Резюме: Този текст изследва представите за чисто и мръсно в контекста на променящите се всекидневни мобилности в София. Проследявам понятия и практики, свързани с чистотата, на базата на етнографско изследване на пътуването до работа с обществен транспорт, проведено веднага след откриването на втората линия на метрото през 2012 г. Текстът предлага алтернативен поглед върху новата инфраструктура на метрото като градско пространство. Често възприемани като контрастиращи със съществуващата (виждана като хаотична и мръсна) градска среда, пространствата на новите метро влакове и станции са динамично свързани с нея.

Ключови думи: мобилност, модерност, чистота, метро, градска среда

Clean as a Metro: Mobility, Modernity and Urban Space Following the Opening of Line 2 of the Sofia Metro in 2012

Anna Plyushteva

Abstract: This text examines notions of cleanliness and dirt in the context of changing everyday mobilities in Sofia. I trace meanings and practices related to cleanliness, drawing on an ethnographic study of the public transport commute immediately following the opening of the second metro line in 2012. The text offers an alternative perspective on the new metro infrastructure as an urban space. Often perceived as contrasting with the existing city (frequently described as chaotic and dirty), the spaces of new metro trains and stations are in fact dynamically linked to it.

Keywords: mobility, modernity, cleanliness, underground, urban space

Седя на пейка в метростанция „Сердика 2“ и чакам влака за Надежда. Две жени търкат пода със старание, каквото не съм виждала никъде. Едната е клекнала и с пластмасова шпатула стърже плочките, премахвайки всяко малко по-упорито кално петънце; дъвки все още няма. Другата я следва с моп, чиято дръжка се е извила от силния натиск. Понеже двете служителки не носят униформи на Метрополитен или почистваща фирма ситуацията създава неудобното усещане, че седиш на гости в нечий дом и гледаш, докато домакинът лъска пода в кухнята. Новата метролиния е на по-малко от две седмици и грижата за външния ѝ вид е окрилена от началнически амбиции, общественото внимание и силата на недотегналото. Едно момче на около дванайсет се оглежда за кош за боклук, каквито липсват от съображения за сигурност, след което оставя пластмасовата си кофичка от сладолед до моята пейка, хвърляйки ми виновен поглед. Не мога да се сдържа – все пак се намираме на метър от най-яростната акция по почистване, на която София някога е била свидетел – и го поглеждам педагогически-възмутено.

Теренни записки на авторката. Вторник, 11 септември 2012 г., малко след 16:00 ч.

Проучването ми за всекидневните мобилности в града^[1] включва десетки разговори за метрото, много от които изобилстват с думи като „модерно“ и „чисто“. Метрото е чисто; метрото е ново; там през лятото е прохладно, а през зимата – топло. Хората в метрото не миришат като хората в автобусите. Контрольорите в метрото са по-учтиви. Метрото е бързо и удобно. Да, има какво да се желае. Да, има странни недомислици. Да, „Лъвов Мост“ е малко кичозна станция, а преименуването на „Св. Наум“ – комично. Но затова пък – колко е чисто!

Тези разговори обогатяват представата ми за обекта на изследването – навиците за всекидневно придвижване и начинът, по който новата инфраструктура на метрото се вплита в тях, променя ги и придобива смисъл като елемент на градската среда. Дискусиите за чистотата на метрото изграждат определена представа за нечистотата на наземния обществен транспорт и извикват размисли за различните измерения на тази нечистота, тъй като гледните точки на респондентите отразяват цял спектър от идеи за мръсното: лична хигиена, микроорганизми и зарази, отпадъци и петна, но също така неприятни дочути разговори и разправии, хора от други култури и социални прослойки, дразнещи навици на околните, дори чувство на заплаха и смущение. В настоящата статия ще разгледам едно от най-буквалните превъплъщения на този континуум чисто – нечисто, спирайки се на ролята на физическата чистота на хора и предмети в метрото като аспект на интеграцията на този нов вид транспорт в градското пространство като социално и географско явление.

