РЕЗЮМЕ: Драматичната смяна на авторитети след края на социализма в България лиши архитектурата от нейната уютна идеологическа среда и от формалното ѝ обществено одобрение. В резултат българското общество все още не е в състояние да разреши за себе си въпроса с архитектурното наследство от периода. Това, което не бива да се забравя, е че социализмът промени сериозно огромна част от материалната ни жизнена среда и реално днес по-голямата част от нея е плод на социалистическата архитектура. Този текст ще предложи разсъждения за съдбата на българския постсоциалистически град и ще се опита да докаже, че дебатът за социалистическите монументи е всъщност дебат за бъдещето на публичните ни пространства такива, каквито ги познаваме.

КЛЮЧОВИ ДУМИ: социализъм, архитектура, постсоциалистически град, хетерополис, модернизъм, публично пространство, монументи

 

LIVE OR LET DIE: POST-SOCIALIST PUBLIC SPACE IN THE CONTEXT OF SOCIALIST MONUMENTS

Aneta Vasileva, Emilia Kaleva

ABSTRACT: The dramatic change of authorities after the end of socialism in Bulgaria divested architecture of both its comfortable ideological setting and its public approval. As a result, the Bulgarian society is still not able to make its mind on the issue of the architectural heritage of the period. What should not be forgotten is that socialism had changed significantly a huge part of our living environment and, in fact, most of it today is a product of the socialist architecture. The article will offer reflections on the fate of the Bulgarian post-socialist city and will try to argue that the debate on the socialist monuments is in fact a debate on the future of our public space as we know it.

KEYWORDS: socialism, architecture, post-socialist city; heteropolis, modernism, public space, monuments

 

Периодът на социализма в историята на България е обект на все повече хуманитарни изследвания, които покриват различни аспекти от развитието на културата, но архитектурата остава една от все още неглижираните области. И докато в полето на литературознанието и изкуствознанието, в това на историята, икономиката и политиката може да се говори вече за относителна пълнота на проучванията, то архитектурата като най-явен материален символ на социалистическия период остава в неблагодарната междинна ситуация на политически оцветеното отричане или романтично-носталгичното безкритично преоткриване, които в равна степен възпрепятстват разбирането на периода.

Ясно е, че съвременната българска архитектура не може да бъде разбрана извън контекста на близкото ѝ социалистическо минало. Но сблъсъкът между категоричното отричане на това минало и носталгичното му „възраждане“ водят до липса на полезен аналитичен ход. Основен „губещ“ от този неразрешен вътрешен конфликт, разбира се, е българската социалистическа архитектура. Дори и днес, 27 години след падането на комунистическия режим в България, все още няма единичен обект, завършен в периода 1944 – 1989 г., който да е обявен за ценност и поставен под защита като културно наследство.

Трябва да се подчертае, че периодът на социалистическо строителство промени сериозно голяма част от обитаемата среда около нас и, макар това обикновено да се забравя, факт е, че именно социалистическата архитектура предопределя до голяма степен облика на повечето публични пространства в страната днес. Този текст няма амбицията да изчерпи множеството сложни трансформации на съвременния български постсоциалистически град, но ще се опита да покрие онези от тях, които засягат публичните пространства в пряката им връзка със социалистическите монументи. Именно тези зони днес са обект на най-ожесточен дебат.

Глобалният „хетерополис“

След средата на ХХ век, когато приключва сталинисткият период на култ към личността, българският архитектурен език изглежда сякаш от едно семейство с архитектурния език в останалия свят, включително и този отвъд Желязната завеса. Но този „език“, метафорично казано, се говори в различна среда. Градовете извън Източния блок много по-рано отричат унифициращия урбанизъм на класическия „ортодоксален“ модернизъм,[1] докато у нас той няма алтернатива до реалната политическа смяна на властта (ако не в стария градски център, то със сигурност в градската периферия принципите на модерното градско планиране „на чисто“ се прилагат до края на социализма в България).

