Въведение
Изложбата Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата представлява част от работата на екипа на едноименния научен проект, наченал работата си през 2019 г. и финансиран от Фонд „Научни изследвания“ на Република България (КП-06-ОПР05/13). Началният състав на изследователския екип включваше проф. д.н.к. Ивайло Дичев (СУ „Св. Кл. Охридски“, Философски факултет, катедра „Културология“), доц. д-р Евгения Троева (ИЕФЕМ – БАН), гл. ас. д-р Анна Алексиева (Институт за литература – БАН), гл. ас. д-р Димитър Атанасов (ИЕФЕМ – БАН) и гл. ас. д-р Иво Страхилов (СУ „Св. Климент Охридски“, Философски факултет, катедра „Културология“).
Автори на експозицията са Евг. Троева, А. Алексиева, Д. Атанасов, И. Страхилов и гл. ас. д-р Илия Вълев. Последният – привлечен от Националния етнографски музей. В реализацията бяха включени още гл. ас. д-р Радина Илиева и Валери Петров от казания музей.
Изложбената концепция, дизайнът на експозиционните пана, текстовите разкази и цялото мултимедийно съдържание са плод на работата на екипа на проекта и гл. ас. д-р Илия Вълев. Обработката на фотоматериалите, на видеата, озвучаването и цялостното създаване на дигиталните елементи е резултат от усилията, знанията и уменията на изследователския тим.
Кратко описание на експозицията
Състои се от няколко компонента. Първо: отпечатани фотографии на табла с размери 90х60 и 75х50 см., допълнени от няколко пана 45х30 см., съпроводени с разказ за изобразения сюжет: 49 снимки от теренни проучвания на авторите, съчетани с 14 архивни фотоизображения от албуми на „Българска фотография“, посветени на исторически възстановки. За печат е използвана висококачествена фотографска хартия с копринено-матирана повърхност, превърнала се в традиционен материал за фотопечат на материали без изтъкнат артистичен акцент.
На второ място: експозицията съдържа фотографии в дигитален вид, следващи структурата на печатната част, раздвижени с видеомонтажни ефекти и озвучени с фонова музика. Общ брой на включените снимки – над 120, следващи рубриките на печачатните пана. Времетраене на екран: 16:45 минути.
Третият изложбен компонент е видеото, посветено на ключови сюжети от историческите възстановки, включващо изцяло теренни материали, разделени на тематични рубрики, с продължителност над 15 минути. Включва рубрики като „Римската армия: тренировки, марш, битка“, „Театрално изкуство за масите: гладиаторските битки“, „Средновековните дуели“, „Храната през Средните вкове“, „Ковачът“ и „Езическите религиозни практики“. Всички фотографии и видеа са заснети, обработени и подготвени за показ от екипа на проекта.
Четвъртият дял са веществени експонати – три манекена с историческо облекло, които при второто показване на експозицията бяха допълнени от четвърти; витрина с предмети от исторически фестивали и визуални рекламни материали на събитията. Всички предмети са придобити от проектния екип на местата на провеждане на историческите фестивали и възстановки.
Отпечатана фотография
Принтираните фотоси[1] са придружени с наратив на три основни равнища. Първото от тях представя кратко, енциклопедично, познание за изобразения сюжет, ориентирано към съвременния музеен зрител – историческа общност, събитие, период или епоха от миналото, практика, умение, предмет(и). Особен акцент е поставен върху онези аспекти от изобразеното, които широката публика познава по-слабо. Може да се твърди, че тук експозицията изпълнява роля на класически образователен посредник, свеждащ най-вече фактологично знание, ала с уговорката, че включването на по-малко известни детайли, допълващи или поставящи под въпрос навично възприемани детайли и ценностни нагласи, обичайно комплектувани с тях, оживява разказа и провокира замисляне, създава първично учудване (по Ясперс, 1995) и заявява амбицията за раздвижване на интелектуалните пластове на публиката, създавайки условия за отваряне на сетивата ѝ за следващите равнища на експозиционния разказ.
