Резюме: Човешките останки винаги са заемали особено място сред археологическите открития. Те неминуемо създават много по-силна и непосредствена реакция към миналото сред учените и широката публика. Тази перспектива става още по-значима, когато те могат да се идентифицират с конкретна историческа личност. Тази статия разглежда две инициативи за препогребването на средновековни български владетели в техния съвременен контекст. Предполагаемите гробове и скелетите, припознати като царете Самуил (998–1014) и Калоян (1197–1207), материализират някои от големите историографски разкази за националното минало в ключови моменти за съвременна България. Широкият обществен интерес илюстрира причините и начините, по които археологическите открития могат да бъдат използвани отвъд академичния интерес. В същото време тези примери са само част от една много по-дълбока и разнородна традиция в погребалните практики и социалните роли закодирани в тях.
Ключови думи: препогребване, погребална археология, медиевализъм, цар Самуил, цар Калоян
Royal Afterlives:
Contextualizing the Reburial of Medieval Rulers in Contemporary Bulgaria
Petar Parvanov
Abstract: Human remains have always occupied a unique and powerful place among archaeological discoveries. Unlike artifacts or architectural ruins, they evoke an immediate and visceral connection to the past, resonating deeply with both scholars and the general public. This sense of connection becomes especially poignant when the remains are believed to belong to a specific historical figure. This article explores two contemporary initiatives to rebury medieval Bulgarian rulers, examining their significance within the modern cultural and political landscape. The presumed graves and skeletal remains attributed to Tsar Samuel (r. 998–1014) and Tsar Kaloyan (r. 1197–1207) serve to materialize some of the grand historical narratives that shape Bulgarian national identity, particularly during pivotal moments in the country’s recent history. The strong public interest surrounding these cases highlights how archaeological discoveries can be used for purposes far beyond academic research. At the same time, these examples represent only a small part of a much broader and more nuanced tradition of funerary practices – traditions that encode complex social roles, collective memory, and evolving cultural meanings.
Keywords: royal reburial, funerary archaeology, medievalism, tsar Samuel, tsar Kaloyan
Citation: Първанов, Петър. 2024. „Живот след смъртта: новите гробове на средновековните владетели в съвременната българска политика и култура“. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/890-parvanov.html.
Мъртвите, дори и приживе могъщи владетели, не се погребват сами. Очевидността на това обстоятелство откроява най-ясно значимостта на погребалните практики като възможност за демонстрацията на социални роли и послания към живите. В тази среда археологията се намесва като особен тип отношение към миналото, ангажирано с научен интерес по неговото реконструиране, но и като двигател за неговата употреба в съвремието. Особено провокативни са откритията, които дават възможност за интерпретации, директно обвързващи дадена находка с конкретна личност, известна от историческите извори. Два случая са особено показателни примери за припознаване на археологически изследвани човешки останки с личностите на двама български владетели, съответно Самуил (998–1014) и Калоян (1197–1207).
Тези открития преотварят възможността за манифестиране на големите историографски разкази за националното минало (Даскалов, 2018), което да ангажира съвременния българин. Образите на двамата владетели улавят средновековна България в два доста различни етапа от нейното съществуване и представляват две историографски идеи със значим идеологически заряд. От една страна, Самуил се разбира като последния значим владетел на Първото българско царство и символизира неговия героичен залез, докато Калоян е третият, най-малък брат сред първите Асеневци, преосновали държавата под формата на Второто българско царство. Нюансите на техните личности и решенията, които са взимали, не са предмет на настоящата статия.
Археологията трудно, ако изобщо се еманципира от съвременната среда, в която се практикува и следва да бъдe тълкуванa в своя политически, икономически и социален контекст (Shanks and Tilley, 1987). Съдбата на костите, свързвани със Самуил и Калоян, потвърждава това. Всъщност отношението към тях и други човешки останки от Средновековието се вписва в тенденции, които далеч надхвърлят рамките на собствения им живот или българските граници.
