Резюме: Коректен ли е паралелът между атеистичната политика на комунистическите държави от втората половина на ХХ век и секуларната политика на някои европейски държави в началото на ХХІ век? Въпросът стана актуален в контекста на делото „Лаутси“, гледано от Европейския съд по правата на човека, относно правото в държавните училища в страни с вековни християнски традиции да бъдат показвани християнски символи. Като стъпва върху българския опит от епохата на комунизма, статията полемизира с коректността на такъв паралел, сравнявайки политиките на насилствена и естествена секуларизация в двете части на европейския континент и резултатите от тях.

Ключови думи: атеизъм, секуларизъм, граждански ритуали, религиозни символи

Коректен ли е паралелът между атеистичната политика на комунистическите режими през втората половина на ХХ век и секуларната политика на някои европейски държави и европейски институции в началото на ХХІ век? Въпросът стана актуален през последните години, особено в контекста на делото „Лаутси“ в Европейския съд по правата на човека, разгорещило страстите по темата за секуларизма и мястото на християните в Европа. Паралелът между комунистическия атеизъм и западния секуларизъм има влиятелни привърженици:

Войнстващият секуларизъм, който стремително набира сили в днешна Европа, също представлява псевдорелигия, който притежава свои собствени вероучителни принципи и нравствени норми, има претенцията за светогледен монопол и не търпи конкуренция. ...Съвременният войнстващ секуларизъм, подобно на руския комунизъм, се възприема като светоглед, дошъл да смени християнското възприятие за света. Затова и той не е неутрален и безразличен по отношение на християнската вяра, а е откровено враждебен[1].

Изказването е направено от Волоколамския митрополит Иларион Алфеев, председател на Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия, на 9 юни 2010 г. пред Министерството на външните работи на Русия. Това е едно от поредицата негови изказвания, в които атеистичната политика на комунистическия режим фактически е приравнена със секуларната политика, следвана днес от редица европейски държави. Тезата беше развита в контекста на делото „Лаутси“, заведено в Европейския съд по правата на човека от италианската гражданка Сойле Лаутси, която настояваше, че наличието на разпятие в италианските държавни училища противоречи на светския характер на образованието и нарушава правата на секуларните хора. След като всички инстанции на италианското правосъдие отхвърлиха нейната жалба, делото беше пренесено в Европейския съд по правата на човека, който през ноември 2009 г. удовлетвори нейното искане и постанови, че наличието на разпятия в класните стаи противоречи на Конвенцията за правата на човека. Решението предизвика острото негодувание в Италия, случаят придоби световна известност, а множество държави (включително от Източна Европа, между които и България) се присъединиха към искането на Италия решението да бъде преразгледано от по-горната съдебна инстанция. „Войнстващият секуларизъм“ на Запад стана повод Московската патриаршия да заговори за създаването на „стратегически алианс“ между Православната и Католическата църква, насочен към „съвместното утвърждаване в общественото съзнание на традиционните християнски представи“ за семейството и други ценности[2].

Опитът съвременните секуларни политики да бъдат приравнени с атеистичната практика на тоталитарните комунистически държави през ХХ век заслужава да бъде разгледан и заради спецификата на секуларизма, развил се в двете части на европейския континент вследствие на техния различен исторически опит. Действително, самият митрополит Иларион в същата реч от 2010 г., в която прави паралел между двата процеса, се опитва да въведе и някакво разграничение между тях:

Необходимо е да се различават два вида секуларизъм. От една страна, това е агресивният войнстващ секуларизъм, който се явява своеобразна псевдорелигия. Точно с такъв вид секуларизъм си имахме работа в Съветския съюз.... Същевременно трябва да различаваме този вид секуларизъм, чиято същност е защитата на принципа на неутралност по отношение на религиозните убеждения и другите светогледи и жизнени принципи, към религиозната практика. За разлика от държавния атеизъм на комунистическите режими, този тип секуларизъм не си поставя за цел пълното унищожение на религията, а нейното изтласкване извън общественото пространство.[3]

Въпреки тези уточнения, въпросът остава: коректен ли е паралелът между секуларните практики в съвременните европейски държави и отношението към религията, следвана от комунистическите държави? Каква е „целта“ на тези две политики, какви са приликите и разликите между тях. Какво се крие зад идеята тези две политики да бъдат приравнени под общия знаменател на „псевдорелигия“?

