Резюме: Европейският дискурс за преход към зелена устойчива икономика затвърждава тенденцията към изличаването на важни уроци от постсоциалистическия преход. Въвеждането на пазарен капитализъм в Източна Европа има катастрофални икономически и екологични последствия за региона, които произтичат от процеси на деиндустриализация и нарастващи неравенства. Тези процеси и последици продължават и днес. Всеки опит да се формулира визия за устойчиво и справедливо бъдеще трябва да взема предвид опита от постсоциалистическия преход.

Ключови думи: Европейски зелен пакт, преход, екстрактивизъм, зелен преход, неравенства

The Transition to Sustainable Development in the European Green Deal through the Lens of the Post-socialist Transition

Tsvetelina Hristova

Abstract: The EU discourse about transition to a green sustainable economy reinforces the erasure of the important lessons from the post-socialist transition. The shift to capitalist market economies in Eastern Europe had dire economic and ecological consequences that stemmed from a process of deindustrialisation and rising inequalities and that continue to have repercussions for the region. We need to incorporate the experience of post-socialist transition in any attempts to formulate visions for a just and sustainable future.

Keywords: European Green Deal, transition, extractivism, Green transition, inequalities

Днес, повече от 30 години след падането на Берлинската стена, което постави началото на прехода в Източна Европа, понятието „преход“ е отново актуално в контекста на Стратегията на Европейския съюз за преход към устойчиво развитие. Този нов контекст на дискурса за „преход“, за разлика от прехода към капитализъм през 1989 г., е обусловен от реалната опасност от глобална климатична катастрофа. Учени като Дипеш Чакрабати (Chakrabarty, 2018) говорят за нова геоложка епоха, антропоцен, в която се наблюдават последиците от индустриалната дейност на човечеството върху глобалните екосистеми и върху залежите на полезни изкопаеми. Идеята за преход в контекста на тези кризи борави с темпорални и пространствени измерения, които надхвърлят голяма част от конститутивните параметри, през които традиционно мислим обществените проблеми – нация, етнос, цивилизация. Те са изместени от понятия за планетарно, геоложко време и пространство и субекти и общности, които целят да обхванат всичко около нас, цялата планетарна екосистема, като сбор от човешки и нечовешки актьори.

Несъизмеримостта на параметрите, през които се мислят двата прехода – прехода след 1989 г. и прехода към устойчиво развитие, водят до един важен въпрос – как се пресичат тези две различни понятия за преход в българската политическа и икономическа среда? Това не е въпрос единствено на концептуализиране на понятието за преход. Напротив, част от важните проблеми за ефектите от зелен преход, които синдикати и работници поставят в последните месеци – протестите в „Марица Изток“ (Българско национално радио, 2022), са свързани именно с опасността Зеленият пакт да повтори и затвърди процеси на обедняване, които започват с приватизацията и деиндустриализацията след 1989 г. Това са конкретни практически проблеми, които отразяват тревожността за ефектите от закриването на индустрии, в които са заети хиляди работници. Но тези тревожности също така показват опасността от редукция, която възниква, когато глобалните кризи и решения не се интерпретират през местни исторически и социални контексти и когато амбициите за планетарни решения игнорират съществуващите вече опити с преходи в различни части на света.

В новите си екологични политики, кодифицирани в Европейския зелен пакт, съюзът предлага поредица от мерки, с които цели да направи възможно по-нататъшното икономическо развитие на страните от ЕС, като се намалят екологичните последици от индустриализацията. Тези политики, заложени в Зеления пакт, обхващат развитието на промишлеността, енергийните политики, транспорта, както и образованието и трудовите политики в съюза. В основата си мерките, заложени в Зеления пакт, имат за цел да адресират безпрецедентната глобална екологична криза, която поставя под въпрос възможността за неспирен прогрес на индустриалното развитие. Тази цел обаче дава възможност за много широка интерпретация на понятието за зелен преход или преход към устойчиво развитие. Доколко тази интерпретативна рамка преповтаря модели, тествани в прехода към капитализъм в Източна Европа и доколко двете понятия за преход се прекъсват и конкурират взаимно? Тук ще се спра върху два момента в историята на България, в които можем да наблюдаваме как идеите за капиталистически преход и екологично развитие се пресичат взаимно – съдбата на екологичните движения преди и след 1989 г. и рециклирането на класически за ЕС инструменти за развитие в рамките на Зеления пакт.

