Резюме: Статията се съсредоточава върху въпроса как могат Централните Софийски гробища да се мислят като обект за посещение от страна на туристи с оглед на получаването му на статут на групов паметник на културата. Текстът разглежда коментари за парка, поместени в различни медии, като даващи основания за проблематизирането на административното и публичното отношение към Централните Софийски гробища. Анализът се основава на представата за комплекса като хетеротопно пространство и се съсредоточава върху употребите му през динамиката на властовите отношения в неговите рамки.

Ключови думи: хетеротопия, тъмен туризъм, Централни Софийски гробища

През последните години известна публичност добиват дискусиите, посветени на съдбата на Централните Софийски гробища. В момента капацитетът на гробищния парк е надхвърлен и парцели в района на парка не могат да бъдат ползвани, освен ако семейството на починалия вече не притежава такъв. Настоящото статукво генерира множество дискусии как потенциалът на гробищния парк да бъде разширен, за да позволи по-нататъшното разпределение и предоставяне за ползване на парцели. Паралелно с този процес обаче от 2005 година насам комплексът е обявен за паметник на културата[1]  и това до голяма степен обуславя необходимостта от преосмисляне на пространството му. Това се отразява и на акцентите, които публичното говорене за гробищния комплекс извежда на преден план. Фокусът на публикации започва да се насочва от разширяването към обновяването на парка, за да отговаря то на новопридобития му статут. Този преход в мисленето му прави публични критиките към комплекса, отбелязвани още от средата на XX в. в административни документи. Насочени към общия облик и поддръжката на комплекса, в контекста на признаването на парка за паметник на културата, тези критики започват да се мислят като спомагащи за идентифицирането на проблемите, стоящи пред превръщането на гробището в туристически обект.

Подобни практики обаче пораждат серия казуси, свързани с мисленето на подобни пространства – усещането за трансгресия в интимното пространство, отношението към смъртта, проблемите на груповата памет и др. Едно от възможните противопоставяния, през които могат да се гледат тези казуси, е именно това между съвместяването на религиозен и секуларен характер от един и същи обект и начинът, по който този баланс между функции бива предаден в публичното му представяне и в практиките по менажирането му. За момента обектът не се отличава с каквато и да е форма на подобни практики. Определянето на причините за тази липса е твърде амбициозна задача за мащабите на настоящото проучване, тъй че коментарът ще се съсредоточи върху функционирането на обекта и статута му на паметник на културата. На базата на изброените материали ще бъде направен опит да се очертаят динамиката на комплекса в качеството му на хетеротопия и начинът, по който публикациите, посветени на гробищния комплекс, отразяват този му характер. За тази цел текстът ще се съсредоточи върху проблемите, които изследователите изтъкват като пречки за превръщането на обекта в туристическа забележителност. Тези проблеми ще бъдат поставени в контекста на изследванията, посветени на менажирането на обекти, които се асоциират в посетителското съзнание със смъртта. Като съпътстващ проблем, който ще обединява изложението, се очертава и противопоставянето между религиозния и публичния характер на подобни пространства, видян по-скоро в отношението към смъртта и мислен през тезите за утвърждаването на практики на тъмен туризъм[2] като компенсаторен механизъм за постепенното оттегляне на ритуала от всекидневието на индивидите.

Проследяването и коментара на механиките на употреба на гробищното пространство ще бъдат осъществени, използвайки за изходна точка теорията на Мишел Фуко за дисциплиниращите практики[3] и на Мишел дьо Серто за стратегиите и тактиките на употреба[4]. Тези четения на обекта обаче ще приемат за своя изходна точка и хетеротопния характер на гробището, изведен от Фуко в статията му, дефинираща понятието хетеротопия[5]. За да се контекстуализират допълнително употребите, които разкрива подобен теоретичен подход, вече на нивото на мисленето на Централни Софийски гробища като паметник на културата и импликациите на статута им на паметник на културата, ще бъде направена и споменатата контекстуализация на проблема през призмата на туризма и менажирането на туристически обекти.