Настоящият текст си поставя за цел да разгледа тези въпроси в светлината преди всичко на българския опит от епохата на комунизма – този опит се различава от опита на другите източноевропейски страни единствено в детайлите, но не и в принципите, на които се основава. Текстът няма претенции нито за изчерпателност, нито за придържане към строгия академичен стил, единствената му цел е да очертае някои възможни прилики и много важни разлики между тези две политики, полемизирайки с тезата за възможния паралел между тях. В текста термините „атеизъм“ и „секуларизъм“ се употребяват като синонимни, което отговоря на тяхната употреба в двете части на европейския континент в съответната историческа епоха, въпреки ясното съзнание за наличието на разлики в значението на двата термина.

Върху какво стъпва аргументът, че този паралел е възможен? Върху видимите прилики. Почти по същото време, по което започна делото „Лаутси“, на стюардите и стюардесите от авиокомпанията „Бритиш еъруейз“ им беше забранено да носят кръстчета на работното си място. Дори кратка разходка из големите западноевропейски градове показва наличието на множество изоставени църкви, които при добро стечение на обстоятелствата са реконструирани в музеи или концертни зали. Те поразително напомнят някои църкви от епохата на комунизма в България, квалифицирани като „паметници на културата“ и реконструирани в музеи. На пръв поглед, подобно на тоталитарната епоха, днес в Европейския съюз на атака са подложени видимите символи на религиозната идентичност, а заемането на обществена позиция от християнска гледна точка често е посрещано с неразбиране или дори с насмешка и пренебрежение. Колкото и големи да изглеждат приликите, всъщност те издават съвсем различната история на налагането на атеизма в Източна Европа и на развитието на секуларизма на Запад. Какво ме кара да мисля по този начин?

Атеизмът като имитация на модернизацията

Какви са причините за атеистичната политика на комунистическите държави? Доколко рационални и прагматични са причините за преследването или поне за ограничаването на една от най-силните обществени институции – християнската църква? Тази политика трудно може да бъде обяснена единствено с рационални или прагматични аргументи. Едното рационално обяснение е, че комунистическата държава приема Църквата за идеологически противник. Ако това обаче наистина е валидно до края на 60-те години на ХХ век, едва ли някой може да твърди убедително, че през 70-те и 80-те години Българската православна църква е имала възможност да бъде реален идеологически противник на Българската комунистическа партия – а противно на очакванията административните ограничения срещу Българската църква се засилват именно през 70-те и 80-те години. Другият рационален аргумент е, че Църквата, като достатъчно добре организирана и разклонена по места структура, е практически единствената институция, способна да мобилизира обществено мнение срещу комунистическата партия. Този аргумент звучи по-убедително – именно общественото влияние и авторитет са причината висшето духовенство на БПЦ да избегне съдбата на лидерите на протестанти и католици в края на 40-те и началото на 50-те години, станали обект на показни процеси. В по-късния период точно тези опасения на комунистическите партии се сбъдват в държави като Полша или Източна Германия, където именно църковните институции (католическата в Полша и протестантската в Източна Германия) се превръщат в една от точките на съпротива срещу властта. Може да се обобщи, че и двата аргумента съдържат известно основание, но само те не са достатъчни да обяснят ревността, с която комунистическата партия и държавата се впускат в преследването и ограничаването на християнските църкви, вместо да потърсят начини на взаимно съжителство и търпимост.

Както е добре известно, логиката на тоталитарните държави често не се основава на рационални аргументи и политиката към Църквата е добър пример в това отношение. В това се състои и централната разлика между тоталитарните държави от Източна Европа и съвременните западноевропейски демокрации – докато вторите постоянно се нуждаят от легитимност и рационални обяснения за своите постъпки, тоталитарните държави не подлагат на изпитание своята обществена легитимност и по тази причина могат да си позволят да развиват политики въз основа често на ирационални мнения, предразсъдъци или идеологеми. За разлика от демократичните системи, тоталитарните нямат развита система на взаимен контрол между различните власти и институции, което дава възможност отделни политики да следват собствена логика на развитие.

