DIY Museum of Socialism

Abstract: The article analyzes three instances of remembering and museumizing socialism from below – the museum of socialism in Garvan village, Northeastern Bulgaria, the Red attic of a librarian from the town of Veliko Turnovo, and the museum in Vrabevo village, Central Bulgaria. The first two are established in the last decade, while the third dates back from before socialism\'s demise in 1989 and has survived almost intact until nowadays. All three cases represent genuine attempts of local Bulgarian publics to come to terms with the socialist past. They display three different figures of memory, going beyond the classic debate between a totalitarian paradigm and everyday-objects-centered “normalizing” perspective, namely lived socialism, socialism individually appropriated, and a post-modern reproduction of socialism.

Key words: socialism, memory, museums, Bulgaria

До септември 2011 г. България е една от малкото източноевропейски държави от бившия социалистически блок, която няма национален музей на социализма. В контекста на това симптоматично отсъствие интересът на изследователите е привлечен от ограничен брой регионални музеи, разполагащи с постоянни или временни експозиции за периода преди 1989 г. Светла Казаларска споменава Историческия музей в Димитровград, както и Регионалния исторически музей в Русе, които правят временни изложби, посветени на социализма (Казаларска, под печат). Музеят в Димитровград попада във фокуса на проучване и на Радостина Шаренкова (Sharenkova 2010), която отбелязва, че днес той е празен и дори избягван от посетителите, поради старомодната си експозиция и неремонтирани изложбени зали.[2]

Николай Вуков (Vukov 2008) също съсредоточава вниманието си върху спорадичните усилия за представяне на социалистическото минало в различни - най-вече исторически – музеи в страната, обусловени преди всичко от желанието за завършване на историческия разказ за нацията (националните музеи) или града (регионалните музеи).[3] В този сценарий социализмът в България е положен в един еволюционен вектор – артефактите му логично следват тези от времето на траките, Средновековието, османския период и времето на капитализма. Тази хронологична перспектива почива на „идеологическата визия за \'прогресивното развитие от праисторията до победата на социализма\'“ (Vukov 2008), в която настъпването на комунизма е неизбежно и предстоящо, т. е. изплъзващо се от задълбочен анализ и осмисляне. Периодът на социализма плавно и прекалено лесно – някак автоматично и нерефлексивно – идва след епохата на капитализма, като изложбите – там където те изобщо съществуват – не се отклоняват от предначертания повествователен ред и дизайн.[4]

Настоящата статия анализира местни опити за музеифициране на социализма след 1989 г., а именно усилия на локални общности и дори отделни индивиди за създаване на музеи на социализма в България, отвъд и извън системата на националните и регионалните музеи. До момента тези инициативи са описвани съвсем бегло и като цяло са възприемани като случайни,  разпокъсани и незначителни, защото нито успяват, нито се стремят да предложат систематична и добре обоснована интерпретация и репрезентация на социалистическото минало. Казаларска    отбелязва мимоходом Първия частен музей на социализма в Плевен (обявен като проект през 2006 г., но останал незавършен), Червения таван в Търново, музея на комунизма в село Гарван, къщата на Красимир Козлев в Лясковец и колекцията на Дружество „Елиас Канети“ в Русе, както и три ресторанта в София, Сандански и Слънчев бряг. Може би единственият по-плътен коментар върху инициативите за музеифициране на комунизма „отдолу“ принадлежи на Николай Вуков, който разглежда подробно музея в къщата на Тодор Живков в Правец, интерпретирана като израз на носталгия от страна на местната общност - „за дните, когато градът се радва на първостепенно символно значение през епохата на социализма“ (Vukov 2008).

Моят текст ще се опита да погледне на местните инициативи за музеифициране на социализма сериозно, въпреки малкия им мащаб, липсата на професионални куратори, подходящи сгради, адекватни ресурси и ясен законов статут. Ще се въздържа да възприемам тези места като „неистински“ музеи - непълни, незавършени и недостатъчни, или просто като любопитна местна екзотика. Подобни опити заслужават изследване не само заради липсата на национален музей на социализма – т. е. като второразрядни заместители на една официална, национална, монолитна интерпретация и репрезентация на социалистическото минало. Местните инициативи за музеифициране представляват легитимен предмет на изследване сами по себе си, поради редица причини.

Първо, те представляват автентични опити „отдолу“ за справяне с миналото, произлизащи от местни общности и частни публики. Тези проекти разкриват социалното действие на обикновените хора, които не само се опитват да разберат социализма, а и да го представят и изложат. По такъв начин може да се наблюдават войните на паметта на по-широките и често маргинализирани социални слоеве, които у нас рядко участват в традиционната кураторска работа – с всичките й съмнения, колебания и перипетии. Второ, във време, когато легитимността на музея като институция се подрива от нарастващо усещане за криза, когато самото понятие за музей е атакувано от различни страни и дори класическите музеи се опитват да излезнат извън официално санкционираните изложбени пространства, фокусирането върху начина, по който разнородни местни публики разбират и правят музея, може да допринесе за дебата какво точно представлява музейната институция.

