Резюме: Тезата на статията е, че „алтернативното наследство” може да се дефинира както в опозиция от класическото или традиционно, така и като възможно различно мислене и третиране на наследството, което преодолява както разделенията, наложени от установените класификации (природно и културно, историческо и индустриално, недвижимо и движимо, материално и нематериално и т.н.), така и изолираността на субектите на неговото управление. резултатът би могъл да бъде постигането на различни, но, взаимно неизключващи се икономически, социални и културни цели. Наблюденията в един български град (Мездра), през 2015 г. правят възможно да се нахвърлят общите очертания на подобен подход.

ALTERNATIVE HERITAGE?

Rayna Gavrilova

Ключови думи: наследство, интегриран подход, малък град, стратегия

Abstract: The paper claims that we can define the "alternative" heritage as opposing the classical or traditional one, but also as a possible different conception and management of the heritage, which overcomes the divisions imposed by the established classifications (natural vs. cultural, historical vs. industrial, immovable vs. movable, material vs. immaterial, etc.), on one hand, and the separation of the actors, engaged in its management, on the other. The results could be the achievement of more than one different but not mutually exclusive goals – economic, social and cultural. The observations in one Bulgarian small town

Key words: heritage, integrated approach, small town, strategy

Преводът на името на един интересен сайт – Assembling Alternative Futures for Heritage („Сглобяване на алтернативни бъдещета за наследството”) изглежда и звучи странно, най-малкото защото множественото число на „бъдеще” в българския език съществува само като калката „фючърси” в пазарния жаргон. Това нетърсено заиграване с пазара подсказва важна тенденция в мисленето и управлението на наследството, за което ще стане дума в този текст, но в случая представя интердисциплинарна изследователска програма на University College London, която си поставя за цел „да развие широка, международна и крос-секторна сравнителна рамка за разбиране на ‘наследството’ в най-експанзивния му смисъл”. Водещата идея на екипа[1] е, че наследството е фундаментално ангажирано със сглобяване на бъдеще-та (в множествено число): или ако цитирам Родни Харисън, наследството се произвежда в разговор за това какво е ценно от миналото, сглобява се в настоящето, но всъщност е вглеждане в и поемане на отговорност за бъдещето (Harrison, 2015: 35). От тази гледна точка, случващото се днес с наследството в България е дълбоко обезпокоително. Семпъл и най-често нерефлектиран консерватизъм; повторяемост, граничеща с продукцията на поточна линия; липса на въображение и интерес към въображението; първосигнална икономическа прагматика са не само водещите мотиви в мащабната кампания за херитиджизация, разпалена от достъпността на щедро европейско финансиране, но претендират да бъдат водещият и единствено възможен прочит. И още по-обезпокоително, наследството се заключва в две доминиращи перспективи – икономическата и националистическата, които се подхранват взаимно. Бъдещето се проектира като кресливо и осребрено минало, в него няма място за реалните хора.

