Леа Вайсова (Л. В.): Разкажи ми как стигна до темата за феминизма в своите работи?

Албена Баева (А. Б.): Първоначално не изпитвах експлицитна нужда да се занимавам с феминизъм. Интересът ми се появи, когато ме поканиха да участвам в резидентската програма на международния европейски проект Identity.Move!. Запознах се с екипа на програмата, в която имаше много партньори от Източна Европа, Германия, Гърция и Сърбия. В рамките на тази резиденция от артистите не се очакваше краен продукт, а фокусът беше върху това да се даде време на авторите да си направят изследване по тема. Екипът от Литва се беше посветил на феминизма по време на перестройката. Те проучваха промяната на ролята на жената след 1989 г. Хореографката Агния Сейко и драматуржката Ингрида Гербутависиуте се интересуваха от случилото се в Чехия, анализираха различни списания, въз основа на които направиха пърформанс. После ме поканиха в екипа, за да развием изследването в цялостно представление. Аз се ангажирах с визуалната част. Тогава седнах и започнах да чета тяхното проучване, всички материали, които бяха събрали и навлязох в темата. И се оказа, че това беше една врата, която се отвори! Оттам нататък потънах толкова дълбоко в различните аспекти на проблематиката, че имах много повече какво да кажа след този проект. Като следствие започнах да развивам мое си проучване и така се родиха Сивили и изложбата Овцата, змията, кучката и тяхното прасе. Въобще една цялостна по-голяма работа се роди, която всъщност покълна именно покрай проучването на Агния и Ингрида.

Л. В.: И какви бяха твоите първи феминистки произведения? Можеш ли малко повече да ми разкажеш за тях?

А. Б.: Бих започнала с Диор в Москва – видео за танцовия пърформанс на Ингрида и Агния, в който изходихме от снимки на моделите на Диор, заснети в Москва през 1960те години. Интересуваше ни контрастът в модата на Диор с обикновените жени със забрадки, носещи басмени рокли на цветя. Чрез този контраст визуализирахме случващото се с тях като жени и по-конкретно как се е променяла ролята им. В Литва част от видео стената, която направих, включваше цитати от събрания материал от списанията, които бяха изговорени от едни големи глави аватари. Аватарите сменяха мъжко лице с женски глас, женско лице с мъжки глас. Те играеха с пола и с ролята. Освен тези цитати с историческа насоченост, които бяха събрани, решихме, че ще отворим края на представлението към случващото се днес. Аз събрах още допълнителни коментари под статии, публикувани онлайн, които бяха посветени на феминизма. Цитатите бяха агресивни, сексистки и изпълнени с език на омразата. Така финалът го отворихме към съвремието, показвайки колко малко неща са се променили в нагласите на хората. Беше много интересно, когато показахме Диор в Москва в Берлин, защото за публиката тезата не беше достатъчно силно изнесена. На тях им беше „мекичко“, така да се каже, защото там пърформансите, които са на тема феминизъм, са много по-брутални. На мен пък са ми странни и агресивни, което не е моята същност, не разбирам защо са такива.

Така от този проект се появи проблемът за равнопоставеността на жените, който чувствах като нещо, което трябва да доразвия. Затова именно тези глави аватари се превърнаха по-късно в едно многоглаво чудовище с пипала като на октопод – Сивили, което изговаря различни монолози. Монолозите ги конструирах въз основа на още събрани цитати и коментари под статии на тема феминизъм. Произведох едно ново същество, което се управлява от публиката чрез колело на хамстер. Тоест публиката може да завърти колелото на хамстера, като така се и завърта тази многоглава сивила, после спира на една конкретна глава и тя започва да изговаря някой от документалните коментари, които бях събрала.

Ил. 1. Сивили, архив Албена Баева.