Според Чарлз Дженкс обаче още от средата на ХХ век съвременният глобален град преминава постепенно в специфичното постмодерно състояние на хетерополис, което предлага промяна на господстващата дотогава и приета за устойчива урбанистична формула на модернизма. Той базира този свой новосъздаден термин на популярната идея на Мишел Фуко за хетеротопията, която Фуко развива за пръв път в радиоинтервю през 1964 г. и за да я обясни, използва биологична метафора: алтернативните, „потентни“ места в града са като растящи клетки, толерирани от тялото на града. Първоначално те изглеждат чужди тела, но по-късно стават добре приети части на цялото. Дженкс заема термина хетеротопия и го извежда на едно друго аналитично ниво. Хетерополисът като градско състояние съществува именно благодарение на разнообразието – етническо, икономическо, социално. Особено важни са зоните с различна идентичност, групирането на различни начини на живот в тъканта на града (вж. Jencks 2011). Така постепенно градът (отново) става полицентричен, леко хаотичен и непланиран, ценността му се отчита в неговата контекстуалност, в местния колорит, в малките неща, които го правят различен и уникален. И когато обществото припознае тези промени като „свои“, когато ги приеме за естествени и произтичащи от самата същност на града, а не за външни и авторитарно наложени (справка градоустройството на модернизма), тогава можем спокойно да считаме такъв модел за успешен. Глобални играчи стават именно тези градове, които намират икономическите механизми за поддържане на разнообразието (например Лондон, Мелбърн, Копенхаген). Те съумяват да стимулират и експлоатират локалната многообразност с глобална цел и правят това успешно вече няколко десетилетия.

^{Ил. 1. Лондон, март 2013 г. Снимка: Димитър Караниколов.}

Ето защо приемаме, че постмодерният хетерополис на Дженкс е формулата, по която би следвало да се развива бъдещият глобален град, независимо от неговото социалистическо, капиталистическо или друго минало.

Постсоциалистическият град

Как се вписва постсоциалистическият (български) град в тази променена урбанистична постановка?

В един момент постсоциалистическият град, архитектурата му и естественият ѝ ползвател – обществото, се оказват закъснели спрямо урбанистичните процеси, които протичат успоредно в „не-социалистическите“ градове. Със смяната на политическия режим и на икономическата среда се променят и авторитетите в обществото. Както в повечето посттоталитарни общества авторитетът на „Партията“ е подменен от авторитета на „Капитала“.

И така социалистическият реализъм отстъпва на реализма на пазара. Сега вече няма една единствена вярна истина, а господства плурализмът с целия риск, който това господство носи. В резултат новият (постмодерен) глобален град във всяка бивша социалистическа страна търпи серия от трансформации, които са в пряка връзка с променената роля на материалния архитектурен обект.

България и българският постсоциалистически град не остават встрани от променената парадигма. Особено интересни са трансформациите в полето на публичните пространства. Гореописаната смяна на авторитетите води до отричане на доскорошната практика в създаването и употребата на публичните градски пространства. Широките представителни площади и монументи, предвидени за масови партийни ритуали (организирани митинги, поклонения, посрещане на делегации и т.н.) остават лишени от първичния си смисъл. А дефинирането на този смисъл е важно именно за да стане ясно колко категорично той се е променил и изпразнил от съдържание днес.

^{Ил. 2. София, Ларгото, 60-те години на ХХ век. Източник: http://www.lostbulgaria.com/.}

^{Ил. 3. София, Ларгото, април 2016 г. Снимка: Надежда Гърбова.}

Социалистическите публични пространства

Трябва да се отбележи, че всички намеси и промени в българското общество в периода на между 1945 и 1989 г. пристигат идеологически „опаковани“ като директно вертикално влияние от центъра майка, а именно Москва. Сталинизмът създава и налага социалистическия реализъм като тотален проект, който стои съвсем убедително като достоен радикален наследник на съветския авангард от 20-те години (въпреки драматичните им естетически разминавания) и който със сигурност е едно от последните тотални явления в културата на XX век. След смъртта на Сталин социалистическият реализъм е лишен от декорациите, „оголен“ и „укротен”. Но желанието за тотален контрол върху жизнената среда и визията за бъдещето, съчетана с поглед назад, към миналото на традициите, остават. Всъщност именно социалистическите страни след 1955 г. успяват най-качествено да материализират призива на Льо Корбюзие „Ние трябва да убием улицата“ от ключовия за модернизма проект „Сияйният град“[2].

Промяната в градоустройството на Съветския съюз автоматично се отразява и на целия Източен блок. Правят се нови генерални планове на столиците и основните градове, и градоустройствени решения изцяло в духа на модернистите. Масово се предвиждат:

- зониране по функции;

- зелени разделителни площи;

- разграничаване на трафика на основен и второстепенен;

- групиране на културни и битови услуги в центровете на новосформираните квартали;

- групиране на индустрията в отделни квартали, обикновено на север от железопътната линия и далеч от центъра;

- повсеместно създаване на представителни обществени пространства, обикновено съчетани с монументи, пешеходни зони, културни сгради.