Накрая, но не на последно място, в контекста на липсващ доминантен дискурс на паметта за социализма в България, местните актьори не разполагат с хегемонен модел, на който да подражават. Те са принудени да изработват и визуализират собственото си разбиране за социализма, както и смисъла на паметта за него. В анализите на изследователите по социални науки подходите „отдолу“ обикновено вървят ръка за ръка - и се съпоставят - с подходите „отгоре“, като най-често са разбирани през призмата на рецепцията – и реакцията към – централни, спускани „от върха“ политики и дискурси. Ето защо, по правило, те се използват за осветляване на начина, по който определена доминантна политика е договаряна, предефинирана, изменяна, опитомявана или направо преобръщана на местно ниво. Когато подобен дискурс липсва, местните публики са принудени да използват подръчни средства, за да формулират и експлицират собствените си интерпретации и репрезентации на социализма. Вместо да отдаваме тяхната несигурност и колебания как да аранжират експозициите си на недостатъчна професионална експертиза, можем да ги възприемаме като нулевото ниво, от което се произвеждат, изграждат и развиват местните разбирания за същността на периода преди 1989 г.

Настоящата статия дискутира три подобни местни инициативи. Две от тях са създадени в първото десетилетие на 21 в. - музеят на социализма в село Гарван, Силистренско и музеят на комунизма на Николай Колев, поместен на тавана на апартамента му в Търново. Третата - музеят в с. Врабево, Троянско - съществува отпреди 1989 г., но продължава да функционира и до днес. Теренната работа за изследването е проведена между април и октомври 2010 г. и е базирана на включено наблюдение и дълбочинни интервюта с хората, замислили и реализирали тези инициативи, както и с хората, допринесли за оформянето на колекциите от предмети и изработването на дизайна на експозициите.

Музеят на социализма в с. Гарван – живеният социализъм

Село Гарван се намира  в Силистренска област, на 4-5 км от р. Дунав и има около 400 жители, част от които работят в чужбина и рядко се връщат у дома.  Преди богато село с обширни лозя и овцеферми, сега то разчита единствено на земеделската си кооперация, която произвежда тютюн, царевица, жито и тикви. Детската градина, в която преди 1989 г. се отглеждат около 60 деца, е затворена вече от десетилетие, както и селското училище. Закриването на тези две институции ще се окаже един от факторите, съдействали за оформяне на колекцията на музея на социализма: плакати, лозунги, скулптури, както и различни документи от техните архиви стават част от артефактите, изложени в местния музей.

Посетих с. Гарван между 16 и 18 април 2010 г. и направих дълбочинни интервюта с петима местни жители, активно участващи в събирането на експонатите, дизайна на изложбата и поддръжката на музея. Самият музей отваря врати през май 2009 г., но идеята за създаването му  датира от лятото на 2007 г., когато млада жена от селото вижда бюстовете на Ленин и Георги Димитров, захвърлени в мазето на кметството, и решава, че те трябва да се запазят. След консултации с хора от селото, а след това и с община Ситово и областната управа в Силистра, се взема решение в Гарван да се създаде Областна музейна сбирка на социализма. През първата половина на 2008 г. кметът на община Ситово предоставя сграда на общината – в центъра на с. Гарван, до читалището, където да се помещава музеят. Областният управител на Силистра помага с ремонта, осигурявайки материали и намирайки спонсор сред местните строителни фирми. През втората половина на 2008 г. започва събирането на материали - лична принадлежност на селяните от Гарван. „90% от местните хора в Гарван знаят какво е социализъм. Този режим за тях е факт ... те нито могат да го  отхвърлят, нито да го забравят ... това е история ... това е тяхната история – която те са живели и на чиято сцена те са реални актьори“, казва тогавашната кметица на Гарван. Бивши учителки в училището и детската градина, но и млади хора – преди всичко жени – са между най-активните поддръжници и уредници на музея.

Понеже музеят не е постоянно отворен, посетителят първо трябва да намери кметицата, за да вземе ключа. Моето посещение съвпадна с годишната среща на местната земеделска кооперация и избора на нов управителен съвет. Следобяд хората, дошли за тази среща, се възползваха от възможността да посетят и музея. Чужди гости – като нпр. доброволците от ЕС и извъневропейски държави, идващи редовно през летните месеци в селото по външно-финансирани проекти – са сред най-горещите му привърженици.

Дизайнът на експозицията се оказва най-трудният етап от процеса на създаване на музея. Жените-участнички са единодушни, като описват трудностите при решаване как точно да подредят артефактите. Отначало кметицата търси помощ от местни и регионални музеи, но никой не предлага съвет. Така селяните от Гарван са принудени да се съберат и сами да изработят концепция за организацията на експозицията. Още с отварянето на входната врата на музея посетителят е посрещнат от огромна снимка на Тодор Живков, под герба на Народна Република България.

Основната експозиция, намираща се в стаята вдясно, започва от “Детската градина“, като първият изложен експонат е синя униформа. Следват чин, покрит с детска социалистическа литература, и ученически униформи – със сини чавдарски и червени пионерски връзки.