С проекта за тази видео интерактивна инсталация спечелих резиденция ArtsLink в САЩ. Идеята беше да развия този видео обект, но паралелно се увлякох и започнах да работя върху нещо друго. Там се роди скулптурната серия Голи тела – комбинация от животно и жена, илюстрираща буквално обидните нарицателни като прасе, кучка, змия – които исках да покажа в цялостна изложба. В Държавния университет в Аризона (Arizona State University) имаше един страхотен голям 3D принтер, с който можех да експериментирам и да работя. Най-забавното беше, че когато произведох една малка серия от тези скулптури и ги показах в изложбата Пейзажи и голи тела в Project Space of Arisona State University Art Museum, Феникс (САЩ), хората ме попитаха „Ти сега заради Тръмп ли направи тези скулптури?“. Тогава беше 2016 г., аз бях там точно по времето, когато Тръмп беше избран за президент на САЩ. Присъствах на изборите и преживях реакциите на хората. Опитах се да им обясня, че това не е само американски проблем, но и глобален. Имах една колежка художничка, която е с български корени. Тя сподели с мен как имала съвсем различни спомени за България, как в САЩ е много по-сексистко и че за нея е много по-трудно в това отношение. Непрекъснато правихме паралели в разговорите ни.

Ил. 2. Голи тела, архив на Албена Баева.

Така тръгнах от темата за прехода в Литва, която е много по-близо до Русия и в един момент стигнах до една по-глобална перспектива и започнах да чета Дона Харауей. Харауей ми даде структурата и основата, на която да стъпя и да доразвия проекта си около чудовищата. Сивилите има мултикултурни елементи, т. е. там няма лице само на бялата жена – там има иранка, японка, ромка. Опитах се да покрия и този аспект, защото този проект се случи бавно, а докато се случваше, аз разширявах познанията си и навлизах все по-надълбоко, срещах все повече хора, с които по един или друг начин започвахме да си говорим.

Л. В.: Кое точно взимаш от Дона Харауей на концептуално ниво? Как го работиш визуално като артист?

А. Б.: Първо интересът ми беше към кибер-феминизма и текстовете на Дона Харауей имаха най-много допирни точки с това, което аз работя, тъй като аз работя с технологии. Всъщност благодарение на нея си дадох сметка, че е важно феминизмът да е отворен към всички онези, с които е в родство, с които жените споделят неравна позиция. Това много ми хареса в нейните тези! При нея има страшно много идеи, които могат да се развиват. Като артистка аз трябва да изведа една конкретна тема, едно ясно послание, когато правя нещо и така във всеки един малък детайл аз си добавях това, което съм научила от Дона Харауей. Скулптурата Кучка е съставена от мъжко куче и индийска богиня от IX в., тя е трансджендър същество, Крава е скулптура на афроамериканска робиня в комбинация с модел на крава.

Л. В.: Стана ми интересно как в твоите работи използваш пейоративни нарицателни, които са част от нашето всекидневие и едновременно с това, когато ги поставиш в тези митични фигури, каквито са Голи тела, то те изведнъж се преобръщат и започват да функционират като еманципативно и властово средство за жените. Как постигаш тази трансформативност?

А. Б.: Да, това беше едновременно търсен, но и някак случайно напипан момент. Реших, че ще работя с намерени обекти онлайн в проекта ми в САЩ. Така започнах да търся 3D модели и голяма част от тези модели, които намирах на жени, представляват нашата сканирана история, скулптура, на това, върху което стъпваме, на този патриархат, в който се движим. Всъщност в тази скулптурна серия комбинирам класически произведения с животни. Оттам се появи и стереотипът за божественост директно, защото използвах исторически натрупвания в образи и фигури, които работят, но също и материалът, чрез който ги принтирах, даде своя ефект. Тогава работех с прахов 3D принтер и не знаех, че ефектът ще е такъв, защото просто експериментирах. Но когато ги видях си казах, че това е нещото, което от части случайно е експеримент, от части съвсем умишлено съм търсила. Това са същества, които дойдоха от най-тъмното земно минало и които ще обърнат ролята, ще обърнат строя и ще ни спасят. Всъщност тези женски феерични същества, обръщайки думите, стават силни и овластени.

Л. В.: А какво се случи с този проект, когато го представи пред българска публика? Как той се позиционира в български контекст? Разказа ми за реакциите в САЩ, но какви бяха те тук? Променя ли се самият проект с промяната на контекста?