Водеща творческа област за архитектурната епоха[3] на социализма като цяло са градоустройството и представителните обществени сгради, и то представителни сгради като естествено следствие и акценти в централно планираното градоустройство, а не извън него като самостоятелни явления и архитектурни образи. Това е пряка последица от същността на самия строй и неговата социална програма. Затова и териториалното устройство се утвърждава като част от общия механизъм за изграждане на социализма в страната.

Вследствие на централизираното държавно управление и плановата икономика българската архитектура от периода е много силно градоустройствено обусловена. Това важи както за периода на т.нар. „култ към личността“ от края на 40-те и 50-те години на миналия век (например при Ларгото в София и в Димитровград), така и след това до края на социализма – при черноморските ни курорти, центровете на повечето средноголеми градове, които са оформени по това време (например Смолян, Ловеч, Добрич, Видин и др.), комплекса на НДК в София и др. Разбира се, необходимо е уточнението, че става въпрос за специфично модернистично градоустройство в социалистически контекст, което, от една страна, доказва адекватността на българската архитектура от периода спрямо съответните световни тенденции отвъд Желязната завеса (Василева & Кълева 2013), а от друга, показва как тези тенденции са приложени в една „капсулована“ централизирана обществено-политическа система и социална действителност.

Първият и най-ярък пример за материализиране на показната социалистическа утопия е чисто новият Димитровград, продукт на бързата индустриализация от края на 40-те и началото на 50-те години и необходимостта от изграждане на достойна жизнена среда за „класата-хегемон“. През септември 1947 г. с постановление на Министерски съвет се взема решение за създаване на град Димитровград (селище, което вече е започнало спонтанно да се оформя около новия индустриален комплекс край река Марица). Въпреки своята безспорна стойност като пръв и най-силен пример за представителната архитектура и градоустройство на новата социалистическа власт, Димитровград е по-скоро изключение в своята тоталност (все пак това е първият и единствен град, построен в България „на чисто“ и е сред малкото подобни примери в Европа).

^{Ил. 4. Димитровград. Финалният проект на арх. Петър Ташев и колектив. Перспективен изглед. Източник: Архив на сп. „Архитектура и строителство“.}

^{Ил. 5. Димитровград. Архивна снимка от града. Източник: ATRIUM Архив.}

През 50-те години се проектират и започва строителството на някои от емблематичните курортни и жилищни комплекси в страната, които демонстративно прекратяват с тържественото, булевардно-центрично градоустройство от периода на култа и налагат свободната застройка, съобразена с околната среда, пестеливите архитектурни изразни средства, а постепенно, в следващите етапи от строителството си, заменят и „националните“ архитектурни елементи (като скатни покриви, арки, декоративни тераси, каменни облицовки на цокъла и т.н.) с чистата линия на следвоенния модернизъм:

- курортен комплекс „Дружба“ до Варна (начало на първи етап 1955 г., арх. Коста Николов и колектив, продължение: арх. Георги Ганев и колектив)

- курортен комплекс „Златни пясъци“ до Варна (начало на първи етап 1956 г., арх. Георги Ганев и колектив)

- ж.к. „Западен парк“, София, 1955 – 1956 г. (колектив на „Софпроект“ с ръководител арх. Кирил Босев)

- ж.к. „Владимир Заимов“, София, 1955 – 1956 г. (колектив на „Софпроект“ с ръководител арх. Богдан Томалевски)

- ж.к. „Ленин“ (днес „Яворов“), София, 1956 – 1965 г. (колектив на „Софпроект“ с ръководител арх. Васил Вълчанов)

 

^{Ил. 6. Градоустройствено решение на жилищен комплекс „Ленин“, 1956 г. Източник: Пространството архитектура. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2008.}

^{Ил. 7. Новоизграденият жилищен комплекс „Ленин“. Началото на 60-те години на ХХ век. Източник: http://socbg.com/.}

Обикновено големите, представителни градоустройствени промени от социализма засягат съществуваща градска тъкан и много често стария център на града. С цел да създадат достатъчно тържествени или оптимистично отворени пространства, те изтриват онази памет на градското многообразие, която няколко десетилетия по-късно ще се превърне в основен актив на глобалния постмодерен град (факт, който социалистическите градостроители осъзнават чудесно след 70-те години на миналия век, когато зачестяват внимателните реконструкции на старите градски центрове). В същото време тези промени предлагат една добре проектирана и дирижирана комплексност, която ги превръща в осмислени ансамбли, проведени с революционния размах на модернизма. Тяхната архитектурна, градоустройствена и монументална свързаност, фактът, че всички елементи представляват неделима част от предварително осмислено цяло, ги превръщат в една от най-характерните намеси на социалистическата архитектура в съвременната жизнена среда.

