Резюме: Какво трябва да си представяме, когато чуем „православна младеж“ – гимназисти и студенти със скромно облекло и молитвеник в ръцете, влизащи и оставащи на групички в църквата? Или международна организация със собствена медия и впечатляващ брой членове? Въобще какъв е смисълът на съществуването на подобна организация в България, във времето на Фейсбук и на „собствената“ религия. За опита му с кръга около първия в България православен младежки сайт Галина Гончарова разговаря с Боян Стефанов – студент по право, собственик на хостел и православно вярващ християнин.

 

Най-напред да кажеш няколко думи за себе си. Как би се представил, например, ако се озовеш пред непозната аудитория?

Казвам се Боян Стефанов и съм студент в Юридическия факултет, на 27 години съм. Работя в туризма и съм православно вярващ християнин.

Веднага се хващам за определението„православно вярващ християнин“. Смяташ ли, че е трудно за един млад човек да бъде вярващ днес, в България и по принцип?

В една страна, в която православното християнство е традиционна религия, би следвало да е нормално почти всеки човек да я изповядва. Нашето общество обаче, както и повечето модерни общества, е силно секуларизирано и приема традиционните изповедания като нещо от историята, като нещо от миналото, културата на народа, обичаите... Но му е трудно да приеме истините на една или друга вяра. Много хора могат да бъдат запитани „християни ли сте, православни ли сте?“ и те да кажат „да“. Но ако ги попитате например: „Вярвате ли, че Бог е сътворил света или че Христос е възкръснал от мъртвите?“, те ще кажат: „Е, не, в такива работи не вярвам“. И когато един млад човек декларира вяра в тези истини на православието, това се вижда странно на околните хора, защото те са приели себе си, че са традиционно православни, но не са се ангажирали с доктрините на самата църква.

Напоследък е много модерно да се говори, че има възраждане на религията след падането на тоталитарните режими в Източния блок. Какво мислиш по въпроса?

Неизбежно е да има, защото в крайна сметка тоталитарните режими са използвали репресивната си сила, за да потискат вярващите от всякакви изповедания в тази част на света. Със сигурност има възраждане на вярата, на църквата, на православната религия има, но това не е еднозначен процес. Много хора се вливат в подобно движение, за да изразят националистически възгледи, които по същността си са антикомунистически и антитоталитарни, а видимо са християнски. Например можем да видим млади и стари хора да се кръстят по храмовете или да отиват на парад, където православен епископ благославя воини, но става въпрос за частична църковност, неистинска църковност. Безспорно и, слава Богу, и сред младите хора има възраждане на интереса към истините на православната вяра. 

С теб самия как се случи това? Как един млад човек достига до вярата?

При мен беше процес, защото семействата, от които произхождам, повечето мои роднини са традиционно православни, но имам и такива, които изповядват протестантски възгледи. Самият аз мисля, че никога не съм се самоопределял освен на шега като „невярващ“. Ако е имало нещо такова, то е било реакция срещу някой мой роднина. Изповядвал съм също протестантски вярвания, което ме е карало да гледам релативистки на християнските общности, т.е. казвал съм си: „Православните християни може би имат своите истини, може би имат и своите заблуди, натрупани с течение на вековете. Римокатолиците също. Протестантските лидери са се опитвали да реформират църквата.“ Но, така или иначе, със сигурност заобикалящата ме среда е била преимуществено православна и ми е повлияла. Друг важен момент е юридическото ми образование, защото в една немалка част от моя живот съм живял в среда, критична към православната църка и поставяща въпроси като: Защо православните почитат икони? Защо почитат светиите и света Богородица? Защо архиереите се обличат по този пищен начин, след като чистото уж божие слово в Евангелието не предвижда изрично нищо такова. Лесно е да се отправят критики. Дълги години съм им вярвал, защото на пръв поглед те наистина звучат много логично. Впоследствие просто реших, като един човек, търсещ справедливостта през правната наука, макар и светската справедливост, да попитам и другата страна. Просто да чуя отговорите и когато получих отговорите, те бяха повече от задоволителни.

