Пост-демокрация и пост-политика са изключително популярни понятия, които едновременно енергетизират и парализират дебатите (Blühdorn and Butzlaff, 2020). Започвам с този цитат от нашумяла статия, за да откроя контраста със ситуацията у нас, където тези понятия звучат все още като свежи и нови. Целта на форума е да енергетизира дебати, не да ги парализира. Ще очертая тези понятия в три аналитични посоки: Кой; Кога; Защо.

‘Кой’ въвежда въпроса за аgency, за актьорите, които използват или не използват нашите ключови понятия като идентификационни лейбъли. Демокрация, национализъм, либерализъм, консерватизъм се използват както отвътре, така и отвън, както от лидери и политици за самоидентификация, така и от политолози, журналисти и други публични и интелектуални говорители като идентификационни маркери на съответните политически актьори. Въпросът е има ли политици, които използват пост-демокрация и пост-политика за само-дефиниране или има асиметрии в авторството, в типа актьори, които ги използват, в доминиране на външната аналитична гледна точка.

‘Кога’ въвежда темпоралността. Другаде текат дебати за пост-пост-демокрацията, която следва след края на пост-демократичния преход, за ревитализация на демокрацията чрез иновативни (дигитални и други) партиципативни форми (пак там, 2020), ние сега навлизаме в дискусията за пост-демокрацията.

‘Защо’ е въпросът за причините, водещи до пост-политика и пост-демокрация. Бих ги разделила на две категории – онтологични и епистемологични. Първата група търси отговорите в нови и/или засилващи се тенденции в политиката. Втората група е по-чувствителна към концептуализациите и теоретизациите, а тяхното отношение към политическата онтология е двупластово: нови понятия и аналитични модели за обяснение на нови явления; нови концептуализации за съществуващи явления и тенденции, които ги интерпретират по иновативен начин. Нови концептуализации се римуват и с евристични насоки на търсенията, и с интелектуални моди. Необходима е критична рефлексия.

Ще въведа накратко понятията, които рамкират нашия дебат. Има едно разбиране за пост-политика, което особено резонира с нашия пост-комунистически и пост-демократичен контекст и то е на Жак Рансиер (Ranciere, 2004). За Рансиер краят на политиката означа два края – край на обещанието и край на разделението. Краят на обещанието е краят на мечтата на народа за утопични острови, за обещана общност. Краят на разделението отпраща към дисциплиниращата роля на призива за консенсус, както помним и ние от първото десетилетие на прехода у нас. Същата дисциплинираща роля играеше мантрата „стабилност“, особено любима на ГЕРБ в последните години на неговото управление.

Бих откроила две версии на пост-политическото: либерално-демократична и пост-комунистическо пост-демократична. Първата намира израз в идеите за делиберативна демокрация, партиципативна демокрация... Пост-комунизмът дойде като обещание за един преход, за една дълбока радикална трансформация, която да ни изведе на обетованата земя на демокрацията. Вместо това виждаме множество преходи и трансформации, които ни водят и към териториите на пост-демокрацията.

Пост-демокрацията (Crouch, 2004) не е анти-демокрация, тя не воюва открито с последната, а просто изсмуква демокрацията, изпразва съдържанието от формата, демократичното съдържание от демократичните институции. Пост-демокрацията не взривява институциите, те не изчезват, а продължават да функционират, но все повече се превръщат в празна черупка, във формални атрибути, които не служат на своето предназначение – публичния интерес, а на прихванатата държава. По същата логика, пост-демократичната партия не работи с активисти, а с медии. Тя иска по-лесно да печели избори, не като мобилизира огромна маса от поддръжници и активисти, а като управлява медийно съдържание (пак там). Любопитно е да се анализира колко пост-демократични партии се явяват на последните избори у нас.

Популизъм и пост-политика е двойка понятия, която мобилизира две интерпретации: синхронна и диахронна. Популизмът е крайната форма на пост-политическото. Деполитизиращите стратегии на консенсуса и стабилността приемат – почти неизбежно – популистки форми. Втората – диахронната интерпретация, е свързана с авторовата концепцията за прехода от пост-комунизъм към пост-демокрация (Кръстева, 2019), за видимите и невидимите трансформации. Първият, най-видимият преход е демократичният, вторият – също така видим, е национал-популисткият преход. Той се характеризира не просто с поява на политическата сцена и влизане в управлението на крайнодесни партии, а с мейнстрийминг на национал-популизма. Най-невидим е пост-демократичният преход. Тази диахронна перспектива позволява да се структурира и периодизира тридесетилетното ни пост-комунистическо развитие, но и трите тенденции – на демократизация, национал-популизъм и пост-демократизация – съществуват в различни пропорции във всяка една от трансформациите.