В хода на създаването на репрезентативни обществени пространства историята на българската архитектура предлага един значим пример, който едновременно е прицелен локално, утвърждава амбициозните, национално оцветени културни практики през 70-те и 80-те години и действа като единен тотален проект. Този пример е кампанията „Дипломатически корпус“ или преобразяването на редица градски центрове като показна културна акция. За неофициален старт на инициативата може да се приеме Конкурсът за градоустройствено решение на центъра на Смолян от 1971 г. с първа награда на колектив от „Главпроект“ (Стойчо Велковски, Дечко Джумаков, Антоанета Бръмбарова). Но всъщност тласък на проекта дава пленумът на ЦК на БКП от март 1977 г. на тема „Основни насоки за по-нататъшното развитие и усъвършенстване на териториалното и селищното устройство на НРБ“. През юни е прието постановление на Политбюро на ЦК на БКП „За по-нататъшен подем в развитието на българската архитектура и художествения синтез на изкуствата при изграждането на архитектурно-художествения облик на селищата и жизнената среда“. Цели се „формиране на комплексна жизнена среда“, съзвучна с нарасналите потребности на социалистическото общество, съдействаща за изграждане на „всестранно развита хармонична личност“.

^{Ил. 8. Новият център на Смолян. Източник: Архив на сп. „Архитектура“.}

С други думи, социалистическата архитектура и градоустройство успешно „убиват улицата“, но не ликвидират обществените пространства. Просто заменят неформалните с формални такива. Социалистическото общество има нужда от представителни, формално организирани места за изява на идеологията и за демонстрация на своята тоталитарна същност. Може да се каже, че градоустройствено обусловената българска архитектура от периода на социализма следва принципите на ортодоксалния модернизъм (сам по себе си достатъчно тоталитарен), като добавя обаче и необходимите за идеологията пространства. Това са именно представителните обществени зони, специално създадени за формално събиране на хора с цел осъществяване на задължителните партийни ритуали. Това са и местата, където комунистическите монументи се намесват най-драстично в градската среда, бидейки част от именно тези предварително програмирани зони за обществена активност.

Постсоциалистическите публични пространства и социалистическите монументи

Оказва се обаче, че обществените градски пространства са желана област за намеса и в следващата (демократична) архитектурна епоха. Това превръща тези ключови за живота във всеки град зони в лакмус за процесите на границата между епохите. В тях се усеща най-напред и най-силно отчетливата разлика в обществено-политическите и икономически системи преди и след социализма. Такъв е контекстът, в който трябва да се разглеждат постсоциалистическите обществени пространства и монументите в тях.

Дори и днес социалистическите монументи продължават да доминират заобикалящата ги среда. Всеки монумент е мислен за конкретно място и е изпълнен като задънка или обемно-пространствена доминанта в по-мащабни териториални решения. Така социалистическите монументи осъществяват сложен творчески синтез между градоустройство, архитектура и монументална пластика. Замислени и изпълнени като емблематични градоустройствени акценти (монументът „1300 години България“ пред НДК, паметникът на Съветската армия в Княжеската градина в София, Братската могила в Пловдив, монументът „Априлци“ в Панагюрище и др.), като неделима част от градската среда, постепенно те са станали неделима част и от градската памет. Ето защо днес наричаме мястото, където беше мавзолеят на Георги Димитров именно „мястото на Мавзолея“, а не по друг начин. Така вероятно ще наричаме и мястото на монумента „1300 години България“ край НДК, ако го разрушат.

Примерът с монумента „1300 години България“ пред НДК

(Скулптор Валентин Старчев, архитекти Александър Баров, Атанас Агура, Владимир Роменски, Александър Брайнов), 1981 г.

^{Ил. 9. Градоустройственият ансамбъл НДК – парково пространство пред НДК – монумент „1300 години България“. Общ изглед. 80-те години на ХХ век. Източник: ATRIUM Архив.}

История

Случаят с пространството и монумента край НДК е емблематичен за настоящия анализ, затова ще бъде разгледан по-подробно. Градоустройственият и архитектурен комплекс на НДК[4] е замислен като основен акцент по южната ос на главния градски център и нейна задънка. Неговото изграждане категорично трансформира структурата на София на юг от центърa и създава качествено нова урбанистична зона, която остава една от най-големите градоустройствени намеси в столичния град и до днес. Целият комплекс с прилежащите му публични пространства е уникален за България с мащабите си строеж, решаващ комплексно и едновременно проблеми на комуникацията, градоустройството, архитектурата и парковото изкуство с отчетливо проведен от начало до край акцент върху синтеза на изкуствата.

