Резюме: Текстът прави опит да картографира финансирането на дейности в сферата на недвижимото културното наследство в България по линия на фондовете на Европейския съюз за периода 2007-2013 г. и същевременно с това да очертае предварителните резултати от вложените средства. Основен обект на изследване е Оперативна програма Регионално развитие. Целта е да се направи моментна снимка на сложна и динамична ситуация, в която са преплетени интересите на множество актьори – държавни органи, общински власти, частни фирми, експерти и местни общности, чиито действия често са скрити зад грижата за културното наследство и развитието на културен туризъм, припознати като гаранция за местен просперитет. Изследователският въпрос е за евентуалните връзки между реалното изграждане на наследството и социалното конструиране на значения около него.

Ключови думи: културно наследство, туристически атракции, Структурни фондове на ЕС

INVESTMENTS IN THE PAST

Ivo Strahilov

Abstract: While mapping out the financing of activities in the sector of the immovable cultural heritage in Bulgaria through European Union Funds for 2007-2013, this paper tries to outline the preliminary results of the investments. Based mostly on a study of the Operational Program Regional Development, the aim of the text is to take a snapshot of a complex and dynamic situation in which the interests of many actors intertwine – state and municipal authorities, business companies, experts and local communities, whose actions are often masked as care of cultural heritage and development of cultural tourism, recognized as guarantee for the local prosperity. The aim is to investigate the possible connections between the tangible building/restoration of heritage and the social construction of meanings around it.

Key words: cultural heritage, tourist attractions, EU Structural funds

Антропологическият поглед в изследванията на културното наследство отдавна е установил, че наследството не представлява изначална даденост, а по-скоро е социална практика на избор и утвърждаване на определени символи в контекста на настоящето. То е вид идентичностна стратегия, която често е свързана с модерното конструиране на въобразени общности за целите на някакво обединение (Smith, 2006; Rautenberg, 2008). В този смисъл не всяка археологическа находка има статута на културна ценност. За да се случи такава ценностна трансформация, откритието трябва да премине през сложния процес на патримониализация, включващ разпознаване, оценяване и категоризиране от овластени експерти, както и евентуално прикрепване към даден разказ, който да припознае находката като своя (Eriksen, 2014). Всъщност процесът е двупосочен, защото музейният експонат уплътнява разказа – той е материално свидетелство за „древното минало“ на нацията, а това от своя страна поддържа авторитета на експертното знание. Изхождайки от тази позиция, настоящият текст няма да се занимава само със социалното конструиране, а по-скоро ще тръгне по следите на същинското изграждане на наследството в наши дни, за да проследи евентуалните връзки между двата феномена. Ще въведе предимно вече утвърдени културни ценности, за да се съсредоточи върху съвременните намеси върху тях, осъществявани под претекст, че ще насърчат туризма. Поради това въпросът за археологическото и историческото значение на паметниците тук няма да бъде засегнат.

През последните години, или иначе казано – през изтеклия „програмен период” (2007-2013 г.), станахме свидетели на множество реконструкции (някои от които хипотетични)[1] на недвижими културни ценности, появили се благодарение на средства от националния и общинските бюджети, но най-вече от фондовете на Европейския съюз (по-нататък ЕС). Маскирани като грижа за наследството и необходима предпоставка за развитието на културен туризъм, около сто обекта бяха превърнати в „атракции”. Оценките за създалата се ситуация се разположиха в двете крайности и оформиха два противникови лагера. Значителна част от представителите на експертната общност и професионалните гилдии се обединиха около мнението, че тези практики поставят в риск автентичността на културното наследство (вж. Декларация 2015). От другата страна застанаха идеолози и защитници на „възстановяването”, по собствените им думи, подкрепени от местните власти, осъществяващи повечето от проектите. Получи се медийна размяна на реплики и аргументи – къде по същество, къде по линия на емоционалната теза за патриотизма, и срещу гражданските вълнения и експертните становища беше извадено необоримото обвинение в отстъпване от националната идентичност. Oпитът за дебат се оказа неравностоен, тъй като отговорните институции отказаха да се включат гласно в него, пренебрегнаха поканите за диалог (вж. Открито писмо, 2015), но в крайна сметка толерираха и участваха в активното възстановяване на обекти на културното наследство.

На фона на неслучилата се реална дискусия напрежението нараства, както се увеличават и опасенията, че необратимите щети върху наследството ще се умножават през идните години. Последното пък сякаш е породено от липсата на публичност в действията на ресорните държавни органи във време, когато би следвало да има ясна визия относно това кои културни ценности ще бъдат финансирани и за какво точно ще бъдат отпуснати средства. В този контекст следва да бъдат разгледани механизмите, които подкрепят споменатите по-горе реконструкции. Това е важно, защото до момента е вложен значим финансов ресурс за такива, но също поради очакванията, че през сегашния програмен период (2014-2020 г.) предстои да бъдат „усвоени” още средства (срв. ОПРР, 2015).[2]

Основната линия, по която се подкрепят дейности в областта на културното наследство е Оперативна програма Регионално развитие (за краткост, ОПРР). По тази причина тъкмо на нея ще бъде обърнато най-голямо влияние. Разбира се, тук влизат съфинансираните със средства от ЕС Програма за развитие на селските райони, двустранните програми за трансгранично сътрудничество с Румъния, Гърция, Турция, Македония, Сърбия, Програма БГ08 Културно наследство и съвременни изкуства на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, както и подкрепата за определени археологически ценности от Фондация Америка за България. В по-малка степен това се отнася за някои от програмите на ЕС за транснационално и междурегионално сътрудничество (Черноморски басейн, Зона Югоизточна Европа, INTERREG IVC, INTERACT и др.).

Още в началото трябва да се уточни, че тук целта не е ОПРР да бъде анализирана в нейната цялост. Такъв анализ би трябвало да бъде оповестен официално след време. Подобна оценка сега най-малкото би била непосилна дори само поради множеството неизвестни – например индикаторите, заложени във всеки проект, които се очаква да мерят какви резултати са постигнати. Наред с това, читателят трябва да държи сметка за евентуалните пропуски и неточности, които този текст може да съдържа и поради обстоятелството, че той е писан успоредно с процесите, които сам прави опит да обхване. Ето защо стремежът е да бъдат картографирани дейностите, свързани с консервация и реставрация на недвижими културни ценности, получили финансиране от горепосочените програми, като се направи предварителен обзор на съпътстващата проектите динамика в отношенията между общинска и централна власт, експерти, изпълнители, местни жители, и същевременно с това се представят резултати, за които има сведение. Обследването се случва с внимание към успоредно поставения съществен въпрос за това как тези процеси влияят върху културното наследство, дали и доколко е налице производство на нови наследства.

Текстът се основава на преглед на стратегии и публично достъпни документи и анализи от общински, областен и национален порядък, както и на преки наблюдения върху културни обекти от изследваната група (в общините Пещера, Костенец, Пловдив, Стара Загора, Ивайловград, Велики Преслав, София, Самоков, Перник и Гърмен). Проведени са също неформални разговори със служители, ангажирани с туристическата дейност на обектите, с представители на местната власт, както и с експерти, участвали в един или друг етап на проектите. Теренният материал е събиран целенасочено през 2015 г.,[3] макар впечатления по темата да са трупани и преди това.

Необходима е още една предварителна уговорка. Поради все още популярното схващане, че Европейският съюз ще реши всичките проблеми на България е важно да се отбележи, че ЕС действа в рамките на предоставената му от държавите членки компетентност, а културата е сфера, в която тази компетентност се ограничава в това да подкрепя, координира или допълва действията на отделните страни (ДФЕС, 2012: чл. 6). И това има своето обяснение – националната култура, бидейки важен елемент от националната държава и идентичност, е твърде чувствителна за действия отвън област, по отношение на която държавите не са склонни да преотстъпят своя суверенитет. Принципът на субсидиарност гарантира това разбиране, както и запазването на националните културни системи, като предвижда намеса на ниво ЕС в ситуации, в които държавите не са в състояние да постигнат в достатъчна степен целите на предвиденото действие и то може да има добавена стойност на равнището на ЕС. В този смисъл ЕС „допринася за разцвета на културите на държавите членки” (пак там: чл. 167), като се грижи и насърчава „европейското измерение” – присъжда Знак за европейско наследство и връчва своя Награда за културно наследство, подкрепя инициативата Европейски дни на наследството, има свои приоритети[4] и програма в областта на културата.[5]