Употребеното в заглавието на този текст понятие „алтернативно наследство” очевидно е релационно и най-лесно може да се дефинира в опозиция на класическото или традиционно наследство, но подразбиращото се противопоставяне е чисто инструментално и в никакъв случай не следва да се схваща като изключване („А не е Б”) или антагонизъм („А срещу Б”). Става дума за алтернативно, т.е. възможно различно мислене и третиране на наследството. В глобален мащаб промяната в тази посока настъпва между 1970-те и 1990-те години: тя започва с включването на природното (1972), архитектурното (1975) и нематериалното (1989) наследства към традиционното и кулминира в конвенцията от Фаро. Според Ноел Фоджът от гледна точка на управлението на наследството, най-забележителното в този процес е преместването на фокуса от сградите и паметниците към по-широкото историческо обкръжение.[2] Но, струва ми се, още по-важен е фактът, че този процес институционализира разбирането за културното наследство като ресурс далеч надхвърлящ първоначалната си роля на витрина, която има за цел да представя в благоприятна светлина и да примамва (туристи). „Културното наследство”, казва Габор Сонколи, „днес е понятие типично за съвременните тенденции за дефиниране и мобилизиране на съществуващите социални, културни и дори духовни връзки с дадена общност и то по един функционален, включващ и безконфликтен начин; нерядко то се оказва по-подходящо за неакадемичния дискурс отколкото ключови категории като култура, идентичност и памет” (Sonkoly, 2014). В моето разбиране „алтернативно” насочва към различно отношение и менажиране на културното наследството, които преодоляват както деленията, наложени от класификациите (природно и културно, историческо и индустриално, недвижимо и движимо, материално и нематериално и т.н.), така и изолираността на субектите на неговото управление, в името на постигане на различни и взаимно неизключващи се икономически, социални и културни цели. Тази идея не е революционно нова: интегрираният подход е много употребяван термин в общоевропейските дискусии и стратегии, свързани с културата и културното наследство (За интегриран подход, 2014). Тук обаче ще стане въпрос не за интегрирани секторни политики и подходи, а за мислене на наследството като локална цялост, като общ проект на общности, които мислят себе си свързани с определена територия с нейните природни особености, инфраструктури, исторически места, диалекти, език, спомени и пр. Подобен нов подход към наследството (наречен от мене алтернативен) ми се струва особено важен в ситуацията на множествени и перманентни кризи. Мантрата за устойчивото развитие на общините няма никакъв шанс, ако се разпадат самите общини и това, естествено, ги поставя в центъра на разтревоженото внимание. Разговор за ценността на миналото, който се свежда до средновековни зидове и римски маскаради, ми се вижда бедна почва за поемане на отговорност за бъдещето. Привличането на пренебрегнати, недооценени, забравени или тривиализирани елементи на миналото, от друга страна, вградени в разказ за мястото и хората, които са ги създали и които ги обитават; откриването на скритата прелест на познатото; ангажирането на интелекта и на разнообразните сетива на хората от дадена общност и на техните гости; озвучаването на автентични гласове и пр. са някои от посоките на мислене, които могат да оплодят алтернативното възприемане на наследството като мост между миналото, настоящето и бъдещето.

Тези общи коментари придобиват смисъл в прилагането им към конкретна територия и общност; настоящият текст е опит да бъде представен един възможен различен модел на мислене и управление на наследството въз основа на материали, събрани в рамките на проекта „Новите наследства”, подкрепен от Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. През пролетта на 2015 г. група преподаватели и докторанти от специалност Културология на Софийския университет[3] предприехме теренно изследване на представянето и употребите на наследството в няколко общини в различни региони. В рамките на проекта ние посетихме град Мездра и след наблюденията, срещите и разговорите, които имахме в този град, дискутираният алтернативен модел придоби плътност.

Мездра и крепостта й: настояще

Град Мездра (град от 1950 г.) има население от 12 526 души в края на 2014 г., община Мездра – 22 368, като за една година градът е загубил 1,18 % от населението си, а общината – 1,42%. В общината има още едно селище с население над 1000 души (с. Зверино) и три с население между 500 и 1000 жители (Боденец, Игнатица и Моравица). Икономическата инфраструктура на града се формира от седалището на „Овергаз Запад” (в града има 842 битови потребители и възможност за още 2200 – на практика за пълна газификация); фабрика за спално бельо, пивоварен завод „Леденика”, фирма за обработка на варовик и мрамор, 3 фирми за техническа и строителна керамика, 2 машиностроителни фирми, фирма за добив на вар и инертни материали, строителна фирма с международен опит, мелница „Лана Мел”, основана 1925 г., 1 фабрика за компоненти за холдинга Фолксваген, една фирма за производство и търговия с прежда и текстил в Зверино. Градът има гимназия от 1923 г.; през 1948 г. е открито професионално училище по селско стопанство, през 1949 – друго за тъкачки, през 1970 – втора гимназия. Днес има 8 учебни заведения с 1627 ученика.