Монументът „1300 години България“[5] е резултат и неразривна част от този синтез. От една страна, той е замислен като вертикален акцент в степенуваните отворени пространства на обширния нов градоустройствен комплекс. От друга страна, архитектурно-скулптурният му образ кореспондира с архитектурата на основната сграда на НДК, с която има пряка визуална връзка. Създаден е общ балансиран ансамбъл от парк, сграда и монумент. Монументът е проектиран и изграден едновременно със средата наоколо като интегрална част от целия урбанистичен комплекс на НДК.

Процеси

Монументът е публично нехаресван по време на и след режима. Още при създаването си не е одобрен от Генералният секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, което изважда творбата от официалните професионални дискусии, а оттам я лишава от възможността да бъде обяснена и защитена като артистично постижение. В допълнение, скъсените срокове на изпълнение заради задължителното откриване като политически ритуал водят до некачествено изпълнение. Дефектите бързо стават видими и не допринасят за имиджа на монумента. След промените липсата на поддръжка засилва разрушителните процеси, за да се стигне през 2009 г. до обявяването му за опасен за преминаващите.

^{Ил. 10. Монументът пред НДК през 2010 г. Снимка: Никола Михов.}

Независимо от това обаче в годините на прехода неколкократно са правени неформални опити за обръщане на общественото внимание към значимостта на монумента. От 2012 г. призивите за неговото премахване зачестяват, а през 2015 г. силен тласък в тази посока дава идеята за преизграждане на Мемориала на загиналите войници от Първи и Шести софийски пехотен полк на мястото на сегашния монумент. Създават се два противоположни лагера – за премахване и за запазване на сегашния монумент, но дебатът не е конструктивен, а употребен за политически цели.

^{Ил. 11. Мемориалът на загиналите войници от Първи и Шести софийски пехотен полк. Архивна снимка. Източник: http://www.lostbulgaria.com/.}

Оказва се, че емоционалното рушене на паметници и политизирането на архитектурата от периода на социализма като цяло не са останали в бурните преходни години от края на ХХ век, а можем да станем свидетели на разрушаване на архитектурно-художествено произведение по политически причини и още по-лошо – на политическо противопоставяне на два мемориални знака от различни периоди на историята ни с целенасоченото намерение да разрушим единия от тях.

Успоредно с политико-емоционалните процеси около монумента в последните няколко години протича и сериозна реконструкция на обществените пространства в комплекса на НДК, което налага бързо вземане на решение относно съдбата на монумента. И точно в този момент се появява идеята за възстановяване на войнишкия мемориал, която спомогна за вземането на общинско решение за „възстановяване на Мемориала на загиналите войници от Първи и Шести софийски пехотен полк и демонтиране и преместване на художествените скулптурни елементи от архитектурно-художествения синтез „1300 години България“ и тяхното реаранжиране“.[6]

Според Общината решението е за преместване, а не за разрушаване. Но преместването на огромната монументална творба е, от една страна, практически невъзможно, а от друга – самата идея за поставянето ѝ на друго място е равносилна на разрушение, защото монументът е проектиран и създаден за това конкретно място като неделима част от целия урбанистичен комплекс на НДК. Той не може да бъде преместен без разрушаване на неговата ценност като част от културната памет на софийската градска среда. Затова дебатът за неговото премахване или запазване е в пряка връзка с цялостната визия на мащабния комплекс на НДК.

Такива монументални знаци като гореописания обаче са здраво вкоренени в паметта на обкръжаващата ги среда. Една от причините за това е успешното им градоустройствено и архитектурно вплитане в материалната градска тъкан. Друга причина – че още със самото им създаване и изграждането на средата около тях, те обвързват ключови за градския пейзаж публични пространства. Изградена е силна пространствена, функционална и обществено-културна връзка, която придава този специфичен заряд (останал и до днес) на повечето градски площади. Именно този „мемориален пейзаж“ (Vukov & Toncheva 2007) след смяната на обществената парадигма се оказа в идеологически вакуум и съдбата му се превърна в център на диспута за „преработката“ на наследството от социалистическото минало.

Един социалистически монумент, изграден едновременно с монумента пред НДК, има съвсем различна съдба и представлява коренно различна ценност в очите на обществото.

Примерът с монумента „1300 години България“ (още известен като „Създатели на българската държава“), гр. Шумен

(скулптор Крум Дамянов, архитекти Георги Гечев, Благой Атанасов, Иван Славов, конструктор инж. Преслав Хаджов),1981 г.

