След разомагьосването на първоначалните митологии за новите медии и технологии като символ на тотален индивидуализъм и в известен смисъл свобода от социалните конвенции, се оказа, че ако някаква социална промяна е дала възход на революцията в мобилните комуникации, това не е нарастващият индивидуализъм, а именно нарастващата свързаност, новият тип социална координация и прехода от линк към линк, от приятел към приятел, от есемес към есемес, от изображение към изображение, нов мрежови тип общуване.

Преодоляването на пространствената фиксираност при употребата на техниката обаче не успява да превъзмогне желанието да знаем къде се намира другият. В този смисъл мобилният телефон не ни предлага нов тип комуникация, независима от физическото пространство, а накъсани, но последователни картини като от старите филмчета на прожекционен апарат, които да създават истории за това какво правим. Може би защото линейното време някак естествено се свързва с идеята за път, която от своя страна не може да бъде мислена извънпространствено.

Следвайки основните световни тенденции за развитието на символното значение на тази технология, мобилният телефон и в България постепенно се трансформира от „специално” устройство за „специални” хора със „специални” професионални нужди и особено за мъже, в демократична, универсална, домашна и всекидневна технология, осмисляна като достъпна и полезна за всички. При появата си в България мобилният телефон е „запазена марка” на „новобогаташите”, възползвали се от икономическите промени след падането на комунистическия режим в страната, на бившите борци, превърнали се в символните „мутри”, след като откриват продължение на спортната си кариера като бодигарди в банки, частни фирми, застрахователни компании и стават известни с криминогенни прояви. Образът на социални фигури като мутрите в качеството им на масовите потребители на мобилни телефони по същността си е комичен и свързан с многобройни вицове от това време, най-вече поради обществени стереотипи за ниската им образованост, а оттам и техническа неграмотност. В този период притежателят на мобилен телефон не трябва да се легитимира символно чрез пространствата, които обитава, тъй като в общественото въображение той вече е в своята кола, в басейн, в скъп хотел или ресторант, показателни за богатството и престижа му.

„Длъжен си да се чуеш, да се разбереш…”

Когато обаче образността, свързана с мобилните телефони престава да бъде запазена марка на професионални класи и устройството да се възприема като юпи символ, то започва да се мисли в много по-голяма степен като продължение на тялото и естествено се превръща в индикатор за различни културни практики, социални йерархии, граници на групи, които прозират през типа потребление, особено, когато става въпрос за онези „нови млади”, чиято социализация е изцяло предопределена от употребата на новите технологии.

Трябва да отбележим, че формите за удържане на тези млади в определени групи стават възможни главно благодарение на преференциални цени за общуване. Тарифата от една стотинка на минута в младежката мрежа „Loop” на „Мобилтел” например явно има намерението да създаде лоялни клиенти сред младежите от 14 до 26 години. За първи път клиентска аудитория е очертана като възраст, а младостта – поощрена. „Loop” мрежата и нестандартните й телевизионни реклами стават повод за жалби в Комисията за защита от дискриминация. Оплакванията са свързани с възрастовата дискриминация при предлагане на услугата и характера на рекламните спотове, които „представят възрастните хора като злобни и агресивни „терминатори”. В своя защита от „Мобилтел” обясняват, че чрез тях просто преобръщат типичната ситуация, в която децата правят бели, а възрастните страдат.

Силно личното отношение, развило се между потребителите на мобилни телефони и техните устройства, разбира се, е най-видимо именно сред тийнейджърите, може би поради факта, че мобилните телефони обикновено са лична собственост (в контраст със стационарните, които се считат за семейна или публична услуга) и отговарят на нуждите на младите да избягат от надзора на техните родители и да заздравят връзките между устройството и личната идентичност.

Всъщност усещането за контрол обаче не се оказва преодоляно, както на пръв поглед изглежда. Според респонденти1 ученици /родени между 1990-1995г./ първото устройство винаги е закупено от някой от родителите, а причините за това се мислят единствено през необходимостта от по-лесно следене на действията на детето /по това време – най-често между четвърти и шести клас/.

