Резюме: Текстът прави опит за анализ на това как се конструира образът на София като кандидат на европейска столица на културата, дали и как той е в процес на договаряне за това какво е европейското. През конкретния пример на фестивала „София диша“ ще се опитам да открия кои са градските пространства за култура, дали и как се променят самите те и практиките, които се упражняват, дали и как присъстват локални специфики на българското в контекста на глобалното.

В контекста на присъединяването на България към Европейския съюз започна да се говори за европейско гражданство, за европейско съзнание и идентичност, за българите като европейци, за градовете като европейски градове и пр. От друга страна, присъединяването ни стана част от един по-широк процес на глобализация, който преформулира отношението между национално, локално и глобално. От тук идва и въпросът дали за да бъдеш глобален, трябва да бъдеш локален? И ако и доколкото идеята за локалното е въобразена като преживяване на принадлежност към национална колективна идентичност, то струва ми се в днешния контекст локалното по-скоро служи за инструмент за конструиране на определени образи, които следва да се мислят като локални и специфични и чрез които локалното се разпознава като различно, като видимо в картината на глобалното. Роланд Робъртсън разглежда отношението между глобално и локално чрез категориите на универсалното и партикуларното. Според него културният партикуларизъм е продукт на глобализацията, която подхранва идеята за съществуването на система от културни различия, идеята за разбирането на света като културна мозайка. От друга страна, Робъртсън твърди, че съществува и „партикуларност на универсализма“, който е резултат от универсализирането на набор от идеи и знания за това какво представлява идентичността, за това какво означават отделните парчета на мозайката[1].

Кандидатурата на София за Европейска столица на културата през 2019г.. Основна стратегия: откъсване от миналото и (ре)конструиране на ново настояще. Балканската традиция като експонат.     

Сред най-мащабните инициативи през последните години, финансирани от Европейската комисия и отнасящи се до сферата на изкуството, е кандидатурата на няколко български града за Европейски столици на културата през 2019 г. Според организаторите на инициативата, основните цели са свързани с подчертаване на богатството и разнообразието на европейските култури; осигуряване на диалог между европейските граждани, изграждането на усещане за принадлежност към една и съща европейска общност; насърчаване на чувството за европейско гражданство и пр.[2] Тези приоритети изцяло можем да разчетем и в разписаните стратегии на страната, във връзка с кандидатурата й по проекта, и в частност в програмата за развитие на гр. София като европейска столица на културата[3].

В посочената стратегия освен повтарянето на европейските цели за междукултурен диалог се заявява, че „инициативата ЕСК предоставя неутрална и позитивна платформа като град и общност да развием социалното и териториалното сближаване, като надскочим мисленето в категориите на национална държава, политически партии и поколения“. Но мисленето на тази платформа като неутрален инструмент за преодоляване на политическото и „поколенческото“, силно противоречи на останалите приоритети, разписани в стратегията. Политическият контекст, през който се говори, е лесно разпознаваем, както визуално, така и вербално. От една страна първите снимки, публикувани в стратегията са на протестиращите от месец юни, от друга ясно се заявява, че кандидатурата на София за ЕСК е фактор за мобилизиране на желание за „решителна промяна на политическите стандарти и дава тласък за активно гражданство“. Инициативата се мисли като „възможност да се преосмисли „насилствено наложеното наследство“ от XX в.“. Освен политическия залог, който откриваме и във фразата, че София 2019 г. ще отпразнува „30 години от падането на тоталитарния режим“, в стратегията откриваме и идеята за една нова визия за града. Новият образ, който следва София да развие е на „творчески и жизнен град с много възможности за развитие – място за идеи и срещи“, който следва да се откъсне от пост-комунистическо разбиране и който е част от една „нова европейска демокрация в условията на глобализирана икономика“. Мисленето на града като място за обществен дебат се представя не само през политическото и гражданското участие, в лицето на протестиращите срещу съществуващото статукво, но и през културните прояви в градското пространство, пример за което са част от инсталациите, създадени от организацията „Destructive creation”, както и други сходни на тях, прояви, публикувани в същата стратегия, които сякаш са доказателства за „изработването на нови сценарии на бъдещето“. Идеята за реконструкция се разпознава в сферите на политическото, гражданското, културното, медийно и пр., платформата, колкото и да претендира за неутрална, поставя акцент върху промяната, върху конструирането на един нов образ, който има за цел „оттласкване от миналото и изграждане на едно общо европейско бъдеще“. Тук остава отворен въпросът дали чрез откъсването от миналото, ние трябва да се откъснем и от традициите и културните практики, които са изградени в това минало?