Второто ниво представлява наратив за възстановяването на миналото. За връзката на изиграването на историята днес с историческите извори и археологията, за основни принципи на науката и нейното представяне в спектакли и на фестивали, за образователните функции, за сетивния досег на публиката и съучастието ѝ. Водещите изследователски въпроси, на които изложбеният тим опитва да отговори с инструментите на визуалното, са кои периоди се реконструират, какви събития са предпочитани от възстановчиците, коя версия на историята е припозната от изиграващите миналото и публиката за своя, каква е ролята на националната история, от къде черпят информация създателите и потребителите на исторически перформативи, как повлиява на публичните нагласи спрямо миналото учебника, коя епоха от историята на българското школо е видима на терена на историческите реконструкции и други.
Показани са всички важни акценти от гледна точка на представителност на фестивалите, възстановъчните групи и индивидуални реконструктори, сюжети и исторически периоди от миналото между Античността и Освобождението. Сторен е и опит да бъде репрезентиран действителният баланс на всички цитирани показатели според както са го видели учените по време на изследването си.
На това равнище работата на изследователския колектив успя да разграничи – без изненада – три основни групи възстановки. Първата от тях е представена от поглед към историята като общо достояние, призвано да създава свързаности и да допринася за изграждането на големи общности. В този ключ са издържани част от реконструкциите, имащи за свой обект римското и късноантичното минало. Втората група изглежда доста по-силно центрирана около националното. В този смисъл са събития, изиграващи епизоди от Априлското въстание и национално-освободителните борби на българите през XIX век. Съществува и трета гледна точка, представяща патриотизъм с по-притъпени националистични обертонове, чужд на екстремните твърдения и видимите фалшификации на историята, но все пак стъпил поне наполовина на терена на травми като „турско робство“, на мита „пет века ни клаха“ и други конструкции от този идеологически порядък.
Третото равнище на експозицията е посветено на историографското познание и историята на историческата наука, на зависимостите ѝ от обществените нагласи и лидерството. Засегнати са теми като социалното моделиране на историята, хлъзгаво-убегливият характер на разбирането за фактите, зависимостта на разказа за миналото от повелята на деня и нейните политически силови линии, за различията в планирането на гледната точка към миналото в рамката на демократичните и тоталитарните режими.
Този дял е обърнат до голяма степен към взаимодействието на историята и обществото. Въведен е с ясното намерение да допринесе за изграждане на критически рефлекс не само към повествованията за някогашното, а и по отношение на настоящето и пропагандите, които представляват среда, в която всички сме потопени безалтернативно. Изображенията демонстрират убедително природата на историята като разказ, който подлежи на договаряне и конфигуриране. От тази гледна точка екипът следва изцяло конструктивистката парадигма, а в случая – нейната имагологична конкретизация, начената от Едуард Саид в края на 1970-те (вж. Said, 1978).
Съществото на фотографската част
Фото-текстуалният разказ следва класическа хронологична подредба и се отклонява от нея само при аргументирана неотложност. Ето защо началото е поставено посредством фотоси и наративи, посветени на първите стъпки на историческата възстановка и връзката ѝ със строежа на нациите. С изиграването на миналото, успоредно със засиления интерес към неговите следи, в Западна Европа през XVIII век, и с нуждата от възпоменаване на високите морални примери от национално-освободителното движение в България след Освобождението.
Следва тематичният блок, озаглавен „Предци, предтечи, наследства“, в който място намират елементи, показани като дистинктивни за българската национална идентичност според както са показани на терена на историческата реконструкция. Присъстват траките с акцент върху популярните образи на златото и виното, тракийските войни и образа на Спартак, както и стилизациите, отпращащи в потенциал към езотерично-мистичните визии за миналото, присъщи на последните две десетилетия на социализма.