На своя сайт община Мездра предлага подробна информация за ресурсите, институциите и плановете си (http://mezdra.bg/), сред които и раздел туризъм. Посочени са два обекта за туризъм – Археологическия комплекс „Калето” и Искърският пролом. В раздел Култура са изброени основните елементи на културната инфраструктура на града: читалище, библиотека, галерия, самодейни състави, краеведческо дружество, литературен клуб, детски комплекс. През изтеклия мандат на кмета и общинския съвет е приета и се изпълнява Програма за развитие на туризма 2012-2015, която е замислена да се осъществява с Консултативен съвет по туризъм към общината и с подкрепата на бизнеса и НПО. Целите ѝ са: утвърждаване на общината като привлекателна дестинация; поддържане на инфраструктурата, обслужваща туризма; опазване, поддържане и рекламиране на природните забележителности; повишаване на качеството на туристическия продукт и развитие на публично-частното партньорство. Жителите на града и общината, техните икономически и културни интереси не се споменават в стратегията. Сред специфичните цели са реализацията на археологическия комплекс „Калето”, изграждането на общински информационен туристически център, оборудване с табели, изграждане на зони за отдих около обектите, рекламна кампания, посетителски център „Царевчански скални ниши” (срок 2015 г.), посетителски център „Раннохристиянска базилика” в Лютиброд, храм „Св. Никола” с. Долна Кремена (2015 г.), създаване на екопътеки и туристически маршрут „Ритлите” Люти брод (2013 г.). В друга стратегията на общината – за икономическо развитие 2007-2015 – се констатира необходимостта природните и културни ресурси да бъдат „композирани и пакетирани” в един атрактивен туристически продукт. Авторите отчитат, че „създаването, развитието и налагането на една туристическа дестинация на пазара изисква не само наличност на подходящи ресурси, но и професионални и компетентни – от гледна точка на туризма – маркетингови дейности” и че е „наложително в продукта с марката на община Мездра да се лансират не само обектите на културно-историческото наследство, но и богатството на природното наследство на региона, тъй като в следващите години интегрираните туристически продукти, особено тези, лансиращи и екотуризъм, ще бъдат сред предпочитаните на туристическия пазар” (Стратегия за икономическо развитие 2007-2015). Същата стратегия, очевидно писана през (или преди) 2007 г. доста ясно очертава и основните проблеми пред успешното развитие на туризма: липсата на професионално подготвен човешки ресурс и на маркетингова стратегия. През осемте години на изпълнение на стратегията са положени усилия, включително инвестиционни, за маркирането, осигуряването на достъп, изграждане на посетителски центрове и на селски къщи за гости и пр., но няма следа за внимание към „човешките ресурси” и за „интегриран подход”. Обяснението за това изглежда очевидно: в общинската администрация име един човек със задача да мисли за културното наследство, който е положил значителен труд за идентифицирането на обектите и подготовка на стратегиите. Този един човек е част от дирекция „Хуманитарни дейности” и няма професионално регламентирано изискване и възможност за сътрудничество с икономическите, инфраструктурните, образователните, културните и социалните публични дейности. Част от задачите на общината са насочени към Краеведческото дружество, което е активно, но няма никакъв властови и финансов ресурс; читалището е будно, но има досег с наследството единствено по линия на един литературен конкурс и организирането на събития. През 2014 г. (последната за която има данни) общественият съвет „Култура и историческо наследство” е провел едно (!) заседание, като на него е обсъдил културния календар за 2014 г., а Консултативният съвет по туризъм не е заседавал нито веднъж. Между отделните дейности, институции, заинтересувани хора, между паметниците и местата, между „ културата” и „туризма” няма никаква видима връзка освен локализацията им в Мездра. Населението на общината, хората, заради които се правят всички тези стратегии, планове и проекти, отсъства.

Въпросът как се постига „композирането и пакетирането” на наследството ми се струва централен, но аз бих го разширила не само в споменатата по-горе посока („един атрактивен туристически продукт”), но и в усилие представянето на миналото да ангажира настоящето и да предложи истински привлекателен образ на общината и общността, с който хората да свързват бъдещето си. Известно „пакетиране” вече е налице: в Мездра и почти навсякъде, където са правени проекти за социализация на наследството с европейско финансиране (Пещера, Раднево и др.) се е утвърдила представата, че доизградени стени и посетителски център, обградени с чисти алеи и оформени градини, са алфата и омегата на всяка стратегия за привличане на туристическия поток. Засега ще оставя настрана недостатъчността на това мислене, за да отбележа някои дефекти дори на тази първа стъпка в посока подобрение. Първия бих нарекла заблудата на чистичкото. Реставрации на разрушени от времето стени и настилки се практикува навсякъде, защото от една степен на разрушаване нататък старинната руина престава да се възприема като културен, човешки артефакт и възможностите за асоциации (и работа на въображението) силно се ограничават. Наличието на настилки (пътни, подови) е важно не само за да улесни достъпа на туриста, но и защото маркира посоките и хоризонтите на движение в древното съоръжение. Но както във всяка майсторска дейност, така и в реставрацията, мярката е всичко. Заличаването на следите на времето, оформянето на плочници по-добри от градските тротоари, заливането с цимент и хоросан на всички фуги променя цялостното възприемане за „старостта” на обекта и за толкова коментираната напоследък автентичност. За съжаление, понятието за благородната патина никога не се вкоренява в българската селско-градска култура, за която новото и чистото е винаги по-добро от старото и патинираното.[4] Реставрацията, на която сме свидетели в последните десетина години, решително не е майсторска дейност, а строителна.

