РЕЗЮМЕ: Статията представя как се изгражда героичният образ на „революционната“ и „демократичната“ младеж в социалистическите поетични и художествени произведения. Анализът е базиран върху изследване на партизанска и революционна поезия от 30-те и 40-те години и на поезията от периода на социалистическия реализъм, възпяваща социалистическото строителство от втората половина на 40-те и от 50-те години, както и на художествени произведения – живопис, графика, скулптура, създадени през 50-те години (също в стила на соцреализма), но изобразяващи партизанското движение в България и социалистическото строителство. Периодът на създаването на изследваните произведения е разположен на границата на две политически епохи, когато идеализмът и романтизмът на революционното творчество (до средата на 40-те години) се трансформира в догматично структуриран метод на соцреализма след установяване на социалистическата власт в България. Изследването търси връзка между езика и образността в поезията и изкуството от посочения период и обръщенията на Георги Димитров към младежта от 30-те и 40-те години.
Всички произведения в анализа са обединени от съдържанието им, представящо младежите в героична светлина. Образът на „борците за мир“ и „борците срещу фашизма“ е изграден върху представите за (мълчаливо) мъченичество, саможертва и безсмъртие на героите. „Строители на социализма“ или т.нар. „герои на трудовия фронт“ са представени чрез основните им черти като ентусиазъм, младежка енергия, вечна младост, единство. Други аспекти от героичния образ на младежите са представите за тях като „авангард“, като „вечните млади“, и като вечно стремящи се към самоусъвършенстване.
КЛЮЧОВИ ДУМИ: героизъм, младост, социалистически реализъм, революционна/партизанска поезия, социалистическо строителство, революционна борба, Георги Димитров
THE IMAGE OF THE “HEROIC YOUTH” IN THE POETRY OF THE BULGARIAN LEFT FROM THE 1930s AND 1940s AND IN THE ART OF SOCIALIST REALISM FROM THE FIRST DECADE AFTER 1944
Yana Yancheva
ABSTRACT: The article shows how the heroic image of the “revolutionary” and “democratic” youth is constructed in socialist poetry and artworks. The analysis is based on a study of partisan and revolutionary poetry from the 1930s and 1940s and poetry from the period of socialist realism, describing the socialist construction in the late 1940s and 1950s, as well as of artworks – painting, graphics, sculpture, created in the 1950s (also in the style of socialist realism), but depicting the partisan movement in Bulgaria and socialist construction. The period of creation of the researched works is situated on the border of two political epochs, when idealism and romanticism of revolutionary creativity (until the mid-1940s) was transformed into a dogmatically structured method of socialist realism after the establishment of the socialist rule in Bulgaria. The research finds a connection between the language and the imagery in poetry and art from that period and Georgi Dimitrov’s addresses to the youth in the 1930s and 1940s.
What is common to all the works subject to analysis is their content, representing the young people in a heroic light. The image of “fighters for peace” and “fighters against fascism” is built on the notions of (silent) martyrdom, sacrifice and immortality of the heroes. The “builders of socialism” or the so-called “heroes of the labor front” are represented by their basic features such as enthusiasm, youth energy, eternal youth, unity. Other aspects of the heroic image of the young people are their being perceived as “avant-garde”, as “eternally young”, and as eternally aspiring for self-improvement.
KEYWORDS: heroism, youth, socialist realism, revolutionary/partisan poetry, socialist construction, revolutionary struggle, Georgi Dimitrov
В настоящата статия представям как се изгражда героичният образ на „революционната“ и „демократичната“ младеж в социалистическите поетични и художествени произведения. Анализът е базиран върху изследване на партизанска и революционна поезия от 30-те и 40-те години, която прославя подвизите и борбите на младите революционери и партизани, и на поезията от периода на социалистическия реализъм, възпяваща социалистическото строителство от втората половина на 40-те и от 50-те години. Направени са също паралели към художествени произведения – живопис, графика, скулптура, създадени през 50-те години (също в стила на соцреализма), но изобразяващи партизанското движение в България и социалистическото строителство. Въпреки че се опира на примери от българската литература и изкуство от средата на ХХ век, текстът не прилага литературоведска или изкуствоведска методология в анализа, а използва поетичните текстове и художествените изображения като фактологически документи в изследването на социалистическите идеологически внушения при изграждането на героичния образ на младежите, живели в периода на границата на две политически епохи.
В изследването предлагам една различна перспектива, която търси връзка между езика и образността в поезията и изкуството от посочения период и обръщенията на Георги Димитров към т.нар. от него световна и българска „демократична“ или „революционна“ младеж от 30-те и 40-те години (в качеството му на лидер на БКП и лидер на Комунистическия интернационал от 1934 г. до 1943 г., и на български министър-председател от 1946 г. до смъртта му през 1949 г.). Изборът на този подход е мотивиран от идеята, че напътствията, поученията и поръченията на „Вожда“ към младежите отразяват характерни за социалистическата идеология и реторика патос, канонична рамка и идейна платформа, които оказват съществено въздействие върху изграждането на образността в художествените и поетичните произведения от изследвания период. Той не е нито единственият, нито най-влиятелният и оригинален идеологически лидер на своето време, който се обръща към „народната“ или „интернационалната“ младеж. Но в качеството си на дългогодишен председател на Комунистическия интернационал, напътствията на Димитров, изискванията му към младите хора, от една страна, очертават пътя, който те са призовани да следват, за да постигнат партийната и идеологическата мечта. От друга страна, чрез тези напътствия и поръчения, той задава и структурира качествата, на които се очаква те да отговарят, за да доведат до край поставените им задачи. Тези качества са залегнали и отразени в партизанската и революционна поезия от 30-те – 40-те години и в изкуството на социалистическия реализъм след 1945 г. и оформят героичния образ на „революционната“ младеж.
Всички произведения в настоящия анализ са обединени от тяхното съдържание, представящо младежите в героична светлина. Първата основна тема е посветена на техния образ като борци за мир и борци срещу фашизма, изграден върху представите за (мълчаливо) мъченичество и безсмъртие на героите, за революционен дълг и чест, и за тяхната саможертва. Втората част от анализа разглежда героизма на младежите – строители на социализма или т.нар. герои на трудовия фронт, и основните черти на тези образи (ентусиазъм, младежка енергия, вечна младост, единство). Акцентът е поставен върху изобразяването на строителството на Димитровград като въплъщение на младостта. Други аспекти от героичния образ на младежите, които също могат да бъдат открити в насоките на Георги Димитров, са представата за тях като „авангард“ или като „вечните млади“, както и изискването към тях да се стремят към самоусъвършенстване. Накрая отделям внимание на разпространената представа за „мъжествената“ същност на младежката борба. Периодът на създаване на изследваните произведения се разполага между 30-те и 50-те години, на границата на две политически епохи, когато идеализмът и романтизмът на революционното и пролетарското творчество (до средата на 40-те години) се трансформира в догматично структуриран метод на соцреализма след установяване на социалистическата власт в България.
По въпроса за социалистическия реализъм
Преди да премина към разглеждането на образа на младежта в българската поезия и изкуство общо през периода от 30-те до 50-те години на ХХ век, бих искала да спра вниманието си на проблема за социалистическия реализъм. Появил се за първи път през май 1932 г., терминът се свързва с културно-идеологическия проект на съветската власт за „унифицирането на различните художествени течения в единна естетическа доктрина и концентрацията на всички „признати“ автори на художествени произведения в един творчески съюз“ (Дойнов 2008: 13). Терминът е утвърден окончателно през 1934 г. по време на Първия всесъюзен конгрес на съветските писатели. На него социалистическият реализъм е определен като „тотален творчески метод – общ за всички членове на съюза и водещ за цялата съветска литература“ (Дойнов 2008: 14) и като такъв той е включен в устава на новоучредения писателски съюз (Дойнов 2011: 33). Подобна е историята на социалистическия реализъм и в изобразителното изкуство (Попов 2008).
В България през периода на социализма някои критици и историографи (Генов 1973; Аджиев 1985) припознават като соцреалистически автори като Димитър Полянов, Христо Смирненски, Гео Милев, работили много преди възникването и формулирането на метода. Съществуват колебания и при определянето на разпознаваеми леви автори, творили преди 1944 г., като Никола Вапцаров, Георги Караславов, Крум Велков, Орлин Василев, Христо Радевски, Младен Исаев и др. За тях, например, критикът Пенчо Данчев казва, че в творчеството им съществуват само „сериозни елементи на социалистическия реализъм“, но те не са „завършени“ социалистически реалисти (Данчев 1948). От друга страна, за българските „партизански“ и „революционни“ поети от 30-те и 40-те години се твърди (например от автори като Христо Радевски, Васил Колевски и Кръстьо Генов, че са повлияни или последователи на социалистическия реализъм още след възникването му като „метод“ (Радевски 1945: 768; Колевски 1979: 9; Генов 1973). Действително, тези творци са идентифицирани от българската социалистическа критика и историография именно през призмата на този метод.
