Подмененият протест или събитията от 14 януари 2009г. в преживяванията на участниците

По повод на участието на младите в протеста от януари 2009г., в говоренето за тях се появи едно „общо място” – те бяха асоциирани като „поколението на прехода”, чието недоволство изригва в края на един 20-годишен период на несигурност и политическа свободия, който съвпада с целия им живот. Не искам да прибързвам с обобщенията и не бих се осмелила да категоризирам на едро „недоволните млади хора”, наричани още „изгубеното поколение”. Но не можех да не се запитам от какво е провокирано недоволството им. И то изхождайки от презумпцията, че всяка младост е акт на съпротива.

С тези бунтарски мисли в главата, поканих за интервю петима студенти, участвали в събитията: две момичета и три момчета, всички студенти в Софийския университет, родени между 1987г. и 1989г. При провеждането на интервютата през април 2009г. съм се старала да формулирам такива въпроси, които да позволят на респондентите не само да разкажат, но и да формулират своята оценка за случилото се. В перспективата на изминалите месеци да погледнат рефлексивно назад и да осмислят събитията от гледната точка на настоящето, а също и на бъдещето. Да формират визия за себе си, за своята група и за обществото като цяло. И в това начинание, основно за мен беше да ги накарам да изразят позиция, да прозвучи техният собствен глас – гласът на мълчаливото множество, заглушен от цинизма на политическата система и от изкривеното представяне в медиите.

И така, срещу какво се съпротивляват младите? Ще отговоря с думите на една от респондентките си (Мила Л.): „Аз не съм доволна от нищо, което се случва тука. Не смятам, че моята младост трябва да премине в някакъв преход, който никой не го знае какъв е и никой не знае какво се случва.” Неясната концепция за прехода провежда една обща нагласа на неудовлетворение. То има и конкретни измерения:

"Не ми харесва начина, по който се разпределя земята. Значи, ако говорим от каузата на екологията – това уволнения на директори на паркове, престъпвания на закони, тука ще строим, обаче нямаме разрешително, там сме го изкарали разрешителното с пари – ето такива неща, не смятам, че искам децата ми да живеят в това нещо. Не смятам ,че държавата има право да не ми дава избор как да живея живота си. Не ми харесва това,  че баба ми трябва да живее със 150 лв. на месец. Ето и социалната гледна точка. Не ми харесва наоколо … – всякак! И е мизерия, и е мръсно, и се раздават земи ей така, и всеки ден трябва да се бориш с някакви безумни  бюрокрации и хора, които, понеже имат повече връзки от тебе, просто могат да смачкат когото си поискат… и така. Смятам, че е настъпила някаква слободия от политическа гледна точка, която просто не може да се търпи повече. И всеки ден си правят каквото си искат." 

„Неясният преход” е колкото политическа, толкова и емоционална идея. Крайно време е с него да се свърши и да се започне наново. Той е негативната страна на демокрацията и тъкмо с него трябва да се преборим, преходът е олицетворение на всичко, „което просто не може да се търпи повече”. „Преходът” не е извинение за инертно очакване, безизходица и пасивност, а буди гневни реакции и е мотив да се пристъпи към действие.

Но все пак какво се случи? Защо недоволството на младите не изригна в революция с барикади, както през 1968-ма, или в масови студентски вълнения, както в Гърция по същото време, или поне в „нещо като 97-ма”, с която се сравняват самите участници? Нямам намерение тук да се впускам в политологични анализи, а само да представя гледната точка на участниците.

Изтъкнатите от тях причини за провала и/или осуетяването на протеста са много и разнопосочни: лошата организация, недостатъчна техническа подготовка (слаби мегафони и озвучителни системи), неясни искания, отсъствие на политическа сила, която да подкрепи протеста; но също полицейско насилие, несправяне с провокаторите (ултрасите), планирано осуетяване от страна на политическата върхушка, превратно отразяване в медиите. Интервюираните от мен участници са на мнение, че образът на протеста е бил подменен. Тяхното гражданско недоволство е било представено като гаменска проява от традиционните медии или е било затъмнено от образите на полицейско насилие, разпространявани от алтернативните канали. Те трудно и нееднозначно се идентифицират с присъстващите в публичното пространство версии за протеста от януари 2009г., сякаш техният собствен глас е бил заглушен.

Това не е моят протест – 1: Ултрасите

Първоначалните намерения за изразяване на гражданско мнение бързо са осуетени. Протестът получава лице, в което студентите не се разпознават. По две причини – появата на „подставени лица”, които режисирано демонстрират агресия, от една страна, и превратното отразяване на тези прояви в медиите, от друга.

