Резюме: Най-радикалният пример за естетизация на публичното пространство безспорно е утопията. Град Бразилия ни дава повод на автора да разсъждава не само теоритически, но и да анализира конкретното случване на един такъв амбициозен проект, силите, които го задвижват, да наблюдава последствията, които той има. Защо утопия, къде утопия и най-вече - за кого утопия?

 

Градът е средищно място на природата и човешките умения.

Той е едновременно природен обект и субект на културата, индивида и групата,

преживяван и мечтан.

Нещо човешко par excellence.

Клод Леви-Строс

 

В какво и защо реализацията на града Бразилия отличен пример за капитална естетизация* на публичното пространство? И тогава естетизацията на публичното пространство е ли онзи процес, чиято практическо-социална функция е толкова по-важна от функцията на красотата и сетивната наслада, че да е по-близка до идеологията, отколкото до естетиката? Според Алтюсер „идеологията е система (със своя собствена логика и строгост) от репрезентации (образи, митове, идеи или понятия, според случая), която притежава битие и историческа роля в рамките на дадено общество. […] Идеологията като система от репрезентации се различава от науката по това, че при нея практическо-социалната функция е по-важна от теоретичната й функция (или функция на познанието).“[1]

Естетизация на столицата

През 1956г. Жуселино Кубичек е избран за президент на Бразилия; той решава да основе нова столица. След 43 месеца непрекъснати работи, на 21 април 1960г., преди края на своя четири-годишен мандат, той открива новата федерална столица на Бразилия. Необходими са били по-малко от 4 години за да се вземе решение за основаването, да се планира и построи Бразилия и то да се изпълни.

Защо е трябвало да се осъществи този проект от мащаба на фараоните? Със сигурност, за да се утвърди като фараон, но най-вече за да даде нов облик на Бразилия и нов имидж на бразилците – както на милиардерите, така и на бедните от фавелите – за да могат те, въпреки пропастта, която ги разделя, да се превърнат в едно тяло, политическо тяло[2]. Следователно, за да се предложи на Бразилия и бразилците една нова идентичност и нов тип функциониране, по-ефикасни, по-мобилни, по-централизирани, това изглежда спешно и капитално важно: най-накрая да бъде модерна страна, а не бивша колония или стара империя. Така на първо място по важност излиза външният вид, оттук и ускореният процес на естетизация на публичното пространство, започвайки с операция Бразилия, с надеждата, че като изглеждаме модерни, красиви и щастливи накрая ще станем такива. След като се е поразкрасила, най-накрая нацията може да попита: „Огледалце, огледалце, коя е най-красива на света?“

В действителност за да се промени имиджа е трябвало да се работи върху публичното пространство в цяла Бразилия, и за тази цел Рио е трябвало да бъде обезглавен, за да се работи върху една нова столица, на която е дадено името „Бразилия“: какво по-добро за да променим образа на Бразилия от това да кръстим новата столица със същото име! Целият проект за естетизация започва с работа по означаващите, с една козметична промяна на името.

Защото създаването на Бразилия е преди всичко един гигантски проект по естетизация на цялото публично пространство на бразилската Ре-публика (Ré-publique**). По тази причина Кубичек, и следователно политическата власт, извиква най-добрите – най-добрите урбанисти и най-добрите архитекти. Затова и крайният резултат е прекрасен – има случаи, в които естетизирането на публичното пространство е красиво и се доближава до изкуството, или дори създава изкуство. Още по-точно е да кажем, че световният урбанизъм вече няма да е същият след града Бразилия.

Този вид естетизация посредством създаване на един град ex nihilo не случайно се случва в Бразилия, където от векове се строят градове от нищото, подтиквани от една мечта или нужда. Много бразилци могат да ви разкажат историята за това как техният баща или по-далечни предци са създали някое село или град: така например съвременният артист Вера Чавес Барселос[3] разказва как нейният баща е създал град, в който днес живеят 30 000 жители. За европееца това е мечта. Защото възприятието за град е съвсем различно за европееца и за човека, населяващ някоя от страните на Новия свят, особено ако това е страна от БРИК (Бразилия – Русия – Индия – Китай). В действителност проблемите на държавата Бразилия са колкото проблеми на града Бразилия, толкова и на малките градчета по долината на Амазонка, на Сао Пауло и на южните градове с германски произход, на мега-центровете и на перифериите, на автомобилите и хеликоптерите, на тежките задръствания, също като в Каракас, и на пешеходните алеи в Копа Кабана, на бетона и плажа, на фавелите и кварталите на богатите оградени със стени, на тежко насилие и сладка музика. Опитите да бъде преодоляно това реално съжителство с толкова противоречиви проблеми минават през възможността за естетизация на публичното пространство не само като се извикват карнавалът, музиката и капоейрата в сърцето на града, но най-вече като се започне създаването на един град от нищото, дори на една нова столица. Тази естетизация е метонимична: залогът е за всички, градът Бразилия е за цялата страна. По тази причина тази естетизация е капитална***: една красива глава за едно страдащо тяло, защото цената за осъществяването на Бразилия не е само смъртта на известен брой работници (не са били спазвани правилата за сигурност при работа), но също и пролетарската корона на града Бразилия – един обръч, отстоящ на между 15 и 50 км. от центъра. Всяка естетизация на публичното пространство има не само награда, но и цена, понякога твърде скъпа.