Днес критиката отново обръща поглед към социалистическия реализъм, опитвайки се от дистанцията на постсоциалистическия преход да очертае неговите принципи, граници, характеристики и употреби (Вачева, Ефтимов, Чобанов 2004-2006; Дойнов 2008; Дойнов 2011). Поредицата „Литературата на НРБ: История и теория“ например, издавана от едноименната програма към департамент „Нова българистика“ на Нов български университет, предлага съвременен анализ и нов поглед към литературата в България от този период. Представена най-последователно от възгледите на литературоведа Пламен Дойнов, съвременната критика възприема т.нар. революционна (борческа) и партизанска поезия от 30-те и 40-те години на ХХ век като „предвестници“ на соцреализма, докато поезията и изкуството, възпяващи социалистическото строителство от 40-те и 50-те години, безапелационно попадат в категорията на соцреалистическите произведения. Според този възглед, социалистическият реализъм е наложен като основен метод в българската литература и изкуство след 1944 г., с пряко пренасяне на модела, установен в Съветския съюз през 30-те години. След налагането на социалистическата власт в България, соцреализмът е обявен за официална държавно-естетическа доктрина и единствен допустим метод в литературата и изкуството.
Както отбелязва Пламен Дойнов, „социалистическият реализъм всъщност е политическа доктрина, която в България се налага окончателно едва с (...) реалното утвърждаване през цялата 1947 г. на еднопартийната комунистическа диктатура. Както показва и съветският исторически пример, триумфът на соцреализма е пряко свързан с победата на тоталитарната революция, с укрепването на култа към комунистическия вожд и с установяването на тотален държавно-партиен контрол върху литературната публичност. Преди тази победа, преди това укрепване и този контрол можем да говорим по-скоро за „предвестници“, „начала“ или „първи елементи“ на социалистическия реализъм, но не и за разгърнала се стройна доктрина, гарантираща собствената си наличност чрез прякото влияние на дискурса на властта върху почерци и езикови поведения“ (Дойнов 2008: 27). Той разглежда социалистическия реализъм „в режима на употребите на литературата“ и така разкрива „играта между език и власт“ (по Евгений Добренко), като показва разнородните същности на метода – някои в съзвучие, а други – изплъзващи се на официалния дискурс на властта.
За историческото възникване на българския социалистически реализъм изследователят пише така: „Израснал върху литературно-идеологическата основа на левия авангард (персонифициран от Гео Милев, Ламар, Николай Марангозов и др.), лявата класика (колебливо разпознаваема в Димитър Полянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др.) и пролетарската литература от 30-те години (с нейните класицистични елементи в творчеството на Христо Радевски, Младен Исаев и др.) българският соцреализъм възниква като колониално изкуство, пряко повлияно от метрополията (СССР и съветската литература)“ (Дойнов 2008: 24-25). А Владимир Янев подчертава, че пролетарските творци от 30-те години са „по-тясно обвързаните с разбирането за класово-партийната същност на литературата...“ (Янев 2008: 255).
В настоящия анализ примем тезата на Пламен Дойнов, че социалистическият реализъм възниква в българската литература и изкуство едва след установяването на социалистическо управление в страната, тъй като съм съгласна с твърдението, че този подход е неразривно свързан с тоталитарния режим и установяването на тотален държавно-партиен контрол върху изкуството, литературата и живота на индивидите.
Пламен Дойнов формулира детайлно основните принципи и задачи на социалистическия реализъм в литературата и като цяло (Дойнов 2008; Дойнов 2011: 37-41). Някои от тях са свързани с изискването за прилагане на изцяло партиен или класов подход при изграждането на сюжетната линия и персонажите, и с необходимостта за достъпност и яснота на текстовете/произведенията (Дойнов 2008; Дойнов 2011: 40-41). Идентични принципи на метода посочва и Чавдар Попов за изобразителното изкуство (Попов 2008). Тук ще спомена задачата на социалистическия реализъм да прояви своята преобразяваща сила, т.е. педагогическа функция – превъзпитаването на „новия човек“. Другата задача Дойнов формулира така: „да показваш този живот, но в бъдеще социалистическо време“ (Дойнов 2008: 21). Тя е свързана с принципа, определен като „исторически оптимизъм“, който отразява „действителността в развитие“ или „настоящата реалност“, отправила се към „светлото бъдеще“. Тази задача е свързана най-вече с отразяването на процеса на „социалистическо строителство“, с победата на „новия строй“ или на „новия човек“.
Принципът за героичността в сюжетите засилва възпитателната функция на метода и подпомага изграждането на героичен пантеон на социалистическия строй. Той е запълнен от персонажи, които са ярки и вдъхновяващи с примера си, и същевременно са типични, изобразяващи обичайни и присъстващи във всекидневието образи. Още със самото възникване на метода е формулиран образът на главния герой (персонаж) на произведението, който винаги е положителен образ и човек, „организиран от процесите на труда“ (по Максим Горки) (Данчев 1948; Дойнов 2008: 21). Следователно социалистическият реализъм се задължава да отразява в литературата и изкуството трудовия живот като проявление не само на настоящето, но и на желаното и възможно бъдеще. По този начин принципът за героичността е обвързан с принципа за „историческия оптимизъм“ и със задачата за възпитаване на новия човек. Счита се, че не е възможно „светло бъдеще“ без героизъм, без героично преодоляване на външни и вътрешни препятствия. Самите герои са идеално въплъщение на „новия социалистически човек“ и са превърнати в примери за подражание, които поставят нови стандарти в работата и трябва да вдъхновяват и да стимулират всички останали към самоусъвършенстване и героична саможертва.[1] Като основна черта на героите е изтъкната младостта, защото „младостта е гаранция за сила – физическа и духовна, а именно сила е необходима на работниците да преодолеят всички препятствия в името на новия строй...“ (Гаджева 2012: 45).
Образът на българската младеж и разбиранията на Георги Димитров за нея
Многобройните речи, обръщения и приветствия на Георги Димитров към „световната демократична“ или „народната младеж“ в България са публикувани на български в отделен том „За младежта“ (Димитров 1946). Те са писани в периода на коминтернската му дейност и по времето, когато е министър-председател на страната. В тях той използва следните определения: българска (антифашистка) демократична младеж, борческа отечествено-фронтовска младеж, младото поколение на трудещите се и др. Димитров многократно посочва основните задачи, които трябва да очертаят пътя на младите хора. Това са задачи-поръчения, чието изпълнение е изисквано от „вожда“, „партията“, „пролетариата“ или „народа“, а младежта е призвана да ги следва. (Самият Г. Димитров се колебае във формулирането им – понякога ги определя като „задачи“, а в други изказвания – като „условия“ за изпълнение на задачите.) Като цяло тези изисквания композират образа на „героичната младеж“ и впоследствие се възпроизвеждат в литературата и изкуството. Те гласят: „1. Крепко единство на антифашистката демократическа младеж, без разлика на партийна принадлежност; единство между работническата, селската, занаятчийската и учаща се младеж. 2. Активна борба за укрепване на демократичния режим у нас...; 3. Активно участие във възстановяването на народното стопанство и за неговото развитие на демократични основи в полза на народа. 4. Упорита работа над себе си за повдигане на своята култура, професионална квалификация и политическо възпитание като строители на нова ОФ-ска България. 5. Безпределна любов към своя народ и непримиримост към народните врагове...“ (Димитров 1946: 6–7).
Младежта „в борбата срещу фашизма“
На първо място, Георги Димитров натоварва световната младеж и българската в частност с отговорността за „установяването на мира в света“ чрез решителна и непоколебима борба.[2] Тази задача формира образа на младежите – борци за мир и в нея е заложена основната черта на „героичната“ младеж – решителност и непоколебимост в борбата за мир, непримиримост и „безпределна любов към своя народ и родина“. В изказванията си от 1935 г. пред Шестия конгрес на Комунистическия младежки интернационал Георги Димитров многократно представя младежите като героичната жертва, паднала в борбата срещу фашизма, както във физическата война, така и в идеологическата – „зверски погубени“, „лишени“ от права, „милитаризирани“ за нуждите на фашизма, превърнати в „послушни роби на финансовия капитал“ (Димитров 1946: 39-44). Тази представа е доминираща в революционната и партизанската поезия, както ще покажа по-долу.
Образът на „младите герои в борбата срещу фашизма“ или в борбата за свобода и справедливост заема централно място в революционната поезия от 30-те и 40-те години на ХХ век и в изкуството от 50-те години. В поезията те са представени така:
„Напред към подвизи, другари, ний старий свят да разрушим... Да сринем граничните колове. Да стане целий свят една страна... Напред през урви и чукари, днес ний нов път да провървим, напред към нов живот, другари... Напред, да смажеме тирана... Напред, пред дълг и свободата... И с всички средства, труд и воля, и с жертви, ако трябва, на светлий строй основи да положим.“ (Йосиф Йосифов, „Марш на младите борци“, 1935 г.)
„Със оръжие в ръката/ тръгнали сме ние днес/ да спечелим свободата/ на народа ни злочест.“ (Христо Горов, „Химн на бригадата“, 1944 г.)
„Те тръгнаха със бодра песен... за идеала си чудесен/ живот и младост да дадат!“ (Христо Козлев, „На народните партизани“, 1944 г.)[3]
„...Ний идем – бодри партизани,/ народни верни синове!/ ...Вървим през нощи и засади/ със бойни шмайзери в ръце./ Как волно е в гърдите млади/ на партизанското сърце!“ (Младен Исаев, „Шумете дебри и балкани“, май 1944)[4]
Цитираните произведения принадлежат към жанра на революционния марш. Неговото създаване е свързано с осъществяване или преживяване на даден подвиг (в конкретните примери това е поход, влизане в бой, щурм и т.н.) от страна на художествения персонаж. Той често е обобщен образ на „колективното ние“, чиято основна характеристика е героичността на младите борци, утвърдена чрез тяхната непоколебимост, устрем и непоклатима вяра в победата („тръгнали сме ние днес/ да спечелим свободата“, „на светлий строй основи да положим“, „...Стотици жертви ще дадем –/ фашизма ще да погребем;/ След тежка кървава борба, ще грейне наща свобода“); и в настъпването на по-доброто време („нови, светли дни“, „напред към нов живот“). Неслучайно в революционните маршове младежкият плам, твърдостта, непоколебимостта и доблестта в ситуация на битка са изобразявани като песен (кънтящ младежки марш), която преодолява твърдостта на стените каменни студени, на мрачните затвори. Така героите в маршовете са представени като кънтящи – „сриващи стария свят“, пеещи „бодри песни“, волни.
