В зоната на лошата репутация: проверката на пола с ново име, но все така неоправдаема

Марен Берензен

Последиците от шумната победа на Кастер Семеня в бягането на 800 метра от Световното първенство по лека атлетика в Берлин през 2009 г. осветлиха етичните и научни пукнатини при проверката на пола в женската лека атлетика (и в други спортове). Те спомогнаха и за повишаването на осведомеността за отношението към хората с различно полово развитие (РПР),[1] не само в професионалния спорт, но и в други сфери. Това накара управляващият международен орган в професионалната атлетика, Международната асоциация на лекоатлетическите федерации (ИААФ), да приеме нова наредба по отношение на атлетите с РПР в състезанията за жени от пролетта на 2011г. нататък (IAAF 2011 [Последно посетено на 06.05.2013]). Международният олимпийски комитет (МОК) последва този пример и прие подобен набор от правила навреме за летните олимпийски игри в Лондон през 2012 г. (IOC 2012 [Последно посетено на 06.05.2013]).

Много от дебатите около победата на Семеня се фокусират върху предполагаемо несправедливото решение да бъде оставена да се състезава с други жени, които в Берлин сякаш нямат шанс срещу нейния мощен стил на бягане. Но мъчението, което тя изтърпява преди и след триумфа си, също привлича значително внимание. Тя е излъгана относно целта на медицинските тестове, проведени от собствената й лекоатлетическа федерация в Южна Африка. Тя понася подигравките на зрителите и противниците си. Изключително чувствителна медицинска информация относно самата нея изтича в медиите. В други случаи, медиите си съчиняват истории (Hurst 2009 [Последно посетено на 26.05.2013]).[2] Семеня е отстранена от професионалния спорт за десет месеца, по време на които е подложена на редица унизителни медицински тестове.[3] Южноафриканските институции и феновете я превръщат в национален герой и жертва на международна конспирация (Levy 2009 [Последно посетено на 09.05.2013]).

Семеня не е първата лекоатлетка, която изтърпява мъчителното публично оспорване на своите пол и тяло. Има други спортистки, които говорят за своето състояние публично и се борят за правото си да се състезавет. Една от тях е Мария Хосе Мартинез-Патиньо, чийто случай ще опиша накратко в Част 1. Има спортистки, принуждавани публично да спрат да се състезават, като например Ева Клобуковска, първата изтъкната атлетка, която се „проваля“ на лабораторната проверка на пола през 1967 г. Безброй много спортистки се оттеглят безшумно или си измислят травма.

Случаят на Семеня изглежда е повратна точка, тъй като става съвсем очевидно, че спортните институции както на национално, така и на международно ниво, я малтретират, но и защото този тип отношение разкрива системните недостатъци в политиките за проверка на пола на ИААФ. Новата наредба за хиперандрогенизъм, както се казва сега, е относително честен опит за справяне с тези системни пропуски. Наредбата цели да установи обективни стандарти за допускането на лекоатлети в състезанията за жени. Въпреки това, новите насоки са само половин стъпка в една обещаваща посока. Те повтарят и подсилват някои от културните и социални тропи, които са направили старите процедури по проверка на пола така проблематични, но и разобличават непоследователността в разбирането за справедливост в спорта.

Преди да се занимая с по-широкия въпрос за справедливостта в спорта, ще проследя историята на проверките на пола в женските спортове, а след това ще обясня как новата наредба се различава от предишните политики по проверка на пола. След това ще обсъдя останалите етически недостатъци на новата наредба и ще ги свържа с объркващия въпрос за това какво се смята за нечестно предимство в спорта.

Много кратка история на проверките на пола

Летните олимпийски игри в Париж от 1900г. са първите, в които участват жени. В началото, към лекоатлетките се отнасят с подозрение и понякога дори открито враждебно, те притесняват мъжете (загрижени тролове, на съвременен език), смятащи, че спортните дейности са твърде тежки за крехките жени, или обратно, че този тип дейности ще привлекат само жени, които не оценяват своята женственост (Ritchie 2003: 84-86). И до днес, мъжествените лекоатлетки са често определяни като лесбийки, а при някои дисциплини все още има по-кратки максимални дистанции за жените отколкото за мъжете, запазвайки жив образа на крехкхата жена (Cooky and Dworkin 2013: 109).[4] Както ще видим по-нататък, загриженото тролстване, тормозило женския спорт в първата половина на XX в., присъства и в сегашната наредба на ИААФ за хиперандрогенизма.

