Една от най-честите обратни връзки, която студентите ни споделят в рамките на оценяването на курсовете или анкетите със завършилите, е в посока голямото разминаване между изискванията на практическия живот и академичните знания и умения, които получават. Именно поради това, през последните няколко години експериментирам с прилагането на по-практически насочени методи за проверка на знанията на студентите особено в областта на културната история, където предизвикателството е сериозно.

Основното ми поле е в областта на антропологията и етнографията и спецификата на обучението предполага овладяването на изследователски техники и тяхното прилагане към разбиране на социалната реалност. T.e. по default на студентите в тези предмети им се налага да работят върху собствен изследователски проект, който да им помогне да развият конкретни изследователски умения (дълбинно интервю, етнографско наблюдение, анализ на документи и визуални материали) и да тестват теоретичните постановки в сблъсъка със света около тях. Същевременно обаче студентите, които обучаваме в специалност Културология, не се дипломират като социални изследователи, а като специалисти, за които социалните науки и антропологията в частност представляват част от необходимия им инструментариум за разбиране на културните процеси. Ето защо, извън строгите антропологически и методологически дисциплини се налага да търсим методи за оценка на знанията, които да са адекватни на съвременната културна ситуация и пазара на труда. 

В следващата част заедно със замесените студенти ще представим резултатите от няколко студентски проекта, подготвени като т.нар. unessay. Изключително съм благодарна на Мария, Силвия, Ирина, Меган, Дарина и Светослав за усилията, които вложиха в рамките на курса Антропология на отпадъка, както и, че се съгласиха да ги публикуват.

Unessay е заигравка с една от класическите формули за проверка на знанията в англоезичния свят, а именно т.нар. „5 параграфно есе“ (Reid, 2010).
Самото 5 параграфно есе е важен инструмент в процеса на обучаване на учениците и студентите за писане на аргументиран текст, залегнало е в курикулумите още от началните училища (пак там), но среща някои ограничения. На първо място, имаме нужда от разнообразяване на формите на контрол на знанията, за да не попадат и студентите, и преподавателите в рутината на една и съща форма. На второ място, овладяването на аргументативен текст par excellence би трябвало да се случва в рамките на училищното образование, а голяма част от студентите така или иначе няма да се насочат към научна кариера, за да овладяват по-напредналите форми на научен текст. На трето място, е важно да бъдат избирани наистина практически насочени форми на оценяване на знанията, които да позволяват трансформирането на натрупаните знания в умения и да карат студентите да търсят връзки между феномени в социалната реалност (или т.нар. transferable skills). 

Както споменах по-горе, експериментирам с тази формулировка в последните седем или осем години, първоначално наричайки го „изпитване чрез продукт“ (трудно за обясняване), преминавайки през понятието „артефакт“ (също трудно за обясняване, но предложено в рамките на един от курсовете от Центъра за квалификация на Софийски университет), за да достигна до unessay^[1], което носи в себе си дефиницията и е по-конкретно като название. Подобна е на т.нар. “автентично оценяване” (Александрова, 2022) в рамките на средното образование, но изисква университетско ниво на владеене на материята, боравене с първични и вторични източници, провеждане на собствено проучване (често теренно). Полезни ми бяха разсъжденията в този текст (Nader, 2020) за самата техника, както и тук (Denial, 2019).

В случая с unessay поставих на студентите задача да изберат тема от полето на Антропология на отпадъците, която за тях е важна и интересна, да извършат свое собствено проучване (архивно, библиографско, теоретично, антропологично) и да изберат начин на представяне на резултатите, който да е свързан с практически реализиран продукт. От двайсетината записани в курса студенти, шест се осмелиха да изпълнят задачата, а няколко екипа се довериха на традиционната презентация без реализиран продукт. Три студентки избраха да направят настолна игра свързана с общата тема за екологията (вж. тук). Самият изпит протече през проиграването ѝ, като впоследствие се срещнахме и с други разработващи образователни игри, за да проучим възможностите играта да бъде развита. Всъщност при малко повече упоритост тази игра би могла да прерасне в работещ младежки проект и да служи наистина за обучителни цели. Това, което може би беше най-ценно за всички, е, че накрая именно през играта успяхме да видим връзките между всичко, което сме говорили в рамките на курса, защото така материалите от традиционните презентации се оказаха ценни за всички. Друга студентка започна с проект за почистване на гората в квартала, в който живее (вж. тук), за което ѝ се наложи да проучи регулациите, свързани с изхвърлянето на отпадъци, начина, по който (не) функционират институциите и впоследствие се обърна и към темата за социалните движения, за да прецени би ли могла и как да мобилизира съкварталците си. Трети проект беше този за Инстаграм профил около това как да изхвърляме по-разумно отпадъците (вж. тук).Този проект притежаваше потенциала да „стъпи“ на част от резултатите от другите проект и да ги популяризира, което за съжаление не се случи, но самият профил е много интересен и би могъл да генерира полезно съдържание. Четвъртият проект беше на единствения студент в курса, който избра да направи няколко колажа с намерени изхвърлени предмети (вж. тук). В случая студентът комбинира два свои интереса: колажът като форма на научно изразяване и начина, по който предметите губят стойност и идентичност и добиват нови.

На база собствения си опит мога да споделя следните наблюдения. 

Основните преимущества на не-есето по отношение на по-традиционните форми на изпитване (академично есе, курсова работа, устен/писмен изпит, дори и тест) са, че е стимулираща и за двете страни. Unessay притежава потенциала да се поощрява задълбочаването в конкретна тема, която е интересна за студентите. С това, разбира се, идва и двойният риск–преимущество: да се пропускат теми, които не представляват такъв интерес.

