Резюме: Мнемоничните дебати около исторически личности изглеждат подходящи да предоставят уникална гледна точка към съвременния политически и идеологически климат в дадено общество. Техният потенциал да провокират едновременно дълбока поляризация и цялостен консенсус ги прави барометър за съществуващите и променящи се политики на възпоменание. Разликите в посмъртното възпоменаване на три жени-убийци, Менча Кърничева, Мара Бунева и Виолета Якова, подчертават преплетените регионални, национални и транснационални измерения на политиките на паметта в България и осветляват масовизирането на националистически дискурси в последно време. Според тези дискурси паметта за партизанката-комунистка Виолета Якова е излишна, една останка от презряното комунистическо минало, която след 1989 г. трябва да бъде изтрита от пантеона на националните мъченици. На нейно място е възстановена паметта за две активистки на Вътрешната македонска революционна организация, тъй като се счита, че тези две жени принадлежат на националната идея, а не на определена политическа идеология и съответно пасват на засилващите се националпопулистки политически настроения. Целта на статията е да проблематизира това опростенческо разделение на национални героини и политически терористи и да проследи траекторията на културата на възпоменание в България до настоящото ѝ състояние на доминация на изключващите националистически дискурси.

Ключови думи: памет и възпоменание, политики на паметта, национализъм, националпопулизъм, ВМРО, партизани

 

Remembering and Forgetting Three Female Assassins: Comparing Trajectories of Remembrance for Mencha Karnicheva, Mara Buneva and Violeta Yakova

Filip Lyapov

Abstract: Mnemonic debates around historical figures seem to provide unique vantage points to gauge the current political and ideological climate in a society. Their potential to initiate both deep polarisation and general consensus makes them indicative of the existing patterns of remembrance and how they evolve over time. The different post-mortem memorialisation of three female assassins – Mencha Karnicheva, Mara Buneva and Violeta Yakova – highlights the entanglements of regional, national and transnational dimensions of memory politics in Bulgaria and illuminates the latest mainstreaming of nationalist discourses. Those discourses deemed the memory of the communist partisan Violeta Yakova to be a surplus, a remnant from the abjected communist past that had to be erased from the new post-1989 pantheon of national martyrs. In her place, the memory of two activists of the Internal Macedonian Revolutionary Organisation, Mencha Karnicheva and Mara Buneva, was restored as the two women’s allegiance to a seemingly national idea as opposed to a political ideology made them fit with the growing national populist political landscape. The chapter tries to problematise this simplistic division into national heroines and political terrorists and traces the path of Bulgaria’s culture of remembrance towards its current state, dominated by exclusionary nationalist discourses.

Keywords: memory and remembrance, politics of memory, nationalism, national populism, IMRO, partisans

Citation: Ляпов, Филип. 2024. „Памет и забрава за три жени-убийци. Съпоставяне на траекториите на възпоменание на Менча Кърничева, Мара Бунева и Виолета Якова“. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/892-lyapov.html.

 

Въведение[1]

Въпреки очевидния им общ имидж като политически убийци, трите българки, получили известност през междувоенния период – Менча Кърничева, Мара Бунева и Виолета Якова – рядко се споменават заедно[2]. Основата прилика е и водещият момент в житейския им път – и трите дами са на около двайсет години, когато всяка от тях убива по-възрастна и изтъкната мъжка фигура, смятана за въплъщение на „врага“[3]. И все пак, траекторията на тяхното посмъртно възпоменаване се различава значително. След десетилетия, възхваляващи комунистическо-партизанската принадлежност на Виолета Якова, името ѝ автоматично е изтрито от пантеона на националните мъченици, когато смяната на режима през 1989 г. инициира ревизия на пейзажа на паметта в България. Маргинализацията на нейната памет, както и на паметта на другарите ѝ партизани и антифашисти, може да се противопостави на символичното възвеличаване на Менча Кърничева и Мара Бунева, идващо първо от различни десни политически субекти, а напоследък и от широката общественост. Изследването на сложните процеси на памет и забрава на историята на тези три жени, и трите извършили убийство в името на определени идеи, разкрива много повече от предполагаемо разделение между национални идеи и политическо партизанство или между разграничаване на политиките на паметта преди и след 1989 г. Трите случая подчертават преплитането на регионални, национални и транснационални измерения на политиките на паметта, осветляват масовизирането на националистическите дискурси, както и завръщането на македонския въпрос като фактор в българската история и политика[4].

