Резюме: Тръгвайки от анализите за промените в медийното съдържание, които настъпват в резултат от смесването на „рамката на забавлението“ и „рамката на информирането“, текстът представя резултатите от изследването на проявите на две познати телевизионни явления – фалшификация и мистификация в телевизионните програми на БНТ, “Нова тв“ и bTV в периода след появата на частните национални канали – 2000-2015 г. Направен е опит да се защити тезата, че медийните небивалици, фалшификациите на документалността в актуалните предавания и новините се появяват, защото журналистите приемат нови роли, а медиите променят част от функцията си да информират, искат да информират чрез забавление. Освен „фалшифицираните новини“ в тв ефир е анализирана още една особена форма на телевизионно съдържание – мистификацията. Анализът показва, че след 2013 г. измислянето и реализирането на мистификации изчезва и е заменено от ПР-съобщенията и рекламните кампании, докато „фалшивите новини“ продължават да влизат в потока от телевизионна информация.
Ключови думи: фалшиви новини, мистификация, журналистика, забавление
Abstract: Starting from the analysis of the changes in media content which emerge from mixing the ‘entertainment frame’ and the ‘information frame’, the paper presents the results from a study of the manifestation of two popular TV phenomena – falsification and mystification in the programs of Bulgarian channels BNT, Nova TV and bTV in the period after the appearance of private national channels – 2000-2015. An attempt is made to prove the thesis that media falsification of the documentary in news and other programs emerge because journalists take new roles, while media changes partly its function from informing to informing through entertainment. Along with ‘fake news’ in TV, one more specific form of media content is analysed – mystification. The analysis shows that after 2013 the creation and implementation of mystifications disappears and is replaced by PR releases and advertisement campaigns, while ‘fake news’ continue to enter the flow of TV information.
Key words: fake news, mystification, journalism, entertainment
Още преди Нийл Постман да създаде своята критика на „инфотейнмънт“ съдържанието (Postman, 1985), медийни изследователи говорят за дифузия на жанровете и хибридизиране на формите в телевизията. Ако приемем, че изчезването или разместването на границите между жанрове на различните дискурси в телевизията продължава, то тогава можем да проследим какво се е породило от нарушаванията или спазванията на т.нар. „комуникативен договор“ между медията, автора на посланието и аудиторията. Защото точно там – в договарянето кой какво обещава и кой какво приема от посланието – се раждат „фалшивите новини“.
Затова в настоящия текст правя опит да аргументирам тезата, че „фалшивите новини“ са пораждани, когато телевизионната индустрия се опитва да утвърждава социалната функция на медийните фирми и в същото време да изгражда корпоративната идентичност на журналистите, които преминават от една медия в друга.
След 80те години на XX век, когато световният пазар се сегментира и се утвърждават профилираните канали, спорадичната проява на „фалшифициране на събитията“ преминава в специфичен ритуал, очакван и предвидим, чрез който обществото трябва да види „на живо“ силата на медията и да се убеди в необходимостта да имаме медии. Но когато телевизията настоява на това „освидетелстване“ на нейната роля, а журналистите са застрашени от рокади в управляването на медиите, „случайните фалшификации“ са превръщани в индустрия, която има политически и икономически измерения.
Рамката на информирането и рамката на забавлението
Следвайки теоретичните разбирания на Ървин Гофман, Снежана Попова говори за различните „регистри на съществуване“ на словото в потоците на информацията и забавата, а „(…) информация и забава „трябва да бъдат четени“ в две различни рамки – реалната и фикционалната.“ (Попова, 2009: 187). Тя отчита, че опазването на реалната рамка се нормативизира и не бива зрителят да бъде подвеждан, че наблюдаваната от него фикция е реалност. Скот Лаш (2004) формулира именно през рамката за показване и рамката за представяне разграничителната линия между „старите“ и „новите“ медии.
„Докато всички стари медии функционират в режим на представяне, новите медии работят в регистъра на показването – показване брутално, без тълкуване, дори без идеология, най-малкото при чистия вид информация.” (Лаш, 2004: 102)
Имало е време, когато думата fake не е била с негативна конотация…
Ричърд Килбърн е един от историците на британските телевизии, който отделя специално място в изследванията си на „подправянето на действителността“. Първоначално думата fake за обозначаване на процеси в телевизията е използвана неутрално (Kilborn, 2003: 127). Първите употреби на думата с негативно значение са от 90те години на XX в. Той откроява като явление разпространяването на различни форми на „фалшифициране на документалността“ в предаванията на британските телевизии в средата на 90-те години.
Видими са две посоки на развитие на този процес.
Първата посока: Заклевам се в документалността на телевизията си!
