Резюме: Статията си поставя за цел да покаже, че дори и вече да не представлява норма, мъжкото господство все още бива нормализирано от апарати, задвижвани от знание и желание. Анализът се фокусира върху нормализирането на мъжкото господство в семейната терапия. В статията се твърди, че семейната терапия често нормализира неравенствата между половете, като ги преобразува в предмет на лични договорки, при все, че мъжкото господство вече не е норма. Въз основа на това се поставя въпросът дали феминистката терапия може да се намеси в такива ситуации, без да нормализира мъжкото господство, и без да произвежда поредица от проблематични ефекти.
Ключови думи: нормализация, наративна терапия, семейна терапия, мъжко господство, конфликт
Therapy and the Normalization of Masculine Domination
Todor Hristov
Abstract: This article will claim that although masculine domination is no longer a norm, it is still normalised by apparatuses powered by knowledge and desire. The analysis is focused on the normalisation of masculine domination in family therapy. The article claims that, although masculine domination is no longer a norm, family therapy often normalises gender inequalities by reshaping them into a matter for private negotiation. Building on that, the paper discusses the problem if a feminist therapy can intervene in such situations without normalising masculine domination and without producing a series of problematic effects.
Keywords: normalisation, narrative therapy, family therapy, masculine domination, conflict
Мъжкото господство е повече от норма за модерното семейство. Било е считано за нормално и конституирано като такова от тихата работа на апарати, вариращи от полицията до педагогиката, психиатрията или обществената хигиена. Статията има за цел да покаже, че дори и мъжкото господство вече да не представлява норма, то все още бива нормализирано от апарати, задвижвани от знание и желание. Дискусията ще се съсредоточи върху семейната терапия, един малко далечен наследник на психиатрията. Тъй като аргументът се основава на специфичното понятие за нормализация, ще започна с кратко представяне. Във втората част ще се спра на нормализацията в случая на британска двойка, опитала да разреши конфликта си с помощта на наративен терапевт. В последната част ще разгледам въпроса дали феминистката наративна терапия може да предложи алтернатива на нормализацията на мъжкото господство.
1. Нормиране и нормализация
Понятието за нормализация е развито от Мишел Фуко в лекциите му за модерните апарати на сигурност (Foucault, 2007). Тъй като е важно за аргумента на статията, ще цитирам дефиницията на Фуко и ще обобщя основните ѝ предположения с помощта на хипотетичен случай.
В такъв случай имаме система, която, струва ми се, е тъкмо обратното на тази, която видяхме с дисциплините. При дисциплините се тръгваше от норма и разграничаването на нормално от анормално ставаше във връзка с проведената с оглед на нормата подготовка. Наместо това тук имаме разчертаване на нормалното и анормалното, на различни криви на нормалността, и работата на нормализацията се състои в това да установи взаимодействие между тези различни разпределения на нормалността и да се стреми да приведе най-неблагоприятните в съответствие с по-благоприятните. [...] Първо е нормалното, а нормата се извежда от него, или нормата се установява и играе оперативната си роля въз основа на това проучване на нормалностите. Така че бих казал, че това, за което става въпрос тук, вече не е нормиране, а по-скоро нормализация в прекия смисъл на думата. (Foucault, 2007: 91)
Представете си съпруг, който в нормалния случай не дава никакви пари на жена си. Какво тук означава „нормално“?