В ъгъла са разположени експонати, посветени на младите хора – снимки от студентските години на кметската дъщеря или на самите селяни, пръснати между снимки на известни млади комунисти, загинали за родината. 

По-нататък една голяма маса е запазена за рубриката „Партията“, като върху нея са подредени членски книжки за различни клубове и организации, принадлежали на селяните от Гарван, както и сценарии за официални партийни или национални празници. Между бюстовете на Ленин и Димитров, които подтикват жителите на Гарван да мислят за създаване на музей на социализма, е окачен постер, посветен на жените-комунистки – със снимки на Людмила Живкова и Цола Драгойчева и изработен специално от жените в селото. 

След рубриките „Детство“, „Училище“, „Младост“ и „Партията“ идва рубриката „Забавление“, представена от стари радиоапарати, магнетофони и грамофонни плочи, както и комунистическа литература и вестници от 1980-те г. 

Последната рубрика от експозицията е посветена на „Труда“ - най-вече работата в местното ТКЗС, представено чрез снимки и съвети към селяните как да поддържат къщите и стадата си. Изложбата приключва с червен флаг, принадлежал на сина на една от жените-активискти, и покрит със значки от различни държави – България, Румъния, СССР, Чехословакия, Куба, посветени на различни събития – московските олимпийски игри, историческите замъци в Киев, българското розово масло и др. 

Принципите, лежащи в основата на музейната сбирка в Гарван, се различават от вече съществуващите подходи след 1989 г. за представяне на социализма в България. От една страна, повечето български изследователи на социалистическото минало – разказващи историята на политически събития и партийни конгреси – си служат с понятията на самата социалистическа историография. От друга страна, Инвентарната книга на социализма(2006) се опитва да разбие този доминантен подход. Съставителите на книгата Яна Генова и Георги Господинов представят каталог от артефакти – продукти на социалистическата лека индустрия – снимки на бонбони, домакински уреди, прах за пране и др. - в опит за създаване на визуален архив на всекидневната материална култура на социализма, която обикновено не се описва и излага в музеите. Стремейки се да покажат „несъзнаваната ни обща памет за вкуса на соц-а“, Генова и Господинов подхождат към социализма през една „внимателна археология на материалното“, разкривайки „баналността на всекидневното и неговата визуална клишираност“. Позовавайки се на тенденциите в съвременната устна история, те целят да изследват „преобразуванията, интерпретациите и интериоризациите на \'голямата история\' в личния биографичен разказ” (Визуален семинар 2004: 2).

Музеят на социализма в Гарван отива отвъд тези перспективи, показвайки как личните биографични разкази на селяните могат да съвместяват – и продължават да съвместяват – големите разкази на социалистическия режим, центрирани около партията, общественото участие, дисциплината и труда. Това съжителство е още по-забележително във време, когато пазарът е възродил доста от материалните предмети на социализма (най-вече храни), позволявайки носталгията лесно да се изразява чрез всекидневната материална култура. Жителите на с. Гарван продължават да представят собствения си живот по време на социализма чрез книги и литература, концептуализирани като част от забавлението, вместо чрез изкушаващия сладък вкус на бонбоните „Черноморец“ или бисквитите „Златна есен“. Тяхната репрезентация на социализма разкрива два нови начина на излагане: първо, експозицията е базирана върху жизнения цикъл, който съвпада със системата от социалистически организации, отговорни за публичната мобилизация – Чета „Чавдарче“, пионерската организация „Септемврийче“, Комсомола, Партията. Тези бивши социалистически институции дават на селяните от Гарван възможността да разказват днес собствените си биографии чрез историята на официални организации. Нещо повече, както посочва Джералд Крийд (2005), когато представят носталгичната си памет за социализма, жителите на Гарван всъщност коментират настоящето, тъй като музеят съдържа доказателства за многобройните социални дейности и активност, като ТКЗС-то или официалните социалистически празненства, които липсват в днешна селска България. Усилията на жителите на Гарван да музеифицират социализма са автентичен местен опит за преодоляване на „невъзпоминаемото“ (Vukov 2008) и за даване на глас на алтернативни интерпретации на социалистическото минало.

Музеят в с. Врабево – post-mortem възпроизводство на социализма[5] 

Село Врабево се намира в Централния Балкан, Троянско, и има около 800 жители. То е необикновено богато  за България село, тъй като в него се намира завод на едно от най-големите индустриални предприятия в страната, Софарма АД. Броят на селските жители е недостатъчен, за да се осигурят необходимите 350 души работна ръка за завода, затова към Врабево ежедневно пътуват работници от съседните села и градове и дори от областния център Ловеч. Освен завода на Софарма АД, в селото има земеделска кооперация и завод за ремонт на асансьори (затворен малко преди посещението ми). Частни предприемачи са започнали да реконструират традиционните къщи в селото, възнамерявайки да ги използват или за семеен туризъм, или да ги продават на чужденци, най-вече британци, които вече са започнали да купуват къщи за свой втори дом в района. Някои представители на висшия мениджмънт на Софарма АД имат вили в селото, включително изпълнителният директор, и тези внушителни постройки се явяват мощен символ на местното благополучие.

