Резюме: Статията прави паралел между политическото гласуване и реденото на музикална класация или състезание, изследвайки ролята на музиката в политиката. Разглеждат се два казуса от българския политически живот – кампаниите за президентски избори през 2016 г. и националният референдум по същото време, като се изследват употребите на популярната музика в този контекст. Основната теза е, че политиката, която традиционно се мисли като професионално, експертно и безпристрастно занимание, започва да проявява все повече близости с музикално реалити от популярната култура. Спецификата на този вид формати е, че играят със сетивата и по-малко с мисленето, генерират емоции и по-малко рационални избори.
Ключови думи: политика, избори, референдум, Евровизия, популярна култура, музика рационалност, емоции
Abstract: The paper makes a parallel between political voting and composing a music chart or competition, thus looking at the role of music in politics. Two cases from the recent Bulgarian political landscape are examined – the campaigns for presidential elections in 2016 and the national referendum during the same time, looking at the usage of popular music in this context. The main thesis is that politics, which is traditionally thought of as an expert and impartial activity, shows more and more similarities with musical realities from the popular culture. What is specific about these kind of formats is that they play with senses rather than thinking and generate emotions rather than rational choices.
Keywords: Politics, elections, referendum, Eurovision, popular culture, music, rationality, emotions
Евровизия и политиката на емоциите
И тази година „Евровизия“ не разочарова с производството на колективни емоции (заемам израза от Ивайло Дичев, вж. Георгиева, 2011). Българското участие в конкурса се мисли от много хора като емоционално натоварена национална кауза и се преживява колективно като възход, падение, разочарование, възмущение, скандал. Част от колективната фасцинация около „Евровизия“ се корени в това, че музикалният конкурс имал политически характер, като това у нас се оценява положително или отрицателно в зависимост от това дали е предимство или недостатък на българското участие.[1] Че конкурсът е силно политически спор няма – политическо е самото му зачеване, доколкото една от целите му е да обедини на някакво ниво разкъсаната (Западна) Европа в следвоенния период. Оттам насетне националният характер на конкурса прави политиката неизбежна част от него. В редките случаи, в които успяваме да оставим националните аспирации и дрязги на страна, впускаме се да коментираме облеклото, теглото, прическата и ефектите на различните представяния, а някъде в този разговор може да се заговори и за музика.
В текста по-долу обаче ще обърнем парадигмата и вместо за политиката в музиката ще поставим фокуса върху музиката в политиката. Ще разгледаме два казуса от съвременния политически живот – кампаниите за последните президентски избори и национален референдум, търсейки прилики с начина, по който се реди класация или състезание от популярната култура. Презумпцията е, че политиката, която традиционно се мисли като експертно, безпристрастно и ако искате – скучно занимание, започва да проявява все повече близости с музикално реалити от популярната култура. Спецификата на този вид формати е, че играят със сетивата (и по-малко с мисленето), генерират емоции (и по-малко рационални избори).
Трябва веднага да направя уточнението, че използваната тук ос емоция-рационалност е проблематизирана в научната литература, като преобладава мнението, че не винаги говорим за опозиция. Още Вебер (2016) – силен защитник на рационализма – привнася някои емоционални елементи в разбиранията си за идеалния политик, който трябва да притежава страст и харизма. Кларк, Хогет и Томпсън правят преглед на научните търсения в сферата на емоционалното и рационалното, като правилно посочват, че едното не се противопоставя на другото както според учените в сферата на неврологията, така и според социалните учени. Авторите стигат да извода, че според повечето изследователи емоциите, дори да не са изцяло рационални, не са нерационални (Clarke, Hogget and Thompson, 2006: 5-9). Наред с това, според повечето социолози, работили по темата, емоциите не са (изцяло) субективни и природни, а до голяма степен социално конструирани. Тази огромна сфера се превръща във все по-сериозен изследователски интерес и особено във връзка с политиката. Няма обаче еднозначна оценка на ролята на емоциите в нея – докато „играта“ с емоциите на хората от страна на политиците по правило се критикува и се свързва както с популизма, така и с идеологии като фашизма, емоциите са разпознати да играят важна роля в социални движение и мобилизации за социална справедливост (пак там). Взимайки предвид тази комплексна картина и сложните взаимоотношения между емоционално и рационално по-долу под „рационален“ избор разбирам основно две неща: избор, направен на база на критерии и аргументи по същество, от една страна; и избор, направен на базата на необходимата информация, специфични знания и разбиране, от друга.
