Отдавна е очевидно, че „модерното” в съвременното изкуство се легитимира в най-голяма степен с умелото използване на все по-сложни технически средства: не случайно се правят виртуални романи, музикални ремикси, видео инсталации и т.н., при които използването на нова техника понякога сякаш е самодостатъчно като послание. Дойде време обаче адекватността на артистите да се оценява и спрямо техните програмистки и геймърски компетентности, а за съжаление – понякога да се определят като хора на изкуството, само заради тези компетентности.
Наскоро попаднах на няколко така наречени „машинима” продукции на една от най-добрите и всепризнати компании в тази област „Lit Fuse Films”. Терминът „машинима” (от „машина” и „кино”) обозначава изкуството да се създават анимирани филми в реално време. Появило се главно благодарение на кланове от игрите „Doom” и „Quake” през 90-те години, които имали за цел да уловят и драматизират своите онлайн подвизи, днес то вече се възприема като напълно отделен жанр в киноизкуството. Още по-показателно – артистите, които създават машинима, се наричат „машинимисти” или „машиниматори” (факт, който ми се стори подходяща метафора за техническите изисквания към хората на изкуството). Гледайки няколко от филмчетата, определени от специалисти като едни от най-качествените, както като сценарий, така и като реализация, установих обаче, че за мен те са неразбираеми. Оказа се, че културата на записването на електронни игри, резултатът от която Хенри Лоууд определя просто като метаморфозата на играча в изпълнител, изисква и от публиката вторични знания за конкретната игра, отношенията между героите, моралния им облик и т.н. – иначе просто виждаш някакви сцени, обикновено бойни, като във всеки квартален интернет клуб.
Странно „изкуство”, което вече дори не е „изкуство заради самото изкуство”, а „изкуство от и заради обикновените играчи, които искат да увековечат подвизи” и „изкуство заради рекламната стратегия на големи компании”, за които малките като обем и лесно споделими файлове са чудесен метод за отдаване на почит към старите добри играчи в търсене на нови. Къде тогава са границите на „изкуството”?!