул. „Прохлада“. Това е малка, квартална улица (всъщност гранична с индустриалната зона), затворена откъм булеварда, и тук не стоварват отпадък от други краища на града. Този всичкият боклук се стича тук от вътрешността на квартала. Мъжът се оплака, че редовно се карат с хората, които идват от не знам си колко пресечки навътре. Идват тук да хвърлят на тротоара „и правят всичката тази свинщина“, но тукашните комшии не могат да излязат на глава с тях. Разпали се и призоваваше да се въведат глоби и наказания за тия хора, „защото не разбират от дума“ (срв. т. „Болки“). Но ако това семейство има нещастието да живее твърде близо до мястото с контейнери за смет, то много други жители са твърде далеч от каквито и да е контейнери и техният боклук няма друг избор, освен да се озове тук.
В реакциите на почти всички жители в квартала на преден план излиза оплакването от липсата на съдове за смет. Често могат да се чуят коментари от сорта „едно време имаше казан пред всеки вход [на блоковете] и беше чисто“ и „какво стана с времето когато всяка къща имаше кош за боклук и минаваха и ги събираха?“[29] Поради ред фактори, които ще засегна другаде, не съм убеден, че увеличаване на броя контейнери е достатъчна мярка днес, за да се предотврати образуването на сметища, но нека действително оценим колко е сериозен техният дефицит.
Въз основа на собствени пресмятания върху изборните списъци мога да дам груба оценка за населението на кв. Столипиново от 35–40 хиляди души. Хората без адресна регистрация не са значителен процент, вероятно още няколко хиляди души. Подобни са данните, съобщени от кмета на район „Източен“ (40 хиляди с адрес в квартала, Kunz, 2019: 41). Една значителна част от тези хора през последните години живеят вече в чужбина, но пък почти всички се прибират през летните месеци – именно когато общинското предприятие намалява обирането на сметищата и проблемът с боклука става много сериозен.
Ил. 11. Част от разчета за обслужваните контейнери в район „Източен“. Документ получен по Закона за достъп до обществена информация, 30 юни 2022 г.
Ако приемем оценката от 40 хил. души население на кв. Столипиново, то според предоставените от ОП „Чистота“ документи, те се обслужват от 88 контейнера от стандартния тип „бобър“ (Ил. 11).[30] Контейнерите се събират от една кола, между 5 и 12 ч. сутринта, всекидневно без празниците (356 дни годишно). Ако действително са 88 на брой, то на един контейнер с вместимост 1,1 куб. м. се падат средно 450 души. Но такава средна оценка няма особен смисъл, защото разположението им е определено на групи от по три-четири до десет на само 23 места. Самите места също са разпределени неравномерно спрямо площта и структурата на Столипиново: оказва се, че те са добре разпръснати само в обсега на вече известния ни „бял“ район „Крайречна“. Въпреки че населението на последния е една десета от това на целия квартал,[31] там са разпределени една трета от местата с контейнери. От оставащите локации само една е във вътрешността на Столипиново, всички други са по ръба му. Всяка от тях, със своите няколко контейнера, би трябвало да поема отпадъка на 2600 души – едно голямо българско село!
Поради видимите разминавания между задания и действителност се заех да съпоставя данните от документите за 2022 г. с наличната ситуация в един случаен момент от годината така, както е запечатана на сайта „Гугъл Улици“ в заснемане от септември месец.[32] След внимателно изброяване се оказа, че контейнерите не са 88, а едва 47. На редица локации според отчета са разположени пет, осем, десет контейнера (числата с черен контур на Ил. 12), а в действителност са два или три (числата в червено). Другаде действителният брой е нула. Любознателният читател може да разчете по тази карта различни степени на неглижиране за различните зони в квартала: екологичният расизъм може да има нюанси.
Ил. 12. Карта на контейнерите в кв. Столипиново през септември 2022 г. и март 2012 г.[33] Графика: авторът, по заснемания на „Гугъл Улици“, върху основа, изготвена от арх. Мила Златанова.
На осъвременения сайт на ОП „Чистота“ – Пловдив се поддържа динамична карта на контейнерите в града, но се оказва, че данните за кв. Столипиново там са „засекретени“ (Ил. 13). На нея не присъстват контейнери в района – нито действителни, нито дори по документи. Прилагам тази карта тук, тъй като голямата „тъмна“ зона синтезирано илюстрира явлението екологичен расизъм – вече без объркващи нюанси – което се подхранва от стопяването на необходимостта от отчетност за пространствата, обитавани от расиализирани малцинства.