Разбирането, че жените са твърде крехки за професионалния спорт е допълнено от убеждението, че мъжете имат стимул да се представят за жени, за да постигнат лесен успех в леката атлетика. Въпреки че задължителната проверка на пола за лекоатлетки е въведена чак след Втората световна война, интересът към мъже-измамници в женските спортове датира от междувоенния период. Летните олимпийски игри в Берлин от 1936 г. са единствените, в които е участвал мъж, представящ се за жена. Германецът Хайнрих Ратьен се състезава във високия скок за жени с името Дора Ратьен, но се класира четвърти (Berg 2009 [Последно посетено на 25.06.2013]).[5]

Въпреки че Ратьен е единственият документиран случай на възможна измама, свързана с пола, на Олимпийските игри, има слухове, че много мъже, представяли се за лекоатлетки, са останали неразкрити и че са ключови за въвеждането на обстойни проверки на пола в края на 1960-те години(Ljungqvist and colleagues 2006). Тези слухове са свързани главно със спортистки от комунистическия блок, нарочени за „твърде мъжествени“ или просто „твърде добри“, за да се състезават с други жени (Wiederkehr 2009).[6] Задължителната проверка на пола за всички лекоатлетки е въведена за първи път през 1966 г. на Европейското първенство по лека атлетика под формата на „гол парад“, в който жените са подлагани на визуална инспекция на половите им органи. Поради унизителния ѝ характер и нейната неубедителност, процедурата е заменена от хромозомен анализ само година по-късно; след 1968 г. широко разпространен е тестът за телца на Бар, който открива присъствието на втора, неактивна Х хромозома (Simpson and colleagues 2000).

Тестът за телца на Бар е смятан за ненужен поне от 1986 г. насам, но ИААФ и МОК продължават да го прилагат до 1991 г. Тези тестове предполагат, че всички спортисти с втора Х хромозома могат да участват в състезанията за жени. Но това означава и че някои атлети с мъжки фенотип също биха били допуснати [например, тези със синдрома на Клайнфелтер, тоест кариотипът има 47 хромозоми (XXY)], а други спортисти с видимо женски фенотип не биха били допуснати (например, тези със синдрома на Търнър, т.е. с липсваща Х хромозома). С други думи, тестът за телца на Бар не може наистина да определи половия фенотип на тествания атлет (de la Chapelle 1986; Genel and Ljungqvist 2005; Karkazis and colleagues 2012: 6).

Случаят, който спомага за спирането на задължителното хромозомно изследване в ИААФ, е този на испанската бегачка Мария Хосе Мартинез-Патиньо. Мартинез-Патиньо се „проваля“ на теста за телца на Бар на Световните университетски игри в Япония през 1985г.. Забранено ѝ е да участва в състезанието, изхвърлят я от националната спортна федерация, годеникът ѝ я изоставя, а името ѝ е изтрито от списъците. Тя води съдебна битка, продължила повече от две години, за да бъде отново приета в професионалната лека атлетика. Въпреки че печели тази битка, вече изпуснала правилния момент, тя не успява да се квалифицира за друго голямо спортно събитие (Martínez-Patiño 2005). Мартинез-Патиньо по-късно получава медицинско образование и става преподавателка в Университета във Виго, Испания. Тя е открита защитничка на професионалните спортистки с РПР.

Мартинез-Патиньо е с кариотип, който има 46, XY хромозоми, което е типично за мъжете, но тя също така има пълна андрогенна нечувствителност (ПАН) - вродено състояние, което потиска андрогенните рецептори в нейните клетки. Жените с ПАН са фенотипно от женски пол, тъй като телата им не поглъщат тестостерона и други „мъжки хормони“, които иначе биха отключили вирилизацията на половите органи, мускулите, скелета и гласа. В общо взето всички случаи, хората с ПАН са отглеждани като момичета и се определят като жени (Morris 2006). Тъй като Мартинез-Патиньо има ПАН, тялото ѝ не може да използва произведения от половите жлези тестостерон, за да напредне тя в спорта. Дори ако „функционалният тестостерон“ е единствения значим фактор за спортните успехи, спорно е доколко тя е била ощетена в сравнение с жените с кариотип 46, ХХ и типични яйчници, които не произвеждат тестостерон и други „мъжки хормони“ (Ljungqvist and colleagues 2006; Viloria and Martínez-Patiño 2012).

Въпреки че ИААФ изоставят задължителната проверка на пола за лекоатлетките през 1991 г., МОК започват да използват нов метод тъкмо навреме за Зимните олимпийски игри в Албервил, Франция през 1992 г.: полимеразна верижна реакция (ПВР) за гена SRY, който определя пола. Генът SRY е свързан с Y хромозомата и е индикатор за развитието на активната тестикуларна тъкан, което пък на свой ред предполага високи нива на тестостерона. Въпреки това, както теста за телца на Бар, ПВР тестът също „проваля“ жени като Мартинез-Патиньо: с кариотип 46, XY и функционални тестиси, но без функционален тестостерон (Simpson and colleagues 2000, Buzuvis 2010: 37). На Летните олимпийски игри в Атланта през 1996 г., последните олимпийски игри със задължителни процедури по проверка на пола за лекоатлетки, осем от общо 3 387 жени имат гена SRY, т.е. те са се „провалили“ на ПВР теста. Седем от тези осем жени имат андрогенна нечувствителност. На всички осем впоследствие им е разрешено да се състезават (Simpson and colleagues 2000, Genel and Ljungqvist 2005).

В края на краищата МОК изоставят задължителната проверка на пола през 1999 г., и оттогава ИААФ и МОК имат „политика, която позволява медицински специалисти да проверяват ad hoc отделни спортисти, чийто пол е поставен под въпрос, чрез редица клинични и лабораторни тестове“ (Karkazis and colleagues 2012: 7). Струва си да се отбележи, че по време на тези двайсет и осем години, в които проверките на пола са били необходимото условие за участие в женски събития на Олимпиадата, нито една измама не е била разкрита (Simpson and colleagues 2000). Всички избрани да бъдат проверявани са жени с РПР обикновено не са знаели, че имат такова развитие, докато не им е била направена рутинната проверка на пола (Ritchie 2003).