Класическата теория дефинира секуларизацията като „прогресивната автономизация на отделните обществени сектори от доминацията на религиозния смисъл и институции“[4]. Секуларизацията е възприемана като пряко следствие от модернизацията с важното уточнение, че този процес не води до атеизъм, а до „отслабване на социалната роля на религията“[5]. Резултатът е загубата на общия и доминиран до този момент от религията обществен морал, заменен от конкуриращи се концепции, вследствие на което религията запазва влиянието си само сред определени обществени групи. Религията вече не е въпрос на необходимост, а на личен избор и предпочитание[6].

Теорията допуска като изключение възможността при определени условия Църквата и религията да бъдат превърнати в инструмент за съхраняване на националната идентичност. Там, където културата, идентичността и ценностите са подложени на натиск, идващ от чужда религия или краен секуларизъм, е възможно да бъде наблюдавано възраждане на религията В исторически план България също се вписва в споменатите изключения, като се има предвид ролята на Православната църква през Възраждането и нейното активно участие в реализацията на българския национален проект. Според наблюдението на проф. протопрезвитер Стефан Цанков борбите от времето на националното Възраждане оставят траен отпечатък върху начина, по който Екзархията е била възприемана в обществото непосредствено след Освобождението[7]. През този период Православната църква продължава често да бъде виждана като инструмент за реализирането на националната идея, като на нея са възлагани надежди да съхрани идентичността на останалите под чуждо господство етнически български територии. Затова и не може да се твърди, че комунистическият режим създава концепцията за Църквата като пазител на националната идентичност. По-скоро той наследява, доразвива и акцентира върху тази концепция, с цел инструментализирането на Българската православна църква като един от „пазителите на българщината“, като по този начин „оправдава“ съществуването на Църквата в иначе атеизираното общество. За разлика от предходния период обаче, пропагандирането на тази представа е резултат от целенасочена държавна политика, а не на спонтанна реакция срещу външна инославна заплаха.

Без да бъде пренебрегвана тази традиция, атеистичната политика на комунистическата държава е вдъхновена и от идеологическите клишета и ирационалния стремеж режимът да изглежда „модерен“. Такива са идеологемите, създадени от класиците на марксизма, първо място сред които заема крилатата фраза на Маркс, че „религията е опиум за народа“. Днес тази фраза може да звучи като изтъркано клише, но тези думи винаги са присъствали в съзнанието на всички, прокарвали атеистичната политика на различните нива в комунистическите държави. Това клише, идеологема или максима, стъпва върху общото рационалистично схващане от втората половина на ХІХ век, споделяно и от теорията за секуларизма, че модернизацията и секуларизмът вървят ръка за ръка. Според този възглед традиционните и бедни общества са религиозни, докато модерните, богати и проспериращите общества са секуларни (атеистични). Религията е характерна за традиционните общества, а колкото по-модерно става едно общество, толкова по-слабо е влиянието в него на религията. Такива са базисните допускания на теориите за секуларизма, влиятелни и до днес, с тази разлика, че днешните теоретици на секуларизма под влияние основно на примера на САЩ са склонни да допуснат възраждане на религиозността в различни изолирани, макар и влиятелни, обществени групи. По този начин теорията за секуларизма наистина обединява политиките, следвани в Източна Европа през втората половина на ХХ век, и политиките, утвърдили се в държавите от Западна Европа в началото на ХХІ век. Но това остава и единствената прилика между тях.

Разликите, които са много съществени, се основават на начина, по който тази теория се развива и прилага на практика в двете места. Докато в демократичните общества това е естествен процес и там държавата поради своето естество е принудена да следва обществените настроения, за да бъде легитимна, в тоталитарната държавата тази политика е реализирана по пътя на принудата и социалното инженерство.

