Резюме: Текстът поставя и анализира въпросът какво включва родителския дълг и по-конкретно кои родителски действия могат да се считат за граница на родителската свобода, доколкото нанасят вреда върху децата. Разглежданият проблем е следният: ако приемем, че родителството е проект, обвързващ ни с грижата за увеличаване на благосъстоянието на нашето потомство и съдържащ императива за действие в негов интерес, и в същото време безспорен компонент от това благосъстояние, както и условие за възможност на тази грижа, е наличието и здравето на самите родители, какви морални задължения към себе си поемат те още със самото си решение да станат родители. Иначе казано – колко риск е морално оправдано да бъде поеман от един родител що се отнася до изборите и решенията, засягащи него самия.

Максимално краткото определение на предмета на настоящият доклад е въпросът какво включва родителския дълг и по-конкретно – кои родителски действия могат да се считат за граница на родителската свобода, доколкото нанасят вреда върху децата. Ще разделя възможно вредоносните родителски действия на такива, които оказват пряка вреда върху детето, и такива, които нанасят, ще я нарека, опосредствена вреда.

При първите става дума за вреда, която изглежда, че то напълно непосредствено понася – например, по известния пример на Дерек Парфит (Parfit 1984) – майката съзнателно зачева в момент, в който знае, че определени обстоятелства ще доведат до раждането на силно увредено дете, вместо да изчака няколко месеца, след което то ще се роди здраво; или родители с тежко генетично заболяване информирано го предават на потомството си; или родители, които пушат вкъщи, съзнавайки, че така подлагат на риск здравето на малките си деца и т.н. Тук няма да обсъждам тези случаи макар да става дума за изключително сериозни етически дилеми относно границите на задълженията – например, родителите са длъжни да хранят детето си, но длъжни ли са да му осигурят черен хайвер или биохрани, длъжни са да му дадат образование, но длъжни ли са да го запишат в Оксфорд, дори да нямат финансови пречки да го направят; длъжни са да му осигурят лечение, но длъжни ли са да се преместят в град или държава, която осигурява много по-качествени медицински грижи и т.н. (вж. например Smith 1994). Наистина ли нямаме тези морални задължения от по-висок ред? Но дори те да са просто заслужаващи похвала, но не и морално задължителни (supererogatory), т.е. ние не можем строго да ги изискваме в морален план или да ги налагаме правно, предвиждайки наказание, ако не са изпълнени, не са ли също свързани с „отговорното” или „най-доброто” родителство?

Тук ще коментирам най-вече вредата, която нарекох опосредствана, имайки предвид действията на родителите, насочени към самите тях. Несъмнено двата типа се смесват, когато става дума за тютюнопушене или за използване на наркотици, защото те могат да се считат както за пряка вреда върху децата, така и върху родителя. Интересуват ме обаче най-вече онези родителски действия, които изцяло първично са насочени към самите родители и едва вторично могат да бъдат вредоносни по отношение на децата. Например, практикуването на опасен спорт или опасно хоби от страна на родителите, които крият висок риск от злополуки или смърт (очевидно за вреда върху децата може да се говори най-вече в случаите, когато те са малолетни или с увреждания – т.е. когато са напълно зависими от родителя). Друг пример е толкова коментираният – предимно в положителен план – случай „Джоли”, в който основна част от аргументацията произтичаше от моралното изискване „да остана жива заради моите деца”. Подобен мотив е водещ и когато става дума за публичното утвърждаване на „отговорното” поведение по отношение на здравословния начин на живот и възползването от множество профилактични медицински услуги – например редовните гинекологични прегледи при жените.

И така проблемът е следният: ако приемем, че 1) родителството е проект, обвързващ ни с грижата за увеличаване на благосъстоянието на нашето потомство и съдържащ императива за действие в негов интерес, и 2) в същото време безспорен компонент от това благосъстояние, както и условие за възможност на тази грижа, е наличието и здравето на самите родители, какви морални задължения към себе си поемат те още със самото си решение да станат родители? Иначе казано – колко риск е морално оправдано да бъде поеман от един родител що се отнася до изборите и решенията, засягащи него самия?

Ще разгледам два случая на етическо концептуализиране на родителските задължения – първият е концепцията на Джулиан Савулеску за „възможно най-доброто дете” (the best child possible), вторият е свързан с т.нар. конфликти между майка и плод (maternal-fetal conflicts). Хипотезата ми е, че обвързвайки се с подобни силни изисквания към границите на отговорността, която родителите трябва да понесат по отношение на детето, ние се обвързваме със също толкова силни изисквания към „качествата” или по-скоро действията на неговите родители към себе си. Иначе казано, ако искаме или считаме, че е наше морално задължение да имаме „възможно най-доброто дете” в името на неговото добруване, то ние трябва да бъдем и „най-добрите родители”, т.е. да приемем, че не просто е морално препоръчително или заслужаващо похвала да не се подлагаме на прекомерни рискове, за да сме в състояние да се грижим за децата си и така да не им нанесем косвена вреда, но е и морално задължително.

