Резюме: Базирана на идеята на А. Асман за културната памет като канон и архив, статията разглежда важен опит на комунистическия режим да инструментализира туризма за целите на идеологическото възпитание – движението “100 национални туристически обекта”. Стоте обекта са разгледани като туристически канон, чието развитие и промени през периода на социализма и постсоциализма е обект на анализ. Докато тенденцията към “национализация” на канона започва още през последното десетилетие на социализма и продължава при последвалата ревизия на стоте обекта в началото на 2000-те години, през последните няколко години се заражда друга важна тенденция: появата на местните общности като ключов агент в полето на наследството. Това наблюдение води до хипотезата, че производството на място за туристическа консумация е придобило не по-малко значение (а в някои случаи може би по-голямо) от “производството на нация”.

 

HERITAGE, TOURISM, EDUCATION: THE 100 NATIONAL TOURIST SITES AND THEIR METAMORPHOSES

Daniela Koleva

Abstract: Drawing on A. Assmann’s idea of cultural memory as canon and archive, the article focuses on a major attempt of the communist regime to instrumentalize tourism for ideological education – the 100 tourist sites movement. The 100 sites are seen as a heritage canon, and its changes during the socialist and postsocialist period are analysed. While there was a tendency towards the ‘nationalization’ of the canon already during the last decade of socialism, which continued with the postsocialist revision of the 100 sites in the early 2000s, the last few years have seen the start of another important change: the appearance of local communities as a key actor in the heritage field. This leads to the hypothesis that the production of place for tourist consumption has become as important as (in some cases maybe even more important than) the ‘production of nation’.

 

Преди години купих на сина си книжка със 100-те национални туристически обекта – почти същата като онази, която имах в детството си. И обектите бяха почти същите (Ил. 1). Синът ми, както аз някога, се ентусиазира и за година-две събра трийсетина печата (на мен ми трябваше повече време). И той като мен после изгуби интерес, но доста по-бързо. Не за акселерацията на поколенията обаче ще става дума тук, а за нещо по-стабилно, на пръв поглед поне – за културното наследство и своеобразния негов “канон”, създаван чрез движението “100 национални туристически обекта”.

Ил. 1: Книжка на участник в движението “100 национални туристически обекта” с печати. Архив на авторката.

Туризъм и възпитание

Да започнем от туризма – доброволна пространствена мобилност в свободното време без икономическа изгода и отношенията, породени от тази мобилност. Туризмът представя света като своеобразен музей. Разглеждайки този музей, туристите не толкова научават нови неща, колкото потвърждават това, което вече знаят – или смятат, че знаят – за света и за себе си. И тъй като по-скоро потвърждават, отколкото научават, туризмът понякога се разглежда като съвременен “ритуал” за изграждане и поддържане на колективна идентичност. Наистина между двете явления има структурни сходства: както ритуалите, така и туризмът е извън всекидневието, своеобразна “лиминална” фаза между напускането на дома и връщането в него; както при ритуалите, и тук е налице смяна на социалните роли – работещите сега са почиващи, обслужващите са обслужвани, наблюдаваните наблюдават. С термина на Виктор Търнър туристическото пътуване може да се определи като “антиструктура” на всекидневния живот (Търнър, 1999). Въпреки че е доброволно обаче, такова пътуване трябва в известен смисъл да е и морално оправдано. И тъй като се разполага извън сферата на всекидневното/профанното, неговата цел е квазисакрална. Специалистите разграничават множество видове туризъм според целите и мотивите на туристите: рекреационен, здравен, културен, религиозен (поклоннически); хазартен, алкохолен, секс туризъм; селски, алтернативен, образователен. Тъкмо за последния ще стане дума по-нататък, предвид неговата важност за моделирането на “новия човек” в социалистическа България.