Централните Софийски гробища, както повечето подобни комплекси, имат силно религиозен характер. В по-голямата си част и в дискурса на всекидневието те могат лесно да се определят като ‘християнски’ (по-точно ‘православни’, макар тази дистинкция рядко да намира израз в разговорния език), но същевременно и има парцели, в които са събрани гробовете на представители на други религиозни общности[6]. Наличието на подобно религиозно разнообразие в рамките на парка, макар и аргумент в полза на културната му значимост, в рамките на този текст ще доведе до необходимо унифициране на отделните изповедания в рамките на употреба на обозначения като ‘религиозен характер’, ‘белег за трансцендентност’ и др. Това своеволие е резултат от опита за вписването на религиозната натовареност на гробището в рамките на хетеротопния характер на пространството. Това второ значение на гроба и гробището предполага смесване на две пространства в рамките на едно – всекидневното и секуларното пространство, в което гробът е място за отделяне на мъртвите от живите, и това на религиозното чувство, разбирано като усещане за наличие на нещо трансцендентно, което гробът обозначава със самото си присъствие на първо ниво и с опитите си да пресъздава и да подражава на битието на покойника в своето оформление, превръщащо го в пространство за комуникация с мъртвия.

Видно е, че в резултат на стремежа за хомогенизиране на гробището в една институция, неговият характер на място, натоварено с религиозни смисли, бива изместен на заден план. Значението на религиозната принадлежност на покойника трябва да бъде скрито от погледа на непознатия, да остане единствено на нивото на споделения смисъл на религиозната общност, за да може да се постигне нормализираното състояние на естетическо единство в облика на парка. Религиозната принадлежност, както и всички останали елементи, изразяващи индивидуалността на покойника, всъщност се оказват дребни нарушения в рамките на проекта. Критиката към поддържането на гробищния комплекс, към неговата обща естетика и липсата на преобладаващ архитектурен стил, който да удържа единността на пейзажа, макар и до голяма степен оправдани от реалното състояние на обекта, имат много по-голяма символна стойност. Разиграването на пространството се осъществява от гробоползвателите, управата на комплекса, менажиращите чуждестранните парцели, дори самите социални дистинкции, които могат да се разчетат в рамките на парка, и проблематичното минало на комплекса и неговите интерпретации. В крайна сметка общият изглед на парка се оказва проекция на тенденцията на институционализиране, която се опитва да поддържа и нормализира отделните елементи в комплекса, и отделните гробоползватели, които превръщат гробището в Другия град със своите неравности, вътрешни маргинализации и постоянна употреба на тактики.

Тук обаче трябва да се направи уточнението, че в рамките на обсъжданията не би могла да се разчете войнствена кампания от страна на административните органи за ограничаването на подобни изразни средства при изготвянето на надгробните паметници или желание за корекция на съществуващите. Отричането на хетеротопния характер на парка като съвкупност от отделни монументи се проявява в премълчаването на този проблем в рамките на дискусията за Централните Софийски гробища. Дебатът за тях е дебат, в който смислите биват пренасяни от частните проявления към общото. Няма място за критика към отделния гроб, в който правото да се провиди индивидуалността на покойника бива безрезервно признато, но въпреки това неодобрението към крайния резултат, който тези практики произвеждат, бива пренасочено към критиката за общия изглед на гробищния комплекс. Липсата на контрол над единицата, чието умножаване произвежда гробището, се превръща в критика към гробището в неговата цялост.

В рамките на дискурса за превръщането на Централните Софийски гробища в паметник на културата с потенциал да привлича туристи се предлагат множество подобрения, но като че ли всяко едно от тях се отправя устремено към идеала, но парадоксално също толкова грандиозно го подминава, демонстрирайки особено неразбиране на механиките зад привлекателността на гробището като туристически обект. Като резултат се вижда един отказ за включване на хетеротопния характер на гробището в начина, по който се мисли неговото дисциплиниране като паметник на културата. В опитите за конструиране на хетеротопия може да се разчете една парадоксална невъзможност за мисленето й, видна в отказа да се вземат под внимание именно елементите, които биха я направили такава – смесването на социални пластове и пространства, видни в множеството на отделните гробове, както и съвместяването на редовите и трансцендентните време и пространство.

Видимо е парадоксално разминаване, което може да се проследи в публичното говорене за съдбата на Централните Софийски гробища между опитите за облагородяване на парка, целящи да го направят по-привлекателен за туристите, и факторите, които го структурират като обект със особен статут в градското пространство и които го правят привлекателен за туристически практики. Докато всякакви опити за подобряване на състоянието му могат да се мислят единствено централизирано, в опит за хомогенизация на пространството, то това, което конструира гробището като обект, представляващ интерес за тъмен туризъм, е именно неговият характер на хетеротопия. Той позволява посещенията да придобиват механиките на поклонението (обикновено пред гроба на личност с обществено значение). Тези практики демонстрират близост, която не би трябвало да съществува, заради липсата на реално познанство, като паралелно с това свидетелстват за отношение към гроба като към знак за отсъствие – едно отсъствие, което от своя страна се превръща в прорез към времето на този, пред когото се извършва поклонението.

