.
Неделя, 24 Май 2020 20:14

Боклукът като битка, боклукът като ресурс

Велислава Петрова

Резюме: Отпадъците са ресурс, не само в икономически, но и в политически смисъл на понятието. В контекста на политическите борби те се оказват източник на символен капитал. В България те функционират на едно въобразено ниво, отчуждени от хората, които ги преработват и всекидневно ги управляват, биват обговаряни през технологиите за справяне с тях. Всичко това засилва символния им потенциал, но и ги отчуждава от материалността им и от осмислянето на начините на тяхното третиране и управление. 

Ключови думи: отпадъци, антропология, отпадъкът като ресурс, отпадъкът като символен капитал

Waste as a Struggle, Waste as a Resource

Velislava Petrova

Abstract: Waste is a resource, both economic and political. In the context of politics, they become a source of symbolic capital. In Bulgaria, waste functions also on an imaginary level. It is alienated from the people who process and manage it on a daily basis and is often discussed from a technological point of view. All of this enhances waste’s symbolic potential, but also alienates the category from its materiality. As a consequence, practices related to waste treatment and managing become of minor importance.

Keywords: waste, anthropology, waste as a resource, waste as symbolic capital

 

Боклукът е едновременно материалност, която прекрачва границите във физическия свят, но и много мощна метафора, която служи като лакмус за разбиране на социалните трансформации. Той е навсякъде около нас: както физически, така и ни преследва като въображение. Боклукът е нещо, което бързо и лесно използваме, за да класифицираме света около нас и структурираме пространствените си отношения. Отпадъците и боклуците са съпътствали човешката цивилизация през цялото ѝ съществуване, но сравнително наскоро стават тема на редица социални изследвания. На първо място трябва да обърнем внимание, че те са социална конвенция и индивидуална категория едновременно. От една страна, какво се мисли като отпадък и боклук и как се дефинира, варира от социален контекст до социален контекст, от друга страна, боклукът е свързан и с всекидневни актове на категоризиране. Основната характеристика на категорията е нейната способност (целеустременост) да прекрачва граници: между индивидуално и колективно, между публично и частно, между природа и култура и именно това обуславя интензивността на символното производство около нея, на възможността ѝ да се използва като метафора и обозначаване. Изкуството е обсебено от боклика, но той е и силно натоварен с политически послания, силно медиатизиран. Политическите конотации не са изцяло нови и най-често реферират към “Европа”, “ЕС”, но от 1990-те изключително се засилва екологичното измерение и постепенно отношението към отпадъците става част от стила на живот.

Боклукът притежава специфична материалност, която влияе на начина, по който се управляват отпадъците и която води и до изграждането на еклектични въображения. Самият процес на декомпозиция поставя предизвикателство пред границата между природа и култура (Edensor, 2005; Reno, 2016) и по този начин боклукът се оказва лиминална, маргинална и преходна материалност (Edensor, 2005: 311). Именно затова и боклукът често се описва в категории като „мръсен“, „гнусен“, „отвратителен“, но така самата материалност играе централна роля във въображението, което създаваме около категорията, като предефинира и начина, по който третираме и управляваме нечистотиите и отпадъците. В тази перспектива следвам плътно Даниел Милър, за когото разбирането на материалността е от централно значение за социалните отношения, защото самата материална култура е процесът на опредметяване на културния живот (Miller, 1998). Тези материалности притежават силен потенциал да очертават социалните граници (Petrova, 2016). Като това може да са границите вътре в социалната структура на пространството, границите между селското и градското (Gouhier, 2000), но и вътре в градското пространство (Pellow, 2004).

