Резюме: Ще се опитам да преосмисля популярният израз „платформен капитализъм“, според който съвременната икономика е функция на множащите се интернет платформи. Какво е интернет платформата? Тя е приватизиране на публичното пространство за извличане на печалба от социални взаимодействия. Но заедно с това става дума и за морален ангажимент, който напомня личната зависимост от феодално време. „Обитателите“ на платформите се отплащат на невидимия мениджър за услугата като рейтват, лайкват, отбраняват сайта от неприемливи участници, сигнализират за нередности и бъгове. Само една крачка е нужна за да премине от тази технологична фрагментация в разпад на политическото.

Ключови думи: дигитална пропаганда, платформи, публичен дебат

Platform Feudalism

Ivaylo Ditchev 

Abstract: I will try to rethink the popular expression “platform capitalism”, according to which the modern economy is a function of the proliferation of internet platforms. What is an internet platform? It is the privatisation of public space to profit from social interactions. But it is also a moral commitment that recalls the personal dependence of feudal times. The “inhabitants” of the platforms repay the invisible manager for the service by rating, liking, defending the site from unacceptable participants, reporting irregularities and bugs. It only takes one step to move from this technological fragmentation to the collapse of the political.

Keywords: digital propaganda, platforms, public debate

Изразът е парафраза на популярния израз „платформен капитализъм.[1] Интернет платформата е концентриран израз на новата социална геометрия: той е платформа от платформи.

Том Годуин писа през 2015 г.: „Юбер, най-голямата компания за таксиметрови превози, не притежава нито едно такси, Фейсбук, най-популярният медиен собственик, не произвежда съдържание, Али Баба, най-големият търговец, няма инвентар“ (Godwin, 2015). Те са платформи, празни форми, които организират социални взаимодействия, без да произвеждат – тъй да се каже чиста власт. За разлика от сайта, блога или дигиталната медия, в платформата все по-активната страна са потребителите – тя става възможна след появата на Web 2.0.

Фрагментирането на публичността на независими, частни пространства за дебат и взаимодействие тече от XVIII и XIX в. с възникването на салони, общества, певчески и гимнастически дружества. Експоненциално се развиват след Втората световна война и особено след края на комунизма неправителствените организации – в тях задачи, дотогава грижа на държавата и църквите, се поемат от граждани, които се групират и самоуправляват както намерят за добре. За шеметното им развитие говори фактът, че днес в страни като Русия и Индия едно НПО се пада на около 500-600 човека от населението. Дигиталната платформизация е по-нататъшна стъпка в приватизацията на публичността, добавяща скорост, лекота и дерегулация.

Думата „платформа“ съдържа две семантични ядра:

1) ограничена и равна територия, най-често издигната,

2) план, дизайн, а оттам и политическа програма.

В дигиталния си вариант двете се комбинират: платформата е място за дискусии, търговия, информиране, учене, забава, където взаимодействат потребители. Но заедно с това тя е специфична програма, която прави това възможно – система от алгоритми, правила, мениджмънт.

Първото значение извиква идеята за територия, обитавана от потребителите. Платформата е приватизиран фрагмент от публичното пространство.

Самата метафора за интернет „пространство“ или „свят“ е подвеждаща, доколкото тук няма нищо пространствено, текат електромагнитни потоци. Но самата метафора внушава идеята за определен ред: допускат те, регистрират те, имаш определени права и задължения. Това напомня политическите образувания в историята, за които е нужно разрешение на политическата власт (днес виза). Може да има такса, валиден IP адрес и мейл, доказателство, че си над 18 години за порнографски сайтове, че си в даден географски регион (например живееш в САЩ), че не си бил блокиран заради непристойно поведение и т. н.

Има платформи с видимо управление. Някъде има модератори или мениджъри, които предварително проучват постинга ви преди да го допуснат. Другаде модераторът се активизира постфактум и сваля неотговарящо на правилата съдържание. Трети платформи разчитат на „гражданската“ активност на самите потребители, които сигнализират за нередности – така става във Фейсбук, където след определен брой сигнали профилът ви се блокира за определено време (текат битки, защото мотивирани групи се мобилизират да блокират някой, който ги дразни).

