Резюме: Текстът разглежда възпоменателните чествания на Априлското въстание и Баташкото клане в град Батак, както и възпоменанията на Христо Ботев и загиналите в Освободителната война в село Скравена. Основният акцент е поставен върху различните употреби на годишнините – институционални, политически и символни. Анализирано е възникването и развитието на тези чествания, като особено внимание е отделено на институционализирането на наратива за Априлското въстание и изграждането на пантеона от герои. При изследването на възпоменателните практики текстът проследява както употребите през социалистическия период, така и съвременните проявления, включително медийното отразяване и обвързването на честванията с политически партии. Статията показва как тези възпоменания не само съхраняват историческата памет, но и играят активна роля в изграждането на културната идентичност, социалната мобилизация и политическото влияние в съвременното българско общество.

Ключови думи: историческа памет, възпоменателно честване, герои, място на памет, Батак, Скравена

Commemorative Celebrations in Batak and Skravena:

Political, Media and Institutional Aspects and Symbols

Iliyana Hubenova

Abstract: The text examines the commemorative celebrations of the April Uprising and the Batak Massacre in the town of Batak, as well as of Hristo Botev and the dead in the Liberation War in the village of Skravena. The main focus is on the different uses of the anniversaries - institutional, political and symbolic. The emergence and development of these celebrations are analysed, with particular attention paid to the institutionalization of the narrative of the April Uprising and the construction of the pantheon of heroes. By examining commemorative practices across different historical periods, the text traces both uses during the socialist period (1944-1989) and contemporary manifestations, including their association with political parties and media coverage. The paper concludes by tracing how these celebrations not only preserve historical memory but also play an active role in the construction of cultural identity, social mobilization, and political influence in contemporary society.

Keywords: historical memory, commemorative celebration, heroes, place of memory, Batak, Skravena

Citation: Хубенова, Илияна. 2024. „Възпоменателни чествания в Батак и Скравена: политически, медийни и институционални аспекти и символи“. Семинар_BG, 28. URL: https://seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy28/891-hubenova.html.

 

Миналото играе значима роля в колективното самосъзнание на всяка общност, като служи за сплотяващото звено в изграждането на идентичността ѝ. В българската действителност Априлското въстание от 1876 г. и последвалата го Освободителна война са исторически събития, които оформят националното самосъзнание. Тези моменти от историята се позиционират в конкретни рамки, възприети през годините като неопровержими истини. Личностите и събитията от периода са се превърнали в мощни образи на национална гордост, чрез които българите днес се позиционират в света и които ревностно пазят. Тези фигури са част от голямата митологема за славно минало и героични предци, а историческият им наратив претендира за абсолютна истина. Макар и несъстояло се, Априлското въстание днес се е утвърдило като славно събитие, свидетелстващо за определени модели на поведение и черти, характерни за българския народ. Постепенно то се утвърждава като съществен елемент от самоопределянето на общността както на регионално, така и на национално ниво. Личностите от периода са издигнати на пиедестал, а историите им стават неизменна част от героичното минало (Казаларска, 2018). Тези „картини“ от историята и техните герои вдъхновяват изграждането на множество паметници и мавзолеи (Вуков et al., 2024), отбелязване на годишнини, тържествени ритуали, художествени и изобразителни творби, което допринася за изграждането на един геройски и мистичен ореол. Тази широко разпространена и възприета героична концепция за историческото минало създава предпоставки за всевъзможни употреби: от институционални до субкултурни, политически и икономически.

Настоящият текст се фокусира върху исторически събития, утвърдили се през годините в общественото съзнание и в културния календар на страната. Ежегодно в България се провеждат възпоменателни чествания свързани с Априлското въстание от 1876 г., героите от освободителното движение и Руско-турската война (Казаларска, 2018; Алексиева, 2021). Характерът на годишнините е възпоменателен – отбелязват смъртта на конкретни личности или голяма група хора, загинали в ключов момент от националната история. Те заемат важно място в културния календар на изследваните региони и играят ключова роля в съхраняването и предаването на историческата памет. Натоварени с морална и ценностна символика, ежегодните възпоменания допринасят за изграждането на колективно самосъзнание както на локално, така и на национално ниво.

Статията има за цел да представи част от резултатите от проведено по-мащабно проучване на възпоменателни чествания и трансформирането им в празник[1]. Настоящият текст се фокусира върху случаите на Батак и Скравена и представя откроилите се политически, медийни и институционални употреби на историческите събития и последвалите ги възпоменателни чествания. Анализът се основава на материалите от първичното проучване, а методологията включва директно наблюдение, разговори с публиките (формални и неформални), проучване в местни архиви и преглед на краеведски разкази, проследяване на събитията в онлайн пространството, както отразяването им в медиите. Наблюденията са проведени в Батак през 2017, 2018, 2019 и 2020 г., и в Скравена през 2019 и 2020 г. Представените употреби на историческите събития и съответно възпоменателните им чествания не претендират за изчерпателност, но се стремят да насочат вниманието към различни аспекти от тяхната трансформация[2].

Двете изследвани места са тясно свързани със съответното историческо събитие, което  е и в основата на възпоменателното честване. Първичните събития спомагат за формирането на местните идентичност, самочувствие и колективна памет. Датите са със специално значение за местния културен календар и се определят както от локалната общност, така и от организаторите и местните институции като най-важните дати през годината. Наративът на тези годишнини е част от Големия разказ за българските революционери и героите на епохата. Историите за местните герои и събитията постепенно се трансформират – първоначално, непосредствено след протичането на историческото събитие, съществуват като спомняне/помен, докато не градират до абсолютно измерение. Днес този образ не подлежи на критически поглед и се вписва в утвърдения национален разказ, в който участниците не са вече просто исторически герои (особено в последните десетилетия) – те вече нямат човешко измерение, а са светиня от историята, доказателство за силата на нацията. Героите и събитията от 1876 г. постепенно заемат място сред най-свещените моменти в българската история. Както вече бе споменато, провалилото се въстание се утвърждава като символ на саможертвата, а паметта за загиналите изгражда символния и морален образ на българския народ. Този момент от миналото, макар и трагичен, продължава да сплотява общността и да бъде източник на национална гордост и до днес. Постепенно ритуалните практики и символните употреби на паметта започват да изпълняват функцията на механизъм за конструиране и легитимиране на колективна идентичност. Появяват се и разнообразните употреби на този наратив – институционални, политически и медийни. Тези употреби засилват абстрактния свят на годишнините и на разказа, върху който са изградени.

Възпоменателните чествания

Ежегодните чествания на Априлското въстание и Баташкото клане в гр. Батак, както и Деня на Ботев и Ботевите четници в с. Скравена (Ботевградска община) съчетават богата символика, свързана с националната идея. Техните елементи са разпознаваеми в местната културна история, медийните и социалните пространства, както и в различни патриотични инициативи и движения. И двете годишнини са неизменна част от културния календар на страната и играят роля в съхраняването на историческата памет и националното самосъзнание. Ритуалите в Батак и Скравена следват сходна структура – религиозни и светски елементи, военни почести и културни програми, които привличат множество посетители. Честванията не само отдават почит на миналото и го предават на следващите поколения, но също така допринасят за развитието на културния туризъм в страната (например в Батак ежегодно присъстват редица рокерски клубове, които се самоорганизират и спазват отделни ритуали). Също така те служат за самоопределянето на общността, но и спомагат за изграждането и утвърждаването на определени национални митологеми.