„София прайд“, 2013 г.

В частта от стратегията, която представя иновативността на София 2019 г. са посочени три основни аспекта, един от които е идентифициран като „обхват“, в който е посочено, че проектът търси съвместно партньорство с останалите балкански народи и „концепцията на Сподели София неизбежно зависи от географските обстоятелства: споделяме Балканите“. Тук можем да спорим дали принадлежността ни към балканските народи се изразява през географските факти или по-скоро през преживяването ни като такива, преживяването ни като хора с „балканска идентичност.“. Въпреки, че в стратегията на преобладава идеята за изграждането на образа на София като европейски град, все пак откриваме, че културно-историческото наследство се разпознава като балканско, което трябва „да се поддържа и развива посредством по-нататъшно разкриване, съхраняване и експониране“. Идеята за експонирането по-скоро се прилага като извеждане на културните традиции като експонат, дори по-конкретно като показването на незабравен музеен експонат, който въпреки че е част от една предишна епоха, ние все пак си спомняме за него, както ще видим и през конкретните примери, разгледани по-напред в текста.

Източник: http://www.ecoc2019bulgaria.eu/images/content/30/sharingsofia_bg_jury.pdf

Стратегическо конструиране на образа на София

Освен политическия залог, през който разпознаваме начина, по който кандидатурата на София сама говори са себе си и проблема за това как се мисли балканската идентичност, следва да не забравяме и това, че чрез участието си в тази европейска инициатива, София има възможност да представи своя образ като европейска столица, да изгради представата за градските си пространства и хората, които ги обитават. Любопитен остава въпросът какъв е този образ и още по-любопитно е тълкуването му от страната ни на хората, които познават това пространство и биха могли да направят разграничението между каква е социалната реалност и като каква се представя, ако разбира се има такива различия. Съществуват ли места, върху които се поставя акцент и такива, които сякаш се прикриват, кои са пространствата, които се показват, защо точно те са подбрани и променят ли се те? Струва ми се важно да удържаме два важни момента. От една страна това, че проектът за европейска столица на културата се провежда от осемдесетте години насам, т.е. „правилата на играта“ са известни, а вероятно и формулата на успеха на предишните победилите също. От друга страна „печалбата“ в това състезание е огромно европейско субсидиране. Имайки предвид тези обективни фактори, ми се струва наивно да мислим, че образът на София като европейски град би се конструирал без ясна стратегия за това.

„Сподели пространствата“: фестивалът „София диша“ като средство за децентрализиране на градските пространства за култура?