Случаят с Кастер Семеня и новата наредба за хиперандрогенизма

Въпреки че стереотипът за „неженствените“ успешни лекоатлетки и ирационалният страх от мъже, представящи се за жени, са допринесли за въвеждането на задължителната проверка на пола, ad hoc политиките, (повторно) въведени през 1990-те години, още повече окуражават тези настроения. В наредбата, която засяга случая на Кастер Семеня, пише, че „въпросите, отнасящи се до пола“ :

“могат да бъдат повдигнати в резултат на а) ‚съмнение‘ у друг спортист или отбор […]; б) ‘подозрение‘ за пола на спортиста, възникнало по време на събирането на пробите за антидопинг тестовете; в) молба за съвет или разясняване към ИААФ/регионални атлетически асоциации или Националната федерация, подадена от спортиста или негов представител” (IAAF 2006 [Последно посетено на 06.05.2013]: B.2).

„Удивително мъжкарският“ външен вид на Семеня (Levy 2009: 2 [Последно посетено на 09.05.2013]) и бързото ѝ развитие от обещаваща млада лекоатлетка до бегачка на средни разстояния от световна величина засилват спекулациите относно нейната полова идентичност и предизвикват оплаквания от съперничките ѝ. [7] При действащата в онзи момент наредба, подобни оплаквания относно външния ѝ вид, напредъка ѝ и факта, че тя доминира в състезанията, са достатъчни, за да предизвикат разследване. Семеня никога не е подозирана за допинг; подозирана е за това, че е „твърде мъжествена“. Резултатите са същите: редица медицински тестове, за да се определи дали тя има „несправедливо предимство“.

Важно е да се има предвид, че мъжествеността на Семеня е обговаряна в културен план: мускулестата ѝ структура, мощния ѝ разкрач на пистата, дълбокия ѝ глас, прическата ѝ и не на последно място факта, че е чернокожа (Levy 2009 [Последно посетено на 09.05.2013], Schultz 2012). Спекулациите относно анатомията ѝ (това, че има РПР и „три пъти“ по-високи нива на тестостерона от „нормална“ жена, Hurst 2009 [Последно посетено на 26.05.2013]) са следствие от това културно рамкиране. Смята се, че забележителното в нейния външен вид и в представянето ѝ си има биологични причини и разкриването им веднага ще я постави извън границите на приемливо женственото.

Фактът, че предразполага към избирателни проверки само на по-мъжествените лекоатлетки заради външния им вид и представянето им, не е единствения недостатък на предишната наредба на ИААФ за проверките на пола. В тази наредба просто отсъстват ясни правила относно това кога една лекоатлетка може да бъде допусната до състезание, и кога не (Dreger 2009a [Последно посетено на 06.05.2009], 2010). Въпреки че в наредбата са изредени три условия, които обаче не влияят на решението дали спортистката ще бъде допусната, тъй като не дават никакво предимство в тези спортове (андрогенна нечувствителност, гонаден дисгенезис и синдром на Търнър, IAAF 2006: A.6.a [Последно посетено на 06.05.2013]) и три условия, които „могат да дадат някои предимства, но въпреки това [са] приемливи“ (вродена надбъбречна хиперплазия, андроген секретиращи тумори, синдром на поликистозни яйчници IAAF 2006: A.6.b [Последно посетено на 06.05.2013]), в нея не се пояснява кога жените могат да бъдат допускани до професионални състезания.[8] Това дали състезателите са допуснати или не в случай, че ИААФ са получили сигнал, се определя от „експертна група“. Но ако не се брои смътното споменаване на „хирургически и медицински мерки“, наредбата не дава насоки за това кой трябва да бъде допуснат (IAAF 2006: A.4 and B.4 [Последно посетено на 06.05.2013]).

За сметка на това, новата наредба изглежда адресира някои от проблемите, осветлени при случая на Семеня. Наредбата подчертава строгата конфиденциалност на процедурите (IAAF 2011: 3.1 [Последно посетено на 06.05.2013]), избягва стигматизиращи изрази като „проверка на пола“ и „полова политика“ (IAAF 2011: 1.4 [Последно посетено на 06.05.2013]), и задава ясни изисквания за допускане до състезание, а именно определено ниво на тестостерона – 10 мола/литър в кръвния серум (IAAF 2011: 6.5 [Последно посетено на 06.05.2013]). Наредбата за хиперандрогенизма е приета в опит в бъдеще да се избегнат моралните провали от случая със Семеня. Тя също така създава впечатлението, че ИААФ (и МОК) са достигнали до научен консенсус за това как да запазят женския спорт справедлив, без да стигматизират атлетите с РПР (Bermon and colleagues 2013). Всъщност, новата наредба е със съмнителна научна стойност и все още е насочена към мъжествените жени.