Специално внимание е обърнато на обстоятелството, че за разлика от обичайното мислене на българския етногенезис в безалтернативно родствено-биологични категории от страна на научната историография и популярните исторически наративи, в полето на изиграването на историята се срещаме с интерпретация, почиваща не върху генетическите предци, а разположена в рамката на културните наследства, оставени от големите империи. Един интегративен проект, противостоящ на всякога изолационисткия етнонационален прочит, който формира големи общности и провокира изобретяването на общи езици между изначално далечни общности. Подобна интерпретация е налице в реконструкциите на Късната Античност, където на Римската империя се гледа като на такъв включващ фактор. На култура, която обогатява местните особености и уникалности, без да ги потиска и заличава. Не би било дръзко да се заяви, че едно от значимите открития на научния проект, демонстрирано и в експозицията, е тъкмо алтернативната гледна точка към произхода на българите, залагаща не на биология и етнонация, а на култура, калкулирана в широките рамки на крупните цивилизоващи матрици и ранните форми на глобализация.
В същия ключ е проследено и повествованието за готската добавка в концепциите за корени на съвременните българи. В историографията сюжетът се появява в обичайната рамка на колективно-генетичното и остава силно периферен. На сцената на историческите възстановки на визиготите се гледа като на още по-мащабен проект за ранна европейска интеграция, който приобщава дори земите оттатък рейнско-дунавската граница на Римската империя, включвайки Северна Европа и Скандинавия.
Акцент представлява и краткият анализ от позициите на историята на историческата наука, представящ успоредно пиковете и низовите точки на присъствието на славяните и (пра)българския елемент в теориите за началата на българската съвременна нация: деветнадесетото столетие и епохата, наричана Възраждане, са силно пристрастни към идеята за славянския произход на българското, макар че полифонията във възгледно отношение съществува. Скъсването на отношенията с Русия през март 1918 г. води до предоговаряне на произхода и приоритизация на (пра)българското, мислено през призмата на културната уникалност, достигаща до идеи за непреодолим, същностно заложен, изолационизъм. Превратът от 9.09.1944 г. води до реставрация на знаците на престиж на славянската заедност и до първенството ѝ в йерархията на родителни идентичностни фактори, за да залезе мощно отново след 10.11.1989 г. и падането на социалистическия режим, след който липсата на държавни регламентации възвръща многогласието, давайки свободен терен за изяви и на откровено параисторични разкази.
Със специален фокус са откроени и театрализациите, амбициозно посегнали към етикета на историческите възстановки, които не почиват на информация, придобита по пътя на научното изследване. Този подход към изиграването на миналото, локализиран на границата на бутафорията, а понякога – и отвън нея, е показан в контраст с академичните построения по темата и техните методи.
Сред конституиращите елементи на българското според възстановъчния терен и експозицията са още християнството, езическите религии и култови практики – също подобаващо репрезентирани в образ и текст.
Следващият експозиционен дял предлага поглед към възстановките на Средните векове с различни академични разрези и наративи – социалната диференциация и разликите между нобилитета и селското население, облеклото, украшенията, белезите за обществено положение, универсално четими в рамката на епохата, липсата на възможности за социална мобилност и други. Наративните дялове повествуват съчетание от позната и слабо известна информация, което е доказано ефикасна рецепта за улавяне на зрителско внимание и провокиране на мисловна обработка на видяното и прочетеното.
Частен акцент е отделен за мястото на войните и жените в обществото на езическите българи. Войната е незаобиколим елемент от епохата и съвършено регулярно средство за решаване на конфликти, които на свой ред са дял от ежедневното живеене и общуването между хора, групи и държави, които перманентно опитват да надделеят едни над други. Дамската част у древните българи, за разлика от представителките на нежния пол в други културно-политически зони, са притежавали и бойни умения, както и способности да си служат с оръжия, за да отблъснат първия тласък на врага, докато мъжете воюват другаде или са далеч от поселението по друга причина.
Инсценировките на историята рядко включват епизоди, които трудно могат да отговорят на очакванията на публиката за зрелищност и ефектност. Ето защо войнските демонстрации, дуелите и битките са сред най-желаните елементи от програмите на историческите фестивали. На обратната страна на скáлата на зрителските предпочитания са сюжетите, представящи писмовни практики и занаяти, свързани с изписване и създаване на книги. Епичните бойни сцени на холивудското кино и българската историческа филмография, придобила статус на класика и канон, допринасят за това словесността и писмеността почти да отсъстват от картината на историческите реконструкции. У нас, а и в чужбина.