Комунизмът претендира да е модернизационен проект и в този смисъл налагането на очакваните резултати от тази модернизация успешно имитира същинската модернизация. След като социалните инженери искат да създават модерно общество, един от видимите резултати от него трябва да бъде секуларизацията и спадналия интерес към религията. Както често се случва през комунизма – след като планът е спуснат, в неговата реализация е впрегната цялата бюрократична машина на тоталитарната държава, която в един момент започва да следва собствена логика на развитие, за да изпълни, или поне да имитира, изпълнението на плана. Ирационалната идеология задава целта, нагласата за социалното инженерство мобилизира средствата за нейното постигане, а тоталитарната институционална машина дава видимост на тази политика, която атакува основно символната мощ на християнската религия, с крайната цел изцяло да промени мисленето на хората.

Практически приложения на атеистичната политика

Наличието на силни ирационални аргументи в тази политика създава трудности и за нейното изследване. Еволюцията й трудно може да се проследи единствено по речите на партийните ръководители, решенията на Политбюро, постановленията на Министерския съвет или други официални документи, тъй като те почти винаги използват клишета като „активизиране на атеистичната пропаганда“[8], без обаче за изследователя да е ясно дали става дума за същински нова политика или просто за повторение на изтърканата идеологическа мантра. Затова и еволюцията на тази политика може по-успешно да бъде проследена чрез вглеждане в практическите действия на по-ниските нива на държавната машина.

Основната цел на комунистическата държава е да превърне Църквата в „невидима“ институция – включително в буквалния смисъл на думата, поне що се отнася до отслужваните ритуали. Доколкото Църквата има право на видимост, това се отнася само до нейния статут на „пазител на българщината през вековете“, т.е. заради нейните вече изчерпани исторически заслуги. Другата цел, преследвана именно по пътя на „атеистичната пропаганда“, е заличаването на религиозния светоглед като начин на мислене и дори на базисната религиозна култура, което се постига чрез пълния монопол на комунистическата държава върху образованието, културата, средствата за масово осведомяване.

Един от видимите и до днес резултати от тази политика е запустяването на редица църкви, особено в селата. На пръв поглед това е естествен процес, което отново дава основание за търсене на паралели с развитието в Западна Европа. Но макар и косвено, запустяването на църквите в Източна Европа също е резултат от политиката на социално инженерство. Тя е резултат от форсираната индустриализация, която изисква и светкавична урбанизация, което води до запустяването на цели села и съответно – на техните църкви и до унищожаването на енорийския живот. А в същото време огромните панелни комплекси, построени в новите градски центрове, остават без църкви.

Другата политика, която частично също може да бъде разгледана като естествен процес, е утвърждаването на Църквата като „пазител на българщината“ и „паметник на културата“ – т.е. като средство за поддържане и въздигане на националния дух и идентичност. В този смисъл комунистическият режим активно и целенасочено работи за превръщането на Църквата в музеен експонат. Израз на тази политика е национализирането на цели манастири (какъвто е случаят на Рилския манастир в периода 1961–1968 г.) или превръщането на манастирите в музеи и туристически атракции (след връщането на монасите в Рилския манастир, те делят пространството с Националния музей „Рилски манастир“, като двете институции сключват договор, в основата на който заляга философията туристите да не могат да попаднат на литургия или друг ритуал, отслужван от монасите[9]). Пример за същата политика е десакрализацията на иконите и превръщането им в обект на музейното дело. И до днес в България съществуват градове, в които иконите са изложени в градския музей, а не в църквата, която се намира в другия край на градския площад (като например Малко Търново). Могат да бъдат посочени още множество мерки, чиято цел е Църквата да бъде представена като отмираща институция, достойна да бъде представена единствено в музеите.

Но най-мащабната, най-неуловимата и по тази причина – най-интересна политика, е тази за замяната на религиозните ритуали с граждански и за формиране на нова празнична система, която да изпразни от религиозно съдържание съществуващите традиционни празници. Целенасоченото настъпление на държавата срещу църковните ритуали от началото на 70-те години става причина и за засилените административни репресии над свещениците по места.