От друга страна, Оперативна програма Регионално развитие е разработена от българската държава. Факт е, че тя е съфинансирана, дори финансирана в по-голямата си част (85%) от Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР). Обект е на договаряне, одобрение, наблюдение и контрол от страна на Европейската комисия. Можем да приемем също, че донякъде обвързването между културно наследство и туризъм е резултат от правилата за допустимост на финансовата помощ от ЕФРР (срв. ЕФРР, 2006: чл. 4, т. 6-7, чл. 5, т. 2е, чл. 6, т. 2б, чл. 10). Но програмата е изготвена от Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а неин конкретен управляващ орган, т.е. за нейното ефективно, ефикасно и правилно управление и изпълнение отговаря Главна дирекция Програмиране на регионалното развитие в същото ведомство.[6]

     

^{Ил. 1 и 2. Възстановената крепост при „Траянови врата”. Снимки: Авторът.}

„Инвестираме във Вашето”... ново наследство

„Инвестираме във Вашето бъдеще” е мотото на ОПРР, което пък е заето от това на Европейския фонд за възстановяване и развитие („Investing in your future”). Както се оказва обаче, програмата инвестира и в миналото. Всъщност осъществените инвестиции в новото наследство идват по една от петте приоритетни оси на програмата, наименувана Устойчиво развитие на туризма (вж. ОПРР, 2007: 133-143), и са в размер на над 246 млн. лева.[7] Конкретен обект на представяне тук ще бъде нейният подприоритет Подобряване на туристическите атракции и свързаната с тях инфраструктура, тъй като той предвижда намеса върху недвижимите културни ценности и съсредоточава 70% от финансовия ресурс на приоритетната ос.[8] До средата на м. януари 2016 г. по него са изплатени над 189,7 млн. лева за 72 проекта, включващи реставрация и консервация. В тази сума не влиза собственият принос[9] на бенефициентите,[10] които са основно общински администрации, но също и Министерството на културата с десет сключени договора, както и Министерският съвет за двореца Евксиноград.

Специфичната цел на цитирания подприоритет е да развие „интегрирани и специфични туристически продукти на базата на конкурентни и търсени атракции, които допринасят за диверсификацията и териториалното разпределение на туризма”. Декларира се, че проектите ще бъдат степенувани „по важност” и ще се подпомагат „по-слаборазвитите туристически места със значителен потенциал”. Предвидено е да се подкрепят дейности, „основани на действителен маркетинг, които могат да докажат че са в състояние да привлекат нови, особено чуждестранни туристи и платежоспособни групи” (пак там: 138-139).

В резултат на това до началото на 2015 г. са подкрепени общо 97 туристически атракции или обекти[11] (Доклад, 2014: 80-81), представляващи общинска или държавна собственост. И понеже ключовото словосъчетание е „туристическа атракция”, финансираните дейности са свързани с разработването на природни, културни и исторически атракции (разбиращо се като възстановяване, опазване, експониране на недвижими културни ценности и природни забележителности, оборудване, въвеждане на техники и програми за интерпретация и анимация) заедно с развитие на съпътстващата туристическа инфраструктура, изграждане на допълваща дребномащабна техническа инфраструктура, популяризиране на обектите и обучения на служителите за работа с атракциите.

Институционални специфики

Редно е да се каже, че Министерството на културата има специфична позиция по отношение на ОПРР. От една страна, то съгласува проектите, а от друга – самò кандидатства за финансиране.[12] Любопитно е да се спомене също, че то е определено като „конкретен бенефициент”, за който е обявена специална процедура Подкрепа за паметници на културата с национално и световно значение, допринасящи за устойчивото развитие на туризма още през 2008 г., т.е. в началото на програмния период и преди публикуването на други покани от този тип. Сред реставрираните обекти по тази процедура са и два от малкото на брой паметници, разпознати като османски и получили финансиране по ОПРР – бившата Ески джамия в Стара Загора, експонирана като музей на религиите, и т.нар. Кръстата казарма във Видин, сега помещаваща етнографска експозиция.[13]

Като положително явление може да бъде припозната работата, координирана от Министерството на културата, в резултат на която част от тези обекти предварително са включени в списък за приоритетна намеса. Това се случва във връзка с участието на България в инициативата за възстановяване на общото наследство в Югоизточна Европа Процес от Любляна[14] (вж. RCC TFCS, 2014: 68). В рамките на това сътрудничество международни и български експерти (на местно и национално ниво) изготвят предварителни технически оценки за общо 15 обекта в страната, като тези анализи съдържат основна информация за съответната културна ценност, нейното актуално състояние, рисковете пред опазването й, набелязват възможности за реставрирането и устойчивото й развитие, като дават препоръки за изготвяне на детайлно предпроектно проучване (вж. напр. PTA, 2005; PTA 2006). Този механизъм несъмнено се оказва полезен и така Министерството на културата представя свои проекти по ОПРР. Нещо повече, въз основа на тези предварителни оценки администрациите по места също успяват да получат финансиране – Община Ивайловград възстановява античната вила Армира и я превръща в привлекателно туристическо място, а Община Средец изпълнява проект за археологическия резерват Деултум. Изготвянето на приоритетни списъци на базата на ясна методика обаче остава единична постъпка, разчитаща предимно на усилията на отделни експерти и не придобива институционален характер.

      

^{Ил. 3 и 4. Вила „Армира“ в Ивайловград – пригодена за сватбени церемонии. Снимки: Авторът.}

За да координира дейностите „по усвояване на средства” в Министерството на културата е създадената специализирана дирекция (МК, 2009). Тук е мястото да се спомене, че същото звено функционира като „програмен оператор” за все още действащата Програма БГ08 Културно наследство и съвременни изкуства (2009-2014), която се осъществява със средства от Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.[15] За периода 2009-2014 г. тя предлага над 27 млн. лева. Програмата обаче е подписана едва в края на 2013 г. (Programme Agreement, 2013), вследствие на което договорите за изпълнение на одобрените проекти са сключени през м. април-юли 2015 г. – общо 28, предоставящи около 19 млн. лева безвъзмездна финансова помощ.[16] Единственият предварително определен проект е втората фаза от изграждането на Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство (Memorandum, 2009: 11).[17] При така очерталата се ситуация едва ли е учудващо, че спечелилият финансиране Исторически музей – Казанлък обявява покани за няколко обществени поръчки, свързани с „изработка на дигитални графични реконструкции на 9 казанлъшки гробници и гробни комплекси”, разработване и интегриране на софтуер и др., като постановява срок за представяне на оферти от порядъка на около 12-13 дни от публикуването на съобщението (вж. напр. Заповед № 08, № 10 и № 11).

(Не)изпълнение на програмата

Въпреки относителната степен на готовност и наличната специализирана администрация, Министерството на културата се забавя и не успява да се възползва максимално от предвидените за него средства по ОПРР. До края на 2009 г. ведомството подава само 3 проектни предложения, от които едно е отхвърлено (Доклад, 2009). Като цяло, процентът на изпълнение от страна на Министерството е 86,6% (равняващи се на близо 25 млн. лв. финансова помощ) от заложените в началото на програмата за „паметници на културата с национално и световно значение”. Сходно е положението с общините при първата обявена процедура за развитието на „туристически атракции” (85,8%, или над 25 млн. лв.).[18] Тук оценяването преминава на два етапа и от подадени първоначално 80 предложения в крайна сметка са одобрени само 15 (Доклад, 2010, 2011, 2012). С най-добро изпълнение на средствата се отличава обявената през 2010 г. покана за „природни, културни и исторически атракции” (90%, или над 130 млн. лева за 46 проекта).

Това неизпълнение на предвидения бюджет, често дължащо се на забавяне, породено от своя страна от липса на яснота и недостатъчен административен и финансов капацитет, води до няколко последователни ревизии на ОПРР, започнали през 2011 г. Така заложеният в началото ресурс за приоритетна ос Устойчиво развитие на туризма от над 426,5 млн. лева, или 13,6% от цялата програма, се стопява до около 295,6 млн. лева, или 9,4%.[19] Неусвоените пари се пренасочват към останалите приоритетни оси (вж. Доклад 2008, 2009, 2010, 2011, 2012, 2013 и 2014).

За сравнение, по Програмата за развитие на селските райони, по-конкретно Мярка 313 Насърчаване на туристическите дейности, за изминалия период са изплатени над 55 и половина млн. лева за общо 189 проекта (Одобрени проекти, 2015).[20] Касае се за две групи дейности, за които безвъзмездната помощ не надхвърля 200 хил. евро: 1) изграждане или обновяване на туристическа инфраструктура и атракции; и 2) разработване и маркетинг на туристически продукти. За разлика от ОПРР, тук не се подкрепя обновяването на културни ценности от национално и световно значение.