Второ, повечето обекти на реставрация, особено тези, които нямат национално познати истории, остават на практика неми; рекламата, брошурите, указателните табели, околните пространства, наличието на посетителски център създават очаквания за среща с изключително място, но се увенчават с тихото разочарование на deja vu. Разказите на екскурзоводите, поднесени с или без ентусиазъм (в Мездра – с впечатляващ ентусиазъм), изброяващи години на построяване и други фактоиди, бързо свалят температурата на очакванията. Безименната крепост няма идентичност, истории, случки, фолклор. Неспецифичната информация („тук са били складовите помещения”) не допринася за създаване на връзка с обекта; преместването на находките от in situ в еx situ стерилизира средата и елиминира кукичките, на които да се закачи въображението на посетителя. На много места хората, занимаващи се с наследството, не са слепи за това и полагат усилия за т.нар. „анимиране” на обекта чрез разполагане на копия на антични предмети (често на случайно подбрани места, с което постигат обратен ефект), а в най-разгърнат вид – чрез инсценировки, които много често нямат нищо общо с предназначението, историята и дори датировката на конкретния обект.

Типичен пример за казаното дотук е проектът в Мездра за възстановяване на обект „Калето” – безименно стражево съоръжение, охраняващо дефилето, съществувало от праисторията до Средновековието. Най-запазените руини са от ХІV в., които са надстроени, почистени и оформени с цимент и камъни (вж. ил. 1).

^{Ил. 1. Крепост „Калето”, Мездра. Чистичко. Източник: тук.}

Проектът включва оформяне на околната зона и художествено осветление, като общото архитектурно оформление на комплекса и панорама откъм шосето за Монтана са впечатляващи (вж. ил. 2).

^{Ил. 2. Нощен изглед към Археологически комплекс „Калето” от пътя София-Враца. Източник: тук.}

Към обекта е изграден посетителски център, който печели наградата „Сграда на годината" за 2014 г. (вж. ил. 3):

^{Ил. 3. Посетителски център. Източник: тук.}

На територията на комплекса са разположени стенобитни машини, позорен стълб и др., около които се организират фестивали на средновековната култура (вж. ил. 4).

^{Ил. 4. Възстановки на катапулт и позорен стълб. Източник: тук.}

По информация на хора от Мездра и в печата („Враца плюс“, 13 февруари 2015) в навечерието на Трифон Зарезан на „Калето” са организирани Дионисиеви празници, а програмата включва „Мистичен танц”, подготвен от танцов ансамбъл при читалище „Просвета 1925” – Мездра; слово за античната и средновековна крепост „Калето” от Георги Ганецовски, археолог в Регионален исторически музей – Враца, един от експертите и консултанти на проекта; историческа възстановка „Царят-жрец, Дионис и виното” на младежката театрална група „ТЕМП” – Враца и песни за виното, изпълнени от женска група за автентичен фолклор „Зора” при читалище „Наука 1919”, село Лик (вж. ил. 5).

^{Ил. 5. Историческа възстановка „Царят-жрец, Дионис и виното” на младежката театрална група „ТЕМП” – Враца, на фона на стълбове за високо напрежение. Източник: тук.}

Жителите на Мездра нямат име и нямат собствен разказ за „Калето”. Доколкото можахме да научим от местни хора, те асоциират местността от времето преди проекта единствено с тинейджърските си лудории. Общината и активните хора в града очевидно си дават сметка за това и полагат усилия да го оживят. Отпечатани са рекламни материали и комплексът е представен на туристически борси. Сайтът на общината предлага подробна информация и панорамни снимки с дронове на града и на комплекса. В резултат на усилията на общината обектът е включен в листата на 100-не национални обекта,[5] има и Фейсбук група с 256 члена.

