Резюме: Текстът свързва последните тенденции в развитието на музикалната индустрия със заявката на масовите движения от 2013 г. за търсене на социална промяна. След дигиталния обрат и разпространението на технологиите за свободно споделяне на културно съдържание звукозаписната индустрия губи съществен дял от печалбите си, вследствие на което се преориентира към концерти и фестивали, превръщайки ги в „новата“ пост-дигитална културна индустрия. Фестивалът в Беглика, започнал през 2008 г. като „свободен“ и безплатен форум за срещи и забавление на зеленото движение, с течение на времето прегръща логиката на непрестанен растеж на фестивалната индустрия. Но с това противоречи на идеята, залегнала в основите както на фестивала, така и на общността на зелените – „по-малкото е повече“. Дали от тази среща зеленото движение и идеите за социална промяна могат да спечелят повече популярност? Или фестивалът ще загуби от разрастването си?

 

BEGLIKA FREE FEST: THE GREEN MOVEMENT MEETS THE FESTIVAL INDUSTRY

Valentina Gueorguieva

Abstract: A connection between the latest trends in the development of the music industry with the search for social change of the massive movements from 2013 in Bulgaria is outlined in the text. After the digital turn and the spread of technologies of free file-sharing, the record industry has lost a significant share and consequently has turned to live music and festivals, which have become the “new” post-digital cultural industry. The festival in Beglika, starting in 2008 as a free forum of the green movement in Bulgaria, with the years has embraced the logic of constant growth of the festival industry. But by doing this, it contradicts its own idea which is fundamental for the festival itself as well as for the green movement – the idea that “less is more”. What could be the outcomes of this relation? Shall the green movement and the ideas for social change gain more popularity? Or the festival will loose from its growth?

 

Лятото на 2014 г. беше някак подозрително отпуснато в сравнение с турбулентната 2013-та. Оставката дойде когато никой вече не я очакваше, а в това време протестиращите „бичеха айляк“ на „One Design Weеk“ в Пловдив, „окупираха“ последните останали диви плажове по Черноморието или „страхуваха“ глухарите в местността около язовир Голям Беглик в Родопите. Вероятно защото продължава да ми е трудно да укротя съпротивата в себе си, привидях в това отпуснато лято нещо смущаващо. Дебатът около желаната социална промяна не беше утихнал, даже напротив. Опитът от изтеклата година на мобилизация и многобройни акции, както и отрезвяването след края на активните действия, доведоха до многобройни публични или онлайн дискусии, както и до включването на нови участници в тях. Но съпротивата и дебатът около нея се изместиха от „града като фронт“ в едни други пространства – в полето на културните индустрии, населявани от представителите на креативната класа.

Подозрението, че съпротивата се превръща в стока, предлагана за потребление от културните индустрии, се породи от участието и наблюденията ми около провеждането на миналогодишното издание на „Беглика фест“. Фестивалът около язовира Голям Беглик, чието разпознаваемо лого е птицата глухар, е средище на зеленото движение или „гражданското природозащитно движение“ (Krastanova, 2013). Без, разбира се, да бъде официален форум на зелените, той е повод всяка година през август в една защитена местност в Родопите да се събират за разтуха и забавление същите хора, които участват и в протестните действия в защита на природата. Как фестивалът се превърна в запазена марка и канализира идеите за социална промяна в една комодифицирана версия на недоволството, ще се опитам да разгледам тук.

Преди да пристъпя към анализа на казуса „Беглика free fest” са ми необходими някои предварителни понятийни уточнения около използваното понятие за културни индустрии, както и кратка предистория на оформянето на гражданското зелено движение в България.

„Новата“ пост-дигитална културна индустрия на фестивалите

Превръщането на произведението на изкуството в стока – или по-точно критиката на това превръщане – свързваме с представителите на Франкфуртската школа, които изковават понятието „културна индустрия“ през далечната 1944 г. (Хоркхаймер и Адорно 1999). Оттогава насам, редом с двете цитирани от авторите – звукозаписната и филмовата – индустриите, създаващи културен продукт, се роят непрестанно: електронни медии, дизайн и фотографска индустрия, софтуерна индустрия, вкл. видео и компютърни игри, рекламна индустрия и т.н. Към тях трябва да прибавим и по-старите форми като книгоиздаването, печатната преса и разпространение, сценичните изкуства, визуалните изкуства, а напоследък към полето на културните индустрии се причислява и запазването и популяризирането на културното наследство.

При такова многообразие и динамика на технически нововъведения, единната дефиниция става трудно възможна. Един от първите документи на ЮНЕСКО (1982) постулира, че при този вид производство на културни форми, определящ е индустриалният мащаб.