Междувременно в анализите на ОПРР се установява, че едни от проектите с висок и среден риск са тези за подкрепа на туристически атракции и културна инфраструктура. Сред възникналите проблеми се откроява въпросът за обществените поръчки – от недобре подготвена тръжна документация, имаща неблагоприятни последици за възложителя и за целия проект, до продължителни обжалвания от страна на неспечелили кандидати. Пак тук попадат съмненията за неформални договаряния между изпълнителите, за учредяването на спорни консорциуми, в които задължителните de jure фирми, имащи право да извършват дейности по консервация и реставрация, de facto не са допускани до работа на обекта, тъй като често всичко се върши от нискоквалифицирани, но евтино заплатени работници. Подобни техники за „спестяване” на пари предполагат, че значителен процент от отпуснатия бюджет не се използва по предназначение, което пък се отразява върху състоянието на съответната културна ценност. Хипотетичната възстановка на сценарии от този тип обаче ще спре дотук. Допустимо е единствено да бъде казано, че подобни подозрения, очаквано, не присъстват в официалните доклади, макар неформално да се споделят почти повсеместно.

Липсата на документи за собственост върху културните ценности също забавя изпълнението на ОПРР. Съгласуването на документацията от Националния институт за недвижимо културно наследство и получаването на разрешение от Министерството на културата или други институции са следващо проблемно звено, което усложнява процеса по кандидатстване. Някои от проектите са отхвърлени заради административни несъответствия, защото не са успели да представят в срок становище от едно или друго ведомство (вж. Решение, 2010: 5; Решение, 2011: 17-19).

Забавянето се компенсира по различен начин според ситуацията на място. Имитират се публични обсъждания, организират се спешни археологически проучвания, в Пещера дори Общината плаща за тях. Научните консултанти биват поставяни пред сложен избор, тъй като често проектите се предоставят на археолога за съгласуване в последния момент – ако не подпише, проваля целия проект, а така се губи и единственият шанс културната ценност да получи някаква грижа. Предпочитат се, ако е възможно, „подходящи” наблюдаващи археолози, които биха си затворили очите за строителство върху неизцяло проучен терен или за неочаквана поява на руини. Защото е много вероятно в хода на работата да се наложи провеждането на спасителни разкопки на смятаните за вече проучени обекти.[21] Те пък са свързани с множество усложнения – забавят проекта, но също така го оскъпяват. Достатъчно е само да си припомним конфликтите между правителство и археолози от януари 2012 г., когато с цел да не се спира строителството на автомагистрала Струма министър-председателят Бойко Борисов нареди разкопките да продължат въпреки скованата от студ земя: „Ние ще върнем накрая парите на Брюксел заради това, че хладно ви било” (Дневник, 2012).

Казаното води до ключов недостатък на ОПРР – археологическите проучвания не са сред допустимите дейности по нея. Вероятно защото по логиката на програмата те няма да донесат приходи, каквито би следвало да гарантират често срещаните атракции – грънчарско колело, стрелба с лък, „римско” облекло, „антични” и „средновековни” фестивали или възстановки на древни сражения. При все това, такива непредвидени разходи възникват. Във връзка с този факт в Управляващия орган постъпват множество запитвания от бенефициенти, в резултат на което същият издава изрични указания, разрешаващи непредвидени разходи в размер на до 10% от стойността на изпълнение на строително-монтажните или консервационно-реставрационните работи, финансирани от програмата (Указания, 2013). Може да се предположи, че там попадат и разходите за спасителни проучвания.

Съвсем не е изненадващо обаче, че при подобно бързане проблемите се увеличават. Изпълнението често не е с необходимото качество, регистриран е дори отказ от авторски надзор. Примерът е с крепостта при Траянови врата, която е възстановена за над 4 млн. лева по успешно отчетен проект. Макар да има случаи на прекратени проекти, те са по взаимно съгласие поради невъзможност на конкретния бенефициент да осигури собствен принос или да завърши дейностите навреме.

Остава въпросът за положителния ефект върху регионите и отделните населени места, залегнал в основата на ОПРР. Натрупали закъснения по една или друга причина, бенефициентите и изпълнителите се стремят да изразходват договорения бюджет. Проектите се изпълняват в съкратени срокове, земекопната техника се използва по-безкомпромисно, а местните жители биват наети на работа за по-кратък период от време.

      

^{Ил. 5 и 6. „Августа Траяна” в Стара Загора. Снимки: Авторът.}

Малко бутафория, много туризъм?

Всъщност въпросът за устойчивото развитие на регионите е генерален и е свързан с цялостната оценка за изпълнението на ОПРР, която предстои да видим. Засега се твърди, че проектите са финансирани на база представен пазарен анализ и стратегическа обвързаност с развитието на туризъм. Включените обекти следва да са доказали своята „атрактивност” (повече точки при оценяването получават популярни и „уникални” обекти), а проектите – че са в състояние да привлекат значителен брой туристи.

Очакваните резултати са големи – „малко бутафория ще допринесе много за туризма”, както предрича министърът на културата Вежди Рашидов (Благова, 2015). Създадените атракции следва да повишат заетостта на легловата база и броя на нощувките в съответната територия. „Обученият персонал” само до края на 2014 г. е 235 души (Доклад, 2013: 97; 2014: 85), а създадените работни места за същия период са 64 (пак там). Очаква се също да нарасне броят на посетителите, както и тяхната удовлетвореност. В този контекст е интересен случаят с крепостта в Перник, в чийто проект е посочено, че очакваната след интервенцията „висока степен на удовлетвореност” у посетителите ще бъде обусловена от „автентичността и атрактивността на самия обект”.[22]

Все още няма данни за допълнителния годишен брой посетители на подкрепените атракции. За два приключили проекта през 2014 г. по този индикатор са отчетени 96 093 души, при заложена за 2015 г. обща цел от 500 хил. (Доклад, 2014: 80-82). Тук трябва да бъде подчертано, че проектите се осъществяват на фона на намаляващото население в повечето от общините. Ако се приеме, че програмата си поставя за цел да въздейства точно върху такива обезлюдяващи се и слаборазвити в икономически аспект региони, то не може пък да не бъде забелязано, че в някои от случаите вместо социализация се получава точно обратното. Ако си послужим отново с Пернишката крепост, ще забележим, че вследствие на своята „визуализация” и въведена входна такса тя е „откъсната” от живота на града и жителите му – уж една от целевите групи на приключилия проект. Спорните намерения за Небет тебе в Пловдив имат подобни характеристики и също крият риска от това да десоциализират място, което участва по естествен начин в градския пейзаж и динамика. В такива случаи проличава описаното от Даниел Фабр (Fabre, 2010) противоречие между идеологията на монументалността и настоящето на хората, които обитават паметниците (habiter les monuments) и които употребяват по различен начин своето пространство, често отдалечавайки се от научните и туристическите интерпретации.

И все пак навлизащата нова оперативна програма е заредена с оптимизъм. Според нея опитът от развитието на културния туризъм от предходната програма показва, че проектите са „финансово жизнеспособни и имат голям потенциал за възвращаемост на инвестициите, ако дейностите по реставрация и опазване бъдат съчетани с дейности за реклама и развитие на културния обект като туристическа атракция” (ОПРР, 2015: 137). В документа обаче се съдържа и намек, че не всичко е било съвсем наред: „Вземайки предвид поуките, извлечени от ОПРР 2007-2013 г., Управляващият орган ще прилага специализирано наблюдение и контрол на отделните дейности по консервация и реставрация, за да гарантира спазване на издадените разрешения и предписания” (ОПРР, 2015: 139). Няма как да не бъде отчетено, че последният цитат контрастира с липсата на „значителни проблеми”, декларирана в ежегодните доклади. И още нещо – изглежда, че досега невинаги са спазвани издаваните разрешения и предписания, касаещи консервационно-реставрационните работи. Констатацията може да бъде разглеждана като официално признание, защото освен официалността й в нея няма нищо учудващо.

Постпроектни неизвестни

Неизвестни изникват и пред бъдещото управление на атракциите. Бюджетът на проектите вече е изчерпан, но остават сериозни разходи за поддръжка, заплати на наетите екскурзоводи и аниматори, охрана, режийни и др. Около бетонните алеи в археологическия резерват Никополис ад Нестум например са поставени огромно количество осветителни тела, без да броим художественото осветление за руините. Съвсем разбираемо е, че Община Гърмен рядко се възползва от тях, първо защото те не са необходими – обектът е затворен за посещение през нощта, и второ защото не може да си позволи такъв голям разход. Излиза, че вместо да отговори на конкретни потребности, каквото би се предполагало от изпълнението даден проект, често проблемите се задълбочават или се появяват нови такива.