Тоест докато си бил студент?

Да, последната година в гимназията, началото на следването в университета.

А кой точно ти отговори?

Мои близки приятели, които са православно вярващи, а също и досегът ми с църковната йерархия, т.е. намерих си енорийски храм, намерих там неговия предстоятел – енорийския свещеник, който в момента е мой изповедник, и получих отговори на въпросите, които не знаех.

Можеш ли да кажеш кой е този енорийски храм?

Това е храм „Св. София“.

Ти казваш, че си получил, но много млади често споделят: „Този свещеник толкова ме отблъсна с равнодушието и алчността си. Той е по-зле от атеистите“. Как би коментирал? Твоят случай уникален ли е?

Със сигурност не съм! Това, към което аз бих призовал един човек, който има подобен проблем, е да разграничава лошата практика от учението. Разбира се, има случаи православен християнски свещеник, да речем, в нетрезво състояние, да е служил света литургия или опело или да е имал непристойно поведение и речник. Свещениците в България са около две хиляди човека и те се рекрутират от същия този народ, от който произхождаме и ние. Да, ние вярваме, че чрез тях Бог преподава своята благодат, но и вярваме, че те са абсолютно същите хора като нас. По същия начин, по който аз самият в живота си съм допускал грешки в отношенията ми другите хора и близките. Понякога съм си изпускал нервите, обиждал съм и така нататък. Свещениците не са застраховани от подобни неща и трябва да се отчита лошата практика на отделния човек, но при всички положения не трябва да се правят обобщения.

Ако се върнем към личната ти ситуация, ти сравняваше ли протестантската и православната общност, виждаше ли положителните страни и недостатъци от едната и другата страна?

Като организации, съставени от личности, от хора, безспорно. Има позитиви и при едната общност, и при другата. Разбира се, аз съм се присъединил към православната църква поради вярата, че това е апостолската църква, основана от Господ, че тя обладава Божията благодат в пълнота. Но, безспорно, православната църква, на ниво човешка организация има своите „трески за дялане“. Тя, първо, е много пострадала от тоталитарния режим, т.е. имало е увреждания, които са се получили от външни за нея фактори. Например, със закон е била забранена благотворителността близо половин век. Забранено е било църквата да има свои старопиталища, сиропиталища, кухни за бедни, братствата или сестринствата, които са извършвали такава дейност преди комунизма. Казвам го, защото младите хора се впечатляват най-вече. Разбира се, тя не е най-важното или единственото, което църквата трябва да върши, но е важна сама по себе си. И апостолите са казали „благотворителността не забравяйте“. Православната църква, въпреки че е един от големите благотворители в България в съвременността, не благотвори достатъчно. Факт е също обаче, че православната общност проявява по-голяма скромност. Аз лично, не че подценявам, но не смятам, че благотворителността у протестантските общности е на чак толкова високо ниво. Просто при тях източният християнски идеал за смирение липсва и ако се извърши едно такова действие, пасторът го обявява, цялата общност го разбира, споделя го с други хора. Не омаловажавам добрите дела, които вършат, но те изключително наблягат на популяризирането им, което в очите на неутралния човек прави да изглежда така, че всъщност много благотворят. Истината обаче е и друга. Те взимат десятъци от своите вярващи. Практика, която православната църква няма. Често на неделните си или съботни богослужения, ако говорим за адвентисти, обикалят с дискоса. Искат средства малко по-агресивно в сравнение кутиите за дарения в православните храмове.

И при нас по празници обикалят с дискоси в определен момент.

Да. Иначе относно дискредитирането на църквата миналата година и принадлежността на висшата йерархия към репресивните органи на комунистическата власт – тази информация излезе и за протестантските пастори. Освен това протестантите в България са може би стотина хиляди души и за тях е нормално да бъдат по-единни и по-организирани. По същия начин три милионната православна общност в Северна Америка може да изглежда много сплотена, литургична и грамотна. Така че при тях се наблюдава един типичен ефект на сплотеността на малцинството.