Картината, която тази статия чертае, ще остане непълна, доколкото за очертаване на тенденции, е необходимо да се направи подобен анализ на предходни периоди, което надхвърля значително мащабите и претенциите на този текст. Затова ще се огранича с поставяне на фокус върху едно явление, което тепърва ще може да се анализира в различни контексти.
Избирам да изследвам кампаниите на две свързани, но и много различни политически явления – изборите за президент и вице-президент от една страна като основна форма на представителната демокрация; и референдума от друга като водещ инструмент на пряката демокрация. Освен че са поставени в обща времева рамка и до голяма степен се случват паралелно, общият поглед върху тези две явления е важен, доколкото не изолира изводите ни до едно конкретно политическо проявление, а загатва една по-обща картина на о-популяризирането на политиката.
За този текст като емпиричен материал съм използвал предимно медийни публикации и публични постове (текст, снимки, видео) в социалните мрежи, както и няколко разговора, които трудно могат да се нарекат интервюта, но които дават поне малко дълбочина на картината, която виждаме през иначе плоските екрани.
X факторът на българския президент
През пролетта на 2016 година едно непредставително проучване, проведено от Института за стратегии и анализи, ръководен от Валерия Велева и свързан с нейната онлайн медия Епицентър, дава профил на „идеалния президент според студентската младеж“. Според резултатите профилът изглежда така: мъж, на възраст между 40 и 50 години, семеен с поне две деца, висок, кестеняв, късо подстриган и леко прошарен. Отвъд няколко по-конкретни критерия, които все пак са свързани с длъжността (образование, владеене на езици) и няколко много общи личностни характеристики (да е „честен“?), профилът изглежда фокусиран върху черти, които нямат пряка връзка с упражняването на функцията президент. Става ясно все пак, че той трябва да е „патриот, родолюбец, националист“ и „народен човек“ (Джоева, 2016).
Това е първата подсказка, че политици избираме по най-различни критерии и не всички от тях са рационални или по същество свързани с изборната длъжност. От Института за стратегии и анализи не споменават президентът да трябва да е забавен, но моя респондентка споделя, че решила да не гласува за „Нова република“ на парламентарните избори, защото Трайчо Трайков й се сторил скучен и без чувство за хумор, когато от „Господари на ефира“ му връчвали „Златен скункс“.
Ил. 1. Татяна Дончева води „импровизиран“ урок по цигулка в рамките на кандидат-президентската си кампания. Източник: Фейсбук страницата на Татяна Дончева.
В последвалата кандидат-президентска кампания кандидатите се обсъждаха в социалните мрежи, различните групи и форуми, а дори и в медиите, именно по такива или подобни критерии. Това се отнасяше особено за жените в кампанията и особено остро за една от тях, която се описва с такива епитети, които няма да цитирам тук. Но на външен оглед и анализ бяха подлагани и мъжете, като със задоволство се отбелязваше например, че Трайков е сменил „лузърската“ си прическа от времето, когато е бил министър.
От кандидатите обаче се очакваше да покажат и други заложби, вън от външния си вид. Това доведе до изпълнения на цигулка от Татяна Дончева при откриването на кандидат-президентската й кампания, интензивни разпити за семействата в стил изпит за майчинство, бащинство, съпружество,[2] и специфичната задача за стигналите най-далеч – плакане пред камера. На финалната права в решителния дебат по БНТ между Цецка Цачева и Румен Радев, водещата Добрина Чешмеджиева реши да отдели последните 3 минути от разговора, за да говори с тях за книги, въпреки че за други области от сферата на компетентност на президента не беше стигнало времето. Това много напомня на музикалните реалити формати, в които уж се търси най-добрият изпълнител, но на зрителя периодично му се предлагат и житейските истории на някои от участниците – понякога свързани с музикалните им търсения, друг път изобщо не. Оказва се трудно да се изолират други фактори и да се гледат само важните критерии – политическите позиции на политиците; музикалните заложби на музикантите.
И все пак всички тези сюжети и драми се поставят на фона на музика, както е редно за всяка шоу продукция. Бърз поглед върху кампаниите на основните претенденти в класацията дава някаква ориентация:
На откриването на своята кампания сред разкопките на Ларгото Татяна Дончева свири на цигулка „Хубава си моя горо“ и химна. Свирят и танцуват фолклорната група „Кавали“, а част от програмата е арията Nessun dorma от Турандот.