Още по-сложна се оказва ситуацията, когато местните музеи бъдат натоварени с грижата за обектите. Общинският съвет в Перник предоставя „атракцията” на Регионалния исторически музей за „безвъзмездно управление”, като в същото време го задължава да кандидатства пред Министерството на културата за държавна субсидия за поддръжката, опазването и експлоатирането на крепостта (Решение № 692). Друг любопитен детайл е прехвърлянето на собствеността на културните ценности, които са били подкрепени от ОПРР по проекти на Министерството на културата. След приключване на дейностите Община Русе получава правото на управление, което означава и поддръжка на създаденото до момента, върху римската крепост Сексагинта Приста (РМС № 765), Община Казанлък се сдобива с тракийската куполна гробница в м. Шушманец (РМС № 535), Велико Търново поема грижата за резерватите Никополис ад Иструм (РМС № 56) и Трапезица (РМС № 515). На практика, поне що се касае до следващите десет години, общините безвъзмездно получават право на управление и евентуално биха могли да имат приходи от това, докато държавата се освобождава от отговорността да управлява туристически атракции, които сама е създала в днешния им вид.

Трябва да допуснем, че с предоставените им обекти общините най-вероятно ще кандидатстват по новата програма Региони в растеж (вж. ОПРР, 2015: 132-144), която изрично посочва, че „интервенциите за консервация, опазване, популяризиране и развитие на културното наследство следва да надграждат мерките, финансирани от ОПРР 2007-2013 г.”, когато това е възможно. Ориентировъчна информация за подготвящите се проекти с други обекти съдържат решенията, с които Министерският съвет отнема имоти от Министерството на културата и прехвърля правото на управление върху тях на отделни общини. Последното е неминуемо, тъй като Региони в растеж подкрепя само културни ценности от национално и световно значение.[23]

В цитираните актове правят впечатление две съществени разлики спрямо предишни решения. От 2013 г. насам, т.е. след поканите по изтеклата ОПРР, обектите биват предоставяни за десет,[24] а не за пет години, както по-рано. В изречението, което задължава да се спазват постановките на Закона за културното наследство, думите „и определените от министъра на културата предписания за опазване” са отпаднали и са заменени от изричното упоменаване на съответния ресорен общински или регионален музей: „Дейностите, свързани с опазване на недвижимата културна ценност, както и осъществяването на други научни, културни, образователни и туристически дейности да се извършват в съответствие с изискванията на Закона за културното наследство от Регионалния исторически музей...”.

Тези различия всъщност се дължат на измененията в Закона за културното наследство от 2011 г., които установяват нова процедура за безвъзмездно предоставяне право на управление на недвижими археологически културни ценности – публична държавна собственост, на ведомства и общини (срв. чл. 12). Може да се смята, че промените са продиктувани от разговорите между Министерството на регионалното развитие в качеството му на управляващ орган на ОПРР, Националното сдружение на общините, Министерството на културата и други държавни органи във връзка с установените проблеми пред изпълнението на оперативната програма (вж. Доклад, 2007: 56). Именно по нововъведената процедура за периода 2013-2015 г. Министерският съвет отнема „поради отпаднала нужда” от Министерството на културата правото на управление върху немалко имоти.[25] Съгласно решенията обектите се предоставят безвъзмездно на общините „за осъществяване на дейности, свързани с опазването и представянето” на културните ценности. Фактът, че вносител на част от решенията е и Министерството на регионалното развитие и благоустройството подсказва, че някои от културните ценности вероятно ще бъдат включени в проекти за финансиране.

Това активизиране на общинските управи е разбираемо. Знайно е, че в една „кохезионна държава”,[26] като каквато заместник министър-председателят по европейските фондове и икономическата политика Томислав Дончев определя България (БНТ1, 2015), основната част от финансите идва по линия на фондовете на ЕС. Както се видя дотук, това важи и за сектора на културното наследство. Положителното в случая е, че има възможност за допълняемост на проектите с оглед постигане на заложените цели в местните стратегии за развитие. По този начин в една и съща община се реализират дейности от различен тип по наличните финансови инструменти. Общинските власти са улеснени и от обстоятелството, че държавата осигурява национално съфинансиране за техните проекти, което допълва това от ЕС.

Ето няколко примера, които да онагледят казаното. По ОПРР Община Монтана развива своята антична крепост като атракция, но работи в партньорство с Чипровци, Чупрене и Ружинци за регионалния туристически продукт Уикенд в Северозапада. По Програмата за трансгранично сътрудничество с Румъния пък създава марката Непознатият Северозапад. В Ивайловград по ОПРР е възстановена вила Армира и туристическите активности се координират със съседните Любимец и Маджарово, а по Програмата за развитие на селските райони е изграден туристически информационен център и е организирана постоянна експозиция. Немалко общински администрации получават подкрепа и във връзка с изработването на общински концепции за развитието на туризма[27] или за организирането на „иновативни културни събития”.

Друг е въпросът за постигнатия ефект и резултатността му спрямо изразходваните средства. Както и за това до каква степен може да се говори за реални ползи. На места представителите на общинските администрации приповдигнато разказват за постигнатото в сферата на културното наследство, гордеят се, че възстановената по време на техния мандат крепост е обявена за „сграда на годината”, чертаят смели планове и предвиждат мащабни инвестиционни проекти, почиващи на мъглявата представа за „устойчив културен туризъм”. Както обаче пише Ирена Бокова (без сведение), културният туризъм се мисли като магическо решение на проблемите на местното развитие, въпреки че самото понятие е неясно. От друга страна, не се отчитат евентуалните рискове от навлизането на туризма в сферата на наследството.

Измежду официалните разкази, величаещи случилото се с обектите, се промъкват интересни подробности. На едно място екскурзоводите обясняват как „реставраторите” били дотолкова „съсредоточени” при реставрацията на антично помещение, че чак зазидали входа му; на друго твърдят, че истинската атракция на обекта са жабите, които се появяват в пълнещия се с вода по време на дъжд басейн, уж покрит с предпазваща конструкция.

^{Ил. 7. Реставрираната и консервирана „Червена църква” в Перущица. Снимка: Министерство на регионалното развитие и благоустройството, 2013.}

Не може, разбира се, да бъде пренебрегнат фактът, че в сектора на наследството е вложен значителен финансов ресурс, а част от средствата са изразходвани за дейности по опазване. Без да се коментира адекватността на свършеното, редица културни ценности са реставрирани и консервирани, пространствата около тях са облагородени и поддържани, улеснен е достъпът, осигурена е охрана и т.н. Същевременно обаче на територията на цялата страна върху „трите реда камъни” (Благова, 2015) изникват нови градежи, които, дори времето да направи да изглеждат по-старинно (срв. Колева, 2015), ще останат свидетелство за едно безотговорно и комерсиално отношение към миналото. Защото настоящият стремеж към икономическо облагодетелстване надминава дори идеологическите употреби на наследството от времето на зрелия социализъм – през последните години е загубена автентичността на онова, което е пощадено при кампанията за възстановяване на паметници в рамките на инициативата 1300 години България (вж. Еленков, 2007: 55). Третирането на наследството единствено като ресурс за развитие на туризъм на национално, а оттам и на местно ниво, води до пренебрегване на неговата неизмерима с пазарни показатели стойност. Разбирането за старините като за атракции пък оказва непоправими материални щети върху тях, при това с риск те да загубят, парадоксално, своята привлекателност. Изглежда, че твърденията, върху които е изготвена ОПРР, че опазването на наследството е „обществена необходимост” (ОПРР, 2007: 60) остават само добри намерения, обикновено обслужващи частни интереси.

„Как променихме [миналото на] България?”

Ако се върнем към антропологическия прочит, редно е да се запитаме какъв разказ градят новите атракции. И може ли изобщо да се търси идеология в основата на случващото се? Би могло да се приеме, че по-често става дума за едно опортюнистично използване на налични ресурси, при което съответната общинска управа вкарва в употреба най-подходящата за възстановяване недвижима културна ценност на своята територия, но не задължително за да я съхрани, а за да осигури финансиране и да отчете дейност пред избирателите си. Вероятно има изключения, има случаи на селекция, на целенасочени усилия.[28] Дали обаче може да се говори за нови наследства? Ако се абстрахираме от елемента на ново строителство, сякаш става дума за (още по-видимо) материализиране на вече утвърденото минало на нацията: римската вила Армира се оказва с тракийски владетели (вж. Лазова, 2010), а Ески джамия – построена върху църква и тракийско светилище, т.е. все наши са. Оказва се, че успоредно с познатото ни инструменализиране на наследството за целите на идентичността, върви и икономическата употреба на същото това наследство, която – понякога скрита зад грижите за ценното минало – дори взема връх. Патримониализацията следователно е осъществила не само прехода към момента, в който пазарната стойност на културните ценности е недвусмислено призната (Barrère, 2014), но и се е превърнала в залог на икономически интереси, оправдани тъкмо заради собственото й развитие: възстановяването на местната крепост е добра инвестиция, защото ще допринесе за подобряването на икономиката; това са, така да се каже, „камъни за бъдещето“ (по Siniscalchi, 2010).