Историческа справка. Памет и забрава до 1989 г.

Менча Кърничева (1900–1964) и Мара Бунева (1901–1928) са две активистки на междувоенното дясно крило на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), родом от днешната Република Северна Македония. Под напътствията на водача на ВМРО Иван (Ванчо) Михайлов, Кърничева и Бунева убиват двама от най-видните вътрешни и външни врагове на организацията. Кърничева, родена в смесено влашко семейство в Крушево с името Мелпомена Кърничиу, действа първа през май 1925 г., когато прострелва смъртоносно лидера на лявата фракция на ВМРО Тодор Паница във виенския Бургтеатър. Заловена, съдена и осъдена на осем години затвор, младата терористка скоро е освободена поради влошено здравословно състояние и се завръща триумфално в България, където се омъжва за Ванчо Михайлов и става негова спътница в живота.

Вдъхновена от Кърничева, с която се запознава в България, родената в Тетово Мара Бунева насочва куршумите си към югославския високопоставен служител Велимир Прелич, юрист в окръжната дирекция в Скопие, известен с активното си участие в Скопския студентски процес от 1927 г. срещу млади македонски активисти. Бунева ранява смъртоносно първо Прелич, а след това и себе си, за да не бъде заловена жива. И двете жени са широко прославяни като герои в междувоенните среди на ВМРО в Югославия, България и сред многобройната македонската диаспора[5].

Третата женска фигура, комунистическата партизанка от еврейски произход Виолета Якова (1923–2944), е едва деветнадесетгодишна, когато през януари 1943 г. убива генерал Христо Луков. Луков е бивш български военен министър и лидер на профашистката националистическа организация Съюз на българските национални легиони през Втората световна война. След убийството Якова продължава дейността си като част от нелегалната комунистическа съпротива, но в крайна сметка е заловена и екзекутирана през юни 1944 г. Смъртта ѝ идва по-малко от три месеца преди 9 септември и попадането на България под комунистически режим.

Политиките на паметта от 1944 до 1989 г. произвеждат коренно различни исторически интерпретации на трите женски фигури. Официалният комунистически мнемоничен канон провъзгласява антифашистката партизанска борба за славната кулминация на историческия стремеж на България към демокрация и свобода и почита загинали партизани като Виолета Якова като мъченици, чиито героични дела ги поставят наравно с вече утвърдените национални герои от движението за независимост на България от XIX в. (Luleva, 2010: 81). Паметници на загинали партизани са изградени в цялата страна, а имената им става жизненоважна част от новия възпоменателен пейзаж – улици, обществени сгради, предприятия, географски обекти и дори цели градове са преименувани на героите на новия режим. Якова е почетена с паметник в град Радомир, недалеч от лобното ѝ място, малка уличка в София и трудово-възпитателно училище, кръстени на нея. Тя е допълнително популяризирана чрез известния филм от 1970 г. Черните ангели, базиран на мемоарите на друга известна комунистическа партизанка и също убиец, Митка Гръбчева, като Якова е прототип на един от героите.

На противоположния полюс в епохата на комунизма се оказва дясното ВМРО, което, заедно с преобладаващата част от политическия и интелектуален елит от преди 1944 г., е заклеймено като „фашистка организация“ и „врагове на народа“ (Лулева, 2017: 108–109). Тъй като лидерът на ВМРО Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева са все още живи и активни в Рим, Италия, политиките на възпоменание по отношение на ВМРО се фокусират върху друга фигура, свързана с дясната фракция на ВМРО – Тодор Александров (1881–1924). Паметници и мемориални плочи на Александров са унищожени както в България, така и в югославска Македония, а споменът за революционната организация е системно потискан (Джонев, 2004: 66). Въпреки това, когато режимът постепенно се обръща все повече и повече към национализма в края на 70-те и през 80-те години, дори Александров и „героите на ВМРО ще бъдат призовани да служат на двата комунистически режима в България и Югославия“ въпреки антикомунизма на много от падналите революционери (Frusetta, 2004: 112). Убийците Кърничева и Бунева обаче така и не попадат в българския национален мартиролог до падането на режима през 1989 г.