Посетих Врабево на 16-17 юли 2010 г. и разговарях с уредничката на музея Валя [псевдоним], която същевременно е и председател на местното читалище, и заместник-председател на селския пенсионерски клуб. Бивша учителка по български език, тя е и съпруга на бившия кмет на селото, както и майка на тогавашния кмет на селото. С нея и с членовете на разширеното й семейство проведох серия неструктурирани разговори за Врабево, музея и местните политики.

На пръв поглед Врабево изглежда като място, въвлечено - и дори погълнато - от съвременните неолиберални икономически и социални процеси. Въпреки това, мобилната работна ръка, глобалният капитал и чуждестранното присъствие в селото съжителстват с видими знаци от епохата преди 1989 г. - имена на улици и табели, датиращи от времето на социализма, чисти и добре поддържани. По същия начин оцелява и музеят – практически недокоснат и непроменен от създаването си през 1980-те г. Музейната експозиция разказва историята на селото през 20-ти в., поставяйки особен акцент върху социалистическия период, но едновременно с това е вплетена и в нови практики на преживяване на музейното пространство след 1989 г. Така в музея във Врабево се заражда особена местна памет за социалистическия режим, въплътена в нови форми на размисъл върху социалистическото минало.

По пътя към музея вървим по ул. „Георги Димитров“, след това продължаваме по ул. „Девети септември“, преминаваме под табела с надпис „Чист двор – здраво семейство“ и намираме музея на ул. „Ленин“. Той се помещава в родната къща на един от най-известните комунистически лидери в България, армейски генерал Добри Джуров (1916-2002). 

Музейната експозиция е организирана около тази ключова фигура – дългогодишен министър на отбраната (1962-1990) и член на Политбюро на БКП (1977-1990). Фактът, че историята на селото е разказана през личната история – всъщност биографията – на Добри Джуров, обяснява защо изложбата започва от 1910-те г., макар че надпис на стената уточнява, че траките са първите хора, населявали земите на Врабево. Единственият документ от по-ранен период – данъчен лист от 1882 г. - не е в състояние да подкопае репрезентацията на Врабево като „червено“, революционно село, люлка на един от най-прочутите български комунисти.

Следвайки експозиционна схема, станала хегемонна през 1970-те и 1980-те г. в страната[6], музейната сбирка във Врабево започва с етнографска секция, съдържаща домашни съдове и прибори, част от които са принадлежали на семейството на Добри Джуров. 

След това, разположена на два етажа, се намира историческата секция, покриваща междувоенния и социалистическия периоди, като стълбата между двете функционира като визуален символ на възхода на социализма след 1944 г. 

Тя започва със снимки на ученици от селското училище от края на 1920-те г., когато самият Добри Джуров е ученик там. Изложените учебници са вероятно същите, по които той е учил математика, природни науки и история на античния свят. Разказът продължава с установяването на местната работническа партийна група, станала политически активна през 1913 г. и изборния й успех от 1919 и 1932 г., когато са провъзгласени двете врабевски комуни. След снимки на млади профсъюзни работници и изрезки от лявата преса от 1930-те г., се появява първата фотография на Добри Джуров, от 1935 г., като член на младежката организация на Дърводелското училище в гр. Тетевен. До тях висят още три снимки на Добри Джуров от гимназиалните му години. Междувоенните години в селото са представени и от фотографии на организирани младежи – кооперативния съюз, анти-алкохолното общество, селския духов оркестър, есперанто клуба и футболния отбор, като надпис на стената уточнява, че комунистическата партия използва всички тях, за да разпространява влиянието си на местно ниво. Снимка документира интернирането на Добри Джуров от 1942 г. заради левите му убеждения, на фона на имената на други политически затворници от Врабево. Експозицията до 1944 г. завършва с още пет фотографии от септември 1944 г., показващи Добри Джуров като ръководител на партизанска бригада „Чавдар“, в която служи и самият Тодор Живков. 

Репрезентацията на социалистическия период е изцяло от снимки, подредени след въвеждащ надпис на стената: „Жителите на село Врабево с голяма радост посрещат победата на 9 септември 1944 г. и под ръководството на ОФ и БРП (к) вземат активно участие в установяването и укрепването на народнодемократичната власт.“ 

Започвайки с дълъг списък на местни жители, взели участие в последната фаза на Втората световна война през 1944-5 г., експозицията подължава със снимки на врабевски жени, празнуващи 8 март през 1946 г.; на селяни, честващи „първия свободен Първи май“ през 1945 г.; на митинг по случай референдума за установяване на република през 1946 г.; на бригадири, строящи ж.п. линия през 1948 г.; на ОФ кръжоци в селото през 1948 г. и на децата от първата детска градина от 1945 г. Няколко снимки показват строежа на сградата на ТКЗС-то в селото и различни моменти от селскостопанската дейност през 1950-те г. Изложбата завършва със стихотворение, посветено на Врабево, и голям панел „Врабево през годините“, съдържащ снимки на хора, сгради, животни и пейзажи.