Отново според стратегията за кандидатурата за ЕСК е заявено, че „ударението на програмата ще падне върху занемарените жилищни комплекси и крайградски територии, върху запуснати индустриални обекти и зони, както и върху градските паркове и публични пространства”. В програмата „Сподели пространствата“ като основен приоритет е децентрализирането на градските пространства, в които културата намира място за своите изяви, а в основата на културната програма е провеждането на фестивала „София диша“, който определя себе си като „ мултижанров фестивал за култура“ и „градски фестивал за култура“[4]. „София диша“ започва да се провежда преди четири години, а от 2011 г. е част и от културните календар на столицата, във връзка с кандидатурата й за европейска столица на културата. Идеята на фестивала е „да прекъсне потока от коли на централната софийска улица „Шишман“ и поне за един ден да освободи пространството в услуга на хората, насърчавайки здравословния начин на живот, активността, разходките „на открито“, наслаждавайки се на топлото слънце, без притеснения от клаксони”[5]. Първоначалният замисъл е фестивалът да се провежда през август месец, но набирайки широка популярност се разпростира и през останалите месеци на годината (през април месец се организира Folk color, през юни месец „Рециклатор“, през септември „КВАРТ фест“, през декември „Зимна София диша“ и пр). „София диша“ е разпознаван и като един от най-мащабните фестивали през последните години, които правят опит да впишат културата и изкуството в градското пространство. Доколкото това градско пространство отговаря на заложените цели за децентрализиране, ще разберем по-напред.

Защо точно снимки?

След като представихме основните залози на стратегията на кандидатурата на София в ЕСК, като контекст в който разглеждам „София диша“, следва да разгледаме как се представя визуално образът на София през публикуваните сайтове във фейсбук страницата на фестивала[6]. Нека да направим едно уточнение, че в официалния сайт на „София диша“ са публикувани изключително малък брой снимки от различните мероприятия в календара му и на практика единствено средство до това да разберем как се представя градът е официалната му фейсбук страница. Изборът ми на това да изследвам снимки, а не друг вид визуални репрезентации, стъпва върху анализа на пощенските картички, които László Kürti прави и най-вече върху неговото твърдение, че през снимките може да се открои ключовото разбиране за дадено място, но те могат и да бъдат „крайни форми на виртуална недостоверност на света“[7], тъй като предават информация и образи за локално място, което е възможно никога да не бъде видяно от този, до когото стига изображението. Според него чрез снимките се изгражда идеята за конкретна социална реалност, ограничена от пространството и времевия период, в който е направена или за който се отнася и чрез комбинацията от локално и историческо, визуалният образ създава определена културна идентичност. Но тази културна идентичност често пъти е продукт на договаряне какво да обхваща и какво да представлява, тоест нейната свобода не е определена само от размерите на фотографския обектив, а от това коя специфична група, пространство и пр. трябва да бъдат показани и по какъв начин. László Kürti твърди, че ако мислим пощенските картички като еднократна снимка, рамкиране на съществуващото, трябва ясни да удържаме в съзнанието си, че то често е манипулирано и колкото и невинно да изглежда първоначално, не трябва да бъдат забравяни политическите страни, които то често продуцира или се стреми да изопачи. Тук опираме до въпроса дали чрез подобни фрагменти от време и пространство, каквито са снимките, те самите крият повече от това, което показват и дали чрез изграждането на образа на една стратегически желана социална реалност изцяло бива подменена настоящата или по-скоро можем да твърдим, че става въпрос за нейното преформулиране, което цели да обслужи заложените интереси. За да проверим дали и как това се случва в конкретния случай, който разглеждаме ще проследим три основни момента:

1) кои са пространствата, в които се провежда „София диша“, как се променят те и не на последно място как те се показват, съществуват ли такива, които сякаш остават „орязани“, ограничени и съответно такива, върху които се акцентира

2) как се променят практиките

3) откриваме ли балкански специфики и ако те присъстват по какъв начин се представят.