На тази карта е видна и обичайната честота на разполагане на контейнерите в един „български“ квартал като съседния ж.к. „Изгрев“ (отдясно на празната зона). Читателят може да сравни малките разстояния там с разпределението за Столипиново в предната илюстрация.
Ил. 13. Карта на контейнерите в града според сайта на Общинско предприятие „Чистота“ – Пловдив. Скрийншот: 26 декември 2022 г., https://chistota-plovdiv.com/karta.
Стигаме до въпроса пред очите на всички: колко смет се извозва чрез контейнерната система от кв. Столипиново? Използвайки действителния брой контейнери в квартала, то на един „бобър“ се падат 850 души потребители.[34] Ако направим изчисления според официалните данни за годишната норма на натрупване на битов боклук в гр. Пловдив, ще получим, че 850 пловдивчани (забележете, средностатистически пловдивчани, не „бълващи боклук цигани“) биха генерирали отпадък, който трябва да бъде поет от между 4,5 и 5,2 контейнера всеки ден.[35] Четирите липсващи в Столипиново контейнера на всеки един наличен, съставят сметището, което се образува край всяка група контейнери до края на същия ден, след като е било събрано.[36] А медийно-властовият комплекс разполага с нагледния материал да обяви: „Родени да цапат: […] От „Чистота“ и КМД събират боклука от едната улица, ромите правят сметище на другата“ (Марица, 28 юли 2021 г.), или ако предпочитате по-„културното“ говорене на властовите фигури:
[…] По думите на районния кмет Иван Стоянов при масово разчистване на едната улица, боклукът веднага се генерира на съседната. […]
(„В Столипиново: „Чистота“ чистят, но след тях бунищата никнат като гъби“, PlovdivNow, 3 ноември 2020 г.)
Накрая, онлайн заснеманията ни позволяват да забележим, че сериозният завой в политиката на район „Източен“ относно сметосъбирането в кв. Столипиново е сравнително скорошен. Предишното пълно заснемане в сайта „Гугъл Улици“ е от март 2012 г. и там могат да се преброят 113 контейнера за всекидневно изпразване (жълтите числа в Ил. 12). Откривам и 16 вече несъществуващи локации – мнозинството във вътрешността на квартала. Сравнение през годините показва, че това са точно същите места, по протежение например на ул. „Възход“ (Ил. 4, Ил. 8, долу), на които днес се оформят микро сметища. С други думи, изхвърлянето на боклук из обществените пространства на квартала не е разпръснато и случайно, както внушават обвиненията от общинската администрация. И тя прекрасно знае това, защото работи там (почти) всеки ден.
Хората изхвърлят сметта си „на определените за това места“, само че те не са определени, както в по-добре уредените части на града, от физическите граници на контейнера за смет. На едни места такъв контейнер липсва, на други е препълнен или е добре известно, че ще бъде препълнен преди края на деня, на трети морето от боклук се е ширнало пред теб и темата за контейнерите някак губи всякаква уместност. Кое е правилното място за боклука в една частично обслужвана градска територия се определя от по-сложна комбинация от минало, настояще и бъдеще. Там може да се е намирала единствената група контейнери допреди три години или сметището до тази сутрин (и това ясно си личи поради нескопосната работа на Фадромата). На това място знаеш, че боклукът ти ще бъде прибран утре сутрин… Освен ако не бъде прибран на 15-ти септември или в подготовка за следващата статия, клеймяща общността ти.
На това място знаеш също така, че баба Анифе и десетките други съкварталци, не съумели да се измъкнат от бедите в живота си, ще обърнат част от боклука ти в прехрана, ако не в надежда… А това също е важно.