Подобни емоции се откриват и в изкуството, но от по-късен период. Например в картината на Марко Бехар „Партизанска колона“ от 1948 г., където устремът на героите е изобразен чрез развяното червено знаме на преден план и многолюдната, (нереалистично) плътна, непреодолима и победна редица на партизаните под него. В скулптурата на Крум Дерменджиев „Млади партизани“ (1951) (ил. 1) лицата на партизаните изразяват устрем, непоколебимост, твърдост, увереност в победата и в „светлото бъдеще“.
 |
 |
| Ил. 1. Крум Дерменджиев, „Млади партизани“, 1951 г. | Ил. 2. Валентин Вълев, „Краят на битката“, 1947 г. [5] |
В партизанската поезия (например Овадия 1948, Пейков 1945 и др.) партизаните са сравнявани с хайдути и възрожденските революционери. Затова тяхната борческа чест е заклета в името на героичните предци – Левски, Ботев, Караджата и т.н., или в името на майката страдалница като индивидуален образ или като персонификация на родината или на народа:
„Те тръгнаха със знаме на бликнала младост,/ с пушки, пищови на тежка борба,/ те пръснаха мрака, донесоха радост,/ на стари хайдути с завета горещ. Не свели главите пред фашизма бесен, а гордо вдигнали чела,/ подели на Ботев бунтовните песни, вдигат народа на смела борба.“ (Иван Пейков, „Те тръгнаха“, 1945 г.)
Наш’ та песен веч се носи,/ навред по земята,/ ний вдигнахме духа робски,/ като Левски, Караджата./ Млади сили бликат буйно,/ във протест народен,/ в боя смели огнеструйни,/ нас ни пътя Ботев води.“ (Иван Пейков, „Партизанска песен“, 1945 г.)
„...Чувствам, майко, твоята мъка,/ твоята омраза в мене кипи.../ Аз тръгнах с моите братя герои,/ за тебе, за целия народ, да сринем туй робство позорно/ и да тласнем страната във възход.“ (Иван Пейков, „Ти плачеш, майко“, 1945 г.)
„С духът крилат на Караджата,/ на нова епоха с кръвта,/ стиснал оръжие в ръката,/ пише с кърви свобода!“ (Иван Пейков, „Борба“, 1945 г.)
Партизанското движение се възприема като идеологическо продължение на националноосвободителните борби. Партизаните, т.е. новите борци, се борят срещу „фашизма бесен“, който се идентифицира с робство, мрак, мъка, тежко бреме.
Съществен елемент на партизанската поезия е идеята за саможертвата, която изпъква във всички цитирани дотук примери. Саможертвата има няколко проявления. В едни произведения тя е свързана с раздялата с живота и младостта в името на свободата:
„Аз с болка мисля, мисля за смъртта,/ ... Гърдите ми изпълва мъка, страх:/ та аз не съм живял, не съм обичал?/ Ще ме убият, а съм още млад! ... Аз боря се, аз боря се сега/ и младостта си няма да пожаля!“ (Давид Овадия, „Край огъня“, 1948 г.)
„В ръцете им жив няма да се дам!.../...За тебе, свобода,/ умирам млад...“ (Давид Овадия, „Раненият партизанин“, 1948 г.)
„Когато в кърви и пот облян/ срещам куршумения ад,/ тогава с твоята бойна песен –/ на цял народ песента –/ с пушка в борбата унесен,/ готов съм с усмивка да умра.“ (Иван Пейков, „Когато“, 1945 г.)
Тази тенденция е силно застъпена и в изкуството през целия период на социалистическия реализъм. Пример за това са картините „Ятачка“ на Ненко Балкански от 1945 г., изобразяващо младото, но мъртво тяло на убитата ятачка, „Убит“ (1940) и „Партизанска песен“ (1959) на Илия Петров, и още много от по-късен период като „Разстреляни въстаници“ (1963) на Найден Петков, „На живот и смърт“ (1971) на Никола Мирчев и др.
В други стихотворения саможертвата е интерпретирана като пренебрегване на майчината любов и семейството в името на борбата за свобода:
„Няма да се върнеш,/...няма да прегърнеш твойта дъщеря./ Няма нежни думи да й кажеш ти./ Враг разби с куршуми твоите гърди.“ (Давид Овадия, „Тази ясна вечер“, 1948 г.)
„Ний оставихме вкъщи, майки и братя,/ и в боя презряхме смъртта,/ за нас дом е балканът просторен, гората,/ а майка любима – нощта.“ (Давид Овадия, „Синове на нощта“)[6]
Важен акцент също е отхвърлянето или лишаването от любовта на любимата жена в името на борбата за свобода:
„Раздялата ни дълго продължи.../ Но нашата победа, чувствам, иде./ Ех, искам да остана само жив/ и моето момиче пак да видя.“; „Той се смее и прегръща с две ръце/ не момиче, а картечница еМ Ге.“ (Давид Овадия, „По пътеката отрядът се завръща“, 1948 г.)
„...Кога врагът те подгони,/ ти замина, не простена.../ И остави майка клета,/ първата любов Румяна.../ Сърце мъжко – женски ласки/ колко много го обвързват.“ (Иван Пейков, „Ей, гората се разлисти“, 1945 г.)
Саможертвата във всичките ѝ изброени аспекти се възприема също като акт на чест и доблест. Партизанските стихове, въплъщаващи идеята за саможертва в името на народа или свободата, отразяват призива на Георги Димитров за „безпределна любов към своя народ и непримиримост към народните врагове“ (Димитров 1946: 6-7). Саможертвеният характер на борбата издига „любовта към свободата и народа“ (Овадия 1948) в най-възвишен идеал. Животът и любовта на близките губят стойност без свобода, но не индивидуалната свобода, а свободата на народа. Така в партизанската поезия винаги се придава по-висока стойност на колективния характер на любовта и на свободата.
Доминиращ аспект от героичния образ на младите борци е идеята за тяхното мъченичество. В изкуството то е изразено чрез изобразяването на изтезания или разстрела на арестувани партизани, нелегални и сподвижници. Изобразените герои внушават спокойствие, твърдост, непреклонност, благородство пред изтезанията и смъртта.
Ил. 3 Елена Панева, Петър Доев, „Разстрелът на Йорданка Чанкова и другарката ѝ Катя Георгиева (Николина)“, 1953 г.
Картина на Елена Панева и Петър Доев (ил. 3) представя разстрела на Йорданка Чанкова и нейната другарка Катя Георгиева (Николина). Изобразеното действие се развива през нощта, а жандармеристите са в сянка, т.е. невидими и анонимни, което трябва да подскаже незаконната и неморална същност на разстрела. Младите партизанки са осветени от фенерчетата, т.е. образите им внушават, че те се заявяват пред враговете смело и открито със своето име и убеждения. Лицата на всички персонажи в картината изразяват твърдост и непоколебимост, но като че ли тези емоции имат различен характер при момичетата и при жандармеристите. При мъжете те произлизат от потискането на тяхната емоционалност и от силата, която властта им дава (изразени чрез смръщени очи, сковани челюсти, властова позиция с ръцете на гърба, безразличие при пушещите). Непоколебимостта в лицата на момичетата се отличава с мекота и откритост. Раменете им са изправени, с което заявяват смелото приемане на смъртта. Очите им са широко отворени, но те не изразяват страх, а смирение пред съдбата им, увереност в справедливостта на борбата и гордост от изпълнения дълг. Момичетата са се прегърнали, показвайки емоционална близост, подкрепа и съпричастност, докато жандармеристите са свързани единствено по силата на своята служба. Така на емоционално ниво картината изобразява противопоставянето между младите боркини и техните палачи.
Ил. 4. Петър Доев и Елена Панева-Коцева „Разпит на Антон Иванов“, 1952 г.
По-долу ще цитирам някои от най-популярните стихове на „поети-партизани“, принадлежащи към жанра на елегията. Те са създадени в памет на загиналите бойни другари и изграждат представата за тях като млади борци – мъченици. В тях също основен момент е непоколебимостта, твърдостта и безстрашието пред смъртта и мъченията. Например, стихотворението на Давид Овадия „Разстрел“ (1948):
Изчезнали във ямата седмина,
безмилостно разстрелял ги врагът.
Загледан във небето тъмносиньо,
мълчал младеж и чакал свойта смърт.Нарочно го оставили последен.
Агентът се до него приближил
и мрачно във очите го погледнал:
– Къде са партизаните, кажи!Кажи, къде са те – и ще живееш...
Зад него зеел гроб – дълбок и нем.