От антикомунизъм към български национализъм

Както твърдят Кубик и Бернхард в своята типология на мнемоничните актьори и режимите на паметта[6], смяната на строя през 1989 г. в Източна Европа не засяга само „преконфигурирането на икономическите интереси, преразпределението на политическата власт и пренареждането на социалните отношения“ (Kubik and Bernhard, 2009: 8). Преходът включва също преразглеждане на историческата памет, считана за предпоставка за „преформулирането на колективните идентичности и въвеждането или повторното активизиране на принципите на легитимиране на властта“ (Kubik and Bernhard, 2009: 8). В България започналото през 90-те години пренаписване на историята стартира с промени в учебниците и училищните програми, създаване на нов възпоменателен календар и заличаване на някои от архитектурните следи на комунизма като паметници и имена на улици (Баева, 2018: 139). Продължава се със законодателните опити за криминализиране на всичко, свързано с комунизма, и реабилитация на жертвите на комунистическия режим, независимо от тяхната политическа и идеологическа принадлежност (Баева, 2018: 139). Съответно „пантеонът на героите е пренареден и героите на предишния режим – партизани, поддръжници и комунисти – са премахнати от него“ (Luleva, 2010: 11). Имена като това на Виолета Якова изцяло потъват в забвение, като се изключат ежегодните чествания на 9 септември от една все по-малка група антифашистки и комунистически активисти.

Поляризираният политически климат през 90-те години, социалната и икономическата цена на трудния преход, както и възходът на нови популистки политически актьори създадоха нови идеологически разломи и засилиха така наречения Kulturkampf – борбата за „постигане на културна хегемония, обикновено идентифицирана с присвояване на хегемонния разказ за миналото“ (Trencsényi, 2014). Мнемоничното преминаване от комунистическия към антикомунистическия наратив в България, първоначално оглавявано от широката дясноцентристка политическа коалиция Съюз на демократичните сили, през последните две десетилетия е монополизирано от национал-популистки партии и маргинални крайнодесни групи като например Българския национален съюз. Ключовият мнемоничен воин[7] обаче е партията ВМРО-БНД (Вътрешна македонска революционна организация – Българско национално движение), която след 1989 г. претендира за приемственост с историческата ВМРО. В периода 2014–2021г. ВМРО-БНД успява да популяризира някои от своите националистически и ревизионистки дискурси и да повлияе на доминиращата по това време политическа партия ГЕРБ (Avramov, 2015), която преди това би могла да се опише като мнемоничен отрицател – актьор без особено силна мнемонична програма, който прагматично се въздържа от политиките на паметта (Ganev, 2009).

Как споменът за трите жени-убийци е повлиян от тези процеси? Като начало, реабилитацията на междувоенната революционна организация ВМРО изглежда завършена, тъй като нейните лидери и дейци, включително Кърничева и Бунева, вече са се превърнали в редовна положителна референция за патриотите от ВМРО-БНД. Трябва да се отбележи, че Македонският научен институт, академична институция, основана през 1923 г., затворена през 1947 г. и възстановена през 1990 г., монополизира публикациите и обществените дискусии по темата за Македония. Неговите тесни връзки с политическата партия ВМРО-БНД понякога го превръщат в изразител на позицията на партията по исторически теми. Академично-политическите дейности на института не са забравили жените-убийци от ВМРО, които получават признание чрез книги, публикувани в тяхна чест. Цочо Билярски, един от създателите на възстановения институт и от най-продуктивните му членове, е сред първите, които възраждат паметта за атентаторите. През 1993 г. Билярски пише предговор на преиздадената от ВМРО-БНД кратка брошура с признанията на Кърничева за мотивите ѝ да убие Тодор Паница. Според Билярски и издателите на книжката повторното отпечатване на разказа на Кърничева е нужно, за да върне „на нашия народ скъпия спомен за една от неговите верни и достойни дъщери, която въпреки че беше близо четири десетилетия в сянката на безсмъртния вожд на ВМРО посвети целия си живот на борбата за свобода на македонските българи“ (Билярски, 1993: 7).