Другият стълб в „драматичния“, нормативно и афективно натоварен концептуален клъстер на общите ни размисли е кризата (Krasteva, 2019). Кризата е мега-метафора на съвременното общество. Концептуалната история на понятието е симптоматична – от периферно за социалната и политическата мисъл, то гордо застава в центъра на концептуалното ядро, с което мислим съвременността. От деформация и епизодичност кризата с превръща в новата нормалност (Bauman and Bordoni, 2004). Кризата се утвърждава като новият универсален концептуален филтър, през който разбираме, теоретизираме, обясняваме света. Едни и същи явления преди сме теоретизирали с противоположни – и като аналитичен фокус, и като патос – понятия, днес ги разглеждаме като криза. ХХ век завършва с радикален не-кризисен дискурс: краят на историята на Франсис Фукуяма (Fukuyama, 1992) изразява триумфа на демокрацията и глобализацията, победата им над отклонения като комунизма, развитието на политиката и обществото към споделен хоризонт. ХХI век замества триумфиращия оптимизъм на Фукуяма с кризата като новата нормалност на Зигмунд Бауман. Този преход намира израз в аналитичните избори на изследователите, които концептуализират едни и същи явления с позитивни термини преди десетилетие, а днес ги определят като криза. Емблематичен е примерът със световната звезда Ричард Флорида. Той става гуру на политици, управленци, урбанисти, политолози, активисти с понятието си креативна класа, с идеята за трансформативната сила на 3Т (Технология, Талант, Толерантност), с посланието, че всеки може да стане творец и създател на иновативни пробиви, практики, политики, което да превърне градове и общности в творчески лаборатории (Florida, 2011). Само петнадесет години по-късно гуруто на генерализираната креативност радикално трансформира концептуалната си вселена, като поставя в центъра ѝ „криза“ (Florida, 2017) .

Дефинирам тази нова нормалност с парадокса „Ако кризата не съществуваше, тя щеше да бъде изобретена от пост-демократичните лидери“ (Krasteva, 2019). Той перефразира известния израз на Сартр: ако евреите не съществуваха, анти-семитизмът щеше да ги е изобретил. Пост-демократичните политически лидери имат такава дълбока и интимна нужда от кризите, както антисемитите на Сартр от евреите. Ще анализирам този фундаментално нов етап чрез теоретичния модел на новия тип пост-демократична криза с трите му аналитични стълба – пост-демокрация, пост-истина и мега политическо лидерство и чрез прехода на публично лидерство, менажиращо кризи, към пост-демократично лидерство, създаващо кризи.

Концептуалният триъгълник на пост-демократичната криза

Източник: Krasteva, Anna. 2019. “Post-democratic Crisis and Political Leadership. From Crisis Management to Crisis Creation”. In: Salvatore, Sergio, Fini, Viviana, Mannarini, Terri, Valsiner, Jaan, and Veltri, Giuseppe A (eds.) Symbolic Universes in Time of (Post)crisis. The Future of European Societies. Cham: Springer, 3–23. 

Класическата криза се отнася към пост-демократичната криза като асиметричната идентификация в цитата от „Американски богове“ на Нийл Геймън – „Той беше аз, но аз не съм той“: първата e утаена във втората, но втората не се свежда до първата, дисконтинуитетът е по-проявен от континуитета. Пост-демократичната криза втечнява класическата криза и осъществява преход от дисконтинуитета на пред-криза – криза – пост-криза в течна флуидност, замъгляваща границите между криза и не-криза. Последните две десетилетия на XX век биват определяни като „безкрайна поредица от частични кризи. Излизането от тези кризи даде на капитализма от тези години неговата впечатляваща динамика. Целта беше да се излезе от тези кризи, за да се модернизира установеният ред“ (Spurk, 2017: 69). Колкото по-отчетлив и бърз е дисконтинуитетът, толкова повече нараства капацитетът и вярата в разрешимостта на кризите. Толкова по-валидно става и разбирането за кризата като деблокираща задънени улици и динамизираща развитието. XXI век бележи прехода към „перманентна криза във втечнения свят и дълбока криза на социално-икономическата трансформация“ (Bauman and Bordoni, 2004: 59). Колкото по-втечнена е кризата, без очевидно начало и ясен желан край, толкова по-проблематична става разрешимостта – и като капацитет, и като проект. Миграционната криза не е единствената проява на пост-демократичните кризи, но тя е техен емблематичен израз и привилегирован център (Krasteva, 2019).

Мега политическото лидерство е централният елемент на обяснителната схема на пост-демократичната криза. Системният афинитет между лидерство и криза има при всички кризи: „Дискурсът на кризата е par excellence дискурс на властта, словото на тези, които говорят или претендират, че говорят от името на групата или общия интерес“ (Eraly, 2017 : 51). Втечняването на кризата в дискурси не е егалитаристки, а елитистки проект.