     

 

Археология на една естетизация

Дали тази естетизация е била някаква нежна утопия или силов проект, както Санкт Петербург? А защо не и двете, утопията е винаги насилие?

Една утопия винаги трае дълго; тя работи върху историята. А когато решим, в духа на утопията, да основем един град, често утопичният жест е последната брънка в една дълга верига от мечти, желания и фантазми.

През 1549г. генерал-губернаторът Томе ди Соуза основава града Салвадор, първата столица на Бразилия, която остава главен град в следващите 214г.; през 1763г. Рио де Жанейро става новата столица на Бразилия. Бразилия сменя столицата си на всеки два века като следствие от икономически, географски и геополитически промени: ново гео-изкуство (géoartistique) вследствие на нова гео-политика. Новата столица изразява новата реалност в страната и й дава нов образ и нов инструмент. Географията и историята са с променлива геометрия: последствие от това е изместването на центъра в тази страна от имигранти. Преместването на седалището от столицата към центъра на страната е, всъщност, стара идея от колониалната епоха. През 1883. Дон Боско сънува появата на една нова цивилизация на мястото на града Бразилия: знак и спомен за това събитие е „Le Santuario Дон Боско”, построен от архитекта Карлос Алберто Неве. Така тази красива църква от витражи, чийто син цвят се променя в зависимост от позицията на слънцето – един великолепен ефект на светлината, придаващ допълнителна ценност на онова, което е в центъра – огромен полюлей от планински кристал. Тук светлината е символ на съня и на осъществената утопия.

Основаването на града Бразилия и неговата естетизация следователно са преди всичко символна работа по обезглавяването и изместването, една едипова естетизация. Обезглавяваме мястото на власт, за да основем друго място на власт: революция с квази-убийство на бащата. На 1 ноември 1501г. изследователят Америго Веспучи акостира в един голям и величествен залив, в деня на Все Светии, той кръщава мястото Сан Салвадор от залива на Вси Светии (Sao Salvador da Baia de Todos os Santos) : име, кръщение, сакрализация на Салвадор. През 1549г. Томе ди Соуза от религиозен деятел става политик и Салвадор става първата столица на Бразилия. По онова време Бразилия е религиозна страна – достатъчно е да прочетем имената на градовете и да влезем в манастирите, параклисите, църквите, катедралите; естетизацията в този момент би била лаицизация на религиозното пространство. Два века по-късно идва обезглавяването на главния град, един трансфер, чрез който Бразилия сменя бащината фигура и избира Рио.

Като следствие на тази едипова и политическа схема, още два вече по-късно, Бразилия повтаря тази революция и се отдава на града Бразилия. Държавата Бразилия три пъти символично основава наново своята история. Последният път това става посредством естетизация.

Само един революционен урбанизъм и една новаторска архитектура могат да захранят по нов начин старата бразилска мечта. Урбанистична утопия или естетизация на публичното пространство? И двете, г-н Генерал, бихме могли да отговорим на военните от диктатурата, които следят отблизо това ново о-главяване (capitalisation). Във всеки случай това е опит за политическа утопия, който може да създаде илюзията за една политика, която сега е друга. Левичарят Оскар Нимайер изглежда е повярвал, може би със същата вяра, каквато имат героите от „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес.

 

Политика и естетизация

Трябвало е да се намери символика за новата идентичност на тази страна. За да се разрешат географските противоречия, да се обединят регионите, стремящи се към автономия, да се уеднакви едно население, което не би могло да бъде по-разнородно и противостоящо си - по отношение на цвят на кожата, на богатство, на произход, социална класа и достъп до минимума и до максимума, по отношение на всичко.