Новата наредба получава остри критики през двете години след въвеждането ѝ (Karkazis and colleagues 2012, Schultz 2012, Viloria and Martínez-Patiño 2012, Cooky and Dworkin 2013, Karkazis and Jordan-Young 2013). Карказис и колеги поставят под въпрос научната обоснованост на тестовете, изследващи само нивата на тестостерон, като посочват, че причинно-следствената връзка между тестостерона и атлетичните способности е най-малкото неясна: „Оптималните нива на тестостерона са един от много фактори, от които се нуждаят спортистките, за да постигнат ‚най-добрия си личен резултат‘, но сравненията на нивата на тестостерон у различни индивиди нямат никаква научна стойност.“ (2012: 8).

Кууки и Дуоркин (2013) разглеждат някои проблемни предпоставки в правилата, определящи дали един случай ще бъде разследван от ИААФ: например, медицинският директор на ИААФ може да „започне конфиденциално разследване (въз основа на) получена информация [...] на дадено състезание“ (IAAF 2011: 2.2.5 [Последно посетено на 06.05.2013]). Не се уточнява какъв тип информация се смята за основателна причина, за да бъде някой заподозрян.

Още повече, наредбата за хиперандрогенизма повтаря абсолютно същите културни условия, провокирали проверката на пола на Семеня. Според тази политика, експертният панел, който изпраща препоръка на медицинския представител на ИААФ, може да се позове на данни, „включително на клинични признаци на вирилизация (външен вид, дълбочина на гласа, окосмяване и т.н.), генитални аномалии (клиторна хипертрофия), [и] всякаква друга информация, която [експертният панел] сметне за релевантна.“ ” (IAAF 2011: 6.2.i and 6.2.vi [Последно посетено на 06.05.2013]). Вместо да разчита единствено на количествени данни, новата политика все още ползва качествено „измерване“ на женствеността или мъжествеността на спортистките, и така потвърждава същите тропи предизвикали неодобрението от проверката на пола чрез „проверка на половите органи“ и издаването на „свидетелства за женственост“. Всъщност, наредбата за хиперандрогенизма препраща към „самата същност на мъжките и женските категории в леката атлетика“ (IAAF 2011: Preface [Последно посетено на 06.05.2013]): нещо, което със сигурност не може да бъде измерено количествено и по-скоро се основава на социални, а не научни разграничения.

Карказис и Джордан-Йънг (2013) също критикуват интереса към здравословното състояние на атлетите като „фалшива доброжелателност“. Една от целите на новата наредба е „ранната превенция на проблеми, свързани с хиперандрогенизма“ (IAAF 2011: Preface [Последно посетено на 06.05.2013]). Въпреки това, „хиперандрогенизмът“ не е реално медицинско състояние. Това е обобщаваща категория за редица състояния, които могат да доведат до повишени нива на тестостерон (например, надбъбречна хиперплазия, андроген секретиращи тумори, синдром на поликистозни яйчници). Въпреки че всички тези състояния могат да се проявят със здравословни проблеми, изискващи лечение, повишените нива на тестостерона са симптом, но не и причината за тези проблеми. При надбъбречната хиперплазия, най-сериозните здравословни проблеми са метаболитните кризи (със загуба на сол). Но не всички случаи на надбъбречна хиперплазия се проявяват с метаболитни кризи, а вирилизацията на половите органи, скелета и гласа, породена от високите нива на тестостерона, не е сама по себе си медицински проблем (Fausto-Sterling 2000).[9]

Доколкото наредбата за хиперандрогенизма патологизира високите нива на тестостерон, тя патологизира и мъжествените лекоатлетки и техните спортни успехи. Това е същата „загриженост“, която предпоставя и съпротивата към участието на жени в спорта (през XIX в. и ранния XX в.) и към отварянето на „опасни“ състезания с дългогодишна мъжка традиция за жени (последният пример за такава съпротива е отказа на МОК да включи ски скокове за жени в програмата на Зимните олимпийски игри във Ванкувър през 2010 г., измъквайки се с аргумента, че няма достатъчно състезателки на световно ниво). [10]

Но новата наредба не просто патологизира нещо, което не е медицинско състояние, а изисква медицински намеси със сериозни странични ефекти (например, отстраняване на яйчниците или пенисите или лекарства, потискащи синтеза на андрогени), които да понижат нивата на тестостерон у спортистки, очакващи да бъдат допуснати до състезание Karkazis and colleagues 2012: 12). Тези намеси често са съчетани с патерналистко, неоколониално отношение:

“задължителните медицински намеси, целящи понижаване на нивата на тестостерона могат да разболеят здрави жени, въпреки че те биват оправдани като породени от загриженост за здравето на спортистите. Тази фалшива доброжелателност прикрива стар разказ за това, че едни имат по-добра представа какво е най-доброто за другите в развиващите се страни.” (Karkazis and Jordan-Young 2013: 68).

Тази фалшива загриженост и използването на стереотипи за мъжествените жени (и особено за цветнокожи жени) са сериозните проблеми в новата наредба, но не са единствените такива. Редица коментатори отбелязват непоследователност в разследването на предполагаемите несправедливи предимства, произтичащи от мъжествените характеристики на тялото, а други вродени характеристики, които могат да осигурят спортни предимства, са разглеждани като безпроблемни (Genel and colleagues 2010; Karkazis and colleagues 2012; Cooky and Dworkin 2013). Необикновено дългите крайници на скачачите или на волейболистите или отличителната координация между ръцете и очите на играчите на снукър и на стрелците не предизвикват притеснения относно справедливостта. Но ако спортистите, които притежават такива черти са свободни да се възползват от тях, за да напреднат в спорта, тогава защо същата тази свобода не е позволена на спортистките с високи нива на тестостерон?