Мястото на туризма в социалистическия начин на живот се определя не само (дори не предимно) от разместването, припокриването и сливането на труда и свободното време в живота на модерните хора. Затова, докато западните изследвания на туризма, от сравнително ранните (MacCannell, 1973) до известната работа на Ъри върху туристическия поглед (Urry, 2002), тръгват от свободното време и свободните средства, от удоволствието и потреблението, разбирането на туризма в контекста на държавния социализъм и при все по-явното приплъзване на режима към националната идеология има други изходни позиции и друга телеология, свързана по-скоро с възпитанието на социалистическите граждани. Вместо интереса към културната другост (различни места и хора), тук фокусът на вниманието и оценностяването е върху националното минало – тенденция, чиито корени вероятно могат да се търсят в интелектуалното наследство на Хердер и романтическия национализъм, намерил благодатна почва на Балканите. Разположен в тази парадигма, туризмът в социалистическа България привилегирова местата на памет пред местата на другост.

Изследователският интерес към “соц”-туризма се сблъсква не с предизвикателства, поставени от теоретизирането на удоволствието и забавлението като вид индустрия, а с напрежения между изначалното приоритизиране на производството и легитимирането на потреблението и свободното време. Тези напрежения се снемат в усилията на режима за моделиране и възпитание на “новия социалистически човек”. Комунистическите режими се ръководят от два главни принципа в това отношение. Първият е този на социалното инженерство, т.е. убеждението, че не само материалната среда, но и самите хора и техният живот могат и трябва да бъдат обект на въздействие, за да постигнат все по-близко съответствие с идеала. Оттук следва и вторият, а именно че свободното от труд време трябва да бъде подчинено на усилието към усъвършенстване. Свободното време на трудещите се трябва да бъде не празно и безцелно, а осмислено и обогатяващо; не просто отдих, а културен такъв[1]. Стремежът към организация и контрол се съчетава с този към смисъл и полезност, за да не остане (по възможност) нерегламентирано, “безнадзорно” свободно време, употребявано по неполезен и неодобрен начин. Антроположката Катрин Върдъри определя постепенната експроприация на времето на индивидите, т.е. отклоняването му от техните частни цели и поставянето му под надзора на институциите, като “етатизация” на времето (Verdery, 1996: 39-57). Тя се осъществява не само през работно време, но и посредством ритуали и други организирани дейности, изискващи физическото присъствие на маси от хора на определени места (най-широко обсъждани от които са съвсем неритуалните опашки пред магазините).

Докато “ритуалното чакане” – за дефилиране пред трибуните на манифестации, приветстване на гости от чужбина, местни величия и пр. – подчертава социалните дистанции между чакащите и чаканите, (квази)ритуалното посещение на предварително определени туристически обекти, особено по време на организирани екскурзии, потвърждава легитимационния разказ на режима. Наред с времевите маркери в комеморативния календар, пространственото маркиране на територията създава едно митологично повествование, което натурализира своите собствени идеологически предпоставки. Десислава Лилова показва как през ХIХ век подобна символна география не само включва във въображаемата карта на българската родина градове, които в действителност се намирали в пределите на Османската империя, но ги модернизира и европеизира, тъй като “те нямат друг избор освен да се променят” (Лилова, 2003: 180). Да видим сега дали е имало и какви са били символните и практически избори през втората половина на ХХ век.

“Опознай социалистическата родина”