Наследствата на един анти-екологичен преход

Едно от важните наблюдения на учени върху екологичните движения в Източна Европа е степента, до която преходът от 1989 г. насетне прекъсва политическите мобилизации около проблеми на околната среда. Барбара Джанкар–Уебстър (Jancar–Webster, 1998) твърди, че 1990-те години водят до значителен спад в политическите мобилизации за защита на околната среда в Източна Европа. Тези движения, които в редица страни, сред тях и България, представляват първи опити за политически плурализъм и критика на засилващата се индустриализация, постепенно замират под натиска на нарастващата бедност и засилващите се икономически и политически проблеми в постсоциалистическия свят. Екологичните теми са изместени от нуждата за оцеляване. Ако в средата на 1980-те години в Източния Блок се създават множество екологични движения, които критикуват негативите от масовата индустриализация, през 1990-те години техният брой намалява значително. Българската „Екогласност“ успява да излъчи 17 избрани депутата, или 4% от общия брой, в първото народно събрание след промените – бройка, която не е достигната от никоя зелена партия в последващите 30 години.

В България това изместване е дори оповестено в предложения от американските икономисти Роналд Ът и Ричард Ран План за Действие за България (Ран и Ът, 1990). Този план е поръчан от правителството на БСП, водено от Андрей Луканов, което търси предложения за програми за преустройството на държавната икономика и политическа организация. Самият план не е приет или приложен официално, макар да отразява в значителна степен логиката на последващите реформи. В него авторите съветват да се сложи пауза на екологичните политики и мобилизации за няколко години, като допълват, че българите ще трябва да изтърпят и отложат исканията си за екологична справедливост за след-преходния период, когато капиталистическото устройство ще е вече постигнато. Настояват, че на природата не трябва да се гледа като на общо благо, а, напротив, защитата на природни дадености трябва да се основава върху правото на частна собственост.

Това е една от спецификите на понятието „преход“ и дискурсивният му потенциал да влияе върху хоризонта на визии и надежди за бъдещето. Както в случая с Планът Ран, тези визии се основават върху опити за йерархично подреждане на приоритетите пред обществото. През 1990-те години тези йерархии отреждат последно място на екологичната и социалната справедливост, за сметка на построяването на капиталистическа икономика със свободен пазар и върховенство на закона. Днес идеята за зелен преход представя възможността за екологично икономическо развитие като редица от технологични и инвестиционни мерки, които поощряват развитието на високотехнологични и енергийни отрасли. Социалните последици от деиндустриализацията и все по-неясното включване на трудещи се, които изпадат от амбициите за високотехнологични производства и услуги обаче остават неадресирани.

Нещо повече, последиците от прехода и нарастващите неравенства и бедност водят до нови екологични проблеми, при които замърсяването на околната среда не е следствие от индустриализация а, обратното – от регресия към пред-индустриални практики. Доклади за възможностите за устойчиво развитие в страната през 1990-те години отбелязват тревожни тенденции (Маринов и др., 1998). Докато замърсяването от индустриални източници намалява заради затварянето на големи предприятия, преходът води до нови екологични проблеми, които възникват като следствие от принципите на преобразуване на икономиката в постсоциалистическите страни: първоначално натрупване на капитал чрез приватизиране на общи блага и нарастваща бедност. Строежите на частни хотели и курорти по Черноморието и в защитени местности са представителни за първата тенденция и те водят до масови мобилизации на екологични движения след 1989 г. Втората тенденция – тази на обедняване – предизвиква нови типове замърсяване от стари автомобили и отопляване на дърва и въглища в домовете (Sergueva, 2014). Битовото отопляване на твърди горива остава основният източник на замърсяване на въздуха в България (Институт за здравни ефекти, 2022) – факт, който поставя енергийната бедност в България в специфична позиция. Тя не е просто социален ефект на поскъпването на живота, а и основен екологичен проблем в страната. Тоест, социалните ефекти на прехода са и екологични ефекти. Именно такива специфични контексти, породени от наслагването на различни преходи, остават неадресирани както в местните политики, така и в стратегиите на съюза.