Тъмният туризъм възниква там, където има възможност за субверсивност и тактики, защото неговата същност е преобръщането на отсъствие в присъствие чрез превръщането му в знак за трансцендиране. На нивото на дискусиите за преструктурирането на Централните Софийски гробища липсата на посетителски практики е мислена като проблем, но решението за него се търси в обвързването с присъствия – на инфраструктура, на естетическа хомогенност и др.

В повечето текстове, съдържащи известни публицистични елементи (тук се визират основно статиите в сп. Архитектура, които ще бъдат обстойно коментирани по-нататък), преобладават критиките към общия вид на гробищния парк. Притеснения относно състоянието на комплекса са забелязани и анализирани също в изследването на Ст. Янева, посветено на структурата на гробището (Янева, 2001:111-118), както и до известна степен от Б. Бунджулова в магистърската й теза, коментираща гробовете като символни измерения на социалните дистинкции (най-вече това е отразено от Приложение № 4 към работата й, а именно интервю с Венцислав Григоров – директор на ОП „Гробищни паркове“) (Бунджулова, 2012: 71-80). Най-логичното обяснение, дадено като отговор на тревожните описания, може да се открие отново в интервюто на Б. Бунджулова с Венцислав Григоров, който обяснява, че няма институционален апарат, който да се грижи за поддръжката на обекта и съответно грижата за отделните гробни места е прехвърлена изцяло на гробоползвателите (Бунджулова, 2012: 77). Има известни съмнения за това доколко въвеждането на определен институционален механизъм за справянето с проблема би било ефективно. При сравнение с прилагането на принципа в предишни периоди от управлението на парка се откриват същите обезкуражителни резултати.

От доклада за дейността на Управление „Софийски гробища“ от 1959 г. става ясно, че сред основните задачи на служителите е следването на естетическите критерии за състоянието на парка, което включва поддържането, залесяването и оцветяването на гробището и отделните гробове (РДА-София, ф. № 2211, оп. № 1, а.е. 5, л. 3-4.), макар да е нужно уточнението, че голяма част от изложението на задълженията по поддържането на парка е свързано с оправдания защо не могат да бъдат изпълнени.

Значението на тази информация е отвъд чисто фактологическото й приложение. Основната й стойност е във възможността за сравнение на отделните позиции в институционално-гражданските отношения. От една страна, документите очертават облика на институция, която се опитва да поддържа един сериозно хаотичен комплекс с недостатъчно осигурени ресурси за това, систематизираща и свеждаща желанията на гражданите до статистически данни и стандартизирани процедури (РДА-София, ф. 2211, оп. 1, а.е. 5). От друга страна, са налице действията и желанията на гробоползвателите, които искат неизменно максималното персонализиране на ползваните от тях парцели. Сблъсъкът на двете позиции генерира особено хетерогенно и естетически еклектично пространство, което отговаря напълно на духа на хетеротопичните пространства, но и остава крайно податливо на критики, що се отнася до естетическите му качества[7]. Вероятно именно този стремеж към максимално персонализиране постепенно води до прехвърлянето на ангажимента по поддръжката на отделните гробове върху гробоползвателите.

Хетеротопният характер на пространството предполага неговата толерантност към различните типове изявления на идентичност, представяни от нестандартните решения за оформление на надгробните паметници. Според вече цитираното изследване на Боряна Бунджулова, оформлението на паметника така, че да изразява в максимална степен цялостната личност и хабитуса на покойника, е сред често срещаните механизми за запазване на спомена след настъпването на смъртта (Бунджулова, 2012: 24-25, 45, 49). Хетеротопният характер позволява либерализирането на официалния дискурс. Проявява се гъвкавост към традиционните уредби, важащи за общността, която обживява хетеротопията. Това дава възможност в рамките на хетеротопиите да намерят израз гласовете на определени представители на обществото, които приживе са маргинализирани[8]. Затова и по логиката на хетеротопията би било възможно в рамките на гробището да имат паралелен достъп представители на твърде различни социални групи.