В Батак годишнината се отбелязва между 11 и 17 май и е разделена на три части, като програмата включва различни елементи според календара (например литийното шествие винаги се провежда в неделен ден). Организацията се осъществява от общинската администрация, историческия музей и читалището в града. Честването включва религиозна и светска част: литийно шествие с поднасяне на венци на ключови паметни места в града: Богданов хълм, бюст-паметник на княз Алексей Церетелев, църква-костница „Св. Неделя“, Арменски паметник, бюст-паметник на Трендафил Карелов, паметник на загиналите във войните батачани, паметник на Драган Манчов, бюст-паметник на Джанюариъс Макгахан, бюст-паметник на Виктор Юго, бюст-паметник на Лейди Странгфорд. Следва възстановка на Априлското въстание, която се провежда в същия ден. Тя се организира от историческия музей съвместно с Комитет „Родолюбие“ – Пловдив, Регионален клуб „Родова памет“ – Батак, и Народно читалище „4-ти май – 1879“ в гр. Батак. В дните между шествието и официалната програма (16–17 май) читалището подготвя културната програма[3].

Втората част, провеждана в дните 16–17 май, представлява кулминационния момент на възпоменателното честване в Батак. Включва тържествена-заря проверка, вечерня в храм-паметника „Св. Неделя“, официални речи, връчване на почетни венци и концертна програма. Тези дни са обявени за неучебни и се определят за официален празник на града, което подчертава значението на историческата памет в културния календар. Освен възпоменателния елемент, годишнината интегрира елементи на съвременни културни практики. Програмата включва фолклорен фестивал или други прояви (през 2018 г. гостува театрално представление), а почти всяка година последният ден от отбелязването се застъпва с Нощта на музеите. Програмата включва също военни ритуали и отдаване на почит, организира се прием за официалните гости, концерт за жителите и гостите на града, както и панаирна улица със сергии за храни и напитки. Тези събития се организират от Общината и историческия музей със съдействието на Пловдивската митрополия.

Скравена и честването на Христо Ботев и загиналите в освободителните войни представлява интригуващ и многопластов терен за изследване. Възпоменателното събитие се състои от панихида в църквата на селото (присъстват предимно възрастни представители на местната общност и такива на местната управа), културна програма (включва оркестър, изпълнение на мажоретки, някои години е имало и театрална възстановка, представяща събития от миналото на селото), историческо четене (може да варира – представяне на книга, концерт), поднасяне на венци, тържествена заря-проверка. Всяка година присъстват представители от политическия елит. А събитието неизменно е съпътствано от панаирна улица. Основен организатор на отбелязването е местното читалище с подкрепата на Общината и църквата.

Възникване/история

И двете възпоменателни отбелязвания имат дълга събитийна история, която може да бъде проследена от момента на случване на историческите събития до днес. Тази приемственост позволява честванията да бъдат разглеждани като динамични процеси, а не като фиксирани традиции, за да се открои тяхната социална роля. Както отбелязва Пиер Нора (2004), местата на памет не са просто физически пространства, а символични конструкции, които отразяват социални и политически интереси. Разглежданите случаи представляват два различни типа място на памет. Батак се утвърждава като такова от самото случване на историческото събитие и е неразривно свързано с възпоменателните практики. Скравена, от своя страна, се конструира като място на памет чрез локално събитие, което не е свързано пряко с голямото историческото събитие, каквото е смъртта на Христо Ботев и четата му. Възпоменанието трансформира селото в място на памет в процеса на времето. Историята на честването е динамична и е пример за подетата инициатива за изграждането на образа на героите и тяхното възприемане непосредствено след събитията, но представена като частен случай на местно ниво. Докато Батак въплъщава историческата травма и националния разказ за саможертвата, Скравена демонстрира как локални инициативи и ритуални практики могат да трансформират дадено място в част от националната мемориална карта.

Скравена

През 1876 г., на 22 май, в Скравена, Орханийска област (днес Ботевград), част от османската войска заедно с башибозуци, които разгромили Ботевата чета, преминават през селото. С тях вървят българи, носещи  на колове главите на 12 четници. С влизането си в селото „турците изкарват на край селото“ жителите му, за да посрещнат разгромените пленници (Попгеоргиев и Коцев, 2002: 24). Двама от видните местни представители – Петко Йотов Студенков и Георги Стаменов Чорбаджията – склоняват орханийския каймаканин да оставят останките на четниците в Скравена. Впоследствие в селото се съхраняват десет от дванайсетте глави. Останалите две са отнесени в село Уруците (днес Гурково) по нареждане на Яшар Чолака (Попгеоргиев и Коцев, 2002).

Георги Попдимитров е един от основните деятели в историята за честванията на Ботевите четници в село Скравена. В 1876 г., на 16 години, той  е очевидец, а в последствие и най-активният деец в институционализирането на делото на скравенци. Баща му – Димитър Николов, свещеник в селото през 1876 г., погребва останките в двора на църквата (Попгеоргиев и Коцев, 2002). По-късно Георги Попдимитров поема позицията на местен духовник от своя баща и с действията си се превръща в основен инициатор на легитимирането на жеста на своите съселяни. Подема инициативата за документиране и протоколиране на историческото събитие, като записва спомените на свидетели и ги кара да се подпишат за автентичността на случилото се. Също така той започва активно да организира и провежда всяка година ритуално отбелязване на погребаните четници. Една от основните му цели е да се изгради паметник-костница (Коцев, 1999).

С акта на погребване на главите се поставя и началото на възпоменанията на Ботевите четници. Според местните краеведи това е първата подобна проява в страната: „Това е първият акт на признателност, отдадена на Христо Ботев и неговите четници в нашата страна. Този акт старателно се поддържа в Скравена през следващите години от свещениците, които отслужват редовно литургия в присъствието на селяните“ (Коцев, 1999: 73).

Почитането на четниците се превръща в ежегодна традиция, а през 1882 г. на гроба е поставен паметник с надпис (Коцев, 1999). В периода на войните през 1912–1918 г. гробът се превръща в символ на героя-войник. На мястото, на което са положени останките на Ботевите четници, местните жители оплакват и загиналите във войните, чиито тела не са намерени или погребани. Години по-късно подобен символ ще възприеме и костницата-мавзолей. На 3 юни 1930 г. Георги Попдимитров, заедно с тогавашния кмет на селото, изравя останките с намерението за тях да бъде построен мавзолей. Черепите на четниците са извадени и почистени, а в последствие поставени в стъклен шкаф и пренесени в църквата. В същата година честването се изменя и последвалите годишнини се отбелязват с изнасяне на „шкафа-костница“ на площада. Пренасянето се извършвало от ученици под формата на траурно шествие, последвано от църковни ритуали и литературно-музикална програма. Паметникът-мавзолей е построен, но едва през 1982 г. (Коцев, 1999).

Георги Попдимитров прилежно описва спомените си във всеки един етап от 1876 г. до последните си години (умира през 1938 г.), в които активно работи върху запазване на автентичността на разказа за десетте четници в Скравена и ритуалите в честването (Коцев, 1999: 71). Отбелязването на Ботев и четниците се превръща във важен момент от събитийния календар на селото, а впоследствие и на общината. През годините Скравена придобива съществено значение за националното честване на Ботевата чета, както и за националното самосъзнание и идентичност.          