Лидерството става „мега“ в пост-демокрацията по разнообразни причини, от които две са съществени за анализа – политиката на максимално ниво на минимално участие и отслабването на институциите. Първата е свързана с отговора на политическата класа на парадокса, пред който е изправена: „Тя иска колкото е възможно повече да изключи масата граждани от активното им включване. [...] Но тя и неистово иска пасивна подкрепа, тя се страхува от възможността гражданите да загубят интерес от нейните дейности, да пропуснат да гласуват, да не подкрепят партиите ѝ с пари, да я игнорират. Изходът, който тя вижда, е в стимулиране на максималното ниво на минимално участие“ (Crouch, 2004: 112). Отслабването на институциите има две политически импликации: намалява предвидимостта на управлението и нараства волунтаризма на лидершипа както по отношение на стратегическите цели, така и на тактическите средства.

Кризата заема централно място в арсенала на мега лидерството по три причини: тактическа, пост-демократична, естетическа (Krasteva, 2019). „Наративите на кризата придават характер на необходимост на определени възможности за действие“ (Eraly, 2017: 51). Този перлокутивен ефект на кризисното говорене освобождава пътя за дефиниране на анти-кризисната тактика и подсилва нейната легитимност. Кризисното говорене има огромна роля за намаляване на плурализма, на ролята на алтернативните визии за разрешаване на кризите и на механизмите на отчетност: „Реториката на кризата се използва, за да се отслабят демократичните процедури“ (Schulz, 2017 : 9). Естетическият ефект на кризата се проявява в театрализацията – драматизиране на реалността и героизиране на лидерите. Не е случайност, че ексесивността става новата нормалност именно в епохата на пост-демократичните кризи и мега лидерството.

***

Пост-политика, пост-демокрация и криза формират концептуалния клъстер на нашите размисли. За да не деполитизираме прекалено политическите реалии, които са достатъчно комплексни и противоречиви, за да съвместят множество най-различни и противоположни тенденции, бих искала накрая да припомня два ключови източника на реполитизация – крайно-десният екстремизъм и контестаторната гражданственост (Krasteva, Saarinen and Siim, 2019). Те са противоположни по послания, актьори и патос, но вършат и сходна работа – реполитизират политическото като сблъсък, конфронтация, полярност, страст, ангажимент.

Тези уводни думи нямат заключение, за да не затворят, а да отворят теоретично пространство за дебати, алтернативни интерпретации, теоретични конфронтации.

Библиография

Кръстева Анна. 2019. „От посткомунизъм към постдемокрация“. В: Фотев Георги (съст.) Европейските ценности. Новата констелация. София: Изд. на НБУ, 161–179.

Bauman, Zygmund and Bordoni, Carlo. 2004. State of Crisis. Cambridge: Polity.

Blühdorn, Ingolfur and Butzlaff, Felix. 2020. “Democratization Beyond the Post-democratic Turn: Towards a Research Agenda on New Conceptions of Citizen Participation”. Democratization, 27 (3): 369–388.

Crouch, Colin. 2004. Post-democracy. Cambridge: Polity.

Eraly, Alain. 2017. “Légitimité de la crise, crise de la légitimité”. In: Constantopoulou, Cristiana (ed.) Récits de la crise. Mythes et réalités de la societe contemporaine. Paris: L’Harmattan, 51–58.

Florida, Richard. 2011. The Rise of the Creative Class. New York: Basic books.

Florida Richard. 2017. The New Urban Crisis: How Our Cities are Increasing Inequality, Deepening Segregation, and Failing the Middle Class. New York: Basic books.

Fukuyama, Francis. 1992. The End of History and the Last Man. New York, Toronto, Oxford: Free Press.

Krasteva, Anna. 2019. “Post-democratic Crisis and Political Leadership. From Crisis Management to Crisis Creation”. In: Salvatore, Sergio, Fini, Viviana, Mannarini, Terri, Valsiner Jaan, and Veltri, Giuseppe A (eds.) Symbolic Universes in Time of (Post)crisis. The Future of European Societies. Cham: Springer, 3–23.

Krasteva, Anna, Saarinen, Aino and Siim, Birte. 2019. “Citizens’ Activism for Reimagining and Reinventing Citizenship Countering Far-right Populism”. In: Siim, Birte, Krasteva, Anna Saarinen, Aino (eds.) Citizens’ Activism and Solidarity Movements. Contending with Populism. Cham: Palgrave, 265–292. 

Ranciere, Jacques. 2004. “Introducing Disagreement”. Journal of the Theoretical Humanities, 9 (3): 3–9.

Schulz, Martin. 2017. “La crise et la politique des avenirs”. In: Constantopoulou, Christiana (ed.) Récits de la crise. Mythes et réalités de la société contemporaine. Paris: L'Harmattan, 9–19.

Spurk, Jan. 2017. “Récits de crise, récits d’affinités électives”. In: Constantopoulou, Cristiana (ed) Récits de la crise. Mythes et réalités de la societe contemporaine. Paris: L’Harmattan, 67–72.

Анна Кръстева

 

Съставители: Ружа Смилова, Анна Кръстева, Ивайло Дичев

Корица: Мина Дичева