Позицията на хетеротопията като особен вид друго пространство се свързва с проявленията на посетителските практики като начини на съпреживяване на смъртта. Пространствата със статут на хетеротопии често попадат в рамките на тъмния туризъм, мислен в целостта на понятието, обвързваща го с шока и катарзисните елементи на преживяването. Привлекателен за посетителя е именно граничният им статут на едновременно изолирани и достъпни. Това превръща посещението им в досег с друг свят. То дава възможност за докосване до смъртта – феномен, съизмерим с коментарите за тъмния туризъм като практика, която трябва да изземе функциите на механизъм за справяне с идеята за смъртността на индивида в епоха, в която темата е табуизирана, а религията и ритуалите до голяма степен са изгубили способността си да успокояват съзнанието (Walter, 2009: 35-55; Stone, 2009: 56-72). Ако се приеме това функционалистко мислене на тъмния туризъм, премълчаването на символната стойност на гробището при плановете за менажирането му придобиват нова насока. Възприятието на посетителя за самото пространство би трябвало да претърпи известни промени. В този случай усещането за друго пространство, идващо от изолираността на хетеротопията, би следвало да се замени с изостряне на причастността на хетеротопията към редовите социални пространства. Това съответно ще снеме и част от усещането за трансгресия, което подобни туристически практики могат да създадат във връзка с казусите, възникващи в разминаванията при мисленето на гробището като административна цялост и като размножаване на частни, лични пространства.

Въпреки че гарантира равен достъп, гробищното пространство все пак налага някаква йерархизация или поне типология. Изследването на Станка Янева за структурата на Централните Софийски гробища посочва, че те всъщност са сравнително стриктно разделени между отделни социални групи още от създаването си. Някои от организационните принципи на отношенията парцели – социална принадлежност са доста консервативни и функционират още от създаването на гробищния парк. Пример за това е условното разделяне на три зони в съответствие с икономическия капитал на покойника, които всъщност репликират аналогичната триделна структура в самия град. Друг признак на дистинкция (вероятно консервативен остатък от времето, в което за погребенията са нормализирани и своеобразно институционализирани от религиозните общности, а не от обществени институции[9]), е религиозната принадлежност. Освен това в рамките на парцелите има стремеж към организиране на гробовете според семейната принадлежност, която често се простира съвместно с професионалната. Последният тип е най-редкият организационен принцип, но пък в някои от парцелите той е доминиращ.[10] Основната теза на Янева обаче предполага, че опит за отказ от проявата на тези социални дистинкции би бил неуспешен и до голяма степен неуместен, поради факта, че хетеротопията в по-голяма степен функционира като такава заради функцията, която изпълнява към генерално немаргинализираната част от обществото (Янева, 2001: 117). В случая с гробището линията на отчленяване върви по противопоставянето живо – мъртво и съответно до голяма степен реторическият потенциал на пространството, приведен в действие през гроба и надгробния паметник, успява да бъде реализиран и намира смисъла си през принадлежността на покойника към определена група, която иначе не би получила подобен мемориален израз, и през рецепцията на живите. Затова трябва да се приеме и тезата, изказана от Б. Бунджулова, че в практиките, разгръщани в гробищните пространства, покойниците са като-че-ли-агенти (Бунджулова, 2012: 40).

В рамките на гробищния парк има елемент на заместване на покойника от паметника му, който ще бъде разгледан по-подробно по-надолу в текста. При това заместване паметниците, а чрез тях и самите мъртви, се превръщат в изразители на качества и смисли, проектирани върху тях от техните близки. Това се наблюдава както в процеса по избор на оформление на надгробния паметник, така и при практиките на неговата поддръжка и обживяване при посещенията им и ритуалите, с които са съпроводени те. Въпреки че паметниците са структурирани така, че в различна степен да изразяват особеностите на всекидневния живот и свят на покойниците (Бунджулова, 2012: 51-53), те все пак биват и ограничавани от социалните функции, които изпълняват. Те се свързват както с практиките за справяне със сблъсъците със смъртта от страна на живите, така и с механизмите, регулиращи отношението към смъртта и мъртвите. В този смисъл приемливостта и разпространението на дадена практика са важни критерии за нейното приложение, независимо от голямата степен на социален толеранс, която се намира за приемлива, когато става дума за смъртта[11]. Характерът на хетеротопията генерира едно изключително разнородно пространство, в което стратегията е постоянното прилагане на тактики. Докато институционалните опити се стараят да удържат цялото, то мутацията на неговите съставни части се толерира максимално. Това води до известно разминаване между смислите, които проектира паметникът на ниво частна употреба и репликиране на индивидуалните практики, и това, което той обозначава в контекста на общността. При опит да се удържат едновременно и двете значения на монумента в някои случаи може да се открие напрежение, което дава своето отражение и намира израз в отношението към гробищния парк като цяло.