Културна индустрия имаме тогава, когато културните стоки и услуги се произвеждат, възпроизвеждат и съхраняват или разпространяват в индустриални и търговски поточни линии, тоест в голям мащаб, и съгласно стратегия, която се основава на икономически съображения в по-голяма степен отколкото на загриженост за културно развитие. (UNESCO, 1982 : 21)

Пак там се изтъква, че основен залог в сферата на културните индустрии е собствеността върху средствата за производство и мрежите за разпространение, подчиняване на авторството на вкусовете на пазара, посочват се тревожните тенденции към окрупняване на производителите в международен и глобален план (следствие от което е създаването на т.нар. от Даяна Крейн система на „олигополите“ в културната индустрия; Crane, 1992).

Други промени в дефиницията на културните индустрии се налагат от навлизането на нови технологии. В частност в музикалната индустрия т.нар. дигитален обрат напълно преобръща използваните носители и форми на разпространение на съдържанието. Говори се дори за смъртта на музикалната индустрия като следствие от дигиталния обрат, който прави много по-лесно презаписването на файлове с музикално съдържание на различни материални носители, чиято себестойност е пренебрежимо малка, както и споделянето на същите файлове онлайн. Докато представителите на големите три в музикалната индустрия (Юнивърсал Мюзик, Сони Мюзик Ентъртейнмънт и Уорнър Мюзик) оплакват загубите от продажби и масирано съкращават персонал, паралелно с това те преструктурират приходите си. Печалбите от продажби на музикални продукти на материален носител (CD и DVD) и на файлове в различните платформи за онлайн продажба и разпространение (където водеща e Епъл с iTunes) наистина спадат, но се запазват или се увеличават приходите от музикално книгоиздаване и медии, от мърчандайз на сродни продукти, но най-вече от концерти и фестивали. Предсказанията за смъртта на музикалната индустрия се оказват прибързани. Ако и да важат за звукозаписната, то те по никакъв начин не се отнасят за музикалната индустрия като цяло, чиито приходи продължават да растат (Rogers, 2013).

Оттук и нарастващият интерес на големите в музикалния бизнес вече не толкова към начеващи автори и техните потенциални хитови продукти, а към организиране на концертни турнета, фестивали, мега-събития. При новите звезди разликата между хонорара на автора и приходите от продажба е много по-голяма от утвърдените автори, като тази разлика представлява собствено принадената стойност, от която печели компанията. При концертите и фестивалите принадената стойност със сигурност не може да достигне същите нива като при продажбите на записи на новоизгряващи звезди, но при един стагниращ пазар на музикално съдържание концертният бизнес носи значително повече приходи от търсенето на звезди. Освен това, звукозаписната индустрия и досега е работела при много високи нива на риск и непредвидимост на пазара, в сравнение с концертната. Вкусовете на консуматорите са силно променливи и, дори и при мащабни рекламни кампании, могат лесно и бързо да изневерят на маркетинговите предвиждания. Докато в концертната индустрия приходите от билети са в много по-голяма степен предвидими. Освен това, при концертите и фестивалите в по-малка степен важи това квази-идеологическо противоречие, че културните индустрии продават блага, които могат да се споделят безплатно (Hesmondhalph, 2005: 19).

Друг момент в полза на живото изпълнение пред дигиталния запис е, че при концертите на живо много по-видима е връзката между изпълнител и публика. Музикантът и продуцент Бил Уилън казва следното:

Свидетели сме на много силно завръщане на живата музика. Много артисти излизат да свирят на живо, защото това е единственият начин да имат връзка с публиката си; но не само физическа връзка, а също и финансова. Давате парите си, за да видите, да кажем, Стинг. Стинг взима еди-колко си, залата взима еди-колко си, и съществената връзка между изпълнителя и възнаграждението му е възстановена. В свят на безплатното теглене тази връзка е в голяма степен ерозирала (Rogers, 2013 : 111-112).

Успоредно с това, през последните 15-ина години цените на билетите за концертите на музикалните изпълнители значително нарастват. Ако преди билетът е струвал приблизително колкото един албум на същия изпълнител, днес билетът за голям концерт лесно може да достигне 80-100 евро, в пъти повече от един музикален диск (CD или DVD) на официалната му цена (Rogers, 2013 : 112).

Накратко, “новата” (пост-дигитална) културна индустрия е индустрията на концертите и фестивалите. “Нова“ тя не е по никакъв начин, доколкото живи изпълнения е имало много преди откриването на технологията за звукозапис и в такъв смисъл тя дори е по-стара от самата звукозаписна индустрия. „Нова“ я наричаме само заради нейния икономически ръст днес.

Какво я прави толкова жизнена и икономически рентабилна? На първо място, тя не разчита на продажби на материален носител и с това избягва проблема постоянно да й се налага да оказва натиск (лобизъм) за все нови и нови закони в защита на интелектуалната собственост. На второ място, тя не борави (или рядко борави) с нови изпълнители, които са рисков продукт (последните могат да бъдат „проверени“ като подгряваща група на вече утвърден изпълнител). На трето, тя може приблизително точно да определи обхвата на своята публика (по избора на място на провеждане и броя на предварително продадените билети). И накрая, при организацията на фестивали могат да се комбинират автори с високи приходи с други с не така добър пазарен дял, като с това се увеличават продажбите на билети. Разбира се, тя се допълва от мърчандайз продукти (брандирани T-шърти и аксесоари, аудио- и видео-записи от концерта или фестивала), което да увеличи приходите.