Дискусия
Този текст е дълъг, но по-кратък, отколкото е нужно. Показах как обществеността е систематично убеждавана, че в Столипиново хората са неспасяемо мръсни и как това развързва ръцете на администрацията да не се грижи за решаване на проблема с извозването на сметта. Не съм предлагал решения обаче, нито изясних как самата общност се справя с проблема в големи части от квартала. Това ще остане за бъдеща статия. Наистина, посочих три от причините за концентрациите на смет, но това съвсем не означава, че днес петкратно увеличение на „бобрите“ ще промени нещата, нито пък преграждането на достъпа до популярни места за изхвърляне, което в момента се провежда от общината (обръщалото на „Крайречна“ или край реката). Последните наистина остават чисти, но камиончетата продължават малко по-надолу, зад ъгъла, и изхвърлят на чисто досега място. А ако не дойдат в Столипиново, ще отидат край Рогошко или Асеновградско шосе… В този смисъл, обвиняваният квартал решава много от екологичните проблеми на Община Пловдив и Община Родопи – тук поне в някакъв момент боклукът ще бъде изгребан от Фадромата на Изгрев.
Решения в осем точки предложиха активистите от Сдружение „Жители на Столипиново“, организирайки цяла подписка от квартала, която беше изпратена до общината преди година. Идеите в нея са плод на разпалени дискусии, в които и аз имах шанса да участвам. За съжаление, и до днес можете да се запознаете с тях единствено от общностната медия,[37] въпреки че журналисти от други медии бяха потърсени. Тук ще отбележа само моментите с отношение към повдигнатите в предната точка въпроси. Вместо повече контейнери се изисква оформянето и организирането на вече установилите се места за смет, така че да бъдат спретнати, ясно ограничени, контролирани от общността и редовно обслужвани от „Чистота“, за да не се препълват и да не се разрушават от Фадромата. А за потока от бусове и камиони да се изгради достатъчно голяма, безплатна и добре обозначена площадка в непосредствена близост (например в началото на ул. „Крайна“). Дори и свободно достъпна, тя ще намали разходите за общината спрямо сегашното „преследване“ на отпадъците из целия квартал с Фадромата на Изгрев, ще повиши качеството на живот за жителите му, ще позволи да започнат да настъпват промените относно собствения боклук на квартала и накрая – ще запази практиката за рециклиране на полезната част от изхвърляния отпадък (Ташева, 2017; виж и другия ни текст в този брой), която е същевременно животоспасяващо препитание за наистина бедните членове на общността.
Това е. Остатъкът от тази точка дискутира приносите на статията към академичните дискусии и е насочен към колегите ми социолози и антрополози. Извинявам се за по-трудния език.
Опърничавата материалност на отпадъците в модерния град налага изграждането на сложни институции и режими за тяхното управление (Петрова, 2020). Обработването на сметта е тема на градски политики, но и част от рутинното функциониране на града. Същевременно това са и режими на управление на градските пространства, което води със себе си възможността за неравномерност в третирането на проблема за решаване. В районите, чиито жители са маргинализирани по отношение на макрообществото, лесно се отварят пролуки в „нормалното“ функциониране на режимите на управление (видяхме, че това може да се отнася както до цял маргинализиран квартал, така и вътре в общия феномен да се разграничат зони с градация от степени на пренебрегване). Както отчетността на властите (1), така и предвижданите от идеологията на демократичното общество реактивни инструменти за корекция (жалби, протести, съдебни действия и т.н.) (2) не сработват добре при липсата на овластени и активни населения, да не говорим за предполагаемата контролна роля на медиите като „четвърта власт“ (3). И боклукът започва да се трупа.
Тук само започнах разглеждането на този троен провал на демократичния модел за маргинализираните малцинства у нас. 1. Разгледах проблемите с обществената отчетност на местните власти по отношение на обслужването на преминаващите през кв. Столипиново потоци от смет: наложи се дори да използвам думата „манипулация“. 2. За бъдещ текст ще трябва да останат многопластовите пречки, спиращи опитите за гражданска мобилизация в маргинализираната общност. 3. Основният фокус в настоящата статия падна върху разминаването на практическата функция на медиите с демократичния идеал за ролята им като важен инструмент за критика на властта и подкрепа на гражданите. Оказа се, че по темата за боклука (и не само) те функционират симбиотично с местните власти до степен да можем да определим цялото като медийно-властови комплекс. Фокусът ми беше върху местните пловдивски медии, но отразяването в масовите национални такива не показва отлики. Това означава, че не се налага да търсим като фактор за тази симбиоза преки взаимоотношения между собственици, главни редактори и местна администрация (или стоящите зад последната партийни мрежи), дори те да съществуват. Опитах се да аргументирам тезата, че основният „координатор“ на възприятията (и на съответните опортюнистични действия) на журналисти, граждани и кметове е исторически формиралата се, но днес постоянно подновявана, расиализация на маргинализираното население в Пловдив.