Да кажеш, че това е нормално, означава не само, че случаят е такъв, но също, на първо място, че е бил такъв от известно време, и следователно става въпрос за натрупване на случаи с течение на времето. На второ място, „нормално“ предполага, че се случва едно и също нещо, независимо от разликите между отделните събития, от променящите се обстоятелства и от хода на времето. На трето място, „нормално“ указва какво може да се очаква, какво е вероятно. И все пак, да кажеш, че нещо е нормално, не означава, че винаги става така, че нищо различно не се случва. Може съпругът да е щедър към жена си от време на време, но ако тези щастливи събития не се броят за „нормални“, то те са по-малко вероятни, по-редки, защо не и единични, и над тях надделяват масата случаи, в които съпругът контролира парите. На четвърто място, да опишеш такава ситуация като нормална означава, че това не е криза. Разликата между нормалната ситуация и кризата обаче не е качествена, а количествена: кризите също са вероятни, макар и в по-малка степен, откъдето следва, че границата, която ги отделя от нормалността, трябва да се мисли по-скоро като праг, а не противопоставяне. На пето място, тъй като нормалната ситуация е съвкупност от минали случаи, които правят дадено бъдещо развитие по-вероятно от другите, за да се преобразува тя, е необходимо да се промени вероятностното разпределение с натрупване на време и алтернативни случаи. Представете си например, че хипотетична държавна служителка се намеси в полза на съпругата. Ако тя задължи съпруга да споделя доходите, то тя би полицействала над семейството. Тъй като семейството ще продължава да е подвластно на гравитацията на миналото, то служителката скоро би се видяла принудена да накаже съпруга, което лесно може да прерасне в семейна криза. Служителката би променила нормалната ситуация по-успешно, при това без да провокира криза, ако съумее да осигури независим източник на доходи на жената или ако намери начин да стимулира съпруга да споделя или да се откаже от контрола върху парите. На последно място, с оглед на изброените по-горе последици, нормалното не може да бъде сведено до норма: нормата предписва какъв трябва да е случаят, тя забранява действия, които я нарушават, и предполага противопоставяне между предписаното и забраненото. За разлика от това, да кажеш, че нещо е нормално, предполага описание на съвкупност от случаи, предсказание с висока вероятност и праг, който го отделя от криза. Понеже последствията, произтичащи от нормалното, са различни, то не съвпада с нормата. То може да бъде повече или по-малко близко до нормата и в този смисъл то дава пространство за граници на вариране, за отклонение от нормата (Donzelot, 1997: 211).
Ако се вземе това понятие за нормално, нормализацията може условно да бъде дефинирана в следния смисъл: тя не цели да наложи норма, да санкционира отклоненията от нормата, да предотврати или накаже нарушенията. Да нормализираш означава да направиш нормално, да свържеш случай със съвкупност от подобни случаи, да сметнеш вероятностите, да вземеш предвид флуктуациите около нормата, вместо да санкционираш отклоненията, да контролираш флуктуациите така, че да не пресичат прага на кризата, да се намесваш не с директиви или наказания, а като увеличаваш вероятността за нормално развитие и намаляваш вероятността за криза.
С настъпването на XX в. доктори, хигиенисти, учители, свещеници, психиатри и полиция нормализират мъжкото господство в смисъла очертан по-горе, без да оспорват нормативния му статут. Понеже нормалният семеен живот неизбежно се отклонявал от нормите, те се намесвали, за да удържат флуктуациите му в границите на приемливия риск, под прага на кризата (Rose, 1999: 234–240; Donzelot, 1997: 227–228). В следващата част на тази статия ще се спра на нормализацията на мъжкото господство в семейната терапия. Ще се стремя да покажа, че дори и мъжкото господство вече да не е норма, семейната терапия често нормализира неравенствата между половете, като ги преправя на предмет на лични договорки. За да покажа това, ще анализирам случая на британска двойка, описан от известен наративен терапевт – Мартин Пейн (Payne, 2006: 188–190).
2. Едно нормализирано семейство
Су, китайка, отива в Обединеното Кралство, за да учи в малък университет в Северна Англия. В този университет тя започва силно да се интересува от феминизъм. Ричард е професор в университета. Те се влюбват, Ричард напуска преподавателския си пост и заедно отварят китайски ресторант, вероятно първият такъв в града. Ричард управлява ресторанта, докато Су отговаря за кухнята. Около година по-късно Ричард напуска Су, но скоро се връща при нея. След това Су често заявява, че ще го напусне, но така и не предприема нищо. След пет години брак те се озовават пред кабинет по наративна терапия.