Батак

Текстът ще се въздържи от подробно описание на историческото събитие довело до възпоменателното честване в Батак, тъй като тази част от историята е добре позната. Първичните източници за Априлското въстание като Записки по българските въстания на Захарий Стоянов, История на Априлското въстание от Димитър Страшимиров и др. детайлно описват въстанието от 1876 г. Фокусът тук е върху последвалите етапи в утвърждаването и институционализирането на годишнината. През 1880 г. е взето решение църквата „Св. Неделя“ в Батак да бъде запазена като паметник за трагичния изход от Априлското въстание (Пейчинова, 2016: 173). Тя е и един от вдъхновителите на Стоян Заимов за създаването на музей на Българското възраждане и Освобождението (Пейчинова, 2016: 170). Отбелязването на годишнината от Баташкото клане в Батак в първите години след 1876 г. е важен момент за местните хора. Не само защото почитат загиналите, а и защото по този начин си напомнят за мястото на Батак в борбите за национална независимост (Пейчинова, 2016). В 1906 г. живите още поборници в Батак се сдружават, мотивирани от една цел – памет за загиналите и достоен живот за живите (Пейчинова, 2016: 173). За постигането на тази цел Баташкото поборник-опълченско дружество предприема издаването на вестник Родолюбец. Издаването на вестник е ново явление в обществено-политическия и културен живот на селището. В него се помества информация за загиналите в Батак, Брацигово и Дряново. Вестникът е с патриотичен характер и е адресиран към следващите поколения, като цели възпитание на конкретни национални ценности и идеали у младите (Пейчинова, 2016: 176–178). Първите му страници се състоят от апел за събиране на дарения за изграждането на паметник (Пейчинова, 2016: 178–179). Създава се и публична подписка, в която се поместват дарителите и сумата, която са отделили (Пейчинова, 2016: 180). Активна дейност в първите години от издаването на вестника е популяризирането на делото на възрожденските герои – публикуват се животописни бележки, рапортът на Юджийн Скайлър (Пейчинова, 2016: 179).

През 1911 и 1912 г. се събират средства за изграждането на паметници, които днес се посещават от литийното шествие (елемент в програмата на възпоменателното честване).  Паметниците са поставени на различни места в града, знакови за историческото събитие. През 1915 г. се взима решение църквата „Св. Неделя“ да се превърне в музеен обект. В същата година в Министерството на народното просвещение е прието решението църквата да се превърне в мавзолей и да се впише в регистъра „Светли паметници на свободата“. Отбелязването на историческото събитие е ежегодна традиция, като след 1915 г. акцент са предимно кръгли годишнини. В читалищния архив може да бъдат открити фотографии свързани с годишнините за 20-ата годишнина, 50-ата и 80-ата годишнина (Архив на Народно читалище „4-ти май – 1879“).

Развитие на честванията през годините и употреби на историческото събитие

Конструирането на наратива за Априлското въстание и Освобождението започва с мемоарни свидетелства, художествени интерпретации и първите трудове с елементи на социология и историография. Мотив за описването на преживяното и разпространението му под формата на спомени и лични истории е предаването на „свидетелствата на едно светло и славно минало“ (Даскалов, 2013: 15). Именно мемоарните трудове и днес се възприемат като най-достоверния източник за този период, макар нееднократно да са доказвани неточностите в текстовете. Те са и най-явният преносител на този наратив и спомагат за сформирането и затвърждаването на националната идентичност, а впоследствие и за утвърждаването му сред широката общественост. Тези текстове полагат основите на нов пантеон от герои, като изместват средновековните образи със символите на националреволюционното движение. Постепенно личностите и събитията се превръщат в новите за онова време герои и въплъщения на идеята за обединител на общността (Вълчев, 2010). Създават се нови символни практики на почит към личностите на националреволюционното движение. Впоследствие се оформя нова ценностна система, която се осланя на историята и участниците в Априлското въстание и освободителното движение (Вълчев, 2010). Събитията около 1876 г. и героите представляват интерес както за живите участници, за писателите, но и за творците. През годините и до днес този период от историята на България е вдъхновение за редица художествени произведения. Предимно се създава връзка на събитието с трагизма и мъченичеството  – при Никола Живков в първия български химн, художника Антони Пиотровски, скулптора Коста Ламбрев, в литературните произведения на Иван Вазов, Гео Милев и още много други. За Захарий Стоянов Априлското въстание е моментът в историята на България, който трябва да събуди народа, да го зареди с национално самочувствие и гордост и да създаде усещане за историческа значимост (Вълчев, 2010). И той се заема със задачата да се изгради нова ценностна система и да се утвърдят нови идеали в българското следосвобожденско общество (Вълчев, 2010: 77). Образът на историческото събитие и героите в него започват да се развиват. От местни героите градират и се превръщат в народни – обединители на общността. В периода след Освобождението и десетилетията след него, въстанието и героите му се утвърждават като символ на саможертвата, героизма и свободата.

Първата стъпка, наред с институционализирането на годишнините, е личностите и събитията от периода да се използват за изграждането на символен капитал на националреволюционното движение. Този капитал се употребява за сплотяване на общността в новата държавност и представянето на нов, актуален за времето, набор от личности и истории. За целта се използват култът към мъртвите и самоубийственият акт – нещо, което дотогава винаги е било в периферията и се е позиционирало в личния свят на отделния индивид (Вълчев, 2010: 78–79). Така се оформя една символна призма, съставена от герои, които да дават пример, да вдъхновяват и да обединяват общността. Постепенно се изгражда образът на Априлското въстание и националреволюционното движение, основаващ се на саможертва и героизъм. В процеса на времето той достига до своя пик, в който истината е една и неопровержима. В абстрактния свят на колективната памет и общността на народа събитията от 1876 г., наред с отделните субекти, които допълват картината, се превръщат в национална светиня, а крахът на въстанието – в героично събитие. Първата употреба в историята на годишнините е именно трансформирането на религиозното отбелязване на загиналите (помен) в разказ за смели подвизи, героите на народа и изобщо изграждането на митологемата около историческото събитие. Тази трансформация, подета от първите отразяващи събитията (Захарий Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов и др.), постепенно се заимства и от институциите, държавата и църквата. Акцент се поставя върху избрани елементи, които носят в себе си ясен разказ не за падението и загубата, а за борбата за свобода, жертвоготовността и силата на народа. „Травмата“ се трансформира в храброст и повод за гордост. Инкорпорира се в национална идентичност, която носи Големия разказ за борбата за свобода. Възникнали като помен (спомняне) на историческите събития с фокус върху траурния характер на отбелязването, постепенно годишнините започват да придобиват и един друг символ, този на храбростта, саможертвата и последвалата свобода.

Вторият етап е сакрализирането на честванията и обогатяването им с нови, тържествени елементи. През 1930 г. в Скравена се поставя вторият етап в годишнината – отдаването на почит в тази година се случва в църковния храм, на следващата година шкафът-витрина се пренася от църквата на площада в траурно шествие (Коцев, 1999: 70). Този втори етап от отбелязването е придружен от църковен ритуал, но вече в програмата има и „културно-просветна дейност“, както я наричат местните жители. В нея са включени доклад и литературно-музикална програма, обвързана предимно с творчеството на Христо Ботев. От 1935 г. честванията се провеждат с участието на военни и включват тържествена-заря проверка. Годишнината започва да придобива все по-тържествен характер, присъства военна духова музика, запалени жертвеници (Попгеоргиев и Коцев, 2002). Изнасянето на останките на площада и превръщането на историческия момент в „площадно събитие“ е и първият знак за изместване фокуса на религиозния характер в ритуала за почитане. Останките излизат от сакралното пространство на църквата и се излагат на показ, на възможно най-всекидневното, но и светско място – площада. Вторият момент е добавянето на културно-просветна програма. Изместването на фокуса и придаването на светски елементи подкрепят националната политика за възвеличаване на националните герои.