Така дискусията за чистотата на метрото се превръща в дискусия за взаимодействията, приликите и контрастите между метрото и града отгоре. Ще представя някои от възможните перспективи върху влиянията и взаимовръзките между двете понятия, преди да предложа тезата, че разбирането за тях като за две отделни единици, свързани с причинно-следствена връзка в едната или другата посока, се осланя на една проблемна представа за линейно време, разделено на „преди“ и „след“ (Graham and Marvin, 2001: 22), както и на визия за градското пространство като разделено на географско-смислови „кутийки“, които в действителност са неотделими и претърпяват всекидневни динамични промени благодарение на движението на хора, други живи същества и неодушевени предмети през тях.

За много от хората, с които имах възможността да говоря в рамките на проучването, метрото е хубаво точно защото е всичко, което София не е – което България не е. То приютява тези, които обясняват убедително, че изнемогват от неточни разписания, изнервящи неочакваности и прекалената близост на също толкова изнервени, а понякога дори и злонамерени съграждани. Те виждат в метрото възможност да се придвижват „като нормалните хора“, макар и опитът да показва, че нормалните хора, посочени за пример, развалят настроението си на път за работа поради същите причини – и то, на всичкото отгоре, често возейки се именно в метрото.

Поради това има и гласове, които еретично ни съветват да поизчакаме да премине първоначалният ентусиазъм, за да се убедим, че метрото не е убежище за градския човек, а продължение, отражение и карикатура на това, което така или иначе сме и което ни заобикаля. Това, което тази гледна точка пренебрегва, е колко бързо се променят тези две понятия. Шофьорите, спиращи на пешеходни пътеки, и камерите, бдящи над все повече места из града, са два примера за явления, които един софиянец отпреди десетилетие определено не би свързал с града си.

Има и други мнения, които ни напомнят, че преследването на метро-чистота се простира далеч отвъд търкането на подове: тя включва „фейс-контрол“ на входа на станциите, упражняван от метрополиция и по всяка вероятност включващ отпращането на цял спектър от потенциални пътници, които не отговарят на смътни критерии за чистота и благоприличие. За видимо пияните и тези с мръсните велосипеди знаем. Но като всеки необсъждан и некритикуван принцип на разделяне на хора на приемливи и неприемливи, този начин на поддържане на „чистота“ е повод за безпокойство. Метрото обаче не бива да се разглежда просто като катализатор или редуктор на нетърпимостта, която намира изражение в методите на управление на това пространство. Смея да твърдя, че последствията от създаването на метрото като начин на придвижване и като ново пространство за съ-съществуване, за институционализираните, както и за битовите форми на неприемане на различието (а българският град изобилства и с двата вида), са по-скоро минимални.

Ил. 1. Бариерите и контролът на достъпа напомнят за едно от следствията от чистотата: нещо и някой винаги остават отвъд/навън/без. Снимка: Авторката.

Връзката чистота-метрополитен съвсем не е от вчера, нито е местно изобретение. Модернизмът в архитектурата, науката, изкуството, политиката и принадлежащите му визии за градската среда са наситени със стремежа към чистота и хигиена като символи на обществен и нравствен напредък (Wilk, 2006: 255). Модерното тяло е чисто тяло; то е движено от прогресивни идеи, достъпно масово образование (вкл. в принципите на „личната хигиена“ и „физическата култура“), технологичен напредък и морализаторски лозунги; то усърдно преосмисля и прекроява средата около себе си, която е все по-гъсто населена, все по-технологична, все по-хетерогенна: с други думи, все по-градска.