Следвайки Мери Дъглас (2005), бихме могли да твърдим, че отпадъците и боклуците са централни за разбирането на социалния ред. За Мери Дъглас нечистотата е основополагаща за социалната структура и чрез разбиране  на категорията можем да достигнем и до разбиране на обществото. Основата на нейната аргументация почива на схващането, че мръсното е нещо отвъд класификациите, или както тя го нарича „нещо, което не е на мястото си“ (“a matter out of place”), а замърсяването и чистотата, заразяването и произтичащите забрани са градивните части на класификационната система, която се използва от всички култури за изграждането и охраняването на границите, и по този начин – и за самия социален ред. За Норбърт Елиас (1999) отпадъкът се отнася към феномените, пораждащи отвращение, наред с феномените, пораждащи усещане за нещо неподходящо. В една такава перспектива усещането, свързано с отпадъка, ще инициира социалната промяна: боклуците трябва да бъдат изхвърляни в специфични места с регулярен ритъм, а тези места трябва и са физически лесно различими. Следвайки Елиас, Дъглас, но и Майкъл Томпсън (Thompson, 1979), считам, че „мръсното“ е динамична социална конструкция, предметите, практиките и местата непрекъснато биват класифицирани или декласифицирани спрямо нея. Чрез изследването на категорията става явен социалният ред.

От друга теоретична перспектива, проблематизирането на мръсотията и омърсяването има силна пост-фройдистка (Лаканианска) психоаналитична и феминистка традиция. Чрез понятията абект и абекция, Юлия Кръстева (Kristeva, 1982) успява да проясни разграниченията между вярванията и поведенията, свързани с омърсяването. Абектът е свързан с комбинацията на физически, морални и психологически реакции, действащи през различни взаимосвързани регистри, като например отвращението, което чувстваме при гниенето или при научаването за някакво ужасно престъпление (Campkin and Cox, 2007). Тази реакция изглежда естествена и е свързана с „възпротивяването към външна заплаха, от която човек иска да се държи на разстояние, тази заплаха може да идва и отвътре“ (Kristeva, цит. по Campkin and Cox, 2007). Това, което е интересно, е, че, подобно на Мери Дъглас (2005), и тук абектът се мисли и интерпретира през пространствени метафори. През понятието за пространства на абекция може ясно да се проследи връзката между маргинализираните населения, техните пространствени и материални контексти, като тази концепция изключително много се използва в социалните науки при изследвания на изолирани общности. Самите понятия за чистота и абекция са много подходящи за теоретизиране на феномените, свързани с маргинализацията и неравенството, както отбелязва Шоув (Shove, цит. по Campkin and Cox, 2007), усещането за нечистота, приложено и съотнесено към човешки индивиди, засилва доминиращите социални граници и ценностни системи. Друга публикация по темата е тази на Пелоу (Pellow, 2004), която е фокусирана върху властовите отношения в управлението на отпадъците в Чикаго и показва как бедните квартали са натоварени с диспропорционално количество замърсители и отпадъчни продукти.

Тези специфики на конструирането на отпадъка като материалност, на реакциите, които поражда, силно влияят на човешките и материални поведения около третирането на отпадъци. Отпадъкът е неизменна част от индустриалния процес, от веригата потребление – производство; още повече, според Жужа Гиле (Gille, 2007) трябва да се говори за отпадъчни режими като специфичен феномен. Според нея отпадъкът е социален феномен и във всяка икономическа система ние срещаме специфична циркулация на отпадъци. Самото отношение към отпадъците следва икономическата структура и ако социалистическата икономика разчита изключително на държавната регулация, то съвременният български контекст делегира управлението на отпадъците на пазара.

В настоящия текст от специален интерес ще бъде темата за градския боклук и отношението чистота – мръсотия в града, изследвани през примера на София. Избирам София основно заради статута ѝ на столица. Темата със софийския боклук е свързана не просто с историята на града, но и с много от политическите битки в и за него. Струва ми се логично едно изследване на репрезентациите и практиките, приложени към отпадъците, да тръгне от локално ниво, първо защото това ни предлага директната възможност за теренни проучвания, и второ – и по-основно – както показва Ивайло Хлебаров (Hlebarov, 2013), основната политика по отношение на отпадъците в България се случва на местно ниво.

Третирането на отпадъците е силно вписано в локалността на пространството поради материалната култура и въображението, които се изтъкават около тях. На юридическо ниво местната власт в лицето на кмета на общината е тази, върху която се концентрира отговорността за начина на управление на отпадъците. Разбира се, съществува стратегия на Министерство на околната среда и водите (МОСВ), но тя е много по-рядко обговаряна на публично ниво.