Ивайло Калфин и екипът му залагат на естрадата, като гвоздеи на програмата в тяхното откриване са Тони Димитрова и Мими Иванова, която посвещава песента „15 лалета“ на кампанията.
За старта на кампанията на Красимир Каракачанов ансамбъл „Гоце Делчев“ символично изпява по една песен от Мизия, Тракия и Македония, които „изразяват единството на българското родолюбие, патриотизма и национализма“ по думите на водещия.
Откриването на кампанията на Веселин Марешки в зала 1 на НДК е със семпло музикално оформление и форумният формат е разчупен единствено от изпълнението на „Я кажи ми, облаче ле бяло“ от момиче с увредено зрение.
Румен Радев открива своята кампания в Античния театър в Пловдив с участието на филхармония и традиционния за музикалния репертоар на БСП певец Орлин Горанов. „Моя страна, моя България“ е сред гвоздеите на програмата, която завършва с изпълнения на ансамбъл „Филип Кутев“.
Трайчо Трайков, в по-скромно откриване, е музикално подкрепен от поп-опера групата „Белканто“. В нощта преди изборите той и Радан Кънев пуснаха в социалните мрежи снимки, от които става ясно, че са на концерт на „Ъпсурт“, който обаче не е обявен като част от кампанията (а и е в деня за размисъл).
ГЕРБ, очаквано, са най-мащабни в откриването си, което се случва в „Арена Армеец“. За кандидатурата на Цецка Цачева пеят Любо Киров, Поли Генова, поп-опера триото „Сопрано“ (облечени съответно в бяла, зелена и червена рокля; напомня ни се също и че трите са членове на ГЕРБ), Веселин Маринов, ансамбъл „Българе“ и „100 каба гайди“. Най-впечатляващото за тази музикална продукция е обаче апокалиптичната музика (стил „Матрицата“), която звучи, докато целият изпълнителен съвет на ГЕРБ, предвождан от Бойко Борисов, влиза в залата и дълго, и с нескрит патос върви към сцената.
Какво прави впечатление, ако сложим чертата и потърсим общ знаменател на тази на пръв поглед разнородна картина? Музиката е неизменна част от всяка политическа кампания – политическата програма на някои от кандидатите така и не става ясна, но музикалният фон – къде повече, къде по-малко – е неизменна част от комуникирането с избирателите, превърнати така в публика. Патриотичният привкус на музикалното оформление е ясно осезаем почти навсякъде, с много малко изключения. Развяването на фолклора като знаме (наред, разбира се, с истинското българско знаме, което е друга неизменна част от всяка кампания) сигурно следва да успокои избирателите, че който и да спечели изборите, ще отговаря на очакването да е „патриот, родолюбец, националист“. Критиките към последните български участия на „Евровизия“, че са прекалено „западни“ и не представят добре българската култура, нямат място в президентската кампания, в която малко събития минават без народна носия. Фолклорът, инструментализиран успешно от социалистическия режим през 70-те като спойка на нацията, продължава да е важен коз в ръцете на политиката, търсеща да мобилизира подкрепа. При това тази практика е дотолкова експлоатирана, че да направиш обратното започва да изглежда като радикален акт, да не кажем предателство. Към фолклорния фундамент се прибавя и щипка естрада, която – освен да поиграе с носталгичните чувства на едно конкретно поколение – допълнително бетонира националистическия дискурс с песни като „За теб, Българийо“ и „Моя страна, моя България“. На този фон съвременните музикални стилове остават по-скоро изключения, а претенциите за обръщане към елитите, които слушат класическа музика, остават на ниво популярна култура. И накрая, прави впечатление липсата на поп-фолк участия в тези най-видими и най-официални части на президентската кампания. Поп-фолкът е, разбира се, мобилизиран в различните кампании по малки населени места от различни политически играчи, но наслоилата се нагласа той да се низвергва публично, намира отражение в програмата на официалните откривания. Изключение не прави и кандидат-президентската двойка Пищова-Шишарката, които откриват кампанията си в Арбанаси без концерт, но с планирано гръмване на истинско черешово топче, което обаче се пръснало на репетицията (Първанов, 2016).
Ил. 2. Предизборната кампания на Цецка Цачева в Смолян: Цветан Цветанов в народна носия, трио „Сопрано“, Веселин Маринов. Източник: Фейсбук профила на Цветан Цветанов.