Когато казваш, че липсва православното смирение, веднага ще ти задам един типичен за младите хора въпрос: „Защо трябва да спазвам някакви ритуали и да ходя на църква, след като имам вярата вътре в себе си?“

Да, и това е вяра и е хубаво, но по-добре младият човек да се поинтересува и да разбере, че подобни схващания не са битували винаги у човечеството. Те е плод на сравнително нови течения от ХІХ и ХХ век. Според всичко в този свят е едно и различните верови системи са всъщност различни пътища към един и същ връх. Така се стига до релативизъм и индивидуализъм, до представата, че всеки човек има личната възможност да прецени истината за себе си и да намери своята си вяра. Самият аз, както и православните християни се доверяваме изцяло на Евангелското учение на Господ и на неговите апостоли, защото вярваме, че сърцевината в него е любовта, а не толкова личното самоосмисляне и личната воля. Младият човек лесно може да разбере, че ако във всичките му взаимоотношения – с родителите му, с близките му, с любимия човек до него, го води любовта към ближния и визията за ближния като за икона и образ на Бога, търсенето на собствено душевно удовлетворение и вяра, ще останат на заден план.

А чувства ли се православният млад човек по-различен, по-маргинален, асоциален дори? Често се чуват негативни коментари: „Виждам млади момичета със забрадки по църквите“. Също, че на младите им лисват знания за съвременните културни процеси.

В смисъл, че имат по-ниска обществена култура и ангажираност?

Да, и това.

Със сигурност има православно вярващи, в които се е породил фанатизъм, една небрежност към заобикалящия ни материален свят или прекалена вглъбеност в духовността, но това са по-скоро изключения. Повечето искрено вярващи са не по-малко ангажирани с обществените проблеми от другите. Разбира се, не е приятно човек да има ниски доходи и стоките и услугите да са скъпи, политиците да са корумпирани, да не се защитава общественият интерес. В централните софийски храмове свещениците застъпват тези проблеми на неделна проповед. Аз като гражданин, включително и християнин, подкрепям протестите срещу монополите, които ни карат да плащаме високи сметки за отопление и за електрическа енергия. Но не трябва да се очаква от християните да бъдат наистина най-недоволните и най-кресливите, защото нека и самото секуларно общество си отговори на въпроса защо през 50-те години или 60-те години на ХХ век, когато е имало толкова репресии, не е имало протести? Протестира се тогава, когато е позволено. Например хомосексуално ориентираните хора имат най-високите права, които някога са имали в България, но сега те имат своите паради, протестират и искат още права. Защо не са го правили преди, когато са били много по-потискани и повече са се страхували дори и от днес, да покажат своята ориентация?

Ти как се отнасяш към случая със самозапалилото се момче във Варна в началото на тази година? Църквата реагира – Пламен беше опят.

Не съм го познавал лично, но няма как да не се натъжи човек, да не скърби, когато научи такова нещо. За православната църква убийството и включително самоубийството е безспорно грях. Това никой християнин не може да отрече. Но твърдата му позиция както и на другите самозапалили се или самоубили се напоследък хора не е без повод или без причина. Те може би искат да привлекат вниманието на обществото към себе си. Доколкото разбрах, Пламен не е успял да се реализира професионално, защото местната конюнктура, включително криминална или държавна и общинска, е пречела. Със сигурност не одобрявам точно този акт и ми се иска да беше жив, но не мога по никакъв начин да го осъдя за действията му. А за опелото – църквата постъпи адекватно в този случай. А и всеки един християнин и православен има право в личната си молитва да се моли за самоубийците.

Тъй като подхванахме социални и политически теми, как според теб младежката православна общност приема избора на патриарх и самия нов патриарх?