Трябвало е да се целим в идентичността, единството, еднаквостта, съответствието, постигнати с тази нова глава на политическото тяло, този нов главен град. Едно от решенията е да се използва естетизацията като здрава връзка/цимент**** на публичното пространство. Било е въпрос от първостепенно значение за вътрешната политика: да се възстанови единството на аз-а, въпреки останките от робството, настоящата крайна бедност, класовите борби, огромните мащаби на страната, разнородното население. Съществувала е необходимост от национална интеграция, например да се преодолее разделението между населената крайбрежна част на Бразилия и огромните ненаселени части във вътрешността. Според Лусио Коща градът Бразилия е позволил на държавата Бразилия да погледне уверено навътре към самата себе си. Съществували са също стратегически изисквания във външната политика: да се осигури отбраната на територията.

Тогава са мислели, че само политиката може да се справи с това. Религията вече не е можела да създаде единство; малко по-късно армията ще се опита да направи същото… А в началото на 21 век отново ще заложим на „трудещите се“, тогава идва ред на Работническата партия, една партия, една политика; и едно голямо преобръщане: Лула и новата Бразилия. Вместо да прави нова столица Лула решава, че годините след 2010 г. ще бъдат години, когато Бразилия ще бъде домакин на Световното първенство по футбол и на Олимпийските игри – естетизация на движенията на флуидното публично пространство. Демонстрация на величието на страната, на силата на нейната политика, на смелостта на нейната мечта.

Нимайер, комунистът, вярваше в политиката, но не и в тази на Кубичек. Той участва в авантюрата на града Бразилия, там той влага собствената си утопия. Хората рядко споделят една и съща утопия. За да се построи този футуристичен град са използвани всички средства: работниците са повеждани към строежа почти във военен строй; макар да е имало висока смъртност на строителните площадки, не е имало паметници на загиналите. Не можем да не направим сравнението с основаването на Санкт Петербург от Петър Велики. Може би не трябва да бъдеш толкова ефективен и да искаш да осъществиш мечтите си на всяка цена; френската неефективност и бавност си имат своите добри страни: проектът за Големия Париж би довел само до самоубийства от отчаяние предвид бюрократичната бавност в осъществяването на проекта.

Градът Бразилия наистина е издигнат в средата на нищото. В центъра на страната заради геополитически съображения: градът е избран на геометричен и географски принцип в точката, в която се срещат трите водосборни басейна, образуващи страната, на реките Парана, Сао Франсиско и Амазонка. На края на света, на платото Гоя, едно сухо и пустинно плато, с надморска височина от 1171м., под безкрайно синьо небе. А освен това и почвата е червеникава, от нея ръцете стават червени като в живописта – изкуството и естетиката са там още от самото начало, естетизацията ще дойде по-късно. Огромни пространства – в началото естествени, а после превърнати в градски и публични, но останали пространства. Сух климат – тогава ще построим езеро, което ще даде основание на някои да казват, че бразилците първо си построили езеро, за да си направят после и мостове.

Накратко, tabula rasa, от която можем всичко да основем наново. Това са условията за една утопична естетизация. Но нима утопията може да се осъществи на място?

 

Артисти и естетизация                                                                 

Експерименталният план на Лусио Коща се състои от две основни оси, които се пресичат под прав ъгъл. В оригиналната версия се споменава „под формата на кръст“; веднага бихме казали „под формата на птица или на самолет“: технологията и естетизацията изместват религиозното. Разказват, че Лусио Коща е бил забелязан от Льо Корбюзие, както и че последният два пъти е идвал в Южна Америка с полет на цепелин; той бил видял земята от птичи поглед и бил впечатлен от този естетически изглед на градовете; което обяснява, от една страна, значението на експерименталния план и на мрежата от пътни артерии, както и, от друга, формата на самолет на този план.

Еixo rodoviario – леко извитата пътна ос север-юг, или крилете на самолета, образуват жилищните квартали на града, а eixo monumental – права ос, наречена „монументална“, образува корпуса, ориентирана по посока изток-запад, тя обслужва зоните на различни дейности – официални сгради, седалища на институции, търговския сектор, хотелите, банките, административния сектор на федералния окръг, сектора за култура и развлечения.

В пресечната точка оста север-юг се издига над монументалната ос по такъв начин, че никакво кръстовище или светофар да не забавя високоскоростния трафик, както на другите кръстовища: никое от тях не е на същото ниво и всичко е организирано посредством пътни детелини – потокът се естетизира, което се прави за първи път в света. Автомобилът, или поне моторният транспорт, видимо е царицата тук. Под централната пресечна точка се намира Plataforma rodoviaria - автогарата; Rodoferroviaria – железопътната гара – се намира в западния край на монументалната ос.