Както е известно, традицията на организирания туризъм у нас води началото си от края на ХIХ век и се свързва с името на писателя и общественик Алеко Константинов (1863–1897), който на 27 август 1895 г. организира поход до Черни връх за учредяване на туристически клуб. В похода участват около 300 души, любители на природата предимно от градски среди и с градски професии[2]. Лозунгът на движението, чието начало е поставено тогава, е “Опознай родината, за да я обикнеш”. Това явление може да се разглежда като друг аспект от нормативната утопия на модерността, която Д. Лилова открива в географските текстове от ХIХ век: градската среда на обитаване и труд, както и свободното време като присъща на модерността ценностна категория прави възможни представите за “природата” като обект на съзерцание, възхищение, опознаване и обгрижване (през свободното време), а не като терен на трудовата дейност или набор от дадености, с които хората да се справят във всекидневието си (климатични условия, препятствия при пътуване и пр.). Неслучайно поканата за събитието разчита на отклик от “всички тия, които са умрели да се ползуват най-добре от свободното си време и са търсили душевен покой и чисто наслаждение в дивата прелест и пораждающето величие на нашата чудна природа” (Константинов, 1974: 253). Целта е да “възбуждат и поддържат взаимна любов към обиколки на живописните местности из България; [да] се запознават със страната; [да] се правят описания на разходките и местностите; ... да препоръчва на правителството някои мерки за улеснение на пътуванията и предупреждение на заблудяванията из непроходими и непристъпни места.” (Константинов, 1974: 254-255). Първите туристически клубове изглежда са движени именно от подобен съзерцателен интерес към природата. Те разчитат на доброволен труд и дарителство и се занимават с изграждане на хижи и заслони, трасиране и маркиране на маршрути.

Традицията на туристическото движение е прекъсната след 1944 г., когато туристическите дружества се вливат във физкултурните, за да бъде възстановена “със социалистическо съдържание” в края на 50-те години. На Първия национален туристически събор в местността Юндола през 1958 г. Тодор Живков, тогава Първи секретар на ЦК на БКП, казва в своята реч:

Да организира истински поход за опознаване на Родината, на нейните красоти, исторически места, паметници и забележителности, новите социалистически строежи, което ще даде възможност на хилядите туристи не само да се наслаждават на прелестите на природата, но и да се запознаят с героичното минало на народа, с плодовете на самоотвержения труд на тружениците на социализма у нас – ето важната благородна задача на Българския туристически съюз. (БТС, 1959: 41)

Не е трудно да се забележи, че приоритетите на туристическото движение са разместени в сравнение с неговия предишен етап. Първият партиен ръководител отчетливо привижда в героичното минало и социалистическите строежи по-голям потенциал за възпитаване на любов към родината, отколкото в прелестите на природата. Отделно от това, и тази задача налага пределна мобилизация на усилията, “истински поход”. Прозренията на вожда незабавно се превръщат в програма на БТС. В неговия устав целите на туристическия съюз са определени така:

• - да възпитава своите членове в дух на социалистически патриотизъм, на любов и преданост към Родината чрез нейното опознаване и чрез изучаване на героичното й минало, борбата на Партията и народа и социалистическото строителство;

• - да работи за укрепване здравето на трудещите се и на младежта чрез възпитаване у тях на навици за активна почивка сред природата;

• - да съдейства за подготовката на трудещите се и младежта за високопроизводителен труд и отбрана на социалистическата ни Родина;

• - да се бори за разцвета на животворната българо-съветска дружба и дружбата с братските социалистически страни, да работи за укрепването на мира и сътрудничеството между народите и да разширява връзките си с туристите и алпинистите от всички страни;

• - да поддържа международни връзки със сродни организации в чужбина, да организира взаимен туристически и алпийски обмен. (Чл. 2 от Устав на БТС, 1962)

Така, обект на вниманието и обгрижващата дейност на туристическия съюз вече не е природата, а трудещите се и младежта. Съзерцанието и възхищението са отстъпили пред патриотичното възпитание, подготовката за труд и отбрана, укрепването на здравето, мира, дружбата със СССР и братските социалистически страни. Плътно придържайки се към тази линия, Вторият конгрес на БТС (1961) апелира “за насищане с богато патриотично и научно-познавателно съдържание дейността на съюза, за най-тясно свързване на туристическите прояви с решаването на конкретни стопански задачи”[3]. Този призив се претворява на дело в движението “Опознай социалистическата родина”, чието начало е поставено през 1966 г. С характерната за онзи период контролирана спонтанност това се случва отново на Черни връх. Алековият лозунг е ревизиран в съответствие с привнесеното социалистическо съдържание – от опознаването на родината като природа и пейзаж към опознаване на историята като реализация на комунистическия проект; от места на “душевен покой и чисто наслаждение” към места, натоварени с “институционална сакралност”, “където паметта работи” (Нора, 2004: 23, 27).