^{Ил. 12. Паметник „Създатели на българската държава“, Шумен. Снимка: Paul Ion™.}

История

Паметникът „Създатели на българската държава“ е издигнат на хълма Илчов баир над град Шумен в периода 1979 – 1981 г. Той е резултат от мащабното юбилейно строителство във връзка с 1300-годишнината на българската държава, което обхваща цялата страна, а град Шумен, поради географското си положение между двете столици на Първата българска държава Плиска и Преслав, е особено силно засегнат. Паметникът е част от цялостната реконструкция на центъра на града, включваща пешеходния подход до него, завършващ в обновения площад пред реконструирания Драматичен театър „Васил Друмев“ и в изцяло обновения пешеходен булевард „Славянски“. Като част от същия ансамбъл една година по-рано е завъшен комплексът „Исторически музей и библиотека”, пешеходно и визуално обвързан с подхода към паметника, както и връзките с близката околност на хълма и разположените там няколко съпътстващи архитектурни обекта (информационен център, кафене), специално изградени успоредно със завършването на мемориала.

Градоустройствено решение и връзка с околната среда

^{Ил. 13. Паметник „Създатели на българската държава“ и град Шумен. Поглед от въздуха. Източник: https://www.pinterest.com.}

^{Ил. 14. Паметник „Създатели на българската държава“. Поглед от въздуха. Източник: https://www.pinterest.com.}

Паметникът „Създатели на българската държава“ е разположен в ос, перпендикулярна на централната зона на град Шумен, на добре видима от почти всички квартали на града точка от Шуменското плато. Той е свързан с града не само визуално, но и чрез система от подходи: автомобилен (който обикаля през Шуменската крепост) и пешеходен (от пешеходната централна улица чрез композиция от алеи и монументални стълби, които се качват зигзагообразно до върха на хълма).

Архитектурно-скулптурен образ и сюжет

Паметникът е пример за новия тип мемориално строителство, изнесено извън центъра на града, развито отвъд обичайния интимен характер на малкия скулптурен паметник и достигащо крупните мащаби на цял архитектурно-скулптурен ансамбъл.

^{Ил. 15. Паметникът отвън. Поглед от запад. Снимка: Никола Михов.}

Създадена е обемна структура от видим бетон, която въздейства по различен начин, когато е възприемана отвън и отвътре. Историята на българската държава е „разказана“ чрез поредица от абстрактни гранитни фигури на български владетели и чрез мозаечни пана, разположени в интериора, които засилват монументалното впечатление за „катедрален храм“. Композиционно паметникът представлява „разрязан“ и „деконструиран“ куб, който е разпаднат на две групи от динамични бетонни блокове (на юг и на север), наклонени под няколко различни ъгъла и формиращи флуидно вътрешно пространство, в което са разположени скулптурите и мозайките. Контрастът между масивните, на вид груби и монолитни бетонни обеми отвън и разбитото, разнообразно, а в зоната с мозайките дори цветно пространство вътре, е отчетлив и умишлено търсен.

^{Ил. 16. Паметникът отвътре. Снимка: Никола Михов.}

Монументът е резултат от конкурс, в който екипът на Крум Дамянов побеждава с идеята да създаде структура, която символизира мощта и развитието на българската държава. Ето защо бетонните тела са в постоянна нестабилност, те се „издигат“ от земята, за да достигнат вертикална позиция и създават усещането за динамичен растеж. Историята на българската държава е разказана чрез четирите основни скулптурни групи: „Хан Аспарух“, „Хановете“, „Княз Борис“, „Цар Симеон с воините и книжовниците“, както и чрез трите мозаечни пана: „Победителите“, „Покръстването“ и „Кирил и Методий“. Тук за пръв път се акцентира върху неславянския произход на българите, което по онова време влиза в противоречие с официално изтъкваната кръвна връзка на България със славянска Русия.

^{Ил. 17. Скулптурните групи „Хан Аспарух“ и „Княз Борис“. Снимка: Павел Господинов.}

Съвременно отношение

Днес паметникът „Създатели на българската държава“ е неделима част от силуета на град Шумен. Въпреки че е част от монументалното строителство на комунистическия режим, което би трябвало да го натоварва с негативно обществено отношение, „Паметникът“ (както жителите на Шумен го наричат галено, сякаш други паметници в града им не съществуват) се радва на всеобщо одобрение и се е превърнал в нещо много близо до символ на Шумен. Той е добре поддържан и обгрижван и е място за образователни посещения и беседи, както и задължителна спирка за чужденци и гости на града. А пешеходният достъп с неговите 1300 стъпала представлява обичаен спортен маршрут за шуменци, които целогодишно качват „Стълбите“ за здраве.