Какво провокира тази политика? Отново ирационалното желание държавата да изглежда модерна. През 1968 г. е публикувано мащабното социологическо проучване, озаглавено „Процесът на преодоляване на религията в България“. То стига до извода, в характерния за епохата стил, че България е сред първенците по равнище на атеизацията, а като религиозни се самоопределят едва 35% от населението, предимно от неактивните социални групи. Тези данни обаче създават погрешна представа, тъй като са сравнени с предаваните от епархиите данни за отслужените църковни тайнства и ритуали, от които става ясно, че религиозните бракове са 36,11% от всички сключени бракове, 52,42% от всички новородени деца са кръстени или обрязани, а религиозните погребения достигат 80% от всички, което означава, че към религиозни погребения често прибягват и партийни членове[10].

Изненадващите резултати стават причина за промяна на водената до този момент политика. Ако до този момент акцентът пада върху „атеистичната пропаганда“, резултатите от изследването принуждават държавата да вземе практически мерки срещу високото равнище на религиозни ритуали. Най-лесно е решен проблемът с църковните бракове, които и без това са най-слабо представени, тъй като дори и към края на 60-те години те вече ефективно са изместени от обявеният за задължителен още през 1945 г. граждански брак. Това е обяснимо, от една страна, защото бракът се възприема като семейно тържество, което може да се случи и без църковно освещаване, а от друга – защото хората, сключващи брак, са и най-активната част от населението, зависимо в най-голяма степен от възможните административни мерки.

Църковен брак, 1981 г.

Текстът на БТА към снимката гласи: „Моменти от стар обичай – религиозен църковен брак, който все по-рядко се среща и е просто един обичай, чийто ритуал е преди всичко атрактивен“

Източник: Пресфото БТА

Не така обаче стои въпросът с религиозните погребения. Всъщност основната цел на държавата е именно ограничаването на погребенията по религиозен обред. И отново това става кампанийно и по силата на административната принуда – през 1968 г. е издадено постановление на Министерския съвет, с което погребалните услуги са обявени за безплатни, а на църковната администрация е наложена забрана да произвежда ковчези и други предмети, нужни за погребалния ритуал, ако те се са част от безплатните погребални услуги. Това решение открива широк простор за административен произвол, тъй като местните власти често отказват безплатните услуги на близки на покойник, за когото е отслужен религиозен ритуал. Най-видимият резултат от това постановление на Министерския съвет е изкуствената замяна на кръста като надгробен паметник с пирамидата, завършваща с петолъчка, която се налага като основен тип надгробен паметник през комунизма[11].

Момент от гражданско погребение (на преден план характерната погребална пирамида)

Източник: ЦДА, Българска фотография, Албум 54-5, № 68-4638-7

Другият ритуал, активно налаган от държавата от началото на 70-те години, е ритуалът по „именуване на дете“. По същество новият ритуал следва вече наложеният от гражданския брак модел, извършва се в същите ритуални зали и от същите „служители по административното състояние“, а целта му е да бъде заместител на църковното кръщение. Инструкциите, запазени в архивите, обясняват как младите семейства трябва да бъдат „официално поканени“ да вземат участие в ритуала, как да бъде декорирана залата (в помещението задължително трябва да има портрет на Георги Димитров с група деца, както и портрет на председателя на Министерския съвет – т.е. на Тодор Живков). Кулминацията на ритуала настъпва, когато майката предава детето на „длъжностното лице“, което от своя страна „тържествено“ обявява името на „новия гражданин/гражданка на социалистическата ни родина“[12].

Момент от гражданския ритуал „именуване на дете“, 1975 г.

Източник: ЦДА, Българска фотография, Албум 77-VІ, № 76-2304-8

От една гледна точка новите ритуали могат да бъдат прочетени като пример за комично престараване на властите. От християнска гледна точка те могат да бъдат разчетени и като същински демонични ритуали, като се има предвид обилната комунистическа символика, с които са натоварени. Независимо от гледната точка обаче, новите граждански ритуали са показателни за целенасочената и мащабна намеса на властите в най-интимните мигове от човешкия живот, включително и в избора на погребален обред за най-близките хора.

Какви са резултати от тази политика? В следващите години гражданският брак се налага като практически единствената форма на брак, кръщенетата на децата спадат значително, а религиозните погребения остават най-популярният религиозен ритуал, макар че техният процент също спада драматично.