Доколкото с мен са споделяли познати и близки приятели, по-скоро са удовлетворени. И да не бяха, нямаше да бъде фатално за църквата. Църквата в своята дълга история, за съжаление познава и недостойни архиереи, патриарси и почти винаги ги е имало. За мен църковните лидери, архиереи, най-вече патриархът, който наистина е лице на църквата, е добре да има добро име в обществото, да бъде харесван от хората, защото недостойният патриарх или архиерей няма да отбие утвърдените вярващи от църквата, те ще преживеят този период с търпение, но ще попречи на църковното благовестие и на привличането на повече хора към вярата. Достойните архиереи, които заемат адекватни позиции по актуалните проблеми, могат да накарат много хора, най-вече млади хора, да се замислят за църквата. Какво е тя, какво всъщност проповядва.

Каква според теб трябва да е ролята на свещеника и на митрополита? Трябва ли той да взема отношение по обществени въпроси, да се интересува от културата на своето време? Например пловдивският митрополит преди време заклейми Мадона с нейния концерт по време на пост. Преди също така се чуха публични изявления срещу Хари Потър.

Сега и аз като православно вярващ не смятам, че сега в музиката, да речем, на Блек Сабат или на Мадона, нали изпълнители, които всъщност харесвам, или на Металика, или някоя рап група, трябва да се търси нещо изключително божествено или вдъхновено. Със сигурност не, но със сигурност то не трябва да се заклеймява като нещо вредно за хората и очевидно не е. И да в този смисъл, според мен не е опасно църковният клир и йерархия да имат досег със съвременната култура, дори всъщност би могло да бъде много полезно и именно, за да покажат едно нормално отношение, каквото и трябва да бъде, към произведенията на човешкото изкуство.

Сега да ми разкажеш за „Православна младеж“. Доколкото знам, ти си лидер или представител на тази организация?

Не, по никакъв начин не бих се самоопределил така. Старал съм се да бъда активен. „Православна младеж“ не е формална организация. Защото за църквата такова нещо би било странно, тъй като тя не е възрастово ограничена и е за всички хора, и няма нужда младежка, работническа, пенсионерска или други части.

При протестантите има младежки групи.

Да, те са много важни и са с пропагандна цел, но при тях прозелитизмът, силното желание да бъде обърнат някой в тяхната вяра, е много по на лице. Докато „Православна младеж“ е по-скоро неформална общност, с групи в големите български градове като Варна, София, Пловдив и др., която се старае да привлича към себе си млади хора с интерес, т.е. вече проявили интерес хора. По-скоро да намерят своите отговори сред други православни младежи. „Православна младеж“ не е нещо само по себе си. Тя винаги има тясна връзка с църковната йерархия. Често на нашите срещи присъства свещеник, дори ни е идвал на гости митрополит, което е голяма чест за нас. Имаме често гости, които са дори преподаватели от българските висши училища. Например веднъж беше дошъл митрополит Гавриил, Ловчанският митрополит.

Той беше единият от кандидатите за патриарх?

Да. За съжаление не малко млади хора го затрупаха тогава с въпроси за архонти, тамплиери и такива неща и човекът беше ... Надявам се Негово преосвещенство да не е бил много разочарован, че разговорът не беше по духовни въпроси на църквата.

Значи стигнахме до това, че и преподаватели идват.

Да, професори от Софийския университет, преподаватели по пеене, защото то е една важна част от православното богослужение и култура, писатели, хора на изкуството, които са православно вярващи.

 Снимка 1. Среща на група от Православна младеж в Младежкия православен център „Чисти сърца“ в Смолян през 2012 г.

Източник: http://www.pravmladeji.org/node/1594

Писатели? Ако можеш пак да дадеш пример.