Как Европейският зелен пакт затвърждава процеси на неравенство и зависимост

Част от критиките към Европейския зелен пакт посочват именно пренебрегването на условията за развиващи се и бедни части на света като една от основните слабости на стратегия за борба с глобални климатични промени (Leonard et al., 2021). Правозащитната инициатива за расова справедливост „Еквинокс“ например посочва, че европейската стратегия не адресира значението на колониализма и капитализма (Truong, 2021), които имат историческа роля за установяването на неравенства в международен и национален мащаб. Тези неравенства се измерват не само в икономически параметри, но и в екологичните последици за различни страни. Екологичните последици обхващат различни форми на екстрактивизъм (или извличане на ресурси), при които части на света десетилетия наред са третирани като източник на полезни изкопаеми и евтин труд. Към тези критики към Европейския зелен пакт следва да се добави и пренебрегването на ефектите от прехода към пазарен капитализъм в Източна Европа. Тези ефекти водят до неравенства и бедност, които имат конкретни екологични измерения и включват катастрофалните последици от една сравнително скорошна деиндустриализация и ограничения достъп до енергия за отопление – чиста или не. Още по-тревожно е, че програмата за „зелен преход“ продължава да разчита на механизми, които са приложени в прехода към свободен пазар в България и които произвеждат неравенства и задълбочават социалните и политическите кризи.

Основният механизъм за осъществяването на справедлив преход, предвиден в програмата на ЕС, е Европейският кохезионен фонд (European Commission, 2020). Той се основава на специфично разбиране за връзката между територия и капитал – най-бедните райони на съюза са превърнати в проводници на капиталови потоци чрез преки чуждестранни инвестиции, данъчни облекчения и преразпределяне на публични средства към частни изпълнители, като по този начин се насърчават зависимости между политическа и икономическа власт в страната (Христова, 2021). Въпреки таргетираното насочване на инвестиции, регионалните неравенства се задълбочават всяка година (Hermansen, 2021). Изборът на Кохезионния фонд за инструмент на прехода към справедливо и екологично развитие е показателен за проблематичното конструиране на идеята за зелен преход в съюза, която едновременно пренебрегва историческия и локален контекст и в същото време остава консервативна в обхвата и избора на мерки, с които да се бори с климатичната криза.

Показателен в този аспект е и фокусът върху дигитална икономика, която се предвижда като решение за закриването на работни места в традиционни индустрии като миньорството и която се насърчава като тип производство, което е по-малко вредно за околната среда. Докато дискурсът за дигитална икономика борави с полета на амбиции за местно високотехнологично производство, дигиталната индустрия в България след 1989 г. се развива до голяма степен на основата на аутсорсване на услуги от компании в Глобалния Север. Аутсорсването, което се приветства като механизъм за привличане на преки чуждестранни инвестиции в Източна Европа, води до проблематична взаимовръзка между запазването на сравнително ниски надници в тази част на света и местните амбиции за икономически прогрес. Калинди Вора (Vora, 2015) отбелязва, че аутсорсването е по същността си пример за екстрактивизъм, при който определени населения в различни части на света (най-често в Глобалния Юг) биват третирани като ресурси за „жизнена енергия“, които да захранват други общности в Глобалния Запад. При този процес жизнени ресурси, като труд и грижа, се извличат от региони, които се характеризират с изчерпване на жизнена енергия и живот, и се пренасочват към страни, в които има жизнено пренасищане и изобилие. Населенията на райони като Източна Европа се третират като източник на труд по поддръжка, подкрепа и грижа за клиенти и компании в Глобалния Запад.