Година	1968	1977	1978	1979	1980
Кръстени деца (спрямо  новородените)	52%	40%	40%	47%	40,7%
Венчавки (спрямо сключените  бракове)	36%	6,59%	5,53%	4,72%	4,52%
Религиозни погребения	80%	49%	49,1%	49,6%	47,9%

Източник: АМВнР, ф.10, оп. 14, а. е. 589

Статистическите данни обаче трудно могат да отчетат мащабите на тази политика и намесата на държавата в личния живот на хората, което ражда и различни форми на съпротива или търсене на начини за заобикаляне на новите правила. Така например в началото на 70-те години се появява практиката децата да бъдат кръщавани от техните баби, формално без знанието на родителите на детето. В архивите съществуват редица преписки за опитите да бъде заобиколена забраната за религиозни погребения, като свещеникът отслужва опелото в домашна обстановка или след гражданския ритуал.

Мерките за налагане на гражданските ритуали са надградени през втората половина на 70-те години с идеята за изграждане на изцяло нов „социалистически граждански календар“. Принципът е традиционните празници в народния календар да бъдат запазени като дата на честване, но да бъдат запълнени с различно съдържание, свързано с живота в социалистическата държава. Към същия ред мерки спадат опитите за омаловажаване на „пролетния традиционен комплекс от религиозни празници“ (Цветница и Великден) и изместването им с други празници с ново съдържание[13]. Политиката на десакрализация на големите религиозни празници намира израз и в „асимилирането“ на празника на Св. Св. Кирил и Методий и превръщането му в Ден на славянската просвета и култура – докато църковният празник на светите братя се измества от 24 на 11 май със смяната на църковния календар, денят на славянската просвета и култура продължава да бъде честван на старата дата.

Манифестация на 24 май 1957 г.

Източник: Пресфото – БТА

Новите политики са съпроводени от административен натиск, жертва на който в най-голяма степен стават енорийските свещеници. Общият принцип, валиден за почти целия период на комунизма е, че свещениците трябва да ограничат дейността си в рамките на храма. Всяка по-голяма активност от тяхна страна се наказва – най-често от местните власти и най-често по начин, който не подлежи на контрол от друга институция. Най-големи спорове и преписки през целия период на комунизма предизвикват биенето на камбаните на църквите (особено на големи църковни празници), извършването на литийни шествия, и особено водосветите, извършвани от свещениците на Богоявление по домовете на вярващите.

Кой и как реализира тези политики? 

Както в Конституциите на Народна Република България, така и в Закона за изповеданията присъства принципът за свобода на изповеданията, макар и законът да съдържа редица ограничения в прилагането на този принцип. Възможно ли е било все пак тези принципи да бъдат изпълнени с реален смисъл?

Както може да се очаква, отговорът е отрицателен. Централната институция, натоварена с прокарването на политиката към Църквата, е Комитетът по църковни въпроси (предшественикът на днешната Дирекция по изповеданията). Комитетът има за цел да поддържа връзката между държавата и Църквата, поради което той е и получателят на всички възможни оплаквания за ограничаване на религиозните свободи. Комитетът също така разполага с т.нар. пълномощници, служители в местната администрация на окръжните градове Другата структура, която има отношение към политиката на Църквата, е Държавна сигурност, която също има свои представители по места.

Инициатор и основен изпълнител на административната репресия срещу свещениците са именно местните административни власти. Те са запознати с общата политическа линия за налагане на гражданските ритуали и ограничаването до максимум на религиозните ритуали – през 1984 г. един служител на Комитета по църковни въпроси заявява пред пълномощниците по места, че „най-добрата дейност на свещеника е да бездейства“[14]. Концентрирана в ръцете на местните власти, практическото изпълнение на тази политика се превръща в същински административен произвол, на който са подложени енорийските свещеници и от който те не могат да се защитят.

Очаквано, административните ограничения карат свещениците да се оплакват на своите митрополити, като по този начин те поставят началото на бюрократична кореспонденция, която показва безнадеждната ситуация, в която се намират. Цитираните в преписките причини за административни наказания срещу свещениците са най-разнообразни – че са удряли камбаните на големите църковни празници, обикаляли са домовете на хората на Богоявление (без да са получили предварително съгласие), отслужили са религиозно погребение (формално без съгласието на близките) и още много други. В някои от случаите репресията срещу свещениците се състои в налагане на глоба, а в други – в чисто битови закани и наказания – през 1967 г. един селски свещеник се оплаква на своя митрополит, че бил заплашен от местния партиен секретар, че децата му няма да си намерят работа, ако не промени поведението си[15].