А. Б.: Аз лично не го виждам променен. Той там беше в една работна фаза и после логично се доразви. Скулптурите ги поставих в една болезнена градска среда, в която те застанаха като паметник на човешкото безумие. Но примерно в България реакциите бяха „А?! Това е жена ми!“ или „Ама то е истина това, което казват Сивилите!“. Според мен абсолютно няма нито една реплика, която да не е кощунствена и ужасяваща! И поставени по такъв начин, ти разбираш, че този език е проблем в нашето обществото, защото ние сме го нормализирали като поведение. Например показах проекта в Македония миналото лято и изнесохме текстовете на македонски на стената. Един човек дойде при мен и каза „Страхотен манифест се е получил!“. Почнахме да си говорим и аз осъзнах, че той смята, че това нормализиране на агресията спрямо жени е теза, която аз защитавам, че това е така, че така трябва да е. Така че всъщност тук, показвайки проекта, осъзнах, че ако нямаш предварително развита феминистка чувствителност, то проектът остава неразбран и нечут. Това беше също любопитно, защото аз съм се опитвала да оставя чисти репликите и само да им обърна полюса, да ги превърна от нормални в странни, да ги извадя от контекста, за да се чуе как кънтят.

Л. В.: А ти как виждаш себе си като феминистка в полето на изкуството в България? Има ли някаква история, която припознаваш като своя?

А. Б.: Запозната съм с групата 8 март, но на практика не схващам миналото точно като пример или в смисъла на историческа континуалност, в която работя. Затова ти казах, че за мене проектът в Литва беше някаква врата, която се отвори. Аз бях вече много фрустрирана да работя като българска художничка, имаше страшно много стени пред мен още от образованието ми в университета. Тоест аз имах натрупана голяма и силна фрустрация. Особено като жена, която работи с технологии, беше съвсем трудно да се развивам тук. Но и няма написана история и тя не се коментира. Примерно знаеш, че е имало 8 март и точка. Аз много дълги години съм пътувала и в произведенията, които правя, не стъпвам на тукашна култура и историчност в нито един от проектите си. Оглеждам моите идеи във всичко това, което гледам, пътувайки и не се съобразявам с някаква локална линия в България. По-скоро съм странен автор тук.

Л. В.: Моите впечатления са, че темата за феминизма и сексуалността е много по-застъпена в изкуството на Запад отколкото в България?

А. Б.: Да, а и се прави много по-политическо изкуство като цяло. То си е тенденция, която идва от цялото общество, от начина, по който се финансират, от начина, по който се изговарят проблемите. Съвсем различно е на Запад, където в момента всяко изкуство трябва да е политическо. Българските художници имат проблем с това, че всичко трябва да е политическо. С техниката имат също конфликт.

Л. В.: А защо става така?

А. Б.: Според мен деполитизацията е следствие на това, че много дълги години не е можело да се говори на политически теми. Художникът е бил в съвсем различна роля. Това се препредава на студентите, които се предполага да овладяват умения. Академията е много консервативна, макар и сега може би да се променят нещата, защото има много автори, които пътуват. Аз съм от това поколение, за което бяха отворени границите. Сега имаме цяло едно поколение автори, които се образоват навън и идват тук да правят изложби. Това променя сцената и много повече политически работи се показват. Но това е сега! Така че някак си липсва контекстът. Общият контекст. То е и образователен процес. В Академията всичко се мисли в смисъла на това дали рисуваш или не рисуваш добре, т. е. като овладяване на техника, а не каква идея или концепция имаш. Аз понеже не съм имала хуманитарно образование, учила съм реставрация, и знам колко ми е липсвала връзката с хуманитарните и социалните науки. Между Академията и Софийския университет няма устойчиви връзки. Аз общувам с представители на хуманитарните, социалните, технологичните и био науки, но това е заради моето желание да общувам с други специалности.

Л. В.: Нека си поговорим за тези твои работи, които са свързани с проблема за функционирането на алгоритмите и изкуствения интелект, които ти избра да ни представиш на конференцията „Феминизъм: мобилизации и контексти“, състояла се през януари 2022 г. в София?