Аз не присъствах на тази среща, но мисля, че Деян Енев е бил гост или съвсем скоро предстои да бъде. Едно от двете. И други – историци. Защо казвам това? Гостите са разнообразни, не винаги има и гост, но обикновено има тема. Темите на „Православна младеж“ често са наистина по актуални въпроси – например какво трябва да бъде или какво е редно да бъде отношението на младия човек към брака, към младежката любов. Това е нещо, което не подминава никой нормален човек. Със сигурност православните младежи сме търсили отговор от йерархията, която няма как да не застъпи тази истина, че блудството се избягва в честния брак между мъжа и жената, но в крайна сметка, за да се получава това нещо винаги, трябва да има сходна култура, сходна воля от двете страни, а това често не е така. В крайна сметка един православно вярващ, независимо младеж или девойка, разумът му не го пита, към кого ще се прилепи сърцето му, в кого ще се влюби. Много двойки просто са в различен стадий на вяра. Сегашното общество не е традиционно, патриархално организирано, както е било в миналото. Така че всеки случай е индивидуален. При всички положения мога да кажа, че у някои от двойките сред нас се наблюдава стремежът към женитба и вече сме отбелязали такива щастливи случаи. Така че по-скоро пътят е този, колкото и да е не лек за съвременния млад човек.

Пътят е този, но това не означава, че не е възможно човек да има приятел или приятелка без брак?

Разбира се, че е възможно! В крайна сметка християнското учение не учи на нищо радикално противоестествено. Любовта между двама влюбени е благословена и тя трябва да бъде насърчавана и подкрепяна, а не моралистки, ригористично санкционирана.

Какво е отношението ви към хомосексуалните?

Не мога да скрия, че мненията са различни, тъй като отново е налице единно църковно схващане, че това нещо в корена си е нездраво и противоестествено. Казвам го, без да осъждам хората, които го практикуват, защото православният християнин трябва да отделя греха от човека. Разбирам, повечето хомосексуални хора днес или дори тези, които подкрепят правата им, макар и да са хетеросексуални, се фрапират от думата „грях“. Тъй като повечето съвременни хора се опитват да отъждествят греха, философския или религиозния термин за грях, с едва ли не престъпление по Наказателния кодекс и тъй като хомосексуализмът не представлява такова деяние, уж не вреди на никого другиго, плод е на собствена воля, на свобода в обществото. Важно е за тези хора да разберат, че православният християнин, истинският православен християнин, не се смята за нещо по-добро от тях. Това е много важно да го разберат, че осъждането на греха не означава осъждане върху тях и не идва от една позиция на превъзходство, морално. Да, църквата, разбира се, не препоръчва секса преди брака, но не само хомосексуалният такъв акт, но и всеки друг. А за нея истинският брак би могъл да бъде само между мъж и жена. Тоест това нещо, което е казано и в свещеното писание, че тези два пола стават едно, ще ме простят, но не вярвам, че в тази пълнота хомосексуалните могат да го постигнат. Да, те могат да постигнат своята наслада, своето удоволствие, своите така хубави чувства, причинени от общението, но не вярвам, че те могат в този смисъл да станат едно.

А обсъждали ли сте теми като инвитро процедурите и сурогатното майчинство?

Да, даже преподавател по християнска етика от Богословския факултет на Софийския университет беше гост тогава. Да, освен въпросите на биоетиката, инвитрото, сексуалните отношения, любовта, които са така най-интимно човешки отношения, се дискутираха историко-обществени въпроси от недалечното минало. Например за положението на българската църква или нейни епархии през социализма. Споделяни са практически жития на свещеници, просияли със свят живот по времето на социализма. Говоря за хора, за които няма как да знаем, защото държавната пропаганда е скривала това нещо, пък и не се е интересувала. Също въпроси, свързани с благотворителността. „Православна младеж“ неотдавана регистрира свое сдружение. То се казва „От сърце към сърце“, което ще се опита да работи най-вече с деца. То се създаде миналата година.

И е ориентирано към деца?