Възхваляването на убийството на левия лидер на ВМРО от Кърничева е в тон с доминиращия антикомунистически дух от началото на 90-те години. Но тъй като по това време войната в Югославия бушува отвъд западната граница на България, изглежда по-разумно фокусът да е върху делото на Кърничева като част от братоубийствените процеси в самата ВМРО, отколкото върху антисръбското/антиюгославското деяние на Бунева. Десетина години по-късно обаче подобни националистически настроения може да бъдат открито изразени. През 2005 г. Билярски издава нова книга с емоционалното заглавие Македонски мартиролог, разказваща за страданията на македонските българи под чужда (сръбска/югославска) окупация. През 2010 г. отново Билярски пише увод към книга със събрани публикации за Мара Бунева, в която я нарича „народна героиня, която влиза в пантеона на безсмъртните българи само на 25 години, макар че днешните поколения българи нищо не знаят за нея и дори не съм чували името ѝ“ (Билярски, 2010: страница?). В същия труд сърбите са „мъчители“, „държавни злодеи“, чийто режим в югославска Македония „с право може да се каже, че беше още по-тежък, кървав и жесток отколкото беше по време на турското робство“, а македонците – „еничари“, „родоотстъпници“ и „простаци“ (Билярски, 2010).

Македонският научен институт представлява най-гласовитият академичен актьор, който има отношение към македонския въпрос и неговите исторически интерпретации, но историческите личности, които той промотира, междувременно навлизат в по-популярния исторически дискурс. Българска история, онлайн платформа за история и издателство с наистина огромна аудитория[8], се появява през 2013 г., за да съхранява и популяризира миналото на България чрез издателска и продуцентска дейност, както и чрез безплатни лекции в български училища. Онлайн платформата е посветила много от своите онлайн статии и публикации в социалните мрежи на възхвала на делата на българи, мъже и жени, смятани за исторически значими. Точно такава е функцията на статията със заглавие Коя е Мара Бунева и защо трябва да я помним?, предлагаща страстен панегирик на саможертвата на Бунева и събрала над 33 хил. посещения досега (Чорбаджийски, 2014). Може би изненадващо, Менча Кърничева остава пренебрегната, спомената бегло в друга статия само като съпруга на Иван Михайлов (Владимиров, 2015). По-интересното обаче е как платформата отразява историята на третата от разглежданите тук дами-убийци. Статията за Черните ангели – името, с което Якова и комунистическата ѝ група убийци стават известни по-късно, на пръв поглед дава неутрален и информативен разказ за дейността на групата. Но при внимателен прочит става ясно накъде са насочени пристрастията на автора – към жертвите на атентатите, които са описани като герои от войната, независими и честни журналисти, славни военни и т. н. За да се засили впечатлението, че убийците са убили невинни хора, текстът съдържа и ярък разказ как генерал Луков е застрелян от Якова пред очите на 9-годишната му дъщеря (Тачев, 2018).

Засиленото присъствие на Бунева в българския мнемоничен пейзаж в последните две десетилетия несъмнено се дължи на ежегодното възпоменателно поклонение на активисти от политическата формация ВМРО-БНД до лобното място на Бунева в Скопие – политически спектакъл, който привлича значително обществено внимание. Паметната плоча, посветена на Бунева, поставена през 2001 г. от пробългарска организация в Северна Македония, е вандализирана многократно от македонски националисти, които считат плочата и годишното възпоменание, ръководено от ВМРО-БНД, като пряка българска провокация срещу македонската национална идентичност. Откакто ВМРО-ДПМНЕ, македонската дясно-популистка политическа партия, която също претендира за наследството и името на междувоенната революционна организация, навлезе в битките за паметта, името на Бунева непрекъснато разпалва страстите от двете страни на границата и довежда дори до физически сблъсъци като този през 2007 г.[9]

В същото време възпоменанията на Бунева в България, ако изобщо има такива, са много по-умерени. Всъщност статутът ѝ на „национална героиня“ може да не е приложим извън региона, с който тя е свързана, което предполага „непълната асимилация на македонските герои в българския национален пантеон“ (Frusetta, 2004: 120). Името на Бунева носят само една местна женска организация на ВМРО-БНД в гр. Петрич и няколко малки улички в Сандански, Благоевград и София[10]. Освен това, досегашната липса на каквито и да било паметници на младата жена в България предполага, че инструментализацията на паметта ѝ от ВМРО-БНД е по скоро за издигане на репутацията на партията като защитник на българските национални интереси както на националната, така и на международната политическа сцена[11]. Ежегодните конфронтации със Скопие около паметта на Бунева и по други теми, свързани с Македония, затвърждават позицията на ВМРО-БНД като мнемоничен воин par excellence в България, способен да определя дневния ред на правителството, в което участва в определен момент като коалиционен партньор.