Въпреки че разглежданите в текста публикации извеждат на преден план хетеротопния характер на комплекса и успяват да покажат значението им за конституирането на целостта на гробището, практиките за нормализиране и стандартизиране на гробищните пространства се мислят като необходими за облагородяването на обекта. Това демонстрират няколкократно различни публикации, свързани с темата (Перфанов, Перфанов, 1992: 41-43; Стоилова, 1992: 25-30; Стоилова, Йокимов, 2008: 145-149). Тези практики повтарят в по-широк мащаб напрежението, генерирано от различните функции на гроба. При замяната на частното му значение със значението му за общността, изискванията за начина, по който гробът трябва да се оформи и позиционира в социалната тъкан, се променят значително. Същото важи и за гробището, което макар и par excellence изразител на социалните функции на гроба от гледна точка на общността, не може напълно да се абстрахира и от изискванията за оформление на гробните места, съгласно желанията на гробоползвателите. Въпреки това, заради особеностите на употреба на гробищните пространства, при които грижата за отделните гробни места се делегира на самите гробоползватели, когато се мисли административно за корекции на настоящото състояние на парка, е неизбежно да не се акцентира на неговата цялост, а това предопределя и унифициращите стремежи, видни в предложенията за благоустройство му.

Когато се коментира значението на Централните Софийски гробища, се изтъква значението им като културно-исторически паметник – една тема, която постепенно се очертава в отделни кръгове от обществото[12]. Това е и основната линия, по която се мисли потенциалното им превръщане в туристически обект. Най-съсредоточена върху извеждането на препоръки за облагородяването на гробището, така че то да бъде „достойна“ институция, която да отговаря на статута си на групов паметник на културата, е публикацията на Л. Стоилова и П. Йокимов (Стоилова, Йокимов, 2008: 145-149). Сред практическите съвети са подобряването на пътната инфраструктурата за достигане на гробището; повишаване на информационните материали, налични на територията на обекта; подобряването на общия вид на алеите, зелените площи, ритуалните и административните здания, както и на самите гробове. Патосът на изложението и тук е доминиран от разказа за занемареното състояние на парка[13]. Необходимите поправки в инфраструктурата и практиките по поддръжката би трябвало да подобрят цялостния му облик и съответно да го превърнат в туристически обект.

Като добър пример за подобни практики от авторския колектив е посочено гробището Пер Лашез. В подобна роля парижкото гробище е използвано и в още няколко публикации на същите автори (Стоилова, 1992: 25-30; Йокимов, 1992: 30-31). Изглежда, че то се мисли като особен архетипен център на тъмния туризъм. Безспорно паметниците в рамките на парка са оценявани изключително високо от посетителите, но значителна част от тях имат причина да са там и са мотивирани от възможността да се преклонят пред гроба на значима за тях личност, почиваща в гробището. Не може да се пренебрегне и фактът, че при положение, че самата управа на Пер Лашез има изключително пасивна роля по отношение на туристическите посещения – тя единствено ги позволява – критиката към поддържането на комплекса вероятно до голяма степен не успява да отрази това, което стои зад естеството на процесите, които правят френското гробище толкова атрактивна дестинация. Може би сравнението става най-неуместно, поставено в контекста на разсъжденията на Ричард Шарпли за причините за възникване на тъмен туризъм на определени локации, които отдават сериозно значение на случайността при ситуирането на подобни практики[14].

Интересен поглед над тенденцията на третиране на Централните Софийски гробища като паметник на културата в тяхната цялост и с пълния брой на паметниците, намиращи се в тях, дава очертаването на примерна методология, необходима за третирането на гробищата като исторически извори (Niţu, 2012: 255-259). При това четене на обекта се акцентира върху стойността му в неговата цялост. Това очертава сериозно противопоставяне в мисленето на подобни обекти спрямо техния туристически потенциал. Когато се мисли за бъдещето на Централните Софийски гробища като туристически обект, те се възприемат в тяхната цялост, в значението им като паметник на културата. Институционално обектът се мисли по този начин, за да се избегнат конфликтите, които иначе подобен хетерогенен обект би могъл да генерира. Подобни проблеми са особено характерни за повечето обекти на тъмен туризъм[15]. Макар че Централните Софийски гробища не са до такава степен обект на несъгласие за отделни общности, както обекти на тъмен туризъм от типа на политически концентрационни лагери или бивши бойни полета, те все пак показват известен потенциал да предизвикват спорове. Анекдотичен пример за това е редакторски коментар във вестник Дума, който изказва неодобрително отношение към гражданин, изразил своя протест срещу Алеята на българските творци като белег на дискриминация (Венкова, 2013). Макар представеният казус да е силно злободневен и да не може да не се отличава с многопластовостта на проблемите на общностната памет и политиките за нея, както се случва с други обекти на тъмен туризъм, тя показва, че публично хетеротопният характер всъщност би могъл да предизвика спорове.