Обвързването на музиката с политиката, разбира се, не е българска запазена марка. Сложните отношения между популярната култура и президентските избори в САЩ, например, станаха още по-сложни покрай противоречивата личност на Доналд Тръмп. Центровете на популярната култура, разположени почти без изключение в по-либералните крайбрежия, се мобилизираха против Тръмп по време на кампанията. Още по-интересен беше сюжетът след избирането му, когато на екипа му се оказа трудно да осигури участие на известни изпълнители в церемонията по встъпване на новия президент в длъжност, след като много звезди обявиха, че няма да участват още преди да са поканени, а други отказваха поканите публично в социалните мрежи. Стигна се и до случаи, в които първоначално потвърдили артисти, се отказаха в последствие под натиск на феновете си. Но тази иначе забавна ситуация, по своята същност беше спор за ценности, в които по-голямата част от гласовете на популярната култура зае ясна позиция.
В български контекст обаче приносът на музикалните дейци в ценностните противопоставяния е минимален и като че ли се ограничава до всеобща подкрепа на „патриот, родолюбец, националист“. При това на основата на символи, добре подхранвани от различни форми на популярната култура. Твърдението, че си патриот и развяването на българското знаме под звуците на тъпани може би създава емоционалното желание за защита на българския интерес. Но ако това се случва във връзка с Волен Сидеров, за когото е ноторно известно, че защитава чуждестранни интереси? И имаме ли достатъчно ясно разбиране какъв е българският интерес, вън от носиите и гайдите? Това обаче са рационални съждения, може би заглушени от гърма на черешовото топче и невзрачността, липсата на хумор, наднорменото тегло и семейното положение на този или онзи кандидат.
Страст народна, глас Божи или „референдумът на Слави“
Онлайн фолклорът даде име на последния провел се национален референдум – „референдума на Слави“. Това име не е без значение, но на него ще се върнем малко по-късно.
Ще оставя настрана въпроса за обществената полезност на предлаганите в референдума промени – по този въпрос експерти, необвързани с партии и шоубизнес, са се изказали надемоционално. Но да погледнем данните – 3 069 888 души (ЦИК, 2016) са гласували с „да“ или „не“ по въпроса за въвеждането на мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура за избор на народни представители (първият и като че ли най-важен от трите въпроса). Интересно би било да се види колко от тях разбират в детайли какво реално означава „мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство“ в български контекст, доколкото това е понятие от сферата на специфичното знание – най-малкото, защото избирателните системи не се изучават в задължителната образователна система.[3] Не твърдя тук, че референдуми трябва да се правят само по въпроси, които не изискват експертно знание, каквато позиция се изтъкваше в медийното пространство в говоренето около този референдум. В държави с традиции в пряката демокрация това се прави, като се разчита социалните актьори да водят активни информационни кампании, с които да дадат необходимата информация на гласоподавателите. Подобна кампания в случая липсваше и тук Трифонов е прав, като отбелязва по време на пресконференция във вечерта на референдума, че различните социални актьори са се „сетили“ за референдума в последната седмица. На същата пресконференция става ясно, че Трифонов и екипът му също нямат пълно разбиране за проблематиката, доколкото дават примери с държави, в които избирателната система не е точно такава, каквато те я предлагат – Франция и Великобритания, където (най-малкото) законодателният орган е структуриран в две камари. Толкова за активността на социалните актьори и тяхната надеждност да информират (Трифонов сам признава, че се информирал от Гугъл).
Информирането на гласоподавателите е един от проблемите, които често се изтъкват при упражняването на пряка демокрация и не е единственият. Дебатът за пряката и представителната демокрация е добре известен и повечето позиции са достатъчно често тиражирани – за непосредственото упражняване на волята на суверена, от една страна, срещу недостатъчно подготвения народ да взима политически и експертни решения, от друга. На този дебат няма да се спирам, нито ще взема страна. Важно е обаче да се има предвид, че критиката към конкретни употреби на фигурата на референдума не трябва да се приема като критика към пряката демокрация въобще. Не са малко примерите (включително със съвсем скорошния референдум в Турция), в които прякото допитване до народа изпълнява функция обратна на овластяването му. Известни са и тези, според които формите на пряко участие ограничават властта на суверена, като го карат да се концентрира върху конкретен проблем в конкретен момент, вместо да има възможност да гледа на политиката в по-голям мащаб и да гласува за комплексни приоритети и множество проблеми (Clark, 1998). На пряката и представителната демокрация взети заедно Пиер Розанвалон противопоставя контрадемокрацията в нейните три основни форми (надзор, възпиращ суверенитет и съдещият гражданин), като вижда в нея витална форма за участие на гражданите в управлението, ако е правилно балансирана (Розанвалон, 2012). Нещо повече, някои от формите на контрадемокрация така, както ги вижда той, по дефиниция изискват внимателно запознаване с конкретната проблематика, експертно следене на политическия процес, поддържано от недоверието в политическите елити. Тъкмо тази нужда за информираност, изглежда, не е задължителен компонент на пряката демокрация.