- А колко време си издържал без телефон, като гледам много ти звънят?

- Без телефон много рядко съм бил, защото аз последния като си го счупих и майка ми ми даде нейния, защото не може без телефон. И баща ми като не му вдигна и откача и… Бях в една дискотека и там нямах обхват и приятелката ми е звъняла десет-петнайсет пъти и накрая дойде в дискотеката.

- Контрол!

- Да.

- Значи не ти пука на тебе толкова, ако нямаш телефон, но знаеш, че другите например ще ти се карат?

- Ами да, длъжен си да се чуеш, да се разбереш.

/А.П., момче, 17 години, София/

Оказа се, че вече около половината от респондентите изобщо нямат или не използват стационарни мрежи и дори временното изключване на мобилния телефон поради различни съображения изглежда сходно на загуба на социален контекст и трябва да бъде наваксано при първа техническа възможност с текстовите съобщения, които изграждат картината на пропуснатите моменти.

Ритуалната смърт

Същевременно обаче трябва да се отбележи желанието на всички респонденти да не се вписват в образа на силно зависими от мобилния телефон. Така те самите поставят вътрешно генерационно деление, при което по-малките, за разлика от тях, са представени като хора, които не могат да живеят без мобилния си телефон и то не само заради комуникационните му функции, но и заради другите технически възможности, които предоставя, а и главно за социалния статус, който им осигурява. По-големите твърдят, че това каква марка и колко скъп е телефонът няма никакво значение за тях и описват желанието за нови и нови отличителни белези на устройството като период, който се израства, за нещо, което на тяхната възраст не би следвало да има значение.

Подобно твърдение някак ярко контрастира обаче с абсолютно универсалните отговори, които респондентите дават при молба да разкажат някоя интересна случка с мобилния си телефон.

- А имаш ли някаква по-интересна случка с мобилен телефон, все пак си имал тринайсет?

- Еми, много са. Имах един – него го използвах за оръжие, замерях хората, с един друг се метах във фонтаните на халите, тоя, където го счупих, той беше вече на части, защото аз го ударих два пъти и после го счупих и го изкарах на центъра в квартала, селото, където живея и го изсипах, и хората си взимат батерия, дисплей, каквото им падне.

/К.Р., момче, 17-годишно, София/

- А някаква интересна история имаш ли покрай телефона?

- Ами да, покрай първия ми телефон, бях забравила да заключа в нас и бях излезнала и докато се прибрах, телефонът ми вече го нямаше.

- Влезли са у вас?

- Да.

- И само телефона ли ти бяха отмъкнали?

- Със зарядното.

- Само това?

- Да.

- Нищо друго. Компютър, телевизор, пари?

- Не, не, всичко си беше там.

/Н.Н., момиче, 17-годишно, София/

Оказва се, че запомнящото се, онова, което остава в съзнанието и бива възприемано като „интересно”, а оттам считаното за важно, е „смъртта” на телефона. Дали това ще бъде фактът на неговото открадване, счупване или изгубване, мястото на разказа за физическото изчезване на устройството или ритуалната смърт, който всъщност е единственият цялостен разказ в интервютата, е индикатор за емоционалното значение на вещта, макар опитите за отричане на неговата сила от страна на респондентите. Същевременно трябва да се отбележи, че загубата рядко се преживява през призмата на липсата на конкретния мобилен апарат и неговите специфики и в много по-голяма степен като загуба на комуникация, която трябва незабавно да бъде преодоляна чрез притежанието на ново устройство. В този контекст на заменяемост на вещта – до този момент респондентите са сменили около пет-шест апарата, а част от тях носят със себе си два мобилни телефона, които да  обслужват мрежи, създадени към различни мобилни оператори – изглежда основният акцент не се поставя върху емоционалната фиксация върху конкретен апарат, а в много по-голяма степен върху свързаността и възможността за непрекъсната връзка.