Всички тези оплаквания на свещениците се изпращат на митрополита, който от своя страна препраща случая на Комитета по църковни въпроси. В някои от случаите Комитетът наистина извършва проверка, като тя се състои в това да препрати преписката на своя пълномощник на място – служител на същата администрация, наложила наказанието на свещеника. Така бюрократичната процедура се затваря, а изходът от него е ясен. Затова и тези преписки с годините намаляват, а към края на 70-те години Синодът се опитва да осъществи известен натиск, като грижливо обобщава тези казуси в общо писмо и след това изпраща всички преписки на Комитета[16]. Изходът отново е същият.

Противно на очакванията, административния натиск срещу свещениците се увеличава, а не отслабва с напредването на режима. През 50-те и 60-те години свещениците, обект на административна репресия, все още могат да разчитат на известна закрила от Комитета по църковни въпроси, който се опитва да работи в рамките на съществуващото законодателството и да ограничи най-фрапантните случаи на административен произвол. Архивите от тези десетилетия съдържат редица преписки, в които апелите пред Комитета не остават глас в пустиня. В края на 60-те и началото на 70-те години се стига до истинска бюрократична война между Комитета по църковни въпроси и Министерството на вътрешните работи, като Комитетът няколкократно се противопоставя пред партийното ръководство на новата политика за налагане на гражданските ритуали, изтъквайки възможните проблеми, които тя може да предизвика[17]. В началото на 70-те години всичко това остава в миналото, тъй като Министерството на вътрешните работи спечелва бюрократичната битка, съставът на Комитета е сменен и той също се превръща в оръдие за прокарването на новата политика.

Причината за задълбочаващите се репресии над свещенството се крие в автономния живот на тоталитарната бюрократична машина. Към 70-те години, след като е взето решение за налагането на гражданските ритуали, политиката към Църквата постепенно слиза от дневния ред на висшите партийни власти и е делегирана изцяло на усилията на второстепенни институции – Комитета по църковни въпроси, Държавна сигурност и местните власти. След като веднъж бюрократичната машина е завъртяна, тя започва да прокарва административни репресии, които по същество са безконтролни.

Всичко това може да се случи единствено в тоталитарна държава, в която отсъстват всякакви естествени корективи на различните властови центрове. Затова и опитът на България, а вероятно и на цяла Източна Европа, е напълно уникален и по никакъв начин не може да бъде сравняван с опита на обществата от Западна Европа в годините на Студената война, още по-малко – с институциите на Европейския съюз в началото на ХХІ век. Колкото и секуларни да са днешните западноевропейски държави, те имат развити системи за балансиране на интересите на различните институции и обществени групи, които не допускат безконтролното превръщане на една линия на поведение (дори тя да е политически подкрепена) от снежна топка в истинска лавина, без да бъде спряна. Най-доброто доказателство в това отношение е решението на Горната камара на Европейския съд по правата на човека по делото „Лаутси“, която отсъди, че държавите с утвърдена християнска традиция, каквато е Италия, имат право да държат разпятия в класните стаи на държавните училища[18].

Символи и идентичност

Колкото и да е примамливо, търсенето на паралели между атеистичната политика през комунизма и секуларните политики, следвани от европейските държави или институции в началото на ХХІ век, е напълно некоректно. Макар резултатите от двете политики да изглеждат сходни, това е само привидно, поради различния исторически опит на двете части на континента. Внимателният поглед показва, че паралел трудно може да бъде направен дори и по отношение на видимите резултати. Изоставените църкви в Западна Европа често се намират в центровете на големите градове, белег за секуларизацията на части от градското население или за спадналата популярност на определени деноминации (характерно за някои протестантски общности в Западна Европа). Изоставените църкви в Източна Европа се намират предимно в селата и са белег за целенасоченото социално инженерство през годините на комунизма, докато църквите в големите градове са недостатъчни и днес, въпреки спадналото ниво на посещение на църквите. Днес Източна Европа, и особено България няма проблем с видимите християнски символи – нито с носенето на кръстчета, нито с религиозните ритуали. В държавите от Източна Европа, поне към момента, случай като делото „Лаутси“ изглежда най-малкото неразбираем.