Ситуацията е интересна, защото интуициите ни работят в полза на закрилата на плода, докато още не е роден и все още не е правен субект par excellence, и изискват неговата защита и стават доста по-неясни, когато то вече е родено и е лице с права. Вероятно повечето хора биха се съгласили, че не е морално отстъпление от родителския дълг практикуването на опасен спорт, защото иначе бихме отнели твърде много от автономията на родителя. В същото време това се приема за недопустимо поведение на бременна жена. Очевидно обаче същата относително силна интуиция имаме, когато става дума за случаи, в които поетият риск, произтичащ от действие на родителя или от непредприемането на действие, се преценява за твърде голям – т.е. застрашаващ живота му по еднозначен начин. Такъв е случаят с профилактичната мастектомия – при висок риск ние сме склонни да приемем, че жената е длъжна да предприеме операцията – особено, когато е родител на несамостоятелни деца, за да предотврати нанасянето на вреда върху тях.

1. „Възможно най-доброто дете”

Формулирани са редица разновидности на теоретичното обосноваване на наличието на морално задължение на родителите да направят всичко възможно в името на откриването, развитието, утвърждаването на качествата на техните деца (to promote their excellence), съхраняването на здравето им и т.н., което би допринесло за техния „по-добър живот”. В този мек вариант подобна формулировка е предмет на съгласие както от страна на защитниците на „подобряването” сред биоетиците, за които грижата за доброто образование не се отличава същностно от избора на по-добри гени, така и от страна на критиците (или биоконсерваторите), които настояват върху „безусловната обич”. Концепцията на Савулеску твърди, че съществува морално задължение на родителите да се възползват от наличните биотехнологични възможности, за да осигурят максимално добър живот, максимално благоденствие, въздействайки върху различни характеристики на детето – от елиминиране на генетичната му предразположеност към заболявания до избор на външен вид, пол и т.н. (вж. например Savulescu 2001).

Една от критиките към този тип теории ни насочва именно към зоната на преход от пряка вреда и опосредствана. Тя твърди, че подобна концепция за родителство – морално задължение да се осигури възможно най-добрия живот или най-голямо благосъстояние за децата – поставя неизпълними изисквания, защото те са свързани именно с усилия за релевантно моделиране и контрол на средата и контекста, в който това дете се ражда - защото не винаги (или никога) не създаваме децата си при възможно най-добрите обстоятелства, дори най-добрите, които потенциално сме в състояние да осигурим (вж. например Sparrow 2007: 47–48).

Подобна критика, струва ми се, подкрепя тезата ми, че възприемането на подобен тип морално задължение не ни ограничава до въздействия върху самите деца и техния начин на живот (осигуряване на добър генетичен материал, добра среда, сигурност, здравословно хранене, образование и т.н.), но влече след себе си и изискването самите ние като родители да въздействаме по релевантен начин върху самите нас в името на същото това благосъстояние. Част от релевантните въздействия върху самите нас ще бъде ограничаването на рисковете, на които се подлагаме (например, въздържане от упражняване на опасни хобита като делтапланеризъм или пък необезопасено скално катерене) или по отношение на които не взимаме необходимите мерки, за да елиминираме (например, извършването на профилактична мастектомия при висок риск от рак на гърдата). Иначе казано морално задължени ще бъдем при наличната информация да минимизираме всички действия, които биха могли да нанесат вреда върху самите нас, защото това ще бъде вреда спрямо един особено специфичен друг – друг, който не е дал съгласието си да бъде създаден, и който е напълно зависим в съществуването си от нас.

Колкото и да е силен и краен подобен извод, той според мен е логическо следствие както на теории тип „Савулеску”, така и на аргументите например, акцентиращи върху възможната вреда върху децата при отглеждането им от хомосексуални двойки, против сурогатството, против оплождането ин-витро на твърде възрастни жени, които няма да са в състояние да отгледат детето до пълнолетие и т.н. При всички тях основен мотив е именно това, че самите родители и техните специфични характеристики са в състояние да бъдат вреда за децата, дори за тези деца да са изпълнени всички „предписания” на Савулеску и те да са направени „по поръчка”. Очевидно обаче тези предписания не изчерпват интуициите ни за морален дълг на родителите, защото той се разпростира и върху действията им по отношение на самите тях.

2. Конфликти между майка и плод (maternal-fetal conflicts)