^{Ил. 18. Състезание за пешеходно изкачване на 1300-те стъпала до паметника „Създатели на българската държава“ в Шумен, юни 2016 г. Източник: http://www.kmeta.bg.}

Въпреки че е на пръв поглед агресивен и антиконтекстуален жест, и въпреки че в първите години след създаването си е критикуван за абстрактност и непонятност от широките обществени маси, „Паметникът“ в Шумен се оказва не само добър архитектурно-скулптурен проект, но и успешен обществен експеримент, надмогнал политическото поляризиране и негативизма, от които страдат повечето монументи от периода на социализма.

^{Ил. 19. Паметникът и градът. Източник: https://www.pinterest.com.}

Днес монументите представляват значими архитектурно-градоустройствени факти в постсоциалистическия български град, които не могат просто да бъдат изтрити заради неудобна идеология. Оказва се също, че дебатът за социалистическите монументи в България е всъщност дебат за бъдещето на ключови обществени пространства в постсоциалистическия български град, а това е дебат далеч над идеологическо ниво.

Така например страстите около Паметника на съветската армия в София (за и против неговото местене, поредицата изрисувания с техния обществен отглас) и неслучилият се конкурс за Княжеската градина (инициатива от 2011–2012 г., обществено обсъждане през 2013 г.) доказаха, че не може да има спокоен и конструктивен дебат за градината, докато не се реши въпросът с паметника. Той се оказва определящ за нея, а не обратното. Подобна е ситуацията и с пространството пред НДК, където разпадащият се монумент „1300 години България“ е нерешен проблем за преустройството на парка.

За друга част от постсоциалистическите публични зони идеологическият вакуум доведе до рязък спад в обществената активност. Такива са примерите на „Братската могила“ в Пловдив и Парк-паметника на Българо-съветската дружба във Варна. Въпреки непосредствената близост на паркова среда и при двата комплекса (а във Варна дори и морето е близо и има гледка към него от могилата, на която е монументът), зоните на тези монументални ансамбли остават встрани от днешната градска активност. Така липсата на спонтанен интерес – или пък целенасоченото избягване на знаците от миналото – води до обезлюдяване на градски зони, които иначе притежават потенциал за атрактивност.

Глобализираният български град?

Подмяната на социалистическия модел с капиталистически през 90-те години на ХХ век стартира процес на трансформация на постсоциалистическите общества и икономики, който цели приобщаване към „европейския“ модел. В резултат на това редица градове, особено в Източна Европа, са изправени пред предизвикателството да се пригодят към нов, различен обединено-европейски разказ за тяхната идентичност. Това, от своя страна, допълнително засилва желанието за отричане на социалистическото минало и неговото определяне като „лошо“ и „срамно“, което така или иначе битува като рефлекс още в годините на прехода. Така българският постсоциалистически град изпада в (късна) криза на идентичността. А именно публичните градски пространства, натоварени със социалистическа идеология чрез множеството монументи в тях, се превръщат в бойни полета за нова идентичност.

Тази битка обаче може да приключи щастливо. Но не чрез игнорирането или изтриването на идеологията от обществените пространства, а чрез тяхното десакрализиране. Тук под „сакрализация“ се има предвид идеологическият заряд, свързан със социалистическия режим, който носят отделни обекти и публични пространства. Съответно под „десакрализация“ разбираме процесът, при който тези места се „освобождават“ от този заряд и постепенно придобиват нов смисъл в постсоциалистическия български град. Не става въпрос за премахване или изтриване на връзката с режима. Това не може да бъде реално направено (доказва го досегашният опит), а и не е нужно, защото в един момент тя ще се окаже ценна смислова връзка с миналото, особено за поколенията след нас. По-скоро става въпрос за процес на преосмисляне и пресемантизиране, при който тези пространства се приспособяват за нови градски практики (по примера на Паметника на съветската армия в София и Паметника в Шумен). Така „социалистическата“ градска тъкан, в т.ч. и монументалният ѝ пласт, се осмисля като един от разнородните елементи на постмодерното градско пространство, като свидетелства за историческото минало, вписани в градската памет.