Можем да обособим началния етап в процеса на фалшифициране на документалността в телевизионно съдържание като времето на „случайните фалшификации“, времето, в което зрители или журналисти под прикритие се представят в различни роли на екран. И във Великобритания, и в САЩ в началото на 90те години телевизионните продуценти страдат от „измамите“, извършвани от случайни зрители в студийната публика, които стават причина дори за спирането на предавания. През 1999 г. предаването Vanessa по ITV спира заради злоупотреба с ефира на един от зрителите в студийната публика, който използва телевизията за целите на фирмата си. Би Би Си 1 също спира предаване, заради доказването на „фалшива случайност в подбора на участници“, след като репортерка от The Sun влиза под прикритие и описва „скандалните критерии“, по които един от продуцентите на поредицата Everyman провежда кастинга за участници. Килбърн описва „моралната паника“, която е обзела медиите през 90те години на XX в. (Kilborn, 2003: 129). Фалшификациите в предаванията създава усещането за всеобхватна и задълбочаваща се криза в телевизиите. И отбелязва един интересен момент в разкриването на фалшификациите – най-големите изобличители на телевизионните „измами“ са не други, а пишещите журналисти във вестниците. Телевизионните продуценти са упреквани, че са снижили стандартите си и докато се заклеват, че цялата програма е документална, зрителите гледат симулации на реалност.
Гилотинирането на известни продуценти става най-често заради разкрития в пресата. Още в този ранен етап телевизионните продуценти отчитат, че фрагментирането на телевизионната индустрия води до компромиси с „автентичните материали“, които предаванията, претендиращи да пресъздават действителността, и токшоу програмите допускат.
Парадоксалното, според Килбърн, е, че фалшификациите в ефира стават възможни заради гръмките обещания на телевизиите, че това, което гледаме, е истинската реалност. Ако журналистите използваха различни маркери, с които да подсказва на зрителите дали гледат „възстановки“ на реални събития, за които няма снимани кадри, или обозначаваше архивните материали, никой не би я обвинил в измама. Още на този етап обаче е отчетено едно положително следствие от появата на фалшификации в ефира – зрителите са приучавани да се съмняват в източника на информация. Предупреждавани са многократно, особено във вестниците, да бъдат скептични и да проверяват информацията, която виждат и чуват. Различни социални актьори разколебават доверието в телевизията като медия, която може да защити заявеното обещание, че може да пресъздава реалност чрез средствата на забавлението. Драматизирането на фактите, появата на формати като „документалните сапунки“ в средата на 90те години на XX в. засилват още повече съмненията в спазването на журналистическите стандарти. (Във Великобритания пикът на т.нар. „docu-soap” e през периода 1996-2000 г., преди появата на „риалити игрите“ като „Биг Брадър“, „Сървайвър“ и т.н; за сравнение в българските телевизии подобни документални сапунки се появяват след риалити игрите – едва от 2013 г. започва съревнованието между „Съдби на кръстопът“ и „Истински истории“ на „Нова тв“ и bTV, по-ранно е само „Такъв е животът“ по bTV).
Така освен чрез удоволствието на фалшифицирането телевизията забавлява с производството на произведения, в които водещо е удоволствието на разкриването и описанието на технологията на манипулация. Най-често това е удоволствие от осъдителната позиция, в която застава разкриващият журналист. Пишещите журналисти влизат в ролята на съдии спрямо произвежданото от журналистите в електронните медии съдържание. А точно този повик на журналисти да следят други журналисти отваря вратите на медиите за аудиторията, която иска да бъде автор (вж. повече в бр. 6 на Семинар_БГ „Професионалисти и аматьори онлайн”).
Втората посока: удоволствието на продуцентите да произвеждат фалшификации
Паралелно с фалшифицирането „отвън“, още през 1996 г. британската частна телевизия ITV излъчва една от най-скандалните фалшификации на документалистика. The Connection е документална поредица от разследвания, които печелят многобройни награди. Предаването, което обещава безпрецедентен достъп до ключови играчи в Колумбийския наркокартел, е гледано от над 3,7 млн. зрители през 1996 г. (Kilborn, 2003: 131-135). Но отново вестник описва в подробности технологията на създаването на един от най-сериозните успешни опити в телевизионната история за фалшифициране на документално съдържание. „Гардиън“ обвинява продуцентите на The Connection в измама по няколко параграфа. Вестникът изобличава един от основните свидетели, които предаването превръща във водещ разказвач за наркокартела. Той е обявен като „една от ключовите фигури сред наркомафиотите“, а „Гардиън“ доказва, че говорещият е с твърде нисък ранг в йерархията и е получил заплащане от продуцентите, за да играе ролята на по-висш трафикант. Оспорени са сведенията, които представят и други свидетели, заради разкритията как са били включени във филма, както и факти около т.нар. „мулета“. Паралелно два скандала с предавания на Channel 4 – конкурентният канал на Би Би Си и ITV – предизвикват полемики за необходимостта от маркери, чрез които телевизиите трябва да информират какво всъщност гледат зрителите – дали гледат възстановка, дали пред тях са актьори или определени сцени са заснети по друг случай, но са представени като случваща се пред очите на зрителите реалност.
Но историята на британските телевизии е нужна, за да въведа разграничението между две понятия – фалшификация и мистификация.