По време на посещението ми в музея ясно личаха следите на скорошен и все още незавършен ремонт – прясно боядисани стени и нови стъклени експозиционни витрини в залите. Валя разказва, че ремонтът е финансиран от Софарма АД, която дава 5 600 лв. на музея, както и че има нужда от още 2-3 000 лв. за завършване на всички планирани промени, но никоя друга организация няма желание да съдейства. Споделя, че не знае как да подреди стъклените витрини и че има енергия и желание, но не и идеи как да изложи нов материал в експозицията. Официално статутът на музея е „музейна сбирка“, подчинена на община Троян, която обаче „изобщо не помага“. В началото на 2010 г. Валя отива в общината, за да търси средства и ноу-хау и открива, че общинските чиновници не знаят за съществуването на музея във Врабево. След молбата й за помощ община Троян изпраща четирима експерти, които да разгледат музея, преди да се вземе решение каква точно помощ да се предостави. Валя е горда, че след като влизат в музея, експертите остават удивени „как подобна красота може да е непозната“. Те дават съвети как да се промени музеят: намират осветлението във всички зали за неподходящо – светлината, която дотогава влиза само през позорците, трябва да се замени с изкуствена светлина от подходящ ъгъл, за по-доброто съхранение на експонатите. Експертите издават и предписания за преправяне на електрическата инсталация. Те не виждат нищо смущаващо в съдържанието на експозицията и не коментират нищо, свързано с него.

Въпреки това Валя счита, че реформите в експозицията са неизбежни. Показва ми дипломи и снимки на млади комунисти от 1960-те, 1970-те и 1980-те г., които наследява след закриването на селското училище през 2006 г. Смята, че те трябва да бъдат изложени в музея, макар че й се струва, че ако ги подреди в съществуващите стъклени витрини „ще стане много претрупано“.    Всъщност музейната експозиция претърпява известни промени след 1989 г. и тази намеса е симптоматична за паметта за социализма в селото – чрез добавяне, а не изваждане на експонати от изложбата. Съвсем в началото й посетителят е посрещнат от нови цветни снимки на селската църква, които рязко контрастират с останалите черно-бели снимки на първия етаж. Една от тези снимки е запечатила срещата на високопоставен църковен служител с жена – проф. д-р Аксиния Джурова, водещ изследовател в областта на византинистиката и дъщеря на Добри Джуров. 

В една от стъклените витрини е изложена изрязана от вестник статия от 1994 г., озаглавена „Иконописци в Троянския манастир“, която – освен че отново показва проф. Джурова, е и написана от нея. Така следдесетоноемврийските намеси в експозицията, които изглеждат като символично пропукване на предходните музеографски тенденции чрез въвеждане на темата за църквата, се оказват тяхно продължение. Новите артефакти в музея преповтарят и циментират образа на рода на Добри Джуров като централен за селото и след 1989 г., вместо да преместват акцента от революционните борби срещу капитализма и социалистическата мобилизация към съвременни религиозни и художествени проблеми.

Последната трансформация е преобразила градината на музея. Преди време Софарма АД купува втората къща в двора – великолепно реставрирана, тя служи за хотел на гостите на предприятието. На площадката между музея и хотела, до откритата камина и внушителната дървена маса, корпоративните партита на Софарма АД споделят пространството на революционното минало на врабевските герои. Компания им прави и портретът-мозайка на Георги Димитров, пренесен от завода на Софарма АД в селото и вграден в стената на музея в началото на 21 в. 

 

Музеят на комунизма във Велико Търново – индивидуално присвояване на социализма

Като популярна туристическа дестинация Търново разполага с множество музеи – всички те поделения на Регионалния исторически музей: археологически музей, музей „Възраждане и Учредително събрание“, музей „Затвор“, къща-музей „Петко Р. Славейков“, къща-музей „Филип Тотю“, музей „Сарафкина къща“ и др. В града се намира и музей „Нова и най-нова история“, фокусиран единствено върху възстановяването на българската държавност в края на 19 в. и войните за „национално обединение на България“ от 1885 до 1918 г. Периодът на социализма отсъства от тези експозиции.

Музеят на комунизма, който ще бъде описан тук, представлява изцяло частна инициатива, без какъвто и да било официален статут. Той се намира на тавана на жилището на Николай Колев, библиотекар в местния клон на Регионалната народна библиотека в Търново, чийто апартамент е на 5-тия етаж на блок, построен през 1980-те г. в кв. „Бузлуджа“ - „новия социалистически квартал“ на града, състоящ се почти само от панелни жилища. Посетих тавана и разговарях с Николай на 30 октомври 2010 г., след като – разполагайки само с името на улицата – обикалях дълго време, докато го намеря. 

През 1989 г. Николай е 16-годишен и си спомня как се е поддал на масовата реакция да изхвърли буквално „всичко комунистическо“, „даже комсомолската книжка изхвърлих“. През 1994-5 г. обаче - „след като пораснах“ - той решава, че паметта за комунизма трябва да се пази и започва да събира знамена, портрети, книги и други предмети от социалистическия период. Николай учи история в Търновския университет и разчита за колекционерството си на помощта на млад местен преподавател, заради чиито леви политически убеждения хората в града и региона му носят ценни предмети отпреди 1989 г. По този начин той обогатява колекцията си в продължение на повече от десетилетие, докато през 2006 г. не посещава музея на комунизма в Прага и не решава самият той да изложи предметите си под формата на експозиция, в свой собствен музей.