Но аутсорстването води и до значителни разриви във вътрешнонационалната ни география, които се изразяват в нарастващи икономически и социални неравенства. През 2022 г. средната заплата в дигиталния (ИТ) сектор в България е около 4857 лв. (Димитрова, 2022). За сравнение, минималната заплата е 650/710 лв. и според доклад на един от водещите синдикати 2/3 от българските работници получават заплати под средната за страната (Петкова и Попова, 2021), като средната национална заплата е три пъти по-ниска от тази в ИТ сектора. Това нарастващо неравенство остава извън фокуса на дискурса за повишаване качеството на „човешкия капитал“ и програмите за увеличаване дела на висококвалифицирания труд в Европейския Зелен пакт и в националните ни политики. ЕС вижда повишаването на квалификацията като механизъм за осъществяването на „зелен“ преход. Въпросният механизъм обаче чертае неясно бъдеще за работниците, чиито професии са категоризирани като изискващи ниска квалификация. Тези работници попадат в капана на една все по-видимо екстрактивистка логика на развитие на съюза. Подобна логика разчита на възможността да се привлича висококвалифициран и нископлатен труд от съседни на ЕС страни (Huckstep, Kenny & Dempster, 2022). Тенденцията да се внася висококвалифициран труд от трети страни и същевременно да се маргинализират местните работници от нискоквалифицирани индустрии е пример за логика на екстрактивизъм, при която се усвояват производителните сили на труда, като в същото време разходите по неговото физическо и социално възпроизводство са аутсорснати към перифериите на съюза и третите страни, от които тези работници се внасят.

Тази логика бива възприета и от България, която отдавна внася работници от Украйна, Молдова и други бивши съветски републики, наемани в сферата на туризма при по-ниско заплащане и по-лоши условия от тези на местните трудещи се. В унисон с императива за внос на висококвалифициран труд, Българската асоциация на софтуерните компании още в първите седмици на руската инвазия в Украйна използва възможността да предложи помощ и работа за софтуерни инженери, напускащи страната. Движени от пресметливата логика, върху която се крепи дискурса за човешки капитал, украинските бежанци, дори в контекста на военен терор и презгранични солидарности, биват оценявани през призмата на желани умения и квалификации. Тази логика повтаря географските неравенства между център и периферия в ЕС и ги възпроизвежда в отношенията между страни от бившия Източен Блок, където различните визови и трудови режими, установени до голяма степен чрез членството в ЕС, създават множество възможности за извличане и източване на биокапитал.

Възпроизвеждане на неравенства или борба с тях?

Докато стратегията на ЕС за извличане на висококвалифициран труд от трети страни е ясно изложена, проблемът за съдбата на нискоквалифицираните работници в съюза остава неясен. Стратегиите на ЕС неизменно обещават увеличение на дела на висококвалифицирания труд в различни индустрии. Но настоящите практики на общността показват преференция за политики на развитие, които привилегироват логика, обслужваща интересите на капитала (Христова, 2021), и която води до задълбочаване на разрива между печеливши и губещи от различните преходи. Чрез тези политики неравенствата между Изтока и Запада в ЕС вече веднъж са били мобилизирани за установяването на една високо мобилна и нискоквалифицирана армия от източноевропейски работници от постсоциалистическите членки на съюза (Apostolova & Hristova, 2021).

Плановете за Зеления пакт вече срещат скептицизъм и съмнения за геополитическите последствия от търговските и енергийните политиките в него (Leonard et al., 2021), но проблемите с евроцентризма (по-точно – западноевроцентризма) на този пакт се простират извън тях. Основната критика към него се основава на индикациите, че този нов преход ще се възползва от вече съществуващите неравенства и несправедливости, породени от политикономическите проекти на източноевропейския преход и глобалния колониализъм, вместо да бъде използван като възможност да ги разреши и пребори.