При мистификацията има поредицата от действия, при които трябва да се задържи за определено време „тайната“ на автора на „измислицата“. При фалшификацията на новинарско съдържание авторът се стреми да остане и остава неразкрит. При мистификацията задължителна е и конвенция между автор (и/или медия в този случай) и аудитория, използвано е доверие, което съществува. При фалшификацията не е нужно да има каквито и да е отношения, не е нужно да има доверие между журналиста и източника на информация. В замисъла и в сценария на телевизионната мистификация винаги има реален факт, заради който авторите „дръзват“ да заблудят и медията, и аудиторията. По подобен начин пи фалшификацията на новините винаги има реален факт. Но основната цел на мистификацията е да проблематизира кое е своеобразният канон в телевизионното съдържание, докато фалшификацията се използва най-често с комерсиална цел и е постижима най-често благодарение на изработването на определен канон от новини, които са представяни като дневния ред на обществото.
Използвайки казуси от историята на българските телевизии текстът дава отговори на въпросите: В кои случаи журналистите се отказват от авторската си позиция и я отдават на зрителите, на ПР-агенциите, на нежурналистите? Чрез анализ на ключови казуси са откроени какви промени са се случили с журналистите и ролите, които избират.
I. Забавлението чрез фалшиви новини в българския телевизионен ефир след появата на частна национална телевизия след 2000 г.
„Личните истории“ в новините като фалшификация на публичното
С появата на първите частни национални телевизионни канали след 2000 г., се появява и необходимостта от оразличаване на новините. Превърната в обществена бившата държавна телевизия често е обвинявана в началото на века в излъчването на „новини от жълтите павета“, както пренебрежително са наричани новините за дейността на институциите. Частните тв канали продължават тенденция, която вече е превърната в почерк за таблоидните вестникарски издания след 1990 г. – разказването на „лични истории“. Би трябвало журналистите да търсят и допускат разказването на лични истории само ако са убедени в обществения интерес, който защитават чрез това публично показване на личната история. Но „пробивът“ в журналистическите стандарти става възможен, заради смесването, което журналистите допускат, на „обществен интерес“ с „любопитен“ и „интересен“ за зрителите факт.
През 2008 г. bTV и „Нова тв“ имат нови собственици. През 2009 г. медията има нужда от ритуала, чрез който зрителите да утвърждават необходимостта от телевизията. Един зрител от Асеновград открива основната слабост на кореспондентите – липсата на проверка на информацията.
Анализът от наблюдението на телевизионните материали по БНТ, bTV и „Нова тв“ през 2009 г. при случая „Николета и Павел от Асеновград” е свързан с някои основни тенденции в телевизионната ситуация у нас през последните години. Телевизионни продуценти освен че редуват „новините от институции“ с „лични истории“, редуват пред обектива „малкия човек” и „ВИП” обектите си. Журналистите са влезли в нова роля – да съдят кой казва истината, кое е добро и кое – лошо в обществото.
От 28 май 2009 г. и БНТ, и bTV в продължение на почти седмица съобщават за „потресаващ опит за насилствено отвеждане на две деца от баща им потресе жителите на Асеновград” (БНТ), постепенно става „потресе цяла България” (БНТ) или пък – „Цяла България живя с шокиращата драма” (bTV); „Както bTV първа ви разказа, Николета беше отделена от баща си и предадена на майката в Полша по безпрецедентен начин, който потресе страната.” (bTV); „Майката на двете деца от Асеновград, чиято драма потресе България, се закани ...” (bTV) или „Те издигнаха лозунги в подкрепа на двете асеновградски деца, чиято драма потресе България” (БНТ). В последвалите новини и актуални предавания след 29 май 2009 г. бащата Тодор Василев обяви, че цели да покаже с видеозаписа „състоянието на държавата”, на „правосъдието”, на „обществото ни”, да покаже „действителността „ни”.
