Този текст няма да разисква това „що е то Facebook?”. Неговата цел е да покаже как тази социална мрежа може да бъде мислена като институция на публичността. А доколкото говорим за публичност, то значи сме в търсене на гражданския субект.

Гражданският субект не е въпрос на природа, а на приучаване да възприемам себе си като такъв и на първо място да имам обособена идея за „себе си”. Мишел Фуко би казал (Фуко 1992: 63 – 70): това е въпрос на обективация. От една страна, тя бива провеждана от заемащите легитимната властова позиция да описват, да създават „знание за...” и да прилагат в действие. Следователно и да конструират режим на истина. От друга страна, стои въпросът: „Как човек научава себе си да се възприема като субект?”, т.е. какви са практиките, които хората отнасят спрямо себе си. Но практиките не са отделени от обективираните категории, а обратно – категориите са отправен хоризонт за отношение към себе си. Така: „тази форма на властта се упражнява над непосредствения всекидневен опит, който класира индивидите в категории, определя тяхната самоличност, обвързва ги с тяхната индивидуалност, налага им закона на истината, която те са длъжни да признаят, а останалите да разпознаят в тях. Това е форма на властта, която превръща индивидите в субекти. Думата „субект” има две значения: субект, подчинен на другите, чрез зависимост и контрол, и субект, привързан към съвестта и себеосъзнаването към собствената си самоличност (Фуко 1992:67).

Когато посетиш профила на някого във  Facebook и натиснеш опцията „Информация”, излизат следните неща, които този потребител е натрупал за себе си.

Но дали Facebook изгражда мен като субект? За да дам отговор на този въпрос, тук бих споделила един свой опит¹ . Още в първия ден, в който си направих регистрация във Facebook, аз загубих часове, за да ъплоудна всички снимки, които притежавах. Разбира се, не всички, а тези, които исках да бъдат видени. Постепенно, в продължение на една година се присъединих към различни групи, каузи и събития. Разбира се, само тези, които бяха по вкуса ми. След известно време реших да разгледам цялата натрупана информация от мен за мен. Ефектът беше искрено учудване от прозрачността ми. Аз видях себе си. Бях разграфила и описала всяко свое действие, практика, възглед, ценност в множеството предзададени ми от системата графи – каузи, групи, събития, снимки. Така всъщност бях обективирала себе си посредством Facebook и то бях правила това с най-голямо желание и гордост. А желанието е следствие на измамното чувство за свобода в смисъла на пълно притежание на власт да се самоизградиш.

Снимки, които един потребител във Facebook е качил, за да ги сподели с неговите приятели,  http://www.facebook.com/home.php#/profile.php?id=1017920669&hiq=tihomir%2Cstoqnov%2Cstoyanov. 

Но защо пълната свобода да е измамна? Защото Facebook притежава и своите регулативни средства. Възприемането на доверие от другите (приятелите ти в Мрежата), че всичко, което пишеш за себе си, е самата истина всъщност е най-силното средство за регулация на самопредставянето ти. За пример отново бих искала да разкажа две красноречиви случки. От изследователски интерес се присъединих към групата на една от неправителствените организации за защита на околната среда в България. След известно време видях отдолу написани коментари от мои приятели, в които те ми се караха как е възможно аз да подкрепям точно тези зелени, а не другите, които са истинските поддръжници на идеята. Друг пример: в контекста на парламентарните избори през 2009 година ми се наложи да проследя как предизборната кампания се отразява във Facebook, което означава, че на първо място трябваше да стана поддръжник на всички политически партии. Но не събрах смелост да го направя през моята официална регистрация, където присъствам с истинското си име, казвайки през ироничен смях: „Не искам публично да ме линчуват!”. И така просто си направих нова, анонимна регистрация.

С тези два примера бих искала да кажа, че тук ясно се вижда как всяко действие във Facebook се възприема като истина и то истина, която пряко те характеризира и това в крайна сметка задава граници на свободата ти да се самоопределиш. Другият важен момент тук е, че те прави отговорен за твоите действия, защото другите искат или биха могли да поискат от теб аргументация: „Защо?”.

Тук си направих експеримент, за да илюстрирам възприемането на доверие, че всичко, което пишеш за себе си е истина и съответните реакции. Аз няма да гласувам за Сергей Станишев, но както се вижда тук статусът има силата да създава реалност, http://www.facebook.com/.

И така: Прави ли те Facebook субект? Тезата ми тук е: Да, социалната мрежа Facebook конструира субекти. Измамното усещане на пълна свобода създава желание да обективираш себе си и с гордост да викаш: „Виж, това съм аз!”, което води до „знание за...” това кой съм аз. Знание, което започва да се възприема като истина от мен и от другите и която истина аз трябва да поддържам и да нося отговорност за нея (виж текста на Ния Нейкова в същия брой).

В такъв случай създава ли Facebook граждански субекти? И дали може да се мисли като институция на публичността?