Наративната терапия се появява през 1980те години под влиянието на Мишел Фуко и Джереми Брунер (Bruner,1990) – в момент, в който постмодерната наративна теория на последния се радва на пикова популярност (Payne, 2006: 18–24, 31–36). Според основния постулат на наративната терапия ние биваме конституирани като субекти от дискурси, обединяващи знание и власт. Субективацията обаче никога не протича безупречно, а винаги произвежда остатък, който се опитваме да обясним, като разказваме истории за това какво се е объркало с животите ни, защо не сме субектите, които се предполага да сме, защо не сме верни на себе си като субекти, по какви причини не сме субектите, които всъщност сме. Ако историите за нашите дефицити преминат определен праг на интензивност, ако стигнат дотам да ни определят, те започват да ограничават потенциала ни, вместо да насърчават личностното ни развитие, и ние ставаме дисфункционални индивиди. Наративните терапевти обикновено се стремят да поправят подобни дисфункционални истории, като поставят под въпрос дискурсите, на които те се основават. Така терапията често се фокусира върху полови стереотипи, расова дискриминация и социални неравенства. Терапевтичната цел е да се артикулира позитивна история, способна да реконституира клиентите като автономни субекти, търсещи личностно развитие, желаещи и способни да развият своя потенциал, и същевременно достатъчно гъвкави, за да не се разпаднат под натиска на проблеми, които неминуемо ще изникват с течение на времето. Едно от най-важните преимущества на наративната терапия обаче се състои в това, че тя рядко отнема повече от 15 сеанса, а през 1990те подобни относително кратки, а оттам и евтини, терапии стават изключително популярни сред застрахователните компании, които целят да намалят разходите за дейността си (Broskowski, 1995).[1]
Ричард казва на терапевта, че Су не показва топли чувства към него и че интимният им живот е охладнял дотам, че да замръзне. Освен това, Су е разсеяна, което я прави по-малко ефективна в кухнята; а тя е разсеяна, понеже е влюбена в готвача, също китаец. Ричард обаче вярва, че готвачът само използва чувствата ѝ, за да получи удължение на работната си виза. Тоест, готвачът всъщност не е влюбен и той сигурно ще разбие сърцето на Су, а Ричард отдавна би го уволнил, за да я предпази, ако не беше толкова трудно да намери добър китайски готвач в Северна Англия. С други думи, Ричард няма полезен ход, но прави всичко възможно да контролира гнева си. Докато Ричард говори, Су плаче. След като успява да се успокои, тя обяснява, че ефективността на ресторанта е намаляла, понеже Ричард пие прекалено много и непрекъснато крещи по персонала. Су не отрича, че се е влюбила в готвача, но не е могло да бъде иначе, понеже той я слуша, докато Ричард още се държи като учител. За нея интимността помежду им е паднала под нулата, понеже тя иска дете, за разлика от Ричард.
След като и двамата разказват историите си, терапевтът ги кани да определят проблема си. За да направят това, Су и Ричард трябва да изведат инвариант от вариращите причини, обстоятелства и последици на конфликтите си. С помощта на терапевта, клиентите се спират на „растящата пропаст помежду ни“ (Payne, 2006: 188). През призмата на този абстрактен проблем, конфликтите се губят в недиференцирана съвкупност от повторения на същото. Тогава терапевтът казва, че много двойки се сблъскват с подобни проблеми в даден момент от брака си, и въпреки че Су и Ричард преживяват ситуацията като пропукване, тя всъщност е доста нормална; ако обаче не предприемат нищо, вероятно ще се разделят, или по-лошо, ще се мъчат през целия си съвместен живот. Понеже не би имало смисъл да осъди караниците им или да ги забрани, терапевтът опитва да намали вероятността от конфликти. За целта той се стреми да отчужди дисфункционалните им истории, да открие идеи, желания и мечти, които се отклоняват от това, което те в нормалния случай мислят и чувстват един към друг, да им помогне да развият подобни алтернативни идеи или желания в една позитивна история за връзката си. За да отчужди Ричард от историята за слабостта и безотговорността на Су, терапевтът му обяснява, че гневът му е свръхопределен от половите стереотипи, които гласят, че да бъдеш мъж значи да бъдеш силен, да можеш да вземаш решения и да имаш контрол. След като Ричард осъзнава стереотипа и признава, че той е повлиял на представата му за мъжественост, терапевтът се старае да го убеди, че един миг на слабост не прави човек слаб, и че един мъж с истински силен характер може да преговаря или да прави компромиси, без да излага на риск господстващото си положение в семейството. В хода на дискусията терапевтът разбира, че английската и китайската култура имат различни прагове на грубост, и тъй като първият е