Наследство и туризъм

В известна своя статия (Аssmann, 2008) немската културоложка Алайда Асман разглежда два модуса на културната памет: ‘канон’ и ‘архив’. Канонът се отнася към активната памет, която селектира, подбира, ранжира, за разлика от архива, който само акумулира и е институция на пасивната памет. Канонът е това, което остава от миналото в настоящето, той е подобен на музейната експозиция, която съдържа най-важното и най-ценното от миналото. Архивът е като хранилището на музея, където миналото е съхранено, но без отношение към настоящето. Канонът носи послание и задава образци, архивът не. Канонът е работещата памет, архивът – справочната. Канонът изключва, като оценностява малко на брой избрани образци; архивът се стреми към включване, ръководен от усилието да съхрани възможно повече неща.

Тезата ми е, че движението “Опознай социалистическата родина” създава канон на българското наследство именно по описания от Асман начин, като селектира, оценностява и (пре)експонира някои аспекти от миналото за сметка на други. От какво зависи този подбор и как се променя той? Канонът е резултат от определен избор, продиктуван от политическа програма, която задава критериите за оценностяване на наследството (кое е ценно, за кого и защо). Свързан е с комеморативния календар и неговите инструменти (ритуали, церемонии, митологии). Те, по думите на Ернест Ренан, представят “нацията като наследство и нацията като проект” – в случая комунистически проект.

Туристическото движение трябва да мобилизира масите, особено младежките, за нещо ново – това, което френската изследователка Ан-Мари Тиес (Thiesse, 1999) нарича “идентичностно потребление” (consommation identitaire). Така потреблението се оказва легитимно и желателно, а свободното време се изпълва със смисъл. За да осъществи патриотично-възпитателната си задача, движението обаче трябва да направи така, щото туристите да посещават не каквото им хрумне, а да се движат по своеобразен check-list – списък, гарантиращ формирането на идентичността им като граждани на социалистическата родина. Именно такъв е списъкът на 100-те национални туристически обекта. Ръководно начало за неговото съставяне в средата на 60-те години са “формулираните от др. Т. Живков три непресъхващи извора на родолюбие – героичното минало на българския народ с хилядолетната му култура и вековна борба против поробителите за националното самосъхранение и освобождение, славната борба на работническата класа и целия трудов народ против капитализма и фашизма, социалистическото настояще”[4]. Малко над 1/3 от обектите в списъка са музеи (исторически, етнографски, археологически) и галерии. Обектите на социалистическото строителство (Ил. 2) и свързаните с партизанската борба и историята на БКП (вкл. паметници, музеи на комунистически дейци и местности, свързани с тях) са по 16-17 и заедно с курортите (строго погледнато, също социалистическо строителство) представляват също около 1/3 от всички обекти. Природните забележителности са 23, а от религиозните, освен Бачковския и Преображенския манастир, под един и същи номер са посочени Митрополитската църква и джамията в Самоков. За най-ревностните участници са предвидени награди – бронзова, сребърна и златна значка съответно за посетени 25, 50 и 100 обекта. Носителите на златна значка всяка година участват в томбола, с която се разпределят пет безплатни екскурзии в чужбина. Предвидени са и награди за деятели и организации на БТС, излъчили най-много “значкисти”. Както изглежда, движението се ползва със значителна популярност: IV конгрес на БТС отчита около 300 хиляди участника, 1333 от които – носители на златна значка.

Ил. 2: Металургичен комбинат Кремиковци, обект № 73, през 80-те години изключен от списъка. Източник: Кремиковци 14 март 1960 – 5 ноември 1967 г. Албум. София: Фотоиздат, 1967. С благодарност към Биляна Раева за предоставеното копие.