Булевардите са огромни, понякога с десет ленти: шест централни, отделени с тревни площи и по още две от ляво и от дясно. Това е едновременно практично и грандиозно: това осигурява трафика и демонстрира естетизирано величие: тук се обединяват изкуството на градоустройството и изкуството на парковете и градините.

Монументалната ос често е сравнявана с урбанистичната организация на Теотихуакан в Мексико. Но тук стои един обективен проблем: как да се даде израз на величието? Чрез поредица от големи паметници. А как да бъдат разположени те? В една линия, с определено разстояние между паметниците. Открита е една геометрична структура, тя е осъществена в Теотихуакан и в града Бразилия. Обективност на урбанистичния проблем; обективност на резултатите получени от утопичното урбанистично желание. Тук естетиката взима превес над естетизацията: има обективност при артистичните проблеми; има, разбира се, и идеология на проектите за естетизация.

Пътната ос север-юг със своите шест ленти разделя и обслужва жилищните квартали, съставени от superquadras – блокове постройки или карета от сгради. Всеки осем superquadras образуват един квартал със собствени паркове, спортни площадки, места за свободното време, полицейско управление, училище, църква. В началото superquadras не са били добре обживяни, изглеждали са бездушни; малко по малко новите поколения започват добре да се приспособяват към тях: тези квартали се разхубавяват и оживяват, микро-локалното се естетизира.

Ако мястото на града е определено от физиката и геометрията в нещо като център на тежестта на страната, структурата на града е определена от тялото. Вместо да начертае една правилна координатна система, Лусио Коща застанал прав и с пръчка очертал на земята една дъга: така се родила eixo rodoviario. Вярна ли е тази история? Във всеки случай е красива, защото свързва първичния жест на основателя на града, който иска да чете също и бъдещето, с парадигмата на тялото. И наистина, градът е начертан не с линийка и компас, а с помощта на тялото; тази връзка с живата природа и с тялото все още завладява умовете в Бразилия, където живот, енергия, поток са задължителни препратки. Защото Бразилия не е град на статиката, а на динамиката, и в частност на динамиката на потоците. В това той изпреварва времето си. Потоци от самолети, от коли, от транспортни средства, от хора, потоци от енергия и от информация. Политика основана на потоците все още не е измислена. Още сме далеч от аритметиката на демокрацията.

Бразилия-градът иска да бъде сърцето на тялото на Бразилия-държавата, оживявано от всички тези потоци. Затова дори и да е собственик на центъра, в който се пресичат всички основни пътища, той няма истински градски център за хората, тъй като той не е авто-рефлексивна практика, а е подчинен на една логика на отваряне към външността. По някакъв начин това е виртуален град, т.е. той без съмнение е някаква материална структура, но чието призвание е да осигури и да създаде потоци за страната Бразилия и за целия свят. Затова в него влагат усилията си артистите на виртуалното: изкуство поне толкова колкото и естетизация, защото, например, артистичната практика на Сузет Вентурели (Suzete Venturelli)[4] е процесуална, питаща, критична и интерактивна; Вера Чавес Барселос не е много далеч от нея, ако си припомним предложението й за Биеналето във Венеция и диалога й с Бейс (Beuys).

В изпълнението на своя архитектурен проект Оскар Нимайер стъпва върху урбанистичния план, който е основа за неговите строежи. В творчеството му откриваме много голяма свобода и чисто вдъхновение; това е съзидание, освободено от задръжките на рационализма и функционализма. Чисти форми, недокоснати обеми, наклонени фасади, смелост на структурите, пластическо съвършенство, изследване на техническите възможности на материалите, в частност на желязо-бетона в противоположност на стоманата и стъклото, които се смятат за твърде скъпи. Това придава монументалност, лиризъм, грация и елегантност: една нова архитектура, човешка и прекрасна за гледане, а със сигурност и за живеене. Естетизацията на публичното пространство работи в пълнота.

В града Бразилия всяко нещо има по още едно измерение: това не е град, в който има паметници, а град-паметник. Урбанизмът се превръща в архитектура, архитектурата – в скулптура, а скулптурата – в живопис. Един флуиден град-образ. И във всички сгради има изкуство. Без да споменаваме музиката. Това е „градът и изкуствата“[5].

     

 

Естетизираното общество

Градът проектиран за половин милион жители през 2000 г., през 2013 г. вече има повече от два милиона. Пълна грешка на предвижданията. Както обикновено!