       
Въвеждайки разликата, която Ерик Лонг отбелязва при телевизионния апарат между първоначалното му фиксирано положение във всекидневната, когато „е имало известно разстояние между нас и него” и когато „никога не бихме... го поканили за ядене в кухнята, още по-малко да го допуснем в спалнята” и далеч по-интимното ни отношение с техниката, когато тя е станала преносима, можем да предположим и защо мобилният телефон е възприеман в много по-личностна перспектива, като техника, която може да се появи във всяка мислима и възможна среда и която просмуква структурата на всекидневния опит. Силата на посланията все по-малко се влияе от символиката на конкретната вещ и специфичния статус, свързан с притежанието й. Това се изразява главно в заявеното в интервютата желание за отказ от проектиране на личностната идентичност в аксесоарите, мелодиите или картинките на устройството.

Телефонът – най-добрият ми приятел

Подобен опит за „бягство” от вещта като тотемен обект всъщност просто е трансформиран в друг тип ритуалност, която се извършва на много по-несъзнателно ниво. Голяма част от интервюираните държаха мобилния си телефон в джоба – най-близкото до личното тяло пространство. Оказва се, че всички респонденти „спят” с мобилния си телефон, чието място обикновено е под възглавницата. По повод споменатата по-горе „смърт” на телефона, трябва да добавим и че устройството никога не се изключва. Общуването с него само понякога е накъсано от принудителни паузи /когато е паднала батерията или няма обхват/, но не и умишлени – напълно липсваха разкази за изключване на апарата по време на сън или с цел избягване на нежелана комуникация. Популярно сред младежите е дори да заснемат свои сексуални преживявания /особено момчетата, но обикновено със съгласието на момичето/ като мини-клипчета и да ги показват на приятели. На тийнейджърска възраст, когато изграждането на социален статус в много голяма степен минава и през сексуалната активност, популярността на интимния партньор сред групата и т.н., визуализацията на подобни действия е най-очевидното и достъпно доказателство.

„След като не успя да спечели финалната битка в „Пей с мен“ фолк звездата ДесиСлава реши да се утеши със самостоятелна гола фотосесия в домашни условия.Тя се щракна с мобилния си телефон самостоятелно в банята си, без ни най-малко да подозира, че в скоро време кадрите ще са достъпни до мнозина.” http://martinkolev.com/?p=74

В този смисъл мобилният телефон най-често съдържа снимки на гаджето или на гаджетата, като своеобразна биографична история на любовния живот на притежателя му и едно-две клипчета с кратка илюстрация на неговите сексуални прояви, показвани като трофеи на „избрани” от обкръжението му или просто загатвани като съдържание на останалите, които нямат право на достъп.

Торта „GSM”, http://hihonas.blogspot.com/2009/07/gsm.html

Изразяването на любовни чувства също изглежда много по-лесно, когато се направи за пръв път чрез есемес. Оказва се, че много често това е приемано като напълно релевантен начин да признаеш, по-спокойно и по-обмислено, своите вълнения, без да ставаш подвластен на притесненията от личния контакт.

В малко по-различен контекст, но със сходни функции, мобилният телефон може да ви осигури и възможност да се почувствате „по-добър” и „по-щедър”, участвайки в многобройни благотворителни кампании за дарение на парични средства. Изглежда, че изпращането на есемеси най-после би трябвало да отговаря на онзи безвъзмезден жест на милосърдие, в който не очаквате никаква награда и оставате напълно анонимен. Същевременно обаче мобилните оператори вече имат готов есемес отговор на вашите дарения, с който да ви благодарят и да ви обявят за „благороден”.  Изпращайки по някой лев, автоматично бивате включени и в томболи за автомобили, апартаменти, техника и, естествено, който е изпратил най-много есемеси, чисто математически има най-голям шанс да спечели. И ето ни отново в онова представяно като силно индивидуализирано пространство, формирано от новите технологии, което обаче се оказва още повече публично, със своите йерархии, социални зависимости, дарове, които да опосредстват отношенията.