Николай смята, че най-важното условие за успешен музей е забавлението и признава, че таванът му не отговаря на този идеал. Споделя, че простото излагане на предмети от социалистическия период не е достатъчно, защото „туристът иска атракция, той трябва да е потопен в атмосферата, която обгръща изложените предмети“. Така, вместо само да излага предметите, Николай настоява да се пресъздават практиките, в които те са вписани, като самите ритуали на приемане на децата в комунистическите организации „Чавдарче“ и „Пионерче“, „с цялата тежест на протокола“. Той признава, че е възприел тази идея, след като е прочел за музея на комунизма в Берлин, където е инсцениран работнически стол, „с покривки и манджи от онова време“. Спомня си посещение в търновско училище, където е поканен да говори за миналото и където учениците изглеждат неспособни да разберат какво означава комунизъм, тъй като „той е  много абстрактно нещо“.   

Въпреки това, макар и несъвършен в собствените му очи, Николай възприема тавана си – известен от края на 1990-те г. като Червения таван - точно като музей. Той не събира такса вход, но настоява посетителят да донесе предмет от близкото минало – партийна книжка, копие от устава на Комсомола, пионерска връзка или пакет цигари „Феникс“ (Монитор 2009). Говорейки за тавана, Николай го описва като музей: „На мен музеят не ми е най-големият приоритет. Аз не съм бил толкова настоятелен. Трябва да се осъществи кампания, аз трябва работата си да оставя, защото правенето на един музей изисква много усилия и труд“. Независимо от това той е мислил за най-подходящото място за музей на комунизма в Търново, пресявайки редица пространства. Като възможна локация той посочва бивш бункер (превърнат в дискотека – и тя вече бивша) до Търновския университет, тъй като мястото е свързано със Студената война. Мисли си и за крепостта Царевец – предложена за музей на комунизма от някои търновски граждани и дори обсъдена с директора на Регионалния исторически музей в града, но е по-скоро против, понеже „се връщаме към идеята за връзка между социализъм и феодализъм... не му е мястото там“. Най-добрият вариант за него е паркът „Габровски“, носещ името на съ-учредителя на първата българска социалистическа партия в края на 19-ти в., но съжалява, че той стои настрана от туристическите маршрути в Търново, което отнема от предимствата му.

Николай също така е свикнал със статуса си на местна забележителност и основател на музей. Приема поканата да стане член на Клуба на учителите по история в Търново и разказва подробно за случаите, когато е интервюиран от медиите – за местния вестник Янтра Днес (по случай 20-годишнината от падането на комунизма в България), за БНТ и БТВ, както и за филм за следдесетоноемврийските промени за Ройтерс. Консултирал е холандска студентка, пишеща есе за комунизма в България (макар и да не се поинтересувал каква оценка е получила). Уверен е, че идеите му за музей на комунизма са широко подкрепяни от гражданите на Търново и цитира местни хора, които го срещат на улицата и го питат кога най-сетне музеят ще бъде отворен. Всъщност Николай представлява един музеен предприемач – предприемач на спомнянето[7], който чрез инициативата си за музеифициране на социализма акумулира социален капитал и поддържа множество връзки и мрежи.

За момента обаче колекцията на Николай е разположена на тавана му, т. е. на около 10 кв. м., но съдържа експонати, които биха могли да бъдат изложени в доста по-голямо пространство. 

Импулсът да събира предмети от епохата на социализма идва от убеждението му, че миналото не трябва да се забравя: „Ние българите сме едно такова племе, с лека ръка смачкваме и унищожаваме своето минало. А туй са 50 г. живот при тези условия – две-три поколения са живели така.“ Усилието на Николай да документира и излага паметта за комунизма има и друго основание: той е убеден, че забравянето на този режим служи на нечисти политически аспирации в настоящето. Без да бъде носталгичен, той обвинява социалистическата партия, че забулва миналото в опита си да заблуди населението колко хубаво се е живяло преди 1989 г. „Искат да забравим какво са карали хората да правят, всички престъпления, които са извършили по пътя на укрепване на вярата в комунизма - това е бутафория, глупост“, отбелязва Николай и заявава, че не е срещнал човек, който да се противопостави на инициативата му, „дори тъмносините, защото и те гледат от тяхната си камбанария“. Новите демократи имат роднини, репресирани и преследвани от комунистите, а липсата на музей на комунизма означава и тяхното забравяне. В такъв музей „всеки може да намери нещо за себе си – тези с леви убеждения ще казват колко е било хубаво, а тези с десни – колко е било лошо“, заключава Николай, който вижда музея си като tabula rasa, от която всеки може да изгради своя собствена интерпретация.