В общи линии механизмът на работа на концертната индустрия се прилага и към други типове фестивали. Същите принципи ще се опитам да проследя и към едно събитие от много по-малък мащаб – „Беглика free fest“, в което фестивалната индустрия среща зеленото движение.

Кои са зелените?

Раждането на спонтанното гражданско движение в защита на природата в България се свързва най-вече с акциите на групата „Да спасим Иракли“[1]. Безспорно, действия в тази насока е имало и преди Надежда Максимова и група приятели да се обединят около идеята да запазят плажа Иракли от застрояване. Най-активни преди 2006 г. са природозащитните НПО-та, сред които – в разказите на участниците – изпъкват имената най-вече на „За Земята“, „Зелени балкани“ и „WWF-България“. Ключови за формирането на движението се оказват почистванията на трудно достъпни планински местности, организирани от „За Земята“, първоначално в Пирин и Стара планина, а след това и в много други местности (За Земята, 2014; Недков без сведение). На тези почиствания се срещат и сближават хората, които след това ще действат съвместно. "Чистенията на ‚За земята‘ бяха като първи тиймбилдинг на зелените движения в България, малко като ‚строй се – преброй се‘, да се опознаем, да обменим информация" (Златна Михайлова, цитирана във Вълчева 2014). Макар това да не са още протестни действия, при които гражданите оказват натиск върху властта, те са първо средище на доброволци, от което по-нататък ще се формират граждански групи.

Впоследствие тази група се разраства, но продължава да бъде относително хомогенна. В акциите на зелените участват хора, които вече се познават от предишни съвместни действия. Освен това те споделят общ интерес, обща загриженост за природата, общ природосъобразен начин на живот, предпочитани места за почивка в планината, където се намират без предварителна уговорка, посещават едни и същи места в София, имат сродни вкусове и житейски траектории. Появява се една „група от хора които са млади, обичат планината, интересуват се от природозащита, от народни песни, от фестивали, от пътуване на автостоп, от море на палатка… И още тогава баща ми каза ‚А, вие сте като някаква секта. Може да си направите и партия.‘ (…) Може би 12 години по-късно това е факт вече, с партията на ‚Зелените‘.“ (Интервю със Златна Михайлова, 30 г., проведено на 28 март 2013 г.)

Партията обаче е една много малка част от зеленото движение. Много преди нея са НПО-тата с тяхното фокусирано действие срещу конкретни актове и конкретни институции, а също и гражданското движение – което е най-масово и най-популярно. По думите на респондентите, то може да се определи иронично като „някаква секта“ (в цитата по-горе), но също и като „един цял лайфстайл“ или субкултура, която постепенно изплува от ъндърграунда и се превръща в култура (интервю с Янина Танева, проведено на 2 април 2013 г.), като общност от хора, които споделят една и съща ценностна система (пак там).

То печели видимост най-вече с кампанията „Да спасим Иракли“ през лятото на 2006 г. и е активно с поредица от кампании през следващите години: за Странджа през 2007 г., за „Натура 2000“ през 2008 г., „Граждани за Рила“ и за Пирин през 2008-2009 г., против ГМО през 2010 г., срещу шистовия газ през 2011-2012 г. Това е периодът на „втората зелена вълна“ (след русенския комитет и ‚Екогласност‘), според периодизацията на Радосвета Кръстанова, когато много бързо се появяват и консолидират „граждански мрежи, често образуващи коалиции, тематични кампании и не-формални, слабо структурирани обединения, наричани ‚граждански групи‘“(Krastanova, 2013 :181).

Това е също и времето, когато кампаниите на зелените от мрачни и заплашителни стават приветливи и забавни. Промяната се дължи на една нова стратегия за комуникация на кампаниите, разработена от доброволците на „Да спасим Иракли“. По думите на Янина Танева, посланията на природозащитните организации преди това са били стряскащи, оставяли са чувство на обвинение. Въпросният НПО-подход към комуникирането на екологични послания тя шеговито резюмира по следния начин: „Те постоянно плашеха: ‚Ако вие ползвате много енергия, сте гаден потребител! Ако ядете еди-какво си … (…) О, ужас, утре светът ще свърши, ако продължаваш да си оставяш крушката включена!“ (интервю с Янина Танева, проведено на 2 април 2013 г.). В такъв случай не е учудващо, че подобно послание не може да достигне до много хора и активизмът в защита на природата си остава самотно занимание – на протестите се събират по 5, 10, 15 души. Екологията си създава публичния образ на непопулярно занимание за самотници и “лузъри”. Затова тя приема като своя лична цел да промени имиджа на природозащитните кампании, като съчетае информацията със забавление (инфотейнмънт) и да направи така, че „да стигнеш до съзнанието на хората без да предизвикваш страхове“. Предприетите дейности, като част от информационните кампании, са концерти, арт-акции, пишат се песни за Иракли, снима се клип, има снимки, подписки, боди-пейнтинг и какво ли не.