Тук бяха разгледани в български контекст процесите по расиализация и създаване на „недостойни“ общности конкретно чрез производството на образи на боклука (Millar, 2020). В българските социални науки досега не е ползвано понятието расиализация (но в малък брой западни публикации върху българския контекст: Canut, 2019; Lambrev, 2020; Marinos, 2021; Resnick, 2021). Обичайно, стигматизираните малцинства се разглеждат у нас в един недостатъчно рефлексивен ключ като „етнически групи“. Важността на „етническото“ в българското общество има своята история, свързана с изграждането на национална държава, излизаща от мултиетничен постимперски контекст. Едно последствие днес е убедеността на общественото мнение, че маргинализацията е едва ли не специфика на етническата култура (Пампоров, 2020), а много научни автори също лесно се подхлъзват в тази посока.
Такова „етнизиране“ на социалните динамики е проблемно, защото носи със себе си въображението за исторически корени „от памти века“ на социалните характеристики, поведения и ценности, наблюдавани в дадена местна общност. Това отклонява вниманието от тяхното социално производство тук и сега, в конкретния исторически опит на членовете ѝ (Венков, 2022: 89–90). Етнически ориентираната перспектива подпомага всекидневните представи за „природа“ и присъщи „навици“ (винаги по отношение на дефект, някаква липса – да речем, липса на разбиране за нуждата да се изхвърля боклука на „определеното за това място“), а те са значима част от процеса по расиализиране на малцинствените общности.
„Расиализацията“ е закрепването на дадена човешка група към конкретна йерархична позиция в обществото, превръщането ѝ в „различен вид човеци“. Тя е когнитивната основа, върху която могат вече да стъпят комплексите от действия, като дискриминация, език на омразата, расизъм (институционален, пряк, екологичен, всекидневен и т.н.), сегрегация и други. В случая тя благоприятства пролуките в управлението на отпадъците в Столипиново, като прави възможни свалянето на отговорност от съответните институции, прехвърлянето ѝ винаги върху местните жители и обезсилването на техните опити да кажат публично своята „истина“.
Библиография
Венков, Никола Ат. 2017. „Джентрификация на Женския пазар – конструиране на градски политики и трансформация на местните отношения“. Докторска дисертация, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Венков, Никола Ат. 2018. „За историчността на градските места (по примера на софийския пазар)“. Списание на Институт за модерността, 23.
Венков, Никола Ат. 2021. „Труд и коронавирус: Опитът на кв. „Столипиново“. В: Цонева, Жана, Медаров, Георги, Орбова, Таня, Кратункова, Росица, Венков, Никола, Николова, Мадлен, Денева, Неда и Кьок, Маркус (съст.) Трудът от криза в криза. Записки от пандемията. София: Колектив за обществени интервенции, 66–108.
Венков, Никола Ат. 2022. „Изследвания на всекидневните мултикултури в западния постколониален град. Социална мултикултура при Женския пазар в София“. Антропология / Anthropology. Journal for Sociocultural Anthropology, 9 (2): 79–105.
Венков, Никола Ат. и Байчева, Геника. 2017. Доклад от картографиране на кв. Столипиново. ОФ „Пловдив 2019“.
Венков, Никола Ат. и Панчев, Димитър. 2016. „Как да мислим Столипиново?“. В: Венков, Никола Ат., Байчева, Геника, Кратункова, Росица и Панчев, Димитър (съст.) Резултати от етнографско изследване на общностите в кв. Столипиново (пилотна фаза). Пловдив: Европейска столица на културата „Пловдив 2019“, 7–20.
Ганчева–Акдаг, Илияна. 2020. „Пространствените измерения на категориите „чисто“ и „мръсно“ в народните и религиозните представи на мюсюлманите сунити в България“. Семинар_BG, 18.
Михайлова, Владия. 2019. Никога не сме били (твърде) политически или социално ангажирани. OpenArt Files.
МОСВ. 2004. Ръководство за определяне броя и вида на необходимите съдове и техника за събиране и транспортиране на отпадъци. Министерство на околната среда и водите.
НСИ. 2022. Битови отпадъци по статистически райони и области. Национален статистически институт.
Пампоров, Алексей. 2011. „Пияните мургави престъпници: Образът на ромите в българските печатни издания в предизборен контекст“. Население, (3–4): 190–208.