„Шумовете” в комуникацията

И мъжете, и жените използват мобилните устройства главно, за да говорят с членове на семейството и приятели, факт, който се счита за развитие на предимно „женски” тенденции в социалните употреби на телефона, свързани с развитието на културата на звънене от ориентирана към някаква цел към ориентирана към социалния процес сам по себе си. Чудесен пример за подобно твърдение е именно въпросът: „Къде си?”. Какво всъщност разкрива това питане? Защо, ако целта на мобилните телефони е именно преодоляването на пространствените ограничения, контактите, опосредствани чрез тях остават в подобно говорене? Дали социалното общуване все пак се нуждае от пространствен контекст и никоя от новите медии и технологии всъщност не го преодолява? Бари Уелман твърди, че стационарните телефони представляват свързаността „място с място”, докато мобилните позволяват свързаността от типа „личност с личност” или както той го нарича „мрежови индивидуализъм”, който подпомага начин на живот в движение и отдалечени в пространството контакти. Това безспорно е техническото предназначение на мобилното устройство и идеологията, през която то се предлага пазарно. Същевременно обаче, ако съпругът ви ви се обади и вие не сте си вкъщи, ако твърдите, че сте на работа, а като фон на разговора се чува музика и смях, ако неочаквано някой друг вдигне телефона – всички тези фонови констатации всъщност изграждат картината на базовия ви социален контекст и в никакъв случай не ви позволяват да останете толкова анонимен, колкото предполагате. Тук изобщо не говорим за много по-очевидния контрол над личното ви пространство, който се осъществява през мобилния телефон, когато не толкова близки за вас хора могат да ви открият в часове и на места, които би следвало да принадлежат на интимния ви свят или факта, че мобилният ви оператор винаги знае къде точно се намирате. По-скоро става въпрос за контрол на едно още по-дълбоко, вторично ниво, на самия социален контекст на „шумовете” в комуникацията, през които отново бивате локализирани.

От точни уговорки към непрекъсната координация

Подобни факти обаче вероятно могат да се обяснят и през необходимостта от удържане в допустими културни граници на една изключително голяма промяна от фиксираност към гъвкавост в идеята за поставеност на индивида в пространството. Това може да бъде илюстрирано чрез наблюдаваните от Ларсън, Ъри и Аксхаузен промени, които настъпват в комуникационната култура като цяло, свързани с прехода от точни уговорки към гъвкавостта на непрекъснатата координация. Според тях новият тип общности, които употребяват мобилен телефон, се противопоставят на онези, координирали действията си спрямо точността на часовника. В този смисъл новопоявяващите се култури са свързани с постоянно предоговаряне и гъвкавост.

Същевременно обаче новата технология явно не може да загърби напълно желанието да обозначим другия в пространството, сякаш това е онзи последен белег от традиционното физическо общуване, който не трябва да бъде пренебрегнат при междуличностната връзка. Както и в Интернет, макар потребителят да има усещането за преодоляване на пространството и времето, в крайна сметка той се движи по определени траектории, към които го препраща всеки следващ прозорец, който отвори и които все пак остават сравнително предопределени от началната позиция, дума, ключ, чрез който е подходил към огромното информационно море на Мрежата. Тази Мрежа всъщност може да бъде описана само посредством своите малки мрежи на индивидуалното й откриване или групова споделена опитност. Изключително интересен пример в това отношение е един от интернет проектите, които вероятно си поставят за цел да отговорят именно на нуждите на този нов тип комуникация – платформата „StumbleUpon” (http://www.stumbleupon.com/). Тя се основава върху принципа, че когато потребителят се включи в системата, първоначално той избира и вписва основните теми на своите интереси. Впоследствие, всеки път, когато започва да използва платформата, тя автоматично му отваря линкове, свързани с неговите интереси. Преглеждайки всеки отделен прозорец, потребителят гласува дали подобна информация е важна за него или не. Така, на базата на собствените му оценки, „StumbleUpon” се опитва да го насочва към сайтове, които все повече ще допадат на вкуса му. Идеята е, че в даден момент, след известно време за опознаване на вашата личностна идентичност, системата сама ще започне да ви води по траектории в Интернет, които изцяло да респондират на вашето лично желание за движение и потребление. Дали тогава отговорът на въпроса: „Къде си?” ще може винаги да бъде предзададен с поне една стъпка – точно както и при мобилния телефон, отново чрез форми на непрекъснато предоговоряне?