В този контекст метрото е решението, което модернизмът предлага на главоблъсканицата за рационалното управление на растящия и все по-интензивен град: скорост, компютъризация и преобразуване на стотици хиляди неуправляеми тела в старателно оптимизиран пътникопоток. Модернизмът е обвързал завинаги бързината, дисциплината, прогреса и чистотата в една неразривна ценностна система, в чийто пантеон могъщата символика на подземната железница заема важно място. Метрото обещава да материализира в градската среда всички тези идеали и да ги достави до крайните квартали светкавично и по равно (понеже поне привидното равенство е друга основна съставка на градската идеология на модернизма). Томик, Тръмпър и Датвилер представят подобна теза за идеологическата система в Чили на Пиночет, обвързала модерното с чистото и увековечила съюза им в метрото на Сантяго през 1975 г.: „Чистачите […] са навсякъде около касите, по платформите, по стълбищата и коридорите, […] те постоянно метат, мият и стържат, за да премахнат всяка следа от мръсотия, която би символизирала проникването на външната нечистотия и безредие в подредения, полу-частен свят на Метрото” (Tomic, Trumper и Dattwyler, 2006: 521). Ако за мнозина съвременният метрополис с всичките му противоречия е метафора на модерния свят (Chambers, 1994), то метрото може би е метафора на модерния град. Модерното тяло е градското тяло; модерното тяло е чистото тяло; във високотехнологичното, внимателно регулирано и климатизирано пространството на метрото модерното тяло може да съществува в хармония с други модерни тела въпреки неудобната необходимост постоянно да се отърква в тях.

Ако приемем дискурса за връзката между метрото, чистотата и модерното, едната най-често цитирана теза по въпроса дали метрото е опозиция на града, негово отражение, или динамично свързана с него среда, е тази за трансформативния потенциал на съчетанието от трите. Друга възможна гледна точка е тази, която критикува „почистващата“ роля на метрото в пренареденото от него градско пространство. Точно модернистичното, хипер-рационализираното пространство на метрото е това, което го прави любима мишена за защитниците на автентичните, колоритните, авантюристичните пространства на града. Всички метрà са еднакви, казват те. Чисто означава също така безлично, бездушно, голо. Метрото потиска човека, като го натиква под земята, откъсва го от света навън, прави го прашинка върху конвейера на една система, за която всичко се свежда до икономическа продуктивност. Като пътници в метрото, всички сме еднакви, единици-мерки за човекопоток; хитроумните му технологии не ни оставят друг избор, освен послушно да следваме инструкциите (Ziegler, 2004). Вече не сме хора, които през прозореца на трамвая, замъглен от собствения им дъх, наблюдават града навън – тази човешка, интимна перспектива, позволяваща много по-пълноценен контакт с тези градски места, които иначе нямаме време и възможност да опознаем. Използвайки метрото, казват тези критици, профучаваме с неестествена скорост покрай или под тях, още по-изолирани в индивидуализираните си траектории: вкъщи – работа – вкъщи, вкъщи – училище – вкъщи. Клиничната чистота на метрото, според тази гледна точка, е само един аспект от заробващата му идеология. Метрото е поредната стъпка, която се опитва да направи вашия град неотличим от всички други градове по света, състезаващи се един с друг в инвестиционните потоци и в класациите на Тайм за най-еди-какво-си в ерата на късния капитализъм (Siemiatycki, 2005). Не се поддавайте, продължават критиците, карайте колело или вървете пеша, потопете се в хаоса и непредвидимостта на града, не се крийте от него, той ще ви се отблагодари с истински, вълнуващи, уникални градски преживявания.

Ил. 2. Продължаващото разширение на метрото е предизвикателството, което въвлича жителите на града в проблематиката на взаимодействието между града отгоре и града отдолу. Снимка: Авторката.

Ил. 3. Процесът на спояване между града и неговото метро често е дисруптивен и болезнен, но фактът, че за Линия 2 на метрото той се случи съвсем неотдавна, а към 2013 г. е на практика приключил, напомня за това, че нищо в града не е окончателно, че връзките и взаимодействията са винаги временни и флуидни. Снимка: Авторката.