Пампоров, Алексей. 2020. „Ненужните гета“. Социологически проблеми, 52 (1): 55–67.
Петрова, Велислава. 2012. „Боклукът като граница“. Критика и хуманизъм, 39 (2): 265–278.
Петрова, Велислава. 2020. „Боклукът като битка, боклукът като ресурс“. Семинар_BG, 18.
Ставракакис, Янис и Хризолорас, Никос. 2011. „Наслаждението (което не мога да получа): теорията на Лакан и анализът на национализма“. В: Личева, Амелия и Карапеткова, Дария (съст.) Искам шестица!. Магистърска програма „Преводач-редактор“ Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 144–63.
Ташева, Евгения. 2017. Невидими ръце: Първоначална оценка на мащаба на неформалния сектор за събиране на вторични суровини в София. За земята.
Якимова, Милена. 2012. „За „циганите“, „ромите“ и „Умберто Еко““. Критика и хуманизъм, 39 (2): 279–299.
Bullard, Robert D. 1993. “Race and Environmental Justice in the United States”. Yale Journal of International Law, 18: 319–335.
Canut, Cécile. 2019. “Tell Me That I Am Not a Ciganin, Damn Your Mother! the Social and Political Consequences of Enregisterment in Bulgaria”. Signs and Society, 7 (3): 398–426.
Dunajeva, Jekatyerina and Kostka, Joanna. 2022. “Racialized Politics of Garbage: Waste Management in Urban Roma Settlements in Eastern Europe”. Ethnic and Racial Studies Ethnic and Racial Studies, 45 (1): 90–112.
Krastev, Stefan. 2007. “Power On, Power off. Access to Electricity and Roma in Bulgaria: From Universal Entitlement to Insecure Resource”. MA Thesis, Dept. of Sociology and Social Anthropology, Central European University.
Kunz, Andreas. 2019. Stolipinovo. Ежедневие и права на човека. Alltag und Menschenrechte. Salzburg: Plattform für Menschenrechte.
Lambrev, Veselina. 2020. “'They Clip Our Wings': Studying Achievement and Racialisation Through a Roma Perspective”. Intercultural Education, 31 (2): 139–156.
Marinos, Martin. 2021. “Roma, Race and Socially Engaged Television on the Fringes of Europe”. VIEW Journal of European Television History and Culture, 10 (20).
Millar, Kathleen M. 2020. “Garbage As Racialization”. Anthropology and Humanism, 45 (1): 4–24.
Panchev, Dimitar. 2021. ""There Are No Smiles Here, Just Human Waste": The Pandemic Recycling of the Urban Precariat". Youth Voice Journal, (7): 102–113.
Panchev, Dimitar. 2022. “Old Ghosts/new Regrets: Drift and Fragile Life Trajectories in the Context of the Pandemic”. Journal of Contemporary Crime, Harm, and Ethics JCCHE, 2 (1): 82–101.
Resnick, Elana. 2021. “The Limits of Resilience: Managing Waste in the Racialized Anthropocene”. American Anthropologist, 123 (2): 222–236.
Swanson, David L. 1997. “The Political-Media Complex at 50: Putting the 1996 Presidential Campaign in Context”. American Behavioral Scientist, 40 (8): 1264–1282.
Swanton, Dan. 2008. “Everyday Multiculture and the Emergence of Race”. In: Dwyer, Claire and Bressey, Caroline (eds.) New Geographies of Race and Racism. Hampshire: Ashgate, 239–254.
Swanton, Dan. 2010. “Flesh, Metal, Road: Tracing the Machinic Geographies of Race”. Environment and Planning D: Society and Space Environ Plan D, 28 (3): 447–466.
Venkov, Nikola A. 2020. “On the Retreat of Liberal Values and Access to Discourse: Extending Post-Foundational Discourse Theory”. In: Kranert, Michael (ed.) Discursive Approaches to Populism Across Disciplines – The Return of Populists and the People. Cham: Palgrave-Macmillan, 199–223.
Wacquant, Loïc, Slater, Tom and Pereira, Vergílio Borges. 2014. “Territorial Stigmatization in Action”. Environment and Planning A, 46 (6): 1270–1280.
[1] По-късно видях във Фейсбук видео, че е имало запалване, пожарната команда гасеше горящата смет, а хората се бяха струпали, снимаха клипчета и цъкаха с език. Може би по този повод е била тук фадромата, да събере останалото в по-спретнат вид?