Първите впечатления на неподготвения посетител обаче са противоречиви. „Калето” се намира в периферията на града и достигането му пеша от центъра е затруднено (около 40 минути ходене пеша, защото липсва ж.п. прелез). Чистият и уреден посетителски център предлага малко възможности извън споменатите по-горе добре организирани, но спорадични събития. Посещението на самата крепост не предлага на практика нищо, а гледката от върха е антиклимактична: взорът попада на река с неоформено и занемарено корито и на застаряла железопътна инфраструктура. Комплексът е в ярък дисонас с града и околностите му (вж. ил. 6).

^{Ил. 6. Поглед от крепостта към града. Източник: тук.}

В този си географски и културно изолиран вид, шансовете на обекта да се превърне в голяма туристическа атракция са минимални. Предлаганите археологически материали и възстановки са неми и тривиални, видени в десетки други обекти в България. Привлекателността за чуждестранни туристи е съмнителна. Мездра не може и няма да бъде запомнена с нищо, дори от доброжелателния турист.

Възможно бъдеще

Едновременно с това, хората от Мездра имат свои разкази, в които се появяват две повтарящи се теми – скалите и железницата. Първото значимо събитие в града, което го поставя на картата (и в съзнанието на българите) е прокарването на железен път през 1897 г. и свързаните с това чествания, най-вече посещението на княз Фердинанд, княгиня Мария Луиза, на гостуващия сръбски крал Александър и на министър-председателя д-р Константин Стоилов (http://mezdra.bg/?page_id=10). Оттогава насетне за хората в останалата част на страната първата асоциация при споменаване на името Мездра е железницата („железопътен възел”, след известно замисляне, „ж.п. линията през Искърския пролом”). Прекарването на железния път през дефилето и „откриването” на гледките му привлича интереса и възторга на най-влиятелната културна фигура в този период, Иван Вазов. Сюжетите на емблематичните за българската култура разкази „Дядо Йоцо гледа” и „Една българка” се развиват именно около дефилето и влизат безвъпросно като част от историята на общината (независимо, че Челопек се намира в друга община). Впечатляващият пример за живостта и усвоеността на литературните образи е напълно измисленият, но физически съществуващ мемориал „Дядо Йоцо”, край село Очин дол, изцяло частна инициатива, около който е възникнала туристическа инфраструктура, литературен фестивал и други културни събития (вж. ил. 7) – ясна индикация за темите и образите, които разпалват инициативността на жителите на общината; забележително е и организирането там през октомври 2015 г. на симпозиум по екстериорна дървопластика „Дядо Йоцо гледа”, съвместна инициатива на Община Мездра и на Огнян Петров, собственик на комплекса и председател на Сдружение „Искърско дефиле” (За пръв път, 2015)

     

^{Ил. 7 и 8. Паметник "Дядо Йоцо гледа" и едноименен туристически комплекс. Източник: тук и тук.}

Безмълвно признание за важността на „другото” наследство е фактът, че общината е имала здравия разум да сложи на заглавната си страница две снимки на града, една на църква и две на скалите в Искърския пролом (http://mezdra.bg/, към 12.01.2016 г.).

Незабавно възниква въпросът: защо тогава общината и нейните експерти избират безименна тривиална крепост на непривлекателно място за обект на най-големия инвестиционен проект в култура и в туристическа инфраструктура? Откъде идва увереността, че зидовете и нощното осветление ще произведат не само привлекателен туристически обект, но ще станат и нещо като център на общността около дионисиеви събития? Въпросът ми е риторичен: самото задание на оперативната програма, взето на всеоръжие от вечно недофинансираните археолози в България създаде мита за туристическия джакпот „крепост-дувари-бутафория-рицарски битки-девици в чаршафи”.[6] Финансовата равносметка е красноречива: през 2014 г. (първата година след откриването на обекта) „Калето” в Мездра е имало 5054 посетители, от които 1807 (или една трета) с редовни билети; от останалите 877 са със студентски билети; 920 – с ученически, 900 – с пенсионерски, а 550 души са го посетили без такса (Годишен отчет 2014). Не е необходима експертна оценка за да се види, че икономическото бъдеще на Мездра няма да се повлияе от новия обект. Дори и добронамереният и платежоспособен турист няма основания за повече от половинчасов престой в крепостта. Туризмът, както е известно, носи приходи не от обектите, а от престоя на туристите, от инфраструктурата около обектите: туроператорски фирми, превозвачи, хотелиери, ресторантьори, производители на сувенири и организатори на събития.