На второ място, то изисква непрекъсната работа през семестъра, т.е. позволява натрупването на знания в дадена област, често и развитието на т.нар. transferable skills. Това позволява тези знания и умения да са по-устойчиви както във времето, така и тематично, ако темата е избрана по подходящ начин, но това зависи изключително от избора на студентите.

На трето място, овластява самите студенти в избора на тема, изразни средства, разпределение на времето, което също би могло да е полезно в един бъдещ професионален проект.

Може би най-интересният момент е, че стимулира работата в екип, но по гъвкав начин, защото е възможно сътрудничество между екипи или отделни студенти, което може да се случи в рамките на самия семестър, без да е предварително планирано. За да получи този момент, е важно всички да участват в обсъждането на проектите и да мислят през тази възможност.

Разбира се, подходът не е failproof и носи със себе си известно количество рискове и ограничения.

Изисква се някаква форма на смелост от страна на студентите и често излизане от зоната на комфорт. Всъщност най-голямото предизвикателство е те да повярват, че могат да направят нещо различно от това, с което са свикнали да се представят.

Изключително трудно е за оценяване, защото границата между това кога оценяваме строго технически умения и кога знания и академично развити умения е много тънка. През годините съм имала случаи, при които поради техническата компетентност на даден/а студент/ка работата му/ѝ е по-завършена от тази на други, които са вложили повече усилия в събирането на данните и представянето им, но поради технически ограничения не са се справили така добре визуално. И в тези случаи се оказва трудно да бъде поставена честна спрямо участниците оценка.

Времеемко е и за двете страни, защото е свързано с много повече необходимост от планиране на времето от явяването на писмен изпит и проверката на писмените работи. За преподавателя това често е свързано с необходимостта от много добро планиране през семестъра: на задаване на срокове за етапи (което е полезно и структурира по-добре работата на студентите) и след това отделяне на време за представяне на проектите. 

Подходящо е за по-малки, избираеми и тематични курсове. Опитът ми в задължителни дисциплини е по-скоро негативен с изключение на два випуска студенти от магистърска програма „Медии, култура, комуникации“. В случая подозирам, че успехът с тях се дължеше основно на интердисциплинарния характер на магистърската програма и конкретните студенти. 

Възможно е unessay да се прилага и в задължителни курсове, но мисля, че това трябва да бъде само по избор. Преимуществото е, че дава възможност да се откроят интереси на студенти, които иначе не са така привлечени от стандартните форми на проверка на знанията. Основният аргумент в полза на прилагането му изключително в избираеми дисциплини е, че там имаме очакването на споделен общ интерес към дадена тема. Тъй като unessay представлява възможност за много концентрирана работа по даден проект, трябва да се прецени дали това концентриране върху част от материала е приемливо за конкретния предмет.

И най-накрая ми се иска да споделя няколко момента, които ми се струват важни. Очакванията, които имаме към студентите, трябва да е много ясно обяснени (това е и моята най-голяма трудност), по възможност и с примери, защото понякога са трудна за въобразяване.

Полезно е работата да се раздели на етапи с ясни срокове: представяне на идеята, напредъка по нея и да има време за консултации.

Както и по-горе споменах, това, което е най-трудно, да се обявят ясни критерии за оценка. Тъй като unessay е доста отворен и диалогичен инструмент, нещо, което би било полезно, е да се обсъдят и договорят още в началото на курса начините на оценяване, като самите студенти участват в този процес, както е описано от Денайъл (Denial, 2019). Някои прилагащи го са част и от движението на ungrading (Stommel, 2017), което заслужава да бъде премислено.

Доколкото ми е известно, не съм единствената, която прилага тази техника и бих се радвала този текст да отвори място за дискусия за трудностите и преимуществата, за споделяне на опит с проф. Райна Гаврилова и д-р Славка Каракушева, проф. Ивайло Дичев и д-р Иво Страхилов от специалност Културология, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. 

Библиография

Александрова, Павлина, П. 2022. „Автентично оценяване – от теорията до практиката“. Заедно в час, 27.04.2022 г. (посетено на 20.01.2023 г.).

Denial, Cate. 2019. “The Unessay”. Catedenial.org, Blog post, 26.04.2019 (посетено на 20.01.2023 г.).

Nader, Jodie. 2020. “The Unessay Experiment: Moving Beyond the Traditional Paper”. Faculty Focus, 22.07.2020 (посетено на 20.01.2023 г.).

Reid, Natalie, N. 2010. Getting Published in International Journals: Writing Strategies for European Social Scientists. 1. Printing. Oslo: NOVA – Norwegian Social Research.

Stommel, Jesse. 2017. “Why I Don’t Grade”. Jessestommel.org, Blog post, 26.10.2017 (посетено на 20.01.2023 г.).

[1] Съвместно с доц. Галина Гончарова от специалност Културология, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, сме използвали подобен подход като преподавателски инструмент, а не като форма за оценка на знанията. В рамките на няколко поредни години приканвахме студентите при съвместните ни упражнения във водените от нас двете курсове в 4 курс да подготвят проект за сладкарница от различна епоха, което означаваше да се подготвят с типична за времето и класата рецепта, рекламни материали и други. По този начин се стремяхме да покажем възможните връзки между иначе сякаш неприближени дисциплини.

Биографична справка

Д-р Велислава Петрова е преподавателка в катедра Културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Притежава докторска степен по социални науки от Университета Париж Декарт и Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните ѝ изследователски интереси са в областта на материалната култура, икономическата етнография и постсоциалистическите трансформации. В момента работи върху темата за културните измерения на отпадъците като ресурс, а през 2020 г. е била гост-изследователка по програма „Фулбрайт“ в Университета Бъркли с изследователски проект на тема „Materialities of Dirt, Economies of Waste. Bringing Different Cultural Perspectives Together“.

Email: vpetrova[at]phls.uni-sofia.bg