А. Б.: През 2019 г. започнах да се занимавам повече с изкуствен интелект (ИИ), защото друга тема, която ме вълнува, е тази за ролята на машините в нашето общество. Много ми се искаше да трансформирам ИИ във феминистки критически инструмент, защото начинът, по който се използва в момента, е технократски и капиталистически. Има едни големи фирми, които инвестират в това да събират нашите данни, после се смачкват в модели, които пораждат недоизмислени форми. В същото време, когато ги пуснеш да работят отново в обществото, се възпроизвежда същата структура на отношения, в която живеем в момента. То е един експеримент безотговорен и неуспешен, който провокира сериозни въпроси. По принцип през годините ми е било винаги интересно най-новото технологично средство – да го разбера и да се захвана с него. Например много дълго време разучавах различни техники за улавяне на движение. Но от всички технологии, които съм изучавала, ИИ поставя сериозен социален проблем. От друга страна, ми е интересно изобщо как функционира и как може да бъде използвано в изкуството. Опитах се да си доразвия идеите, които са в основата на изложбите Голи тела и Овцата, змията, кучката и тяхното прасе, но през погледа на алгоритмите. Вълнувах се от въпроса за еманципацията на машината през нейния поглед. Поставих си за цел работата ми да бъде една реплика към обществото, към човечеството. Ние така или иначе объркахме всичко и защо след като сме такива, каквито сме, произведохме една машина, която да е като нас? Това е странно?! Не може ли да опитаме да направим нещо друго, нещо по-добро? Машина, която да се справя с нашите проблеми и с всичките стереотипи, които имаме. Възможно ли е изобщо? В крайна сметка ние програмираме алгоритмите, обучаваме ги с данни, събирани безконтролно, и после захранваме обществото със съдържание, курирано от въпросните алгоритми чрез социалните медии. Този феномен ми беше интересен, той си ми беше интерес още със Сивилите, където изследвах самия човешки материал – коментарите, но сега ми се искаше да работя повече с механиката.

Ил. 3. Опасни женски същества, живеещи в дълбините, част от Art Collection Telekom, проект Опасни женски същества, живеещи в дълбините, архив Албена Баева.

И така бързо стигнах до извода, че това, до което художникът има достъп, са артефактите. Вече има едни сложни невронни мрежи, написани от едни учени в едни университети, едни клъстери, но общо взето това, което ти можеш да направиш с тях, е да си играеш с начина, по който ги обучаваш. Да си играеш с изходната информация, с която захранваш ИИ, защото той е една изключително сложна черна кутия, до която нямаш достъп. Затова започнах първите експерименти с това да захранвам един генеративен състезателен алгоритъм (GAN), който генерира изображения. Беше ми интересно може ли машината да генерира уникално произведение, извън човешкото въображение. И така в течение на няколко години успявах все по-добри алгоритми да използвам и все по-добра информация да им подавам. Тогава реших да се върна отново към темата за феминизма и женските чудовища. Тренирах един styleGAN с 60 хиляди изображения на жени и животни. Изходните изображения събрах за няколко месеца, като свалях изображения от интернет и комбинирах вече готови папки с изображения (datasets), подготвени за обучение на различни други модели. Всъщност човешките изображения, които намерих, са създадени, за да тренират и генерират модели за дрехи, т. е. всичките са създадени за удовлетворяване на нуждите на модната индустрия. Попаднах на един страхотен dataset, където имаше много стилизирани модни стереотипни изображения на жени. Като резултат той зададе една много характерна композиция на крайните изображения и започнах да си задавам въпроси. В каква роля сме поставени ние жените с тази привидна хубост в модата? Този произведен обект – жена като идеал, е един от проблемите, с който се сблъскваме всекидневно, но който не можем да следваме чисто физически. Според мен именно за това се получиха толкова интересни изображения при смесването на тези жени с животни. С това целях да видя какви чудовища ще се появят. И така се роди серията Опасни женски същества, живеещи в дълбините, която после възпроизведох в маслени картини.

Л. В.: А ти захранваш с образи?

А. Б.: Да, захранвам модела с образи и той ми генерира уникален образ. По този начин се обучават и различните модели, които се ползват в разпознаването на лица, туморни образувания или изрязване на изображения за форматиране в Туитър например. Много голяма част от тези модели, които реално се ползват, са тренирани така, но когато в тяхната изходна информация има грешка, тя се отразява и като грешка в работата на самия модел. Например за обучение се използва изходен материал, събиран от различни работни групи, който не е проверяван. След това обучения модел се доразвива, но грешката остава. Image Net например е една голяма банка на изображения за трениране на ИИ. Тя се прави от хора. Някой ръчно отбелязва какво има на изображенията, кое е котка, кое е куче, кое е жена, кое е цветнокож, кое е мъж и т. н. В един момент се оказа, че в един такъв dataset – Human parsing – има ужасяващи стереотипи, има ужасяващи грешки. Например на снимка с жена, надписа е кучка, цветнокожите са надписани като престъпници. Затова си струва да насочваме вниманието ни именно към този проблем!