Също така, за нея е много важно да се промени имиджът на протестиращия човек. До този момент той е имал много нисък обществен статус, „някой който си хаби нервите“ с губещи каузи. „ На мен много ми се щеше, работейки върху имиджа на ‚Да спасим Иракли‘, не на кампанията дори, [да работим] върху имиджа на протестиращия човек. Да бъде на някой, който застава с друга ценностна система, представя някаква нова ценностна система и я отстоява и е щастлив с това.“ За целта трябва каузата да излезе от ъндърграунда на светло, да се спечели популярност, темата да стане мейнстрийм и да добиe имиджа на „нещо, което е cool“ (пак по нейните думи). Успехът и на Янина, и на останалите доброволци в тази насока е забележителен. Темата наистина се превръща в привлекателна и достойна за уважение. Доказателство за това е масовата подкрепа, която получава кампанията за Странджа през лятото на 2007 г., а също и масовата реакция срещу лобисткия закон за горите от лятото на 2012 г. И при двете акции формата на протест е една и съща – за не повече от два часа под формата на флашмоб се събират между хиляда и три хиляди души, които блокират Орлов мост.

Накратко, вследствие на тези комуникационни кампании зеленото движение се превръща от ъндърграунд в мейнстрийм. Нима може да има негативни последствия от това? Парадоксално, но то се изправя пред риска да загуби популярност. Защото влиза в света на мейнстрийм културата и нейните продукти, а там важи правилото „Победителят губи“. Както изтъква Бурдийо, в полето на културното производство важат правилата на икономиката, но преобърнати. И ако в икономическото поле общото правило е “loser wins”, то в културното поле би следвало да е обратното – „Победителят губи“ – печели икономически, но губи символен и културен капитал (Bourdieu, 1993 : 39). Иначе казано, в света на културното производство, когато станеш твърде голям, твърде популярен или твърде комерсиален, феновете казват за теб, че си се „продал“ (на големите разпространители или корпоративните акули). Ти вече не си независим артист и губиш популярност. Феновете спират да купуват дисковете ти и да идват на концертите ти.

Това ли се случва със зеленото движение, когато то се среща с принципите на работа на културните индустрии?

„Беглика free fest“ през годините и форум „Метаморфози“

Фестивалът стартира през 2008-ма, в разгара на един свръхактивен период на гражданското зелено движение, както показах по-горе. Първото издание на „Беглика free fest“ е от 7 до 10 август 2008 г. Основен организатор е сдружение „Байкария“, заедно с още седем неправителствени организации, работещи в сферата на природозащитата, алтернативния туризъм и неформалното образование. Мисия на фестивала е „да се демонстрира модел на поведение в хармония с природата и грижа за бъдещето на беглишкия район“ (Беглика, 2008). Партньори на проявата са РИОСВ – гр. Пазарджик и Регионално Управление на Горите – община Батак. Сред музикалните изпълнители са Уикеда и Теодосий Спасов. Те успяват да привлекат на мястото млади хора, които имат различна представа за почивка в планината, които с доброволния си труд почистват местността преди началото на фестивала и успяват да покажат един „модел за устойчиво поведение“.

Беглика Фест показа, че природоопазването е възможно, че в България има млади хора, за които активният легинг и безспирният биринг не са единствените спортове, които могат да се практикуват в планината. Светлинка в тунела има, въпреки че все още палехме огньове на непозволени места, а разделното изхвърляне на отпадъците се оказа задача, непосилно тежка.

Беглика Фест издържа теста за икономически самоиздържащ се фестивал, в който основният ресурс се оказа трудът на доброволците и желанието на младите хора да направят нещо истинско и да запазят природата чиста. (Беглика, 2008)

Билети за фестивала не се продават, входът все още е свободен. Всъщност „вход“, в смисъла на контрол на влизащите и излизащите, със или без билет, все още няма. Продават се фанелки с логото на фестивала, което е практика на концертната индустрия (мърчандайз), но е също така много разпространена и често използвана практика за събиране на средства в различни доброволчески акции.

Ил. 1: Логото на фестивала от 2008 г. Източник: http://2008.beglika.org/content/press-release.

През 2009-та фестивалът се провежда под патронажа на коалиция „За да остане природа в България“ и успява да покаже, че е възможно в една защитена местност да се съберат над 2000 души и да бъдат „жив пример за устойчиво къмпиране – палатките се опъваха само в определените за това места, а правилата за разделното събиране на боклука, палене на огън само на определените места и използването на компостните тоалетни бяха само някои от правилата, които гостите с лекота спазиха“ (Беглика, 2009). Музикалната програма е доминирана от балкански етно бийт.

