Леа Вайсова (Л. В.): Как ЛГБТИ+ тематиката присъства в българското кино? Можем ли да говорим, че се оформя някакво течение около нея?

Слава Дойчева (С. Д.): Мисля, че е рано да говорим за течение, макар да се усеща вече лек полъх. Вратата е вече открехната. Но на фона на всички останали балкански държави все още сме доста навътре в гардероба – всичките ни съседи имат не един, а по няколко пълнометражни филма на тази тематика. Например аз отидох да гледам косовския филм Хълмът на лъвиците, просто защото бях чувала страхотни отзиви за него и синопсисът ме заинтригува. Оказа се, че в него има добре вплетена ЛГБТИ+ нишка и тя беше естествена част от сюжета, без да е скандал или фокус, без да е прилепена. Просто си беше там. Тук сме далеч от това. Като изключим няколкото късометражни филма, в пълнометражните игрални, които са излезли до момента, единствено в Жените наистина плачат на Мина Милева и Весела Казакова аз виждам куиър персонаж, който е реалистичен, плътен и на мястото си. Секс сцената е достоверна. В останалите малко неща, които са излизали, куиър персонажите са еднопланови, клиширани или просто използвани като средство. Усеща се непознаване на темата и средата. Има огромна нужда от повече филми, тематични филми, които да разкажат пълнокръвни, достоверни истории от първо лице. Знам за филми, които в момента се довършват или снимат, надявам се те да обърнат вятъра.

Л. В.: А защо става така, че ЛГБТИ+ тематиката не е разработена в българското кино?

С. Д.: Мисля, че е трудно да се даде прост отговор. Българското кино като цяло има много бели петна и не само по тази тема. Често липсва политическа и социална ангажираност, която да не е само по линията добри–лоши, липсва желанието и готовността да се погледнем честно и прямо, с нюансите, с вините си… И все пак, ако говорим конкретно за куиър киното, може би първата причина са стигмата и страхът. В поколението над мен има куиър хора, творци, режисьори, актьори, които живеят живота си в гардероба и са напълно убедени, че този им живот си е само тяхна работа. Те не виждат нужда да говорят за това, което реално познават, доказват се по друг начин. За мен е това е загуба, има десетилетия неразказани истории и опит, които трудно ще бъдат наваксани. А аз съм от тези, които пламенно вярват, че разказите от първо лице са потенциално най-ценни и дълбоки. Както и че това, от което най-много те е страх, има най-много какво да ти даде.

Ако пък външен човек тръгне да разработва тази тема, трябва да положи огромни усилия и трябва добре да си зададе въпроса защо го прави. В световното кино има не малко примери на използвачески намерения и елементарни трактовки. Ще ми бъде много болно, когато почнат да се появяват такива филми и тук. Мисля, че това, което досега е спирало и хетеро режисьорите да направят филм на изцяло ЛГБТИ+ тема, е същият страх да не бъдат асоциирани с темата.

Л. В.: А ти самата как започна да правиш кино, фокусирано върху ЛГБТИ+ проблематиката?

С. Д.: Започнах да се занимавам с тази тема, изхождайки именно от позицията, че човек трябва да говори за това, което познава и че имаш най-много да дадеш и споделиш, когато вадиш от себе си. Така че Брак беше филм, който нямаше как да не направя. Не можех да мълча повече. Всяка друга история щеше да е компромис – и творчески, и личен. И все пак го възприемах като голям риск. Тогава нямах пример някой в България да е правил точно това, което аз направих – да се е разкрил, правейки филм. Избирайки себе си за главната роля в Брак елиминирах всякакви съмнения за посланието, не исках да се скатавам. Нямах представа това разкриване как ще се отрази на кариерата ми, защото истината е, че има доста хомофобски настроения в киносредите и в обществото като цяло. Така че не знаех оттам нататък какво следва. И какво последва? За момента нищо чак толкова страшно. Не последваха открити обиди, а по-скоро филмът беше тихомълком подминаван. Оказа се, че усещането ми за риск идваше от неизвестността. Просто нямах с какво да сравня, не знаех какво да очаквам. После се почувствах много по-уверена в това, което правя. Не се налагаше да се снишавам. Веднъж като съм се разкрила, оттам насетне няма кой какво да използва срещу мен. Истината беше в моите ръце.