От църквата към музея: репатрацията на цар Самуил
В контекста на съвременните българо-македонски отношения един от най-дискутираните исторически образи безспорно е този на цар Самуил. Напълно очаквано, материализирането на определена представа за неговата личност и създаването на колективен исторически спомен е ключово за употребите и представянията на миналото. Наративът за обречения му двубой с Василий II Булгароктон предоставя серия от възможности за идеологическото мобилизиране на събитията на Балканите от края на Х – началото на ХI век.
Те потвърждават идеята за превъзходството на изначалния ред, доминиран от Константинопол, отначало в ромейската пропаганда след бунта на Асеневци, както и в реториката на гръцки политици и историци от началото на миналия век (Stephenson, 2003: 90–96, 113–134). В България и Северна Македония печалният владетелски образ се вписва в националистическата необходимост да се предостави оправдателна история за нанесена историческа несправедливост, която разчупва едно идеализирано, героично минало, към което Самуил е причислен.
Това, което прави Самуил изключително представителен пример, е комбинацията от три фактора, които актуализират историческата му релевантност и политическа приложимост. По същество тези три фактора са материално-пространствени и времеви. Доминиращо времевият сред тях е кръглата 1000-годишнина от смъртта на Самуил, отбелязана през 2014 г. В другите два по-скоро доминиращи са материалните характеристики. От една страна, това е фактът, че тленните останки на владетеля и близките му са открити и идентифицирани през 1969 г. в базиликата „Св. Ахил“ в Преспа, днешна Гърция. Последният фактор е паралелната монументализация на образа му в София и Скопие.
След откритието на Николаос Муцопулос костите от саркофазите в южния кораб на базиликата „Св. Ахил“ са пренесени в Солун и изследвани от гръцкия антрополог Мариос Полизони и българския му колега Петър Боев. Най-голям интерес привлича тялото на изключително знатен 70-годишен мъж (Муцопулос, 2007: 150, 182–185), открито в саркофаг заедно с останки от плетена ризница и тъкан. Относителната датировка на археологическия контекст, зле зараснала фрактура на лявата ръка и високият социален статус представляват основните биографични аргументи за идентифицирането му като цар Самуил. Индивидите в другите саркофази са съответно свързани с царете Гаврил Радомир (1014–1015) и Иван Владислав (1015–1018), но в тези случаи аргументацията е по-скоро базирана на близостта на погребенията в Преспа. В общи линии тези наблюдения формират археологическата основа на развиващото се отношение към тези човешки останки.
Очаквано, тъкмо при честванията на едно хилядолетие от смъртта на Самуил през 2014 г. общественото внимание се фокусира отново върху него. Музеят на византийската култура в Солун, където се помещават откритията на Муцопулос, показва за първи път костите пред публика. На 6 октомври президентът Росен Плевнелиев посещава музея начело на делегация, която между другото включва и Симеон Сакскобургготски. Символизмът на това поклонение е пределно ясен и подчертава идеята за историческата приемственост в българската държавност.
Ил. 1. Поклонение пред тленните останки на цар Самуил в Солун.
Източник: Администрация на Президента на Република България, 2014.
Самият скелет не е част от постоянната археологическа изложба на музея, но е асоцииран с експозицията в зала 4, разглеждаща периода между осми и дванадесети век. Всъщност позлатеният текстил от гробния инвентар на гробницата в „Св. Ахил“ е един от акцентите там (Museum of Byzantine Culture, 2022). Интересно е, че анотациите на откритата през 2000 г. изложба показват известно разминаване с интерпретациите на Муцопулос. Например изображенията на птици са условно представени като орли, а не папагали. Като следствие на това представяне на декоративния модел, акцентът се поставя върху общия символизъм сред елитите на „византийския свят“. Тази предпазливост не омаловажава специфичните последствия от заключенията на гръцкия археолог.
Всъщност още преди 2014 г. започва да се опипва почвата за репатрацията на костите. Тази идея е подхвърляна от откривателя Муцопулос на различни етапи, като той разпознава политическите нюанси на подобно решение. На политическо ниво идеята е подхваната от президентите Георги Първанов и Каролос Папуляс през 2007 г. (Тосева, 2007) Подобна позиция изразява и Божидар Димитров в ролята си на директор на Националния исторически музей. Според негово интервю той е посетил хранилището на музея заедно с антрополога Йордан Йорданов и председателя на фондация „Българска памет“ Милен Врабевски (Стандарт, 2014). Очевидно след като не се стига до пренасянето на костите, поклонението на българската делегация е договорено като компромисно решение в една много по-широка културна програма.