осезаемо по-висок, Ричард вярва, че всъщност никога не е викал по Су или по персонала в кухнята, а просто се е държал разумно, като ги е критикувал с намерение да им помогне да работят по-добре, да коригират видими дефекти и да доразвиват потенциала си. С надеждата да отчужди Су от историята ѝ за пагубното въздействие на гнева на Ричард, терапевтът ѝ обяснява, че поведението, което тя възприема като крещене, се разбира като критикуване в британската култура и така разказът за гнева на Ричард се оказва свръхопределен от китайските културни стереотипи за учтивост. В действителност Су и Ричард започват да осъзнават, че историите им са оформени от взаимодействието на външни социални сили, и в този смисъл конфликтът между тях вече се счита за успешно отчужден. Сега терапевтът започва да работи в посока откриване на алтернативни идеи и желания. Той пита Ричард защо се е върнал при Су, след като я е оставил. Ричард казва, че е бил загрижен за нея и че е искал да я защити. Тогава терапевтът пита Су защо така и не е скъсала с Ричард, при положение че редовно е заплашвала да го напусне. Су вече е споменавала, че няма пари, понеже Ричард изцяло контролира доходите им, и че тя всъщност не получава заплащане за работата си в ресторанта. И все пак, липсата на пари не обяснява защо тя не е потърсила помощ от готвача или не се е обърнала към някоя неправителствена организация, предлагаща подкрепа на жени, борещи се да се еманципират от съпрузите си. И тъй като това не е позитивна история, терапевтът подканва Су да потърси други причини, поради които е останала с Ричард. Су признава, че дълбоко в себе си все още се надява животът ѝ с Ричард да потръгне някой ден, а защо не и да се влюбят отново един в друг. С това излизат наяве такива отклоняващи се мисли и чувства, каквито биха паснали в основата на една позитивна история, и терапевтът започва да гради върху тях. С негова помощ двойката разработва разказ, според който те винаги са били загрижени един за друг, въпреки половите и културни стереотипи, които ги раздалечават. За да успее да промени ситуацията обаче, разказът трябва да придобие гравитационна маса, да акумулира множество събития и време. За целта терапевтът кани и двамата си клиенти да се ангажират да показват загриженост един към друг. Ричард обещава на Су, че няма да критикува толкова много. Су дава дума да се държи по-дистанцирано с готвача. Понеже неопределени количества като „по-малко критичен“ или „повече дистанция“ са малки, може би дори незначителни, както събитията, които дават плът на всекидневния живот, и понеже такива количества са ефимерни, местни и ситуирани, то тяхното значение може да бъде определено само от Ричард и Су, в контекста на конкретни ситуации, в които те се намират. За да решават относно такива неопределени количества, и следователно да определят прага на приемливо поведение, Су и Ричард трябва да ги договорят помежду си. Но те вече не са безпомощни, не са под властта на афектите, предизвикани от другия, способни са да избират, оценяват и решават, те са овластени.
Действително, след няколко сеанса терапевтът открива първите признаци на преодоляване на кризата: вместо да се фокусират върху конфликта помежду си, вместо да търсят решение, Ричард и Су се отнасят от темата и говорят за работа или домакински задачи. Понеже вече не търсят решение, разсъждава терапевтът, те нямат нужда от такова, и следователно с конфликта е приключено, а те са на път да станат нормално семейство. Сякаш в подкрепа на заключението, след шест месеца двойката отново посещава терапевта. Както се оказва, Ричард е уволнил готвача, все още контролира парите, но може би крещи по-малко, а Су участва по-дейно в кухнята на ресторанта. Неравното разпределение на власт и капитал в семейството стои непокътнато, но, тъй като Ричард вече преговаря със Су, а Су вече не е безвластна, господстващото му положение е станало приемливо. В резултат на това и двамата заявяват, че връзката им се е подобрила с 65% (струва си да се отбележи, че в хода на терапията те са се научили да представят живота си в проценти и вероятности). Те дори дават на терапевта писмо, написано, както изглежда, лично от чувствителната Су:
Извървяхме пътя [...] от една истински отчайваща ситуация до такава, в която има истинска надежда за бъдещето. Нещата от ежедневието вървят към по-добро! Думите не стигат, за да се опише това (Payne, 2006: 190).
Страхувам се, че лъчът надежда, дошъл от наративната терапия, заслепява двойката за господството, което структурира действителността на живота им. Надеждата е сила, но ако силата на надеждата се канализира по този начин, едва ли може да постигне повече от едно лабилно щастливо съзнание, „една тънка повърхност върху страха, фрустрацията и погнусата“ (Маркузе, 1997: 109).