Желанието на Николай за запазване на паметта за миналото го е отвело в две неочаквани посоки. Видим акцент в колекцията му са предмети, датиращи от времето на култа към личността от началото на 1950-те г., а именно артефакти, трудни за откриване дори преди 1989 г. Един от основните приоритети на Николай е намирането и съхранението на тези предмети на култа, които са забравени още по времето на социализма – изплъзващи се от спомена не поради естествения ход на времето, а заради подлагането им на съзнателно физическо и идеологическо унищожение. Няколко портрети и рисунки на Сталин висят по стените; изложена е и гипсова глава на Сталин. Има портрети на Мао, а един от най-големите плакати – особено рядък – представя Вълко Червенков, български премиер по време на култа на личността (1949-1956). Пропагандни плакати величаят Сталин, поставен рамо до рамо с Маркс, Енгелс и Ленин, с малко известни и непознати думи на Георги Димитров.

Съветска карта на България, датираща от 1950-те г., е запечатила момента, когато град Варна е носел името на Сталин. Николай е запазил и билет за вход в мавзолея на Ленин и Сталин от 20 април 1954 г., преди тялото на Сталин да бъде извадено оттам. Книги, написани от Сталин и преведени на български, са също част от колекцията, заедно с книга, носеща подписа на Сталин с червено мастило. Друга рядка книга, с портрет на Вълко Червенков, е Опитът на първенците, съдържаща речите на делегатите на националната конференция на първенците от ТКЗС от ноември 1951 г.

Втори значим акцент от колекцията на Николай са предметите, носещи личния отпечатък на техния производител или ползвател, и които разкриват правописни грешки, поправки, изтривания, хибридизация или ирония. Николай притежава портрет на бившия съветски лидер Михаил Горбачов, чието родилно петно на челото е изтрито в опит да се разкраси лицето му. 

Един от най-ценните предмети в колекцията на Червения таван е копие на  стария герб на СССР, чийто надпис е сбъркан от анонимния автор-българин, който не е знаел руски език и не му е било ясно какво изработва и пише.

На един от плакатите на тавана са изобразени комунистическите лидери Васил Коларов и Георги Димитров, като последният носи палто с кожена яка. Николай обяснява, че този постер е необичаен, тъй като представя двамата водачи като „тлъсти буржоа с дебели вратове“ и смята, че по такъв начин авторът е успял остроумно да вложи дисидентско послание в едно иначе образцово произведение на комунистическата пропаганда. Статуя на Буда, която Николай придобива в съседно село, е с лицето на Тодор Живков и е още един пример за анонимен скулптор, който отправя ироничен и игрив коментар върху политическата система отпреди 1989 г., преобръщайки официалните образи на властта.

В допълнение, начинът, по който Николай подрежда и излага артефактите си, често носи следите на собствената му иронична присъда над социалистическия режим. Най-големият предмет на тавана му – гипсов бюст на Георги Димитров – е украсен с инсигниите на Доктор Хонорис Кауза, с което Николай кара посетителя да се мисли за ниското образование на комунистическите лидери и откритото преследване на интелектуалните елити по време на социалистическия режим. 

С всички тези артефакти Николай подчертава индивидуалното социално действие на хората от времето на социализма, тяхната лична, ежедневна съпротива чрез трансформации и осмиване на иконични социалистически предмети и образи.

 

Множествените измерения на работата на паметта

Трите случая на местни музеи на социализма недвусмислено показват различните маршрути и траектории на работата на паметта „отдолу“ в България през последното десетилетие. Индивиди, селски и градски общности предлагат разминаващи се разбирания за социализма, плод на различни залози, представи и надежди за бъдещо местно развитие и въплътени в разнороден набор от идеи за визуализиране и музеифициране на паметта. Всеки от трите опита за мислене и представяне на социализма избира характерни елементи и прибягва до специфични артефакти, чрез които да се постигне нужната репрезентация. Тази местна памет за социализма е многослойна и многогласна, дълбоко и плътно вписана в локалния икономически и културен контекст и социални очаквания.

Селяните от Гарван музеифицират паметта си като живения социализъм - в техния музей личните им съдби и тези на семействата им са вплетени в големия наратив на социалистическата държава. Чрез експозицията те разказват автобиографията на тяхното поколение, а социализмът предоставя общите фази, през които то преминава, и споделените рамки на неговото преживяване и спомняне. Библиотекарят Николай от Търново, който се интересува как хората още преди 1989 г. използват и преформулират символите на властта, поставя акцент върху индивидуалното осмисляне на социализма – чрез всекидневно активно присвояване и преобръщане. Неговият подход към бившия режим хвърля светлина върху креативността на смели – макар и неизвестни – местни артисти и анонимни граждани и е апотеоз на личната изобретатеност на обикновения човек. Част от иронията на начинанието идва от факта, че паметта на Николай за социализма се бори срещу политиките на паметта на самия бивш режим, а именно срещу забравата, минимизирането и изтриването, които социализмът налага върху собствения си ранен етап на култа към личността. Заради частния характер на инициативата си, но и заради фокуса върху всекидневните, трудно забележими съпротиви „отдолу“, Червеният таван на Николай е еклектичен, фрагментиран и флуиден, без кохерентен разказ за същността на социализма, но и преднамерено отворен, приканващ към нови интерпретации и значения.         