Сред практиките, привличащи най-голям зрителски дял по време на събитията с исторически реконструкции, са представянията на средновековна кухня и музика от Средните векове. Често пъти ястията са леко адаптирани към съвременния вкус, но усилието за запазване на оригиналните вкусови тоналности личи. Музиката обикновено има звучене, сродно с това на съвременни музикални замисли, прицелени в съвременни употреби на онова, което те си представят като средновековно музикално наследство. Звуковата бленда обикновено е близка до днешните скандинавски Ethno, Neo-pagan, darkwave, Folk, Medieval Folk, Gothic, Germanic, Scandinavian, Symphonic, Neo-Classical и други метъл жанрове и субжанрови групи, до бандите, саморазполагащи се в полето на вдъхновените от ирландските и келтските исторически репрезентации и популярни представи, разположени на в музикалната сфера, а в последните години – и от артистични представи за съвременно използване на български фолклор. Някои от музиките се намират в близост и с фентъзи жанрове, инспирирани от техни музикални образци, подготвени с щипка историческа образност.
Една от целите на историческите възстановки е да развълнуват публиката посредством привличането ѝ за съучастие. За съпреживяване, за докосване до предметите, замахване с мечовете, снимка с металния шлем на главата и със страховития войн. Приготвената средновековна храна се предлага без заплащане на зрителите, а музиката в някои случаи е съпроводена с исторически танци, предшествани от кратко въведение относно стъпките, социалното разположение на конкретния танц, евентуалната му събитийна или календарна свързаност.
За разлика от консервативното изживяване в музея, където разглеждащият преживява едно контролирано, обезопасено пътешествие, в което той е отделен от експонатите с витрини и прегради, подобно на мерките за безопасност в зоопарка, фестивалът скъсява тази дистанция. Факт, който е ясно демонстриран в изложбата. Историята се възприема не само през очната двойка, а и слухово, вкусово, мирисно, тактилно. Съвременният зрител би желал да докосне миналото, да изпълни стъпките му, дори да облече одеяние от минала епоха, за д си направи селфи с него и да се похвали пред приятелите си в социалните мрежи, значителен дял от които не е виждал на живо никога.
Следващата тематична колекция в рамката на изложбата „Да преживеем миналото“ носи заглавието „Другите“ и е центрирана около ключовите образи на ромеи, кумани, кръстоносци, татари, османци и западни наемници от Ранната модерност. Византийската образност на събитията, изиграващи средновековното минало днес, са много трудно забележими. Те се появяват рядко и обикновено ги представят групи, чиито профил включва и други роли. Основната презентационна стратегия в този случай има за крайна цел демонстрирането на българското величие в рамката на един по същество националистичен възглед за миналото, реферирано като средство за патриотично възпитание. Ето защо в духа на учебниците от 1970-те и 1980-те българи и ромеи са представени с разменени знаци: малкият съсед от периферията на цивилизования свят е сторен грамаден, акцентът е положен върху триумфалните битки и бойната слава, а епизодите на поражения, които са не по-малко, биват премълчавани. За сметка на това на ромеите се гледа не като на доминиращата сила, на центъра, излъчващ мощните културни импулси, превръщащи се в норма на епохата, а като на значително по-немощните, чиято съдба е да бъдат побеждавани на бойното поле. За да би бил снабден малкият с големина, огромният бива смален.
Куманският елемент е вплетен в българските разкази без твърди разграничения между „нас“ и „тях“, доколкото кумански елемент присъства в три от управляващите династии през Късното средновековие. Ето защо на тях се гледа, от една страна, като на различни, но от друга те са близкият друг.
Българската реенакторска сцена не познава български примери за възстановка на татарски сюжети от миналото. Татарите биват възпроизведени от румънски гости, превърнали се в традиционни участници във фестивали като тези в Плиска („Дни на предците“) и Преслав („Преславни дни“). Отсъствието на български интерес към тях е отражение без деформация на факта, че за тази общност все по-малко място бива отделено в учебниците по история, а когато го има, то уроците за татарската хегемония на Балканите се пропускат от учителите – в края на учебната година времето за преподаване никога не е достатъчно, ето защо предпочитанията падат върху теми като тези за България през XIV век, където е разположена една от възможностите за разказване на миналото в термините на доминацията и всестранната мощ, в чиито категории учителската реторика лесно обяснява времето на цар Иван Александър.