Ами да. Тъй като не малко от нас посещават домове. Най-вече един дом за деца, лишени от родителска грижа. Ние сме регистрирани там като отговорни лица, които могат да вземат деца със себе си, да ги извеждат и да ги разхождат. Правим го особено в топлите месеци поне веднъж седмично, в неделен ден, след богослужение. В един такъв дом има 70–80 деца. Това са нормални цифри. Ние трудно можем да вземем повече от 9–10. Играем футбол с тях, понякога ги водим на културни мероприятия, разхождаме ги. Обясняваме им за града, в който живеят, тъй като те за съжаление имат много слаба представа за обществото. Те живеят в ужасна среда с демотивирани преподаватели и възпитатели, които също не можем да обвиним, заради изключително ниското възнаграждение. Например, представете си, тези деца не знаят, че Националната художествена галерия е бившият дворец и въобще, че е галерия, че Руската църква в центъра на София е руска църква. За сметка на това могат да разпознаят Фолксваген Голф от Опел Корса.

Да ми разкажеш още нещо от живота на организацията?

По празниците често ходим заедно на богослужение, но, разбира се, няма как всички да се съберем в един храм. То не е и нужно, защото ние не сме общност в общността или държава в държавата. Не сме архонтски орден или нещо подобно. Събираме се в четвъртък, по вечерно време или в някой енорийски център към храм, или дори в сградата на Софийската митрополия. Гледаме да имаме гост, стараем се да имаме присъствие на клира, когато е възможно – някой свещеник и често се срещаме в неделя след богослужение. Обикновено един-два пъти седмично, тъй като всеки от нас има своите образователни или работни ангажименти. Стараем се доколкото може, да бъдем солидарни към по-затруднени членове на общността, включително и нашата. Ако някой има нужда от квартира, ние се стараем да му намерим прилична такава. Ето например да спомена в нашата общност има хора, които са се сблъсквали с хомосексуализма или са го практикували и тъй нататък. Така че нито едно човешко съмнение или въпрос, или проблем на всеки един млад човек не е чужд на нас и на нашата група.

А отбелязвате ли празници? Примерно рождени дни, посещавате ли манастири? 

Да. Отново в топлите месеци. Помагаме на монасите при някои манастири с рутинния физически труд. Тъй като знаете монашеството е малко и самият фонд на манастирите, сграден или някакъв друг, се руши. Има недостиг на работна ръка. Най-вече ходим по места, където познаваме игумена или някой от монасите.

Колко души членуват във вашата организация?

Ами на едно събиране трудно ще се съберат повече от 40–50 човека наведнъж. Често са около 20–30. Предполагам, че за момента групата е под 100 човека. И аз не мога да кажа колко, защото няма формална статистика. Освен това ние сме си поставили една условна граница от настъпването на 35-годишната възраст, за която смятаме че човек не е точно младеж. Ако той иска да е инициативен и да общува с нас, може да го прави, но все пак гледаме да поддържаме по-скоро младежкия характер на общността.

Защо е важен този младежки характер? Защо трябва да има точно младежка православна общност?

Защото най-нормалното нещо към един енорийски храм е да има общност на хората. Хората да се познават. Децата на семействата на православно вярващите да се виждат в църквата, да си играят в нейния двор, да питат свещеника за въпроси, които ги интересуват, или примерно, когато родителите им се уморят и си отидат, да поиграят и да си поговорят. Това е напълно нормално нещо, да се случва сред младежите, а у нас го няма. Именно защото семейният православен бит е несъществуващ в момента. Просто православният млад човек има нужда да споделя и да коментира своята вяра с единомишленици.

Източник: http://www.pravmladeji.org/

 Доколкото знам подготвяте и православен Facebook?