[2] Библиографските препратки в текста сочат към достъпни версии на съответните статии (ако такива не съм открил, не е поставена препратка), а в литературата на края на статията – към официалните сайтове на научните журнали или платформи за достъп от библиотеки. Всички интернет препратки в статията са посетени в началото на февруари 2023 г.
[3] Вече не е съвсем така. През последното десетилетие все повече от старите индустриални сгради се заемат отново от различни фирмички. Преди година беше купен и съборен големият кожухарски завод и ще се изгражда модерно производство, с бързо нарастващ глобален пазар – апарати за медицински разкрасителни процедури.
[4] Навсякъде имената са заменени със съчинени от мен псевдоними, които обаче максимално запазват социалните маркери – умалено, пълно, турско, българско, прякор и т.н.
[5] Вж. Венков (2021) за обзор на различните типове трудови дейности и предприемачество в Столипиново. Панчев (Panchev, 2022) поставя стратегиите за оцеляване в контекст и дискутира неработещата социална защита за малцинствата в Пловдив и в страната.
[6] Коментарите са редактирани, за да бъдат приведени в литературните условия за стилистика и пунктуация спрямо доста по-освободените норми на интернет общуването. На места съм оставил малки отклонения от нормите, където това допринася със смислови оттенъци. Приложени са и по-едри редакции, тъй като понякога размяната на мнения между участниците тече по няколко пътеки едновременно, като част от тях не ни интересуват. Затова има пропуснати изречения или обединени коментари на един човек без да съм го указвал изрично.
[7] „Наематели от „Столипиново“ ще съдят община Пловдив заради течащи води“, Filibeliler | Филибелии, 27 октомври 2020 г., https://filibeliler.com/2020/10/27/4003/.
[8] Благодаря на Абдулсамед Вели за преводите.
[9] Когато изтъквах, че глобите не действат като заплаха за хора без официални доходи, някои реагираха с „Да го вземат да прекара една вечер в Районното тогава, там бързо ще го научат!“ или „Тогава да полага една седмица обществено-полезен труд!“ (цит. по спомен). Но и тук: принудата към обществено-полезен труд не може да се реализира за хора, на които обществото не дава нищо – освен ако не се пристъпи към нарушаването на базови права на личността.
[10] В държави като Германия емигрантите срещат „другата страна на Запада“: микроуправлението на човешкото поведение чрeз специална служба за следене за най-дребни нарушения и постоянни глоби – включително за хвърляне на фас, използване на пералнята вечер и др., които шокират и много емигранти „етнически българи“. Но съществената разлика с българския контекст е, че там държавата дава много, което може да отнеме (вж. втората част на „С Париж в сърцето „Столипиново“ чака културната революция“, Марица, 14 януари 2023 г., https://www.marica.bg/plovdiv/gradat/s-parij-v-sarceto-stolipinovo-chaka-kulturnata-revolyuciq). В България то е отнето предварително.
[11] Въвеждането на названието „роми“ в обществена употреба е опит да се отграничи названието на дадени етнически групи от расиализираната фигура, за която говоря. Нейното съдържание обаче започна да прелива върху новия термин (след период на генерална съпротива в популярните му употреби, вж. Якимова, 2012), тъй като със замяната обществото ни не преосмисли дълбоките си расистки структури на възприятие. Днес вестниците най-„политкоректно“ ни осведомяват, че ромите „са родени да цапат“, а всяка статия за „роми“ е илюстрирана със снимки на човешка мизерия, независимо от конкретната тема на материала (пак там: 295). Общността, с която предимно работя в Столипиново, не се идентифицира етнически като роми, а като турско малцинство, затова тук дискутирам единствено расиализираната фигура, чрез която тя се мисли от българското мнозинство, независимо от „политкоректните“ речникови замествания – те са само повърхностни.
[12] Например неравенството между онзи, който чисти и този, комуто бива чистено.
[13] Следната статия инсценира срещата на моторизирания пловдивчанин със Столипиново: „Столипиново: Другото лице на културата Пловдив 2019“, Plovdiv Town, 21 юли 2019 г., https://tiny.one/shofior-bokluk. Авторът следва траекторията бул. „Марица – юг“, ул „Крайна“, ул. „Ландос“ и забелязва тъкмо купчините боклук. Краят обаче е необичаен: шофьорът слиза от колата си и разговаря с хората за проблема!