Трансформация на пространствата

Нека на първо място да разгледаме какви трансформации претърпява фестивалът от първите години на провеждането му до последното му „издание“ през 2013 г., от гледна точка на градските пространства, в които се осъществява и от гледна точка на събитията и практиките. Очаквано непроменено остава основното място на провеждане на фестивала, а именно ул. „Шишман“, която е символно място на „София диша“ и, която сякаш и преди провеждането му беше започнала да „предявява претенции“, ако не за културно място, то поне за място, алтернативно на популярната култура, редом с магазините за ръчно изработени дрехи, бижута и аксесоари, заведенията за здравословно хранене, арт бутиците, магазините за био и еко продукти и пр. В последващите години фестивалът „открива“ още пространства, в които разполага своята програма, но спорно остава дали изпълнява поставената му задача за пространствената децентрализация и поставяне на акцент върху крайните квартали. За увеличение на обхвата на фестивала, съвсем обективно можем да говорим, но новите места, на които се провеждат културните дейности съвсем не се вписват в разбирането за крайни квартали, дори напротив, по-скоро се привеждат в едно по-широко разбиране за „идеалния център“. Сред новите места за провеждане на събития са и двете търговски улици - бул. „Витоша“, на която се предлагат предимно маркови дрехи и аксесоари и ул. „Пиротска“, която предлага стоки на по-ниска цена, често произведени в Българи и пр.. Разглеждайки снимките от двете търговски улици може да твърдим, че сградите, които са част от тях в единия случай сякаш остават прикрити. Снимките, които са представени от ул. „Пиротска“ само маркират, че това е търговска улица – забелязват се надписи за разпродажба на дрехи и артикули.

Пространството сякаш остава отрязано и в противовес на мотото на фестивала - „не дишащо“. Повечето снимки представляват откъс от цялостната картина, сякаш фотографите са обхванали пространството само до човешки размер, без да вдигнат обектива си по-нагоре, за разлика от снимките от бул. „Витоша“. На бул. „Витоша“ забелязваме наскоро поставените фенери, реконструираните сгради, ремонтираната настилка и всички останали свидетелства за свършена работа от страна на Столична община. Освен заобикалящите сгради, на ул. „Пиротска“ сякаш още нещо липсва, а именно нейните обичайни обитатели, в които често разпознаваме лицата на просяци и емигранти. Обикновеният многообразен контингент от хора сякаш е заменен с градските европейци, които купуват ръчно изработени предмети и се наслаждават на различни културни прояви. Разбира се, под замяна, нямам предвид, че тези хора не присъстват там или са учтиво помолени да не посещават мястото в рамките на провеждането на фестивала. Те вероятно са там, но не са обхванати от фотографския обектив, останали са извън снимките и това, което ние искаме да покажем от европейски си град, в рамките на който присъствието на такива хора не е съвсем европейско.

 

Ул. „Пиротска“

Бул. „Витоша“

Подобен случай на стесняване на пространството е и провеждането на събитието „Park Home of Art“, което се провежда пред паметника на Съветската армия. И там пространството изглежда сякаш „уплътнено“ с достатъчно хора, дейности, стоки, танци и пр., тоест акцентът на снимките попада върху това какво е действието, каква е динамиката на случващото се, но не и кое е градското място. И ако не можехме да разпознаем този откъс от пространството като пространството пред паметника на Съветската армия, вероятно нямаше никога да разберем за съществуването му зад опънатите тенти с разнообразни продукти. Напълно противоположно на тях, снимките пред сградата на Народното събрание представят не само фрагмент от пространството, а дори напротив – сякаш правят панорамна снимка на заобикалящите сгради на Ларгото. И въпреки, че мястото около паметника на Съветската армия също разполага с достатъчно голяма свободна площ, в случая на Ларгото снимките изглеждат много по-“дишащи“, пространствата много по-отворени. Снимките от провеждането на концерти и танцови събития дори бихме могли да определим с различна техника на заснемането им. В част от тях събитията сякаш са оставени в дълбочината на снимката, докато акцент се поставя на заобикалящите сгради, в други фокусът е върху участниците в пространството, но е оставено място и за църквата „Света Неделя“, ЦУМ, Министерски съвет и пр.

 

„Park Home of Art“, Паметник на Съветската армия

 

 

Ларгото

Трансформация на практиките – от фестивал към пазар?