Това е така, защото последната битка между комунистическите власти и обществото е проводена именно на терена на религиозните символи и основни ритуали – и точно на това поле комунистическата държава губи битката. В Източна Европа конфликтната точка през комунизма са именно символите – носенето на кръстче, четенето на Библията, участието в църковни ритуали, маркиращи основни моменти от житейския път. Благодарение на „атеистичната пропаганда“ комунизмът успя да изтика религиозния светоглед в „частната сфера“, но не успя да се пребори със символната сила на християнството. Днес страни като България нямат проблем с църковната символика, но имат проблем с християнската идентичност, тъй като липсват познания за базисни християнски принципи, в резултат на целенасочената образователна политика през комунизма[19]. В този смисъл като проблем може да се окачестви и липсата на ясно дефинирано секуларно обществено мнение – дебатът в страни като България се развива в сивата зона на „традицията“, в която всеки влага това, което иска.

За разлика от комунистическите режими, обществата в Западна Европа са преживели процес на естествена секуларизация. Резултатът от тази естествена секуларизация е наличието на силно, активно и с ясна идентичност секуларно обществено мнение, което оказва влияние върху държавата и което се противопоставя на съществуващото силно и с ясна идентичност религиозно обществено мнение, дори и в някои държави то да се е превърнало в малцинство, което също изисква държавата да гарантира неговите права. В този контекст държавата се опитва да регулира отношенията между религиозните и секуларните общности, израз на което са и съдебните битки за мястото на християнската символика в общественото пространство. Държавата обаче нито може, нито иска по някакъв начин да регулира светогледа на своите граждани, като налага един или друг възглед върху света, доколкото това не засяга другите обществени групи. В този смисъл, независимо дали това се харесва или не, християните в Западна Европа са част от една конкурентна обществена среда, която се бори за вниманието и правата си пред държавата. Много е вероятно с падането на комунизма и демократизацията на обществата от Източна Европа разликите в опита между Стара и Нова Европа да стават все по-малки. Това обаче не променя факта, че днес разликите между тях остават твърде големи, както и че проблемите, с които се сблъскват християните в двете части на континента, са съвсем различни. Опитите тези различия да бъдат подведени под общ знаменател всъщност прикриват опита за „нормализирането“ на комунистическия режим, показвайки го като идентичен в резултатите с демократичните режими в Западна Европа. Този аргумент може да звучи силно и да спомогне за постигането на мимолетен успех, но няма да бъде достатъчен за трайната защита на християнската идентичност.

Литература

Еленков, И. 2009. „Към въпроса за въвеждането на траурния ритуал и социалистическата празнично-обредна система у нас 1969–1971 г.“. В: Християнство и култура, бр. 42.

Гончарова, Г. 2012. „Дехристиянизация на смъртта в Европа: случаите на Великобритания, България и Румъния“. В: Християнство и култура, бр. 73.

Карамелска, Т. 2009. „Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите (2008). В: Християнство и култура, бр. 39.

Методиев, М. 2010. Между вярата и компромиса. Православната църква и комунистическият режим в България. Институт за изследване на близкото минало & Ciela, София.

Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време“. В: ГСУ-Бф, т. ХVІ, 1938-1939. Също в: http://www.dveri.bg/content/view/10206/392/.

Bruce, S. 2002. God is dead. Secularization in the West. Blackwell Publishing.

Metodiev, M. 2010. „The Best Priest is the One Who Does Nothing“ (Policy of Forced Secularization of the Bulgarian Society during the Communist Period). In: Prenasledovanie Cirkvi. Ustav Pamati Naroda. Bratislava.

 

Биографична справка: Момчил Методиев, дфн, е историк, главен редактор на списание Християнство и култура и изследовател към Института за изследване на близкото минало.