Да, социална мрежа. Има такъв проект, но е в процес на забавяне. Не е лесно да се съберат средства, но това дори не е най-трудното. По-трудно е да се съберат сътрудници, които безвъзмездно да администрират този портал. Групата поддържа уебсайт, който се казва pravmladeji.org. Той има добра посещаемост като за сайт с такава насоченост в съвременна България. Говоря за десетки хиляди уникални посещения на годишна база или половин годишна. „My orthodox world“ – както ще се казва православната социална мрежа, се очаква да има няколко езикови версии. Голям труд за нас и за възможностите на нашата група. Това означава едновременно да поддържаме минимум две – английска и руска версии. Надяваме се и една полска. Това също означава да се пишат и редактират текстове, защото за разлика от досегашните световни, известни социални мрежи, като Фейсбук, които задължително изискват регистрация за участие, православната младежка, да я наречем, социална мрежа ще има и отворена част. Когато, дай Боже, се осъществи, тя ще представлява един уебсайт, който ще има и информативна част, достъпна за нерегистрирания потребител. А вече регистрираните потребители ще могат да участват в самата мрежа. Така че затова ни чака една голяма работа. Целта е да се свърже с подобни мрежи, които съществуват и в западните страни, в Северна Америка и в Русия.

Тоест вие имате контакти вече?

Да, има установени електронни контакти с православни единомишленици от различни държави, но когато стане един ден, ще бъде нещо много полезно, защото така младежи и девойки ще могат съвсем лесно да се запознават, включително и само българи, ще споделят проблеми, ще има секции, в които хората ще могат да се подпомагат при намиране на работа или при намиране на квартира. Такива практически и полезни неща.

Да, защото аз веднага щях да питам с какво тя ще е по-различна от съществуващите православни сайтове? От „Двери на православието“ или „Православие_Бг“?

Те са медии и социалната им функция е по-слаба. Да, те имат своите форуми и теми, които се дискутират, но те не представляват мрежи. Все пак при тях става въпрос за център, който спуска информация към периферията. Нещо нормално за всяка медия. Докато при нас ще бъде по-децентрализирано.

А поддържате ли офлайн контакти с други младежки организации?

Поддържаме връзки с младежи от Сърбия. Очаквахме православни гости от Украйна, които пък бяха възпрепятствани от визов режим и не успяха да дойдат. Срещали сме чисто административни и междудържавни спънки. Иначе има налице такова желание и отново ни трябват, разбира се, хора, които специално да се занимават с това. Били сме домакини на група младежи, православно вярващи, от Съединените щати. Всички до един, в интерес на истината, второ поколение православни – от обърнали се в православието северноамерикански жители, т.е. не деца на емигрантски семейства от гръцки и руски произход.

Бяха ли много по-различни от вас?

В интерес на истината изключително добро впечатление ми направиха. Те сядаха в някое столично заведение и просто си изпяваха молитвата „Отче наш“, тъй като бяха със своя свещеник и повечето хористи. Изключителна общност.

А как общувате с възрастното поколение? С така наречените „православни баби“?

Трудно е. Ние нямаме възрастни хора, които да искат да идват на нашите срещи, а и освен това получаваме информация за срещите си най-вече през имейл групи. Възрастните хора по-малко използват тези инструменти. Ако наша група се появи в някой храм, първоначално възрастните хора се радват, че виждат млади хора и аз ги разбирам. Понякога се получава неразбиране – когато някак си не се бутаме на опашката за курбана, в някой манастир, или за светена вода, или пък не търсим помощ от определен светия за намиране на вещ. Но това е нормално.

Накрая да ми разкажеш някоя любопитна история от живота на организацията?

Нека помисля. Интересни са били случаите, когато протестанти-младежи са ни гостували. Куриозно беше, че бяха дошли веднъж в един енорийски център едновременно с монаси старостилци от Кюстендилско. Беше истинско премеждие да се справим със зилотския дух, а и същевременно да запазим добрия тон и да не разрушим беседата. Православните младежи, макар и голямо мнозинство в залата, бяха между чука и наковалнята.

Старостилците как преживяха срещата с протестантските младежи, защото мисля, че за тях поне е било доста травматично?

Слава Богу, не ги оставихме насаме.

Получили се изобщо комуникация?

Не. Представете си един от гостите, протестант, вярващ млад човек, интелигентен, нахъсан, изказа своето мнение – критикува пасивна позиция на църквата. И в този момент монахът старостилец го разгромява, но не се обръща пряко към него, а към всички. Но това са забавни премеждия.