Сходни следствия според мен произтичат и от някои решения на споменатите конфликти между майка и плод, при които проблемът е в определянето на границите на моралните задължения към плода, за който е взето решение да не бъде абортиран. След като се роди детето ще има интереси като един от най-важните е интересът да води изпълнен със здраве живот. Този интерес може да бъде сериозно накърнен от поведението на майката по време на бременността – ако тя пренебрегва собственото си здраве, например, тя подлага на риск бъдещето на своето дете. Разбира се, случаят, в който става дума за приемането на лекарства, които ще облекчат главоболието или сутрешното гадене, злоупотребата с наркотици, редовната употреба на алкохол и т.н. е относително ясен. Доколкото тези рискове не са необходими, приемането им е морално погрешно и представлява нарушение на родителския дълг. В редица други ситуации решението е доста по-сложно – например дали жената е морално задължена да напусне своята работа, ако тя е свързана с престой в среда, в която има опасни за плода химикали? Дали е морално задължена да се подложи на цезарово сечение против волята си или на операция на плода, още докато той е в утробата? Проблемът очевидно е в определянето на границите на родителските задължения, защото е възможно определени действия, насочени към осигуряването на максимална защита на плода и гарантиране на здравето му, да бъдат свързани с жертви от страна на майката или дори с рискове за собственото й здраве. Колко жертви и рискове трябва да направи и поеме бъдещата майка, за да не причини вреда на бъдещото дете? Трябва ли поемането на част от тях да бъде правно наложена? Що се отнася до последния въпрос, практиката показва, че действително в редица случаи имаме намеса на държавата и обществото в полза на плода. Има и множество случаи, в които порасналото вече дете съди своята майка за вреди, за които е вероятно да са му нанесени по време на бременността.

Очевидно тези конфликти възникват, защото майката и плода са така свързани, че нещата, които оказват въздействие върху нея, неизбежно ще окажат въздействие и върху него. Връзката между родители и детето след раждането обаче продължава да е твърде сходна, пораждайки напълно сравними конфликти на интереси – пушенето на родителите вкъщи застрашава здравето на децата, родителите, използващи наркотици, често не са в състояние да полагат елементарни грижи за тях, родители, които не обезопасяват средата, рискуват здравето на децата, родители, живеещи в силно замърсени зони правят същото и т.н. (вж. Smith 1994). Нашите морални интуиции относно моралното задължение очевидно отслабват с нарстването на опосредстваността на връзката и с намаляването на вероятността от неприятните събития, но това достатъчно основание ли е да отхвърлим моралното задължение? И то напълно ли отсъства, когато вредата, произтича от действия на родителя спрямо самия себе си?

Струва ми се, че ако приемем, че майката има задължения по отношение на плода, които са свързани с поемането на рискове и правенето на жертви от нейна страна в името на сигурността и здравето на бъдещото дете, то нямаме достатъчно силни основания да не постъпваме по същия начин и по отношение на вече роденото дете, на което определен тип родителско поведение може да нанесе редица вреди, свързани както с физическото му здраве, така и с психо-емоционалното. Голяма част от тези вреди биха могли да произтекат от поемането на излишни рискове от страна на родителите по отношение на самите тях. В този смисъл и тук, както при аргументацията на Савулеску, е налице континуитет от съответните предпоставки към извода, че моралните задължения не родителите, загрижени за благосъстоянието на своето дете, не свършват до действията, засягащи самото него, а обхващат и голяма част от действията, които родителите извършват по отношение на самите себе си. И това не са „допълнителни” задължения в смисъла на (Rhodes 1999), които родителят може и да не поеме, а са същностна част от проекта на родителството. Иначе казано, оказва се, че императивът за действие в интерес на детето и за ненанасяне на вреда, веднъж приет има по-голяма морална тежест (override) от правото на родителите на неприкосновеност и самоопределение (self-determination).

В този смисъл, изглежда, че твърде „изискващите” концепции по отношение на „качеството” на самото дете, както и концепциите, които защитават въвеждането на правна регулация на поведението на бременните жени и предвиждането на наказание при неспазването на редица изисквания, водят и до една твърде „силна” концепция за проекта на родителството, която влиза в сила практически още преди самото зачеване – от момента, в който съответните лица или лице вземе решението на стане родител. От този момент родителите са морално задължени да не поемат рискове и да не вредят на себе си, ако това може да се окаже вреда за детето.

Ще завърша с това, че подобен извод може да се мисли от една страна като reductio ad absurdum на радикалните теоретични защити на подобряването на потомството ни. Абсурдността обаче произтича най-вече от практическата невъзможност подобни силни изисквания да бъдат изпълнявани. В този смисъл, може да се настоява, че тя не е достатъчно силен довод, за да отхвърлим и логически моралното задължение от разисквания тип като неотменимо изискване по отношение на „възможно най-доброто” родителство.

Библиография:

Parfit, D. 1984. Reasons and persons. Oxford: Clarendon Press.

Rhodes, R., 1999. Abortion and assent. In: Cambridge Quarterly of Healthcare Ethics, 8, 416–427.

Savulescu, J. 2001. Procreative beneficence: why we should select the best children. In: Bioethics 15(5), 413–426.

Smith, H. 1994. Fetal-maternal conflicts. In: In Harm’s Way. Essays in Honor of Joel Feinberg. Coleman, J. and Buchanan, A. (eds.) Cambridge: Cambridge University Press.

Sparrow, R. 2007. Procreative Beneficence, Obligation, and Eugenics. In: Genomics, Society and Policy 3(3), 43–59.

Биографична справка: Ина Димитрова е доктор по философия, доцент към ПУ “Паисий Хилендарски”, член на Института за критически социални изследвания, хоноруван преподавател в магистърска програма „Интегративна биоетика” към СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор е на монографиите Пренатална диагностика и биополитика в България, 2012, Издателство „Изток-Запад” и Рефлексивност и социална онтология, 2009, ИК “Критика и хуманизъм”.