Л. В.: А ти опитвала ли си се да нагласиш така алгоритъма, че да не произвежда стереотипи?

А. Б.: Всичко зависи от dataset-а в интерес на истината. Ако там е коректно зададено, алгоритъмът ще ти изплюе коректно съдържание. Ако в dataset-а чернокожият не е обявен за престъпник, а жената за кучка, тогава всичко ще е друго. Именно това е ролята на художника – да изважда тези проблеми наяве. На политическо ниво това е голяма тема. Имаше също един друг много интересен дебат, тъй като полицейското управление на Лос Анджелис започна много бързо да ползва софтуер за лицево разпознаване, който се оказа, че прави грешки на расова основа. Самият модел не беше трениран с достатъчно информация, която да включва цветнокожи. Когато го използват, за да залавят престъпници, грешката е много голяма и те залавят хора, които изобщо не са били на местопрестъплението, само защото са цветнокожи. А в САЩ веднъж ако си бил арестуван или по някакъв начин записан в системата, започваш да имаш проблеми от всякакъв характер до края на живота си. Към това се добавя и проблемът за структурния расизъм към цялата афроамериканска и латиноамериканска общност, които тенденциозно биват тормозени от полицията. Също така например Туитър се оказа, че автоматично изрязва снимките в даден формат и всъщност. Ако има една по-дълга снимка, на която има бял мъж и черен мъж, понеже трябва да бъде скъсена, за да се покаже правилно на екрана, ще остави белия мъж в образа, а другия човек ще отреже. При един подобен експеримент се оказа, че когато алгоритъмът трябва да реши кое изображение е по-важно, винаги избира това на белия мъж, ако от другата страна има жена или цветнокож. Изобщо има много етични въпроси, върху които си заслужава да работим.

Л. В.: И какви са твоите бъдещи планове оттук насетне?

А. Б.: Това, над което работя сега, са отново едни ИИ генерирани чудовища-портрети, които прерисувам в големи живописи. Показах ги в самостоятелна изложба в Берлин, където продължавам да развивам предишните си теми. Но, докато ги рисувам, се чудя в тази ситуация, в която в момента живеем на война в Украйна, тежка икономическа криза, пандемия, какво се случва и ще се случва с нас. Какви са тези нови чудовища, нови митологии, в които живеем, как като художничка мога да компресирам в образ новите наративи. Какво правиш ти като художник и по какъв начин разработваш толкова сложни теми? Тези въпроси ме ангажират в момента и продължавам в тази посока.

Биографични справки

Албена Баева работи в пресечната точка на изкуство, технология и социална наука. В своите интерактивни инсталации за градски пространства и галерии използва машинно самообучение и изкуствен интелект, нови технологии, творческо програмиране и DIY практики. Има две магистратури по „Реставрация“ (2008 г.) и „Дигитални изкуства“ (2010 г.) от Националната художествена академия в София, където специализира в технология на изкуството от XII до XXI в. През 2011 г. печели международната награда за съвременно изкуство „Есл“ и специална покана от VIG. През 2019 г. печели „Всичко е наред“ награда за нова работа на Български фонд за жените. Тя е един от основателите на платформа за интердисциплинарни пърформанси Runabout Project, студио за интерактивен дизайн „Реактив“ и галерия „Галерия“. Нейни работи са показвани в Музея за съвременно изкуство „Есл“ (Австрия, 2011), „ЕММА“ (Финландия, 2013), Музея за съвременно изкуство, Войводина (Сърбия, 2015 и 2019), в изложби и на фестивали за видео и пърформанс в Австрия, Америка, България, Германия, Дания, Италия, Кипър, Литва, Сърбия, Турция, Унгария, Украйна, Франция, Финландия и Швейцария.

Леа Вайсова е главен асистент д-р в катедра Социология на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Нейните интереси са в областта на критическата социална теория, социални движения и феминизъм.