В същото време, отзвукът на Брак в общността беше силен. Видях, че това, което съм направила е имало смисъл не само за мен, но и за много други хора. Това ми даде още сили и посока.

Ил. 1. Момент от заснемането на Брак.

Л. В.: И какво последва след Брак?

С. Д.: Последва Черупки, в който продължих темата, вече много по-спокойно и уверено. Филмът получи много награди и признание извън България и аз разбрах, че колкото и да ми се струва, че нашите куиър истории изостават с десетилетия, те всъщност са актуални дори и на Запад.

Л. В.: В твоите филми ти много се занимаваш с темата за семейството и рамкираш ЛГБТИ+ проблемите през тази фигура. Защо си избрала такъв подход?

С. Д.: Да, и двата филма се развиват около нещо, което е силно концентрирано върху семейството и традицията. В Брак действието се развива на фона на българска сватба, докато Черупки разказва за невъзможността на една лесбийска двойка да прекарат заедно Великден със семействата си. Мисля, че за много куиър хора, в това число и за мен, приемането в семейството е много болезнен и важен въпрос. От там започва всичко и това отношение определя начина, по който се движим в света. Когато родителите ти застанат зад теб е едно, но когато се налага в собственото ти семейство да се бориш да отстоиш границите си и това кой си, животът ти е съвсем друг. По някакъв начин аз съм и консервативен човек, за мен семейството е важно. Познавам други хора, които, когато са срещнали неразбиране, са казали „Ами добре! Оправяйте се!“. После са се преместили в друга държава и са започнали да живеят живота си такъв, какъвто са искали да бъде. За мен такъв избор е непосилен, аз останах за да търся разрешение тук, не мога просто да скъсам. Отношенията ми с близките са важни, дори когато изглеждат невъзможни. Вярвам, че промяната се случва първо на лично ниво.

Ил. 2. Премиера на Брак.

С. Д.: И гледайки реакцията на българската ЛГБТИ+ публика мисля, че съм на прав път. Оказва се за много хора темата е също толкова важна, въпросите са все още неразрешени. Реакциите често са емоционални. За много от нас да се прибереш вкъщи винаги носи някаква болка, недоизказаното горчи. По празници тези неща ескалират. Дори собствените ти родители да те приемат, шансът тези на партньорката ти да са на същата страница е малък. И каква част от роднините ни могат реално да си представят ежедневието ни, с всичките му премерени рискове и страхове? Раната на отхвърлянето трудно се затваря. Но това е животът ни, тук и сега. Как да се излекува, ако това не излезе навън, ако не говориш? И в това виждам смисъла на моето кино, както и на киното изобщо. То е вид терапия както за режисьора, така и за участниците, но най-вече за зрителите. Изкуството в най-чистия си вид трябва да лекува.

Л. В.: Какво имаш предвид под това, че твоите филми лекуват?

С. Д.: Иска ми се да лекуват. Приятелите ми са пускали мои филми на родителите си. Използвали са ги като инструмент да споделят нещо важно за себе си на майка си или баща си с надеждата да ги разберат по-добре. Отваря се възможност за нещо малко да се размести… Наскоро имах прожекция в едно училище, където показахме на учениците и двата филма – Брак и Черупки. Беше много интересно, защото накрая едно момиче каза, че Черупки отразява буквално нейния живот, само че вместо с влак стигнала до баща си със самолет. Видях, че за нея да види подобни отношения отразени има смисъл, най-малкото спираш да се чувстваш сам или неразбран. Различието е трудно и хората се справят по различен начин с него. В момента, в който излезеш от нормата, е трудно, тъй като в България няма примери и родителите ти не могат дори да си представят какво предстои. Защото, ако детето ти е с хетеросексуална ориентация, бъдещето му е по-ясно, те може да излязат от начертания път, но в мнозинството от случаи рамката е ясна. Тук няма рамка, какво правим, как се справяме, какво очакваме. За много родители най-важното е продължението на рода. Когато чуят, че детето им е гей, за някои светът буквално свършва – възпроизводството автоматично се изключва. А разбира се, че има много двойки, които имат деца, биологични деца. И ако имаме повече примери и във филмите, тогава процесът по разбиране и приемане ще стане по-лесен.