Допълнително значение има и контекстът на пространството. В четенето на гробището като хетеротопия може да се види това съвместяване на спиритуална и чисто практическа функция. То е едновременно в реалния свят, но и обозначава и наличието на трансцендентно пространство и съответно в някакъв смисъл е мост към него. В контекста на гробището единственото, което остава скрито, е самото тяло. Паралелно с процесите по биологизацията на гроба, проследени от Б. Бунджулова (Бунджулова, 2012: 54), се разгръща и отношението на замяната на тялото като обвивка на душата с гроба, който постмортем постепенно изземва функциите му. Гробът е знак за отсъствие и трансцендентност. Отсъствието, символизирано и запълвано от гроба, добива особен смисъл в контекста на гробището, което пък в своята цялост възпроизвежда структурата на града с всичките социални дистинкции, които съпътстват съжителството на индивидите. В рамките на гробището гробът се мултиплицира и така от отсъствието, което символизира, е снета част от неговата финалност. Създава се илюзията за паралелно, отвъдно съществуване, което се разгръща на друга плоскост, недостъпна за посетителя или за живия въобще, но която в един момент ще бъде актуализирана за всеки човек.

Мисленето на гробището като цялост, а не като множественост на отделни части, намира своето отражение и в плана за реконструкция на гробищния парк, представен под формата на публикация в списание Архитектура (Перфанов, Перфанов, 1992: 41-43). Акцентът, обичайно за изискванията на дискурса, в който се представя отношението към обекта, е върху неговата цялостна визия и функции. Може би най-вече интерес по отношение на коментара представлява изявеното желание гробището да продължи да се разширява, за да може да предложи нови парцели. Причината за това може да се търси в особения престиж, с който е натоварено погребението в Централни Софийски гробища[16]. Предвижданите мерки за реконструкция имат предимно практически характер – подобряване на достъпа до отделните парцели, скъсяване на пътя на процесиите чрез увеличаване броя на параклисите в парка. Има тенденция децентрализацията на комплекса да се мисли като необходима. Това е територия на проектиране с особени импликации, когато има предвид опита за пренасяне на съществуващите социални структури в гробищните паркове. Неизменно подобно децентрализиране на парка би довело до едно преразиграване на конфликтите, свързани с предпочитанието на парка пред останалите гробищни пространства в града. Същевременно не може да се пренебрегне, че целта на подобна децентрализация е именно избягването на оформяне на периферия[17].

Плановете относно самите гробни места имат силно програмен характер. Това е една от по-смелите разработки, доколкото като проблем в сегашното състояние на парка е идентифицирано именно оформлението на паметниците. Предложението на екипа е този модел на оформление на монументите да бъде заменен от различни намалени като размери и по-стилизирани еквиваленти. Освен утилитарните причини за този подход – спестяване на пространство и оптимализиране на дейността на парка – моделът предлага и особено естетическо хомогенизиране на пространството. Проследяването на подобна идея именно в неговата най-идеалистична, проектна форма е необходимо, за да се илюстрира най-добре стремежът като дисциплиниране и нормализиране, който може да засегне хетеротопията. Особеното при подобни пространства е, че тяхната различност идва повече от употребата им, отколкото от начина, по който се проектират. Както може да се види в проекта за гробище, няма нищо, което да показва, че то се мисли като хетеротопно пространство. То е изравняващо и нормализиращо по същия начин, по който редовите социални пространства биват дисциплиниращи. Фактът, че трябва да помещава това, което е на границата на социума, не се отразява на начина, по който го мисли и съответно структурира властовата позиция. Това разминаването между институционалното мислене на гробищния комплекс и отношението към него на гробоползвателите е много видно и в текста на статия, публикувана във в. Монитор, коментираща статута на паметник на културата, присъден на гробищния парк (Симеонова, 2008, последно посетен на 25.09.2013 г.). Там е представена именно потенциалната съпротива, която би могла да възникне при такова типизиране на паметниците[18]. Реализирането на различността на пространството се гради през неговите употреби. То се структурира като хетеротопия много повече от тактиките, които възникват като отговор на властовите стратегии, отколкото от стратегиите, които се полагат за него с оглед на статута му на граница. Именно затова опитите да се търси отговор за липсата на туристически интерес през практиките на залагане на стратегии и дисциплинирането на посещенията, легитимирани през официалния етикет на „паметник на културата“, се разминава с простия факт, че това, което до голяма степен мотивира атрактивността на дестинацията в тъмния туризъм, е потенциалът на хетеротопията и тактиките.