Ил. 3. Отговор на „интернет“ за гражданската активност на Слави Трифонов. Източник: Фейсбук страницата „Исторически хумор“.
В разговори с активни участници в референдума (под активни имам предвид, че не само са гласували, но са призовавали за това и други) те признават, че не са наясно в детайли с мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство. Някои казват това в самото начало, други – по-нататък в разговора по конкретни проблеми, свързани например с границите на избирателните едномандатни райони. Дори без проучване обаче, прилагайки правилата на здравия разум, следва да приемем за нереалистично, че над 3 милиона души – безспорно огромна и значителна част от българското население – са се образовали детайлно по въпросите на демократичния процес, разделението на властите, спецификите на избирателните системи, разликите в абсолютното и относителното мнозинство, тенденциите в българския политически пейзаж. Това означава, че някаква немалка част от това число е участвала в референдума не по рационални съображения, доколкото не е имала необходимата информация, за да направи рационален избор. Опряла се е, изглежда, на нещо друго.
И друг аспект – по-предишният национален референдум през 2013 година също поставя въпрос, изискващ експертно знание, като резултатът е 1 385 283 гласували с еднозначно „да“ или „не“ (ЦИК, 2013). При подобна липса на смислена информационна кампания тук също имаме нереалистично очакване, че този немалък брой хора са се образовали по въпросите за ядрената енергетика.[4] Участвалите все пак са значително по-малко от тези в „референдума на Слави“. Дали защото никой не възпя „Белене“ в песен?
Но да се върнем на името – „референдумът на Слави“ показва еднозначно как се определя тази инициатива – не по своята тема („референдумът на народа“, „референдумът срещу партиите“, „антисистемния референдум“?), а по своя инициатор и основен действащ герой. И тук не можем да се похвалим с уникалност – Законът за достъпно здравеопазване в САЩ завинаги ще остане по-известен като „Обамакеър“, въпреки че там механизмът на именуване е различен, като се предполага, че името е наложено от републиканците, за да мобилизират подкрепа срещу закона сред своите съмишленици. Това се оказва донякъде успешно, доколкото различни (ненаучни) експерименти показват, че случайно запитани американци се обявяват в подкрепа на Закона за достъпно здравеопазване и против „Обамакеър“. Това е още едно доказателство за емоционалния заряд, който носят персонализираните политически действия, който заряд замъглява рационалната обективна оценка. При Слави Трифонов обаче не става въпрос само за отделно политическо действие – в кампанията си той успява да мобилизира целия си капитал от натрупвани през годините емоции, плътно свързан с музикалното му творчество.
Да го поставим така – щеше ли телевизионният водещ Слави Трифонов да събере 150 000 души на Орлов мост (по данни на предаването), ако беше организирал само митинг, вместо „митинг-концерт“? Едва ли. Рейтингът на „Шоуто на Слави“ като телевизионна продукция отдавна не е онова, което беше – по данни на Nielsen за февруари 2017 година, предаването не влиза в ТОП25 на най-гледаните програми в родния ефир във възрастовата група 18-49 години (Nielsen, 2017). Не ги е събрал и политикът Слави Трифонов, защото той твърди, че не е такъв. Остава да ги е събрал народният певец Слави Трифонов – в буквалния смисъл на думата.
„Щях да отида на концерт на Слави на Орлов и без да е по повод референдума. Ама нямаше да е същото, беше много яко, че бяхме там за нещо смислено. Много хора плакаха. Беше яко да се чувстваш част от това, което се случва.“ (интервю с К.А., 03.11.2016 г.)