Подхранването на тази амбиция се оказва една по-постоянна демонстрация на ангажираност към подобна историческа инициатива. В България президентът Плевнелиев поддържа разговора в публичните си изяви, а в Гърция изглежда има позитивно отношение към идеята за възможна размяна на реликви между двете държави, демонстрирано от тогавашните премиер Антонис Самарас и солунски кмет Янис Бутарис (GR Reporter, 2015). Активността на тези разговори прекъсва заради свикването на предсрочни парламентарни избори в Гърция и съпротива спрямо идеята в България.
В разгара на паралелните местна политическа криза и глобална коронавирус пандемия темата отново придобива известна гласност. Популярният археолог Николай Овчаров призовава в няколко свои изяви България да подеме нови стъпки за връщане на костите на Самуил в България (Овчаров, 2021). На политическия терен депутатът Венко Сабрутев придобива нежелана публичност, като заявява, че България трябва да поиска от Северна Македония костите, които са всъщност в Солун (Площад Славейков, 2022). Може би провокиран от това, историкът Георги Николов (2002) също пише статия, в която разяснява историческия контекст около Самуил и предлага личното си мнение, че препогребването трябва да се случи обратно в Преспа, като предварително се извършат допълнителни проучвания. Към момента това е и последното публично развитие по темата.
От музея в църквата: препогребването на цар Калоян
Солунска връзка може да се открие и в друг случай на специално отношение към български владетел. Именно по време на обсадата на беломорския град цар Калоян (1197–1207) намира смъртта си – събитие, което Георги Акрополит твърде охотно приписва на божествена намеса (ГИБИ 8, 1972: 156). Темата става особено актуална в археологическите среди, след като през 1972 г. при разкопките в северния притвор на църквата на църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново е открит гроб на аристократ. При идентификацията на погребания особен акцент е поставен на масивния златен пръстен с изображение на животно и поименния надпис „Калоянов пръстен“. Останките са бързо припознати като българския владетел въпреки мнението на проучвателя Въло Вълов (1974а; 1974б). Той, съобразявайки се със стратиграфската ситуация и строителната периодизация на храма, счита, че гробът има по-късна дата и няма как тялото да е на цар Калоян.
Скелетът от въпросния гроб 39 е на мъжки индивид с изчислена възраст при смъртта около 35–40 години. Освен директните наблюдения върху богатия гробен инвентар са направени и археометрични изследвания (Инкова, 1979), които доказват използването на скъпи материали в червени и пурпурни цветове за изработката на облеклото на починалия. Почти неизменната асоциация на тези цветове с владетелското обкръжение и семейство през Средновековието е изтъквано като аргумент за наистина високия му социален статус.
Друг любопитен резултат от химическите анализи показва, че тялото е било подложено на обработка с осоляване. Това обстоятелство също би подкрепило интерпретацията, че това е именно цар Калоян, тъй като се е наложило тялото му да бъде пренесено от Солун до Търново, преди да бъде погребан. Това обаче не е толкова категоричен аргумент, колкото би изглеждал на пръв поглед.
Труповете на загиналите далеч воини, особено на рицарската аристокрация от времето на Кръстоносните походи, често са били подлагани на всякакви манипулации, включително и разчленяване, които осигурявали тяхното погребение на избраното приживе място. Така нареченият mos teutonicus е впоследствие забранен в католическия свят от папа Бонифаций VIII през 1300 г. (Brown, 1981), но това не променя факта, че отношението към тялото в случая показва сходни културни и хронологически характеристики. Неяснотата около идентифицирането на мъжа от гроб 39 само подчертава, че разпространението на подобни практики на Балканите са недобре проучени, включително заради диспропорционалния научен интерес към човешките останки от средновековни гробища.