В създалата се ситуация най-осезаемо, а и най-видимо присъствие сред проектите имат античните, предимно римски, и средновековните градове и крепости, или поне експонираните като такива. Сред тях има и знакови за националното минало обекти – възстановяват се Трапезица, Плиска, Самуилова крепост в Петрич, а „[в]екът на цар Симеон оживява” (Велики Преслав). Забелязва се обаче, че тракийското наследство не е така застъпено, както би се очаквало предвид активността на този разказ.[29] Вероятно поради спецификите на недвижимите културни ценности, разпознати като тракийски – една гробница не е „ресурс” от типа на археологическия парк в Раднево и няма „потенциала” да поеме евтин каменен градеж. По-близката история пък е представена с проекта Панагюрище – столица на свободата.

      

^{Ил. 8 и 9. Крепостта „Перистера“ в Пещера. Снимки: Авторът.}

Изниква въпросът за „добавената стойност” на наследството, за която пледира Барбара Киршенблат-Гимблет (Kirshenblatt-Gimblett, 1995: 370-372) – има ли новото наследство такава? Изглежда, че при случилата се децентрализация в сферата на наследството,[30] т.е. предоставянето на възможност на общините да избират какво да опазят, с какво да привличат туристи и съответно какъв образ да ваят за себе си, те затвърждават утвърдения дискурс на наследството (по Smith, 2006) в България. Проектите по-често са в съзвучие с националния канон, отколкото му се противопоставят или го обогатяват. От една страна, това не създава напрежение между регионално и национално (срв. Кабаков et al., 2011: 61), но от друга, местните специфики не са така видими, липсва контекст,[31] а туризмът изисква производство на различие, на локалност (Kirshenblatt-Gimblett, 1995: 371-373). Донякъде в опозиция на тази интерпретация се появяват и други знаци – Йовковият Добрич или нов музей (посветен на Пейо К. Яворов в Чирпан, екомузей в Русе, исторически в София), Поморие – град на солта, архитектурно наследство (Русе, Карлово, Трявна), художествени занаяти (с. Орешак, общ. Троян), както и някоя пещера (Леденика, общ. Враца) или палеонтологично находище (с. Дорково, общ. Ракитово).

Наследството – отхвърлено и споделено

Начален сигнал за предефиниране на наследството е доловим в двустранните трансгранични проекти. Анализирайки примери за такова сътрудничество между погранични общини в България и Сърбия, Ивайло Марков (2015: 134) заключава, че тъкмо „общото и споделено наследство става основно идейно ударение”. Разбира се, както отбелязва авторът, тази (привидна) споделеност до голяма степен е резултат от европейски политики и програмни документи. Теренните наблюдения и анализът на документите водят също към извода, че признаването на хартия отчасти представлява и съобразяване с условията за кандидатстване, а идеята за споделеното наследство идва някак на второ ниво: Община Свиленград разпознава средновековната крепост при с. Мезек за основна туристическа атракция и я възстановява по ОПРР за близо три млн. лева, но заедно с партнираща гръцка община реставрира две османски бани. Непрестижното наследство, което иначе е изключено от националния разказ и културата, която се продава,[32] изведнъж се оказва важен ресурс.

Валентина Ганева-Райчева (2012) също е предпазлива в предположенията си относно това дали партньорският опит на общините по българо-турската граница би могъл да доведе до конструиране на територия и идентичност отвъд националното, които да надскочат разказа на историческо противопоставяне.[33] Пак от сферата на нежеланото минало идва аргументът, оборващ хипотезата за предефиниране на наследството. Тъй като по ОПРР предимство имат недвижими културни ценности с категория национално или световно значение, редица общински администрации повеждат кампании за прекатегоризиране на намиращите се на тяхна територия обекти. Така в Дупница и Карлово се обсъжда възможността категорията на някогашните джамии, понастоящем художествена галерия и изоставена сграда, да бъде покачена от сегашното местно в национално значение, именно за да може културните ценности да бъдат включени в проекти за реставрация. Тези инициативи обаче категорично контрастират с политическите и гражданските мобилизации в двата града, които се обявяват против евентуалното превръщане на сградите в мюсюлмански храмове и заплашват с тяхното разрушаване. Казусът ясно показва, че декларираното оценностяване и включването в националния патримониум по-скоро е резултат от комплексни съображения и не задължително съвпада с реалните идентификации на общността.

В този контекст, за да бъде защитен общественият интерес, отново се прибягва до намесата на експертното мнение, без да бъде абсолютизирано то, разбира се. Очакванията и потребностите на местните общности трябва да бъдат взимани предвид, но те не следва да доминират над грижата за наследството, поне когато говорим за недвижимото такова. Примерът с Несебър, както детайлно показва Ана Лулева (2014а; 2014б), е много характерен за сблъсъка на разнопосочни интереси. Голяма част от жителите на градчето, включено в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, възприемат статута на културна ценност предимно като ограничение. По какъв начин тези искания, при това в конкретния случай свързани главно с икономически стремежи, могат да бъдат удовлетворени? Покрай протестите срещу възстановената крепост в Перник се чуват коментари от типа: „За същите пари в Белчин си изградиха истинска крепост [Цари Мали град], направиха чудеса, а ние тук съсипахме нашата!”.[34] Тези примери говорят за сложна ситуация, в която са преплетени множество гледни точни, при това прозиращи от различни режими на наследството (вж. Mathers, Darvill and Little, 2005: 6-8; Fabre, 2010; Herzfeld, 2010), и която е неподвластна на универсални цели, заложени в стратегически документи, изготвени сякаш по спуснат отгоре образец.

 

^{Ил. 10. „Не искаме картонена крепост”: снимка на Вихрен Матев, споделена във facebook-групата Крепостта „Кракра” – нека спрем погубването й, 19.10.2013 г.}

Наследството и проектната култура

Безкритичният поглед лесно би повярвал на безбройните стратегии, приоритети, планове и процедури, имитиращи логическа подредба. Общините също вярват – подготвят нови инвестиционни и реставрационни (т.нар. Шишманово кале до Самоков се очаква да се превърне във „втори Цари Мали град“) проекти, а вероятно голяма част от вече възстановените крепости ще бъдат надградени – и в преносен, и в буквален смисъл – с пари от новата оперативна програма. Назначените екскурзоводи на обектите ентусиазирано разказват своите беседи, изпълнявайки заложеното в общинските програми за развитие на туризма. На практика обаче неизброимите стратегически документи на национално ниво, уж подчинени на общи цели, продължават да се множат. Надолу по веригата към областните и общинските стратегии този хаос се мултиплицира. Как да процедира един град, който веднъж е положен в локус Мечът и кръстът, а след няколко години – в клъстер Трите реки (срв. Стратегически план, 2009; Национална концепция, 2013: 82)? Въпросът е реторичен – ще действа по такъв начин, че да отговори на приоритетите на текущата покана за проектни предложения. За това свидетелства рефренът „поставената цел напълно съответства на целта на програмата”, който е почти задължителен в аргументацията на проектите.

Показателен е примерът с Общинския съвет в Ямбол, който дори отменя приетата по-рано от него декларация (вж. Ганева-Райчева, 2012), признаваща арменския геноцид, за да може да се осъществят трансграничните инициативи с турски партньори. Програма БГ08 изисква проектите да включват участието на роми или определена част от бюджета на проекта да бъда заделена за дейности, насърчаващи ромската култура (Centre for Strategy and Evaluation Services, 2015: ii, 13). Това рядко се случва на българските институции и организации отвъд кандидатстването за финансиране, но в случая то е условие за допускане и следователно те го изпълняват. С други думи, налице е онова, което Ивайло Дичев нарича проектна култура: „онази, която зависи от западни спонсори, съответно – от спуснатите критерии и ключови думи” (Ditchev, 2001; Дичев, 2003).

В този ред на мисли може да бъде допуснато, че за няколко години в сектора на културното наследство, бидейки само по себе си индустрия, формираща нови културни значения (Kirshenblatt-Gimblett, 1995: 369-370), навлезе друга индустрия. Представяна като културна и творческа, в действителност тя се доближава до строителната индустрия. Основните действащи агенти може би са се изменили и наред с институциите вече участват представители на бизнеса, но техният ресурс все така продължава да бъде миналото. Ако не друго, свидетели сме на една индустриализирана употреба на наследството – част от актьорите в полето включват културните ценности в проекти, чиито цели се основават на икономически съображения в по-голяма степен отколкото на някаква загриженост за самите ценности (срв. UNESCO, 1982: 21; Георгиева, 2015). Петър Петров (2015) дори говори за рутинизиране и професионализиране – служителите в местните администрации, а и не само, преминават през специални обучения за подготовка и управление на проекти, създават се нарочни отдели, нерядко се назначава отделен заместник-кмет, който да отговаря за „еврофондовете” по подобие на вицепремиера с подобен ресор. Тези екипи умеят да подготвят, изпълняват и отчитат проекти – от саниране на детски градини до реставрация на антични мозайки. В стремежа да се осъществят повече проекти обаче при индустриализирането на наследството се пропуска важна подробност, която не позволява новото наследство да осъществи естествена връзка с туристическата индустрия – еднообразието на обектите е проблем (Kirshenblatt-Gimblett, 1995: 371-372).