Изгражда се култ към мъртвите, героите постепенно се сакрализират и институционализират (Вълчев, 2010). Наблюдава се и култ към костите на героите, загинали в Априлското въстание и Руско-турската война. По паметните места, свързани с историческите събития, се организират „колективни погребения и се издигат мемориални знаци“ (Вуков, 2013: 31). Мемориалните форми често съдържат костници в основите си; такива са Руски паметник и Докторският паметник в София, паметниците на големи битки в Плевен, Свищов, Добрич, както и храм-паметниците в Ямбол и Шипка (Вуков, 2013). Скравена не е изключение от общата инициатива за мемориали и паметни места, свързани с Освобождението, като костите в селото ежегодно се изваждат на показ. Именно и тези промени свидетелстват за изменянето на годишнините и придобиването на светски елементи в програмите им, а костните останки се използват като най-яркия символ на героизма и силата на нацията. Площадите, от друга страна, вече не са единствено социално място, но придобиват и значение за почитането на исторически моменти, важни за местната и националната идентичност.

След тези промени се създава и т. нар. Свидетелство за достоверността на историческото събитие. За целта са разпитани официално живите все още свидетели на акта от 1876 г. от с. Скравена и с. Лютиброд, където са намерили смъртта си десетте четници (Коцев, 1999: 71). Свидетелството е подписано от очевидците и подпечатано от тогавашния кмет на Скравена. По този начин през 1934 г. актът на скравенци се легитимира и официализира от представителите на властта. Дейността на Георги Попдимитров се отразява в пресата, а негова кореспонденция с видни общественици, обвързани с Христо Ботев, се публикува (Коцев, 1999).

В периода от август до декември 1934 г. в България са преименувани 1875 населени места. Макар и промяна в наименуването на селища да е имало няколко пъти (1906 г., 1942 г., 1966 г.), тази през 1934 г. е най-масовата – 32,6 % от всички селища променят имената си и тогавашното Орхание е част от тях (Михайлов, 2012)[4]. Делото на скравенци се превръща и в причина Орхание да бъде прекръстен на Ботевград с министерска заповед през декември 1934 г. (Михайлов, 2018: 264).

Внимание привлича и предложението Орхание да се прекръсти на Йоанинград в чест на тогавашната българска царица Йоанна Савойска. Тогавашният министър на вътрешните работи Петър Мидилев отклонява предложението, въпреки че част от жителите са предпочитали града да се нарича Йоанинград: „Всенародна радост обхваща града, след като става ясно, че българският цар ще си има вече царица“ (Михайлов, 2018: 261). Княгиня Джована е приета за почетна гражданка на Орхание през октомври 1930 г. с решение на Общинския съвет (Михайлов, 2018: 262). Въпреки това градът се преименува на Ботевград именно заради историята на с. Скравена, която е известна и на министъра. Според Михайлов (2018: 264) градът и регионът имат двама кръстници, официален – министър Петър Мидилев, и неофициален – проф. Асен Златаров, за чието участие в тези процеси обаче липсват документи, освен истории на местните жители.

Така историческото събитие в основата на възпоменателното честване в село Скравена се използва на институционално ниво за преименуването на цял един град/област в страната. Впоследствие жителите на града проявяват интерес да се обвържат с местната „светиня“. Решават, че мястото на останките е в града, а не в селото (Коцев, 1999: 72). Научавайки за решението останките да се преместят, скравенските представители на властта се скриват, а свещеника се заключва в църквата заедно с останките (Коцев, 1999: 72). Стотици жени се стичат на входа на селото, пише Димитър Коцев, и по този начин препречват влизането. В следствие на това, ботевградчани се отказват от намерението си, а събитието в историческите извори от селото е представено като „женски бунт“ (Коцев, 1999: 73).

Една от големите цели на Георги Попдимитров е била да се изгради мавзолей/костница за героите, погребани в Скравена през 1876 г. През 1937 г. се подема именно тази инициатива. Учредява се комитет, изготвен е устав за събиране на помощи (Коцев, 1999: 73). В началото на 1938 г. Георги Попдимитров умира и действията за изграждането на мавзолей за известно време са преустановени. Желанието му се реализира близо 40 години по-късно, когато през 1973 г. е задействан и проектът за изграждането на паметник-костница (Коцев, 1999: 74). Това се случва след официална визита на Людмила Живкова на една от годишнините на 2 юни. Причината за посещението е възникналият спор за изземване на черепите и преместването им във Враца през 1968 г. Това е и вторият акцент в историята на останките на четниците, когато на 16 август 1968 г. във в. Отечествен фронт е публикувана статия на Йордан Веселинов, който предлага всички предмети, свързани с Ботевата чета, да бъдат преместени и съхранявани на едно място – Враца. Останките от Скравена също са сред изброените артефакти. Йордан Веселинов е от Централния съвет на Българския туристически съюз и е член на комисия, която трябва да оцени състоянието на „Ботевата алея“ край Враца. Председател на въпросната комисия е Д. Осинин, а секретар е Н. Дойнов, с участници Ив. Бурин, М. Тошков, арх. Илиев, Й. Веселинов, Т. Бучински. Задача на комисията е да отчете състоянието на Ботевата алея и да направи препоръки за нейното развитие (Лозанска, 2017–2022).

Обществеността в Скравена отново се надига, подкрепена от Ботевград и Комитета за култура. Събира се комисия (в състав: М. Ковачева, проф. Ив. Унджев, Ал. Александров и адв. Д. Попгеоргиев), която протоколира становището останките да останат в селото и да се изгради паметник-костница (Коцев, 1999: 74). Според Димитър Коцев[5] вследствие на тази твърдост и убеденост на скравенци и ботевградчани, както и вследствие на посещението на Людмила Живкова (в качеството ѝ на председател на Комитета за култура), през 1973 г. е стартиран проект за изграждането на паметник-костница в селото. Мавзолеят става факт през 1982 г., а черепите са преместени тържествено. На отбелязването присъстват видни представители на властта, редом с Тодор Живков.  

В началото на 90-те години възпоменателното честване в Скравена включва и официални визити на народни представители. Годишнината на Ботевите четници е включена в националната програма за Ботевите тържества. Скравена се превръща в един от официалните носители на разказа за Ботевата памет, а включването на костницата в 100-те национални туристически обекта през 2003 г. национализира идеята за сакрално място и го официализира като място на памет. През 2020 г. костницата придобива статут на недвижимо културно наследство от национално значение (Заповед на министъра на културата № РД-2, 13.04.2020 г.).

Жестът, подет през 1876 г. и възприет от Георги Попдимитров, впоследствие и от местното население, се превръща в основен двигател на местната история и културна памет. Годишнината придобива статут на възпоменателен ритуал, функционира като инструмент на местната идентичност и е повод за гордост. Тя въобразява и създава един друг смисъл и самопозициониране на местните. Издига ги на пиедестала на героичните разкази, свързани с освободителните борби. Общността на скравенци допринася за укрепването и утвърждаването на по-голямата въобразена общност – българската нация. Според Бенедикт Андерсън (1998) въобразените общности действат като социални конструкции и се изграждат от няколко елемента, които затвърждават усещането за принадлежност. На първо място, в представяния случай, е религията и религиозната общност – възпоменателното събитие възниква с религиозна цел и продължава да се развива чрез религиозните ритуали. Езикът и съпътстващите форми на изразяване (вербална и писмена) и в този случай играят съществена роля – записването на спомените на очевидци и техния подпис като свидетелство за истинността на разказа; мемоарните записки на Георги Попдимитров и тяхното преиздаване впоследствие легитимират историята. Не на последно място по важност, но може да се каже „последната стъпка“ за създаването на въобразената общност е наличието на монументални паметници. За Андерсън (1998: 189) монументалните паметници са начинът държавата да „се прояви като пазител на обобщена, но също и локална традиция“. В конкретния случай амбицията за създаване на паметник-костница за първи път се появява у местните, а впоследствие и в държавната власт. От една страна, местните сами искат да легитимират себе си и символа, който ги определя, и го правят още в самото начало с поставянето на паметна плоча на гроба. От друга страна, властта, подпомагайки изграждането на паметник-костница, веднъж легитимира местното самосъзнание и усещане и заедно с това – собствената си идеология и връзката с Ботев. Години по-късно, с включването на паметника костница в 100-те национални обекта, жестът на скравенци ще бъде абсолютно затвърден като символ на героичността и националната идея.