Поставена в контекста на града, темата за боклука неизбежно се свързва с градските политики и развитието на градовете. Тосикс (Tosics, 1997) определя българските градове (заедно с румънските) като подтип на постсоциалистическия град, за който е характерно, че основно прилича на нерегулиран капиталистически град с някои характерни за третия свят елементи поради ограничените капиталови инвестиции, разпадането на предишния тип на публичен контрол и бавното налагане на нов тип. Начинът, по който се управлява градското пространство в постсоциалистическите градове, е по-реактивен спрямо капиталистическите интереси и инвестиции и по-толерантен към нелегалните практики (Petrovic, 2005). Така според Петрович някои постсоциалистически градове по-силно напомнят такива от третия свят, в които публичните власти де факто са изоставили контрола и опитите да интегрират населението. Именно в този случил се вакуум и неяснота на разпределението на ролите попада и управлението на отпадъците, които, формиращи се между частното и публичното пространство, изискват ясна политическа воля за налагане на практики на управление, но се оказват оставени да се случват на самотек в градското пространство.

Организиране на отпадъците в града

С промяната в политическата и икономическа система, последвала разпадането на социалистическата държава, настъпва сериозна промяна в начина, по който се организира сметосъбирането и третирането на отпадъци в градската среда. Освен промяната в дефиницията на категориите отпадъци, тяхното диверсифициране и смяна на самото им обговаряне, се променя и начинът, по който те се организират пространствено. До 1989 г. битовите отпадъци се изхвърлят в кофи, принадлежащи на съответната жилищна сграда и тяхното управление е пряка отговорност на домсъвета. През 1990-те това рязко се променя и понастоящем битовите отпадъци се изхвърлят и събират в контейнери, собственост на сметосъбирателните компании (вж. ил. 1). Контейнерите се намират на определено отстояние един от друг в уличното пространство. Те обединяват отпадъците на цели улици и са разположени в близост до кръстовищата. Тези контейнери са предназначени единствено за домакински отпадъци – без такива подлежащи на рециклиране или с друг режим на събиране. Смесването на различни категории отпадъци се санкционира с глоба между 150 и 500 лв. Във “войната”, която Общината води с неформалните рециклатори, но и като елемент от визията за естетизация на централните градски части, контейнерите в района на центъра се инсталират под земята (вж. ил. 2), което едновременно затруднява изваждането на суровини от тях и ги скрива от погледа на преминаващите по улицата хора.

Ил. 1. Обичайните кофи за битов отпадък в София. Както се разбира и от самата фотография, те са собственост на фирмата оператор на отпадъците. Най-често са поставени на кръстовища и са предназначени за събирането на отпадъците на сградите по цялата улица. Снимка: Авторката.

Ил. 2. Инсталирани подземни кофи за събиране на битов отпадък. Те могат да бъдат открити единствено в централните градски части. Поне два вероятни мотива за поставянето им могат да бъдат посочени: скриването на отпадъците и затрудняване на ваденето от тях на материали.  Снимка: Авторката.

Специфичност на отпадъците като градски феномен

Като водещ изследователски инструмент ще използвам метафората за глас и лишаване от глас, приложена към темата за отпадъците. Те, бидейки свързани със социалния порядък, говорят и за йерархичните отношения и социалната структура. Така те много ясно прокарват границите, които правят видими властовите отношения. Замърсяването, управляването на отпадъците обикновено са изтласкани към социално по-непривилегированите групи и райони. Отпадъкът/боклукът сам по себе си носи властово отношение и това много ясно се вижда през метафората на огласяването. Също така е важно да се отбележи, че за замърсяване и отпадъци не се говори много и силно, това обикновено са периферни, приглушени гласове, защото темата не успява да събере достатъчен и устойчив интерес.

В рамките на статията ще анализирам властовите отношения и образите, които се създават около отпадъците в публичния дискурс в периода 2009–2017 г. В софийския контекст темата за отпадъците в наратива на политическия елит и публичната власт основно присъства през темата за завода за отпадъци на София и най-често се представя като „сага“, която продължава 15 години. Всъщност спокойно може да кажем, че софийският боклук структурира голяма част от изборната комуникация между БСП и ГЕРБ в рамките на двете предходни кампании за местни избори от 2009 г. и 2014 г. и се прехвърля като горещ картоф между представителите на двете партии.