Състоянието на събраната информация и проблематизирането на археологическите съображения не позволяват еднозначно заключение за личността на погребания. Възможността, че това е наистина българският цар, но тялото му е било препогребано в средата на XIII–XIV век не е била сериозно дискутирана. Това обаче не би обяснило анонимността на гроба. Предложени са и алтернативни идентификации, например тезата на Иван Сотиров (2007), че това всъщност е известният от Боянските стенописи севастократор Калоян, който е опитал да вземе властта в България.
Колебанията на археолозите обаче не оставят дълбока следа в публичния наратив за откритието. Скелетът е бил изложен в Регионалния исторически музей във Велико Търново като тялото на цар Калоян. Подобно тази на Самуил, Йордан Йорданов прави възстановка на лицето по черепа. В крайна сметка се взима решение тялото да бъде препогребано във възстановения храм „Св. 40 мъченици“. Това се случва с държавни почести на 19 април 2007 г., 800 години след смъртта на Калоян. Любопитен акцент е комбинацията на политически символи от съвременна България с препратки към средновековните реалии разкрити при археологическите разкопки. Така например специално изработеният ковчег носи символа от Калояновия пръстен като личен герб и е покрит със съвременното национално знаме. Начело на погребалното шествие върви гвардеец с портрет на Калоян, базиран на реконструкцията на Йорданов. Самият ковчег е теглен от военен бронетранспортьор. Надгробната плоча е на старобългарски и отбелязва погребания като Калоян цар.
Ил. 2. Препогребване на цар Калоян в Търново, 19 април 2007 г. Източник: БТА.
Естествено, на погребението присъстват и представители на изпълнителната власт, начело с президента Георги Първанов, а църковният ритуал се води от Великотърновския митрополит Григорий. Още тогава започва да се лансира идеята именно „Св. 40 мъченици“ да бъде мястото, където да бъде препогребан Самуил при евентуална репатрация. Самата църква е често посещаван туристически обект, а Калояновият гроб е място за ежегодно поклонение на 22 март, празника на Велико Търново.
В отношението към скелета на Калоян ясно личи постепенната промяна в подхода. Първоначалната музеификация на костите, които са осмислени като археологически артефакт и са експонирани в музей, е заменена от грандиозно погребение и интегриране на Калояновата личност към църквата „Св. 40 мъченици“ като място на историческа памет. В този смисъл могат да бъдат посочени две интересни аналогии.
От Мелник до Лестър: препогребване и експониране на средновековни останки
Всъщност първото сравнение е с един съвременник и роднина на цар Калоян, родопския деспот Алексий Слав (1207–1230). През 2012 г. при археологически разкопки на църквата „Св. Троица“ в Мелник екипът на Виолета Нешева разкрива четири гроба: мъж, жена и две деца (Нешева et al., 2013: 473–475). Освен престижното място на гробовете и една сграфито керамика, отнасяща комплекса към началото на XIII век, няма директни индикации, че погребаният мъж е действително местният владетел. Публично се изказва препоръка да се направи ДНК анализ с костите на Калоян от Търново, който да потвърди или отхвърли роднинската връзка между двете тела. Доколкото ми е известно, тази идея не е реализирана.
Костите се съхраняват в Историческия музей в град Мелник, като през 2019 г. са експонирани заедно и поставени в открит мраморен саркофаг. Те са припознати като Алексий Слав, втората му жена и двете им деца. Антон Ковачев, директор на музея в Сандански, доста директно отбелязва, че „тленните останки на Алексий Слав и неговото семейство тепърва ще привличат туристи в Мелник“ (Вяра, 2019).
Вторият паралел може да изглежда необичаен за традиционния обхват на българската медиевистика. Въпреки това си струва да обърнем внимание и на английския крал Ричард III (1483–1485), чийто гроб бе открит при разкопки през 2012 г. и предизвика известна сензация в популярното представяне на средновековния период (Buckley et al., 2013). Това се дължи отчасти и на противоречивата историческа оценка спрямо Ричард III. Той загива в битката при Босуърт във Войната на розите (1455–1487), като става обект на нападки в пропагандата на Тюдорите, а образът му на злодей е подсилен в едноименната пиеса на Шекспир. По същество този географски отдалечен пример представя същия популяризаторски рефлекс, който можем да наблюдаваме и в българските примери.