В следващата част ще обсъдя дали феминистката терапия може да се намеси в подобни ситуации, без да нормализира мъжкото господство и без да произвежда поредица от проблематични ефекти. За целта ще приложа протокола на феминистка терапия, описан от Барбара Фориша (Forisha, 2001: 249–250), към случая на Ричард и Су.
3. Революция на желанието
Какво би станало, ако Су и Ричард изберат феминистка терапия?
Тъй като феминистката терапия е хетерогенно и развиващо се поле, нека си представим, че те започват да посещават терапевт, който следва подхода, описан от Барбара Фориша (Forisha, 2001)[2] (въпреки че такъв подход не е непременно представителен за полето, смятам, че представя проблем, който всеки феминистки терапевт следва да вземе предвид).
Една хипотетична феминистка терапевтка не би опитала да впише факта, че Ричард контролира парите, в позитивен разказ. Тя по-скоро би настояла на това, че случаят на Су е подобен на множество случаи на домашно потисничество, и че много често такова потисничество чрез лишаване от собственост прераства в насилие (вж. напр. Taylor and Miller, 1994: 85). Феминистката терапевтка обаче би твърдяла, че на Су се полага дял от семейния приход, и че тя трябва да се изправи срещу Ричард и да се бори за правата си, ако иска да намали вероятността от криза с насилие. Терапевтката на практика ще препоръча домашна революция. Революцията обаче няма да доведе до нищо, също както и университетският интерес на Су към феминизма, ако тя не изпитва горящо желание за еманципация. И все пак, еманципацията не е нещо, което просто да предпишеш. За да промени Су ситуацията си, желанието ѝ за еманципация трябва да придобие достатъчно гравитационна маса, че да направи независимото ѝ поведение не по-малко вероятно от нормалното такова, и в този смисъл терапевтката трябва да нормализира желанието. Следователно терапевтката ще работи в посока отчуждаване на желанията, които правят Су покорен партньор на Ричард, и също така набелязване на алтернативно желание и откриване на процедура, по която гореописаното може да се превърне в куп повтарящи се, неразличими едно от друго ежедневни събития. За тази цел терапевтката ще подтикне Су да осъзнае истинската си същност, като я съветва да открие автономно желание, нейно собствено желание, като например това да учи, да работи или да започне на чисто. После терапевтката ще се опита да насърчи Су да приеме това себепознание, като отчужди желанията, които е възприела от семейството си, което може да стане с изработване на подходящ вариант на формулата „Не става да искам само това, което ти искаш. Трябва да искам, каквото аз искам“ (Forisha, 2001: 249). Ако ми позволите да предположа, терапевтката ще посъветва Су да забрави за готвача и категорично да зачеркне желанието да имат дете с Ричард, защото и в двете се съдържа ангажимент към мъже, и защото предполагат, или най-малкото не отхвърлят, мъжкото господство. Освен това, понеже подобни желания могат само да подронват автономността на Су, те трябва да бъдат извадени навън по начин, структурно наподобяващ екзорсизма на негативни житейски истории в наративната терапия. На следваща фаза от терапията терапевтката ще се стреми да укрепи себеприемането у Су като трансформира автономното ѝ желание в по-мащабното желание за автономия. За тази цел, докато подклажда гнева на Су към мъжкото господство, терапевтката ще я накара да осъзнае, че патриархатът не е нещо естествено, и че се основава на насилие и лишаване от собственост. Тогава сеансите ще се фокусират върху канализиране на енергията от гнева по начин, който помага на Су да си възвърне действеността. Терапевтката ще се постарае да накара Су да разбере, че автономното желание няма смисъл, ако тя не предприема действия. Тъй като нейното желание обаче е отчуждено от това на съпруга ѝ, тя трябва да е готова да се откаже от сигурността и безопасността на познатото и да поема рискове. В заключителния етап на терапията Су трябва да осъзнае, че обществото, по силата на персистиращата си патриархалност, неминуемо ще ограничава желанието и автономията ѝ. Заради всичко това рисковете, които тя ще поема в борбата си за еманципация, ще имат своята цена, която тя, и никой друг, ще трябва да плати, ако желанието ѝ за автономия е истинско. На финала Су трябва да се научи да поема отговорност както за автономното си желание, така и за рисковете, които поема, и за тяхната цена, а също и да приема ограничената си автономия. Ако терапията е била успешна, накрая Су ще бъде конституирана като автономен и отговорен деец.