Рицарският разказ и претворяването му в сценки също почива в известна степен върху представата за българското като понятие, остойностимо откъм културното наследство, а не толкова – от позициите на консервативното етноцентрично разбиране за колективната приемственост. Подобна концепция, но доведена до предела си, е налице в полето на представяне на стрелците с ранно огнестрелно оръжие, които изобразяват персонажи от Централна Европа без връзка с историята на българските земи. В техните разбирания принадлежността на индивида към групово самоопределение би могла да бъде не само наследена, но и плод на съзнателен избор, резултат от образование, естетически предпочитания и други мотивационни фактори.
От тази гледна точка идентичността би могла да бъде гледана като клубното пристрастие или като лоялността към търговска марка – когато любимият отбор или обикнатият бранд предприемат идеологически завой, част от идентифициращите се с тях биха могли насочат предпочитанията си в друго направление без тежки морални конфликти и усещания за предателство. Възглед, който се намира на другия полюс на концептуалната ос спрямо етнонационализма.
Османците, както би могло да се очаква, са обект на представяне основно на възстановки на миналото, свързани с историята на XIX век. Ако реконструкциите на събития, практики и образи от Античността и Средните векове в една или друга мяра предполага толерантност към различните интерпретации и предлага многогласие, в което всеки възглед получава право да отекне, то историята на деветнадесетото столетие се изиграва изцяло под знака на Възраждането, считано като епоха на злодейни поробители и юнашки борци срещу потисничеството. Представа, възникнала в голямата си част след Освобождението и в текстове от литературен порядък, представляващи субективни рефлексии, фикционални по природа. Отсъстват разказите за културното строителство. Няма и дума за реформените проекти в Османската империя, нито – за строежите и усилията за облагородяване на средата с цел по-комфортен живот на поданиците.
Възстановеното възрожденско минало създава илюзията, че между българи и турци е съществувала пропаст, че двете общности не са съжителствали, а са се намирали в състояние на перманентна екзистенциална вражда. Повествованията за Осман Нури Ефенди, спасителят на Пещера, без чиято намеса градът със сигурност го е очаквала съдбата на Батак по времето на Априлското въстание; разказите за турски семейства, укривали непознати българи, гонени за участието си в опита за революция от пролетта на 1876 г., се оказват идеологически несъвместими с едностранчивата гледна точка към турците като към поробители и насилници, които нямат място в полето на българското.
Изиграват се сцени, взети директно от художествени произведения: пристигането на самодивите от „Хаджи Димитър“ на Ботев, нападението на турския аскер над домове, в които са останали само жени и деца, пищящи сърцераздирателно, сякаш в пряка кореспонденция със сцената на нападнатия храм в Перущица от „Кочо“ на Вазов, рецитират се пасажи от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов.
Репрезентацията на времето, навично наричано Българско възраждане, не се отклонява от канона в посока либерализация на наратива. Ако се налага напускане на добре очертаните коловози на комбинацията от разказ и перформатив, базирана на съдържания, изцяло познати от учебника от последните две десетилетия на социализма, то посоката не е смекчаване на травматичните послания, а напротив – върви се към бавното им радикализиране, преместващо историческата възстановка в рискована близост до полето на националистичната пропаганда и параисторията.
Изложбата включва и кратки наративи относно взаимодействията с публиката – привличането на зрителя в ставащото, въвеждането му в реалност, коренно различна от ежедневната му среда, в която той открива сетивни преживявания, които инак никога не би узнал, че съществуват. Това важи и за децата, за които са предвидени нарочни игри с мечове от пенест материал, които не нанасят поражения, хвърляне на рингове с цел нанизването им върху забити в земята копия или дървени пръчки, игри на зарове, римската игра rota, наподобяваща далечно съвременната табла, и други. В хода на игровата практика зрителят чува и кратки беседи относно живота в съответната епоха, обществото, забавленията. Все акценти, които животът в градското жилище не предоставя.