Библиография

Българско национално радио. 2022. „Национален протест на двата големи синдиката в България“. Българско национално радио, 11.11.2022 (посетено на 24.01.2023 г.).

Димитрова, Татяна. 2022. „Средната заплата в ИТ сектора е достигнала 4857 лв., сочат данни от бранша“. Дневник, 21.02.2022 (посетено на 24.01.2023 г.).

Институт за здравни ефекти. 2022. Тенденции в качеството на въздуха и здравето в България: Специален доклад за състоянието на въздуха в световен мащаб. Бостън, Масачузетс: Институт за здравни ефекти (посетено на 24.01.2023 г.).

Маринов, Васил, Гарнизов, Васил, Попов, Стефан, Минасян, Гарабед и Русев, Марин. 1998. Предизвикателства пред устойчивото развитие в България. Програма за развитие на ООН. Проект „Възможности 21“.

Петкова, Деляна, Попова, Десислава. 2021. „22% от всички наети лица в България работят за минимална заплата“. Investor.bg, 13.7.2021 (посетено на 24.01.2023 г.).

Ран, Ричард, Ът, Роланд. 1990. „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България. Подготвен от Фондацията на Националната Камара на САЩ за Народна Република България“. Фондация на националната Камара (посетено на 24.01.2023 г.).

Христова, Цветелина. 2021. „Асфалтиране на кризата: инфраструктура, власт, капитал“. Социологически проблеми, 53 (2):612–632.

Apostolova, Raia and Hristova, Tsvetelina. 2021. “The Post-socialist Posted Worker: 143Social Reproduction and the Geography of Class Struggles”. In: Grappi, Giorgio (ed.) Migration and the Contested Politics of Justice. Europe and the Global Dimension. Abingdon: Routledge, 142–161.

Chakrabarty, Dipesh. 2018. “Anthropocene Time”. History and Theory, 57 (1):5–32.

European Commission. 2020. Proposal for a Regulation of the European Parliament and of the Council Establishing the Just Transition Fund (посетено на 24.01.2023 г.).

Hermansen, Mikkel. 2021. “Reducing Regional Disparities for Inclusive Growth in Bulgaria”. OECD Economics Department Working Papers (посетено на 24.01.2023 г.).

Huckstep, Samuel, Kenny, Charles, and Dempster, Helen. 2022. “The Green Transition Needs More Skilled Workers. Here’s How Europe Could Use Migration to Meet the Demand”. Blog post. Center for Global Development, 16.6.2022 (посетено на 24.01.2023 г.).

Jancar–Webster, Barbara. 1998. “Environmental Movement And Social Change In The Transition Countries”. Environmental Politics, 7 (1): 69–90

Leonard, Mark, Pisani–Ferry, Jean, Shapiro, Jeremy, Tagliapietra, Simone, Wolff, Guntram. 2021. “The Geopolitics of the European Green Deal”. Policy Brief. 3.2.2021. European Council on Foreign Relations (посетено на 24.01.2023 г.).

Sergueva, Vessela. 2014. “Bulgaria Chokes on Air Pollution Fuelled by Poverty”. Phys.org. 22.2.2014 (посетено на 24.01.2023 г.).

Truong, Vicky. 2021. Towards Climate Justice. Rethinking the European Green Deal from a Racial Justice Perspective. Equinox Initiative for Racial Justice. Brussels (посетено на 24.01.2023 г.).

Vora, Kalindi. 2015. Life Support: Biocapital and the New History of Outsourced Labor. Minneapolis: University of Minnesota Press.

Биографична справка

Цветелина Христова е постдокторант в Университета на Западно Сидни. Изследователската ѝ работа се фокусира върху проблеми на дигиталния труд, автоматизацията и миграцията.