С установяването на социалистическата власт след 1944 г. се наблюдава може би най-масивната и целеустремена употреба на наратива за героите и събитията от 1876 г. Батак и Скравена са примери за това как режимът се обвързва с исторически събития от миналото, за да утвърди легитимността си и да обедини образите на героите от различни епохи в името на партийната идеология. За Андерсен има два взаимосвързани принципа на социалистическите страни, които и в този случай са ясно видими – революцията и национализма. Националната идея и стремежите ѝ за историчност се преплитат именно с идеологията на партията чрез целенасочено обвързване на една революция (довела до управляващата власт) с предишната, която вече е възприета от общността и носи конкретно значение в колективното съзнание. В периода 1944–1989 г. наблюдаваме активна употреба на възрожденските герои и идеали и тясното им обвързване с идеологията на управляващата власт. Особено силен акцент се поставя върху Ботев и неговите идеали за социално равенство и възприемането му от партията като национален герой със същия стремеж и желания (вж. Даскалов, 2013; Алексиева, 2015). Можем да срещнем тази връзка в сборници и книги за Скравена, издавани в периода 1944–1989 г.: паметникът костница „става символ на оная сплав от обич, възторг и преклонение, която създава нравствени и политически критерии“ (Бужашки, 1984: 69); „Ботев проповядваше с безкомпромисност социалното равенство. В тази си устременост той е така последователен, така ненавижда експлоататорския грабеж и класовия гнет, че закономерно и естествено стигна до идеите на комунизма“ (Бужашки, 1984: 7–9).

Десетилетие след изграждането на паметника-костница се появява още една, на пръв поглед далечна връзка с паметта – на 21 април 1990 г., над входа за костницата е поставен черен кръст – в памет на загиналите в трудовия лагер край Скравена. По този повод Виолета Стойчева (2012: 281) пише:

Днес единственият официален знак за съществуването на женския лагер в село Скравена е големия черен кръст […] върху паметника-костница, в която се съхраняват черепите на загиналите през 1876 г. въстаници от четата на Христо Ботев. Той е поставен там непосредствено след първия голям извънстоличен митинг на СДС в памет на жертвите на тоталитаризма, проведен в селото на 21 април 1990 г.

Тази информация не е напълно изяснена, тъй като според документа за предоставяне на статут за недвижимо културно наследство на костницата кръстът е поставен през 1994 г. Информацията защо и кой поставя този кръст подлежи на допълнително проучване. Ако приемем, че кръстът символизира паметта на загиналите в лагера до Скравена, то тогава паметникът-костница придобива и още един символ. На първо време останките на четниците са преди всичко памет към героите от освободителното движение. Следва момент, в който костите символизират и място за почитане на загиналите във войните от 1912–1918 г. неоткрити и непогребани войници. С материализирането на паметника-костница партията се стреми както да увековечи героите, но и да създаде приемственост между установените национални герои и идеологията си. С времето се влага и още един смисъл в паметника-костница, освен да почита героите от освободителните борби, се отдава почит и на жертвите на режима, който е съдействал за изграждането на костницата.

Разширяването на символиката на паметни места в исторически контекст не е изолирано явление. Ако в Скравена се добавя нов пласт на паметта в началото на 90-те години (с черния кръст над входа на паметника-костница), то в Батак подобен процес протича още по времето на социализма. В Батак, успоредно с героите от Априлското въстание, започва да се отдава почит и на убитите 21 партизани от отряда „Антон Иванов“ и девет ятаци. За да е легитимно отбелязването, партията търси връзка между двете и я намира именно в мотото „Две епохи, един идеал – Свободата!“[6]. Съчетаването на двете чествания в едно е придружено от излагането на останките на Антонивановци в църквата „Св. Неделя“ до тези на загиналите в Баташкото клане. Откриването на музея в града (за 100-годишнината от Априлското въстание) е и моментът, в който костите на партизаните са преместени от църквата в специално изградена крипта, посветена на Антонивановци (Архив на Народно читалище „4-ти май – 1879“[7]). Така управляващата власт използва отпадането на старите традиции, за да вкорени новите, легитимиращи собствените ѝ действия. Ежегодните отбелязвания на исторически събития в различните градове се обвързват с идеологията на комунистическата партия. Традиционните религиозни ритуали отстъпват място на нови, тържествени ритуали – откриване на заводи, манифестации, студентски събори. Вместо религиозните шествия, възпоменанието се изразява в поставяне на венци по паметните места, организиране на туристически походи по стъпките на Априлци. Провеждането на годишнините се отразява във вестниците като „големи народни тържества“ (Архив на Народно читалище „4-ти май – 1879“).

Инициативата за превръщане на честванията в национална гордост, подета в следосвобожденска България, в социалистическа България вече е факт. Постепенно събитията от миналото си изграждат образа на исторически моменти, които символизират борбеност, смелост и жертвоготовност. Освен че са обвързани с партийната идеология, институциите възприемат и доразвиват наратива, залегнал в основата на годишнините, като средство за утвърждаване на местната идентичност. В различните региони на историческите личности и моменти се приписват специфични характеристики, с които съответната местна общност да се гордее. Постепенно възпоменателните дати се превръщат в ключови за локалната идентичност, а наред с това и в съществено важни дати за региона и културния му календар. Местните и държавните институции влагат конкретни смисли и значения в датите и събитията и ги използват, за да легитимират конкретни идеи. В единия случай се акцентира върху връзката на управляващите с миналото, а в другия – върху връзката на местната общност със славното минало. Обявяването на възпоменателните годишнини за почивни дни, обвързването им с партийни събития и откриването на заводи допълнително засилва церемониалния им характер и утвърждава възприемането им от общността като празнични дни.