При смъртта си Ричард е бил преместен от бойното поле в близкия град Лестър, където е погребан във францискански манастир. В рамките на съвместен проект на Филипа Лангли от Обществото „Ричард III“ и Университета в Лестър започват разкопки на мястото на някогашния манастир, където впоследствие е открит скелет на мъж с гръбначно изкривяване и множество рани (Appleby et al., 2015). Тези характеристики съвпадат с известни описания на краля и смъртта му, а идентификацията се потвърждава при последвалите генетични тестове и радиовъглеродното датиране на костите в период, съвпадащ със смъртта му (King et al., 2014).
В крайна сметка Ричард е препогребан в катедралата в град Лестър през март 2015 г. Местната община организира серия от събития, за да отбележи кралското препогребване. Шествието с ковчега на краля преминава покрай мястото на битката при Босуърт, а церемонията е предавана на живо по телевизията. Английското кралско семейство и представители на централната власт обаче не участват в честванията. Общественият интерес е все пак значим и създава специфичен културен момент в Англия. Израз на това е и филмовата адаптация на историята на откритието в The Lost King от 2022 г., която между другото акцентира на взаимодействието между любители и професионалисти към откриването и препогребването на кралските останки. Днес саркофагът на Ричард III с личния му герб и девиз се възприема като една от забележителностите на Лестър.
Ил. 3. Гробът на крал Ричард III в Лестърската катедрала. Източник: HRH The Countess of Wessex, 2015.
Средновековният човек: сравнителни употреби
Интересен въпрос е до каква степен глобализираната медийна среда, отразяваща повторното погребение на Ричард, е повлияла на българския активизъм за репатрация на Самуиловите останки. Ясно е, че директна причинно-следствена връзка липсва, защото тази амбиция съществува в България много преди английският проект даже да започне. При все това, тези примери отразяват едно и също поведение, вдъхновено от представите за Средновековието отвъд стриктно академичния интерес (Simmons, 2001: 12). Вероятно известно сходство може да се види в почитта към мощите на светци (Geary, 1994: 200–201), но в разгледаните случаи липсва засилен религиозен акцент. По същество това превръща останките на тези владетели и техните гробове в медиевализми (Clements, 2001: 20) за съвременна политическа, а и икономическа употреба, както коментарът на Антон Ковачев ясно заявява.
Особено любопитна е трансформацията на костите от тленни останки, следите от реалността на Средновековието и буквално хората, които са живели и предопределяли тази епоха, в опредметени културни активи с голяма символична стойност (срв. Kopytoff, 1988). Потенциалът им за разменност е характеристиката, която изменя природата им като обществено релевантни в ситуация на комодификация (Appadurai, 1988: 13). Показателни са преговорите между България и Гърция за размяна на Самуиловите кости срещу византийски ръкописи.
Тази културна дипломация не е неочаквана и всъщност се вписва твърде добре в съвременните опити за репатриране на културно наследство и деколонизация на историята. Разбира се, Гърция е също така страна по един от най-емблематичните спорове за принадлежността на културни артефакти в случая с мраморните статуи от Партенона. Като следствие, преговорите могат да бъдат интегрирани в международния контекст на културни зависимости и подходи, които формират правните и културните основи за репатрация. Това подчертава и един подценен проблем в споровете относно движимото културното наследство. Твърде често дискурсът за деколонизация на миналото, включително практическият му израз като репатрация на културни ценности, може да бъде употребен и дори изкривен за целите на крайнодесни и националистически идеологии. Ако това не е винаги коректно спрямо коренното население в бившите европейски колонии, то е лесно предвидимо на Балканите и особено при трите заинтересовани страни около костите на Самуил: България, Гърция и Северна Македония.