В сравнение със своята „ученичка“ Бунева, чиято памет е гореща[12] заради транснационалната ѝ значимост, Кърничева сякаш следва твърде позната траектория като други женски исторически фигури в българската история – тя остава в периферията на историята, известна предимно чрез съпруга си Ванчо Михайлов[13]. Тези характерни особености на мнемоничния и историческия канон в България често са заклеймявани от феминистки историци и активисти, които преди време създават феминистка възпоменателна разходка в София и други български градове, за да повишат признанието и видимостта на женските фигури в историята и публичното пространство на България[14]. Кърничева все още е тачена като патриот от българските националисти и широката общественост, но досега не са инициирани нейни паметници или друга значима форма на възпоменание. По подобие на модела за възпоменание на Бунева, женската организация на ВМРО е именувана на Кърничева, както и една улица в Благоевград (разположена, може би нарочно, успоредно на ул. „Мара Бунева“).

Не на последно място, Виолета Якова прави противоречиво завръщане в дебатите за българската памет чрез опитите за реабилитация на нейната жертва, лидера на профашистката междувоенна националистическа организация Съюз на българските национални легиони генерал Христо Луков. От 2001 г. активисти на националистическата организация БНС организират ежегодния Луковмарш – факелно шествие в памет на генерала (Lyapov, 2022). В последвалите публични дебати около идеите, поддържани както от организация, ръководена от Луков, така и от съвременните му последователи, името на Якова като убиец на Луков не може да бъде пропуснато. За организаторите на Луковмарш Якова представлява особено дразнеща фигура като еврейка и комунистическа партизанка – характеристики, важни както за междувоенните, така и за съвременните последователи на Луков (Lyapov, 2016).

Единственото място, където и трите жени са обсъждани паралелно, е в популярната историческа книга на вече покойната българска историчка Цветана Кьосева. Наративът в книгата ѝ представлява ярко напомняне за съществуващата националистическа парадигма, през която се разказва не само историята на тези три женски исторически фигури, но и българската история като цяло. Книгата ѝ се фокусира върху повече от дузина жени-убийци, включващи както активисти на ВМРО, така и анархисти и комунисти, но прави ясно разграничение в мотивацията и следователно в цялостната значимост на групите, към които дамите принадлежат. Кьосева (2013: 7) оневинява жени-убийци от ВМРО като Кърничева и Бунева, които се стремят към „национално обединение на българите“ и представляват „пряк продължител и духовен наследник на делото на българските революционери от епохата на Възраждането“ (Кьосева, 2013: 16), чиито жертви „потискат националното самочувствие на българите под сръбска власт или извършват вредителска дейност срещу националноосвободителното движение“ (Кьосева, 2013: 35). В противовес на това анархистите и комунистите убийци са представени като „фанатизирани млади хора на възраст между 17 и 25 години, които изпълняват като войници заповеди за взривове, саботажи и убийства“ (Кьосева, 2013: 102). Кьосева (2013: 107) няколко пъти подчертава, че „тяхното участие се развива по примера на руските терористи, инспирирано е в Москва, обагрено е идеологически и преследва политически цели“. За разлика от своите предшественици от ВМРО, за жени като Якова водещ фактор е класово-партийното, а не българското национално самосъзнание и принадлежност, тъй като те се борят „не за защита на националното чувство, а в полза на световното пролетарско отечество – Съветския съюз“ (Кьосева, 2013: 120). Така Кьосева за пореден път поставя убийците от ВМРО и Македонския въпрос като цяло в основата на българските исторически и мнемонични спорове, като същевременно отхвърля наследството на антифашизма, представлявано от Якова.

Разрушаване на статуквото чрез „лявата страна на историята“[15]

Като се има предвид мейнстриймингът на националистически дискурси, според които само исторически личности, възприемани изключително като мъченици за националната кауза, заслужават да бъдат възпоменавани, отбелязването на фигури като Якова се оказва проблематично дори за противниците на Луковмарш. Приглушеното честване на българските антифашисти от политически партии и организации вляво само затвърждава усещането, че фигури като Якова са ситуирани в тясното партийно пространство, за разлика от големите национални идеи и каузи. За българските либерали и демократи, много от тях пропити с антикомунистическа реторика и лично въвлечени в мнемоничните битки от 90-те години, заставането на страната на левите защитници на Якова за запазване на паметта за партизаните-антифашисти изглежда както неестествено, така и твърде голям политически и репутационен риск. Опасяващи се да не бъдат обвинени в предателство към нацията или в симпатии към режима отпреди 1989 г., противниците на Луковмарш често пропускат темата за убийците на Луков или осъждат както марша, така и действията на партизаните, като по този начин неусетно се плъзгат към теории за (уни)тоталитаризъм, които приравняват комунизма и фашизма/нацизма като еднакво убийствени тоталитарни експерименти[16].