От първите новини в края на май 2009 г. зрителите научават, че 8-годишната Николета е отведена принудително от частен съдия-изпълнител от дома на баща си Тодор Василев. Показано е пререканието на бащата с частния съдия-изпълнител. Медиите би трябвало да отразяват отвличане. Но едва на третия ден журналистите разбират кой кого е отвлякъл. Първоначално телевизиите единодушно съобщават, че е проявено безпрецедентно грубо отношение към дете от страна на частен съдия-изпълнител и децата са отвлечени от майка им. Едва ден по-късно става ясно, че от 2007 година 8-годишната Николета и 7-годишният й брат Павел са отвлечени от техния баща Тодор Василев и не са върнати на майката Барбара Василев, която е полякиня. И двамата родители отвличат – това е първоначалното внушение. Този случай показва, че телевизионни журналисти, като че ли разбират гражданската си или обществена мисия като особен вид анти-институционална роля, а не като коректив на дейността на институциите. Журналистите разказват „шокиращи” и „потресаващи” приказки, „саги”, „драми”, „сериали”.[1]
Частната случка е избрана за медийно събитие, защото е проява на крайност. bTV съобщава, че подобни ситуации се срещат и на други места в страната ни. Но са обърнали внимание на този случай заради „толкова грубото отнемане на деца от родителите”. И вместо да последват репортажи „и от други места”, за които има информация, репортажът завършва така: „Днес децата се отнемат принудително. Ако майката реши да повтори опита си и да вземе принудително и Павел, драмата в Асеновград ще се повтори отново.” Звучи като „следва продължение…”, и медиите спазват обещанието си за „нов сезон” от новинарския сериал. Връщат се в края на август на „,мястото на събитието“, когато и малкият Павел трябва да бъде отведен в Полша, за да се изпълни решението на съда. Посланието на бащата от Асеновград е копирано като съобщение и пренесено в емисията без да бъде търсена друга гледна точка. Само защото майката Барбара Василев е в Полша, а бащата – близо до кореспондента от Асеновград. Майката е описана като алкохоличка. Едва след дни става ясно, че бащата задържа децата, въпреки решението на съда в Полша децата да живеят с майка си. След 2009 г. има само едно съобщение в телевизионния ефир за „съдбата“ на двете деца и техните родители. Телевизията губи интерес към тях.
Фалшивите новини показват телевизионна вместо гражданска активност
Случаят с двете деца Николета и Павел от Асеновград разкрива два основни проблема в телевизионната журналистика:
Телевизията не за първи път се опитва да замени институциите в разрешаването на съществени социални проблеми. Но през 2009 г. телевизиите вече настояват да заменят и гражданина в неговите действия и отношения с институциите. Телевизията инвестира в новини и предавания, които показват как гражданинът първо звъни на медията и тогава предприема други действия. Зрителите снимат частния случай или личния си проблем и искат журналистите да им осигурят „трасе“ към аудиторията.
Телевизиите държат на два основни критерия – масовост като ефект от новината и „извънредност” при съобщаване на новината.
Вторият проблем е, че няма натрупване на опит, няма изграждане на набор от действия в медийните редакции как да се противодейства на външни намерения, които целят медията да бъде употребена като платформа за произвеждане не на „лоша новина“, а на „лошо събитие“.
Изненадващото при случая от 2009 г. с бащата, който обвинява съпругата си в отвличане на децата им, докато самият той извършва нарушение на съдебно разпореждане е, че се случва само година, след безпрецедентно събитие в телевизионния ефир – ефирът на частната телевизия bTV е използван за предаването на подкуп за жертва на отвличане като дарение за неправителствена организация.
Фалшификациите на оригинални новини като част от криминална дейност
През 2008 г. и 2009 г. емисиите са изпълнени с информации за извършени отвличания в страната – свързани с насилие и брутално отношение към жертвите.[2] При част от отвличанията е поискан откуп от роднини на заложника. В една от акциите си организираната група за отвличания включва и една от частните телевизии в сюжета на престъплението си. Похитителите на Ангел Бончев му поставят условие откупът за живота на съпругата му Камелия Бончева да бъде предаден под формата на дарение за посочена от тях неправителствена организация – като процеса на предаването на сумата трябва да бъде излъчен по телевизия. Ангел Бончев е освободен през 2008 г., но при предаването на последната част от парите е отвлечена неговата съпруга. На 30 юли 2008 г. Ангел Бончев прави „специално изявление пред bTV“[3]: той дарява 157 хиляди евро на фондация „Утре за всеки”. От записа се вижда как представител на фондацията приема „дарението-откуп“.
Репортерът Светослав Иванов съобщава[4] на 31 юли 2008 г., че „някои от известните поддръжници на кампанията...” са призовали фондацията „Утре за всеки” да не приема средства, дарени под натиск. От видеозаписа става ясно, че тези „някои” е Нешка Робева. Липсва обществена реакция. От друга страна, телевизиите не коментират използването на медия в този акт на предаване на откуп. В новината на интернет страницата от 31 юли 2008 г. на bTV пише:
„Ина Маркова, пиар на bTV каза, че Ангел Бончев сам е избрал точно тази фондация, за да направи дарението. „bTV не е съветвала Бончев да се обърне към „Утре за всеки”, ние само отразявахме събитието”, обясни Маркова.” (bTV, 31.07.2008 г.)
Във видеоматериала обаче е монтирано изказването на Румяна Козарева, председател на фондация „Утре за всеки”: „Ако гледаме нещата какво стои зад нещо, означава да поставяме себе си по-горе от другите. Бих искала да приемаме нещата такива, каквито са.”
Новините от 30 юли 2008 г. показват, че телевизията изгражда активни зрители, но пасивни граждани. Групата, която извършва отвличанията, имитира новините за благотворителна каузи, които телевизията произвежда във всекидневните си емисии. Казусът е свързан и с дефицити при отразяването на дейността на неправителствените организации в редовните си емисии. Телевизиите избират да отразяват само резултатите, само „свършеното добро“ на НПО. Мария Нейкова отбелязва в свое изследване, че неправителствените организации са осъдени на анонимност в медиите ни. „Деперсонифицирани и обезличени, НПО изглеждат като анонимни вредители, дори паразити върху държавния организъм” (Нейкова, 2006: 271). bTV обаче има специфичен подход към една определена група неправителствени организации – чиято основна цел е набиране на средства за благотворителна дейност.