В София такива критики рядко се чуват, най-вероятно защото мнозина смятат, че автентичен хаос в София има предостатъчно – толкова, че и няколко метрà няма да доведат до дефицит на ирационалности и ненадейности. София е наистина един много бързо променящ се град с перспектива да остане такъв в обозримо бъдеще. Но ако оставим шеговитата горчивина настрана, в дискурса за дехуманизиращото естество на метрото има нещо много убедително. Проблемът, както обикновено, е този с приоритетите. Защото тази гледна точка, като всяка друга, е продукт на субективността на гледащите. Тя често е тази на младите, на заможните, на високообразованите, на артистичните, на онези, върху които лепим вече втръсналия етикет „хипстъри“, на необременените с бебешки колички, бастуни, патерици, торби със стока за продан и т.н. Отново, тя не е невярна – само крайно непълна. Ако чистотата на метрото за някои е признак на един вече изхабен и сляп за шарения калейдоскоп на XXI в. идеал за модерния град, за мнозина тя е избавление от ограниченията, които същият този шарен и весело-разхвърлян град им налага. Това е добавка, не подмяна, казват те, и напомнят, че призивите за автентичност почти винаги произлизат от привилегированите позиции на тези, които могат да си ги позволят.

В Лондон например железопътният градски транспорт от края на XIX и началото на XX в. е това, което довежда модернизма в града и го превръща във всекидневие за множество – но далеч не всички – жители. Днес метрото е обект на цяла митологична система от оплаквания и истории за перипетиите на изстрадалите му клиенти. Станциите на лондонското метро са първите обществени сгради с модернистична архитектура в града (Christie, 2006: 385). В София на XXI в. обаче метрото е разрастваща се технологична мрежа в един град с дългогодишно, сложно и често болезнено модерно битие. При тези специфични условия взаимовръзките между град, метро и понятията за чисто и мръсно са още по-нееднозначни.

За да представя алтернативна теза, ще прибягна до все по-популярните теоретични хибриди, съчетаващи градските изследвания със социо-технологическите изследвания (Furlong, 2011). Тази перспектива предоставя успокоение за опасяващите се от утвърждаващата се функция на града като пространство на все по-висока производителност и бързо обезличаване, като предполага, че той е изключително многостранен и хетерогенен, а чистотата на метрото не е нито толкова пълна, нито дълговечна (вж. ил. 5). Най-вероятното бъдещо развитие на софийското метро е това на излизането му от разгорещени публични дебати и разговори между спътници, „свиване“ до чисто функционална – и все по-малко заменима – превозна роля, едновременно с „обрастването“ му с многопластови смисли и присъствие в символиката на града. Тези символични функции обаче ще са все по-отделени от чистотата на повърхностите, които някога са били нови и лъскави, и все повече ще са свързани със случките, ритуалите, навиците и предизвикателствата на рутинната му употреба като инфраструктура на градското всекидневие. Така първоначално изглеждалата рязка и биеща на очи граница между метрото и града ще изчезне в този си вид, като ще става все по-малко смислова и все по-свързана с въплътените практики на движещия се човек (слизането под земя, контрастите между дневна светлина и неон, между припек и прохлада, между тротоара и ескалатора и т.н.) Това не бива да разочарова тези, които са се надявали, че метрото ще предложи алтернатива на хаотична, прашна и нелогична Софий или дори ще я преобрази. Защото поради непрекъснатите си трансформации, в които метрото е само една брънка, въпросната София също няма вече да е същата. Първо, модернизмът почти винаги разочарова в опитите си да предлага цялостни технологични решения на социално-политически проблеми. Второ, хората и машините, чрез всекидневните си срещи и взаимодействия, правят града и всичко в него, както и обратното. Така понятията за чистота „оживяват“ в практиките на споделено обитаване на градското пространство.

Ил. 4. Ослепителните повърхности в станциите на Линия 2 на софийското метро, отворена на 31 август 2012 г. Снимка: Авторката.

Ил. 5. За пукнатините, буквални и преносни, в лъскавия образ на метрото. Снимка: Авторката.