Фактът, че обектът е посетен от 877 студенти, 920 ученици и 900 пенсионери, от друга страна, показва нещо важно: интерес към миналото, независимо дали е спонтанен или организиран, има (освен ако това не е първото и вероятно последно посещение на учащите и пенсионерите от града след откриването на комплекса). Град Мездра няма разпознаваем градоустройствен и архитектурен образ; няма забележителни сгради (няколкото интересни образци са незабележими); няма знаково, т.е. символно важно място. Тези липси не са тайна за жителите на града и са в основата на последователни опити да се създаде (изобрети) наследство: през 2007 г. е издигнат 9-метров паметник на „Св. Георги”, покровител на града; през 2015 г. е поставен нов новеничък паметник на Левски. На нашия въпрос защо, отговорът беше „за да има къде да поднесем цветя на празник”. И двата паметника са получили значителна подкрепа от частни дарения. Разпитването за забележителностите на града извади на бял свят информация за организирани досега четири скулптурни биеналета, с чиито резултати е оформена една от улиците на града (вж. ил. 9). „ Калето” е върхът на това десетилетно усилие за изобретяване на знаците на културното наследство.

^{Ил. 9. Оформление на улица "Стамболийски" с произведенията от биеналето. Източник: тук.}

Разговорите с жители на Мездра и експерти ни накараха да се замислим за истинската, спонтанна, преживяна, материализирана идентичност на хората от града и региона (общината), за липсата им на минало, което да даде самоличност и багаж за бъдещето. В самия ход на теренното изследване, когато научихме за традициите на града в каменоделския занаят, за биеналето по обработка на камък, за съществуването на успешни предприятия за изработване на каменни и бетонови елементи, зададохме въпрос не е ли по-автентично, преживяно, интересно и уникално да разказват на себе си и на посетителите за пролома, за скалите и за железницата, отколкото за изобретената античност и средновековие. Този въпрос донесе още информация: за Иван Вазов и дядо Йоцо, за Ритлите, за Лютиброд, за петроглифите и скалните надписи, за каменните стари църкви с покриви от плочи, за единственото в България и на Балканите училище по каменоделство, за скулптурното биенале. Научихме, че известният „врачански камък” всъщност се добива на територията на община Мездра. Изобилието на тези сведения, сравнени с оскъдната информация за безименното кале, ми дават основание да предположа (и предложа) различен подход към културното наследство, основана на базово допускане: културното наследство може да е наследство само когато е в топла връзка с местната общност; когато хората го познават, правят, посещават, вадят си хляба и имат истории за него. Това свойство, което също можем да наречем автентичност, може да даде ново сегашно лице на селище без особена самоличност. Откриването на „своето” изисква известни усилия за „разкопаването му” изпод пластовете рутина и навик. Един пълноструен разказ за камъните на Мездра не може да се опира само на града, но градът заедно с територията, с гледките, с паметниците, със скалните образувания има потенциала да предложи на местните хора интересна визитка, а на външните – двудневно обхождане на камъка от най-дивия му вид до най-обработения; от пещерите и ритлите, през каменоломните и скалните рисунки, до скулптурите и изработените от камък уникати за продан. Този алтернативен разказ за Мездра и територията би включил и Калето – но представено по различен начин – като камък израснал от камък, а не банална история как траките, а после римляните, а после българите пазели пролома; особено ако се насели с предмети от камък вместо с рисунки на местни художници. Едно пътешествие може да тръгне от каменоломните за мездренския врачански камък (и разказ за технологията за добиване на камъка, облицовал половин България); ще мине през Ритлите, но и през ждрелото на с. Камено поле (името!) (вж. ил. 10); ще покаже мистериозните знаци в Говедарника и неизтриваемите надписи от 17 век (вж. ил. 11). Ще спре за малко пред някоя от многобройните къщи и църкви от камък и плочи (вж. ил. 12); ще отвори чудно разположеното каменоделско училище (вж. ил. 13); ще предложи кафе в алеята на скулпторите, а веднъж на две години – и арт събитие; ще сервира вечеря на каменни маси в каменни съдове; ще продаде в магазина сувенири от камък (вж. ил. 14).