Същевременно тези (общински или държавни) политики редовно се критикуват от страна на активистите, произлизащи от неправителствения сектор и гражданските движения. Основният обединяващ мотор в тях е движение За земята, което комбинира експертно знание, понякога финансова подкрепа и лична (гражданска) енергия. В последните години към тях трябва да причислим и бумът на т.нар. гражданска наука, организирана главно около проследяване на нивата на фини прахови частици във въздуха – тема, пряко свързана с третирането на отпадъците.

Непредставена в публичното пространство остава най-многобройната група на хората, които боравят с боклука, като работници, хора без формална принадлежност към професията, но станали специалисти поради това, че всеки ден ровят в кофите, извършвайки фактическото разделяне на отпадъците и включването им в цикъла на рециклиране, т.нар. „рециклатори“.

Разбира се, отвъд тях има много други актьори: консултанти, работещи на ръководни позиции в общинските предприятия, представители на фирмите за разделно събиране и на асоциациите за рециклиране, представители на фирмите за поддръжка. Тази последна група няма да бъде част от настоящия анализ, но ще бъде представена и анализирана в бъдеще. Основната причина е, че тя поне привидно отсъства от медийния шум.

В отразяването на темата за боклука има динамика, свързана с изчезващи във времето теми като третирането и управлението на отпадъците. То дълго време се обвързва и с тематиката за присъединителния процес към ЕС, но с увеличаващия се евроскептицизъм този аспект изчезва от полезрението. В тази група попадат темите за извозването на боклука и фирмите-концесионери, изграждането на инсталации за третиране, възможността за разделно събиране и т.н. Тя условно може да бъде наречена „сагата със софийския боклук“, както и присъства на много места. Прави впечатление, че тук акцентът се измества от темата за екологията и устойчивото развитие към въпроса за (построяване) на Завода за боклук, който започва да функционира като собствено име.

Не един, а два завода за боклук ще има до края на мандата ми

Една немалка част от градските боклуци са видими и са навсякъде, ако перифразирам увода към предаването Малки истории на БНТ с тема „Битката за софийския боклук“. Именно тази видима част е силно медиатизирана, много свързана с градските власти през ангажиментите и задълженията, които те поемат.

Дълго време темата за построяването и пускането в експлоатация на Завода за механично и биологично третиране на отпадъци, или както е добил публичност – „Завода за боклук“, доминира публичния дискурс и най-вече две последователни кметски кампании, превръщайки се в един от основните залози на политическата борба за София между БСП и ГЕРБ. Непрекъснатото говорене за завода заглушава останалите теми около третирането на отпадъците. Това води всъщност до промяна в акцента, през който градските отпадъци биват мислени. Справянето с тях се представя основно като магически резултат на построяването на въпросния завод. Всички други теми остават периферни и зависят единствено от различните активисти, които се опитват да повдигнат дебат около алтернативни форми на управление на отпадъците, около социалните измерения на рециклирането.

Заводът за боклук на София е основен залог в кандидаткметските кампании през последните петнадесет години. Сам по себе си той представлява доста сериозна инвестиция от над 250 млн. лв. с избраната технология на изгаряне на RDF гориво, която налага и допълнителна втора инвестиция от 280 млн. лв. в общинското предприятие Топлофикация. Чрез това се цели осигуряването на техническа възможност за използване на ресурса, произвеждан от завода под формата на RDF гориво. Именно тази втора част (промяната в технологията на оползотворяването на отпадъците) е подложена на силна критика. Оказва се, че именно тя ще предначертае и отношението към третирането и събирането на отпадъци в София.

Заводът за боклук е и централното предизборно обещание на Бойко Борисов по време на първото му участие като кандидат за кмет на гр. София в местните избори през 2005 г. Като цяло първият кметски мандат на Борисов е белязан от темата за боклука и основно от конфликта, която има с Румен Гайтански – Вълка. Това намира и отзвук в речта му при откриването на завода за боклук: „Този завод е 100% общински, 100% на софиянци. Няма мечки, вълци, лисици. Знаете как заварих София“ (Borissov, 2015).