Списъкът на 100-те обекта, като “канон” за комунистическо-патриотичното възпитание на младежта, подбира и задава определени образци. Той отразява визията на своите създатели за най-важните репери на българската памет и идентичност, които би следвало да въздействат върху подрастващите и младежта, за да формират у тях качествата на “новия социалистически човек”. Стоте обекта са определени като “истинска школа за родолюбие”, за “изграждане на пламенни патриоти-интернационалисти, горещо обичащи своята социалистическа родина, беззаветно предани на БКП, непоколебимо верни на великия СССР”[5].

Между създаването на списъка през 60-те години и края на 80-те, непосредствено преди прекъсването на движението, в него настъпват значителни промени. Заменени са около 1/3 от обектите. Голяма част от новите са новопостроени, като НДК, монументът “Знаме на мира” (Ил. 3), галерията за чуждестранно изкуство “Людмила Живкова”, курортният комплекс Албена, Пантеонът на възрожденците в Русе и този на Г. С. Раковски в Котел. Има и такива, които са реставрирани и социализирани през този период, като църквата Света София и др. Най-значителни и изненадващи промени настъпват в обектите, свързани с третия непресъхващ извор на патриотизъм – социалистическото строителство. Вместо да се добавят нови постижения, от списъка са извадени десетина промишлени предприятия, сред които знаковите за ранната индустриализация МОК “Медет” в Панагюрище, ДМЗ “Ленин” в Перник, Варненската корабостроителница, както и гигантът “Кремиковци” – гордостта на тежката индустрия на зрелия социализъм. За тяхното елиминиране вероятно има сериозни причини: както се съобщава в Отчетния доклад на IV конгрес на БТС, в някои от тези предприятия “формализмът става абсолютен, защото туристите въобще не се допускат в обектите и книжките им се заверяват от портиерите на заводите”[6]. Докладът предлага незабавни мерки, но вместо изискване за по-отговорно отношение от стопаните на включените в списъка обекти, промените са в самия списък. Иначе казано, променен е негласно самият “канон” и неговите критерии. В сравнение с края на 60-те години (вж. Райчев и др., 1968) делът на стопанските обекти през 80-те значително намалява – от 16, сред които 14 индустриални и две ТКЗС-та, на осем[7]. Това налага хипотезата, че възпитателният потенциал на този тип обекти е бил преоценен. Или може би, че присъствието на туристи в промишлените предприятия пречи на производството или по някакъв начин е нежелателно. През същия период намалява и броят на природните обекти (но “прелестите на природата” са получили по-нисък приоритет още години по-рано в речта на Т. Живков). Джамии, съвсем очаквано, няма. За сметка на това се увеличава делът на обектите, специално предназначени за идентичностно потребление: музеи и мемориали. Географията на обектите също търпи значителни промени –разположените в София нарастват от шест (№ 68-73) на 15 (№ 61-75). Това донякъде се дължи на своеобразно прецизиране и “оптимизация”: докато през 1968 г. под един номер понякога са записани по два обекта (напр. Археологическият и Етнографският музей; къщите-музеи на Д. Благоев и Г. Димитров), през 1987 г. подобни дублирания няма. Туристите следва да посетят точно посочени 12 музея, НДК, монумента “Знаме на мира” и Черни връх. Така късносоциалистическият канон на националното наследство се променя към по-тясна специализация и по-строго прокарване на своята възпитателна функция. Образците и посланията донякъде също се променят. Докато постиженията на социалистическата индустриализация дискретно преминават на втори план, а партизанските обекти са в застой, “националните” се увеличават като брой и стават по-видими, вероятно не без връзка с честванията през 1981 г. на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

Ил. 3: Монумент “Знаме на мира”, впоследствие известен като “Камбаните”. Създаден през 1979 г. в рамките на първата детска асамблея “Единство, творчество, красота” по инициатива на Людмила Живкова. Включен в списъка през 80-те години под № 70. Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Камбаните

Посткомунистически канон

Движението “Опознай социалистическата Родина” прекъсва след 1989 г., за да бъде възстановено през 2003 г. под ново название “Опознай България – 100 национални туристически обекта” (Ил. 4). Насочено е преди всичко към младежите и учащите и целта му е да запознава участниците с “най-значимите природни, културни и исторически забележителности на България”, за да ги възпитава “в дух на патриотизъм и родолюбие и да допринася за духовното развитие на нацията”[8]. Организатор е Българският туристически съюз, а в Организационния комитет влизат още представители на Министерството на културата, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, Министерството на образованието и науката, Държавната агенция за младежта и спорта, Министерството на околната среда и водите, Св. Синод на Българската православна църква, Българския червен кръст, Съюза на българските автомобилисти, БНР и БНТ. Председател на комитета е министърът на културата.