[14]„Falschmeldung über Dortmund“, Aus'm Ruhrpott, 13 март 2018 г, http://ausmruhrpott.de/falschmeldung-ueber-dortmund/.
[15] Мой термин, който един ден ще разработя. Вж. понятието „наслаждение“ у Лакан и Жижек (Ставракакис и Хризолорас, 2011). Засега го използвам във всекидневен, не-социологически смисъл.
[16] Ще добавям препратки към съответните уеб страници, само когато смятам, че читателят има какво повече да научи там. Оставям без директни препратки примерите-илюстрации за вкоренения расизъм на медиите – привеждани тук като част от едно друго, мое лично отдаване на „наслаждение отвращение“ спрямо грозен феномен, с който живеем. Съответните публикации могат, разбира се, лесно да бъдат открити с помощта на интернет търсачка. Всички онлайн материали цитирани в статията са активни към февруари 2023 г.
[17] Вж. Пампоров (2011) за систематично проучване на медийните образи, насаждани около и чрез фигурата „цигани“.
[18] Едно от тях: „За целта направих оперативка заедно с институциите. Спряхме се около идеята да искаме от кмета на Община Пловдив повече средства за […] бутане на незаконно построени постройки, тъй като тежката техника не може да влиза във всички улици“ (цит. в „Незаконни сметища в „Столипиново“: Ще има ли глоби за нарушителите?“, bTV Новините, 10 август 2021 г., https://tiny.one/btv-nezakonni-smetishta).
[19] Тук, разбира се, се опитвам да разкажа понятието „хегемонен дискурс“, но разбирано като възникващо динамично, през това, което другаде нарекох „дискурсна циркулация“ (Venkov, 2020: 213).
[20] „Български художници в мащабни изложби, представящи най-добрите творци на Европа“, LifeOnline.bg, 7 юни 2021 г., https://tinyurl.com/trashland-interview.
[21] „Trashland” e пример за един по-широк феномен на „липсващото“ социално ангажирано изкуство в България (Михайлова, 2019). Онова, което си присвоява този етикет, в общия случай изразява единствено ценностите и интересите на произвеждащата го средна класа, без рефлексия, без критичност, насочена към себе си, без досег до теория. Теорията не би се различавала много от тази в критичните социални науки, демонстрирана в тази статия.
[22] Направен е преглед на онлайн архива на следните пловдивски медии за последните петнайсетина години: „Plovdiv24“ (достъпен от 2004 г.), „Марица“ (от 2009 г.), „Под тепето“ (от 2009 г.), „Трафик нюз“ (от 2014 г.). За другите е търсено по ключови думи в интернет търсачка. Картотекирани бяха над сто материала без препечатваните и твърде подобните, отразяващи едно събитие в различни медии.
[23] „Стартират масирани акции срещу незаконни сметища в „Столипиново““, Марица, 12 януари 2016 г.; „Събраха над 300 тона боклуци в пловдивския квартал „Столипиново““, Новините на NOVA, 23 септември 2021 г.; „Погват мърлячите в Столипиново, дебнат за боклуци“, Трафик нюз, 22 януари 2016 г.; „Столипиново замириса на теменужка! Но... ромите пак са недоволни СНИМКИ“, Трафик нюз, 1 юли 2016 г. и много други.
[24] При това, в по-„твърда“, координирана форма от смисъла вложен в понятието „политико-медиен комплекс“ в американския политически контекст (Swanson, 1997).
[25] Това изглежда е често срещана реторическа тактика у българските власти. Вж. пример от друг контекст в София, където щом властите видяха собствения си интерес, проблемите внезапно се оказаха напълно решими (Венков, 2017: 93–94).
[26] Дори, за медия като „ПИК“ не се налага да пипа нищо по текста, когато препечатва статията. Добавени са единствено две думи в заглавието, едната уточняваща предвид излизането от пловдивския контекст: „ГНУСНО: Блато разнася воня и трови въздуха срещу КАТ-Пловдив“ (ПИК, 12 декември 2018 г.).
[27] „Близо 5 000 хиляди тона боклук са извозени от сметищата в „Столипиново““, БТА, 3 април 2020 г.