Освен трансформацията в избора на градски пространства за провеждането на мероприятията от програмата на „София диша“, нека да разгледаме дали има промяна в практиките, в културните дейности, които се провеждат. На пръв поглед практиките изглеждат непроменени, предимно свързани с артистични проявления, създаване под всякаква форма на ръчно изработени предмети, дейности, свързани със здравословния начин на живот, опазването на околната среда, зелени идеи, благотворителни практики. От гледна точка на стоките, които се предлагат можем да твърдим, че се поставя акцент на алтернативното на популярното консуматорско потребление, което да речем наблюдаваме в моловете или в магазините, в които се продават маркови стоки. Поставя се акцент върху ръчната изработка, уникалността и вниманието към всеки продукт като различен от всички останали. При преглед на снимките от 2011 г. преобладават артистичните и музикални проявления – театрални постановки, циркови и танцови участия, докато през 2013 г. наблюдаваме много по-богат „арсенал“ от практики, сред които сякаш голяма част представляват по-скоро спортни дейности - скейтборд, таекуондо и пр.

  

„София диша“, 2011 г.

Друго впечатление правят продуктите и услугите, които се предлагат срещу заплащане, или по-скоро стоките. Ако през 2011 г. продаваемите стоки са представени от не повече от десетина артисти, които са разположили „щандовете“ си на улицата, то през 2013г. вече забелязваме организирани за това пространства, тенти и съоръжения, които улесняват подреждането и съответно достъпа до тях. И ако първоначалната идея на фестивала е споделянето на различни идеи и предоставянето на възможност на онези артисти, които нямат магазини за продажба на своите стоки, да представят това, което правят, които смея да определя като хора, които създават тези продукти в свободното си време, повече отколкото да имат желание да ги продават и да развиват бизнес, то през последните години на фестивала акцентът се измества. При провеждането на фестивала през 2013 г. не само забелязваме, че броят на тези хора значително нараства, но се променя и самата идея – градското пространство на споделяне се превръща в градско пространство за продажба, в което виждаме фирмени каталози, лога, плакати и пр. Също така наблюдаваме и промяна на акцента на снимките както върху присъствието им в пространството, така и върху създаването им. През 2011 г. тези магазинчета са сякаш част от пейзажа, докато през 2013 г. се поставя акцент върху това колко добре са подредени те, какво многообразие от стоки предлагат. От друга страна през 2011 г. динамиката на снимката е върху това как се създават различните бижута и други артикули, докато през последното провеждане на фестивала се обръща специално внимание не на процеса на тяхното създаване, а на тяхното подреждане, на позиционирането им по начин, който да изглежда примамлив и удобен за купувачите. Имайки предвид навлизането на тези практиките в пазарния механизъм, можем да твърдим не само, че фестивалът се превръща в пазар, но и предметите в стоки, хората, които трябва да споделят в продавачи и купувачи.

„София диша“, 2011 г.

 

  

 „София диша“, 2013 г.

Българското като въобразено

Нека да проследим дали съществува и как се разпознава българското като типично локално в публикуваните снимки от последното провеждане на „София диша“. Можем да твърдим, че освен в обособения фолклорен фестивал „Folk Color”, в останалите събития от програмата на „София диша“ не се забелязва присъствието на други особености, които бихме определили като типично български или като локални специфики на балканското. Дори напротив не само събитията, но и начинът, по който е представена извадката от столичани, които посещават фестивала, по-скоро наподобява голяма част от други европейски фестивали. Сред мероприятията, които правят опит да изведат балканското като специфична характеристика, като например опитът на млади български дизайнери да вплетат елементи от народните носии в съвременни тоалети и пр., почти не забелязваме снимков материал или поне той не е качен във фейсбук страницата на „София диша“. От друга страна, генерално погледнато, единствените две практики, през които можем да твърдим, че откриваме българското и по-точно балканското са грънчарството и народните танци. Но доколкото се отнася до традиционните народни танци, те по-скоро са представени като музейни експонати – децата са показани облечени в народни носии, а танците, които изпълняват са показани на сцената. Същевременно не може да очакваме, че за да се пресъздаде балканското трябва част от посетителите да са дошли на фестивала с народните носии, които съхраняват в домовете си. Но заложеното в стратегията на кандидатурата на София за европейска столица на културата, изграждане на мост между традициите и новата градска визия, трудно можем да разпознаем, тъй като не се прави опит (или поне не е представен в снимките) традициите да се впишат в нови практиките, да се реконструират както всички останали практики, дори напротив те продължават да съществуват като символи на миналото, като част от историята, която все пак не сме забравили. Това явление се разпознава дори в употребата на музикалните инструменти, които с изключение на един тъпан, който е в ръцете на малко момче, не се забелязват, включително на представянето на народните танци, където музикалният съпровод е осигурен от касетофон. От друга страна забелязваме множество тромпети, китари, цигулки и друго сходни на тях музикални инструменти, чиито изпълнители по-скоро напомнят френски джазови изпълнители.