Фалшивите новини се появяват благодарение на опростената схема при избора на събития в новинарските редакции - макар по-рядко в БНТ, в частните телевизии разполагат събитията в плоскостта на категории като „добрата” и „лошата” новина.
Освен „фалшивите новини“ в ефир, телевизионните програми у нас познават още една форма на разместване на границите на информацията и на развлечението. След 1990 г. има няколко случая на предварително разписана със сценарий телевизионна „измама“, а по-правилно назовано „измислица“, която стъпва на определени факти.
II. Мистификациите – нахлуване на забавлението в новините
За разлика от фалшивата новина, при мистификацията има поредицата от действия, при които трябва да се задържи за определено време „тайната“ на автора на „измислицата“. Задължителна е и конвенция между автор (и/или медия в този случай) и аудитория. И тази конвенция е свързана с договарянето кое съдържание в телевизионния ефир е канон. В замисъла и в сценария на телевизионната мистификация винаги има реален факт, заради който авторите „дръзват“ да заблудят и медията, и аудиторията.
Тези прояви сякаш напомнят на медийните собственици, че силата на медията зависи от независимостта на авторите.
Но кой е авторът в телевизията? Мистификацията в медиите и специално в телевизията, се реализира точно когато авторите се откажат „да работят“ като автори, да изпълнят авторските си задължения към аудиторията. Това отваря поле за реализация на „авторите“ на мистификации. Те изобличават превръщането на автора-журналист в „плагиат“ на съдържание – прессъобщение, рекламно съобщение, ПР-съобщение, зрителско видеосъдържание. Когато авторът-журналист спре да проверява източниците си, да ги назовава с точните определения, които дават яснота на зрителите кой говори през медията, когато оставят „авторитетите“, избрани от медията като единствени източници на информация, тогава журналистиката изчезва.
Забавлението от отказа на журналистите да бъдат професионални автори
През 2005 г. медиите отразяват програмата „Визуален семинар“[5] (вж. Попова, 2006: 66). В рамките на тази програма се случват обаче две събития, които се превръщат в мистификация по два различни начина.
През 2005 г. медийните редакции получават покана да отразят необичайно събитие – завръщането на Христо Явашев-Кристо, който ще открие Музей на съвременното изкуство в чакалнята на гара „Подуяне“. Ето как може да реконструираме ПР-съобщението до медиите през един текст на журналистката Деси Тодорова във в-к „Сега“:
„Бившата гара "Подуяне" ще се превърне в Музей за съвременно изкуство. Официално придобивката ще бъде открита във вторник. Специален гост на церемонията ще е световноизвестният български художник Христо Явашев-Кристо, съобщиха организаторите от „АТА-център“. След дългогодишно очакване и сериозна подготовка творците, които работят в областта на съвременното изкуство и новите медии (инсталация, видео, пърформанс, нет-арт, изкуство на обекта, фотография), ще си имат свой дом.“[6]
На поканите е изписано, че Министерството на културата и Министерството на транспорта са организатори. Поканените са призовани да потвърдят присъствието си.
В този текст от в-к „Сега“ липсва въобще авторовото усъмняване дали „наистина“ ще се завърне Кристо. А има доверяване на източника, защото тази информация е изпратена от „хора на изкуството“. Журналистическият текст повтаря ПР-съобщението до медиите, значи музеят ще се превърне в „дом“ на „творците, които работят в областта на съвременното изкуство и новите медии“.[7]
Дни лед публикуването и излъчването на подобни съобщения, журналистите са на гара „Подуяне“. Чакането завършва с новината, че Кристо няма да дойде в България и че журналистите и официалните гости са се заблудили. Зад тази акция стоят авторитетните куратори Мария Василева и Яра Бубнова.
Не по-малко важно е как звучи осмислянето на „изработената“ мистификация в разказите след „събитието“. През 2009 г. във в-к „Капитал“ откриваме следната схема на отразяване на „действителността“ от април 2005 г. – излъганите са „костюмирани бизнесмени и дипломати стискат в ръцете си луксозни покани“ „в очакване на голямото събитие.“ Гарата е тясна за „любопитството на медийните светкавици“.[8] Никъде журналистката Ирина Ценкова не казва, че и журналистите са сред напразно очакващите „голямото събитие“, заблудените журналисти са заменени с „медийни светкавици“. „Два часа по-късно обаче гостите си тръгват озадачени и с чувството, че са сред първите посетители на Клуба на зеления хайвер.“ Гости, а не журналисти вижда пишещата журналистка. И отчита, че пърформансът на Иван Мудов („акция“ е думата, която Мудов употребява) има следното значение: „Доказал е, че интерес и нужда от музей на съвременното изкуство има, организирал е своеобразно откриване на "нищо" и е предизвикал дискусии в предизборно настроените и по онова време политически елит и медии.“[9] През 2009 г. Музей на съвременното изкуство продължава да няма, въпреки широкото отразяване на събитието „нямане на музей“ от 2005 г. и мистификацията с пристигането на Кристо. Мистификацията в телевизията е възможна заради дефицит в журналистиката или натрупвания от дефицити. В случая с музея на гара „Подуяне“ е изобразена технологията на избиране на събитие: да има сензация; провокативна публична личност; авторитети, които изпращат прессъобщението. Липсата на усъмняване в информацията, дори когато е изпратена от хора, които са актьори, тоест автори на фикции, остава съществен проблем.