Експозицията започва с опит за очертание на профила на възстановчика. Той би могъл да се мотивира от патриотични подбуди. Може да е просто да търси начин за запълване на свободното си време. Реенакторите често пъти реконструират историята, за да си набавят социален кръг и значимост в него. Съществуват примери за хора, въвлечени в изиграването на историята с намерение за самообразование и задълбочаване на усещанията за миналото. Често пъти сред движещите сили са намерението за откъсване от консуматорското общество, обличането на ръчно направени дрехи, аксесоари, изработени със собствени усилия, оръжия, изковани по древна технология, където залежите в банковата карта не са толкова влиятелни, колкото в съвременния живот. Не един и двама възстановчици желаят да съдействат на силно подценени региони на България, чието присъствие на картата на българската история и културното наследство, оценено като важно в мащаб, надминаващ този на няколко села или градчета.
Краят на изложбата е посветен на опит за профилиране на зрителя според както екипът на научния проект го е уловил в изследването си. Едва ли има причина за съмнение, че голямата част от публиката посещава подобни събития с намерението да се потопи в алтернативно преживяване. Мнозина нямат точна представа и структурирани очаквания, ала знаят, че посещението на исторически фестивал би могло да се ограничи с визита на местния музей и кратка екскурзия в почивния ден, ако другото се окаже не дотам атрактивно. Съществува видим посетителски сегмент, за когото историческите реконструкции са средства за укрепване на патриотизма и възпитание на децата в родолюбие, разглеждано в националистичните си версии. Някои се решават заради необичайните костюми, очакванията за чудатост и пъстрота, и шанса да направят снимки с телефоните си, които да показват с гордост на приятели, набавяйки си по този начин социален капитал. Следва да бъде добавен и профилът на зрителя, дошъл с нарочната цел да се образова и да подпомогне обучението по история на децата си. Често пъти този посетителски типаж е предварително информиран и задава компетентни въпроси.
Всичко извън печатните пана с фотографии и текстови разкази
Снимките в дигитален вид се демонстрираха на голям екран. На брой над 120, те не са съпътствани с текстови разкази. Намерението на екипа е те да послужат за визуално допълнение, уплътняващо представите, наченати от печатната фотография.
Със същата цел се въведе и видеоелементът – значителна част от статичните фоторазкази се оживи, а времетраенето беше над 15 минути при първото разполагане на изложбата, над 18 – при второто и третото. Прибавена е нова рубрика със заглавие „Очите на тирана, главите на ламята. Бунтът“. Историческите възстановки представляват действия, изиграни сценки от миналото, ето защо видеодемонстрацията е съществен елемент от приближаването до фактическата пълнота, постижима в рамките на една музейна изложба.
Облекло, използвано в исторически реконструкции, също беше част от експозицията. В първите два случая на показ костюмите бяха три – на средновековен архиепископ-примас от времето на Калоян (стилилзация), на свещеник от XIX век, и на доброволец в императорската войска по време на Руско-Турската освободителна война; а при третото ѝ монтиране се умножиха до 4, прибавяйки екип, състоящ се от туника с украшения, хламида, ръчно изработени вълнени чорапи, обувки и плетен колан, присъщи на провинциалната администрация през Късната Античност.
По време на работата си екипът успя да се сдобие с множество предмети, свързани с историческата реконструкция – реплики, стилизации и откровен туристически кич. Всички те също бяха предложени на публиката, използвайки метода на консервативната музейна показ зад стъклена витрина. Демонстрирани бяха реплики и подражания на монети, чаши, лични украшения, пръстени, следващи в голяма степен археологически находки, адаптация на Розетата от Плиска за носене на шия с кожено ремъче, стилизация на средновековни икони, чантички и портмонета от кожа, подражаващи на популярни представи за историческо и културно наследство, магнити за хладилници и други. Огромният дял от тях представлява масово производство, ценово достъпно, с невисоко качество и без претенции за художествена стойност.
Наблюденията показват, че клиенти на сувенирните магазини, където се продават стоки за туристи, обикновено са посетителите на фестивалите. Сред купувачите продукцията на занаятчиите, продаващи произведения в рамките на фестивалните зони много често са други възстановчици, желаещи да обогатят екипировката си. Не един и два са случаите, в които реенактори разменят плодовете на труда и сръчността си, без да посягат към кесиите си.