Но блеснали очите с пламък гневен
и тихо, ясно той отвърнал: „Не!“
Младите революционери са изобразявани като герои в ситуация на разпит, изтезания или разстрел. Като доблестни другари, те изтърпяват всички мъчения или приемат смъртта, но не издават своите сподвижници. Поетът Веселин Ханчев посвещава стихотворението „Най-добрият ученик“ на Атанас Комитов: „Той беше добър ученик. Най-добрият в класа. (...) Беше в час по мъчение. (...) Беше в час по безстрашие. (...) Излезе навън пред дъската. (...) Лицето му беше спокойно и ясно. (...) Но нищо не каза. На всички въпроси отвърна с мълчание... Мълчеше, когато го питаха в класната стая. Мълчеше, когато навън го поведоха. Мълчеше, когато го туриха прав до стената на задния двор. Мълчеше, когато последен звънец удариха пушките. Беше много добър ученик. Мълча и получи отличен в час по безсмъртие.“ Друг емблематичен пример за мълчанието или безмълвието като мъченичество и героичен акт е стихотворението на Веселин Андреев „Балада за комуниста“, посветено на Стефан Минев – Антон, в което изпъква и представата за мъжествената борба, за която пиша по-долу: „Колко дена го били? – Ни дума, ни вопъл, ни стон... (...) бил несломим... Скърцал със зъби нечуто. И как ли без вик издържал? И в злоба безсилна пак били го – диви и зли. В страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил. (...) безмълвен, но горд, величав. „Не човек, а желязо!“ – просъскал агентът фашист. Тихо мъртвият казал: „Не! Комунист!““[7]
Двете цитирани произведения представят две различни концепции за героизма и мъченичеството. Ако първото оставя усещането просто за една изпълнена наказателна процедура, второто отразява страстния сблъсък между бореца и неговите мъчители. У Веселин Ханчев агентите на властта са анонимни, невидими, безстрастни, пасивни, просто изпълнители, а у Веселин Андреев те са присъстващи, емоционално определени – злобни, „диви и зли“, напрегнати и яростни в безсилието си, те са натоварени с негативна морална оценка като „фашисти“ и палачи (чрез описанието на действията им). Героизмът на положителните персонажи в двете стихотворения също е представен чрез различни характери. В първото стихотворение героизмът е изразен като безстрастие, като доброволно освобождаване от емоциите, които биха изложили борбата на риск. Затова героят е спокоен и ясен, той е „най-добрият ученик“. В тези определения се крие представата за смиреност, а повтарящото се акцентиране върху мълчанието отразява освобождаване на образа от всички емоции, които биха възпрепятствали неговата отдаденост в борбата. За разлика от него, персонажът във второто стихотворение въплъщава най-ярко борческата „страст“ на героя, която е изразена чрез напрежение в тялото („Скърцал със зъби нечуто“, „без вик издържал“), чрез яростно противопоставяне на палачите, дори чрез признатата от палачите твърдост на неговия характер („Не човек, а желязо!“). И накрая, чрез оспорването дори на това признание на тяхната слабост и на неговата сила той продължава да се противопоставя, като „гордо и величаво“ заявява своите убеждения и борба, своята политическа принадлежност („Не! Комунист!“). Дори в смъртта си героят държи да изтъкне, че неговата твърдост не се дължи на физическата му сила, а на политическите му убеждения, които го правят силен и непоклатим. Различните характери на героите в двете цитирани стихотворения отразяват и две различни идеи за безмълвието. В първото многократното повтаряне на думите „мълчеше“ и „мълчание“ представят безмълвието като пасивен акт на съпротивление, то е синоним на „не каза“, докато във второто стихотворение безмълвието е активно съпротивление – то е издръжливост и напрягане на всички сили („Ни дума, ни вопъл, ни стон... (...) бил несломим... Скърцал със зъби нечуто. И как ли без вик издържал?... безмълвен, но горд, величав.“).
В двете цитирани стихотворения и в други произведения от елегичния жанр представата за мъченичество е неразривно свързана с идеята за безсмъртието в героизма и в борбата. Ето още примери за образа на безсмъртния герой:
„Той знае – след малко ще дойде палачът... трупът му бездушен ще висне сред здрача... днес твойте съвети достойно ще светят, че ставаш безсмъртен, другарю Йордан...“ (Кирил Маджаров, „Йордан Лютибродски“, 1936 г., посветено на бойния му другар.)[8]
„И мъртви, живи сте вий, борци,/ (тъй както са живи Ботев и Левски)/ народа ви пази в свойто сърце,/ и неотклонно ви следва в борбата.“ (Иван Пейков, „На вас, борци“, 1945 г.)
Образът на безсмъртните герои несъмнено е свързан с Ботевата идея за безсмъртието на борците за свобода по време на националноосвободителното движение.[9] Идеалите и непоколебимата твърдост, с която ги отстояват пред мъченията, правят партизаните и „борците против фашизма“ безсмъртни, с което се нареждат в пантеона на героичните предци. Впоследствие, представата за безсмъртието, както и споменатото по-горе сравнение на партизаните с хайдутите и възрожденските революционери, са използвани от социалистическата пропаганда и реторика, за да осигурят идеологическа приемственост между националноосвободителното движение и „социалистическата революция“ в България през 1944 г.
Възпяването на мъченичеството, изживяно в името на пропагандираните възвишени идеали като свободата на народа, мира, „светлото бъдеще“, равноправието, е основополагащо в елегичната революционна и партизанска поезия. Затова представите за мъченичество и героизъм много често са преплетени с други идеи – за удовлетвореността от изпълнения дълг пред предците, пред народа, пред майката, за приемането на смъртта с чест и достойнство и за любовта към народа и към свободата.
Ето няколко примера за обвързването на мъченичеството с революционната чест и достойнство, поместени в сборника за борчески песни на Димитров и Бойчев (Димитров, Бойчев 1949):
„Вий жертва паднахте в неравна борба,/ служихте с любов на народа,/ в затворите мрачни изгнивахте вий,/ де глухо звънтяха окови./ ...Прощавайте, братя, изпълнихте с чест/ до край своя дълг благороден./ ...Съдии-палачи издигаха там/ бесилки за жертвите нови.“ („Вий жертва паднахте“, 1923 г., автор не е посочен)
„Младостта ни твърдо е калена/ и гори в народните борби,/ през стените каменни студени/ пак младежкия ни марш кънти./ Нас не спряха мрачните затвори,/ нас не спря фашисткия разстрел,/ ний със всички сили ще се борим, с песен и усмивка ще умрем.“ (Иван Цветков, „Песен на варненските политзатворници“, преди 9 септември 1944 г.)
„Те паднаха, млади и стари другари,/ в затвора, в далечни села,/...те падат в борбата и днес./...Но не като жалко, изплашено стадо/ те в грохота страшен вървят,/ те крачат със песни, те крачат със радост,/ те носят разплата и съд.“ (Богомил Райнов, „Те паднаха“, след 9 септември 1944 г.)
„Но мога ли да бъда аз подлец?/ Спокойно да живея и обичам?/ ...да бъда към борбата безразличен?/...Не съм подлец, не съм страхливец жалък!/ Аз боря се, аз боря се сега/ и младостта си няма да пожаля!“ (Давид Овадия, „Край огъня“, 1948 г.)
„Да бъдеш сред първите първи/ в разгара на схватките,/ от първите пръв/ да се килнеш сразен!.../ Но да видиш блена си,/ че става гранитна/ порядка на новия ден!“ (Атанас Манчев, „Повеля на времето“, 1943 г.)[10]
Героите на трудовия фронт
След утвърждаването на социалистическия режим в България, героичната парадигма в социалистическото изкуство и литература се преориентира от „героите на революцията“ към „героите на труда“. Социалистическият реализъм става основен метод в литературата и изкуството. При изобразяването на „героите на революцията“ (това са партизани и техни сподвижници, загинали или рискували живота си в името на свободата, революцията, народа) се героизират качества като изключителност, индивидуалност, отличаване чрез демонстриране на върхова сила, доблест, непокорност, издръжливост пред физическата болка или лишения. При изобразяването на „героите на трудовия фронт“ обаче водещи стават качества като отдаденост на колектива, типичност, партийна принадлежност, праволинейност, отсъствие на вътрешно съмнение и твърдост, преданост към вожда, партията и родината, безчувственост към физическите нужди и т.н. (Гаджева 2012: 39-51; Ангелова 2014).
В поезията, прозата и изкуството след 9 септември 1944 г. идеологическата иконография илюстрира „борците за социализъм“ и „героите на труда“ чрез образа на младежите – строители на социализма. Той кореспондира с втората основна задача, която Георги Димитров поставя пред българската демократична младеж, свързана с призванието ѝ за „активно“ участие в изграждането на социализма в страната.[11] Основните черти на младежите – строители на „новия“ ред, са младежки ентусиазъм, неизчерпаема енергия, неуморен творчески труд (Димитров 1946: 62). В поезията те са отразени така:
„Аз дойдох на теб, земя,/ да градя неуморно,/ да разпръсквам таз тъма,/ що те е обгърнала./ Аз млад съм незакрепнал,/ но с закалена дързост,/ по твоя път ще следвам,/ по твоя път ще бързам./ ...Че млад съм – не гори ли,/ туй пламнало сърце,/ във бурята разперени/ не са ли моите криле.“ (Иван Пейков, „Аз дойдох на теб, земя“, 1945 г.)