Призивите в социалните мрежи да се гласува на референдума много често са придружени от песни на Слави Трифонов – социално критични („Няма такава държава“) и по-често – възрожденски или псевдо-фолклорни, които можем да обединим под понятието „патриотични“. Патриотично-патетичен е и списъкът с песни, изпълнени на митинг-концерта. И тук според мен се крие разковничето в успеха на „референдума на Слави“ – всеки може да говори за суверена и властта на народа и го прави – всъщност обратното говореха единствено самоубийците от Реформаторския блок, които на последните парламентарни избори лансираха идеята за образователни цензове. Едно е обаче да говориш за властта на народа, друго е да облечеш това говорене с добре позната, навяваща носталгия, подходяща за започване и за завършване на купон музика, подплатена с националистическа вата и протестна нотка. Все пак най-емоционалните дебати в публичното пространство са за символи, не за политики – колкото по-„национален“ символа, толкова по-разгорещен дебатът. „Разгорещен“ има повече от ясно емоционално измерение.
Много от критиците на референдума също го мислят в контекста на музиката на Трифонов и го кръщават „чалга-референдум“, а други пропускат да го обсъждат по същество, но заявяват, че няма да вземат участие в нещо, което се лансира от „човека, докарал чалгата в България“ (цитат от пост в социалните мрежи). Известният с интуицията си Бойко Борисов също напипа ритъма на референдумната музика и в своята следизборна пресконференция каза: „Ако трябва Томислав Дончев ще го науча да пее, за да може да ви го обяснява така, че с песни да го разберете по-добре.“.
Ил. 4. Съпротивите срещу Слави Трифонов с чалга аргумент. Източник: http://www.bgl-biz.com/new-civilization/chalgata-na-slavi#.WTUIW2h95PY.
Има все пак и друг аспект, с който на Томислав Дончев би му било по-трудно да се справи – анти-естаблишмънт вълната, която се разгоря в световен мащаб горе-долу по времето на референдума. Тази вълна Трифонов успя да присвои. Наистина, от появата си в телевизионния ефир от началото на 90-те години Слави Трифонов е проявявал силна гражданска и политическа позиция по редица въпроси – от сатиричните елементи на всичките му предавания, през участието му в протестите срещу правителството на Жан Виденов, войната му срещу жълтата преса, та дори опълчването му срещу твърдени от него манипулации при първото участие на България в Евровизия през 2005 година. Едновременно с това обаче в предаването си застава зад кандидатурата на естаблишмънт политик като Меглена Кунева за президент през 2011 година; пак там са гостували редица други политици, с които е говорил свойски и към които е изказвал нескрити симпатии. Самото му доминантно присъствие в ефир – и особено от 2000-та година, когато стартира „Шоуто на Слави“ – би трябвало недвусмислено да го причислява към някакъв елит. Но същият Слави Трифонов успя да представи себе си като аутсайдер, лошо момче, което се противопоставя на елити, експерти и политици така, сякаш винаги го е правил. Една от причините, поради които образът на лошо момче успя да проработи в кампанията на референдума, твърдя, е именно подкрепата, която този образ намира в музиката на Трифонов – „ние сме лошите в страшния филм“, както се пее в мистично озаглавената му песен „Студио Х“. И по-нататък – „копелета гадни бяхме всичките, до един, ала така ни обичахте“ – да обърнем внимание, че тази музикална фраза завършва именно с емоция, при това в ясен конфликт с рационалната оценка на изложени преди това факти. Споменатият митинг-концерт на Орлов мост започва именно с тази песен.
Емоционалният заряд, който музикалният образ на Слави Трифонов носи, може да обясни високата подкрепа за една инициатива, която много от участващите не разбират рационално или поне не изцяло. В някакъв смисъл, част от хората са гласували за любимата си песен – тази, която ги кара да се чувстват най-добре и с по-малко внимание към точното й съдържание; за българската песен при това – като на „Евровизия“. Това не следва да принизява нито огромната подкрепа на референдума, нито безспорният успех на Слави Трифонов да я консолидира за своя инициатива. Вероятно е пресилено да се каже, че е успял да го направи само благодарение на музиката си. Трябва обаче да имаме предвид подкрепата, която получава в започналите през май 2017 година протести пред Народното събрание – когато стои на стол, вместо да пее в кожено яке и със слънчеви очила. Около него ги няма стотиците хиляди от Орлов мост, а потребителка коментира в една от десетките фейсбук страници в подкрепа на Трифонов:
„Като гледам хората имам чувството, че са там за да видят Слави и да го снимат. Много са далече от протеста за жалост“
Междувременно концертът му в „Арена Армеец“ е продаден изцяло за по-малко от час.