През 2011 г. Георги Кадиев, отново в рамките на предизборната си кампания, прави фалшиво откриване на завода за отпадъци представляващо, разбира се, критика към Борисов. На „събитието“ присъстват Сергей Станишев, Илияна Йотова, Георги Корумбашев, както и 5–6 души в черни тениски с надпис „Аз щях да работя тук“. То се състои на територията на бъдещия завод, а сценографията е организирана около макет на завода с надпис “congratulations” – намигване към прословутото „конграчулейшънс“ на Борисов.

Темата присъства и в статия от Михаил Мирчев, Дясната сага „Завод за боклук в София, както и в третата от пресконференциите, които изнася като част от кандидаткметската му кампания през 2015 г. „Дясно“ в случая се изразява във високата цена и във факта, че заводът ще захранва Топлофикация, която се мисли като компания, тормозеща гражданите на столицата. Същевременно отсъстват всякакви рационални аргументи отвъд стойността или пък такива, свързани с екологията, с устойчивото развитие на София или по-същество критики към технологията:

Това гориво е предназначено за една изключителна фирма, с изключителна важност, която тормози по невероятен начин софиянци – фирмата Топлофикация. Това гориво трябва да отиде в Топлофикация, Топлофикация да не използва сегашното скъпо гориво, а да мине на новото евтино гориво. И тогава примерно сметките за парно, тъй като производствената себестойност ще падне, могат да се намалят с 20% (Мирчев, 2015).

Най-голямото промишлено строителство за последните 25 години в София

Бойко Борисов, реч по време на откриването на завода (Borissov, 2015)

Извън престрелките по време на местните избори, кулминацията на битката, която Борисов представя и като свой личен триумф, е откриването на завода през 2015 г.

Ключов е начинът, по който боклукът и отпадъците се представят като опасни в реториката на тези публични обговаряния. Инвестицията се представя като инвестиция в здравето на столичани, защото „важно е за здравето“, „с министъра ще бъдем надзор“, гарант за това е присъствието на тогавашния министър на здравеопазването Петър Москов („по-хубавото лице на Реформаторите“, по думите на Борисов). Основният белег за това е отсъствието на миризми, като в края на официалната част Борисов кани присъстващите да дойдат отново след два месеца, за да проверят дали ще е толкова чисто. Накратко, темата за замърсяването силно гравитира около тази за тялото, а боклукът се мисли като заплаха, тогава, когато застраши целостта на тялото.

Заводът се представя и налага като ултимативното решение, но същевременно той не представлява цялостно такова. Той събира в себе си цялата критика от страна на политиците и по този начин отклонява вниманието от общия проблем за третирането на отпадъците в София, за нейното зелено бъдеще. Чистото и мръсното са сведени до физическото усещане за тях чрез асоциацията с „мирис“ и това поставя всичко на едно много тактилно и непосредствено ниво. Едно от основните преимущества на проекта според Борисов е неговият мащаб: „Това е най-голямото промишлено строителство за последните 25 години в София. Това е най-модерният завод на Балканите от такъв тип“ (Borissov, 2015).

Още по-любопитен е и сайтът на Столичното предприятие за третиране на отпадъци. Видеото от заглавната страница, е заснето над завода в Хан Богров и Садината и визуално настоява върху високата технологичност на инсталацията, която е представена като чисто, подредено и технологизирано място с ясно изградена и модерна инфраструктура.

Така заводът за боклук, от една страна, реактивизира някакви носталгични нишки през образа на промишлеността, но също представлява и заявяване на европейска идентичност и модерност в различните контексти. Във връзка с последното е и присъствието на еврокомисар Кристалина Георгиева на откриването. Същевременно отсъстват всякакви екологични или устойчиви референции в речта. Боклукът се представя като проблем, основно защото е бил завладян от мафията (алюзията за „мечки, вълци, лисици“, цитирана по-горе), като произвеждащ миризми, като неизпълнено обещание, като свързан с кражба. Но политическото говорене не отива отвъд, не третира дългосрочни стратегии и програми, а се представя като битка за надмощие.