По този начин, с несъзнателната помощ на българските либерали, които се колебаят да възприемат различни мнемонични традиции и да преминат отвъд „ярката антикомунистическа реторика“, която „демонизира всеки, който някога се е нарекъл „комунист“ или който е вярвал в комунистическия идеал“, множествеността на паметта в България изглежда отново застрашена (Ghodsee, 2015: xvi). И все пак, една радикална инициатива на анонимни участници в Анти-Луковмарш[17] през 2020 г. може да оспори мнемоничното статукво, като се опита да използва това, което изследователите Анна Ченто Бул и Ханс Хансен наричат агонистична памет[18]. На шествието против Луковмарш двама активисти държаха плакати „Виолета праща поздрави“ и „Бъди като Виолета“ в умишлен опит да възкресят както нейната история, така и забравения разказ за антифашизма. Тяхната провокация не остана незабелязана и предизвика редица негативни реакции както в либералните, така и в десните медии (Атанасов, 2020; Faktor.bg, 2020). Въпреки това, ако бъде разширено, подобно пряко напомняне за действителния исторически контекст, в който са съществували Луков и неговата убийца Якова, може отново да постави под въпрос доминиращия исторически наратив и да инициира по-широки дебати за миналото и неговото значение. Такъв опит може да се разглежда в противовес на изключващата антагонистична колективна памет, конструирана от популистки националистически движения (Cento Bull and Hansen, 2016: 12).

Заключение

Включването на „лявата страна на историята“ чрез подобни агонистични мнемонични инициативи няма да изтрие историята на Кърничева, Бунева или други исторически фигури, мъже или жени, избрали пътя на убийството за своите идеи. То също не би възстановило изгубените вече позиции на Якова и други комунистически партизани като символичното проявление на героизма на нацията. Това, което може да направи, е да проблематизира фалшивата дихотомия между мъченици за националната идея и такива за политическа идеология, защото подобно разделение възпрепятства създаването на приобщаваща култура на възпоменание и позволява разпространението на изключващи националистически дискурси. Обръщането на внимание на историческия контекст би разкрило изкуствения и конструиран характер на тези националистически дискурси, би политизирало отново мнемоничните дебати и би възстановило „множеството от перспективи, за да извади наяве социално-политическите борби от миналото“ (Cento Bull and Hansen, 2016: 12). В този конкретен случай това би могло също да даде възможност за разказване на по-нюансирана история за „красивите лица на терора“, като не ги разделя опростенчески на национални героини и политически терористи, нито им отнема ролята на исторически субекти.

Библиография

Ангелова, Милена. 2017. „Маршрут по женските места на памет в Благоевград“. Балканистичен форум, 2: 308–312.

Атанасов, Димитър. 2020. „‘Хайл Хитлер’ или ‘Бъди като Виолета’? Как крайният национализъм на ‘Луковмарш’ може да породи ляв екстремизъм“. Свободна Европа, 25.02.2020 г. (посетено на 31.05.2023 г.).

Баева, Искра. 2018. „Опити за институционализиране на антикомунизма в България след 10 ноември и техните резултати.“ В: Проданов, Васил, Димов, Ангел и Димов, Нено (съст.) Антикомунизмът в постсоциалистическа България. София: Български аграрно-промишлен съюз, 137–158.

Билярски, Цочо. 1993. „Подвигът на Менча Кърничева“. В: Кърничева, Менча. Защо убих Тодор Паница? София: ВМРО-БНД, 3–7.

Билярски, Цочо. 2010. Подвигът на Мара Бунева. София: Анико.

Владимиров, Иво. 2015. „Иван Михайлов – последният комита“. Българска история (посетено на 31.05.2023 г.).

Джонев, А. „Паметниците на Тодор Александров“. 2004. Македонски преглед, 3: 57–80 (посетено на 31.05.2023 г.).