Поп-политика
На базата на тези два казуса, струва ми се недвусмислено доказваме, че о-популяризирането на политиката е явление, което ясно присъства в българския политически пейзаж. Не може да се твърди, че това явление е ново, но можем смело да кажем, че е по-видимо. Вероятно една от причините за това е дигиталният обрат и новата роля на социалните мрежи, които изваждат наяве в публичната среда разговори, които преди това са се водили на маса – за прическата на кандидат-президентите, за патриотичната песен, която ни е вдъхновила да гласуваме на референдум, обещаващ промяна. В тази виртуална среда публиката активно участва в конструирането и раздухването на емоционални изблици или това е именно колективното производство на емоции, за които говори Ивайло Дичев и с които започнахме този текст. С помощта на формите на популярната култура емоционалното изглежда доминантно спрямо рационалното и този подход в нареждането на музикални класации има свой ясен паралел в начина, по който взимаме политически решения. Тази ситуация съвпада с (или е част от) анти-естаблишмънт настроенията от последните години, както и с постепенно установилата се практика за безкритично реинтегриране на национализма в обществения дискурс.
Емоционалният заряд, който носи политическото шоу, прави политиката по-интересна, въвлича гражданите във водовъртежа си от страсти, принуждава ги да вземат страна, един вид – да участват. Въпросът за положителните и отрицателните страни на това участие е сложен и няма еднозначен отговор – участието на гражданите по правило е положителна характеристика, пък и условие за демократичен политически процес. Въпросът е до каква степен емоционалното може да взима превес над рационалното и дали колективното производство на емоции води до колективно взимане на отговорни политически решения. Тук е и основната разлика между политическите и музикалните класации – колкото и да не ти харесва песента на първо място, тя няма непосредствено влияние върху обществения ред. С политиката обаче нещата стоят малко по-различно.
Библиография
Вебер, Макс. 2016. Политиката като призвание. Науката като призвание. София: Рива.
Георгиева, Теодора. 2011. "Медийните скандали като африкански ритуали – резюме от публична лекция на проф. Ивайло Дичев", Култура, посетен последно на 17.05.2017 г.
Джоева, Таня. 2016. "Студентите искат бъдещия президент да е патриот, да е честен - антипод на Плевнелиев", Епицентър , посетен последно на 17.05.2017 г.
Първанов, Иван. 2016. "Митьо Пищова кандидат за президент, Радо Шишарката ще му е вицето", Монитор, посетен последно на 17.05.2017 г.
Розанвалон, Пиер. 2012. Контрадемокрацията. София: Изток-Запад.
ЦИК. 2016. Резултати от национален референдум 2016, посетен последно на 17.05.2017
ЦИК. 2013. Резултати от национален референдум 2013, посетен последно на 17.05.2017 г.
Clark, Simon. 1998. A Populist Critique of Direct Democracy in Harvard Law Review 112(2):434.
Clarke, Simon; Hogget, Paul and Thompson, Simon. 2006. Emotions, Politics and Society. New York: Palgrave Macmillan.
Nielsen. 2017. Информационен бюлетин: ТВ аудиторията в България през месец февруари 2017, посетен последно на 17.05.2017 г.
[1] Българският зрител се възмущава, че Армения винаги гласува за Русия, но очаква Израел да гласува за България заради… спасяването на българските евреи!
[2] Особено впечатление прави интервюто на Татяна Дончева пред bTV, в което в прав текст я питат защо няма деца и дали съжалява за това.
[3] Аз например съм изучавал пропорционална, мажоритарна и смесена избирателна система в детайли в Юридическия факултет по избираемата дисциплина „Избирателни системи и процедури“, т.е. дори завършили юристи може да нямат това специфично знание.
[4] Аз и много мои познати се отказахме да участваме в този референдум поради невъзможност да формираме мнение, основано на детайлно разбиране на проблематиката.
* Текстът е разработен в рамките на проект "Новата празничност: общности, идентичности и политики в XXI век" на СУ "Св. Климент Охридски", финансиран от Фонд "Научни изследвания" - МОН (договор № ДН 05/07, 14.12.2016 г.).
Биографична справка
Владислав Петков е докторант в докторска програма „Културна антропология“ в катедра „История и теория на културата“, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Преди това е завършил специалност „Право“ през 2012 г. и „Културна антропология” през 2016 г. в същия университет. Изследователските му интереси включват queer и политическа антропология, популизъм и популярна култура.