Ил. 4: Книжка на участник в движението “100 национални туристически обекта” от началото на 2000-те години. Архив на авторката.

Как изглежда посткомунистическият национален канон на наследството? Ревизията на стоте обекта преди всичко изключва онези от тях, които са свързани с комунистическия исторически разказ и с постиженията на социализма. Техният дял е под 1/3. Така в количествено отношение ревизията е по-малка в сравнение с тази от 80-те години, но е по-радикална, доколкото е резултат от променени критерии за селекция и оценностяване. В действителност някои от “изключените” музеи отново са в списъка, но трансформирани и преозначени. Например бившият музей на Г. Димитров (без родната му къща) сега е Национален политехнически музей (№ 68а), а бившият Музей на бригадирското движение – Исторически музей на Димитровград (Ил. 5), обогатен с етнографски отдел, но без особена ревизия на музейния разказ. Освен изключването на комунистическото наследство, друг ясно видим и до голяма степен очакван аспект на промяната е многократното нарастване на броя на религиозните обекти – от 4 на 22, почти всички християнски (сред тях 10 манастира). Като нова категория – индустриално наследство – могат да се определят музеите на минното дело (Перник) и на текстилната индустрия (Сливен). Всички останали категории са запазени, както и повечето обекти в тях. Промяната по-нататък се състои главно във вписването на нови. Въпреки че номерата остават 100, обектите са значително повече, тъй като често под един и същи номер са записани няколко обекта в едно и също населено място, напр. пет в Банско, четири в Исперих, три в Мелник. Така, докато през 2006 г. реалният брой на “100-те обекта” е 146, в момента (март 2015 г.) те са вече 209.

Ил. 5: Исторически музей, Димитровград, обект № 73, бивш Музей на бригадирското движение. Източник: http://100nto.org/objects-po-oblasti/haskovska-oblast/n73-gr-dimitrovgrad-istoricheski-muzei.html

Тип обекти	Брой 1968	% 1968	Брой 1987	Брой 2015	% 2015
Музеи и галерии (без тези на комунистически дейци)	39	34,5	39	103	49
Паметници и мемориали (без комунистическите)	4	3,5	8	15	7
Археологически обекти и резервати	3	2,5	4	23	11
Архитектурни обекти и резервати	5	4,5	3	12	6
Религиозни обекти	4	3,5	4	22	10
Природни обекти (вкл. обсерватории, зоопарк)	23	20	13	33	16
Курорти	3	2,5	4	-	-
Стопански обекти	16	14	8	-	-
Комунистическо наследство (история на БКП и партизанското движение)	17	15	17	-	-
Индустриално наследство	-		-	2	1
Общо	114	100	100	209	100

Данните за 1968 г. са от Райчев и др. 1968; за 1987 г. от Янакиев, Кисьов, Райчев, Костова 1987; за 2015 г. – от сайта на движението (последно посетен на 27 март 2015 г.)

Разгледаме ли по-внимателно новия туристически канон, откриваме неговите принципи, които всъщност не се отличават с особена новост. Наблюденията на Силвия Станчева върху постсоциалистическите музеи (Станчева 2013) в голяма степен са валидни и за посткомунистическия канон на наследството. Той гради разказ за хомогенна нация, игнорирайки наличието на различни етнически и религиозни групи. В него почти не намират място обекти, свързани с културата, идентичността и наследството на малцинствените общности. Изключенията са Томбул джамия в Шумен и Демир баба теке край Исперих. Освен тях няма други, които да представят османското наследство[9]. Туристическата “визитка” на Източните Родопи е Перперикон, а Смолянска област се оказва с най-голяма концентрация на природни забележителности – девет от общо 12 обекта в областта (или 27 % от природните обекти от цялата страна, включени в списъка).