^{Ил. 10. Ждрелото при с. Камено поле. Източник: тук.}

^{Ил. 11. Петроглифи в м. Говедарника, с. Царевец. Източник: тук.}

^{Ил. 12. Църквата „ Св. Никола", с. Заревец – ХVІІ век. Източник: тук.}

^{Ил. 13. Професионална гимназия по каменообработване, с. Кунино, община Мездра. Източник: тук.}

 

^{Ил. 14. Пластика на ученици от професионалното училище, с. Кунино. Източник: тук.}

Това е, разбира се, е една обща идея как цялото истинско и недогледано богатство на региона да се изведе от бездарната анонимност на конвейрните крепости и да се превърне в уникат – това най-ценено от туристите качество.

Тук следва да се добави и втора, не по-малко важна страна на „пакета” алтернативно наследство: неговата способност да говори на хората от територията, която се стреми да стане туристически продукт. Добре премислен разказ ще обедини и навърже индивидуалните спомени, житейските преживявания, менталните снимки на предмети и места, които ще позволят в разказа за миналото да се върне ентусиазмът, слизането на (божественото) вдъхновение, което съставя твърдото ядро на идентичността. Да се „дефинират” и „мобилизират съществуващите социални, културни и дори духовни връзки с дадена общност и то по един функционален, включващ и безконфликтен начин", ако припомним цитирания в началото Сонколи. „Алтернативно” наследство, в крайна сметка, е алтернативност на убогото тиражиране на масов продукт, което експлоатира най-малкия общ знаменател на таблоидния интерес и неграмотността; алтернативност, която притежава поне зародиша на обещание и възможност за бъдеще.

Библиография

Годишен отчет на общинското ръководство на община Мездра за 2014 г. <http://mezdra.bg/wp-content/god_doc/2014.pdf> (посетено на 12.01.2016 г.).

„Дионисиеви празници в комплекс „Калето”, Враца плюс, 13.02.2015 г., <http://vratzaplus.com/index.php?lang=bg&r=home/t160/t185/t20167> (посетено на 12.01.2016 г.).

„За интегриран подход към културното наследство на Европа. Съобщение на Комисията до европейския парламент, Съвета, европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите“. Брюксел, 22.7.2014 г., <http://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:52014DC0477&from=EN> (посетено на 12.01.2016 г.).

„За пръв път правят симпозиум по екстериорна дървопластика „Дядо Йоцо гледа”” Конкурент Нюз, 01.10.2015 г., <http://konkurent.bg/article/58168/za-pruv-put-praviat-simpozium-po-eksteriorna-durvoplastika-diado-ioco-gleda> (посетено на 12.01.2016 г.).

Council of Europe Framework Convention on the Value of Cultural Heritage for Society. Faro, 27.10.2005 г., <http://www.coe.int/en/web/conventions/full-list/-/conventions/rms/0900001680083746> (посетено на 12.01.2016 г.).

Fojut, Noel. 2009. „The philosophical, political and pragmatic roots of the convention", Heritage and beyond. Council of Europe Publishing, 13-22.

Harrison, Rodney. 2015. „ Beyond 'Natural' and 'Cultural' Heritage: Toward an Ontological Politics of Heritage in the Age of Anthropocene”, Heritage & Society, 8 (1): 24–42.

McCracken, Grant. 1990. „Ever Dearer in Our Thought Patina and the Representation of Status befiore and after the Eighteenth Century”, in Culture and Consumption.New Approaches to the Symbolic Chatacter of Consumer Goods and Activities. Bloomingtom: Indiana UP, 1990: 31-43.

Sonkoly, Gábor. 2014. „Cultural Heritage. Keynote speech", in Bridge over troubled waters? The link between European historical heritage and the future of European integration. Insights from the social sciences and humanities research on Reflective Societies.17.10.2014, <http://www.apre.it/media/222179/keynote_speech_on_cultural_heritage_sonkoly.pdf> (посетено на 12.01.2016 г.).

 

---