Изплъзващата се справедливост

Фактът, че новата наредба за хиперандрогенизма се фокусира върху тестостерона разкрива дълбоката ѝ несъстоятелност. От една страна, въпреки настояването на представители на ИААФ и МОК (Bermon and colleagues 2013), не е съвсем ясно дали тестостеронът сам по себе си предоставя атлетични предимства, които да оправдаят наблюдение и санкции (Karkazis and colleagues 2012, Karkazis and Jordan-Young 2013). От друга страна, ако разследването на нивата на тестостерон беше оправдано, то тогава има редица други състояния, които също трябва да бъдат разследвани.[11] Доколкото тестостеронът е единственото вещество, разследвано по този начин, и доколкото спортистките са единствената група, засегната от тази политика, то тя си остава сексистка. Тя продължава да набелязва „мъжествени“ жени, позовавайки се на социални, вместо на научни концепции. Всъщност, „социалното“ трудно може да бъде отделено от „научното“, докато това, което се преследва препраща толкова очевидно към социално конструирания пол (Butler 2009 [Последно посетено на 06.05.2013]).

Наредбата за хиперандрогенизма е въведена от “уважение към фундаменталната идея за справедливост в състезанията“ (IAAF 2011: Preface [Последно посетено на 06.05.2013]). Но ако повишените нива на тестостерон не са вследствие на допинг, защо се разглеждат като несправедливи? Справедливостта е централната ценност в професионалния спор и на спортистите, които нарочно нарушават правилатам се гледа като на потъпкващи почтеността в спорта (Reeser 2005, Murray 2010). Но измамите предполагат умишлена заблуда, а такава няма при използването на вродения атлетичен талант. Наблюдението на спортисти с РПР или транссексуални е сравнявано с наредбата за допинг (Reeser 2005). Но това сравнение не стига до същността на въпроса. При сегашните правила, спортист, който взима синтетични стероиди, за да подобри своето представяне, заблуждава почитателите на спорта и другите спортисти относно атлетичните си умения. Спортист с РПР не заблуждава никого (или поне не повече от всеки друг спортист, който използва вродените си черти, за да напредне). Регулацията на пола в спортовете не засяга хората, които мамят. Но тогава какво регулира?

Този въпрос ни препраща към друг труден въпрос: какво всъщност се цени в спортния успех? Подозирам, че подробният отговор тук би разкрил едно безумно непоследователно отношение от страна на почитатели, на представители на спортни организации и вероятно на самите спортисти. Дейвид Фостър Уолъс придава на тази непоследователност елегантен глас в своето есе за тенисиста Майкъл Джойс, твърдейки, че професионалният спорт изисква „свеждане на почти всички други характеристики на човешкия живот […] до един избран талант или занимание (1997: 237). Уолъс подчертава, че често не разпознаваме този единствен фокус и вредите, които нанася, а в същото време възхваляваме спортистите за техните усилия и посвещаване.

Наблягането върху усилията и посвещаването предполага, че справедливостта в спорта е меритократична идея и че спортистите, които работят най-много, трябват да получат най-големите награди. Но ситуацията в професионалния спорт очевидно не е меритократина: няма „равнопоставеност“, при която всеки може да спечели, ако положи достатъчно усилия (Buzuvis 2010; Genel and colleagues 2010; Cooky and Dworkin 2013). Почитателите също не оценяват усилията и посвещаването сами по себе си. Те ги ценят доколкото от тях следват прояви на атлетично съвъшенство и искат да вярват, че тези прояви се дължат на „вродент талант“.

От това следва, че разделителната линия между справедливото и несправедливото в професионалния спорт отразява разграничението между естественото и неестественото. Но ако настояваме на тази граница, „трябва да я начертаем върху природата“ (Dreger 2010: 23): „природата“ не чертае ясна линия между половете, но няма и ясно разграничение между „естественото“ и „изкуственото“. Ако „несправедливо предимство“ означава „изкуствено предимство“ и ако „изкуствено“ означава „създадено чрез умишлена човешка дейност“, то тогава трябва да преосмислим много „изкуствени“ предимства, които са смятани за част от честната игра. Синтетичните стероиди биха били забранени, но трябва да бъдат забранени и хранителните добавки, лекарствата за астма, високотехнологичната екипировка (различни обувки за тичане) или пък употребата на барокамера (Dreger 2009b [Последно посетено на 06.05.2013]). Не само че тези „изкуствени“ предимства за широко приети, а е и приет за нормален фактът, че са неравно разпределени. Чувството за справедливост не е накърнено, ако някои благоденстващи държави (или още по-общо, държави, които преследват успех на Олимпийските игри) предоставят на своите атлети много по-добри съоръжения и тренировки, създавайки значителни предимства за своите спортисти за сметка на спортистите от страните, инвестиращи по-малко.