Десакрализирането на монументите и изобщо на идеологически натоварените публични пространства дава на съвременния постсоциалистически български град онзи дух на непринуденост и хетерогенност, който най-успешно ще му помогне да прекрачи в полето на глобалния хетерополис. Съвременната култура все по-активно се опитва да ни убеди, че хетерополисът може да се окаже най-успешният досега модел за съвмествяване и „възраждане“ на местната специфика в глобален контекст, за създаване на „глобалната локалност“, която ще ни спаси от кризата на идентичността.

Ако приемем, че глобализираният, хетерогенен съвременен град е най-жизнената, устойчива и адаптивна урбанистична форма в момента, тогава какво се случва със социалистическите архитектурни слоеве, натрупани в един такъв, но в добавка и постсоциалистически град? Те стават неделима част от неговото многообразие и колкото и да са политически некомфортни на моменти, не можем да получим пълноценен град, ако просто ги изключим. Онова, което прави града от бившия Източен блок с една стъпка по-интересен и многообразен от „западните“ му аналози, е именно този допълнителен слой на социалистическата архитектура. Той е редно да се смеси с всички останали – с античните руини, с националния неоромантизъм, с вносната еклектика, със строгия модернизъм и заедно всички те да формират колорита, „глобалната локалност“ на съвременния български град, който комбинира успешно всичко – настоящето и паметта за миналото с всичките му болки и триумфи.

 

Библиография

Василева, Анета, Емилия Кълева. 2013. „Българският постсоциалистически град. Трансформация на публичното пространство: глобализация и идентичност“, Критика и хуманизъм, 42 (1-2), 95-108.

Коева, Маргарита. 1985. Метод за системно изучаване на архитектурното наследство. Дисертационен труд за присъждане на научната степен „доктор на архитектурните науки“.

Jencks, Charles. 2011. The Story of Post-Modernism. Chichester: John Wiley & Sons.

Vukov, Nikolai, Svetlana Toncheva. 2007. “Town Squares and Socialist Heritage: the Reworking of Memorial Landscapes in Post-socialist Bulgaria”. In: Schröder-Esch, Sebastian, Justus Ulbricht (eds.). The Politics of Heritage and Regional Development Strategies. Actors, Interests, Conflicts. HERMES Project, vol. 2. Weimar: Bauhaus-Universitӓt, 121-136.

Wilson, Colin St John. 2007. The Other Tradition of Modern Architecture. The Uncompleted Project. London: Black Dog Publishing.

---

[1] По израза на Колин Сейнт Джон Уилсън, който приписва основна заслуга за налагането на принципите на „ортодоксалния“ модернизъм на Льо Корбюзие. Вж. Wilson 2007.

[2] Сияйният град (фр. La Ville Radieuse) е програмен проект за градоустройството на ранния модернизъм. Създаден е от Льо Корбюзие през 1924 г. и е един от най-влиятелните урбанистични модели на модерната архитектурна мисъл на ХХ век. Предвижда свободна застройка в паркова среда, групиране и редуване на функциите, много слънце и светлина за всяко жилище.

[3] По смисъла, заложен от Маргарита Коева (Коева 1985).

[4] Авторски колектив: околно пространство и подземен търговско-комуникационен център – ръководител арх. Атанас Агура с колектив от КИПП „Софпроект“; паркоустройство и озеленяване – ръководител арх. Валентина Атанасова с колектив от КИПП „Софпроект“; главна сграда на НДК – ръководител арх. Александър Баров, арх. К. Костов и колектив от КИПП „Главпроект“.

[5] Авторски колектив: скулптор Валентин Старчев, арх. Александър Баров, арх. Атанас Агура, арх. Владимир Роменски, арх. Александър Брайнов, инж. Румен Младжов.

[6] Решение № 842 на Столичния общински съвет от 18.12.2014 г. (http://www.sofiacouncil.bg/content/docs/c_f33813.pdf, посетен на 13.06.2017 г.).

---

Биографична справка

Арх. Анета Василева е защитила докторска дисертация на тема „Българската архитектура през втората половина на XX век. Външни влияния и развитие на идентичността“ (2017) в катедра „История и теория на архитектурата“, Университет по архитектура, строителство и геодезия – София. Член на What Association, член на екипа на проекта ATRIUM (Architecture of Totalitarian Regimes of the XX Century in Urban Management) на Националния институт за недвижимо културно наследство.

Арх. Емилия Кълева е защитила докторска дисертация на тема „Опазване на архитектурното наследство на България от втората половина на XX век“ (2017) в катедра „История и теория на архитектурата“, Университет по архитектура, строителство и геодезия – София. Член на ICOMOS България, ръководител на проекта ATRIUM (Architecture of Totalitarian Regimes of the XX Century in Urban Management) на Националния институт за недвижимо културно наследство.