В отговор отново един всекидневен сюжет. Влизам във Facebook за пореден път този ден, виждам, че съм била поканена да се присъединя към групата „Мис България 2009 е крокодил!” или да подкрепя каузите „Да спасим Иракли!”, „Не на ислямизацията на България!”, „From the East to the West Bulgaria is the Best”, „София мрази Люлин” и в отговор „Люлин мрази София”. Присъединявам се към някои от тях. Това бива публикувано на моята профил страница и бива сложено в личната ми колонка „Информация”. Каузите, събитията и групите достигат до теб посредством личната ти мрежа от приятели. Ако някой от твоите приятели се присъедини към нещо, системата те уведомява или другият начин е да бъдеш поканен. Тук има едно допускане: приятелят ти е преценил, че ти ще искаш да се присъединиш, вероятно на базата на това, че те познава. Разбира се, когато се присъединиш към „Да спасим Иракли”, това води ред асоциации: вероятно този ходи на Иракли, сигурно обича да спи на плажа, отрича хотелите и може би ще гласува за „Зелените”. Същото е и с групата „София мрази Люлин”: едно е сигурно, този не живее в Люлин. Тук се вижда съвсем ясно как от един такъв абстрактен ценностен хоризонт се стига до съвсем конкретни предположения за твоите практики и до преливане на частното в публично заявено мнение. Тоест частното е изходен пункт за публичното, границите на изградената ти субективност задават и хоризонта на гражданско (виртуално) действие. Но, което е по-важно, Facebook ти предлага именно като частно лице да си „поиграеш” на гражданин, а играта, както знаем добре, е чудесно социализационно средство. Учи те да мразиш, а омразата е въпрос на критичност, учи те да защитаваш, да припознаваш себе си в абстрактните послания.  

http://www.facebook.com/

Този сюжет някак странно напомня на онази фаза, описана от Хабермас (Хабермас 1996: 107 – 116 ), в която хората са били на път да осъзнаят себе си като частни. Периодът, в който пишели дълги писма за себе си и живота около тях, в който измислицата става реален хоризонт на действие. Публичността, както казва той, е сфера, където се събират частните хора да размишляват над върховната власт, която ги е формирала като публика. Следователно, за да разберем що е то публично, трябва да го мислим в отношението му спрямо частното, от където произлиза размишляващият гражданин.

Facebook е пространство и на публичната, и на частната сфера. Тази микро игра, в която аз, именно като частен, ставам публичен, но и в която ставам публика, гледайки и обсъждайки частните други. И така на сцената се появява частният – публичен субект, срамежливо осъзнал себе си като публика. Срамежливо, защото казва „Аз съм клюкар”. Но, за разлика от твърдението на Хабермас, тук публиката не осъзнава себе си в отношение с публичната власт, а в отношението си с частната сфера. И така, някак странно на официалната страница на Иван Костов във Facebook се появяват негови стари черно-бели снимки, на които той лежи в пещера, носи кецове и пие бира с приятели. Следваща снимка: Костов и неговите дъщери. Всеки сам може да си избере кое най-много му допада: семейния човек или готиния младеж. И кой казва, че представителната демокрация е остаряла и лъжлива песен? Уви, въпрос на разпознаване, обаче, някак в частното, а не в сферата на големите политически идеологии. Тези снимки имат над сто коментара, така както се носи слуха, че вестник
 „Уикенд” може да се гордее с висок тираж.

Снимка на Иван Костов от неговата профил страница във Facebook и някои от последвалите я коментари, 
http://www.facebook.com/.

И така, в заключение може да се каже, че Facebook конструира частни субекти и през твоята субективност ти предлага една много забавна игра: да си поиграеш на гражданин. Приучава те да мислиш като гражданин и виртуално да се бориш, защитавайки, мразейки. Разбира се, този гражданин не е много добре информиран. На него не му е нужно да чете някакви скучни икономически и юридически книги. Стига му гръмкия императив с голяма удивителна на заглавието и кликване. Кликване, което те изразява и това някак си стига, тъй като е достатъчно отговорно да заявиш пряко  „Аз съм националист, еколог, консерватор...”. А когато тази кауза се модифицира в покана за събитие, както се казва във Facebook, то почти никой не отива физически. Но дали това означава липса на гражданска инициатива? Или по-скоро поява на граждански субект, на когото публичната власт все още не му е обърнала внимание?

1. Настоящият текст ще преминава през две линии. На наративно ниво ще пресъздам своя собствен опит. Това го правя с цел да бъде видима позицията, от която разказвам. По този начин няма да реконструирам мои преживявания през опита на други хора с цел да претендирам за научна обективност. Но, за да защитя своите твърдения, ще въведа един втори пласт на текста – визуалния. Така на наративно ниво ще разказвам за себе си, а на визуално ще подкрепя твърденията си чрез снимки на други профили и сходни ситуации на други хора от Facebook.