Посредством superquadras, утопията е искала да отдели човека от неговата работна среда и да го сближи с другите хора от друга среда и други социални класи, но това сливане не се осъществява. На първо място, защото работниците и хората от по-ниските слоеве на средната класа бързо продават апартаментите си, за да купят нещо по-голямо в периферията, достатъчно за големите им семейства. След това защото обществото се е ориентирало не към комунизма, както утопично се е надявал Оскар Нимайер, а към либерализъм в стил на момчетата от Чикаго, като отваря все по голямо място за частния сектор: например, процъфтяват частните училища, като с това пораждат по-голяма мобилност, пътуване и потоци от ученици и студенти; тогава участието в образователния процес вече не създава познанства и стабилни приятелства между децата, както и между техните родители от един и същ квартал; апартаментите в superquadras се превръщат в спални, където, в най-добрия случай, познаваме съседите си и имаме собствен живот някъде другаде, където е професионалната ни дейност, клуба, който посещаваме, училището, религията: оставаме затворени в себе си. Автомобилът позволява това изнасяне на живота другаде. Преградите между социалните класи стават по-силни. Утопията се оказва крехка илюзия. Превес взема негативната страна на естетизацията.

В допълнение към това периферията се развива често анархистично и без отношение към архитектурата и градоустройството на града от 1960 г. Ах, ако можеше да има център без периферия! Това е мечтата на властимащите, които използват естетизацията, за да прикрият перифериите, тези бръчки, белези и рани на реалността. Естетизацията на публичното пространство често прилича на естетическа хирургия на социалното тяло, кара ни да вярваме, че публичното не е нито социалното, нито историческото, омагьосва отново едно деполитизирано тяло благодарение на тази идеологическа козметика. Не е учудващо, че хирургията е толкова развита в Бразилия!

И още по-отдалечени от центъра откриваме фавелите – мястото на изтласканото. Хората, които живеят там имат много дълъг път с градския транспорт, за стигнат до работа в Бразилия. Ситуацията не е много по-различна от тази във всички метрополиси в Латинска Америка или от Париж и предградията. И тук използваме естетизация, за да решим проблемите, но изтласкването продължава и дори поражда насилие: изтласкване на бедните и физическо отблъскване.

Автомобилите са в непрекъснато движение и създават един постоянен шум покрай големите оси, особено в хотелския сектор. От това следва замърсяване на въздуха и задръствания, макар и ситуацията да е далеч от проблемите на Сао Пауло. Функция на естетизацията е да ни накара да забравим за вредата, за изгубеното здраве, за загубеното време. Това може ли да е трайно? Желателно би било да се стигне до радикален пробив и колата вече да не е предпочитано средство за придвижване. Би било достатъчно сред населението да се повдигне чувствителност относно силно негативните последствия за здравето, времето и комфорта от употребата на тази протеза на тялото, в каквото се е превърнал автомобилът. Би било достатъчно да се изградят велоалеи – няма нищо по-лесно – и така да се направи възможна един друг вид вътрешно-градска мобилност. Не говорим за ходенето пеша, което за някои е станало нещо напълно екзотично и остаряло, за разлика от Рио де Жанейро и Сан Салвадор. Същият проблем съществува и в Пекин: Китай се подготвя за бъдещето, което ще е разочароващо, той е управляван от вярващи – вярващи първо в комунизма, после в капитализма и накрая вярващи в диктата на парите; накратко, вярващи във властта; толкова е естетизиращо да се вярва: „опиум за народите“, беше писал добрият стар Маркс!

Трябва да се научим отново да ходим, отново да бъдем детето на бъдещия възрастен. Да се стремим не към футуристичната естетизация, а към бъдещата публична екология. Утопично ли е да се надяваме? Карането на колело в Амстердам, Берлин, дори в Париж показва, че тя може да се развие, а за някои модерни млади дори да се превърне в модно задължение: трябва да се възползваме от снобизма и от стадния инстинкт, за да подобрим това публично благо, което е градът. Освен артистите, които се възползват от ходенето пеша за своите творчески инициативи. Щом не можем да осъществим една утопия, можем да се опитаме да подобрим републиката, публичното пространство.

Превод от френски: Валентина Георгиева

 

Биографична справка: Франсоа Сулаж е професор по естетика в Университет Paris 8/INHA, Франция и гост лектор в различни висши училища и институти в Бразилия, Чили, Тунис. Той е основател и ръководител на две изследователски групи RETINA.International (Recherches Esthétiques & Théorétiques sur les Images Nouvelles & Anciennes) и ECAC (Europe Contemporaine & Art Contemporain). Води издателската поредица Глобално/локално в изд. Арматан. Работи върху фотографията, философията на образа, ролата на границите и геолокализацията в изкуството. Още тук.

 

---