Обичайните теми, които дискусионните платформи цензурират, са насилие, расизъм, обиди, тормоз, порнография, агресивна реклама. Бизнес ориентираните платформи чистят измамни предложения, послания на конкуренти, излагащи постинги или просто неща, които нямат връзка. Проблемът там е доколко са реални онези, които рейтват продукти, използването на ботове, фалшивите намаления и пр. Най-тежка е борбата с фалшивите новини, която няма как да се доведе докрай, освен ако не се въведе, както казват критиците на тази идея, един вид „министерство на истината“. Определени групи или цели платформи се занимават с това да проверяват фактическата истинност на посланията (от типа „XY умря вчера“), като добавят предупреждение, че новината е непроверена. Често в Уикипедия ни предупреждават, че статията е „оспорвана“, „иска подобрение“, „очакват се цитати към достоверни източници“ и пр. Тази най-демократична платформа също има правила за издигане – от редактор към администратор (който почиства с „парцала“, заключва определени статии и блокира нарушители), от администратор към „бюрократ“ (който решава спорове между администратори). Основен е консенсусът, не гласуването, в което впрочем не участват много потребители. Трябва дълго да си участвал, да си отстоявал зададените от Джими Уелс принципи, да си спечелил доверието на „общността“.

Любопитен е случаят на Тръмп през 2020 г., който си беше избрал за основно изразно средство Туитър. Платформата първо започна да добавя към лъжите му за откраднатите избори уточнения „спорно“ или „невярно“, а след опита за държавен преврат, който той провокира на 6.01.2021 г., просто блокираха профила му. Последваха ги Фейсбук, Ютюб, Инстаграм, Редит, Гугъл, Тикток и повечето други дискусионни платформи. Проблемът, който възникна в публичния дебат, включително и у нас, е как така една частна компания може да осъществява цензура. Не нарушава ли това свободата на словото? Появи се аргументът, че натрупаните последователи и престиж в една социална мрежа са форма на символен капитал, от който не могат да ви лишат без съдебно решение. От друга страна, платформата е частна компания, значи може да поставя условия за услугата си и когато ползвателят не ги спазва, да го блокира. Впрочем републиканците имаха съвсем същия аргумент по отношение на един сладкарски цех, който отказа на гей-двойка да им направи сватбена торта с тях двамата отгоре – били частна фирма, имали право да си задават правилата. Сега същите търсят точно обратния аргумент.

Разбира се, цялата работа се върти около прословутата Секция 230 (Закона за благоприличието от 1996 г.), която обявява че платформата не отговаря за съдържанието, което пренася – отговорност за онлайн поведението си носят отделните потребители, тъй както биха носили, ако извършат нещо непристойно на площада. Е добре, но ако платформата не е медия или издател, в какъв смисъл може да говорим за нарушаване на свободата на словото? Тя се оказва много по-близко до сладкарския цех. Интересно е, че и републиканците, и демократите по различни причини искат премахването на Секция 230; съпротивата идва от либерално настроени хора, които се боят, че това ще позволи на държавата да налага цензура (дори Навални го изказа – според него Путин така ще има повод да цензурира въз основа на „вижте Америка“). Да кажем и че самият внезапно онемял Тръмп като че ли се готви да отвори своя платформа за „свободно слово“. От другата страна на Атлантика, Европейската комисия се готви да използва случката, че да затегне контрола над социалните мрежи.

Вторият аспект на платформите, това е специфичната среда за взаимодействие, създадена от технологията. Обитателите им са поставени под невидимата и коварна власт на техно-дизайна.