Управлението на отпадъците всъщност е тема, силно свързана с процеса на присъединяване към ЕС, и оттам често изглежда наложена отвън. Но и самото управление и информацията за него се случват на две скорости. Начинът, по който се управляват отпадъците на всекидневно ниво, отчетливо контрастира със заявените политики за него. Инструкциите и обясненията за видовете отпадъци и как те се управляват може да бъдат намерени онлайн, но тази информация трудно достига до самите граждани, а по-скоро изисква тяхното усилие и умение да боравят с новите медии. На специално създадения за целта сайт www.waste.sofia.bg е представена изключително детайлна и удобна за ползване информация за различните отпадъци и начините за тяхното управление. Същевременно същата информация на ниво градска среда, ориентирана към жителите, липсва и е недостъпна. Сайтът е реализиран в рамките на проект и това поставя под въпрос и устойчивостта му във времето. Основният проблем, който изниква, е създаването на дълбока пропаст по отношение третирането на отпадъците между тези, които използват дигитални технологии, и тези, които нямат достъп до или умения да боравят с тях. Така управлението на отпадъците, погледнато онлайн, изглежда ясно и разбираемо, възможно, докато на ниво град, то е по-скоро лабиринт от неясни отговорности. Сайтът напълно задоволява нуждите на една интелигентна средна класа в определен възрастов диапазон, но не покрива цялото население на столицата.

Кулминацията на всичко това е празнуването през 2018 г. на рождения ден на Йорданка Фандъкова (кмет на София) на територията на Завода за третиране на отпадъци. То е част от дейностите на Столична община по проект TriFOCAL, чиято цел, най-общо казано, е борба с разхищението на хранителни продукти чрез промяна на навиците. Не само местоположението е избрано целенасочено, но и менюто е приготвено със „спасена храна“ от двама известни в публичното и медийното пространство готвачи: Лора и Стоян от телевизионното предаване Бон апети.

Наблюдават се два много раздалечени регистъра на въображенията и материалността на отпадъците. От една страна, отпадъците и тяхното третиране се представят като високотехнологичен и модерен (модернизиран) процес, а от друга, на всекидневно ниво в градската среда те са по-скоро управлявани чрез ръчния труд на неофициалните рециклатори. Но те рядко добиват гласност, защото са силно стигматизирани и социално отхвърлени. Обезгласяването не просто влияе на представите, които имаме за хората събиращи отпадъци, то е дълбоко свързано с бъдещето на града и цялостната политика за третиране на отпадъци. Всъщност именно темата за разделното събиране е основният мотив на критиката срещу избраната политика от Столична община по отношение на третирането на отпадъци.

Ил. 3. Контейнери за разделно събиране Снимка: Авторката.

Нека подчертая, че системата за разделно събиране не е замислена по начин, който да стимулира разделното събиране на боклука. „Пазарният“ принцип, дълбоко е залегнал в отношенията между публичната власт и фирмите отговарящи за рециклирането.[1] Виждаме и наблюдавания от Соня Хърт „реактивизъм“ на постсоциалистическата публична власт по отношение на капитала (Хърт, 2010).

Публичната власт слабо участва в този процес: липсват разяснителни кампании, които да са ориентирани към отделните жители на града, липсва ясна и удобна инфраструктура за третиране на отпадъци и се разчита основно на личната и частната инициатива. Основната информация за начина на събиране и третиране на отпадъците е достъпна на модерен и лесен за употреба интернет сайт, отново разработен по проект. В него има информация за почти всички видове отпадъци, ритъма и правилата на тяхното събиране. Но най-сериозният недостатък е изключващият характер на информацията: тя е достъпна единствено на хората, ползващи свободно интернет и търсещи информация по темата. Сайтът дори приканва да бъдат разпечатани материалите и закачени във входа на жилищната сграда, но всичко това е в рамките на доброволното съучастие.