Заключителни думи
Екипът се постара истински краят на изложбата да бъде отворен. Да приключи не с констатация или с последен разказен сюжет, близък до съвременността, а с поредица въпроси. Основата цел на авторите беше не да прибавят фактология към наученото в училище, а да опитат да сторят онова, в което съвременното школо твърдо се проваля – да провокират интелектуално движение и вглеждане под повърхността на веднага видимото. Излизайки от залата, в идеалното стечение зрителят следваше да се запита. Да зададе въпрос към поне едно, което до този момент е смятал за безпроблемна даденост.
Бидейки обединени от разбирането за конструираната и догоровимата природа на историята, научният тим направи опит да вгради това свое разбиране и в експозицията. И повече – да провокира публиката да отвори сетивата си към същото разбиране. Възглед, който допринася за умножението на критическия мисловен рефлекс и за различаването на автентичните послания от пропагандно-манипулативните реторики.
Как следва да мислим предците си? Кои сме ние? Кои са те? Пред реални хора ли се прекланяме или пред образи, от които преднамерено са премахнати всички негативни черти? Какво, ако нашите бляскави национални герои са били хора, на които нищо човешко не е било чуждо? Учи ли ни историята, щом не вземаме поуки от грешките на предшествениците? Само бойците и военните победи ли са ценни, какво ни носи негативният опит? Постижима ли е автентичността? Допустима ли е бутафорията? Къде е границата между наука и фантазия? – това са част от питанията, които посетителят може да прочете на последното фотонаративно пано, инсталирани с цел учудването (отново по Ясперс, 1995), причинено от видяното и чутото, да не бъде оставено без насока.
Откриването на изложбата се състоя на 17.11.2023 г.[2] Посетителите на дебюта ѝ бяха четирицифрено число. На толкова членовете на екипа изпълниха ролята на екскурзоводи. Сред тях – ученици и учители от столични училища, колеги от институти и университети, заинтересовани граждани.
След инициацията си, експозицията беше показана още два пъти в рамките на 2024 г. – в галерия „Алма Матер“ на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (29.04.–14.05.)[3] и в сградата на Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ (4–5.10.). Инициативата за тези изложения дойде изцяло от приемащите страни. Интерес провокира и в медиите – членове на екипа участваха св предавания по БНТ и БНР, а и далеч не само там. В галерията събитието послужи и за провеждане на лекции, посветени на историческите разкази и перформативи, пред студенти от специалности „Културология“ и „Социология“.
В създаването на изложбата, макар да съучаства по мярата на възможностите си в оформянето на концептуалната ѝ страна, не успя да се включи нашият приятел, колега, съмишленик и член на началния състав на проектния екип проф. д.н.к. Ивайло Дичев. Светла му памет!
Библиография
Ясперс, Карл. 1995. Малка школа за философско мислене. София: ГАЛ-ИКО.
Said, Edward. 1978. Orientalism. New York: Pantheon Books.
[1] Версия на изложбените пана в .pdf формат, изработена специално за настоящото представяне, може да се види на следния адрес: https://drive.google.com/file/d/1-Dc6vLT8MN16DnbzYkYRA7UCCqqwemYZ/view?usp=drive_link. Въвеждащата и заключителната визия са основани на плакатите, изработени за разгласа на първото и второто показване на експозицията. Препоръчваме преглед на голям екран, доколкото паната са предвидени да бъдат наблюдавани в размери 90х60 и 75х50 см.
[2] Фотографии от разположението на изложбените елементи могат да се видят тук: https://drive.google.com/drive/folders/1DsYI-_jXi8C6G6HZPxASoKi8RxN3RulP?usp=sharing.
[3] Снимки с монтираните фотопана и експонати са достъпни на следния адрес: https://drive.google.com/drive/folders/1lTItP9XTT5O6MIi3qVNzkEbKOZt-qTio?usp=sharing
Биографична справка
Д-р Димитър В. Атанасов е историк, гл. асистент в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките.
Email: dimitar.atanassov[at]gmail.com