Заключение

Ако оставим настрана похарчените пари и съмненията, че те невинаги са инвестирани целесъобразно, сякаш по-притеснително е това, че при разпознаването на културното наследство като ресурс местните и националните власти употребиха това наследство, често без да се грижат за неговото опазване, забравяйки за „устойчивото развитие”, без да се съобразяват с общоприетите стандарти и без да взимат предвид нагласите и вижданията на местните общности. Културата, била тя материална или не, е обявена за ресурс и се ползва като такъв. Но самата проектна култура предполага мислене за наследството като ресурс, напомня Меглена Златкова (2012б: 32). Независимо дали става въпрос за местното кале, предложено за възстановяване, или за ромите, включени в кандидатурата на Пловдив за Европейска столица на културата. Установен е подход, който разглежда културата като инфраструктура, но не и като дейност (Кабаков, Стоева и Радева, 2011: 29), който не се свени да разглежда хората като инфраструктура. 

Икономическото „завземане” на културното наследство „за целите на туризма”, представено като грижа за миналото и местното благополучие, пък допълнително заглушава алтернативните разбирания и разкази (срв. Herzfeld, 2010). Нещо повече, пазарните интерпретации – дори ако приемем, че са оправдани заради големите инвестиции, които изисква опазването на културните ценности – минимализират значението на наследството в културен и социален план, т.е. елиминират основанията за собственото си случване. В осъществяването на политиките спрямо наследството, доколкото можем да говорим за такива, икономическият потенциал на конкретния обект доминира над другите негови стойности (вж. Cultural Heritage Counts for Europe, 2015), той е този, който на практика оценностява паметника – реставрираме го, защото ще ни донесе приходи, но не непременно защото сам по себе си той е важен или съществува риск да го загубим. Постигането на устойчиво развитие в тази перспектива, разбира се, е твърде спорно.

     

^{Ил. 11 и 12. Рушаща се къща в с. Ковачевица. Надписът на табелата гласи: „Сградата е паметник на културата. Охранява се от държавата“. Снимки: Авторът.}

Липсата на ясна визия за развитието на културата и в частност на сектора на недвижимото културно наследство, улеснява подобни употреби и позволява експертите в писането на проекти да изместят специалистите по опазване на културни ценности. Така наследството започва да наподобява базар, от който всеки си взима паметник, за да удовлетвори личните си потребности (Melot, 1999: 19). Още през 2012 г. Лидия Върбанова (Varbanova, 2012: 35) посочва, че националните културни политики не почиват на задълбочен анализ и предпроектно проучване, а като основен проблем при изпълнението на програмите, подкрепени от Структурните фондове на ЕС, откроява липсата на стратегически подход в дългосрочен план. Обстоятелства от този тип дават основание да се настоява институциите на ЕС да упражняват по-строг контрол при изпълнението на проекти, финансирани с европейски средства (Cultural Heritage Counts for Europe, 2015: 30). Но по-важно би следвало да бъде търсенето на цялостен подход, който нито пренебрегва, нито надценява икономическите измерения на наследството (срв. Benhamou, 2012).

Не на последно място обаче, заслужава си да бъдат отбелязани косвените позитиви от ОПРР, които не са заложени като стратегически цели и няма как да намерят място в официалната й оценка. Може би най-значим е фактът, че в публичното пространство активно се заговори за проблемите на културното наследство, с тях се ангажираха експертни и местни общности. Жителите на редица градове започнаха да се интересуват от случващото се и показаха, че не са безучастни към съдбата на културните ценности. По подобен повод беше учредена Българската фестивална асоциация, появила се като реакция срещу намерението на Министерството на културата да създаде по ОПРР шест спорни „събития с регионален и национален обхват” за близо 3 млн. евро.[35] В този смисъл интересът и действията на местните хора и гражданското общество, паралелно с работата на професионалистите, може би са свидетелство за забелязването на наследството и припознаването на неговата ценност отдолу; съществуването на паметника добива плътност, едва когато около него се сблъскат емоции, прочити и употреби, пише Фабр (Fabre, 2000). Активизирани са процеси на засилено участие на различни заинтересовани страни, което е залегнало като принцип в Рамковата конвенция на Съвета на Европа за значението на културното наследство за обществото (Фаро, 2005), нератифицирана все още от България. Това приближаване на местните общности от периферията към центъра на дебата за културните ценности всъщност е част от концепцията за ново наследство, навлизащо в нови територии и артикулирано от нови актьори (Leniaud, 2000; Fairclough, 2009).

Накрая трябва да бъде заявено ясно, че този текст няма за цел да се противопостави на използването на средства от оперативните и други програми за дейности в сферата на културното наследство, нито пък да омаловажи положените усилия и добрите примери. Целта му е да се противопостави на безпринципното и недалновидно използване на културните ценности за самоцелното усвояване на средства. Поредният застрашителен пример, застигнал писането на статията, е под формата на законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, който следва тенденцията за пренебрегване и отстраняване на независимото експертно мнение.[36]

Библиография

Благова, Ана. 2015. „Вежди Рашидов: Малко бутафория ще допринесе много за туризма”, Дневник, 5 март 2015 г. (последно посетено на 08.01.2016 г.).

Бокова, Ирена (без сведение) „Политики за конструиране на наследства (Възможно ли е да мислим културата като ресурс?)”, без сведение за издател и година.

Вълчев, Георги. 2015. „Крепости на сергията. Случаят „Белчин””, Семинар_БГ, бр. 12, Култура за продан (последно посетено на 08.01.2016 г.).

Декларация 2014: ИКОМОС България. 2014. Декларация на БНК на ИКОМОС от 6 юни 2014 г. (последно посетено на 10.01.2016 г.).

Декларация 2015: ФОРУМ КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО. 2015. Декларация от 29 май 2015 г. (последно посетено на 10.01.2016 г.).

Димитров, Божидар. 2015. „Кой строи крепости в България през 21 век?!”, Площад Славейков, 12 август 2015 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Дичев, Ивайло. 2003. „Монокултурализмът като културност”, Критика и хуманизъм, (16) 2. Достъпно в: Eurozine (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Ганева-Райчева, Валентина. 2012. „Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин”, В: Бокова, Ирена (съст.) Годишник на департамент „Антропология“: Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. София: Нов български университет (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Георгиева, Валентина. 2015. „Беглика free fest: Където зеленото движение среща фестивалната индустрия”, Семинар_БГ, бр. 12, Култура за продан (последно посетено на 08.01.2016 г.).

Еленков, Иван. 2007. „“Хуманно-класовият втори Златен век”. 1300 годишнината от основаването на българската държава и историзиране на официалната култура в юбилейната действителност (1976-1981 г.)“, Критика и хуманизъм, (23): 1, Призракът на народа. Новите форми на популизъм, 33-62.

Златкова, Меглена. 2012а. „“Там, където Странджа целува морето”… „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в град Царево”. В: Бокова, Ирена (съст.) Годишник на департамент „Антропология“: Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. София: Нов български университет (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Златкова, Меглена. 2012б. „Културно наследство, проекти, локалност (постсоциалистически трансформации)”, В: Локалното наследство – ресурс за местно развитие, Пловдив: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, 29-44.

Кабаков, Иван и Георги Вълчев, Нели Стоева, Маргарита Радева. 2011. „Модел за представяне на регионите в България”, В: Кабаков, Иван (научен ред.) Регионът: начини на употреба. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 52-76.

Кабаков, Иван и Нели Стоева, Маргарита Радева. 2011. „Регионът като район за стратегическо планиране”, В: Кабаков, Иван (научен ред.) Регионът: начини на употреба. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 18-36.

Колева, Юлиана. 2015. „Цитат на деня: Римляните са градили с нови тухли, защо да показваме сега съборетини, рушевини”, Дневник, 14 октомври 2015 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Лазова, Цвете. 2010. „Археологически разкопки и локална идентичност”. В: Бокова, Ирена (съст.) Годишник на департамент „Антропология“: Градът – социални трансформации и културни практики. София: Нов български университет (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Лазова, Цвете. 2012. „Монументализиране на легендата: паметникът на Орфей и Евридика в Смолян”, В: Бокова, Ирена (съст.) Годишник на департамент „Антропология“: Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. София: Нов български университет (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Локалното наследство – ресурс за местно развитие. 2012. Пловдив: Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”.