Държавно финансираната допинг програма на бившата ГДР е смятана за неетична и несправедлива, тъй като включва забранени вещества, често без знанието и съгласието на самите спортисти; не защото ГДР инвестират много повече в професионалния спорт от други нации.[12] Но ако приемем, че можем да отделим естественото от неестественото чрез отделяне на „естественото“ от „изкуственото“, тогава трябва да се регулират много спортни технологии и лекарства и да се дерегулира участието на спортисти с РПР, защото РПР, в крайна сметка, е естествена вариация на пола. Ако се притесняваме за значителните атлетични предимства, които вродената предразположеност предполага, то трябва да се опитаме да компенсираме крайните неравенства, причинени от „генетичната лотария“. Можем, например, да намалим ефекта от други генетични предимства по начина, който наредбата за хиперандрогенизма предлага (т.е., тези с „естествено“ високи нива на кислород в кръвта да взимат лекарства за понижаването им). От друга страна, можем да разпределяме спортистите според техните „естествени таланти“, подобно на начина, по който борците и боксьорите биват разпределяни в категории според теглото им, или пък на начина, по който параолимпийските спортисти са разпределени според вида и сериозността на тяхното увреждане.[13]

Наредбата за андрогенизма прави половин стъпка в тази посока, доколкото предполага мерки за компенсация, които да балансират някои следствия от „генетичната лотария“, свързани с пола. Но ако представителите на спортните организации вземат насериозно компенсациите за лошия късмет при генетичната лотария, то тогава тези регулации трябва да бъдат значителни разширени. Това би заменило половото разделение в спорта с класификационна система, която следи не пола, а генетичната предразположеност (тъй като полът сам по себе си не е надежден признак за атлетически или каквито и да било други способности, Jordan-Young 2010). Изглежда малко вероятно такава система да стане реалност в близкото бъдеще; затова, засега, наредбата за хиперандрогенизма единствено илюстрира непоследователността на разбирането за справедливост в спорта.

Тази наредба описва някои „естествени“ предимства като несправедливи, въпреки че „естественият атлетичен талант“ обикновено е възхваляван в спорта и въпреки че много „изкуствени“ предимства остават непроверени и неизравнени. Те оставят спортистите с РПР в „зоната на лошата репутация“, все така стигматизирани, все така отделени, за да бъдат контролирани, все така подлагани на нежелано и излишно медицинско наблюдение.

Превод от английски: Мадлен Николова

Библиография:

Berg, Stefan 2009. “1936 Berlin Olympics: How Dora the Man Competed in the Woman’s High Jump,” Der Spiegel, 15 септември, на: http://www.spiegel.de/international/germany/1936-berlin-olympics-how-dora-the-man-competed-in-the-woman-s-high-jump-a-649104.html [Последно посетено на 26.05.2013].

Bermon, S. and M. Ritzén, A. Lindén-Hirschberg, T. H. Murray 2013. “Are the New Policies on Hyperandrogenism in Elite Female Athletes Really Out of Bounds? Response to ‘Out of Bounds? A Critique of the New Policies on Hyperandrogenism in Elite Female Athletes’,” The American Journal of Bioethics 13(5): 63-65.

Butler, Judith 2009. “Wise Distinctions,” London Review of Books Blog, 20 November, at: http://www.lrb.co.uk/blog/2009/11/20/judith-butler/wise-distinctions/ [Последно посетено на 06.05.2013].

Buzuvis, Erin 2010. “Caster Semenya and the Myth of a Level Playing Field,” The Modern American 6(2): 36-42.

Cooky, C. and S. L. Dworkin 2013. “Policing the Boundaries of Sex. A Critical Examination of Gender Verification and the Caster Semenya Controversy,” Journal of Sex Research 50(2): 103-111.

de la Chapelle, Albert 1986. “The Use and Misuse of Sex Chromatin Screening for ‘Gender Identification’ of Female Athletes,” The Journal of the American Medical Association 256(14): 1920-1923.

Dreger, Alice 2009a. “Where is the Rulebook for Sex Verification?” New York Times, 21 August, at: http://www.nytimes.com/2009/08/22/sports/22runner.html [Последно посетено на 06.05.2013].

Dreger, Alice 2009b. “Science is Forcing Sports to Re-examine their Core Principles,” New York Times, 12 September, at: http://www.nytimes.com/2009/09/13/sports/13dreger.html [Последно посетено на 06.05.2013].

Dreger, Alice 2010. “Sex Typing for Sport.” Hastings Center Report 40(2): 22-24.

Fausto-Sterling, Anne 2000. Sexing the Body. Gender Politics and the Construction of Sexuality. New York: Basic Books.

Genel, M. and A. Ljungqvist 2005. “Gender Verification of Female Athletes,” The Lancet 366: 41.

Genel, M. and A. Ljungqvist, J. L. Simpson, E. Ferris, A. Carlson, A. Dreger 2010. “The Illusory ‘Level Playing Field’,” Letter to the Editor (with reply), Hastings Center Report 40(6): 4-5.

Hurst, Mike 2009. “Caster Semenya has Male Sex Organs and no Womb or Ovaries,” Daily Telegraph, 11 September, at: http://www.dailytelegraph.com.au/sport/semenya-has-no-womb-or-ovaries/story-e6frexni-1225771672245 [Последно посетено на 06.05.2013].