Дори когато правилата на поведение са формулирани експлицитно за пред контролиращи държавни органи, зад гърба на потребителя действат механизми, които той не съзнава. Например, не знае алгоритъма, по който напред излизат едни търсения, други по-назад. Не осъзнава, че една социална мрежа го е профилирала и му предлага „повече от същото“, за да го накара да прекарва в нея повече време: възмущението от ромите, което е лайкнал, ще повлече новина, генерираща възмущение от бежанци, умилението от снимката на котенце – снимка на красив залез. Този механизъм прави така, че възгледите се радикализират, а потребителите потъват в своите ехо-стаи без да го съзнават. Дигиталното публично пространство се фрагментира и на мястото на единното преди политическо тяло идват озлобени една срещу друга групи. Инструментализирането на тази технология беше най-видимо при случая с „Кеймбридж аналитика“, която започна да таргетира информацията според предварително профилиране на потребителите по психо-социо-културен принцип.

Да го наречем емоционално гражданство – стоиш най-дълго на платформи, които ти предлагат емоциите, които търсиш – възмущения от властта, патриотични гордости, научнопопулярни удивления... Принципът „повече от същото“ предполага някаква степен на профилиране и подреждане на информационния поток по категории. Сложният начин, по който го правеше „Кеймбридж аналитика“, предполагаше над 100 психо-социални профила на потребителя, съчетаващи психология, социология, география и т. н. В по-простия вариант, практикуван от Дир.бг, материалите се тагват и на потребителя се предлага „още по темата“.

На практика човек става жертва на собствения си избор – връщат му го отново и отново под вариращи форми. Наместо да живее заедно със случайно попадналите в същата национална територия различни от него хора, той се ограничава все повече в своята мрежа, съставена от такива, които сам е избрал. Не че не среща и случайни контакти – но те го дразнят, защото е свикнал да избира компанията си, смята го за свое право. Наместо старата роля на „мелтинг пот“, които играеха медиите във времето на националното строителство, сега новите медии дестилират нацията на съставните ѝ части, което често представлява взривоопасна смес.

Платформата е по същество частно образувание, частна територия, обитавана от частен народ – създателят ѝ задава законите, управлява я, печели от нея. Някои от тези частни територии са малки, обслужват конкретна дейност, уроци по английски, продажба на стари вещи. Други, като Фейсбук, са днес два пъти по-големи от най-многолюдната държава като Китай. Самият интернет е платформа от подредени една върху друга платформи – вътре в отделния информационен сайт потребителят е приканен да си отвори своя дискусионна стая, която управлява; предлага се не само дигитално гражданство, а дигитално национално строителство, тъй да се каже.

В тази частна територия собственикът ще пуска само избрани хора, ще обсъжда избрани теми, ще модерира или ще насочва взаимодействията между поданиците си чрез невидими алгоритми. Това не само е станало лесно технически, но и обикновено е безплатно – нещо повече, веднъж създадени, световете продължават да съществуват, да дават печалба (ако имат тази цел) и без да са необходими допълнителни разходи (marginal costs). Перпетуум мобиле! Вярно е, че с онлайн активността си движиш глобалната машина и правиш големите печалби на големите. Но погледнете го от другата страна. Всеки може да построи своя свят и да покани други в него. Това едновременно съществуване в N-брой измерения дава шемета на новия тип живеене. Никой не е там, където го очакваш, всеки живее един нарастващ брой разбягващи се животи.

Какво добавям тук с метафората „феодализъм“? От една страна, публичното пространство е разпокъсано, платформите воюват както князете и графовете в Средновековието. От друга, наред с хипер-пазарните отношения, които позволяват идеалната сравнимост в търсенето и предлагането, платформите все повече трябва да разчитат на личната преданост, възпитавана у потребителя. В един свят на мигновената дигитална мобилност трябва нещо повече, което да те задържи на дадената платформа – някаква идея, емоция, идентичност. Личната зависимост, характерна за феодалното общество е пряко свързана с фрагментирането и междуособиците; идейната преданост в света на платформите има сходен ефект.[2]

Първият, който разбра политическия потенциал на платформите, беше Джанроберто Казаледжо. През 2000 г. той създава своя сайт, известен като „Русо“, но разбира, че му трябва и някакво лице, за това се обръща към комика Бепе Грило. Новият популизъм е и театър, карнавал и това е така, защото обитателите на платформите очакват все повече „качество на дигиталния живот“ – в противен случай са готови да гласуват с краката си, пардон, с мишката. Платформите са едновременно средство за решаване на проблеми, но и за забавление и тази двусмисленост е структурно заложена в дигиталния свят. Не случайно щурмувалите Капитолия на 6.01.2021 г. искаха колкото да осуетят избора на новия президент, толкова да си направят селфи в храма на властта. Всяка акция, организирана по интернет платформа, измисля смешки, мемета, неочаквани решения, артистичен дизайн.