Лулева, Ана. 2014а. „Частна собственост vs. културно наследство. Етнографско изследване на Стария град на Несебър”. В: Пейчева, Лозанка (отг. ред.) Дни на наследството 2013. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 106-119.

Лулева, Ана. 2014б. „Старинният Несебър – Между световната културна ценност и туристическия бизнес. Етнографско изследване на един конфликт”, Антропология/Аnthropology, 1: 23-42 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Маринов, Чавдар. 2012. „Добре дошли в родината на Орфей: тракийското наследство между конструиране и комерсиализиране”, Критика и хуманизъм, (39): 2, Националното в епохата на неговата популярна възпроизводимост, 11-29.

Марков, Ивайло. 2014. „От природа към наследство: природно наследство и местно развитие в един район на българо-сръбското пограничие”, В: Пейчева, Лозанка (отг. ред.) Дни на наследството 2013. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 235-245.

Марков, Ивайло. 2015. „(С)поделено наследство: трансгранично сътрудничество, културен туризъм и местно развитие”, В: Лулева, Ана и Иванка Петрова (съст.) Изследвания на културната памет, културното наследство и идентичности. София: ИК „Гутенберг”, 114-138.

Открито писмо 2015: Форум „Културно наследство”. 2015. Открито писмо от участниците във Форум „Културно наследство”, 11 ноември 2015 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Петров, Петър. 2015. „Трансгранични проекти за местно развитие”. Доклад, представен на конференцията Култури, памет, наследство в региона на южната българска граница, София, 10 октомври 2015 г.

Ротенберг, Мишел. 2013. „Деинституционализацията на наследството”, Семинар_БГ, бр. 8, Култура без /институционални/ граници. (превод: Н. Нейкова). (последно посетено на 08.02.2016 г.).

Троева, Евгения. 2014. „Завръщането на Орфей”, В: Пейчева, Лозанка (отг. ред.) Дни на наследството 2013. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 183-195.

Троева, Евгения. 2015. „Тракийското наследство в региона на южната българска граница: между културната памет и културния туризъм”. Доклад, представен на конференцията Култури, памет, наследство в региона на южната българска граница, София, 10 октомври 2015 г.

Barrère, Christian. 2014. “Les quatre temps du patrimoine”, Economie appliquée, (67) 4: 9-44.

Benhamou, Françoise. 2012. Économie du patrimoine culturel. Paris: La Découverte. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Ditchev, Ivaylo. 2001. „La nouvelle classe de médiateurs”, Transitions, (42) 1: 97-106.

Eriksen, Anne. 2014. From Antiquities to Heritage : Transformations of Cultural Memory. Oxford: Berghahn Books.

Fabre, Daniel. 2000 „Ancienneté, altérité, autochtonie“, In Fabre, Daniel (ed.) Domestiquer l’histoire. Ethnologie des monuments historiques. Paris: Ministère de la Culture/Éditions de la Maison des sciences de l’homme, 195-208. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Fabre, Daniel. 2010. “Introduction. Habiter les monuments”, In: Fabre, Daniel and Anna Iuso (eds) Les monuments sont habités. Paris: Ministère de la Culture/Éditions de la Maison des sciences de l’homme. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Fairclough, Graham. 2009. „Les nouvelles frontières du patrimoine“, In: Le patrimoine et au-delà. Strasbourg: Editions du Conseil de l’Europe, 31-45. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Herzfeld, Michael. 2010. “Engagement, Gentrification, and the Neoliberal Hijacking of History”, Current Anthropology, (51) S2, Engaged Anthropology: Diversity and Dilemmas, 259-267.

Kirshenblatt-Gimblett, Barbara. 1995. „Theorizing Heritage”, Ethnomusicology 39 (3): 367-380.

Leniaud, Jean-Michel. 2000. “Voyage au centre du patrimoine”, In Fabre, Daniel (ed.) Domestiquer l’histoire. Ethnologie des monuments historiques. Paris: Ministère de la Culture/Éditions de la Maison des sciences de l’homme, 181-188. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Marinov, Tchavdar. 2015. „Ancient Thrace in the Modern Imagination: Ideological Aspects of the Construction of Thracian Studies in Southeast Europe (Romania, Greece, Bulgaria)”, In: Daskalov, Roumen and Alexander Vezenkov (eds) Entangled Histories of the Balkans, Vol. 3: Shared Pasts, Disputed Legacies. Leiden: BRILL, 10-117.

Mathers, Clay, Timothy Darvill, and Barbara J. Little. 2005. “Introduction: Archaeological value in a world context”, In: Mathers, Clay, Timothy Darvill, and Barbara J. Little. (eds) Heritage of Value, Archaeology of Renown: Reshaping Archaeological Assessment and Significance. Gainesville: University Press of Florida, 1-18.

Melot, Michel. 1999. “Le monument à l’épreuve du patrimoine”, Les Cahiers de médiologie, 7: 7-19.

Rautenberg, Michel. 2008. „Du patrimoine comme œuvre au patrimoine comme image”, In: Nemery, Jean-Claude, Michel Rautenberg and Fabrice Thuriot (eds) Stratégies identitaires de conservation et de valorisation du patrimoine. Paris: Harmattan, 9-17.

Siniscalchi, Valeria. 2010. „Des pierres pour l’avenir. Économie et histoire dans le Samnium“, In: Fabre, Daniel and Anna Iuso (eds) Les monuments sont habités. Paris: Ministère de la Culture/Éditions de la Maison des sciences de l’homme, 253-274. (последно посетено на 28.02.2016 г.).

Smith, Laurajane. 2006. Uses of Heritage. London: Routledge.

Troeva, Evgenia. 2015: “The Thracians: contemporary identifications and uses”, Etudes balkaniques, 1: 217-228.

Valtchinova, Galia 2005. “Vanga, la „Pythie bulgare”: idées et usages de l'Antiquité en Bulgarie socialiste”, Dialogues d’histoire ancienne, 31 (1): 93-127.

Varbanova, Lidia. 2012. Culture and the Structural Funds in Bulgaria, European Expert Network on Culture Paper (последно посетено на 20.12.2015 г.).

 

Нормативни актове, стратегии, доклади и оперативни документи

Доклад 2007: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад по изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007 - 2013г. за 2007 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2008: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад по изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007 - 2013г. за 2008 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2009: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007 - 2013г. за 2009 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2010: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007 – 2013г. за 2010 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2011: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие" 2007 - 2013 г. за 2011 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2012: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие" 2007 - 2013 г. за 2012 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2013: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007 - 2013 г. за 2013 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Доклад 2014: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Годишен доклад за изпълнението на Оперативна програма „Регионално развитие“ 2007 - 2013 г. за 2014 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

ДФЕС 2012: Договор за функционирането на Европейския съюз (консолидиран текст). 2012, Официален вестник на Европейския съюз, C 326 от 26.10.2012 г., 47-390 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

ЕФРР 2006: Регламент (EО) № 1080/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година относно Европейския фонд за регионално развитие и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1783/1999, Официален вестник на Европейския съюз, L 210 от 31.07.2006 г. Специално българско издание: глава 14, том 1, 236-246 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Закон за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, обнародван в Държавен вестник, бр. 19 от 13 март 2009 г.; изм. ДВ бр.80 от 9 октомври 2009 г., изм. ДВ бр. 92 от 20 ноември 2009 г., изм. ДВ бр. 93 от 24 ноември 2009 г., изм. ДВ бр. 101 от 28 декември 2010 г. (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Законопроект за изменение и допълнение на Закона за културното наследство, 08 юли 2015 г. (последно посетено на 07.02.2016 г.).

Заповед № 08: Исторически музей „Искра” – Казанлък. 2016. Заповед № 08/02.02.2016 г. (последно посетено на 07.02.2016 г.). 

Заповед № 10: Исторически музей „Искра” – Казанлък. 2016. Заповед № 10/03.02.2016 г. (последно посетено на 07.02.2016 г.).

Заповед № 11: Исторически музей „Искра” – Казанлък. 2016. Заповед № 11/03.02.2016 г. (последно посетено на 07.02.2016 г.).

Министерство на земеделието и храните. 2007. Програма за развитие на селските райони 2007-2013 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

МК 2009: Устройствен правилник на Министерството на културата, приет с Постановление на Министерски съвет № 239/02.10.2009 г., обнародван в Държавен вестник, бр. 80 от 9 октомври 2009 г. (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Национална концепция за пространствено развитие за периода 2013-2025 г. 2013 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Одобрени проекти 2015: Държавен фонд „Земеделие”. 2015. Одобрени проекти по ПРСР към 30 септември 2015 г. (последно посетено на 05.01.2016 г.).