Освен че показва практики на устойчив (фестивален) туризъм и самият фестивал става устойчив – само за две провеждания, той си изгражда име и популярност, които нарастват и през следващите години. Това позволява през 2011 г. вече да се продават билети за фестивала. Думите „free fest“ са заличени от логото му, но профилът на фестивала във Фейсбук запазва името Beglika free и до днес.

С годините мястото на провеждане остава същото, но обликът на фестивала постепенно се променя. Фокусът върху природозащитата остава, но списъкът с музикалните изпълнители се променя – балканските ритми се допълват с електронна музика, dub, реге-dub и dub-джаз стилове. Широко разпознаваеми имена като Уикеда и Теодосий Спасов вече не се виждат в програмата, живите изпълнения се допълват с все повече DJ сетове.

Ил. 2: Етно-музиканти на Беглика. Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.364088660310105.102265.363729140346057&type=3 (от албума „Миш-Маш Беглика:)“)

Разраства се програмата от свободни спортове и занимания за свободното време – каякинг, велосипеди, хвърчила и летящи пингвини, йога и какво ли още не, само че „Байкария“ – първоначалният организатор, специализиращ в планинско колоездене – вече не участват. Неизменно присъстват цирк „Кимбо“, различни форми на алтернативен театър, психодрама и други психични и религиозни практики. Информационните уъркшопове за устойчиво развитие, природосъобразен живот, лекциите за природните паркове и защитени зони, за климатичните промени, рециклирането, глухаря (защитения вид, чието местообиталище е местността и който е лого на фестивала), провеждани от различните НПО-та в състава на коалиция „За да остане природа в България“ през първите две години постепенно отстъпват място на практически занимания като месене на хляб, строителство с естествени материали, пермакултура, отглеждане на червеи в градска среда и т.н.

Ил. 3: Беглишки поляни 2011 г. Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.364088660310105.102265.363729140346057&type=3 (от албума „2011”).

Неразделна част от програмата са представянията на различни форми на алтернативно образование и техники на работа с деца – от дулите до домашното образование, от родителските кооперативи до Валдорфското училище.

През 2013-та – протестната година – фестивалът не се провежда. Вместо това на сайта на фестивала е публикуван обещаващ анонс за следващото издание през 2014 г. под надслов „Аз съм, защото сме ние“. В него се казва, че Беглика като фестивален дух се запазва и присъства навсякъде. „Този дух беше с нас, когато бяхме по улиците, заставайки зад важните за нас неща в противоречиво време или докато всеки се стремеше към своята малка-голяма промяна“ (Беглика, 2013). В текста на анонса се долавят отгласи от протестната енергия на лято 2013 г. и се дава заявка за една нова форма, посветена на различни криейтив техники за генериране на идеи за социална промяна.

Беглика фест се превръща в пространството, което ще провокира настоящите модели, системи, визии чрез нови формати, стимулиращи нашата групова интелигентност за социална промяна. Ще поставя под въпрос настоящето, за да търси отговори за бъдещето. Ключовата ни дума обаче продължава да е игра. Защото през играта откриваме и от хилядолетия човечеството учи чрез играта.

Посвещаваме тазгодишното издание на Беглика на света, който е спешно да се роди и замени нефункциониращите модели наоколо. Всички ние сме духът на Беглика – облак от граждански, творчески и визионерски потенциал, способен да роди нови вселени. И всеки от нас носи своите съзвездия в тази вселена.

Аз съм, защото сме ние. Беглика 2014 те чака на познатото място. (Беглика, 2013)

Тази нова форма е наречена „Форум Метаморфози“[2] и цели разработването на „нови модели, системи и организация“ за социална промяна. Каква промяна се е случила и каква промяна предстои, какво трябва да се направи – това са темите на форума, заявени и в неговия програмен документ – „Манифестът за света какъвто го искаме“, написан и иницииран от „Фабрика за идеи“ и разпространяван още от началото на юни 2014 г., заедно с рекламните материали за фестивала.

Текстът започва с думите на Арундати Рой, че един друг свят е не само възможен, а е на път да се роди, и продължава в стилистиката, използвана от международните анти-системни движения от 2011 г.: цитирана е глобалната криза от 2007 г.; „постоянно нарастващата печалба на всяка цена“ и постоянно нарастващото неравенство; „отказаният достъп до качествени услуги като здравеопазване и образование“ и лишените от възможности млади хора; „никой няма да има ‚авторското право‘ върху иновациите на бъдещето“, с които ще се оформят новите социални модели; думата „овластявам“ и изграждането на обществата отдолу-нагоре т.н.