Кьосева, Цветана. 2013. Красивите лица на терора. София: Сиела.

Лулева, Ана. 2017. „Герои и паметници. Локални проекции на националната памет“. Seminar_BG, 15: 101–125 (посетено 31.05.2023 г.).

Назърска, Жоржета. 2015. „‘Феминистка разходка’ в София: крачка към създаването на herstory“. Балканистичен форум, 2: 349–360.

Тачев, Стоян. 2018. „‘В името на народа’ – атентатите на ‘Черните ангели’“. Българска история (посетено на 31.05.2023 г.).

Чорбаджийски, Мартин. 2014. „Коя е Мара Бунева и защо трябва да я помним?“. Българска история (посетено на 31.05.2023 г.).

Avramov, Kiril. 2015. “The Bulgarian Radical Right.” In: Minkenberg, Michael (ed.) Transforming the Transformation? The East European Radical Right in the Political Process. London and New York: Routledge, 299–318.

Cento Bull, Anna and Hansen, Hans Lauge. 2016. “On Agonistic Memory”. Memory Studies, 9 (4): 390–404 (посетено на 31.05.2023 г.).

Faktor.bg. 2020. „Покровителства ли Столична община марша и призивите за убийства на левите нацисти?“. Faktor.bg, 24.02.2020 г. (посетено на 31.05.2023 г.).

Frusetta, James. 2004. “Common Heroes, Divided Claims: IMRO between Macedonia and Bulgaria.” In: Lampe, John R. and Mazower, Mark. (eds.) Ideologies and National Identities: The Case of Twentieth-Century Southeastern Europe. Budapest and New York: CEU Press, 110–130.

Ganev, Venelin. 2009. “The Inescapable Past: The Politics of Memory in Post-Communist Bulgaria.” In: Bernhard, Michael and Kubik, Jan. (eds.) Twenty Years After Communism: The Politics of Memory and Commemoration. Oxford and New York: Oxford University Press, 213–232.

Ghodsee, Kristen. 2015. The Left Side of History: World War II and the Unfulfilled Promise of Communism in Eastern Europe. Durham: Duke University Press.

Hilbrenner, Anke. 2016. “The Perovskaia Paradox or the Scandal of Female Terrorism in Nineteenth Century Russia”. The Journal of Power Institutions in Post-Soviet Societies, 16 (посетено на 31.05.2023 г.).

Kubik, Jan and Bernhard, Michael. 2009. “A Theory of the Politics of Memory.” In: Bernhard, Michael and Kubik, Jan (eds.) Twenty Years after Communism: The Politics of Memory and Commemoration. Oxford and New York: Oxford University Press, 7–34.

Luleva, Ana. 2010. “Politics of Memory in Post-socialist Bulgaria”. Ethnoscripts. Analysen und Informationen aus dem Institut für Ethnologie der Universität Hamburg, 12 (1): 77–92.

Lyapov, Filip. 2016. “Ideological Links between Interwar Nationalistic Organizations in Bulgaria and Their Modern-Day Counterparts”. Unpublished MA Thesis, Central European University (посетено на 31.05.2023 г.).

Lyapov, Filip. 2022. “Lukov March as a ‘Template of Possibility’ for Historical Revisionism: Memory, History and Populism in Post-1989 Bulgaria.” In: Jensen, Jody (ed.) Memory Politics and Populism in Southeast Europe. Abingdon: Routledge, 176–193.

Maier, Charles S. 2002. “Hot Memory … Cold Memory. On the Political Half-Life of Fascist and Communist Memory”. Transit. Tr@nsit online, 22 (посетено на 31.05.2023 г.).

Trajanovski, Naum. 2021. “‘A Patriotic Act for Macedonia’: The Mnemohistory of Mara Buneva’s Commemorations in Skopje (2001–2018)”. Contemporary Southeastern Europe, 8 (2): 83–104.

Trencsényi, Balázs. 2014. “Beyond Liminality? The Kulturkampf of the Early 2000s in East Central Europe”. boundary 2, 41 (1): 135–152 (посетено на 31.05.2023 г.).