Ил. 3. Снимка от Черупки.

Л. В.: А и някои семейства поемат стигмата и те не знаят как да се справят с нея.

С. Д.: Да, за тях след това започва един друг процес на разкриване, за който те са тотално неподготвени – ти може години наред да си се занимавал с въпроса за това как да се разкрия и какви ще са последствията, а те трябва изведнъж отникъде да се изправят срещу страха и срещу срама. В никакъв случай не е лесно. Много от тях засядат някъде по средата, но това може да се каже и за много от нас.

Л. В.: Започнахме този разговор с българската кино сцена, но бих искала да те попитам какво мислиш за американската киноиндустрия и афирмативната ѝ политика, която налага? Как тяхната културна продукция кореспондира с локалния опит тук? Дали това помага да се осмисли локален опит, когато нещо е произведено в друг политически контекст?

С. Д.: Със сигурност помага за нормализацията на темата, особено сред идващите поколения, но нашето ежедневие е доста по-различно от това, което виждаме в американските сериали. Много от проблемите ни са други и ние имаме нужда от местна интерпретация и местна трактовка на нашия си път. Тогава може да се случи някакво по-трайно осмисляне, разместване на по-големи пластове. Тогава и това, което ние разказваме, ще има тежест и за хора с друг опит – детайлите са важни – познати, конкретни, емоционално верни. Това важи изобщо за българското кино.

Л. В.: Това настояване много ми харесва в твоите филми, че става въпрос за нещо, което ни е близко, което е част от непосредствения ни жизнен опит. Улавяш го в най-малките детайли – от баналните реплики, които се подхвърлят по време на разговори между роднини, седнали около маса на сватбеното тържество, през облекло, пейзаж. Защо е това настояване?

С. Д.: Аз наистина вярвам, че колкото по-специфично е нещо, толкова по-силно може да бъде. Когато гледахме Източни пиеси най-въздействащото беше, че видяхме София такава каквато я преживявахме, а не разказана като за чужденци. Аз не вярвам в универсализма, когато е сведен до опростяване, за да изглежда познато на възможно най-много хора. Някои неща работят, защото са в детайл, силата идва от специфичността.

Л. В.: Ти си пионер и си жена едновременно с това, което е любопитно…

С. Д.: По някакъв начин в България често жените изнасят активизма на гърбовете си. Може би на Запад не е било точно така, поне като гледаме филмите за Act Up, но тук женската мобилизация е доста силна и честно казано без нея нищо няма да се случва. Интересно ми е, че когато бях директор на Sofia Pride Fest, основната ни публика беше от жени, независимо какъв филм показвахме. Не знам дали, защото ги е било страх по-малко. Това беше преди няколко години, когато имаше много по-малко събития и видимост – съответно повече усещане за заплаха. Миналата есен пък бях в Копенхаген на техния куиър фестивал и там имаше предимно мъже. И бяха съвсем друг тип публика – средна класа, с уредени животи и т. н.

Не знам, чудя се сега дали с всички големи минуси на това да си режисьорка в България, все пак това, че съм разказвала истории за две жени, не го е направило по-лесно за смилане за индустрията и по-широката публика… Няма как да знам със сигурност.

Въпреки че не правя филми, които да разясняват нещо на хетеро публиката, ми се иска много те да излизат и извън общността. Наистина се опитвам да правя кино, което разказва за конкретни болки и истини, като се свързва през емоциите, а не излага логически тези. С Брак например не съм се старала да разкажа една история, в която жената е потискана. Аз просто разказвам история и жената е потискана!

Биографични справки

Слава Дойчева е българска режисьорка и актриса, завършила Лондонското филмово училище. Филмите ѝ са показвани на над 100 фестивала по света.

Леа Вайсова е главен асистент д-р в катедра Социология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейните интереси са в областта на критическата социална теория, социални движения и феминизъм.