Включени са, разбира се, и скрити препратки към протестната реторика на 2013-та – „пред очите ни се създава и уверено протяга пипалата си много по-грозно и страшно общество“,

общество, в което ресурсите продължават да се концентрират у все по-малък брой хора, а властта – медийна, икономическа, политическа – да e все по-далеч от проблемите на множеството. Общество, което се върти в една безценностна и куха система, кръвоснабдявана от корупция, експлоатация, насилие и устремила се към екологично самоубийство. (Беглика, 2014а)

„Беглика 2014“ като фестивал на съпротивата

Накратко, в изданието от 2014 г., като резултат от тенденциите от предишните издания, а и вследствие на протестната 2013-та, основен фокус за обсъждане са идеите за социална промяна. Изданието от 2014-та, поне според програмните документи на „Форум Метаморфози“, го превръща във фестивал на съпротивата. Но вместо да спечели популярност, по този начин фестивалът си навлича остри критики.

Ил. 4: Александър Евтимов – Шаманчето („музикант, терапевт, агент на промяната“) в интерактивна лекция по време на „Форум Метаморфози“ 2014 г. Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.364088660310105.102265.363729140346057&type=3 (от албума „Беглика фест (21 - 24 август 2014)“).

Позволих си да посветя толкова много място на “Манифеста“ на форума, защото тъкмо той се оказа повод за една двустранна критическа атака към фестивала в изданието му от 2014 г. В статия, публикувана от потребителя vassilev в регионалното онлайн издание ОВарна, се казва, че инициатива, която се представя за „социален проект“ и с революционното си звучене успява да заплени хиляди хора, всъщност се оказва един много комерсиален и печеливш проект (Измамата Беглика, 2014). Въпреки заявените в манифеста ценности, обявили се срещу задоволяването единствено и само на материални потребности, достъпът до въпросната идеология си има своето материално измерение – билетът за вход. Така социалният проект се оказва само рекламен трик, с който се реализират огромни печалби. В статията дори се правят приблизителни изчисления на приходите на организаторите на база брой участници и цена на билета.

Впрочем това не е първото обвинение към фестивала за неговия комерсиален характер. Много от участниците в зеленото движение споделят, че след 2011 г. (когато се въвеждат билетите за вход) фестивалът вече не е същият. Много спират да ходят на Беглика след това. Подобни критики можем да видим също в коментарите под една медийна публикация от 2011 г., посветена на неговия финансов модел: „Беглика загубиха много от уважението ми, с ред подвеждания и лъжи още след първата година“; „Миналата година един приятел даде съвършено определение за феста: платен пикник за маргинали :).“; „Беглика фест сам по себе си е едно печалбарско мероприятие“ (Радославова, 2011).

Категорично не мога да се съглася, че идеологическото послание на фестивала – природозащитата и търсенето на социална промяна – са само рекламен трик, както се твърди в статията на vassilev. Но има нещо смущаващо в ръста на цените на билетите. През 2011 г. билетът за фестивала струва 43 лв. при предварителна продажба и 48 лв., ако е закупен на място. В последната фестивална вечер вратите са отворени за всички, които искат да се присъединят безплатно (ако успеят да стигнат). През следващата 2012 г. – цената на билета при предварителна продажба е приблизително същата (45 лв.), но на място струва 60 лв. При последното издание на фестивала билетът за четирите фестивални вечери закупен на място вече струваше 95 лв. (при предварителна продажба, в зависимост от условията, цената варираше от 45 до 75 лв.) Наета е охранителна фирма, която следи за посетители, „идващи от гората“ без отличителните фестивални лентички на ръката (публика без билет). Както имах възможността лично да се убедя.

За сравнение, при провеждането му в София през 2010 г., билетът за фестивала Sonisphere (организиран от един от големите три в музикалната индустрия – Sony), с участието на мега рок звезди като Metallica, Rammstein, Slayer, Manowar, Megadeth, Alice in Chains и др. струва 129 лв. за две фестивални вечери. През 2014 г. 90 лв. е цената на билета за Sofia Rocks (за една вечер, изпълнителите са Offspring, 30 Seconds to Mars и др.). На „Беглика 2014“ сред музикалните изпълнители има само един чуждестранен гост – Brian Smith and friends (USA, GR). Безспорно, Беглика е камерен фестивал посветен на една общност или ограничена група от хора, които споделят общи ценности. Освен това броят на продадените билети се лимитира заради капацитета на мястото. „Беглика фест“ никога няма да се превърне в мега-събитие като горните два фестивала. Но защо тогава цените на билетите се приближават до цените на билетите за мега-събития?

Отговорът, според мен, е че той следва логиката на развитие на културната индустрия – за да просъществува, той трябва да се разраства. Той вече продължава четири дни, на три сцени, привлича цели семейства, на посетителите се предлага целодневна програма от забавления в допълнение към музикалните вечери. И цените на билетите растат. Той предлага културен продукт, а в сферата на културното производство важат правилата на непрестанния растеж.