През последните три десетилетия историческите събития и годишнините им в Батак и Скравена продължават да бъдат употребявани по разнообразни поводи и за различни интереси. В съвременната история Батак е обект на разпалени дискусии и спорове, свързани с въпроса за българската национална идентичност и националните ѝ светини. Тези спорове и дискусии са свързани и с политически и медийни употреби. Сред най-популярните е скандалът, разразил се през 2007 г. около изследването Батак като място на паметта на Мартина Балева и Улф Брунбауер, който разцепва българската общественост. От една страна са ревностно пазещите историята на Батак като трагизъм и символ на националното (хора на високи властови позиции, политически, институционални, академични, обществени фигури), които осъждат проекта на Балева и Брунбауер като антибългарска инициатива и се позовават на националистически и политически аргументи. От другата страна са тези, които защитават тезата, че изследователят трябва да има право на глас (предимно историци, социолози, културолози и изследователи). В своя проект Мартина Балева поставя въпроса за идентичността, борбата на властта и оформянето на националния разказ (Балева и Брунбауер, 2009). Заедно с Брунбауер аргументират тезата, че представата за Баташкото клане като национален символ на жертвоготовност и трагедия е до голяма степен формирана от по-късни политически и културни наративи, а не само от самите исторически събития. Те изследват ролята на художествените изображения (като тези на Антони Пиотровски) и литературните текстове (като тези на Захарий Стоянов) в подкрепата и изграждането на този мит. Проучването предизвиква скандал, в който фокусът се измества от научното и изследователско поле и реалната тема на проучването, а авторите са обвинени в отричане на Баташко клане и историята.  Реакциите са бурни, а коментарите варират от обвинения в невежество до такива за целенасочено опорочаване паметта на загиналите. В позицията на „защита на Баташкото клане“ застават директорът на Националния исторически музей, тогава Божидар Димитров, редица историци, политически и обществени личности. Последвани от отказ от страна на Българската академия на науките да предостави зала за конференцията, която е посветена на изследването на Балева и Брунбауер. Сред обществеността скандалът започва да се назовава като „Митът Батак“. Конфликтът е детайлно разгледан от Александър Везенков (2009), а „Митът Батак“ придобива големи размери, предимно в резултат на интереса на медиите и замесените политически участници в скандала. Например предизборната кампания за евродепутати на националистическата партия „Атака“ през 2007 г. е закрита на фона на надписа „Балева на дръвника, швабата юдеин – на кол!“ (Шкодрова, 2007). Надписът е напечатан на банер, закачен зад гърба на Волен Сидеров. Албена Шкодрова посочва и процентния растеж на гласоподаватели за партия „Атака“ (покачване с 3%) тогава, което показва инструментализирането на историята за политически цели.

Конфликтът „Батак“ не приключва тук, а продължава своята градация до 2011 г., когато загиналите в Батак са канонизирани от Българската православна църква като Баташки мъченици. В същата година партия „Атака“ отново използва скандала за своето предизборно позициониране. Партията получава разрешение от Община Батак да проведе митинг в 18 часа, но вместо това го организира в 13 часа – точно по време на литургията в църквата „Св. Неделя“ (Симеонов, 2011). По-късно нейни представители се опитват да възпрепятства и концертната програма.

Историята на Батак за местните функционира парадигмално в изграждането на локалната идентичност. В национален контекст обаче тя често става обект на различни инструментализации, а историческият момент се преекспонира от медии и политически партии. Докато местните жители полагат усилия за съхраняване на специфичен статут на историческото събитие, като подчертават трагичния и травматичен характер, управляващата власт, политически и медийни личности се позовават на паметта избирателно в ситуации, които носят символични или стратегически дивиденти. Именно случаят „Митът Батак“ и производните му конфликти и дебати илюстрират размерите, които придобива Големият разказ за Априлското въстание и Освобождението. Ролята на изследователя губи своята стойност, или по-точно, научният подход и изследователите биват заклеймени. За ескалирането на конфликта се използват всякакви похвати за постигането на лични, политически, медийни и комерсиални цели и както Доротея Добрева (2010: 67) отбелязва:

Продукцията на „историческата чалга“ обаче така или иначе има широк кръг от потребители. От друга страна, в „изобретения“ за българската общественост скандал около „мита Батак“ бяха използвани всякакви възможности за инструментализиране на историческата памет за политически, лични и комерсиални цели, за популистка манипулация на общественото мнение под знака на патриотизма и националното достойнство, за да се намери отдушник на социалното напрежение и да бъде отклонено общественото внимание от съпътстващи и корупционни скандали…

Политическият елит често си позволява да тълкува заветите на предците и да ги инкорпорира в своите речи и така легитимира властта си. Жоау Фелипе Гонсалвес (2017) нарича това политически вентрилоквизъм. В изследването на възпоменателните чествания се наблюдават два момента, за които може да се приложи понятието, използвано от Гонсалвес. Първият е по подобие на случая представен в горните редове с партия „Атака“, когато политически представители „окупират“ възпоменателните чествания, за да затвърдят позицията си в обществото и използват годишнините за собствени интереси и цели. По този начин доказват своята принадлежност (историческа, партийна) и се стремят да се позиционират в абстрактното поле на историята с основната цел да набират симпатизиращи гласоподаватели. Другият момент е по време на почитането на паметните места на загиналите, което е съпътствано от речи на политическите представители. В речите винаги се правят паралели, свързани с героите, техните морални възгледи, цели и идеали. В българската действителност политическият вентрилоквизъм не се обвързва само с монументалната репрезентация на героите (паметниците), а и със самото честване. В резултат на действията на партия „Атака“ в Батак е изготвен регламент за провеждане на литийното шествие, в който се забранява популяризирането и изявата на партии и политически представители. През последните години в Скравена рядко се наблюдават случаи на „окупиране“ на честването от страна на политици. Според организаторите, за да се избегнат конфликтни ситуации и политически употреби на честването, се спазва конкретен регламент. Макар да има желаещи, които искат да им бъде дадено по-дълго време за произнасяне на речи или политически представители, на които да се постави акцент по време на честването, организаторите се стремят да разграничават политическото от тържественото.

Символни употреби

Отбелязването на исторически събития често се организира на култови и централни места – площади, паметници, конкретни топоси, свързани с историческото събитие. Макар много от тези пространства обикновено да имат сакрален характер, те изпълняват и социални функции, като са важни не само за физическото събитийно случване, но и за по-дълбокото свързване на общността със собственото ѝ минало. Площадите например не са само среда за празненства и тържествени чествания, но и социални такива, които предоставят възможност на жителите да избягат от затвореността и ежедневието на града. Те са място за срещи, социализиране и разграничаване от ежедневието, но в рамките на делничното. Намиращи се в централната част на градовете/селата, тези публични локации стават не само физически зони на събиране, но и носители на символна стойност, като се превръщат в сцена за възпоменателни ритуали, официални чествания и политически прояви. Чрез свързването им с исторически събития, изграждането на паметници и утвърждаването им като места за колективна памет, те играят ключова роля в създаването на общи идентичности и са важни елементи в изграждането на колективната памет. Същевременно именно тук се проявяват и политическите и обществените нагласи, които предопределят как събитието ще бъде възприето от различни социални групи и какви идеи ще бъдат укрепвани или оспорвани през поколенията.

По време на отбелязванията изследваните терени придобиват изцяло различна смислова и визуална картина. Пространствата загубват всекидневния си характер и придобиват сакрално значение както във физически, така и в символен аспект. За тази трансформация спомагат предимно възприятията на хората и тяхното интегриране в средата – дейности като почистване на физическото пространство, добавянето на специфични предмети, които визуално изменят ареала и носят конкретни смисли, свързани с годишнините (венци, портрети, фонова музика и др.), обновяване на характерните за площадите елементи (пейки, кошчета за боклук, табели). Всичко това спомага за създаването на празнична и тържествена атмосфера. Отвъд това, площадните територии имат и други характеристики, които трансформират ежедневните градски места в сакрални такива. Всяко пространство носи символите и смислите на място на паметта, което веднъж в годината се материализира. Посредством тържествени и църковни ритуали, площадите се превръщат в сцена, на която оживяват героите, трагичните събития и историята. Публиката, от своя страна, посредством присъствието си и вчувстването[8] в миналите събития, изгражда една друга възпоменателна действителност на местата – за конкретен период от време средата се сакрализира. Геройската смърт и нейното вграждане във физическия свят, който ни заобикаля, е често използвана практика за вграждане на „специалните мъртви“ (Вуков, 2013), особено в периода 1944–1989 г. Този похват ясно издига пиедестала на героите, удобни на властта и идеологията, и се вписва във фундамента на националната и политическата идентичност.