Една такава хипотетична, навярно идеална феминистка терапия със сигурност оспорва мъжкото господство в качеството му на норма. При все това, тя нормализира мъжкото господство, понеже представя отделните случаи на женско страдание като поредица от вариации на едно инвариантно потисничество. Тъкмо поради това терапевтката е в състояние да пресметне вероятностите, да определи прага на неприемливите рискове, да се намеси с надеждата да предотврати криза. Подобна нормализация, разбира се, не е параван за прикрита нормативност. Би било твърде неубедително да се твърди, че феминистката терапия се отнася с мъжкото господство все едно трябва да го има. Тъкмо обратното, феминистката терапия настоява, че не трябва да го има, но че претенцията за нормативност се основава на описание на мъжкото господство, което го предпоставя като нормалната ситуация. Смятам, че това поражда набор от проблематични странични ефекти. На първо място, терапията освобождава Су чрез своеобразен секуларен екзорсизъм, понеже отчуждава социалните сили, които я подлагат на натиск, и ги обективира като твърд и непроменим социален ред, който налага ограничения, крие рискове и създава разходи. На практика терапията овещнява мъжкото господство, докато го оспорва, навярно даже тъкмо за да го оспори. Разбира се, това не означава, че такова нещо като мъжко господство няма, че то е произведено, едва ли не измислено, от такова терапевтично овещняване. Тъкмо обратното, точно защото е реално съществуващо, като истинските обекти на една фобия или параноична проекция, мъжкото господство изпълнява допълнителни функции в терапията: да свърже страданието с причина, която е обективна, и следователно външна на субекта, да конституира субект, чиято свобода от страдание, или поне контрол върху страданието, е гарантиран от противопоставяне, дистанция, откъсване от причината за страдание. Такива терапевтични функции на признаването на мъжкото господство пораждат проблематичен страничен ефект, тъй като превръщат мъжкото господство в необходима опора за желанието, докато учат жени като Су да долавят в исканията си абстрактно желание за автономност от потисническия социален ред. Така те се научават да оправдават исканията си с позоваване на потисничество, с разрива, който ги дели от потисниците. На второ място, терапията конституира Су като субект, носещ отговорност, понеже тя следва да си изгради съзнание за това, че докато действа и избира автономно, тя е отговорна за своите избори, а оттам и за рисковете, които те предполагат, и за страданието, което могат да причинят. Фактически терапията прехвърля върху Су цената на рисковете, произтичащи от нейната еманципация. И понеже в същото време терапията свързва рисковете с ограничаващия социалния ред, то тя преразпределя рисковете, снемайки отговорността от обществото (наистина, по какъв начин Су може да твърди, че обществото е отговорно за пораженията, нанесени от рисковете, които е поела, ако тя е автономен деец и рисковете са последвали от нейните избори).[3] На трето място, терапията представя желанието за автономия като истина за Су, и следователно я конституира като субект на желание, субект, който е наистина себе си само докато остава вярна на желанието си. Подобен режим на субективация има същите проблеми като описаните от Мишел Фуко в контекста на репресивната хипотеза за сексуалността (2019). Освен това, той предполага една педагогика на желанието, която учи Су да се абстрахира от взаимодействието на социалните и психологическите сили, оформящи пейзажа на живота ѝ, вместо да се намесва активно в тях. А дали автономният аз на Су, от който тя се учи да се отказва още в процеса на намирането му, изобщо е нещо повече от тънка повърхност върху нейното безпокойството и фрустрация? На последно място, феминистката терапия, подобно на много други видове терапия, се задвижва от вторичен нарцисизъм в смисъла на инвестиция на желание в аз, който е подобрен или овластен чрез очистване от тревогите и натиска на ежедневието (Adorno, 1994: 72–74, 164). Въпреки че подобен вторичен нарцисизъм може да има потенциал за еманципация, той се основава на самотно желание, развито чрез отчуждаване от желанията на другите. На практика автономният аз, конституиран от подобно нарцистично желание, неминуемо, макар и винаги уж случайно, се оказва самотен аз.