Какво да правим тогава с идеологическия му компонент, който сплотява общността на посетителите? Беглика се представя като фестивала, където „по-малкото е повече“ – там се събират онези, които търсят устойчиво развитие и отказ от материалното; които са склонни да се занимават повече с лично артистично и психично усъвършенстване; търсят чиста храна и се организират в хранителни кооперативи, за да заобиколят законите на свободния пазар; интересуват се от алтернативни валути, солидарна икономика и „дерастеж“? Тук цитирам само част от темите, обсъждани на „Форум Метаморфози“. Възможно ли е да превърнем идеите за социална промяна в стока на културната индустрия и да ги продаваме срещу билет за вход?

Това ли е основният замисъл на „Форум Метаморфози“ – да бъде една от атракциите на Беглика, редом с музикалните изпълнители, цирка и алтернативния театър? Да продава модели за алтернативно образование, както билети за концерт? Да предлага дебати за социална промяна и солидарна икономика, както се продаваха книги или бира във фестивалния кампус? Ако такова е внушението на критиците на Беглика фест, смятам че то е прекалено опростено и принизяващо фестивала.

Възможна е и друга интерпретация. Както при кампанията „Да спасим Иракли“, и тук може да става дума за една комуникационна стратегия, която цели да популяризира каузата, да я извади на светло и от ъндърграунд да я превърне в мейнстрийм. Така идеите за социална промяна и за алтернативна икономика могат да се възползват от публиката на фестивала, за да станат близки на повече хора, а не само на протестиращите, или дори само на малка част от тях. Оправдано ли е да се използват ПР-стратегии, за да се превърне една социална кауза от ъндърграунд в мейнстрийм?

Това не се приема добре и ъндърграундът отвръща на удара. В статията „Беглика, НПО-та и менте-активизъм“ Вал Тодоров и Петър Пиперков – активисти на движението за пряка демокрация – настояват, че препратката към Арундати Рой е некоректно употребена, че заявките за „демокрация на участието“ и за активно участие на публиката не са оправдани, а Форум „Метаморфози“ се е превърнал в „дирижиран спектакъл, разиграван ежедневно“ (Тодоров и Пиперков, 2014). Те говорят от позицията на „автентичните български активисти, действително базирани на принципите на пряката демокрация и солидарната икономика“ и заклеймяват „НПО-изацията на съпротивата“.

Отговор получават не от „Фабрика за идеи“ – основен прицел на атаките им, а от Георги Мавров, дългогодишен организатор на фестивала, който отговаря за музикалната програма. Той коментира значението на частицата „free” първоначално в заглавието на фестивала, а впоследствие само на фейсбук профила му. Играта е за двата смисъла на английската дума – ако за критиците на фестивала тя се приема като „безплатен“, то за мениджъра му тя значи само „свободен“.

Свободата на избора като обществено послание бе зададено с възникването на фестивала, a присъствието на думата “free” никога не е имало за цел друго освен да подчертае понятията за себеизразяване, себеразвитие и достойнство.

Намирам разпространяващата се напоследък информация в някои медии за фестивала за обичайното „хвърляне на прах в очите на хората“. Подобно генериране на негативизъм, недоверие и страх е сред основните комуникационни модели за предизборна манипулация и се наблюдава около много други чисти форми на гражданска активност в момента. (Мавров 2014)

Иначе казано, той приема горните атаки не като идеологически съдържателни, а като черен ПР. И настоява на ценностите на общността, които споделя беглишкото племе, на връзката на човека с природата, съ-творяването („ко-криейта“), на изцяло „хоризонталната“ структура на управление, на „водещия принцип на работа, базиран на доверие и приятелство“.

Без да се опитвам да вземам страна в полемика, в която и двете страни еднакво манипулативно използват идеологически свръхнатоварени фрази като „чисти форми на гражданска активност“, или пък „автентични български активисти“ и „хоризонтални структури“, продължавам да се питам какви са пътищата за социална промяна и как можем да ги популяризираме? Ако искаме да стигнем до повече хора, да поемем ли риска да станем мейнстрийм? Или да си останем в ъндърграунда, но идеологически чисти? Да продължаваме ли да се занимаваме с активизъм само в свободното си време, или да „се продадем“ на НПО-тата? Да пишем проекти и да се издържаме от тях, като постепенно забравяме, че сме се захванали да променяме света, а не да успяваме в него?

Мисля, че и двете интерпретации на форум „Метаморфози“ са твърде крайни – едната е принизяваща (форумът е само напудрената ПР-версия на съпротивата, която продава), а другата твърде оправдателна (малко ПР е оправдан, ако ще направи каузата по-популярна). И все пак има сериозно противоречие между начина на организация и финансовия модел на фестивала и заявената в манифеста идеология. Как да се примирят тези две крайности – дали Беглика може да си остане само музикален фестивал, изпразнен от идеология; или, запазвайки идеологията си, да търси други (солидарни) икономически модели, както изглежда е било в началото? Съчетаването на двете – на културната индустрия с моделите за социална промяна – при такова разрастване на фестивала, вече изглежда невъзможно.