В това отношение разкриването на Калояновия гроб в границите на България значително улеснява възможностите за неговата употреба с националистически уклон (срв. Bailey, 1999) и установяването му като място за поклонение. Това допълнително подчертава цар Калоян като един от забележителните средновековни владетели с подчертано позитивно представяне. Неговият исторически образ е монументализиран като пример за успешната политика на първите Асеневци, а военните победи – особено срещу кръстоносците при Адрианопол през 1205 г. – са изтъквани като аргументи за величието на средновековна България (Овчаров, 2000). Още при откриването на въпросния гроб 39 проличава неизчерпаният заряд на националистическия разказ в рамките на комунистическата идеология. В този смисъл еволюцията на отношението към неговите кости отразява не историографска преоценка, а формирането на обществен консенсус за подходящия начин на социализиране на миналото.
Прави впечатление, че в българския случай държавата е много по-директно въвлечена в инициативите за препогребване на Калоян и Самуил. Това е обяснимо, имайки предвид, че националният исторически наратив до голяма степен се базира на идеята за връзката в държавническата традиция на Първото, Второто и Третото българско царство. Вероятно в тази ангажираност може да се открие и известно желание за самоизява на историческия терен, разпознато от политически ангажирани лица. Примери като президента Първанов, който е историк по образование, и вече покойния директор на Националния исторически музей Божидар Димитров показват как личните възгледи и институционализираният авторитет насочват организирането на подобни дейности.
Друг момент, който заслужава внимание е, че единствено тези двама български владетели са обект на активна употреба по този специфичен начин. Това се дължи на известен дефицит от средновековни владетели с потвърдени или дори предполагаеми гробове. Тази липса подсилва още повече символичната стойност, придавана на техните останки. В научната литература са изказвани множество предположения за потенциалните локации на гробовете на други християнски владетели на България (Попконстантинов и Костова, 2015: 414–415; Иванов, 1931: 132–134). Дори някои предположения да бъдат приети за по-достоверни, за тях липсва асоцииран костен материал, който да бъде изследван, експониран или препогребан.
Един последен аспект, който заслужава внимание, засяга именно времето на тези инициативи. Както бе отбелязано, те се активизират естествено при кръгли годишнини от значимо историческо събитие с участието на тези личности или от археологическите открития. Тяхната паралелност обаче маркира и една засилваща се тенденция на специално отношение към мъртвото тяло. Тя е толкова отчетлива, че Жак Фолтин нарича трупа „новата звезда на поп културата“ (Foltyn, 2008: 154). Ако останките на средновековните владетели препращат към величествени исторически моменти, то по същото време огромна популярност сред широката публика придобиват и откритията на т. нар. девиантни гробове. Те са често обвързвани с анти-вампирски ритуали и други суеверия в противоречие с християнския канон.
Най-известният пример от България е т. нар. Созополски вампир, който придоби и международна популярност при откриването си през 2012 г.[1] Именно заради големия интерес към откритието, индивидът от Созопол е експониран първоначално в Националния исторически музей в София, а впоследствие е върнат в черноморския град. Откривателят Димитър Недев, директорът на НИМ Божидар Димитров и антропологът Йордан Йорданов си сътрудничат активно в опита да представят по-пълна възстановка на неговия живот. В резултат останките на мъжа са по-скоро произволно идентифицирани като Кривич, който е бил управител на града в края на XIV век.
Използването на човешки останки като исторически капитал не е нещо ново за археологията, но популярността на такива случаи през миналото десетилетие доведе до осъзнаването на ефективността им в популяризаторските стратегии на местни и национални идентичности. Това може да се обвърже и с човешкия интерес към собствената смъртност, но той е рядко толкова открит. По-скоро погребалната археология и нейните открития са систематично интегрирани в опит да се формира един всеобхватен културен продукт, подчинен на откритата амбиция за развитие на културен туризъм. Естествено, това отразява държавната политика и преориентирането на икономическата и политическата система към капитализъм след 1989 г. Също така трябва да се проучи по-целенасочено и осъзнато какво е мнението сред историци и археолози за мястото и приноса им към тази система.
Към това може да се изтъкне способността на костите да направят далечното минало обозримо, а в известен смисъл неизбежността на смъртта приближава идеализираните образи на владетелите до съвременния човек. До известна степен това приближава средновековната политическата традиция, която тези останки символизират. Въпреки това, въпросът кое прави един скелет подходящ за експониране, а друг – задължителен за препогребване, не изглежда да предизвиква обществен дебат. Възможно е тези етически съображения да не се повдигат, защото неживите кости се възприемат като материална култура и ресурс. Това е и контекстът в който скелетите, независимо дали са правилно разпознати или не, придобиват значимост като носители на идеологически послания и продължават да оказват влияние върху живота в съвременното общество.