  

 

 

Като цяло, на база на уловените образи от публикуваните снимки може да обобщим, че практиките, които са част от програмата на „София диша“ са ориентирани към акцентирането на нови, алтернативни форми и социални значения на вече познатата култура или към акцентирането на изцяло нови такива. Това означава, че българинът – европейски гражданин се противопоставя на популярната култура, мислена като смислово конструиране на всекидневни очевидности, вкоренени в здравия разум, практикува алтернативни дейности и употребяване стоки, които се различават от масово употребяваните такива. Той не купува дрехите и аксесоарите си от марковите магазини, а предпочита ръчно изработените модели, не играе волейбол, а предпочита да кара маутинборд и пр. Но от друга страна той е не просто ценител на културата, той я консумира, защото нейните продукти са му предложени във вид на стока, защото културата е вписана в пазара. И доколкото нараства популярността на даден продукт, стока или услуга, толкова нараства и тяхното консумиране и респективно тяхната уникалност и алтернативност започва постепенно да се заличава. Но дали постепенно алтернативната култура не се превръща в популярна такава и дали и доколко представлява консумативна стратегия, са отделни теми за размисъл. Въпреки заложената в началото хипотеза, че за да бъдеш глобален трябва да бъдеш локален, когато говорим за конструиране на образа на София като европейски град, по-скоро можем да твърдим, че локалните специфики сякаш присъстват, но те се представят през добре познатите и исторически конструирани културни репертоари, какъвто е случаят с българските народни танци. Националното се преживява по-скоро като подчертаване, излагане на показ, „изваждане от музея“ на културата мислена като традиция и историческа идентичност. Така в контекста на глобалното и европейското, София конструира своя образ на европейска столица, правейки опит да догони образите на останалите европейски градове, прикривайки белезите на онова минало, откъсването от което е заложено в стратегията за нейното развитие и извеждайки своите локални специфики като съществуващи музейни експонати. Културната идентичност, от друга страна, все повече се опитва да избяга от музейната форма на представяне, а се опитва да обхване градското пространство, преформулирайки формите, през които разпознаваме градската култура. И все пак доколко образът на София като европейска столица на културата ще успее да стане част от глобалната културна мозайка, остава любопитен. А доколко съществуват различия в нейните отделни парчета, мислени като локални културни идентичности, предстои да разберем през 2019 г., когато едно сравнение между двете столици на културата, представители на България и Италия, би било интересно поле за анализ.

 

Библиография:

Pink S., Kurti L., Afonso Ana Isabel (2005) Working Images: Visual research and representation in Ethnography, Publishing: Taylor & Francis e-Library

Robertson, R. (1992) Globalization: Social Theory and Global Culture. Publishing: London: Sage.

 

Биографична справка: Светослава Найденова е студентка по социология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи върху града и градските пространства. Участник в проекта „Изчезваща София“ към Изследователския център по социални науки.  

 

---