Обвързването на младежите с представата за непрекъсната, самовъзпроизвеждаща се енергия, въодушевление и ентусиазъм (градя неуморно; заклета дързост; пламнало сърце; разперени криле, огнени сили) създават в идеологическите текстове, в поезията и в изкуството представата за вечните млади, за младостта ни несломима (виж по-долу). Младостта, с присъщата ѝ здравина, сила и издръжливост, е възприемана като гарант за постигането на „светлото бъдеще“. Затова и героите на новото време, на „социалистическото строителство“, са представени с фигурите на атлети, те никога не остаряват.
 |
 |
| Ил. 5. Николай Шмиргела, „Бригадир“, 1947 г. | Ил. 6. Илия Петров, „В локомотивния завод „Г. Димитров“ (между 1947 г. и 1954 г.) |
Редица стихотворения в сборника „Сто години българска борческа песен“ (Димитров, Бойчев 1949)[12] изразяват възторга от геройството на „новото време“ – превръщането на мечтите на загиналите герои в реалност чрез действията на настоящите герои-строители:
„На труда героите сме ние,/ армията наша е безброй,/ зад машините си смело бием/ всеки враг, където да е той.“ (Божидар Божилов, „Първомайска песен“)
„Да строим неуморно, другари,/ тоя здрав и прекрасен живот,/ в който огнени сили разгаря/ героичния трудов народ!“ (Иван Бурин, „Да строим“)
„Да идем – стройни бригадири –/ по фабрики и язовири,/ по скели, рудници с любов/ и дадем велик обет:/ за героичната родина,/ за младостта ни несломима,/ за вожда Георги Димитров – Напред!“ (Иван Бурин, „Бригадирски марш“)
Тези стихове отразяват характерната за „метода“ на социалистическия реализъм представа, че „светлото бъдеще“ е постижимо и възможно само чрез проява на героизъм, чрез постигане на героична победа над всеки враг, където да е той, и чрез преодоляване на всички външни и вътрешни противоречия (похвати на историческия оптимизъм). Неуморният и героичен труд е представен като двигател за изграждане на настоящето (проявление на „действителността в развитие“), но и за постигане на желаното и възможно бъдеще (на тоя здрав и прекрасен живот; на вечно радостен живот; на мощен народен възход; за правда, свобода, ... света нов на труда). Така се постига обвързване на героичността с принципа за „историческия оптимизъм“ и с принципа за „преобразяването на новия човек“.
Ил. 7. Д. Гюдженов, „Първият влак“, 1947 г.
Сходен подход при представянето на трудовата младеж откриваме и в произведенията на изобразителното изкуство от този период. В картината на Гюдженов „Първият влак“ (ил. 7) представата за младежкия устрем и ентусиазъм в строителството на новия социалистически строй е изобразена чрез радостта на младите бригадири от постигнатото, развените знамена, както и чрез вихреното движение на влака, неизменно окичен с образа на „вожда“ и „учителя“ Георги Димитров. Тази представа отразява още една от неговите препоръки към младежите – за постигане на „единство“ в техните редици. Тя присъства като фундаментална „задача“ във всички обръщения на вожда към тях.[13] Тази задача намира израз не толкова в организационен план (макар че се има предвид и това), колкото в отхвърлянето на идеологическото разногласие и в отстраняването на идеологическите противници. Според Димитров постигането на „единство“ е възможно само чрез героичното отхвърляне на идеологическите изкушения и заблуди, които са изпитание пред младежта във всичките ѝ борби (срещу фашизма, срещу империализма, в борбата за мир, за социализъм и дори срещу „разложителното влияние на т.нар. зози и суинги, всевъзможни безделници“).
От произведенията, писани в руслото на социалистическия реализъм, особен интерес представлява по-късното и ретроспективно стихотворение на Младен Исаев „Поколение“ (1958), в което той разглежда своето поколение като единен, сплотен и еднороден организъм в борбата:
„Мое неспокойно поколение,/ труден път ти в мрака извървя,/ в благородно, истинско горение/ светлата си вяра изкова./ Ти позна и битки, и погроми,/ ти в невръстна младост възмажа.../ Мое неспокойно поколение! Ти пренесе с твоята ръка/ с революционно вдъхновение/ аленото знаме на века.../ ...младостта ви е вградена здраво/ в тоя свят на чиста красота.“ (Исаев 1985: 64–65)
Поетът създава идеализирания образ на цяло едно поколение борци-комунисти, „обединени“ организационно и „единни“ в своите идеали.
В поезията трудът е представен като сплотяваща сила на всички съсловия (Трудът света да завладей,/ в едно семейство вси да слей –/ във тая млада гвардия/ на трудовий народ). Така идеята за единство на младежта (на героите-строители) е изобразявана най-често чрез обединението в труда. Постигането на „единство“ също се осмисля като героичен действен акт, описван чрез понятия като „сплотяване“, „стягане на редици сплотени“, „затягане“, „задружен ход“, „впрягане на сили“ и „яките жили“, „стоманен строй“, т.е. единството, описвано чрез метафората на стиснатия юмрук – сплотен и побéден. Друга представа за единството се свързва с победния, миротворния и равнопоставящ потенциал на труда, който превръща всички съсловия в едно семейство, обединява „волен цял народ“, за да „гради могъщите основи на вечно радостен живот“ (Димитров, Бойчев 1949): [14]
„Стегнете редици сплотени,/ да екне задружния ход,/ другари, напред устремени/ към мощен народен възход!/ Да впрегнем яките жили/ в победния трудов подем,/ и майка България мила/ към щастие да изведем!“ (Панталей Матеев, „Първомайски химн“)
„Вишим ний знаме, братя,/ за правда, свобода, да зидаме елате/ света нов на труда! Трудът света да завладей,/в едно семейство вси да слей –/ във тая млада гвардия/ на трудовий народ.“ („Младежки марш“, автор – непосочен)
„Сплотени, смели и единни,/ опора твоя ний сме днес,/ и твойта свобода, родино,/ ще браним с Димитровска чест./ Работници и селяни,/ герои славни на труда,/в стоманен строй от подъл враг/ да браним нашта свобода./ ...Напред към бъдещето ново,/ де бодро волен цял народ/ гради могъщите основи/ на вечно радостен живот.“ (Крум Пенев, „Работнически марш“)
Единството на съсловията е разпознаваем елемент в гербови и символни изображения, както например в картуша за Партийния дом на Елена Роберт и Пенка Минчева.
Ил. 8. Елена Роберт, Пенка Минчева. Картуш на партийния дом, между 1947 г. и 1953 г.
Възторгът от изграждането на новия социалистически строй, на „свободната родина“, на „новото време“; на „вечно радостния живот“ често се изразява чрез възторга от строителството на „най-младия“ социалистически град. Димитровград е самостоятелна тема в изкуството и поезията от 50-те години. Той самият е въплъщение на младостта – вечна и постоянно възпроизвеждаща се, на сътворяващата сила и мощ:
„Тук няма град. Тук всичко е мечти. Градът ще расне в идните години. (...) Но вгледаш ли се в младите очи, града ще видиш как блести огромен и как изгряват с алени лъчи звездите петолъчни над бетона. Тук всеки е герой, макар и млад.“ (Божидар Божилов, „Димитровград“, година – неизвестна)[15]
„Ние вярвахме. Ние мечтахме. Всяка тухла редихме с любов! Погледнете! – докрай издържахме! Корпус 206 е готов.“ (Пеньо Пенев, „Корпус 206“, 1950 г.)
„Те идат да чуят, да срещнат, да видят на мечтите човешки цъфтежа богат... Димитровград е извор на сили и младост, между вчера и днеска – здрав фронт; широко пристанище на нашата радост, граница будна от сърца и бетон!“ (Пеньо Пенев, „Димитровград“, 1955 г.)
В тези стихове мечтанието, вярата в съзидателната сила, любовта към съграденото е героичен акт. В поезията на Пеньо Пенев съзидателната сила на младостта поражда цъфтеж, зреещ плод, широко пристанище на нашата радост, по-добър живот, здрав фронт между миналото и настоящето.
Картините, които отразяват дейността на младежките бригади и строителството на Димитровград, също показват младежката енергия, дръзновение, устрем, ентусиазъм и радост от строителната им мощ. В картината „Бригадири“ на проф. Д. Гюдженов (ил. 9) развятото знаме, вдигнатите към простора ръце, леещата се песен, освен идеята за съзидателната мощ на единната младеж, изобразяват и силно разпространената в поезията и прозата представа за младостта като полет и устрем. А стиховете от „Бригадирски марш“ на Иван Бурин[16] като че ли описват самата картина:
Елате, хиляди младежи,
на родната страна надежда,
дигнете кирки, знамена
да зашумят като гора...
 |
 |
| Ил. 9. Проф. Д. Гюдженов, „Бригадири“, 1947 г. | Ил. 10. Иван Тодоров, „Смяна миньори“, 1953 г. (В друг източник авторът е Иван Иванов.) |
Ето още няколко картини, посветени на младежкия устрем при построяването на Димитровград:
 |
 |
| Ил. 11. Елена Крайевска, „Младежка бригада“, 1953 г. | Ил. 12. Димитър Куманов, „Димитровград се изгражда“, 1951 г. |
 |
 |
| Ил. 13. Симеон Халачев, „Димитровград“, 1952 г. | Ил. 14. Веселин Стайков, „Производствено съвещание“ или „Съвещание в Димитровград“, 1953 г. |
В революционната и следреволюционната поезия борбата за свобода, за по-добър живот, за постигане на мечтите, изобразени като полет, звучат така:
„...ний идем на вихър с крилете/ да пръснем вековна тъма./ Ний идем безбройни и смели –/ в сърцата ни буря играй,/ и нашият устрем предели/ В борбата с тъмата не знай!“ (Сергей Румянцев, „Младежка песен“)
„Напред, другари млади,/ през пламъци и дим,/ през кръв и барикади/ кат вихър да летим!“ („Младежки марш“, автор не е посочен)
„С порива на волна птица/ бият младите сърца./ ...Волни, пламенни и млади,/ закалени във борби,/ крепнат нашите бригади/ в труд и трясъци, и взрив!“ (Крум Босев, „Бригадири“) [17]
„Че млад съм – не гори ли,/ туй пламнало сърце,/ във бурята разперени/ не са ли моите криле.“ (Иван Пейков, „Аз дойдох на теб, земя“, 1945 г.)