И така, какво се случва със зеленото движение при срещата му с културната индустрия? Успява ли то да спечели повече популярност? Като че ли не. По-скоро напротив – Беглика губи част от почитателите си вследствие на все по-голямото си разрастване и комерсиализиране. Получава се точно този парадоксален ефект на успеха в полето на културното производство – победителят губи. Колкото по-голям ставаш, толкова повече губиш популярност.

Но краят все пак е щастлив. За радост, не всички зелени са на Беглика и не всички са твърде големи. За щастие, зелените нямат потенциала да се превърнат в големите рок-звезди на музикалния пазар. Зелената кауза се развива и извън огражденията на Беглика фест и за нея никога няма да има билетче за вход. Губещият победител в случая не е зеленото движение, а културната индустрия – организаторите на фестивала.

Билетите за „Беглика 2015 – твори, играй, бъди“ (Беглика, 2015) вече са в продажба в мрежата на TicketLogic.bg, в рубриката еко фестивали. Очакват те „множество философски движения и каузи, както и творчески и спортни дейности, включително улични артисти и цирково изкуство, йога и медитация, психодрама и плейбек театър, акробатичен театър, разходки по въжена градина, както и слаклайн, конна езда, каякинг, айлякинг и много др.“ …

Ил. 5: Айлякинг на Беглика. Източник: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.693150684070566.1073741825.363729140346057&type=3 (от албума „Беглика фест - аз съм, защото сме ние!”).

 

Сайтове и блогове на фестивала

Беглика. 2008. Беглика фест – волни сред природата (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2009. Беглика фест 2009 – масовият купон може да е устойчив (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2010. Беглика – Свободата на ментално ниво! (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2011. Беглика фест – По-близо до природата! (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2012а. Беглика Фест – Форум Бъдеще! (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2012б. Поляна в предфестивални вибрации (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2013. Беглика фест 2014 - аз съм, защото сме ние (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2014а. Съ-твори Беглика (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2014б. Говори Беглика (последно посетен на 20.01.2015 г.).

Беглика. 2015. Беглика Фест – Beglika 2015 (последно посетен на 20.01.2015 г.).

 

Библиография

Вълчева, Тамара. 2014. „Боклукът в раницата. Как 16-та поредна година над 100 доброволци почистват трудно достъпни планински места“, в-к Капитал, 8 август 2014 г. (последно посетен 10.01.2015 г.)

За Земята. 2014. Боклукът – в раницата. Почистване на защитени територии. Хронология на почистванията: години, дестинации, тонажи и участници (последно посетен на 10.01.2015 г.)

Измамата Беглика. 2014. „Измамата ‚Беглика Фест‘– социален проект, реализиращ огромна печалба“, 24 август 2014 г., В: ОВарна (последно посетен на 21.01.2015 г.)

Мавров, Георги. 2014. „Кратка ретроспекция на Ко-Криейта“, 6 септември 2014г., В: Говори Беглика (последно посетен на 20.01.2015 г.)

Марчева, Илияна. 2012. „Анатомия на един граждански протест в България в края на социализма: Случаят ‚Русе‘“, В: Пачкова, Петя (съст) Гражданският протест: минало, настояще, бъдеще. Благоевград:Университетско издателство „Неофит Рилски“, стр. 110-121.

Недков, Тодор (без сведение) Изчистихме Пирин, кучета!, без сведение за издател и година (последно посетен на 10.01.2015 г.).

Радославова, Силвия. 2011. „Има ги, защото ги има“, 12 август 2011 г., В: Капитал, (последно посетен на 21.01.2015 г.).

Тодоров, Вал и Петър Пиперков. 2014. „Беглика, НПО-та и менте-активизъм: когато новите карнавални маски паднаха“, 28 август 2014 г., В: Живот след капитализма, (последно посетен на 21.01.2015 г.).

Хоркхаймер, Макс и Теодор Адорно. 1999. „Културната индустрия. Просвещението като масова измама“, В: Диалектика на Просвещението. София: Гал-Ико, стр. 151-207.

Bourdieu, Pierre. 1993. The Field of Cultural Production. Cambridge (UK): Polity.

Crane, Diana. 1992. The Production of Culture: Media and the Urban Arts. Thousand Oaks, CA: SAGE Publications.

Hesmodhalph, David. 2005 [2002]. The Cultural Industries. London: SAGE Publications.

Krastanova, Radosveta. 2013. «Nouveaux mouvements citoyens et nouvelles politique : le mouvement environnemental en Bulgarie entre la contestation du status quo et la redéfinition du bien commun», DIVINATIO, no.37 (Spring-Summer 2013), pp. 177-193.

Rogers, Jim. 2013. The Death and Life of the Music Industry in the Digital Age. London: Bloomsbury.

UNESCO. 1982. Cultural Industries: A Challenge for the Future of Culture. Paris: United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization (последно посетен на 10.01.2015 г.).

 

---