Макар и изминали повече от три десетилетия след политическите промени от 1989 г., тези практики продължават да влияят и днес – почитането на героите и събитията продължава да легитимира националното самосъзнание и дух. Градските и селските пространства се преобразяват отвъд своето предназначение и ежедневна употреба, като се трансформират в места на паметта и историята, а също и в основна трибуна на политическия вентрилоквизъм. Един от основните инструменти  за тази трансформация са паметниците, за които е характерно да изпълняват функциите на кенотаф – надгробен паметник без гроб. Тези символични гробове служат за увековечаване на историческата памет, героите ѝ и за изпълнение на поменни ритуали. Паметните места, на които ежегодно се поднасят венци, функционират именно в този контекст – те не само почитат героите, но и сакрализират пространството, като създават физическа връзка между него и паметта за събитието. В този смисъл паметниците придобиват своята пълна сакрална значимост веднъж годишно, по време на възпоменателните чествания. Те са не само материални знаци, а и ключови инструменти в изграждането на местната памет.  

Друг вид паметници са костниците, които съдържат в себе си тленни останки и осигуряват осезаема връзка между миналото и настоящето. Тяхната функция е сходна с тази на кенотафите, с тази разлика че тяхното физическо присъствие прави паметта за героите и събитията по-явна и непосредствена. Костниците символизират паметта и я материализират, създавайки усещане за реално присъствие. Те са предназначени да бъдат видими, да напомнят за преходността на живота и да предизвикват по-дълбоко емоционално въздействие. Наличието на тленни останки придава на пространствата по-мрачен и въздействащ характер, утвърждавайки ги като места за преклонение и размисъл.  

Тези физически превъплъщения на паметта са пример за това как държавата и институциите, а понякога и хората, създават въобразените нации на Андерсън. Това се случва като първо се приобщават паметниците към историята посредством символни и физически практики, а впоследствие и се интегрират към настоящето, чрез специални ритуали и практики. След това се появява и употребата на паметниците, чрез идентифициране на идеалите на героите с тези на общността, като по този начин тя се самолегитимира и се създава усещане за принадлежност. Паметните места имат важна роля за националната идентичност, спомагат за оформянето на местния пейзаж и сакрализират всекидневните пространства. Вплетени в градската среда, те на първо място превръщат пространството в място на памет, а впоследствие утвърждават местната идентичност и се вписват в Големия разказ за национална самоотверженост и героизъм.

Двете възпоменателни чествания представят две различни употреби на местата на памет. Единият пример е Батак – първично място на паметта, населено място, в което се е случило травматично събитие. Мястото на памет се развива правопропорционално на времето: историческо събитие – панихида – придобиване на национално значение.  Годишнините се оформят като възпоменателни чествания от национално значение, градската среда и местните институции съхраняват следи от събитието, а местните общности поддържат спомена чрез разкази и ритуали. Паметта се превръща в неразривна част от градското пространство и е основен общ знаменател на местната общност, която съществува и се гордее с историческото си минало. Първичното място на паметта (по примера с Батак) не подлежи на въпроси, то самостоятелно градира като такова във времевата динамика. Включено е изначално в местната колективна памет, защото е наследено от предците. Ключовото тук е, че Батак е първично място на паметта, защото е неразривно свързано с историческото събитие, защото е и първоначалното пространство, на което са се случили събитията (Баташкото клане, но и ключово пространство в митологемата за Априлското въстание).

Вторият тип място на памет е – по примера на Скравена – приобщено място на паметта, в което се сблъскват няколко антропологични контекста – създаването и „извоюването“ на място на памет. Тук мястото на памет се приобщава към Големия разказ за героите и освободителното движение, но и поетапно се интегрират знакови за общността моменти, които водят до позиционирането на Скравена като място на памет и институционализирането му.

В Скравена първоначалният акт на солидарност, съпричастност и героизъм към загиналите съотечественици и последвалите дейности по запазване паметта както на загиналите опълченци, но и на действията на общността, свидетелстват именно за активното желание и борбеност да се впише локалното в големия разказ. В призмата на всички останали трагични събития, повод за гордост на хората в други региони, в Скравена повод за гордостта на местните е жест от друг характер. Скравена не е изначално място на памет, не е зона, в която се е случило трагично събитие, а напротив – историята на селото е символ за добрия самарянин, който се грижи за родната история. Скравена е място на памет по смисъла на Пиер Нора, който определя тези места като ключови за обществата, които претендират за историчност. Честването на Ботев и четниците му се превръща във важен момент от събитийния календар на местно ниво, а постепенно и за целия район, за да градира и да се превърне в знакова локация за националното честване на Ботевата чета, както и за националното самосъзнание и идентичност. В този контекст акцент се поставя не върху травматичната историческа случка, а върху жеста на патриотизъм и преданост към националната идентичност, солидарност и грижа героите. За Нора места на памет могат да бъдат важни исторически събития, а Скравена се приобщава към общото историческо събитие, преобразувайки го през своята призма на солидарен и патриотичен  жест. Местните жители, на първо място, сами легитимират и официализират своята дейност. На по-късен етап възпоменателната инициатива се легитимира първо от районната власт, а след това и от държавната. Скравена не е място на памет, защото е тясно  свързана със смъртта на Ботев и четниците, а защото подема инициативата на възпоменание към героите, сакрализира героичното и жертвоготовността, а в резултат се вписва и в рамките на Големия разказ.

Възпоменателните чествания в Батак и Скравена предоставят разнообразни употреби както на самите чествания, така и на първичните исторически събития, които отбелязват. За период от близо 150 години тези чествания са претърпели множество инструментализации – от политически, през медийни, до локални употреби в контекста на колективната памет на малките общности. Настоящият текст представи само някои от основните примери, които подчертават как историческите събития са използвани за изграждането на наратива на въстанието и Освобождението, като същевременно стимулират колективното мислене на обществото и укрепват националната идентичност. С това се демонстрира как историческите събития излизат извън рамките на възпоменанието, за да се използват за формиране на социална и политическа мобилизация, както и за легитимиране на различни власти и идеологии. Наред с това, тези примери поставят въпроса за мястото на съвременния изследовател в критичната рефлексия върху митологемите в историята и тяхната постоянна употреба. Героичното ни минало наистина ли е „перманентно“ (Цеков, 2019)? Доминира разбирането за „перманентното“ героично минало, което неизбежно води до манипулации и разнообразни употреби, които широката общественост легитимира на свой ред.

Като цяло възпоменателните чествания в Батак и Скравена не само че демонстрират как историята се използва за изграждането на идентичности, но и подчертават важността на културната и историческата рефлексия за съвременното общество. Възможността за преосмисляне на тези наративи и за изграждането на нови форми на историческо разбиране е от съществено значение за бъдещото развитие на общественото и политическото пространство в България.

Библиография

Алексиева, Анна. 2015. „Чий е Ботев?“. Littera et Lingua, 12: 1–2.

Алексиева, Анна. 2021. „Да преживеем Възраждането: исторически възстановки на националния метаразказ“. Българска етнология, 3: 360–377.

Андерсън, Бенедикт. 1998. Въобразените общности. София: Критика и хуманизъм.

Архив на Народно читалище „4-ти май – 1879“, гр. Батак.