В посочените от Георги Димитров и анализирани дотук „поръчения“ се формира и друга черта на младежите – те са призвани да бъдат „авангард“, „здрав челен отред“ – на ОФ, на партията и на властта като цяло.[18] В най-ранната лява поезия образът на младежта авангард и строител на бъдещето е представен например в обръщение на Димитър Полянов към младежите в „Кокичета“ (1926): „но ваш’та горда слава е, че вий сте на новий свят най-първите борци“.
Присъща тема в произведенията на изобразителното изкуство от ранния период на социалистическия реализъм е изобразяването на съревнования и поемане на обещания пред колектива и „вожда“ (ил. 15, 16, 20) или портретиране на най-достойните – ударници, герои на труда, първенци (ил. 17, 18, 19, 23, 24, 25). Те отразяват основната цел на българския социалистически проект за „ускорено построяване на социализма“, обоснована от Георги Димитров (Димитров 1948-1949). Посочените произведения на изкуството и поезията илюстрират състезателната трудова среда като място на усърден, срочен и качествен труд, дело на „образцовия работник“, който е пример и вдъхновение за всички останали. Деян Айдачич изтъква, че вярата, ентусиазмът, трудолюбието и усърдието са били възприемани като онези качества, които са превръщали всеки работник в герой на труда или ударник, т.е. във въплъщение на идеала за „новия социалистически човек“, на когото се приписвали „свръхчовешки“ качества и умения, и от когото се очаквали „свръхчовешки резултати“ (Айдачич 2003). Волята за самоусъвършенстване, за високи индивидуални постижения, желанието за извънредна работа в преизпълнение на плана са възхвалявани качества, отразяващи трудовата чест и дълг на „героите“; възприемани са като личен принос и самопожертвование в „борбата за мир и социализъм“. Затова съревнованията (ил. 20) и тържествените обещания (ил. 15 и 16) са значим елемент от трудовия живот и социалистическото производство, които в действителност функционират като инструмент за мобилизиране на съзнанието на работещите и за успешно постигане на програмата на Георги Димитров за ускорено развитие.[19] А портретирането на „героите на труда“ е едно от многото проявления на тяхното публично и тържествено почитане,[20] които имали за цел да утвърдят техния престиж и да зададат стандартите за „новия социалистически човек“.[21]
Ил. 15. К. Гошева и Й. Карамалакова, „Поемане на обещание“, 1953 г.
 |
 |
| Ил. 16. Калина Тасева, „Портрет на „Поемане на обещание“ или „Обещание пред др. В. Червенков в завод „Г. Димитров“, 1952 г. | Ил. 17. Мара Цончева, „Портрет на ударника-първенец Алекси Стоилков“, 1947 г. |
 |
 |
| Ил. 18. Стою Тодоров, „Героят на социалистическия труд Ал. Русимов“, между 1947 г. и 1953 г. | Ил. 19. Стефан Стоимиров, „Стоян Модев – стругар скоростник“, между 1947 г. и 1953 г. |
Героизиращото възприемане на труда и представата за младите хора като „авангард“ в борбата за построяването на нова социалистическа България се открива и в някои картини, изобразяващи всекидневния живот в кооперативното село. В тях трудът е представен като радост и гордост от постигнатите резултати (ил. 20, 21, 22, 23). Една от тях показва облог за съревнование между девойка и млад мъж – кооперативни работници, които си поставят за цел да завършат работата си по-бързо или да предадат по-високо количество и качество от продукцията си.
 |
 |
| Ил. 20. Никола Лилов, „Облог“, 1953 г. | Ил. 21. Панайот Панайотов, „Вършитба в ТКЗС“, 1949 г. |
 |
 |
| Ил. 22. Георги Пенчев, „При бригадира“, 1951 г. | Ил. 23. Наталия Балджиева, „Първенец-звено отива на работа“, 1953 г. |
Скулптурите на Валентин Вълев (ил. 24 и 25) изобразяват млади кооператори, които се отличават с решителност и отдаденост. Телата са стегнати, изпънати, здраво стъпили на земята, движат се уверено в пространството. Главите са изправени, внушават гордост и достойнство в труда, погледът е насочен напред и издава дръзновение и непоколебимост в поетата посока.
Ил. 24 и 25. Валентин Вълев, „Майстори на урожая“, 1949 г. и „Урожай“, 1948 г.
Друга фундаментална задача-условие, поставена от Георги Димитров и изграждаща героичния образ на младежта, е неуморност и упоритост в учението и самоусъвършенстване.[22] Знанието, трудът, непоколебимостта, твърдостта в борбата се явяват оръжията на младежите – герои „демиурзи“, строители на „новия свят“, на „нова“ България, на социализма. Знанието и самоусъвършенстването са фундаментален ключ към постигането на победата според Г. Димитров, защото младите са призвани „да знаят как да изменят съществуващото в нещо по-добро“ (Димитров 1946: 28).
Стремежът на младите „строители“ към нови знания и непоколебимостта им в самоусъвършенстването са отразени и в изобразителното изкуство. Интерес представляват картините, в които „учителят“ е самият „вожд“ (ил. 26 и 27). Те се отличават със специална иконография. Георги Димитров посочва на младежите или учениците „достижимото светло бъдеще“, изобразено чрез някакво постижение на социалистическото строителство. Погледът на всички е насочен напред, а Димитров е с вдигната и насочваща ръка.
 |
 |
| Ил. 26. Александър Стаменов, плакат „С Димитров навсякъде във всичко – към нови победи!“, между 1947 г. и 1953 г. | Ил. 27. Александър Жендов „Георги Димитров с бригадири“, края на 40-те години. Музей на социалистическото изкуство |
В повечето картини той или други носители на знание – „рационализатори“, „новатори“ – са заобиколени от „жадните за знание“ ученици, младежи бригадири, работници, които с интерес слушат напътствията им (ил. 28-34). Тези изображения се отличават със статичност. „Учителят“ е разположен в центъра, а около него са младежите – тихи, заслушани и концентрирани в усвояването на нови знания. Същевременно телата им изразяват напрегнатост и готовност за действие, което разкрива тяхната жажда, настървеност и нетърпение да усвоят нови умения, да открият необятността на новото знание и да разгърнат своя потенциал. Както героите от революционния период, така и младите технократи и специалисти от периода на „строителството“ са представени с дръзновение, ентусиазъм и увереност в усилията им за образование.
 |
 |
| Ил. 28. Лиляна Дичева, „Димитров сред младежите в завода“, 1953 г. | Ил. 29. Венета Петрова, „Рационализатор предава своя опит“ или „Обмяна на опит“, 1951 г. |
Ил. 30. Вълчо Кадиев, „Георги Димитров сред бригадирите“, между 1947 г. и 1953 г.
 |
 |
| Ил. 31. Венета Петрова, „Ширьова предава своя опит“, 1952 г. | Ил. 32. Марин Георгиев, „Растат нови кадри“, 1952 г. |
 |
 |
| Ил. 33. Иван Гецов, „Кръжок“, 1952 г. | Ил. 34. Атанас Жеков, „Нови кадри“, 1953 г. |
 |
 |
| Ил. 35. Иван Иванова, „Към РАБФАК“, 1951 г. | Ил. 36. Марин Узунов, „Трудова интелигенция“, 1951 г. |
Друга важна характеристика на схващанията за социалистическата младеж е това, че тя е мъжествена и нейната борба е белязана от мъжки черти.[23] Представата за „мъжествената“ борба е отразена много отчетливо в изкуството, където и мъжете, и жените са изобразявани като много силни, твърди, здрави, мускулести, „мъжествени“.
Ил. 37 и 38. Валентин Вълев, „Стоманолеяр“, 1932 г. и „Прокатчик“, 1935 г.
Женствеността на жените боркини и строителки на социализма противоречи на борческата им същност, и за да бъде доказана тя, женствеността е лустрирана за сметка на мъжествените черти: силни бедра, широки рамене, широка и здрава челюст, широко чело. В тази стилистика са изобразени кооператорките (ил. 20-25) и дори жените от тъкаческата промишленост (ил. 31). Заоблените и фини женски форми са прикрити зад тежкото оръжие, грубите ватенки и строителни гащеризони (ил. 39-46).
 |
 |
 |
| Ил. 39. Методи Измирлиев, „Димитровградчанка“, 1952 г. | Ил. 40. Валентин Вълев, „Партизанка“, 1945. | Ил. 41. Валентин Вълев, „Патриотка“, 1942–1943 г. |
 |
 |
 |
| Ил. 42. Благой Илчев, „Социалистическо животновъдство“, 1951 г. | Ил. 43. Иван Иванов, „Агротехничка“, 1952 г. | Ил. 44. Дона Бояджиева, „Кооператорка от ТКЗС“, 1947 г. |
 |
 |
| Ил. 45. Стоян Венев, „Трактористка“, 1955 г. | Ил. 46. Франчиск Ференч, „Трактористка“, 1955 г. |
Партизанската поезия отразява „равенството“ между мъжете и жените в понасянето на несгодите и мъченичеството, както и в безсмъртието. Ето някои примери:
„Нощ последна... часът иде/ за боркинята жена./ Окована във вериги,/ към бесило тръгна тя./ ...Пред бесилото изправена/ гордо вдигна тя глава.../ Още жива и безсмъртна е/ Мара в нашите сърца.“ (Кънчо Попов, „Безсмъртие“, средата на 40-те години. Посветено е на Мара Тасева.)[24]
„Младост бликнала копнее/ волнокрила румена мома./ ...Нощ ще бъде хладна черна,/ Не заспивай! Нито аз ще спя./ Бъди смела устремена/ и готова утре за борба.“ (Иван Пейков, „Нова песен“, 1944 г.)