[28] Отразени в „Отново внос на чужди отпадъци в Столипиново“, Filibeliler | Филибелии, 17 октомври 2021 г., https://filibeliler.com/2021/10/17/vnos-2021/, „РВ•0363•СР е новият вносител на боклуци в Столипиново“, Filibeliler | Филибелии, 26 август 2022 г., https://filibeliler.com/2022/08/26/bus-bokluk-26/ и ред други статии по сигнали от жители до общностната медия.
[29] Става дума за контейнери с по-малък литраж, каквито през 80-те се разполагаха в селата и градските квартали с ниско строителство. Днес в Пловдив все още се използват в Стария град. Наричат се „тип „кука““ и са с обем 110 л.
[30] Контейнерите тип „бобър“ познавате добре, защото два–три такива стоят недалеч от вашата кооперация почти навсякъде из българските градове. Те имат вместимост 1100 литра.
Документите, на които се опирам, са споделени с мен от Сдружение „Жители на Столипиново“. Информацията е получена от тях на 30 юни 2022 г. след официално внесено заявление по Закон за достъп до обществена информация. Броят на контейнерите изчислявам, като от „Маршрут №3“ в район „Източен“ със задание от 129 контейнера изваждам 41, непопадащи в конвенционалните граници на Столипиново.
[31] Според моите изчисления върху изборните списъци. В действителност делът е дори по-малък, защото семейства без адресни регистрации живеят в други части на квартала, но не и в „Крайречна“.
[32] Google Street View, септември 2022 г., https://tiny.one/google2022-kraina.
[33] Въпреки че попадат в конвенционално представяния обсег на квартала, по-бледите числа долу вляво са извън територията на „малцинствено“ Столипиново. Вероятно затова тези локации са надлежно обозначени на следващата карта. Тук не съм нанасял контейнерите в ж.к. „Изгрев“.
[34] Регистрирах и един контейнер тип „лодка“, с обем 4 куб. м., но не отчитам значението на този тип контейнери за потоците на сметта в квартала, тъй като по правило те не се изпразват всекидневно, а веднъж на една–две седмици.
[35] Сметката е следната: Последната публикувана нормата на натрупване за Пловдивска област (2019 г.) е 468 кг. отпадъци на човек годишно или 1,28 кг. дневно (по данни от НСИ, 2022; в големия град по принцип е по-висока, но не разполагам с по-удребнени данни). Според изследвания от 2001 г. битовият отпадък в голямо населено място има обем между 3,45 и 4 литра на килограм (МОСВ, 2004: 7). Така за 850 души получаваме между 3,8 и 4,4 куб. м. смет, а според препоръчителните разчети за разполагане на контейнери, стъпващи на коефициент за желано напълване на съдовете между 0,7 и 0,95 (тук приемам максималната стойност, доколкото жителите на Столипиново не са толкова претенциозни), и коефициент на денонощна неравномерност 1,25 за големи населени места (МОСВ, 2004: 3, 12), получаваме между 4,5 и 5,2 нужни контейнера от тип „бобър“ със вместимост 1,1 куб. м.
[36] Естествено, заради неравномерното разпределение на локациите проблемът е по-интензивен от предложените от мен усреднени стойности. В частта „Крайречна“ например би било достатъчно само да се удвоят наличните контейнери, за да се предостави обем достатъчен и според най-консервативните показатели – затова и там се получават само „микро“ сметища. Обаче ако извадим сравнително уредената „Крайречна“ от усреднените стойности, се оказва, че на останалата част от квартала са нужни шест и половина пъти наличните контейнери.
[37] „Измина една година от подписката за боклука в Столипиново, но от общината се правят на ударени“, Filibeliler | Филибелии, 5 януари 2023 г., https://filibeliler.com/2023/01/05/edna-godina/.
Биографична справка
Никола Венков е главен асистент в Института по философия и социология на БАН, доктор по социология от Софийски университет (2017). Интересите му са в полето на градската антропология с фокус власт и маргинализация в съревнованието около живеенето заедно в града. Дисертацията му проследява борбите около реконструкцията на Женския пазар в София (2013–14), а след това работи дългосрочно в сегрегирания квартал Столипиново в Пловдив. Академичните му изследвания преливат в обществена и ангажирана антропология и дори социално ангажирани изкуства (съосновател на Дуварколектив, https://duvarkolektiv.art.blog).
Email: nikola.venkov[at]phls.uni-sofia.bg