В заключение, вярвам, че една истински еманципираща феминистка политика трябва да изобрети форма на еманципация, която не представя мъжкото господство като разпределение на нормализирани вероятности (свързани с рискове, прагове на опасност и техники на намеса), не канализира желанието във веридикция, не приватизира риска и не се опира на самотността. Терапията не е способна на това, понеже, била тя и феминистка, разчита на режими на концептуализация и техники на намеса, оформени от клиент-ориентирани подходи или от семейна терапия, които също са пресметнати така, че да отчуждават, овещняват, да екзорсират страданието, да завладяват нещастното съзнание на жените (Маркузе, 1997: 81–117). Докато феминистката терапия не развие свои собствени понятия и техники, тя не може да постигне нищо повече от това да направи от страданието нещо, с което може да се живее, нещо поносимо, нещо, което можеш да преглътнеш. Един феминизъм, който стои зад обещанията си, зад утопичния си импулс, трябва да бъде революция, дори в сферата на терапията.[4]
превод от английски: Ирина Самоковска
Библиография
Маркузе, Херберт. 1997. Едноизмерният човек. Изследване върху идеологията на развитото индустриално общество. София: ИК „Христо Ботев“ (превод от немски Росен Ангелов).
Фуко, Мишел. 2019. История на сексуалността. Т. 1. Волята за знание. София: ИК Критика и хуманизъм (превод от френски Антоанета Колева).
Adorno, Theodor. 1994. The Stars Down to Earth. London: Routledge.
Broskowski, Anthony. 1995. “The Evolution of Health Care: Implications for the Training and Careers of Psychologists”. Professional Psychology: Research and Practice, 26: 156–162.
Bruner, Jeremy. 1990. Acts of Meaning. Cambridge, MA: Harvard University Press.
Donzelot, Jacques. 1997. The Policing of Families. New York: Pantheon.
Forisha, Barbara. 2001. “Feminist Psychotherapy”. In: Corsini, Raymond (ed.) Handbook of Innovative Therapies. New York: Wiley, 242–254.
Foucault, Michel. 2007. Security, Territory, Population: Lectures at the Collège de France, 1977–1978. Basingstoke: Pallgrave Macmillan.
Hare-Mustin, Rachel. 1978. “A Feminist Approach to Family Therapy”. Family Processes, 17: 181–194.
Murphy, Megan. 2017. “Feminist Couple Therapy”. In: Reiter, Michael and Chenail, Robert (eds.) Constructivist, Critical, and Integrative Approaches to Couples Counseling. London and New York: Routledge, 46–75.
Payne, Michael. 2006. Narrative Therapy: An Introduction for Counsellors. London: SAGE.
Rose, Nikolas. 1999. Governing the Soul: The Shaping of Private Self. London and New York: Free Association Books.
Taylor, Anita and Miller, Judy. 1994. Gender and Conflict. Minneapolis: Hampton Press
Vaisova, Lea. 2022. Study of the Needs of the Organizations Working on Women, Girls and Vulnerable Groups’ Rights in Bulgaria, Sofia: Bulgarian Fund for Women (последно посетено на 20.10.2022 г.).
[1] За по-широка представа за икономическия и социален натиск, на който са подложени терапевтите, работещи с жертви на домашно насилие, вж. Vaisova, 2022.
[2] Ползвам този подход, понеже Барбара Фориша е автор на глава в ръководство, предназначено да обобщи най-популярните протоколи на терапевтични подходи в началото на века, и понеже тя обсъжда съпоставим случай, този на Хуанита (Forisha, 2001: 251–252). За по-нова рецензия, която смекчава, но не изоставя протокола описан от Фориша, вж. Murphy, 2017.
[3] Въпреки че конституирането на субект, който е отговорен за рисковете, произтичащи от своите избори, извиква асоциации с неолиберализма, проблемът с респонзибилизацията е много по-мащабен (вж. напр. Rose 1999, xxiii), и както съвременните форми на консерватизъм неведнъж са показвали, противопоставянето на неолиберализма лесно може да доведе не само до еманципация, но и до още по-потиснически режими на респонзибилизация.
[4] Феминистката терапия започва като революция в Американската психологическа асоциация (вж. напр. Hare-Mustin, 1978), но сякаш в следващите десетилетия революционният ѝ потенциал бива ограничен от нуждата да се адаптира към силно състезателната среда на терапията.
Биографична справка
Тодор Христов преподава теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на критическата теория, изследванията на популярната култура, биополитиката и управляемостта. Последната му книга е Врява и ярост: Археология на домашния скандал (УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2021).
Email: todor_hristov[at]gbg.bg