International Association of Athletics Federations 2006. Policy on Gender Verification, prepared by the IAAF Medical and Anti-Doping Commission, at: http://www.iaaf.net/mm/document/imported/36983.pdf [2013-05-06].

International Association of Athletics Federations 2011. Regulations Governing Eligibility of Females with Hyperandrogenism to Compete in Women’s Competition, in force as from 1 May 2011, at: http://www.iaaf.org/about-iaaf/documents/medical#hyperandrogenism-and-sex-reassignment [Последно посетено на 06.05.2013].

International Olympic Committee 2012. IOC Regulations on Female Hyperandrogenism. Lausanne: Medical and Scientific Department of the IOC, at http://www.olympic.org/Documents/Commissions_PDFfiles/Medical_commission/2012-06-22-IOC-Regulations-on-Female-Hyperandrogenism-eng.pdf [Последно посетено на 30.05.2013].

Jordan-Young, Rebecca 2010. Brainstorm. The Flaws in the Science of Sex Differences. Cambridge, Mass.: Harvard University Press.

Karkazis, K., and R. Jordan-Young, G. Davis, S. Camporesi 2012. “Out of Bounds? A Critique of the New Policies on Hyperandrogenism in Elite Female Athletes,” The American Journal of Bioethics 12(7): 3-16.

Karkazis, K. and R. Jordan-Young 2013. “The Harrison Bergeron Olympics,” The American Journal of Bioethics 13(5): 66-69.

Levy, Ariel 2009. “Either/Or: Sports, Sex, and the Case of Caster Semenya,” The New Yorker, November 30, at: http://www.newyorker.com/reporting/2009/11/30/091130fa_fact_levy [Последно посетено на 09.05.2013].

Ljungqvist, A. ad M. J. Martínez-Patiño, A. Martínez-Vidal, L. Zagalaz, P. Díaz, C. Mateos 2006. “The History and Current Policies on Gender Testing in Elite Athletes,” International SportMed Journal 7(3): 225-230.

Martínez-Patiño, María José 2005. “A Woman Tried and Tested.” The Lancet 366 (special issue on Medicine and Sport): 41.

Morris, Sherri 2006. “Twisted Lies: My Journey in an Imperfect Body.” Surgically Shaping Children: Technology, Ethics, and the Pursuit of Normality, edited by Erik Parens. Baltimore: Johns Hopkins University Press: 3-12.

Murray, Thomas 2010. “Making Sense of Fairness in Sports,” Hastings Center Report 40(2): 13-15.

Reeser, J. C. 2005. “Gender Identity and Sport: Is the Playing Field Level?” British Journal of Sports Medicine 39(10): 695-699.

Ritchie, Ian 2003. “Sex Tested, Gender Verified: Controlling Female Sexuality in the Age of Containment,” Sports History Review 34: 80-98.

Schultz, Jaime 2012: “New Standards, Same Refrain: The IAAF’s Regulation on Hyperandrogenism,” The American Journal of Bioethics 12(7): 32-33.

Simpson, J. L. and A. Ljungqvist, M. A. Ferguson-Smith, A. de la Chapelle, L. J. Elsas, A. Ehrhardt, M. Genel, E. A. Ferris, A. Carlson 2000. “Gender Verification in the Olympics.” The Journal of the American Medical Association 284(12): 1568-1569.

Viloria, H. P. and M. J. Martínez-Patiño 2012. “Reexaminig Rationales of ‘Fairness’: An Athlete’s and Insider’s Perspective on the New Policies on Hyperandrogenism in Elite Female Athletes,” The American Journal of Bioethics 12(7): 17-19.

Wallace, D. F. 1997. “Tennis Player Michael Joyce’s Professional Artistry as a Paradigm of Certain Stuff about Choice, Freedom, Discipline, Joy, Grotesquerie, and Human Completeness,” A Supposedly Fun Thing I’ll Never Do Again. Boston: Little, Brown, and Co.: 213-55.

Wiederkehr, Stefan 2009. “‘We Shall Never Know the Exact Number of Men who Have Competed in the Olympics Posing as Women’: Sport, Gender Verification and the Cold War,” The International Journal of the History of Sport 26(4): 556-572.

Биографична справка: Марен Берензен преподава в Център за приложна етика, Университет Линшьопинг, Швеция.

[1] Използвам понятието „различно полово развитие“ вместо установеното, но патологизиращо „“нарушено полово развитие“, или пък остарелите и (поне за този контекст) неподходящи термини „интерсексуалност“ и „хермафродитизъм“.

[2] Тъй като според ИААФ информацията, извлечена от обширните медицински тестове на Семеня, е строго конфиденциална, е невъзможно да знаем дали този писател наистина е имал достъп до информацията или си е измислял.

[3] Семеня продължава да се състезава, и то успешно: печели сребърни медали от Световното първенство по лека атлетика през 2011 г. и от Летните олимпийски игри през 2012 г. По време на отстраняването ѝ обаче, не е ясно дали някога ще бяга прфесионално отново.