Жените в мирно време са изобразявани в изкуството чрез осъществяването на мъжки дейности като каране на трактор, пренасяне на тежки товари, заваряване, зидане, прекарване на колички със строителни материали и др. Дори и „Трактористката“ на Стоян Венев (ил. 45), която кърми своето бебе, е представена извинително – заради това, че е спряла работата си.
Ил. 47. Валентин Вълев, „Млади патриоти“, 1946–1947 г.
Тази тенденция към маскулинизация намира проявления и в репрезентациите на децата в социалистическото изкуство (ил. 47). В поезията и прозата образът на децата партизани или борци, които е трябвало да пораснат внезапно, системно присъства. Тяхната саможертва в борбата ги е направила също „мъжествени“, защото само проявата на мъжественост е в състояние да им даде статут на герои. Ето два примера от поезията:
„Но защо споменавам невиновната възраст? Вие всъщност си бяхте големи деца и когато умирахте със апостолски възглас – придобивахте мъжки лица...“ (Павел Матев, „Не единствено“[25])
„...наравно с мъжете делеше и път, и тегла. (...) Тя бе в битка пленена. С другари я хванаха в плен. ... До рова навързаха трима другари, а нея – с лице срещу тях. – Я, слушай, момиче, вземи автомата, убий командира сама – и ти ще живееш. ... Полюшна се в миг като тъничко цвете и бавно пристъпи напред. И стори три крачки до черната яма, при свойте другари се спря. Застана сред тях. И да бъде голяма – на пръсти повдигна се тя.“ (Георги Струмски, „Малката партизанка“, посветено на Иванка Пашкулова – Роза)[26]
В тази поема безпомощността на детското и женственото („Полюшна се в миг като тъничко цвете“) израства в мъжествена борба. „Малката партизанка“ проявява мъжественост не само защото „наравно с мъжете делеше и път, и тегла“, но защото геройски избира смъртта пред перспективата да предаде своите бойни другари.
Заключение
Употребата на военна лексика (фронт на труда, фронт на културата и науката, фронт за борба за народна република и траен, справедлив мир, борба, мобилизиране на всички сили, челен отряд, бдителност и др.) показва, че в идеологията младежта е представена като намираща се в постоянно състояние на война, цялото ѝ съществуване е борба, всяко действие и инициатива на младите хора е определено като боеви акт, за чиято победа е необходимо мобилизирането на всички свръхчовешки качества. Много от тези черти са изведени в предписанията на Георги Димитров към „героичната младеж“: решителност, непоколебимост, твърдост в борбата, единност, т.е. безкомпромисност в отхвърлянето на заблудите, постоянство в учението и усъвършенстването, безпределна преданост към родината и народа, „истинска любов към творческия труд“, т.е. да са трудолюбиви, „неуморими“ в труда и творческата работа, готови за смела самокритика, носители на бъдещето на народа, „сплотени, будни, непоколебими на фронта на труда, на фронта на културата и науката, на фронта за борба за народна република и траен, справедлив мир“ и др. В поезията и изкуството младите герои се отличават с качества като хладнокръвие, желязна воля, величавост, гордост, безпределна издръжливост, самоувереност, вярност, преданост, чието възпяване ги превръща в пример за подражание за следващите поколения. Изброените характеристики изразяват екстатично състояние, свързано с цялостно преобразяване на човешката личност. Това е изразено в повечето стихотворения от този период и свидетелства за специфичното за времето разбиране за трансформационната сила на комунистическите идеи в обществото.[27]
Героичната демократическа младеж се явява едно свръхобразувание от свръхчовеци, чиито сили са постоянно напрегнати като при митичните герои. Младежите са призвани да изживяват своя епически героизъм непрестанно.[28] Като че ли от поколението на 40-те години се очаква винаги да остане младо, да не остарее и да не премине в друга социална категория. Речите, приветствията и обръщенията на Г. Димитров към младежите, и техните поетически образи оставят впечатлението, че не се осмисля наличието на промяна и приемственост между различните генерации, а се очаква устойчивост на демонстрираните от съществуващото поколение принципи.
Художествените образи на партизаните и революционерите, а след това на героите на социалистическия труд утвърждават пантеона на героичните предци, чиято идеологическа употреба е свързана с превръщането им в герои на масовата култура и възпитаването на „новия човек“. Те са превърнати в образци на социалистическата иконография и пропаганда и в похвати на властта да постигнат „преобразяване“ на личността, като внушат и наложат тези образи като пример за подражание на всеки човек.
Направеният анализ върху репрезентациите на младежта в социалистическата поезия и изкуство от периода между 30-те и 50-те години показва, че отправените от Георги Димитров изисквания и поръчения към младежите оказват съществено влияние върху композирането на образа на „героичната младеж“ и върху избора на сюжетите в художествените и литературните произведения. Внимателният поглед в многобройните свидетелства за този стереотипизиран образ от посочените десетилетия разкрива непосредственото влияние и приемствеността между официалната доктрина за младежкото движение и идеализираните литературно-художествени репрезентации на младежите.
В обръщенията, приветствията и напътствията си Георги Димитров представя младите хора в силно идеализирана светлина, като ги призовава да са изцяло отдадени на борбата и да мобилизират до крайност своите сили, ентусиазъм и умения. Така в поезията и изкуството възниква темата за младите – „герои на своето време“, и се утвърждава младостта като едно от основните условия и характеристики на героичността. И в официалната, и в художествената представа се налага образът на вечните млади, завинаги устремените и дръзновените, вечно побеждаващите. Георги Димитров напътства младежите да разгърнат своята борба на няколко „фронта“, което е отразено в поезията и изкуството като героизъм в борбата с враговете, „безпределна любов“ към народа и свободата, героическа саможертва и безсмъртие, героизъм на трудовия фронт чрез трудов ентусиазъм, маскулинизация и твърда увереност в бъдещето, и – не на последно място, героизъм в борбата за самоусъвършенстване, за постигане на идеологическо и организационно единство.
Ил. 48. Никола Мирчев, „Слънце над родината“, 1951 г.
Библиография
Аджиев, Желю. 1985. „Социалистическия реализъм в българската поезия до 9-ти септември“. В: Актуални проблеми на социалистическия реализъм. София: Изд. „Български писател“, 153-167.
Айдачич, Деян. 2003. „Социалистическата прослава на труда“. В: Иванова, Радост и др. (ред). Социализмът – реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. София: Етнографски институт с музей при БАН, 249-256.
Ангелова, Мая. 2014. Българският производствен роман (между 50-те и 70-те години на ХХ век).София: Изд. „Кралица Маб“.
Вачева, Албена, Йордан Евтимов, Георги Чобанов (съст.). 2004-2006. Култура и критика. Част ІV. Идеологията – начин на употреба. Електронно издателство LiterNet (http://liternet.bg/publish4/avacheva/kritika4/, посетен на 13.06.2017 г.).
Гаджева, Катерина. 2012. Между желаното и действителното. Фотографските илюстрации в българските периодични издания 1948 – 1956. София: „Гутенберг“.
Генов, Кръстьо. 1973. От пролетарска литература към социалистически реализъм. София: Изд. „Наука и изкуство“.
Данчев, Пенчо 1948. „Максим Горки за социалистическия реализъм“, Изкуство, кн. 2, 102-120.
Димитров, Георги. 1946. „Др. Димитров към демократичната младеж“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 3-5.
Димитров, Георги. 1946. „Др. Георги Димитров до Първия национален конгрес на българската демократична младеж“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 6-7. (Първо публикувана във в. „Народна младеж“, бр. 59, год. ІІ, 25 май 1946 г.)
Димитров, Георги. 1946. „Из беседата на др. Г. Димитров с членовете на ЦК на РМС“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 24-35.
Димитров, Георги. 1946. „Да обединим всички сили на антифашистката младеж. (Реч при откриването на VІ Конгрес на Комунистичсекия младежки интернационал на 25 септември 1935 г.)“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 39-44.
Димитров, Георги. 1946. „Др. Георги Димитров към своята любима ремсова младеж“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 56-57. (Първо публикувана във в. „Младежка искра“, бр. 1-2, год. ХVІІІ, 6 януари 1945 г.)
Димитров, Георги. 1946. „Новогодишно приветствие на др. Г. Димитров до ЦМК при НК на ОФ“. В: Димитров, Георги. За Младежта. София, 62-63. (Първо публикувана във в. „Отечествен фронт“, бр. 415, 6,7 и 8 януари 1946 г.)
Димитров, Георги. 1948-1949. „Доклад на др. Г. Димитров пред V конгрес на БКП“, Исторически преглед, 3-4, 290-321.