[1] Авторът е искрено благодарен на Виктор Петров и Ирина Гигова, които помогнаха както с идеи, така и с редакция на по-ранни версии на статията. Всякакви потенциални неточности са обаче изцяло по вина на самия автор. Самата статия е била публикувана в сходен вариант на английски език като Lyapov, Filip. 2021. “Female Martyrs and Assassins: Local, National and Transnational Entanglements of Memory Politics in Contemporary Bulgaria.” In: Trajanovski, Naum, Todorov, Petar, Volchevska, Biljana and Risteski, Ljupcho S. (eds.) Cultures and Politics of Remembrance: Southeastern European and Balkan Perspectives. Skopje: forumZFD, 81–88.

[2] Макар и двете да са родени на територията на днешна Република Северна Македония, Бунева и Кърничева са разглеждани в настоящата статия предимно в българския исторически контекст. Тяхната етническа принадлежност, сама по себе си обект на различни спорове, не е от значение в случая.

[3] Подробно представяне на живота на трите дами може да се открие в книгата Красивите лица на терора (Кьосева, 2013).

[4] Терминът „македонски въпрос“ обозначава борбите от XIX и XX в. за политическата съдба на македонския регион след разпадането на Османската империя.

[5] Собствените спомени на Кърничева за убийството са публикувани във в. Независима Македония на 29 януари 1926 г.

[6] Тяхната типология определя четири типа мнемонични актьори въз основа на стратегията им за инструментализиране на миналото – мнемонични воини, плуралисти, отрицатели и визионери (оригиналните термини на английски са mnemonic warriors, pluralists, abnegators and prospectives; преводът е на автора).

[7] Според типологията мнемоничните воини възприемат себе си като „пазители на истината“, a опонентите си – като разпространители на неистини.

[8] Към момента на написване на статията, Фейсбук страницата на Българска история има 480 хил. последователи, а Ютюб каналът ѝ – 131 хил.

[9] За анализ на ежегодните възпоменания и дебатите около Бунева в Северна Македония, виж Trajanovski, 2021.

[10] Улицата в столичния кв. „Орландовци“ е най-голяма от трите споменати, а впоследствие се оказа, че през междувоенния период местността непосредствено около улицата също е била известна с името Мара Бунева.

[11] На 2 август 2021 г., скоро след приключването на настоящото изследване по темата, по инициатива на живеещата в САЩ внучка на брата на Бунева в градската градина на Благоевград е открит бюст-паметник на Мара Бунева. Дейното участие на общински съветници и кмет от партията ВМРО-БНД за одобрението на проекта, спонсорирането и дори изграждането на самия паметник само потвърждават както принадлежността на Бунева към местния възпоменателен канон, така и активните усилия на ВМРО-БНД паметта на македонски дейци като младата жена да получат по-важна роля в България.

[12] Метафората гореща памет препраща към изследването на Чарлс Майер, сравняващо горещата памет на фашизма и студената памет на комунизма. Виж повече в Maier, 2002.

[13] За сходен случай на омаловажаване, преиначаване и деполитизиране на активната роля на жени виж Hilbrenner, 2016.

[14] За обзор на феминистките турове в София и Благоевград виж Назърска, 2015; Ангелова, 2017.

[15] Препратка към книгата на Кристен Годси (Ghodsee, 2015).

[16] Подобна позиция е заета от Димитър Атанасов (2020) в статията му за Свободна Европа.

[17] Анти-Луковмарш е публична демонстрация  на различни леви и либерални активисти срещу разпространението на дясноекстремистки идеи, споделяни от участници в Луковмарш.

[18] Агонистичната памет (на англ. ез. agonistic memory) цели да възстанови рефлексивността и диалогичността, като прилага приобщаващ подход към споровете за паметта за разлика както от космополитния модел на възпоменание, поставящ акцента върху жертвите, така и от антагонистичния, който е свързван с крайно противопоставяне и дихотомии (Cento Bull and Hansen, 2016).

Биографична справка

Филип Ляпов е докторант в Централноевропейския университет в Будапеща/Виена с тема, разглеждаща авторитарните режими на Балканите по време на междувоенния период и ролята на армията като тяхна опора. Изследователските му интереси обхващат политиките на паметта, популизъм и крайнодесни движения в България през XX и XXI в., както и политическата история на Балканите в периода между двете световни войни. Водил е курсове в Американския университет в България, а в момента работи като образователен консултант към Комисия „Фулбрайт“.

ORCID: 0009-0007-1332-007X 

Email: ffl060[at]aubgalumni.net