Мащабна технологическа промяна в градската среда, каквато е тази, разрастваща се заедно с метрото, неизбежно променя както понятията, така и практиките, свързани с чистотата. За метрото важи принципът на всяка „революция“, основана на технологическа промяна: няма проста причинно-следствена връзка, която обяснява как техническото променя социалното или пък обратното (Pfaffenberger, 1988). Изследванията в областта на социо-технологиите демонстрират убедително как този принцип предлага алтернатива на разбиранията ни за новите технологии – алтернатива, която не робува нито на технофобията, нито на технофилията. Приемането на технологичните иновации във всекидневието с прекален ентусиазъм или прекален скептицизъм е почти универсално правило, независимо дали става дума за фотографията, реактивния двигател, или 3D принтера (Kellner, 1999).

Тази по-умерена, по-малко линейна представа за историята на метрото, вдъхновена от социо-технологическите изследвания и разглеждането на метрото като нова технология – макар и нова в рамките на един определен град, а не в глобален мащаб – предлага така необходимия нюанс в разбирането за метрото като ново градско пространство, което във временната си чистота е и различно от София, и нейно естествено продължение. Въпреки стриктните си правила и фейс-контрол, въпреки опитите да се определят идентичности на базата на категории като културни/„прости“, бедни/богати, чисти/мръсни, метрото е само още една градска арена за близки срещи с различното. Докато метрото е ново и лъскаво, различното (което често в културните и когнитивните ни атласи е на една пряка от мръсното и гадното – Soo and Stevenson, 2007) в него е особено натрапчиво. Но с всяка залепена дъвка, с всяко многозначително споглеждане, с всяко отстъпено място, с всеки изстърган с ключ анатомичен термин, метрото се превръща в инфраструктура на всекидневието, в градско пространство, в което жителите на града, малко по-ускорени от обикновено, създават и възпроизвеждат представите си един за друг.

Библиография

Chambers, Iain. 1994. Migrancy, Culture, Identity. London: Routledge.

Christie, Ian. 2006. “Mass-Market Modernism”. In: Wilk, Christopher (ed.) Modernism: Designing a New World 1914–1939. London: V&A Publications, 375–414.

Furlong, Kathryn. 2011. “Small Technologies, Big Change: Rethinking Infrastructure through STS and Geography”. Progress in Human Geography, 35 (4): 460–482.

Graham, Stephen, and Marvin, Simon. 2001. Splintering Urbanism: Networked Infrastructures, Technological Mobilities and the Urban Condition. London: Routledge.

Kellner, Douglas. 1999. “New Technologies: Technocities and the Prospects for Democratization”. In: Downey, John, and McGuigan, Jim (eds.) Technocities. London: Sage, 186–204.

Pfaffenberger, Bryan. 1988. “Fetishised Objects and Humanised Nature: Towards an Anthropology of Technology”. Man, 23 (2): 236–252.

Siemiatycki, Matti. 2005. “Beyond Moving People: Excavating the Motivations for Investing in Urban Public Transit Infrastructure in Bilbao Spain”. European Planning Studies, 13 (1): 23–44.

Soo, May L., and Stevenson, Richard. 2007. “The Moralisation of Body Odour”. Mankind Quarterly, 47 (3): 25–56.

Tomic, Patricia, Trumper, Ricardo, and Dattwyler, Rodrigo Hidalgo. 2006. “Manufacturing Modernity: Cleaning, Dirt and Neoliberalism in Chile”. Antipode, 38 (3): 508–529.

Wilk, Christopher. 2006. “The Healthy Body Culture”. In: Wilk, Christopher (ed.) Modernism: Designing a New World 1914-1939. London: V&A Publications, 248–267.

Ziegler, Garrett. 2004. “Politics of the Third Rail”. Space and Culture, 7 (3): 283–301.

[1] Текстът е писан през 2013 г. на база на докторската ми работа, изучаваща промените във всекидневието на града, настъпили след разширението на софийското метро през 2012 г.

Биографична справка

Д-р Анна Плющева е лектор в Катедрата по география и околна среда, Оксфордски университет, Великобритания. Занимава се с културните, социалните и икономическите измерения на всекидневните придвижвания в градска среда.