ОПРР 2007: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. 2007. Оперативна програма „Регионално развитие” 2007-2013 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

ОПРР 2015: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. 2015. Оперативна програма „Региони в растеж” 2014-2020 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

ОПРР 2016: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. 2015. Индикативна годишна работна програма за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Региони в растеж” 2014-2020 за 2016 г. (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Работен план за култура 2014: Заключения на Съвета и на представителите на правителствата на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета, относно работния план за културата за периода 2015-2018 г., Официален вестник на Европейския съюз, C 463 от 23.12.2014 г. с. 4-14. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Решение № 692: Общински съвет – Перник. 2014. Решение № 692 от 13.03.2014 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Решение 2010: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Решение № РД-02-14-1744/13.10.2010 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Решение 2011: Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Решение № РД-02-14-1571/27.07.2011 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

РМС № 810: Министерски съвет. 2012. Решение № 810 от 8 октомври 2012 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот - публична държавна собственост, на Община Пловдив, област Пловдив.

РМС № 501: Министерски съвет. 2013. Решение № 501 от 23 август 2013 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имоти - публична държавна собственост, на Община Троян, област Ловеч.

РМС № 535: Министерски съвет. 2013. Решение № 535 от 10 септември 2013 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – публична държавна собственост, на Община Казанлък, област Стара Загора.

РМС № 765: Министерски съвет. 2013. Решение № 765 от 5 декември 2013 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – публична държавна собственост, на община Русе.

РМС № 56: Министерски съвет. 2014. Решение № 56 от 3 февруари 2014 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – изключителна държавна собственост, на община Велико Търново, област Велико Търново.

РМС № 153: Министерски съвет. 2014. Решение № 153 от 21 март 2014 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – изключителна държавна собственост, на Община Велико Търново, област Велико Търново.

РМС № 273: Министерски съвет. 2015. Решение № 273 от 24 април 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имоти – публична държавна собственост, на Община Казанлък, област Стара Загора.

РМС № 356: Министерски съвет. 2015. Решение № 356 от 22 май 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот - публична държавна собственост, на Община Ивайловград, област Хасково.

РМС № 514: Министерски съвет. 2015. Решение № 514 от 10 юли 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – изключителна държавна собственост, на областния управител на област Плевен.

РМС № 515: Министерски съвет. 2015. Решение № 515 от 10 юли 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – изключителна държавна собственост, на Община Велико Търново, област Велико Търново.

РМС № 764: Министерски съвет. 2015. Решение № 764 от 2 октомври 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – публична държавна собственост, на Столичната община, област София.

РМС № 785: Министерски съвет. 2015. Решение № 785 от 12 октомври 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – публична държавна собственост, на Община Пловдив, област Пловдив.

РМС № 838: Министерски съвет. 2015. Решение № 838 от 30 октомври 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имоти – публична държавна собственост, на Община Варна, област Варна.

РМС № 967: Министерски съвет. 2015. Решение № 967 от 10 декември 2015 г. за безвъзмездно предоставяне за управление на имот – публична държавна собственост, на Община Велико Търново, област Велико Търново.

Стратегически план за развитие на културния туризъм в България (Executive summary). 2009.

Творческа Европа 2013: Регламент (ЕС) № 1295/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2013 година за създаване на програма „Творческа Европа“ (2014-2020 г.) и за отмяна на Решения № 1718/2006/ЕО, № 1855/2006/ЕО и № 1041/2009/ЕО текст от значение за ЕИП, Официален вестник на Европейския съюз, L 347 от 20.12.2013 г., с. 221-237 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Указания 2013: Министерство на регионалното развитие. Указания относно третиране на непредвидени разходи при изпълнение на договори за СМР/КРР, вследствие реализация на проекти по схеми за БФП BG161PO001/3.1-02/2009 „Подкрепа за развитието на туристически атракции“ и BG161PO001/3.1-03/2010 „Подкрепа за развитието на природни, културни и исторически атракции“ (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Centre for Strategy and Evaluation Services. 2015. Mid-term evaluation of the cultural heritage sector under the EEA Grants 2009-2014. Evaluation report 2/2015.

Council of Europe. 2005. „Council of Europe Framework Convention on the Value of Cultural Heritage for Society“, Council of Europe Treaty Series, No. 199. (последно посетено на 25.02.2015 г.).

Cultural Heritage Counts for Europe (Full report). 2015. Krakow: International Cultural Centre (последно посетено на 20.12.2015 г.).

European Commission. 2014. Mapping of Cultural Heritage actions in European Union policies, programmes and activities (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Memorandum 2004: Memorandum of understanding on the implementation of the EEA Financial Mechanism 2004-2009 between Iceland, the Principality of Liechtenstein, the Kingdom of Norway and the Republic of Bulgaria (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Memorandum 2009: Memorandum of understanding on the implementation of the EEA Financial Mechanism 2009-2014 between Iceland, the Principality of Liechtenstein, the Kingdom of Norway and the Republic of Bulgaria (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Programme Agreement 2013: Programme Agreement between the Financial Mechanism Committee, established by Iceland, Liechtenstein and Norway and the Council of Ministers of the Republic of Bulgaria for the financing of the Programme „Cultural Heritage and Contemporary Arts”. 2013 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Pitija. 2012. Final report: Evaluation of the sector cultural heritage under the EEA and Norway Grants 2004-09.

PTA 2005: Preliminary Technical Assessment (PTA). Architectural Museum Reserve Trapezitza, Veliko Turnovo, Bulgaria. Adopted by the Ministry of Culture of Bulgaria on 11 November 2005.

PTA 2006: Preliminary Technical Assessment (PTA). Roman Villa Armira, Ivaylovgrad, Bulgaria. Adopted by the Ministry of Culture of Bulgaria on 3 July 2006.

RCC TFCS 2014: Regional Cooperation Council Task Force on Culture and Society. 2014. Comprehensive Report of the Ljubljana Process II – Rehabilitating Our Common Heritage 2011-2014 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

UNESCO. 1982. Cultural Industries: A Challenge for the Future of Culture. Paris: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization (последно посетено на 08.01.2016 г.).

 

Електронни източници

#мястото (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Археологически парк „Нов живот за миналото” (последно посетено на 04.01.2016 г.).

БНТ1 2015: „Още от деня”: Парите от еврофондовете подобряват ли качеството на живот на българите?, БНТ1, 29 май 2015 г. (последно посетено на 08.01.2016 г.).

Дневник 2012: „Борисов към археолозите: Слагайте ватенки и копайте, няма да връщам европари заради вас (обновена)”, Дневник, 11 януари 2012 г. (последно посетено на 12.12.2015 г.).

Държавен фонд „Земеделие” (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Европейски фонд за регионално развитие (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Информационна система за правна информация на Министерски Съвет (последно посетено на 28.12.2015 г.).

Информационна система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България (последно посетено на 28.12.2015 г.).

Оперативна програма "Регионално развитие" 2007-2013 (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Програма БГ08 „Културно наследство и съвременни изкуства“ (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Програма за развитие на селските райони (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Програма за трансгранично сътрудничество по Инструмента за предприсъединителна помощ “България-Македония” 2007-2013 (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Програма за трансгранично сътрудничество по Инструмента за предприсъединителна помощ “България-Сърбия” 2007-2013 (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Програма за трансгранично сътрудничество по Инструмента за предприсъединителна помощ “България-Турция” 2007-2013 (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Структурни фондове на ЕС. Единен информационен портал (последно посетено на 20.12.2015 г.).

Уикенд в Северозапада (последно посетено на 04.01.2016 г.).         

Фондация „Америка за България“ (последно посетено на 04.01.2016 г.).      

Black Sea Basin Cross Border Cooperation Programme (последно посетено на 04.01.2016 г.).

EEA Grants - Norway Grants (последно посетено на 04.01.2016 г.).

European Heritage Days (последно посетено на 20.12.2015 г.).

European Heritage Label (последно посетено на 20.12.2015 г.).

European Territorial Cooperation Programme „Greece-Bulgaria 2007-2013” (последно посетено на 04.01.2016 г.).

European Union Prize for Cultural Heritage (последно посетено на 20.12.2015 г.).

INTERACT (последно посетено на 04.01.2016 г.).

INTERREG IVC (последно посетено на 04.01.2016 г.).

Romania-Bulgaria Cross Border Cooperation Programme 2007-2013 (последно посетено на 04.01.2016 г.).

OFFNEWS.BG 2015: „Божидар Димитров: Безделнико Глишев, защо мразиш българската идентичност?”, OFFNEWS.BG, 25 ноември 2015 (последно посетено на 12.12.2015 г.).

South East Europe Transnational Cooperation Programme (последно посетено на 04.01.2016 г.).

 

---