Мрежовият капитал

Въпросът: „Къде си?” може да бъде свързан и със специфичните начини за натрупване на „мрежови капитал” от онези, които остават отговорници за една централизирана координация и които са натоварени с функцията да се обаждат и да променят уговорките в движение. В този смисъл един тип илюстрация на нечие приятелство може да бъде и включването към същия мобилен оператор, което предоставя възможността за съществуването на подобен тип координатор. Вероятно той има най-много безплатни минути, които го правят най-редовен в комуникацията, а оттам и сякаш най-усърден в приятелството. 

Легитимирането на употребата на мобилното устройство се извършва и през ролята на отделния индивид в изграждането на гражданското общество чрез генерирането на непосредствена информация от мястото на събитието и без отлагане във времето. Подобна инициатива например е сайтът „БГ Репортер”, в идеологията на който стои желанието да предостави на читателите си съдържание, което се създава от самите тях. Интересното в случая е, че сайтът поощрява активното използване на мобилни устройства при генерирането на информация, като дава възможност дори на път да изпратите текстов, снимков и видео материал направо от телефона си. Аргументите са красноречиви: „Ако попаднете в центъра на някакво събитие, снимайте и ни изпратете. Това е много по-важно и ценно от новините, които гледаме всекидневно по телевизията.”, призовава сайтът.

„Стартира проектът „Буквите – на GSM”, реализиран съвместно между Дарик радио, вестник 24 часа и БНТ.
На специална онлайн-форма в този сайт учениците от всички училища в страната имат възможност да качват клипчета, посветени на 24 май, заснети чрез мобилен телефон. Проектът е провокиран от зачестилото използване на мобилни телефони за заснемане на видеоклипове с неприлично съдържание и има за цел да покаже, че новите технологии могат да бъдат използвани успешно и в учебния процес.” http://zar.bg/view_article.php?article_id=544

Изключително интересен феномен за анализ при интерпретацията на промените в социалните структури, настъпващи поради употребата на новите комуникационни технологии са и флаш-мобовете. Флаш-мобът представлява голяма група от хора, които се събират неочаквано на дадено публично място, изпълняват някакво необичайно действие за кратко време и след това бързо се разпръскват. Те могат да бъдат организирани онлайн или по мобилните телефони, като използват именно онези мрежи от контакти с близки, приятели и в този смисъл единомислещи, за да покажат социалната сила на бързо протичащата по тези канали информация, която очевидно, бидейки предавана от близки хора, е възприемана с много по-голямо доверие. В България подобни акции на този етап са свързани предимно с еко протести. Това само по себе си е доста интересно, като се има предвид, че действията за защита на природата все още се легитимират като онази изцяло гражданска инициатива, която не е „замърсена” от институционални и политически интереси и се ражда отдолу, а не се налага отгоре. Именно тази идея за лична инициативност „на познати и приятели” се мисли като единствения силен и даващ истински резултати нов социален активизъм.

Паралелно с това се оказва, че младежите могат да удържат идентичността си в рамките на дадена микрокултура и със символни действия, които не винаги се случват на общо за групата място, а стават достъпни, след като биват заснемани и качвани в Интернет (виж текста на Леа Вайсова в същия брой). Визуализирането на специфични прояви с цел споделянето им с други членове на общността се извършва главно посредством мобилните телефони, които са лесно преносими и достъпни.

Тук отново можем да видим невъзможността на културата да преодолее пространството като главен легитимационен фактор. Въпросът: „Къде си?”, на който в случая се отговаря с разнообразен снимков материал, всъщност дълбоко се обвързва с „Какво правиш?” – усмихваш се на фона на някой протест, следователно ни казваш, че си еколог, биеш цигани, защото си скинар, галиш котката си, защото истински обичаш животните… Въпросът „какъв си” в крайна сметка често просто е конструиран от множество моментни позиционирания в пространството.

„Вижте президента на република България как снима с GSM-a схватка между батир Горан и багир Момчил.”
(публикувано от: Night Shadow 04 юни 2006 - 12:23:34).