Във всички разкази присъства една и съща оценка за тези лица. Явор А. ги нарича „групата на явните провокатори – те просто носеха табелки „ние не сме оттук”. То си личеше, че те нямат нищо общо с тази проява – и по начина на поведение, и тяхната организираност…”. Габриела П. ги описва като „футболни запалянковци, момчета с каскети, с шапки, с черни кърпи и такива спортно облечени, по-едрички, хора, които са отишли там, за да викат, за да крещят, за да чупят, да предизвикат насилие и хаос.” Хора без кауза, „на които им е платено да направят това, което правят.”

"Георги И. разказва как през първия ден на протеста подходил откъм ул. Раковски:
Там станах свидетел на много неприятни картинки, които ме потресоха. Лично с очите си видях как има една групичка, дошла с една единствена цел – бой и насилие. Не знам дали това са фенове на футболните клубове, не знам дали са купени от някоя политическа партия с цел саботаж. (…) Само с един поглед човек може да придобие отлична представа какво търсят там. Изпити лица, изпъкнали вени от крещене на нецензурни думи и провокативни думи. Никаква идея за какво всъщност сме се събрали там. Виждаше се отлично агресията в очите. Те не изразяваха исканията на студентите, те не знаеха защо са се събрали там, единственото, което се искаше, беше саморазправа и вандализъм."

Впрочем разказът му се подкрепя и от визуалния материал, който ми предостави2. В заснетото от него клипче се вижда как по даден знак (от човек с камера, стоящ до стълб пред входа на Парламента, зад полицейския кордон), пеейки националния химн, тези момчета вдигат заграждение и го хвърлят по полицаите. После отново по даден знак вдигат качулките си, обръщат се гърбом към полицията и крият лицата си. Същият епизод, но заснет от друг ракурс, откъдето човекът до стълба не се вижда, е отразен в материал на информационна агенция BGNes.

Качен в YouTube, той получава 13 459 гледания (и още 11 813 в канала на друг потребител).

Това не е моят протест – 2: Цензурата

Тъкмо тези хора са представени като лице на протеста от големите национални медии. „Протестът беше представен като вандалска проява”, споделя Явор, цитирайки новинарските емисии по bTV, БНТ и Нова телевизия. „Аз лично се чувствах обидена, че едва ли не мен ме представят като участник в някаква банда наркомани и тези футболните хулигани, за които това нещо цялото е било заговор, да се чупи” (Мила).

Този тип представяне на събитията в медиите се интерпретира не просто като вкус към скандалното, а като режисирано опорочаване на протеста. Габриела споделя: „За съжаление повечето от медиите в България изманипулираха нещата. Обърнаха информацията наопаки – изобщо не беше вярно това, което казаха”.
„Аз даже се чудя какво са снимали всички тези камери, които бяха там. (…) Ще излезе, че цензурата в нашата държава все пак е налице и че тя е много по-силна отколкото ни се ще, отколкото трябва да бъде”, заявява Явор и продължава така:

"Управляващите по много добър начин успяха да се справят с цялата ситуация и да спечелят максимално от този протест. На практика успяха да накарат студентите да изглеждат като гамени – това е факт. Дори собствените ми родители седяха и гледаха новините и не можеха да повярват за какво става въпрос. Абсолютно съм убеден, че протестът беше опорочен от няколко добре поставени камери и шепа наети лица."

На въпроса ми какво мисли за медийното отразяване на протеста, Георги отговаря така: „Медии? Журналистика в България?! Не, тук няма такова нещо! (…) Цензурата в България е много сериозна, въпреки че не се демонстрира открито.”
Освен, че провокират агресията от страна на полицията още в първия ден и по този начин осуетяват провеждането му в следващите дни, ултрасите, или „онези малки националистчета” успяват да послужат и при подмяната на лицето на протеста. Официалните медии му дават облик, в който интервюираните от мен не се разпознават и търсят отражение в сайтове за обмен на видео съдържание, където се споделят клипчета, заснети от потребители. Тези мрежи добиват силата на алтернативни медии и предлагат репрезентации, с които респондентите ми са по-склонни да се отъждествят.

Алтернативни канали

Мнението за отразяването в мрежите за видео обмен е, че, макар и достоверни, „това са филмчета правени от обикновени хора” (Явор). Те носят заряда на автентичност в двоякия смисъл на непоквареност, но и на нескопосаност, „повечето от тях не са минали каквато и да е обработка”. Тъкмо поради това те се възприемат от респондентите ми като „правдиви” репрезентации. Те са по-близко до тяхното усещане за протеста, а в някои от случаите и формират мнението им за случилото си. Така например в разказа на Петко се преплитат свидетелствата на очевидец и преразказ на видяното после в мрежите:

"И полицаите, след като бяха получили заповед, просто изблъскаха загражденията и като клин разделиха протестиращите на две, вклиниха се. И след като се разцепи това цяло на протестиращите, започнаха успоредно в двете страни да изтласкват хората. (…) После от клипчетата на протестиращи, качени в YouTube видях – тъй като аз бях изтласкан в посока към Университета – видях и в другите два лъча какво се е случвало. Най-ужасна беше гледката пред самия паметник, където бяха блъскани хора да падат на земята и ги удряха с щитове, т.е. буквално ги тъпкаха с щитове и с палки и ги удряха и по главата и навсякъд."