Генерирането на туристически практики на територията на гробището се търси през мобилизирането на институционния апарат с цел улесняването на достъпа на посетители до границите му, както и в устрем за естетическото му хомогенизиране. В проектите за облагородяването му се вижда стремежът да се премахне разделението между център и периферия чрез проектирането на център, който да се разгръща в пространството чрез своето постоянно репликиране.

Този опит за репликиране на децентрализираната система на навигация, задавана в Пер Лашез, привидно от елегантната атмосфера и приветливите към посетителя табели, напълно пропуска същността на посетителските практики, разгръщащи се там. Обектът не е плод на талантливите фасилитиращи усилия на гробищната администрация да привлече туристи, а на интереса на отделните посетители и способността им да изградят общност, която да се саморегулира в механиките на посещенията си. Това е резултатът от особения статут на посетителя-турист на гробището, което независимо от всичко, остава с характера на друго пространство, хетеротопно със сигурност, дори сакрално. Субверсивността на посетителските практики се разгръща именно на това ниво. Отношенията на стратегии и тактики се развива не в плана на навигацията из гробището или структурирането на отделните гробове така, че да репрезентират максимално добре живота на покойника – това са елементите, следващи от хетеротопния характер на обекта – те се разгръщат в практикуването на култа към публичните личности под формата на жеста на привързаност, идваща от близкия човек, който е принципният посетител на гробището. Така легитимацията на туристическите практики, а и техният генезис идва от собствените им механики на постоянно поставяне на посетителя в ролята на гробоползвател – оставянето на предмети, грижата за приличния вид на гроба през почистването на мъртвите цветя и др.

По тази причина и единственият опит за институционално превръщане на паметника на културата, който представляват Централните Софийски гробища, в туристическа атракция чрез мисленето им като едно хомогенно цяло е силно проблематичен с оглед на естеството на тъмния туризъм в проявленията му при посещенията на гробове и гробища. Подобно отношение ще може да даде на обекта известен музеен статут, но не и да предизвика желания интерес от посетителите. Туристически практики по отношение на гробищния парк като че ли могат да бъдат произведени най-вече от самите посетители и предимно през единичността на гроба в контекста на гробището, а не през гробището като неотделима цялост от множество конкуриращи и репликиращи се центрове.

В хода на проучванията на коментарите относно статута на Централните Софийски гробища беше разгледано проблематизирането на състоянието на комплекса, резултат от присъждането му на статут на паметник на културата. През проблемите, очертали се в тази дискусии, може да се разгледа частично въпросът за менажирането на места с особен статут като гробища и други пространства, свързани със смъртта, като туристически обекти. Разгледаните публикации дават контекст на проблема за съчетаването на функции в едно пространство и съвместяването на неговите социални, религиозни и административни аспекти при решаването на бъдещето му.

От разгледаните материали може да се изведе заключението, че опитите за менажирането на хетеротопни пространства води до изличаване на тяхната хетеротопност в стремежите си да ги форматират. Генерирането на туристически практики на територията на гробището се търси през мобилизирането на институционния апарат с цел улесняването на достъпа на посетители до границите му, както и в устрем за естетическото му хомогенизиране. В проектите за облагородяването му се вижда стремежът да се премахне разделението между център и периферия чрез проектирането на център, който да се разгръща в пространството чрез своето постоянно репликиране.

Като допълнение, проследяването на дискусиите, които тези проблеми генерират, показва определена тенденция на преместване на разговора от единичното към множеството. Макар реално да се идентифицират като проблемни начините, по които гробоползвателите оформят и поддържат паметниците, подобна критика трудно намира място в официалното говорене. Тези проблемни места биват прикривани зад критиките към цялостния облик на гробищния парк и опитите за подобряване на контрола над частите му, които подлежат на юрисдикцията на административните органи – алеи, озеленяване, ограждения на парцели и т.н. В този смисъл критиката към проявленията на хетеротопията започват да се превръщат в критика на нейната цялост. Паралелно с това отричане се проявява и тенденцията да не се обмислят и религиозните аспекти на гробището, което също е вписано в характера му на хетеротопия, доколкото то се предполага да съвместява религиозно и секуларно време-пространства, протичащи паралелно в неговите рамки.