Библиография
Администрация на Президента на Република България. 2014. „Държавният глава отдаде почит пред тленните останки на българския цар Самуил“, 6.10.2014 г. (посетено на 21.02.2024 г.).
Вълов, Въло. 1974а. „Калояновият пръстен или надписът на Иван Асен II“. Исторически преглед, 2: 86–91.
Вълов, Въло. 1974б. „Новите разкопки на църквата „Свети Четиридесет мъченици“ във В. Търново“. Археология, 2: 37–44.
Вяра. 2019. „Изложиха останките на деспот Алексий Слав в Мелник“, 16.07.2019 г. (посетено на 16.02.2024 г.).
Георги Акрополит. „История“. 1972. Във: Войнов, Михайл (съст.) Гръцки извори за българската история, 8. София: БАН, 150–213.
Даскалов, Румен. 2018. Големите разкази за българското Средновековие. София: Рива.
Дражева, Цоня и Недев, Димитър. 2013 „Спасителни археологически проучвания на обект Крепостна стена и прилежащите й съоръжения в участъка на пл. Хан Крум, църква ‘Св. св. Кирил и Методий’ и южна крайбрежна алея, УПИ ХІХ-523 и 525, УПИ ХХІІ-526 и УПИ ХХІ-527, кв. 27 по плана на гр. Созопол“. Археологически открития и разкопки през 2012 г., 468–470.
Иванов, Йордан. 1931. Български старини из Македония, София: БАН.
Инкова, Веселина. 1979. Калояновото погребение. Технико-лабораторни изследвания, гроб N 39, Гробът на цар Калоян в църквата „Св. 40 Мъченици“ в Търново. София: БАН.
Муцопулос, Николаос. 2007. Базиликата „Св. Ахилий“ в Преспа. Един исторически паметник-светиня. Пловдив: Вион.
Нешева, Виолета, Комитова, Цветана, Коркутова, Здравка, Петков, Владимир, Златков, Методи и Фърков, Юлий. 2013. „Археологически резерват ‘Античен, средновековен и възрожденски град Мелник’. Манастир ‘Св. Богородица Пантанаса’“. Археологически открития и разкопки през 2012 г., 473–476.
Николов, Георги. 2022. „Как костите на цар Самуил се озоваха в Солун и може ли България да ги получи с размяна?“. 24 часа, 7.06.2022 г. (посетено на 17.02.2024 г.).
Овчаров, Николай. 2000. Победите на цар Калоян. София: Тангра ТанНакРа.
Овчаров, Николай. 2021. „Кога костите на цар Самуил си идват у нас?“. StandartNews.com, 29.01.2021 г. (посетено на 17.02.2024 г.).
Площад Славейков. 2022. „България ще иска костите на Самуил от Северна Македония? Те са в Гърция“, 23.05.2022 г. (посетено на 17.02.2024 г.).
Попконстантинов, Казимир и Костова, Росина. 2015. „Погребални практики на българския елит през X–XI век: археология и епиграфика“. В: Гюзелев, Васил и Николов, Георги (съст.) Европейският Югоизток през втората половина на Х – началото на XI век. История и култура. София: БАН, 402–422.
Сотиров, Иван. 2007 „Калоян II Aлександър Асен. Недооценената теза за съдбата на последния пряк наследник на Асеневци в историята на Второто българско царство“. Годишник на Националния археологически музей, 11: 180–211.
Стандарт. 2014. „Погребват Самуил в ‘Света София‘“. StandartNews.com, 5.01.2014 г. (посетено на 16.02.2024 г.).
Тосева, Катерина. 2007. „Тих скандал с костите на Самуил“. News.bg, 13.02.2007 г. (посетено на 9.01.2024 г.).