След като е изключил комунистическото наследство, новият канон се стреми да изглади дисконтинуитетите и да създаде линеен и последователен разказ, изключващ османския и социалистическия период[10]. Водеща остава тематиката за героичното минало, което вече е сведено до национално-освободителната борба през ХIХ век. Очевидно това е периодът с най-голям интегративен и идентичностно-формиращ потенциал. Сред обектите, които могат да бъдат еднозначно отнесени към определен исторически период, преобладават (47 на брой) именно свързаните с Възраждането и национално-освободителната борба. Последните са 24, вкл. музеи на дейци на национално-освободителното движение, паметници на личности и събития от периода, както и от Руско-турската война от 1877-78 г. Повечето от тях присъстват в списъка на 100-те обекта и преди неговото ревизиране през 2003 г. По-голяма е динамиката в античното и средновековното наследство. Само три от сегашните 20 обекта на античното наследство присъстват в списъка от 1987 г.: Несебър, Казанлъшката гробница и археологическият резерват Абритус край Разград. Някои от останалите, като Перперикон и гробницата край Старосел са открити през последните 15-20 години, други, като вила Армира край Ивайловград са били известни, но едва сега са социализирани. Четири от около дузина (без религиозните) средновековни обекти също са включени в списъка за първи път. Останалите са знакови за историята на Първото и Второто българско царство (археологическите резервати в Плиска и Преслав, Царевец, Асеновата крепост, крепостта Баба Вида).

Ако средновековните обекти се включват лесно и “естествено” в непрекъснатия национален разказ, античните, особено римските и раннохристиянските, по-скоро хвърлят мостове към една по-широка европейска рамка. Дали това е сигнал за нова промяна в посткомунистическия канон на наследството?

Де-канонизация?

Възстановяването на движението “100 обекта” започва с ревизия на списъка, но по-нататъшното му попълване не предполага селекция на експертно ниво. Включването на нови обекти става с решение на Националния организационен комитет по предложение на кмета на съответната община или ръководителя на заинтересованата организация. Един от неотдавна вписаните обекти е крепостта Цари Мали град край с. Белчин[11]. Условието е обектът да има регламентирано работно време, за което да подава актуална информация. Заплаща се еднократна такса от 300 лв. за отпечатване на книжки, марки, рекламни материали и пр., както и годишен членски внос в размер на 100 лв. Според Правилника на движението даден обект може да отпадне, ако няма регламентирано работно време, “няма редовна комуникация, има некоректно отношение към посетителите, отказва да постави печат или да предложи марка на туристите”[12].

Тази отворена, облекчена и до голяма степен формална процедура е предпоставка новият “канон” да започне да губи ролята си на такъв. Тя не налага критерии нито по отношение на тип или съдържание на обектите, нито по отношение на автентичност или значимост. Инициативата е предоставена изцяло на местните актьори в сътрудничество с местните власти – обстоятелство, което би могло да има значителен демократизиращ потенциал. Местата и местните общности обаче рядко имат собствена идеология. Най-често те “паразитират” върху националната идея или върху тази за древния произход, за вкоренеността и пр. Те обаче несъмнено имат своите цели и интереси (вж. Вълчев в този брой), своите стратегии за маркетиране на идентичност, както и своите възможности за ритуална и политическа мобилизация (вж. Страхилов и Каракушева в този брой). Тази променена структура на агентността означава, че политиките по отношение на миналото се усложняват. Националната държава вече не е единствен играч на терена на миналото, може би дори не е основен играч. Вероятно може да се говори за начало на тенденция, в която “производството на нация” ще отстъпва пред производството на място и общност. Ако движението около 100-те обекта първоначално изглежда подчинено на идеята за национален канон на наследството, маркиращ територията в съответствие с комунистическия исторически разказ, неговото развитие през последните години все повече води към конструиране на местни “ядра” (най-често само пространствени, а не смислови) от обекти, които не винаги се легитимират чрез националния разказ, или, ако го правят, то е чрез преизмислянето на този разказ. Така миналото, по известния израз на Арджун Ападурай, се превръща повече в избор, отколкото в хабитус. То все по-малко е нещо “автентично”, което ни определя (според националния/националистическия разказ) и все повече нещо “перформативно”, което създаваме за показ и за продан. Докато целите на национално-патриотичното възпитание поне засега остават водещи, появяват се и елементи на “брандиране” на места чрез наследство, които са подчинени на друга, пазарна логика. Тази логика може да се открие не само в характера на новите обекти, но и в начините на социализация, които все повече разчитат на зрелището и развлечението (Ил. 6; вж. също Калфина в този брой).