По тази причина и опитът за институционално превръщане на паметника на културата Централните Софийски гробища в туристическа атракция чрез мисленето им като едно хомогенно цяло, е силно проблематичен с оглед на естеството на тъмния туризъм в проявленията му при посещенията на гробове и гробища. Подобно отношение ще може да даде на обекта известен музеен статут, но не и да предизвика желания интерес от посетителите. Практики, сходни с тези, разгръщани в Пер Лашез, като че ли могат да бъдат произведени най-вече от самите посетители и предимно през единичността на гроба в контекста на гробището, а не през гробището.

Литература 

Бунджулова, Б. 2012. Потвърждаване на социални структури в смъртта. Централните Софийски гробища и гробищните места като символни измерения на социални дистинкции (магистърска теза, СУ „Св. Климент Охридски“).

Венкова, В. „Преди края“. Във: в. Дума, 24 август 2013, брой 196; http://www.duma.bg/node/61198 (последно посетен на 25.09.2013 г.)

Йокимов, П. 1992. Quo Vadis? В: сп. Архитектура „Градът на мъртвите“ (тематичен брой. 30-31.

Перфанов, Ат., Перфанов, Вл. 1992. Реконструкцията на Централните Софийски гробища, В: Архитектура (тематичен брой „Градът на мъртвите“), 3-4. 41-43.

Регионален държавен архив – София,Фонд 2211, Управление „Софийски гробища“. Опис № 1, а.е. 1, 5.

Серто, М. 2002. Изобретяване на всекидневието. София: Лик.

Симеонова, Ел. 2008. Софийските гробища стават като „Пер ла Шез“. Във: в. Монитор, 07.06.2008; http://www.monitor.bg/article?id=159318 (последно посетен на 25.09.2013 г.)

Стоилова, Л. 1992. „Спомен за мъдростта. Сердика-Средец-Триадица-София и нейните некрополи“. В: Архитектура (тематичен брой „Градът на мъртвите“), 3-4. 25-30.

Стоилова, Л., Йокимов, П. 2008. „Как Софийските централни гробища да станат обект за културен туризъм според европейската практика“. В: София и нейното културно-историческо наследство. Върбанова, В., Кирова, Н. (съст.). София: ИТУС 98 ЕООД. 145-149.

Фуко, М. 1998. Надзор и наказание. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Янева, Ст. „The Other Town. On the Structure of the Central Cemetary of Sofia“. In: ETHNOLOGIA BULGARICA. Yearbook of Bulgarian Ethnology and Folklore, 2 / 2001. 111-118.

Foucault, M. Dits et écrits. 1984. Des espaces autres (conférence au Cercle d'études architecturales, 14 mars 1967). In: Architecture, Mouvement, Continuité, n°5, octobre 1984. 46-49; http://foucault.info/documents/heteroTopia/foucault.heteroTopia.fr.html (последно посетен на 20.06.2013 г.).

Lennon J.J., Foley M. 2000. Dark Tourism: the Attraction of Death and Disaster. London: Cassell.

Niţu, M. 2010. The Vertical Metaphorical Structure of the Cemetery Analyzing Method, Annals of the University of Alba Iulia History (Annales Universitatis Apulensis Series Historica), issue: Special 2. 255-259

Rojek, C. 1993. Ways of Seeing-Modern Transformations in Leisure and Travel. London: Macmillan.

Seaton, A.V. 1996. From Thanatopsis to Thanatourism: Guided By the Dark. In: International Journal of Heritage Studies 2.

Sharpley, R. 2009. Shedding Light on Dark Tourism: An Introduction. In: Sharpley, R., Stone, P.R. The Darker Side of Travel. The Theory and Practice of Dark Tourism, Channel View Publications. Boston. 3-22.

Stone, P. R. 2009. Dark Tourism: Morality and New Moral Spaces. In: Sharpley, R. & Stone, P.R. (eds) The Darker Side of Travel: The Theory and Practice of Dark Tourism. Aspects of Tourism Series Channel View Publications: Bristol. 56-72.

Walter, T. 2009. Dark Tourism: Mediating Between the Dead and the Living, In: Sharpley, R. & Stone, P.R. (eds.) The Darker Side of Travel: The Theory and Practice of Dark Tourism. Aspects of Tourism Series. Channel View Publications: Bristol. 39-55.

Yuill, S.M. 2003. Dark Tourism: Understanding Visitor Motivation at Sites of Death and Disaster (Master Thesis, Texas A&M University).

Биографична справка: Христина Попова е бакалавър по културология (Софийски университет, 2013 г.) с изследователски опит в областта на културните институции и предприемачества (участие в проекти на Фондация за градски проекти и изследвания от 2011 г. към настоящия момент). Изследователските й интереси са свързани с потреблението на културни продукти и с динамиката на техните употреби.