Appadurai, Arjun. 1988. “Commodities and the Politics of Value”. In: Appadurai, Arjun (ed.) The Social Life of Things. Commodities in Cultural Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 3–63.
Appleby, Jo, Guy N. Rutty, Sarah V. Hainsworth, Robert C. Woosnam-Savage, Bruno Morgan, Alison Brough, Richard W. Earp, Claire Robinson, Turi E King, Mathew Morris and Richard Buckley. 2015. “Perimortem Trauma in King Richard III: A Skeletal Analysis”. The Lancet, 385 (9964): 253–259.
Bailey, Douglass. 1999. “Bulgarian Archaeology: Ideology, Sociopolitics and the Exotic.” In: Meskell, Lynn (ed.) Archaeology under Fire. Nationalism, Politics and Heritage in the Eastern Mediterranean and Middle East. London and New York: Routledge, 87–110.
Brown, Elisabeth. 1981. “Death and the Human Body in the Late Middle Ages: The Legislation of Boniface VIII on the Division of the Corpse”. Viator, 12: 221–270.
Buckley, Richard, Morris, Mathew, Appleby, Jo, King, Turi, O’Sullivan, Deirdre and Foxhall, Lin. 2013. “‘The King in the Car Park’: New Light on the Death and Burial of Richard III in the Grey Friars Church, Leicester, in 1485”. Antiquity, 87 (336): 519–538.
Clements, Pam. 2014. “Authenticity”. In: Emery, Nicholas and Richard Utz (eds.) Medievalism. Key Critical Terms. Cambridge: Brewer, 19–26.
Foltyn, Jacque Lynn. 2008. “Dead Famous and Dead Sexy: Popular Culture, Forensics, and the Rise of the Corpse”. Mortality, 13 (2): 153–173.
Geary, Patrick. 1994. Living with the Dead in the Middle Ages. Ithaca: Cornell University Press.
GR Reporter. 2015. “Samuel Bones in Exchange for Greek Church Relics – the Failure”, 16.11.2015 г. (посетено на 9.01.2024 г.).
HRH The Countess of Wessex. 2015. “The Reinterment Of King Richard Iii Attended By The Countess”, 26.03.2015 (посетено на 9.01.2024 г.)
King, Turi E., Gloria Gonzalez Fortes, Patricia Balaresque, Mark G. Thomas, David Balding, Pierpaolo Maisano Delser, Rita Neumann, Walther Parson, Michael Knapp, Susan Walsh, Laure Tonasso, John Holt, Manfred Kayser, Jo Appleby, Peter Forster, David Ekserdjian, Michael Hofreiter and Kevin Schürer. 2014. “Identification of the Remains of King Richard III”. Nature Communications, 5 (5631).
Kopytoff, Igor, 1986. The Cultural Biography of Things: Commoditization as Process. In: Appadurai, Arjun (ed.) The Social Life of Things: Commodities in Cultural Perspective. Cambridge: Cambridge University Press, 64–91.
Museum of Byzantine Culture. 2022. Gallery 4 (посетено на 21.02.2024 г.).
Shanks, Michael and Christopher Tilley. 1987. Social Theory and Archaeology. Cambridge: Blackwell.
Simmons, Clare (ed.). 2001. Medievalism and the Quest for the “Real” Middle Ages. London: Frank Cass.
Stephenson, Paul. 2003.The Legend of Basil the Bulgar-Slayer. Cambridge: Cambridge University Press.
[1] Любопитно е, че въпреки или по-скоро заради популярността си, гробът не е споменат в първичната публикация на обекта (Дражева и Недев, 2013: 468–470).
Биографична справка
Петър Първанов е гл. асистент в Секцията за средновековна археология към Националния археологически институт с музей – БАН, специализиращ в проблемите на погребалната и ландшафтната археология и опазването на културното наследство. Петър завършва археология в Шефийлдския университет и интердисциплинарна медиевистика в Централноевропейския университет, където защитава и докторската си дисертация. Преди да се завърне в България, той е преподавал в Университета „Лоранд Йотвьош“ в Будапеща. Петър е участвал в редица редовни и спасителни разкопки и проекти в България и чужбина.
Email: petar.parvanov[at]abv.bg