"Вечерта, след като се прибрах и исках да потърся информация как е отразен протеста, видях и други клипчета, които бяха още по-шокиращи. Накратко само ще преразкажа едно от тях: един мъж снима от страната на университета от улицата, която е заградена от полицаи, тоест той е пред тях и снима как по улицата вървят двама полицаи, единият от които е хванал момче. И полицаят казва: „Бий ги, бе, бий ги! Ако ти кажат нещо, бий ги! [http://www.youtube.com/watch?v=SVdIBd50vPw с над 7 хил.гледания; клипчето е разпространено също от информационна агенция BGNes и качено в YouTube, http://www.youtube.com/watch?v=vg6ConVXRNo с 31 гледания]. Няма смисъл да го тълкувам. Но това още повече ме впечатли и веднага ме заляха и във Facebook, и в сайтовете, които споменах, и в Skype ме заляха съобщения, че протестът продължава и ние знаехме, че той е заплануван за 3 или за 5 дена. Ние си знаехме вече, че пак ще отидем. Въпросът беше колко хора ще могат да отидат, колко ще се престрашат пак."

Някои от респондентите ми се доверяват на материалите, качени във видео мрежите, и изразяват съжаление, че тези филмчета не получават по-голяма гласност, че не са излъчени в национален ефир (Явор). Гледането на тези материали, когато те са склонни да се идентифицират с тях, ги зарежда с увереност за правилността на каузата им и им дава мотивация да излязат отново да протестират и на следващия ден. Друг от респондентите изразява удовлетворение, че същите тези клипчета са достигнали по Мрежата до зрители извън България и са получили позитивен отклик от балкански съседи (Петко споделя за ентусиазирани коментари в румънски сайт http://romerican.com/2009/01/15/not-backing-down/ ). Всеобщата подкрепа отново е потвърждение за правилността на каузата и също може да се тълкува като фактор за мобилизация.
Има и респонденти, които не се идентифицират с предоставените от алтернативните канали образи. Според Мила „там, разбира се, е точно обратното. Там е гадните полицаи, които ни бият и т.н. Има някакви националистчета, които преекспонират нещата.” Като илюстрация могат да се посочат още следните клипчета, качени в YouTube:

5 183 гледания; материал, озаглавен „Зимата на нашия протест”

1 079 гледания

Респондентката впрочем не твърди, че в това има някаква политическа манипулация, но е резервирана както към едното, така и към другото представяне: към преекспонирането на вандалски прояви в традиционните медии и към преекспонирането на полицейското насилие в мрежите за видеообмен. Подозрителна е и към блогърите, които разпространяват „такива анти-правителствени и анти-полицейски клипове”. „Имаше и просто такива, които бяха отишли да снимат. Не да протестират, а бяха отишли там, за да пишат в блога после.”

Впрочем редно е да вметна, че в мрежите за видеообмен може да се намери и гледната точка на „ултрасите”, или момчетата с черните качулки, заснети от репортер на телевизия ББТ. Материалът е озаглавен „За какво се борят маскираните младежи?” и е гледан 2 724 пъти.

Алтернативните канали определено предоставят повече и различни образи на протеста от 14 януари: тук присъстват полицейското насилие, огромното количество камери (както посочва Юлия Роне http://www.fmd.bg/?p=830 ), интерпретации на националисти и на зелени активисти, също и гледната точка на маскираните младежи. Палитрата от образи е много по-богата от тази в традиционните медии, присъстват и материали на участници. Новите медии служат като канал за колективно произведената хроника на събитията, хранилище от текстови и видео свидетелства за събитията, които не са лишени от интерпретации. С някои от тях респондентите ми са склонни да се съгласят, с други – не.

Все пак какво се случи? Един събирателен образ

Накратко казано, образът, който създадоха медиите, няма нищо общо с това, което искаме ние – "Ние не сме някакви просто вандали, които замеряха полицаите, а ние бяхме недоволни граждани, които искаха тези хора да излязат, да ни кажат нещо, а не да ни се смеят горе от прозорците, защото те това правеха, докато ни биеха.” (Мила)

Фактът, че „прозорците на Парламента не бяха празни, а са заети от депутати, които „бяха си извадили телефоните, снимаха към нас, говореха си нещо и се смееха” (Петко) е засвидетелстван от поне трима от респондентите ми. „Снимането с телефони по прозорците на Парламента беше факт, смеенето, репликите от типа на „Кой победи на твоя прозорец?” когато полицаите започнаха да изтласкват тълпата – това нещо много ме разочарова. Аз не виждам как може да има такова арогантно отношение от управляващите към тези, които са ги избрали” (Явор).