Бужашки, Евлоги. 1984. „Ботевата чета след смъртта на войводата“. В: Ботевата чета след смъртта на войводата. София: Издателство на Отечественият фронт, 25–44.

Везенков, Александър. 2009. „Проектът и скандалът „Батак“ (разказ на един очевидец)“. Анамнеза, 1 (посетено на 28.04.2024 г.).

Веселинов, Йордан. 1968. „По Ботевата алея. Пътни отломки“. Отечествен фронт, 7435.

Ворингер, Вилхелм. 1993. Абстракция и вчувстване. София: Наука и изкуство.

Воскресенски, Валентин. 2020. Травма и памет: разкази и възпоменания за близкото минало (1944–1989). Докторска дисертация, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН.

Вуков, Николай. 2013. „Тленните останки на „специалните мъртви“ и тяхното колективно погребване след 1944 г.: паметници-костници и братски могили“. В: Колева, Даниела (съст.) Смъртта при социализма: героика и постгероика. София: Център за академични изследвания, Рива, 21–53.

Вуков, Николай, Николай Ненов, Григор Хар. Григоров, Ренета Рошкева, Светла Казаларска, Владислав Атанасов, Валентин Воскресенски и Искрен Великов. 2024. Следите на героичното време: места на памет, свързани с националноосвободителните борби (1867–1878). София: Гутенберг.

Вълчев, Георги. 2010. Захарий Стоянов и символният капитал на Българското възраждане. София: Университетско издателство „Свети Климент Охридски“.

Гонсалвес, Жоау Фелипе. 2017. „С паметниците шега не бива: изображенията на един герой в социалистическа Хавана“.  Семинар_BG, 15 (посетено на 28.04.2024 г.).

Даскалов, Румен. 2013. Как се мисли българското възраждане. София: Просвета.

Добрева, Доротея. 2010. „Историческа памет и идентичности в обединена Европа. ‘Казусът Батак’“. Български фолклор, 2: 59–79.

Заповед на министъра на културата № РД-2, 13.04.2020 г.

Казаларска, Светла. 2018. „Исторически възстановки на ‘героичното време’“. Българска етнология, 1: 38–53.

Коцев, Димитър. 1999. Скравена от древността до днес. София: Петекстон.

Лозанска, Бойка. 2017–2022. „Ботева алея – I“. В: Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца ХХ век. (посетено на 28.04.2024 г.).

Михайлов, Пело. 2012. „80 години от най-масовото селищно преименуване в България“. Проблеми на географията, 3–4 (посетено на 28.04.2024 г.).

Михайлов, Пело. 2018. „Принос към историята по преименуването на Ботевград. Как Орхание за малко не стана Йоанинград“. В: Език свещен. Юбилейно издание по случай 70-годишнината на проф. Пенка Радева. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 258–266.

Нора, Пиер. 2004 . „Между паметта и историята: Проблематиката на местата“. В: Знеполски, Ивайло (съст.) Места на памет. От републиката до нацията, т. 1. София: Дом на науките за човека и обществото, 35–71.

Пейчинова, Екатерина. 2016. „Приносът на поборниците-опълченци за съхранение на историческата памет в Батак“. Известия на Исторически музей – Батак, т. 4, Априлската епопея – Батак размисли 140 години по-късно, 168–184.

Попгеоргиев, Любен и Коцев, Димитър (съст.). 2002. Георги Попдимитров. Живот и творчество. София: Бизнес дата.

Стойчева, Виолета. 2012. „Мълчаливи свидетели“ – женският лагер в село Скравена, Софийско, в спомените на местните жители. В: Борисов, Борис (ред.) България, българите и Европа – мит, история, съвремие, т. 5. Велико Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 273–284.

Цеков, Николай. 2019. „Турското робство, руските освободители и други легенди“. Deutsche Welle, 29.05.2019 г. (посетено на 28.04.2024 г.).

Шкодрова, Албена. 2007. Скандалът около „проекта Батак“ послужи чудесно в кампанията на „Атака“.  Mediapool.bg, 18.05.2007 г. (посетено на 28.04.2024 г.).

Viol, Maren, Anastasiadou, Constantia, Todd, Louise and Theodoraki, Eleni. 2023. “Deconstructing Commemorative Narratives: The Anniversaries of the Fall of the Berlin Wall”. Leisure Studies 43 (1): 153–170.

West, Brad. 2015. Re-enchanting Nationalisms: Rituals and Remembrance in a Postmodern Age. New York: Springer

[1] Статията представя резултати от дисертационното ми изследване Травма и празник. Сакрализация и трансформация на възпоменателното честване. В него, наред с Батак и Скравена, се засягат също честванията в Перущица (9–10 май, отбелязване на Априлското въстание и Априлци) и Карлово (20 юли, честване на годишнини от „Страшното“), които няма да бъдат разгледани тук.

[2] Научната литература по темата за възпоменанията, техните трансформации и употреби е значителна. Вж. напр. West, 2015; Воскресенски, 2020; Viol, Anastasiadou, Todd and Theodoraki, 2023.

[3] Част от теренните наблюдения са осъществени по време на COVID-19 пандемията, когато много елементи от програмата не бяха изпълнени.

[4] През 1931 г. със заповед на министъра на вътрешните работи и народното здраве Никола Мушанов се назначава Комисия за проучване законопроекта за изменяване имената на някои населени пунктове в Царството. Състои се от главния секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве Н. Паница, полк. Иван Стойчев от Министерството на войната, гл. инспектор Вл. Николов от Министерството на народното просвещение и Димитър Илков от Географическия институт към Министерство на войната. С научен състав – проф. Анастас Иширков (географ), проф. Гаврил Кацаров (историк), проф. Васил Н. Златарски (историк), проф. Стефан Младенов (езиковед), Димитър Гаджанов (лектор по турски език) – всички от Софийския университет (Михайлов, 2014).

[5] „Проявената твърда реакция и последователна позиция на селското ръководство и получената подкрепа, особено след посещението в Скравена на Людмила Живкова председател на комитета по култура, е основание в годините след 1973 да бъде даден ход за проектиране и строителство на паметника-костница“ (Коцев, 1999: 74).

[6] Мотото може да бъде видяно и днес в мемориала „Априлци и Антонивановци“ в Батак, както и в Перущица над входа на читалищната сграда.

[7] Информацията е събирана от архивните материали на Народно читалище „4-ти май – 1879“ в гр. Батак – в изрезки от в. Знаме, дипляни за кръгли годишнини и читалищни вестници. Поради начина на сортиране и съхранение не може да бъдат посочени конкретни броеве, а някои изрезки нямат и източник.

[8] Има се предвид понятието на Ворингер (1993: 28–29), според когото това е именно: „да се наслаждавам естетически означава да се наслаждавам на самия себе си в един различен от мен, сетивно възприемаем предмет, да се вчуствам в него. […] Решаващото тук следователно не е толкова тонът на чувството, а само чувство, ще рече, вътрешното движение, вътрешния живот, вътрешното себезадействуване“, тоест активно въвличане в представяната история, дълбоко усещане и свързване с героите и историческия момент.

Биографична справка

Илияна Хубенова защитава дисертацията си на тема Травма и празник. Сакрализация и трансформация на възпоменателното честване през 2023 г. към докторска програма „Културология – Културно наследство и местна идентичност“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Завършила е бакалавърска степен по културология и магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство“. Изследователските ѝ интереси са ситуирани в полето на културното наследство, паметта и изграждането на колективна идентичност, символни практики в съвремието, свързани с исторически събития.

Email: iliqna.hubenova[at]gmail.com