Ил. 6: Посетителите на музея в Димитровград могат да се увековечат в образа на бригадири и бригадирки. Снимка Биляна Раева, 2011 г.

Предимството от включването на даден обект в списъка на 100-те вероятно сe състои именно във възможността за реклама и привличане на посетители. Така вписването в “националния канон” се оказва своеобразна маркетингова стратегия на места и местни паметници. Въз основа на ограничените си наблюдения мога да предположа, че на локално ниво това е и стратегия за постигане на консенсус около определени инициативи на местни актьори, основан на надеждата за икономическо развитие посредством туризъм. Така туризмът като икономически сектор се сраства с туризма като политическа, идеологическа и идентичностна ценност. Възниква въпросът (поставен в известен аспект и от Вълчев в този брой) как да оценяваме тези стратегии: дали според символната им ефикасност или според икономическите резултати.

 

Извори

IV конгрес на БТС 17-18 април 1972 г. Документи. София 1972.

БТС. Сборник решения, указания и статии. София, 1959.

Втори конгрес на БТС (материали и решения). София, 1961.

Константинов, Алеко. 1974. Съчинения в два тома. Том 1. София: Български писател.

Райчев, Михаил и др. 1968. 100-те национални туристически обекта. София: ДИ “Медицина и физкултура”.

Янакиев, Захари, Иван Кисьов, Михаил Райчев, Сава Костова. 1987. 100-те национални туристически обекта – пътеводител. София: ДИ “Медицина и физкултура”.

Официална интернет страница на движението “Опознай България – 100 НТО”.

 

Библиография

Еленков, Иван. 2013. Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма. София: ЦАИ.

Лилова, Десислава. 2003. “Нацията и нейните градове: възрожденски визии”, Социологически проблеми, кн. 3-4, стр. 173-191.

Нора, Пиер. 2004. “Предговор към френското издание”, В: Пиер Нора (съст.) Места на памет. Том 1. От републиката до нацията. София: ДНЧО, стр. 23-34.

Станчева, Силвия. 2013. Символни места на паметта в процеса на изграждане на българска национална идентичност: ролята на историческите музеи. Дисертация за присъждане на образователната и научна степен “Доктор”. СУ “Св. Климент Охридски”.

Търнър, Виктор. 1999. Ритуалният процес: структура и антиструктура. София: ЛИК.

Assmann, Aleida. 2008. ‘Canon and Archive’, in Astrid Erll and Ansgar Nünning (eds) Cultural Memory Studies: An International and Interdisciplinary Handbook (Media and Cultural Memory VII). Berlin/New York: de Gruyter, pp. 97-107.

MacCannell, Dean. 1973. “Staged Authenticity: Arrangements of Social Space in Tourist Settings”, American Journal of Sociology, vol. 79, pp. 589-603.

Thiesse, Anne-Marie. 1999. La création des identités nationales. Europe XVIII^e–XX^e siècle. Paris: Seuil.

Urry, John. 2002. The Tourist Gaze. 2^nd ed. London: SAGE.

Verdery, Katherine. 1996. What Was Socialism and What Comes Next?. Princeton: Princeton University Press.

 

---