От своя страна случаят на Врабево представлява трета конфигурация на спомняне на социализма, а именно post-mortem възпроизводството му чрез символична прокреация и разширяване на образцовия селски комунистически род в рамките на местния музей. Тук селската общност се идентифицира чрез доминиращото си комунистическо семейство, чиито история и репрезентация обхващат както епохата на социализма, така и предходните междувоенни години, а и пост-социалистическия период. Привидно наследена социалистическа институция, музеят във Врабево не е замръзнала и непроменена реликва от отминали времена, а продукт на  съвременни икономически, културни и социални процеси, обуславящи измеренията на местната памет. Той показва възможността за алтернативно спомняне на социализма, в което едър бизнес и местна общност си сътрудничат, по начин сходен с музея в с. Гарван, където локалните публики също успяват да мобилизират по-широки мрежи за подкрепа на собствената си версия за социализма – в случая общинските и областните власти. Любопитно е също така, че привличането на по-широки социални слоеве към музейните инициативи – и особено на бизнеса – не водят нито до комерсиализиране, нито до диснифициране на местните музеи, в които акцентът върху продажба на сувенири и интерактивност напълно отсъства.  

Но може би най-важното в случая е, че и трите фигури на паметта за социализма отиват отвъд традиционния национален дебат върху периода, който се води в България през последните години, а именно сблъсъка между „тоталитарния подход“ към музеифициране на социализма (неговите престъпления, жертви, наследството на репресиите) и „подхода на всекидневната материална култура“ (т. нар. „индустрия на преживяване на социализма“), обвиняван в нормализиране на преддесетоноемврийския режим. И докато алтернативи на този класически не само за България дебат – а и за всички страни от бившия социалистически лагер – съществуват на глобално равнище[8], разгледаните тук инициативи показват, че подобни стъпки отвъд стандартната дихотомия са възможни и на местно ниво, чрез вглеждане в локалните проявления на работата на паметта. Независимо обаче колко многолики са тези локални визии за социализма, те си приличат  в едно – мотивацията за създаване на музеите не е в желанието за прославяне на отминалата епоха и производството на носталгия, а в усилието за привличане на чужди туристи, разглеждани като ключов приоритет за местно развитие.[9] Пакетирането на социализма като туристически продукт  се оказва всъщност единствения общ знаменател между трите инициативи за репрезентиране на социализма в България. Спомняният, музеифициран социализъм е символен капитал за местните общности - придобивка, способна да привлича туристи в съревнованието за ресурси със съседните общини, също както преди 1989 г. доказването на „комунистическо минало“ донася бонуси и финансови средства в съответното населено място. Същевременно възприемането на социализма като част от културното наследство измества дебата за същността му към съвременните му функции, употреби, „опаковане“ и рекламиране.

 

Библиография

Визуален семинар, януари-юни 2004. http://ica-sofia.org/bg/archive/visual-seminar-/resident-fellows/item/64-an-inventory-book-of-socialism.

Генова, Яна и Георги Господинов (съст.). 2006. Инвентарна книга на социализма. София: Прозорец.

Казаларска, Светла. Под печат. Музеят на комунизма между паметта и историята, политиката и пазара. София: Университетско издателство \"Св. Климент Охридски\".

Крийд, Джералд. 2005. Опитомяване на революцията. От социалистическите реформи към противоречивия преход в едно българско село. София: Апострофи.

Монитор. 24 юли 2009 г. http://www.monitor.bg/article?id=207139.

Angelidou, Aliki. 2005. Transformations sociales et recompositions de l\'identité locale en Europe du Sud-est: le cas de Vrabevo, un village bulgare post-socialiste. Thèse pour l\'obtension du grade de docteur de l\'E.H.E.S.S. École des Hautes Études en Sciences Sociales.

Iordache, Constantin and Peter Apor (eds). 2014. Museums of Communism in Central and Eastern Europe. London & New York: Routledge.

Light, Duncan. 2001. An Unwanted Past: contemporary communism and the heritage of communism in Romania. International Journal of Heritage Studies, 2.

Light, Duncan. 2000. Gazing on communism: Heritage tourism and post-communist identities in Germany, Hungary and Romania. Tourism Geographies, 2.

Mark, James. 2010. The Unfinished Revolution. Making Sense of the Communist Past in Central-Eastern Europe. New Haven and London: Yale University Press.

Petkova-Campbell, Gabriela. 2010. Bulgarian museums in the post-communist period. Museum Management and Curatorship, 3.

Sharenkova, Radostina. 2010. Forget-Me(-Not): Visitors and Museum Presentations about Communism before 1989. History of Communism in Europe, 1.

Vukov, Nikolai. 2009. Visualizations of the Past in Transition: Museum Representations in Hungary, Romania and Bulgaria after 1989. CAS Working Paper Series, 2. http://www.cas.bg/uploads/files/Nikolai%20Vukov.pdf.

Vukov, Nikolai. 2008. The ‘Unmemorable’ and the ‘Unforgettable’: ‘Museumizing’ the Socialist Past in Post-1989 Bulgaria. – In: Sarkisova, Oksana and Peter Apor (eds). Past for the Eyes. East European Representations of Communism in Cinema and Museums after 1989. Budapest & New York: CEU Press.