[4] В бързото пързаляне с кънки, най-дългото разстояние в Олимпийските игри за жени е 5000 метра, а за мъже е 10 000 метра. При плуването, най-дългото разстояние за жени е 800 метра, а за мъже 1 500 метра (олимпийското разстояние за плуване на открито както за мъже, така и за жени е 10 километра). В тениса, жените обикновено играят във формат два от три сета, а мъжете (в най-важните турнири, Голям шлем) играят във формат три от пет сета). Женският маратон отсъства от Летните олимпийски игри до 1984 г., заради „притеснения за здравословното състояние“ (същите притеснения се появяват и когато бягането на средни и дълги разстояние се отваря за жени няколко десетилетия по-рано). При тласкането на гюле и хвърлянето на диск, уредите са по-леки за жените отколкото за мъжете; а жените се състезават в седмобой, а не в десетобой, както мъжете.

[5] Статията от в. Шпигел разсейва стария мит за Ратьен, а именно, че нацистите са го принудили да се състезава като жена. В текста също така се предполага, че самият Ратьен може би е имал РПР, по-точно хипоспадия. Повечето деца с хипоспадия биват отглеждани и се определят като мъже. По случайност, на Олимпийските игри от 1936 г. има и медалист с РСР, факт, разкрит едва след 44 години. Стела Уолш, състезаваща се за Полша, под името Станислава Валасиевич, печели сребърен медал в дисциплината 100 метра (тя печели и през 1932 г.). Уолш е убита случайно при стрелба по време на грабеж в Кливланд през 1980 г. и последвалата аутопсия разкрива РСР.

[6] Съветските сестри Ирина и Тамара Прес, които печелят няколко спортни състезания в края на 1950-те и 1960-те години, са внимателно разследвани. Те се пенсионират след като става ясно, че ще бъдат въведени задължителни проверки на пола в леката атлетика. Това само засилва спекулациите, че са мъже или че имат РСР.

[7] През 2008 г., Семеня постига най-добрия си личен резултат от 2:04. На Африканското първенство по лека атлетика за юноши в Мавриций от юли 2009 г., тя печели златния медал с резултат 1:56,72, подобрявайки най-добрия си резултат с повече от седем секунди и поставяйки нов южноафрикански рекорд. През август 2009 г. на Световното първенство в Берлин, тя подобрява най-добрия си резултат отново: 1:55, 45, с почти две секунди и половина пред другите състезателки. И в двата случая, тя е победена единствено от рускинята Мария Савинова, която завършва пета в Берлин, и се оплаква от мъжествения външен вид на Семеня. Най-добрият личен резултат на Семеня е все още около две секунди над сегашния световен рекорд, поставен от Ярмила Краточвилова (Чехословакия) през 1983 г., когато леката атлетика е оформяна от държавно финансиран допинг както на Изток, така и на Запад.

[8] Отсъствието на частична андрогенна нечувствителност и 5-алфа редуктаза дефицит в този списък е удивително, както е и некомпетентното споменаване на вродената надбъбречна хиперплазия, тъй като всички тези състояния се проявяват с различни симптоми (например, нива на хормони) и, в зависимост от контекста, могат да доведат до различни хирургически или медикаментозни намеси (например, някои деца с 5-алфа редуктаза дефицит са подлагани на операции за отстраняване на тестисите или яйчиниците, а други не са).

[9] Това обаче не пречи лекарите да се отнасят към вирилизацията, присъща за надбъбречната хиперплазия при жените, като към спешен случай и да настояват на операция, което да смали клитора или лабиите. Въпреки че интерсексуалните активисти критикуват тези козметични операции вече две десетилетия и въпреки че тези протести вече предизвикват промени в лекарската професия, все още не е ясно дали тези козметични процедури ще бъдат някога изоставени изцяло

[10] Международната федерация по ски (ФИС) отвори своето Световно първенство по северни дисциплини за ски скачачки през 2009 г.. Федерацията организира събитията от Световната купа по ски скокове за жени и през 2013 г. дори добави събитие със смесен отбор в ски скоковете към програмите на Световното първенство и на Световната купа.

[11] Световната антидопингова агенция следи нивата на кислород в кръвта чрез „кръвен паспорт“ за някои дълги състезания, но целта на това наблюдение е не да разкрива спортистите с вродена предразположеност към високи нива на кислород в кръвта, а да разкрива спортистите, които приемат допълнителни хормони като еритропоетин, за да повишат нивата на кислород.

[12] Необикновените успехи на спортисти от ГДР през 1970-те и 1980-те години несъмнено се дължат на широко разпространен и системен допинг. Но тази система на държавно финансиран допинг вероятно би била неефективна, ако не е придружена от инвестиции в съоръжения, уреди, треньори и цялостна юношеска спортна система.

[13] В Параолимпийските игри, спортистите се състезават в шест широки категории, според уврежданията си: ампутирани крайници, церебрална парализа, интелектуални затруднения, хора с колички, зрителни увреждания и Les Autres, обобщаваща категория за увреждания, които не попадат в нито една от тези категории. Категориите имат подразделения за редица състезания, в зависимост от сериозността на увреждането. В леката атлетика, например, има различни финали за бегачи със зрителни увреждания, нуждаещи се от някой, който да ги насочва, и за бегачи, които нямат такава нужда.