Това е провокация, която показва как журналистите сами са се лишили от силата на медиите – да задават въпросите си, да търсят отговорност, да формират нагласи, така че да се предизвика промяна. Авторите на тази фикция, в която са „въвлечени“ медиите, са публични личности, играещи с журналистическата представа за авторитет.
Мистификацията с участието на медията – опит за саморефлексия на журналистите.
През 2005 г. две от националните телевизии – обществената БНТ и частната „Нова тв“ - участват в мистификацията „Визуална полиция“.[10] Произведението е възможно, защото „в основата му е манипулацията, която постоянно се възпроизвежда и разпространява във всички посоки: във и чрез медиите, във и чрез публичното говорене, във и чрез обществените структури“ (Попова 2006: 67). Шефът на визуалната полиция майор Стефанов (в ролята е Явор Гърдев) „играе“ с медийните клишета като „Вижте рейтингите! Значи хората имат нужда от това, което правим!“ Последното предаване, в което участва, е „Защо не“[11] с водещ Марта Вачкова, в което описва мисията на полицията като институция на общественото щастие, както пише Диана Попова (Попова, 2006: 67).
При това произведение, в основата на което стои фикция, обаче трябва да бъде откроена играта с представата на медията за ролята на институциите и за ролята на експерта. „Истинският“ режисьор Явор Гърдев се „представя“ като експерт от институцията „визуална полиция” и така влиза в телевизията. Но има още един проблем, който поставя пред изследователите тази телевизионна мистификация: за ролята на журналистите като преводачи от езика на експертите на езика на „обикновения човек“. За разлика от другите „реални“ експерти, които гостуват в студиото на „Панорама”, „измисленият“ експерт по визуална естетика е питан и трябва да пояснява не термини, които използва, не професионални изрази, а думи от книжовния език. Играе не само Явор Гърдев. В ролята на „журналист“ влиза самият Бойко Василев, изобразявайки проблемите в превода на езиците. Диалогът е от „Панорама“ (април 2005 г.):
Майор Стефанов (в ролята Явор Гърдев) казва: В момента правомощията на нашата структура са в период на уточняване, но със сигурност мога да кажа, че ще бъдат доста широки.
Журналистът Бойко Василев (в ролята Бойко Василев) пита: „Широки” какво означава? Ще срутвате сгради, ще пребоядисвате фасади...”
Майор Стефанов: Срутването е ваш термин. Аз не бих се осмелил да го използвам. По-скоро ще имаме известни прерогативи в сферата на демонтажа.
През 2010 г. наблюдаваме още една мистификация – този път, благодарение на още една промяна, която е настъпила в журналистическото отразяване на събитията: роенето на информационни сайтове довежда до изчезването на автора и превръщането на медията в автор. Двете национални телевизии получават съобщение „от наш зрител“ за пристигането на Джони Деп в Бургас. В надпревара за притежаването на „извънредна информация“ влизат bTV[12] и „Нова тв“.
През 2010 г., дни след акцията, като автори се саморазкриват „24/7 Event Company“, които обясняват, че са копирали световноизвестна кампания за реклама на няколко продукта едновременно. Кметът на Бургас, нов хотел, фестивал, магазин – всички тях рекламира и налага тази кампания на „24/7 Event Company“.
Тази мистификация с рекламна цел поставя обаче един много важен въпрос: Какво ще се случи, ако изчезне авторът в телевизията? Еволюцията на мистификациите от 2005 до 2010 г. показва, че журналистиката ще бъде заменена с „реално“, но рекламно съдържание.
Доверяването на авторитета на институциите, на авторитета на експертите от 2005 г. е претърпяло промени и от 2010 г. се пренася в нова посока – доверяване на зрителските сигнали като източник на информация.
И докато във всички други случаи, които телевизиите отразяват, авторът се разкрива, има една новина, чийто автор журналистите се отказват да търсят.
Мистификация или фалшификация?
През 2013 г. частните телевизии преживяват сериозни сътресения. Водещи и репортери от „Нова тв“ преминават в bTV, а bTV напускат някои от най-известните лица. Репортерката Мария Цънцарова заменя „Нова тв“ с bTV.