"Тази картинка се превръща в събирателен образ на целия протест:
В момента, в който пуснаха полицията да ни разчисти,  (…)  отгоре, точно все едно това нещо е цирк, през прозорчетата гледаха политиците, гледаха, сочеха и се смееха. И това за мен е събирателен образ на цялата държава: те седят в някакъв балон, който е магически и никой не може да го спука, и те показно правят някакви безумни неща и някакси само да видим как те си правят каквото си искат, и настъпва абсолютен цинизъм, в смисъл абсолютно погазване на всякаква демокрация." (Мила)

Тъкмо този събирателен образ, олицетворяващ цинизма на политическата система, който образ канализира най-много огорчение и гняв у респондентите, отсъства както в традиционните, така и в новите медии. Три месеца след събитията участниците споделиха с мен усещането за безсилие:

"Според мен сме стигнали такъв стадий, в който ако не е нещо като 97-ма примерно за България, просто няма как да стане, защото имаше много неща, които се случват тука. По принцип има много протести – непрекъснато еколози протестират, земеделци, Кремиковци протестират, всякакви хора протестират и това се отразява по новините същата вечер и оттам нататък просто нищо не става. Просто това си е някакъв политически ход – ето пускаме сега как има протест, как има гражданско мнение, хората казват от какво не са доволни. И после обаче нищо не става.” (Мила)

Нови и стари форми на съпротива

Защо студентите избраха площадния протест като форма на съпротива? Как стигнаха до традиционното искане за оставка на правителството? Приемам това за стари форми на протест, както впрочем и неизменно присъстващия в техните разкази паралел с протестите от 97-ма година. Дори начините на организация (шатрата с мегафона, озвучителната система, излъчваната музика, присъствието на Васко Кръпката) са стари форми на протест.

Как присъстваха новите медии и дали те успяха да сработят като проводници на нови форми на колективно действие? Имаше ли нови форми на съпротива?

Само двама от респондентите ми казват, че са научили за протеста от Facebook; други двама са получили информация по електронната поща и един се е информирал от обяви, разлепени в сградата на Ректората. Един от тях (Явор) застава на позицията, че протестът не е спечелил от това, че е взел нова форма:

"Така, според мен, това нещо, което го измислиха с интернет страницата да се гласува там, да се седи, да се протестира онлайн, за мен протестът само изгуби от тая работа. Защото примерно какво като има 10 хил. човека онлайн, като пред Парламента са 100? Просто не е начинът това."

Към блогърите моите респонденти също се отнасят с подозрение – те не протестират, те само търсят материал за блога си.

Малко по-различно стоят нещата при зелените активисти. За Габриела събитията от януари са само момент в дългата верига от природозащитни акции, в които тя е участвала от 2004 г. насам и продължава да участва. Тя не можа да назове общия брой акции, но заяви че почти не е пропускала такава и изреди следващите няколко, в които смята да се включи. Зеленият активизъм за нея е начин на живот. И именно от тази позиция тя мотивира участието си в случилото се пред Парламента на 14-ти януари. Впрочем тя направи изричната уговорка, че предпочита думата „акция” пред „протест”. Последната „звучи малко негативно, даже по-възрастните природозащитници са ни казвали да избягваме тази дума „протест”, понеже по някакъв начин може би ще отблъснем обикновените хора да се присъединят към нас”. Може би в акциите на зелените можем да открием нови форми на съпротива.

Иначе казано новите медии малко допринесоха за недоволството на младите през януари 2009г. – те си останаха само канал за пренасяне на съобщението (виж текста на Орлин Спасов в същия брой ). И като такива успяха да изпълнят ролята си – всички научиха кога и къде ще се протестира. Всеки – стига да поиска – може да види кой кого е бил, въпреки изкривяването на информацията в националните медии. Новите медии не породиха нови форми на ангажираност, не дадоха отговор на въпроса какво да се прави и как да се окаже натиск. Формите на съпротива и на политическо действие си останаха старите: изтъркани лица и лозунги, речи и музикален съпровод без фантазия; добре огласени сбирки, но лишени от инициатива, лишени от емоционален заряд или както казаха респондентите ми „слабо откъм атмосфера – беше тягостно някак”; „ и след като пуснаха част от „И ловец съм, и рибар съм”… и аз просто си отидох”. Можем да схващаме участието на новите медии в протеста от януари 2009г. като нова форма на информационна връзка или дори като алтернативна медия, но не и като нова форма на ангажираност или нова форма на съпротива.

1. Никой от респондентите не пожела да запази анонимност и прие да застане зад позицията си със собственото си име. В текста са цитирани истинските имена на респондентите.