В заключение, ще кажа, че отпадъците функционират основно като ресурс, чрез който на политическо ниво се трупа символен капитал. Отчуждаването на темата от хората, които реално ги преработват и всекидневно ги управляват, технологизирането на езика и визуалното им хигиенизиране засилват техния символен потенциал, но ги отчуждават от материалността им и от осмислянето на начините на тяхното третиране и управление. Прехвърлянето им в полето на предизборните кампании и обвързването им с теми като безработица и технологии засилват този ефект, докато отказът от концентриране на усилията към справянето с тях водят до още по-интензивното създаване на въображение около категорията.

 

Библиография

Дъглас, Мери. 2005. Чистота и опасност. Анализ на понятията за омърсяване и табу. София: Хеликон.

Елиас, Норберт. 1999. Относно процеса на цивилизация. София: Атика.

Мирчев, Михаил. 2015. „Дясната сага „Завод за боклук“ в София“. Поглед.инфо, 24.09.2015 г. (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Хърт, Соня. 2010 [2008]. „Пейзажи на постмодерността“ (прев. Светла Казаларска). Семинар_BG, 2 (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Borissov, Boyko. 2015. „Бойко Борисов: Новият завод за отпадъци край столицата е изцяло собственост на софиянци“. YouTube, 14.09.2015 г. (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Campkin, Ben and Cox, Rosie (eds.). 2007. Dirt: New Geographies of Cleanliness and Contamination. London: I.B. Tauris.

Edensor, Tim. 2005. „Waste Matter – The Debris of Industrial Ruins and the Disordering of the Material World“. Journal of Material Culture, 10 (3): 311–332 (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Gille, Zsuzsa. 2007. From the Cult of Waste to the Trash Heap of History: The Politics of Waste in Socialist and Postsocialist Hungary. Indiana University Press.

Gouhier, Jean. 2000. Au-delà du déchet, le territoire de qualité, Manuel de Rudologie. Presses Universitaires de Rouen et du Havre.

Harvey, David. 1989. “From Managerialism to Entrepreneurialism: The Transformation in Urban Governance in Late Capitalism“. Geografiska Annaler. Series B, Human Geography, 71 (1): 3–17.

Hlebarov, Ivaylo. 2013. „Waste as a Resource : A Story of Governance : Politics and Sustainability“. Master Thesis, Lund University (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Kristeva, Julia. 1982. Powers of Horror: An Essay on Abjection. New York: Columbia University Press.

Miller, Daniel (ed.). 1998. Material Cultures: Why Some Things Matter. Chicago: University of Chicago Press.

Pellow, David Naguib. 2004. Garbage Wars: The Struggle for Environmental Justice in Chicago. Cambridge, MA, London: MIT Press.

Petrova, Velislava. 2016. “Why Garbage Matters“. CAS Working Papers Series 20152016, 8 (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Petrovic, Mina. 2005. Cities after Socialism as a Research Issue. Centre for the Study of Global Governance, London School of Economics and Political Science. London: LSE (последно посетен на 21.03.2020 г.).

Reno, Joshua O. 2016. Waste Away: Working and Living with a North American Landfill. Oakland, California: University of California Press.

Thompson, Michael. 1979. Rubbish Theory: The Creation and Destruction of Value. Oxford: Oxford University Press.

Tosics, Ivan, 1997. „Post-Socialist City Development in a Comparative Perspective“. In: Cernic-Mali, Barbara, Dimitrovska-Andrews, Kaliopa and Turner, Bengt (eds.). 1997. Housing in Transition. Ljubljana: Urban Planning Institute of the Republic of Slovenia.


[1] В случая става дума по-скоро за публично-частно отношение, характерно за неолибералната икономика – така, както го описва Дейвид Харви (Harvey, 1989).


Биографична справка

Велислава Петрова е преподавателка в специалност Културология на Софийския университет, София, България. Тя притежава докторска степен от Университет Париж Декарт и Софийския университет. Дисертацията ѝ е на тема градски пазари като места за трансформация в постсоциалистическия период. Настоящите ѝ научни интереси са в областта на материалната култура (варираща от храна до отпадъци), градската антропология, икономическата етнография и постсоциалистическите трансформации с обединяващ мотив разбирането на съвременните форми на съвместния живот в градска среда.

Прочетена 251 пъти

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