През 2014 г. Мария Цънцарова коментира в Сутрешния блок видео, качено в една от българските видеоплатформи. Гергана Колева от село Дъбене е изобличена в тв ефир от водещата като недостоен родител, като майка, която не само учи детето си да танцува под звуците на чалга песен, но и лепи пари на челото на дъщеря си. bTV излъчва видеоклип от платформата vbox и няколко дни поред сочи младата жена като „кючекчийката“ и виновна майка. Всичко това се случва на фона на организирани протести срещу избора на „чалга дееца“ Слави Бинев[13] за председател на Комисията по културата и медиите в Народното събрание. През 2014 г. камерата на bTV влиза в дома на зрителката, която се съгласява предаването да се излъчва директно в ефир. Започва разпра между репортерката и „майката“ на танцуващото с банкнота на челото момиченце, което зрителите са гледали многократно във видеоклипа. Зрителката Гергана Колева произнася присъдата си над телевизията:
„Няма мъже, няма цигари, няма алкохол. Вие пускате заглавие „Алкохол, чалга и пачки.“ Какво против чалгата? Ако ние бяхме слушали рокендрол, вие щяхте да пишете „секс, наркотици и рокендрол“. То с вас няма разправия, аз ви говоря едно, вие изкарвате друго. Какво ще кажа, е без значение, вие ще си го изкарате, както искате."
Телевизията е примамена в дома на създателката на видеоклипа. Това е реакцията на зрителката срещу писането на журналистически сценарий, вместо на новина. По време на директното включване в Сутрешния блок настъпва още един обрат:
Жената, обявена в началото на разговора като майка на 7-годишното дете, видяло разголеното й тяло, Гергана Колева: - Ей сега ще ви забия черешката - аз не съм майката.
Журналистката Мария Цънцарова: А каква сте? Щом не сте майката, значи сте лъжла.
Гергана Колева продължава: Аз просто потвърдих вашата лъжа. Вижте как ми направихте профил, просто без да знаете на кого е детето. Три дни въртите лъжи – какъв модел съм аз, какъв пример давам. (bTV, 27.11.2014 г.)
Краят на прякото включване в Сутрешен блок на bTV обаче показва, че издаването на словесни присъди от журналистите е виждано като единствен възможен финал. Мария Цънцарова загърбва домакинята си и заявява, че компетентните органи ще преценят коя е майката на детето. Фалшифицирането става възможно, когато журналистите не чакат компетентните органи, а те самите се вживяват в ролята на компетентните органи. Няма кой да каже в ефир кой казва истината. Зрителката се е превърнала в съдник за съдържанието на телевизиите.
Случайната „кючекчийка“ от видеоплатформата през цялото време обвинява телевизиите заради „непорядъчно”, според нея, съдържание на „Нова телевизия“ и на bTV: „Недейте говори тук един час за модел на възпитание – като предавате Биг Брадър до 23 часа...“ и за излъчените на Нова година концерти на „Пайнер“.
Въпреки гръмките заглавия в рамките на три дни, темата след това е изоставена и телевизията изоставя грижата за възпитанието на 7-годишното дете и не съобщава повече информация коя е майката.
Това е провокация, която показва как журналистите сами са се лишили от силата на медиите – да задават въпросите си, да търсят отговорност, да формират нагласи, така че да се предизвика промяна. Авторите на тази фикция – случайна или не – оспорват не авторитета на експерта или на медията, а авторитета на журналиста.
Заключение
През 2000 г. се появява първата частна национална телевизия bTV, след 4 години и втората – „Нова тв“. Анализът на „фалшиви новини“ и тв мистификации след 2004 г. показва, че фалшифицирането на новините за събития става възможно, когато журналистите не чакат компетентните орган, а те самите изземват ролята на компетентните органи, когато избират ролите на съдии или морални проповедници. Телевизията не за първи път се опитва да замени институциите в разрешаването на съществени социални проблеми. Но през 2009 г. телевизиите вече настояват да заменят и гражданина в неговите действия и отношения с институциите.
Телевизиите инвестират в създаването на новини и предавания, които показват как гражданинът първо звъни на медията и тогава предприема други действия. Зрителите снимат частния случай или личния си проблем и искат журналистите да им осигурят „трасе“ към аудиторията. Но всъщност журналистите са показали на зрителите как се разказват „лични истории“ в опита си да заменят журналистиката за дейността на различни институции. Така постепенно журналистите се легитимират като публични личности, които разказват лични истории. И в този процес на размиване на границите на публично и лично журналистите отдават на зрителите ролята си на автори, опитвайки се да изобразяват доверието към медията и към себе си. Така едновременно в телевизионния ефир съжителстват аматьорите-артисти, изработващи мистификации, с които се опитват да покажат, че канонът на телевизионните новини трябва да се промени, и опитни сценаристи на новинарско съдържание, които генерират печалби, използвайки точно канона на телевизионното съдържание, който включва представата за дневния ред на обществото – новини за насилие, благотворителност и звездни публични личности.