Димитров, Георги, Димо Бойчев (съст.). 1949. Сто години българска борческа песен. София: Държ. изд. „Наука и изкуство“.
Дойнов, Пламен (съст.). 2008. Социалистическият реализъм: Нови изследвания. София: НБУ.
Дойнов, Пламен. 2008. „Социалистическият реализъм – хроники и употреби“. В: Дойнов, Пламен (съст.). Социалистическият реализъм: Нови изследвания. София: НБУ, 13-38.
Дойнов, Пламен. 2011. Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. София: ИИБМ.
Исаев, Младен. 1985. Стихотворения. София: Изд. „Български писател“.
Колевски, Васил. 1979. „Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след 9 септември 1944 г.“. В: Очерци по история на българската литература след 9 септември 1944 година. Първа книга. София: Изд. БАН.
Матев, Павел. 1987. В часа, когато сенките се раждат. София: Изд. „Български писател“.
Пейков, Иван. 1945. Партизански песни. Велико Търново: Околийски комитет на РМС.
Попов, Чавдар. 2008. „Соцреализмът: Някои терминологични въпроси“. В: Дойнов, Пламен (съст.). Социалистическият реализъм: Нови изследвания. София: НБУ, 77-88.
Овадия, Давид. 1948. Партизански дневник. Стихове. София: Изд. на БРП (комунисти).
Радевски, Христо. 1945. „Поезията ни след 9-ти септември“, Съвременник, кн. 17-18, 766-770.
Русев, Петко (съст.). 2010. Величава епопея на народната борба. Летописни страници от историята на България и Средецкия край (1923 – 1989 г.). Бургас: Изд. „Либра Скорп“.
Социалистическото строителство в творбите на българските художници (албум с репродукции). София: Изд. „Български художник“, 1954.
Струмски, Георги. 1972. Големият и малкият: Стихотворения за пионери. София: Изд. „Народна младеж“.
Христов, Александър. 2004-2006. „Медии и медиен конструктивизъм: изграждане образа на комунистическия герой“. В: Вачева, Албена, Йордан Евтимов, Георги Чобанов (съст.). Култура и критика. Част ІV. Идеологията – начин на употреба. Електронно издателство LiterNet (http://liternet.bg/publish13/al_hristov/medii.htm, посетен на 13.06.2017 г.).
Янев, Владимир. 2008. „Минало (не)забравимо. Ново въведение в социалистическия реализъм“. В: Дойнов, Пламен (съст.). Социалистическият реализъм: Нови изследвания. София: НБУ, 210-260.
Янчева, Яна. 2015. Колективизацията в българското село (1948 – 1970). Колективна памет и всекидневна култура. София: „Гутенберг“.
[1] За образа на комунистическия герой в медиите вж. Христов 2004-2006.
[2] „...да се бори решително и без всяко колебание против подпалвачите на нови агресивни войни и за установяване на траен и здрав мир в света.“ (Димитров 1946: 3)
[3] Източник на посочените три произведения: Русев (съст.) 2010: 84, 88, 89.
[4] Източник: Исаев 1985: 52–53.
[5] Източници на илюстрациите са сп. Изкуство от 1947 г. до 1956 г. и Социалистическото строителство в творбите на българските художници (албум с репродукции). София: Изд. „Български художник“, 1954. Повечето художествени произведения в албума и списанието са публикувани без да е уточнена годината на създаване. Поради тази причина когато датата на създаване е неизвестна, отбелязвам датата на публикуване.
[6] Източник: Русев (съст.) 2010: 82.
[7] Източник на двете стихотворения: Русев (съст.) 2010: 55–56.
[8] Източник: Русев (съст.) 2010: 86.
[9] В изкуството тази идея е изразена в картини като „Умираха безсмъртни“ – по Веселин Андреев на Христо Нейков от 1976 г., и „Живи са разстреляните“ на Стоян Сотиров от 1974 г.
[10] Източник: Русев (съст.) 2010: 77.
[11] „3. Активно участие във възстановяването на народното стопанство и за неговото развитие на демократични основи в полза на народа.“ (Димитров 1946: 6-7); „Най-активно да участва в стопанското и културното строителство на нова България и със своя младежки ентусиазъм и неизчерпаема енергия, със своя неуморен творчески труд всякъде, където се намира (...) да бъде винаги в първите редици на борците за окончателно тържество на великото дело на ОФ.“ (Димитров 1946: 62).
[12] Като се има предвид, че те са поместени в глава „След 9 септември 1944 година“, а сборникът е издаден 1949 г., може да се допусне, че създаването им се отнася за периода между 1944 и 1949 г.
[13] „Самата младеж да укрепи своето единство, отхвърляйки решително всеки разколнически опит в нейната среда.“ (Димитров 1946: 4); „Крепко единство на антифашистката демократическа младеж, без разлика на партийна принадлежност; единство между работническата, селската, занаятчийската и учаща се младеж.“ (Димитров 1946: 6)
[14] Източник: Димитров, Бойчев 1949. Всички цитирани по-долу примери са създадени в периода между 1944 и 1949 г.
[15] Източник: Русев (съст.) 2010: 257.
[16] Източник: Димитров, Бойчев 1949.
[17] Източник: Димитров, Бойчев 1949. Трите стихотворения са създадени между 1944 г. и 1949 г.
[18] „Народът знае и чувства, че тая младеж е носител на неговото бъдеще. (...) Тя е призвана да бъде в първите редове на борбата на нашия народ...“ (Димитров 1946: 6); „...българската демократична младеж (...) е призвана да бъде здрав челен отред на ОФ в неговите усилия да укрепи всестранно националното единство, да установи спокойствие, ред и пълна законност в цялата страна и да осигури окончателно необходимите условия за мирен творчески труд на нашия народ.“ (Димитров 1946: 3-4)
[19] „Ударничеството и социалистическото съревнование ще трябва да станат всеобщ и повсеместен метод на работа и да обхванат работници и селяни, мъже и жени, и млади и стари. У нас трудът ще става все повече дело на чест, на доблест и геройство.“ (Димитров 1948-1949: 318)
[20] Например, получаване на ордени и на почетни звания за постижения, заемане на почетни места на тържествените трибуни, участие в почетни ритуали като носене на знамена, палене на факли, срещи с пионери, публични разказвания за техните успехи, почетно участие в Народното събрание и други органи на управление и др.
[21] Повече за състезателния характер на социалистическото производство и за героизиращия характер на труда вж. в Янчева 2015: 279-298.
[22] „Нашата младеж неуморно да се учи, да овладява достиженията на науката и културата, да повишава постоянно своята производствена и професионална квалификация... (...), да живее и работи в най-тесен контакт с борческия наш народ и да се възпитава в духа на истинската любов към творческия труд и безпределна преданост към родината.“ (Димитров 1946: 4); „4. Упорита работа над себе си за повдигане на своята култура, професионална квалификация и политическо възпитание като строители на нова ОФ-ска България.“ (Димитров 1946: 6); „Учете се, учете се и учете се неуморно, непрестанно...“ (Димитров 1946: 49); „Неуморно да работи над себе си, (...) да се учи усърдно от книгите и от живата, да се отнася критически към себе си, към своите слабости и недостатъци, да развива своите физически и морални сили, да закалява своята воля и характер като борческа, безукоризнено предана на народа и страната отечественофронтовска младеж.“ (Димитров 1946: 62)
[23] Показателна е репликата на Г. Димитров: „...колко ценни са за мен уверенията на нашата младеж, че тя и в бъдеще все така мъжествено ще работи и ще се бори за спасителното дело на ОФ...“ и в останалите борби, включително за „изграждането на нова демократична България“ (Димитров 1946: 56).
[24] Източник: Русев (съст.) 2010: 59.
[25] Матев 1987.
[26] Годината на създаване не е известна. Източник: Родна реч. Читанка за 3 клас на ЕСПУ, София: ДИ „Народна просвета“, 1983, 58-60. Вероятно стихотворението е написано между 1969 и 1972 г. За първи път се появява в сборник на Георги Струмски (Струмски 1972).
[27] Виж напр. „Химн“ на Иван Нивянин, 1944 г. „...надеждни и смели ще тръгнем/ за сетния кървав двубой. В очите ни вярата свети, в сърцата ни бунтът пламти; над родните бранни полета победа народна звънти!“ (Русев (съст.) 2010: 79); „В зандана“ на Димитър Осинин, 1933 г. „Навън ще излезем калени, със бодри и светли чела/ и с нови сили, с устрем сетен – разтваряме великата борба.“ (Русев (съст.) 2010:84); Иван Пейков „Май“, 1944 г. „...Цял народ в борба/ расте, расте, расте, напира/ и властно се вдига навред./ С чутовна смелост/ верни синове/ израстват герои, герои,/ борци за свобода./ ...Младежи, младежи, младежи,/ работници,/ трудещи се/ тръгват по бурния път/ и сякаш идва часът/ прекрасна свобода...“ (Пейков 1945).
[28] „Младежта е (...) темпераментна, оптимистична, гореща, готова да върви напред, мисли, че тя може планини да обърне...“ (Димитров 1946: 47).
Биографична справка
Д-р Яна Янчева е главен асистент в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Изследователските ѝ интереси са насочени в областта на социализма и постсоциализма, колективна памет и травма, колективизация, всекидневна култура, бесарабски българи, младежка култура, културно наследство и др. През 2015 г. публикува мнографичния труд Колективизацията в българското село (1948 – 1970). Колективна памет и всекидневна култура (София: „Гутенберг“).