Това е разбрал може би пръв Казаледжо, когато решава, че движението му се нуждае от популярен смешник. Персонажи от забавния жанр са и Тръмп, и Джонсън, и Зеленски, такива са и наши дейци, като певеца Светльо Витков и шоумена Слави Трифонов. Карнавалът, по Бахтин, преобръща социалния ред, дава изблик на народни стихии – партиите на последните двама очаквано се казват „Глас народен“ и „Има такъв народ“. Народът срещу елитите – карнавалната стихия идва отдолу, събаря йерархиите, изважда напред нови лица. И двете партийни формации събираха своите активисти чрез кастинг, излъчван на живо като един вид телевизионна игра. Кастингът има всичко, което може да предложи платформата: изненадва с новостта си, представя на живо „истински“ хора, създава събитие с отворен финал, предлага на зрителя интерактивно участие.

Политическите интернет-платформи са карнавал и в смисъл, че си позволяват неща, които иначе не са приети – обиждат, осмиват, бунят дигиталния рояк. Пример за това е геймърският сайт GamerGate, където от 2014 г. избухват яростни сексистки атаки спрямо жените в тази индустрия. Такъв е QAnon, определян от някои като религиозна секта, където се разпространяват безумни конспиративни теории като това, че светът се управлява от либерални педофили-сатанисти. У нас анти-карантинните настроения се възпроизвеждат охотно в сайтове като БРЦК или БРОД в противовес на държавната политика по въпроса и дори на здравия разум. В борба за най-скъпото – децата – възмутени родители разпространяват всевъзможни крайно-десни небивалици, съчетани с анти-западен национализъм. БРЦК опита да мигрира в MeWe – платформа, която предлага по-слаб контрол над постингите и по този начин става удобна за приютяване на всякакви крайности. По подобен начин компаниите се местят в страни с по-либерално законодателство или по-ниско данъчно облагане, а навремето така бегълци са се поставяли под защита на друг феодал. Спрян от Туитър и другите популярни социални мрежи, Тръмп опита да мигрира в крайнодесния Parler, преди и там да бъде блокиран от Амазон, собственик на сайта им.

Като финал на този паралел между платформа и територия, интересни са периодическите опити на потребители да създадат национална платформа, които напомнят времето на националното строителство:

Сънародници, здравейте! Създадох група във Фейсбук, която има за цел да събере абсолютно всички българи, които имат регистрация във платформата на Фейсбук.

Когато сме заедно и на едно място, всички може да гласуваме, да обсъждаме или да взимаме решения, които могат да бъдат свързани с навременно реагиране или протести (юни 2020 г.).

Библиография

Godwin, Tom. 2015. “The Battle is for the Customer Interface”. Technocrunch, 04.03.2015 (последно посетен на 13.02.2022 г.)

Mcafeeр Andrew and Brynjolfsson, Eric. 2017. Machine, Platform, Crowd: Harnessing Our Digital Future. New York: W. W. Norton & Company.

[1] Изразът предлага немският блогър Саша Лобо, 2014.

[2] Самите империи воюват и икономически – Гугъл прави телефони, Амазон има своя търсачка, Фейсбук развива финансови услуги, Епъл продава музика...

Биографична справка

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, работи в сферата на политическите култури, медиите, града. Най-новата му книга е Културни сцени на политическото (2019). Главен редактор на списание Семинар_BG. Есеист, участник в публичния дебат.

ivayloditchev[at]gmail.com