Библиография
Дичев, Ивайло. 2012. „Страсти и демокрация. Ролята на емоциите в новата медийна констелация“. Критика и хуманизъм, кн. 38, 1/2012, 127-155.
Лаш, Скот. 2004. Критика на информацията. София: Изд. "Кота".
Нейкова, Мария. 2006. „НАТО, ЕС и българските медии или за „дребните” и не толкова дребните неща в процеса на информиране“. В: Константинова, Здравка, Милко Петров, Мария Дееничина (съст.) Българската журналистика 160 години. Минало – настояще – перспективи. София: „Св. Климент Охридски”.
Попова, Диана. 2006. „Полуклубна публичност“. Култура, брой 9 (2404), 10 март 2006, последно посетен на: 25.09.2015 г.
Попова, Диана. 2006а. „Въдворяване на визията“. Алтера, брой 4, 66-69.
Попова, Снежана. 2009. „Телевизия като макет“. В: Лозанов, Георги и Спасов, Орлин (съст.) bTV - новата визия. София: Фондация "Медийна демокрация", 186-194.
Семинар_БГ, бр. 6 „Професионалисти и аматьори онлайн”
Killborn, Richard. 2003. Staging the real. Manchester: Manchester University Press.
Postman, Neil. 1985. Amusing Ourselves to Death: Public Discourse in the Age of Show Business. New York: Penguin.
[1] „Тази сутрин” по bTV 28 май 2009 г., http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=132069, последно посетено на 12.06.2017 г.
[2] Едва в началото на 2010 година в новините се съобщават информации за осъществяването от МВР на операция “Наглите”, при която са повдигнати обвинения срещу заподозрени лица като извършители на част от отвличанията през 2009 г.
[3] Изявлението на Ангел Бончев по bTV от 30.07.2008 г., http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=116057, последно посетено на 12.06.2017 г.
[4] Фондация „Утре за всеки” замразява парите на Бончев (видео) http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=116130, последно посетено на 12.06.2017 г.
[5] Инициатива на Института за съвременно изкуство и Центъра за академични изследвания в София.
[6] Тодорова, Д. (21 април 2005 r.). „Кристо открива Музей в София”, Сега, последно посетено на 25.09.2015 г.
[7] Тодорова, Д. (21 април 2005 r.). „Кристо открива Музей в София”, Сега, последно посетено на 25.09.2015 г.
[8] Ценкова, И. (30 април 2009 r.). „Няма такъв музей”, Капитал, последно посетено на 25.08.2015 г.
[9] Пак там. Ценкова, И. (30 април 2009 r.) „Няма такъв музей”, Капитал.
[10] Като продължение на програмата „Визуален семинар“, в края на 2005 г. режисьорът Явор Гърдев реализира произведението си „Визуална полиция“. В новините на обществената телевизия БНТ „По света и у нас“ се съобщава, че със заповед на кмета към Софийска община започва работа полицейско подразделение, което „ще се грижи за визуалната чистота на града“ (Попова 2006: 67). Следва участие на Явор Гърдев, който влиза в ролята на майор Явор Стефанов в предаването „Панорама“, във „Вижте кой...“ визуалният полицай майор Стефанов трябва да говори заедно с играещия самия себе си писателя Георги Тенев. Следват диалозите с водещия на „Коритаров live“ по „Нова тв“ Георги Коритаров, и в рубриката „Пресклуб“ на сутрешния блок на БНТ.
[11] От всички предавания, в които е реализирана тази мистификация, през 2017 г. в ефир са останали само „По света и у нас“ и „Панорама“, другите вече не съществуват.
[12] bTV, Н. (16 август 2010 r.). Джони Деп е в България!?, bTV, последно посетено на 25.09.2015 г.
[13] Слави Бинев не е избран начело на комисията, НС избира Полина Карастоянова. По-късно тя е заменена от Славчо Атанасов (докато е кмет на Пловдив, той става герой в мистификация от 2009 г. Пловдивският художник Емил Миразчиев обявява, че кани Давид Черни (авторът, изобразил България като „турска тоалетна“ в изложба в Европа. През 2009 г. общински съветници от „Атака“ протестират срещу идването на художника, тогавашният кмет на Пловдив Славчо Атанасов забранява участието му в изложба в общинска галерия. Ден по-късно тогавашният премиер Бойко Борисов кани чрез медиите Давид Черни да гостува в София, след като е нежелан в Пловдив. В същото време на интернет страницата на Давид Черни пише, че е в Ню Йорк.) Но медиите превръщат бъдещето време в минало, в изказване, което съдържа сигурност, че събитието се е случило – за Кристо „Кристо идва в България“, за Черни „Скандалният художник идва в България“. Ивайло Дичев нарича това реализиране на „произведение“ мета-мистификацията (Дичев, 2009).
Биографична справка
Жана Попова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация, Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Диалогови модели. Между събития и медийни образи” (2013) и „Жанрове и форми на забавлението в телевизията” (2016).
