.

Индекс на статията

RUNNING WITH THE DEVIL*: ОНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ХЕВИ МЕТЪЛ СУБКУЛТУРАТА

Мила Люцканова e студент в специалност „Културология”

ОНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ХЕВИ МЕТЪЛ СУБКУЛТУРАТА

Мила Люцканова e студент в специалност „Културология"

В средата на 80-те години се появява една нова, тогава чисто младежка субкултура. Предхождана от американския работнически блус и по-късния сайкъделик рок на банди като Пинк Флойд, т.нар. metalheads или headbangers са, както самите те се определят, „шумни" и „извън системата". Те предизвикват доста широка полемика, особено в Англия (където се зараждат повечето „антисоциални" субкултури като пънк, сайкъделик рок, хеви метъл) и САЩ (където се разпространяват почти веднага). Хеви метълът е заклеймяван като дяволска, грозна и низка музика. Ранните хард рок и хеви метъл банди говорят за политика и социални проблеми, но най-вече отразяват новия attitude на младежа: Since I was born they couldn't hold me down/Another misfit kid, another burned-out town/Never played by the rules and I never really cared /My nasty reputation takes me everywhere (Skid Row, Youth gone wild, 1989).

Повечето от претендентите за първа хеви метъл банда (а те не са малко) казват, че в началото са били блусарски групи (Блек Сабат например). За това коя е първата метъл група има много версии и теории - титлата е присъждана на Алис Купър, на  Blue Cheer, на Бийтълс и тяхната Helter skelter, на Judas Priest, но най-разпространеното мнение е, че „бащите" на хеви метъла са Блек Сабат с рифовете на техния китарист Тони Айоми. Самият той казва: „Тогава не сме имали представа какво ще стане. Някой журналист спомена „хеви метъл" и ние попитахме: „А, какво, какво е това?". Просто измислих няколко рифа, които всички харесаха, и после онези песни, които направихме, звучаха по-различно от всичко досега." (Цитатът е от филма Metal: A headbanger's journey от 2005 г., режисьори Сам Дън и Скот МакФедън).

Всъщност по-различният звук си има и чисто музикантско обяснение -  Блек Сабат изпозлват тритонуса - интервал, състоящ се от три пълни тона и намиращ се между два други, но стабилни интервала - кварта (два и половина тона) и квинта (три и половина тона). Сравнен с интервалите от класическата хармония, той звучи незавършен, с напрежение, защото за разлика от тях е нестабилен. Така нареченият „дяволски" интервал бил бойкотиран и по-късно забранен в късното Средновековие и Ренесанса, защото бил дисонантен и звучал „опасно" и „лошо". Забраната идвала не само поради факта, че е „по-различен", а и защото това бил тонът, използван за извикването на чудовището, дявола, сатаната. Така Сабат дават началото на един нов, по-мрачен и по-тежък звук в рок музиката.


 

            Историята се връща и по-назад. За незапознатите метъл и класика са абсолютната антитеза. За тях метълът е олицетворение на низки страсти, шум, неподчинение; той е простодушна музика за простодушни хора. Класическата музика е на другия полюс - тя е символ на висока култура, университетски ценности и изтънченост. За метълите обаче има и друга истина. Освен че много от тях слушат и класическа музика, те са и под силното влияние на класическите музиканти. „Това, че много рок китаристи от края на 60-те експериментирали с класическите влияния, може да се разглежда като част от новите музикални търсения - самите те са част от търсенето на социални и концептуални опции, които характеризират десетилетието." (Welser 1993:63). Рок музикантите много често се оказват с класически профил, чиито влияния идват от по-агресивни композитори като Вагнер например (за някои именно Вагнер е първият „метъл"...). Всъщност това е интересен пример - Вагнер е изключителен реформатор, той променя оркестъра, добавяйки туби и още по-басов звук; понякога включва и инструмент, наречен „октабас" - нещо като двойно по големина виолончело, на което свирят двама души - един, който, качен на столче, работи по грифа, и един който движи лъка. Другата най-важна иновация, която въвежда Вагнер, е подредбата на оркестъра - той го поставя на по-ниско ниво, като освен това разменя позициите на някои музиканти. В резултат се получава нов, директен, басов и агресивен звук, който никой не е чувал преди в оперна зала. Той прави и важни промени около театралното представяне на оперите - например приглушаването на осветлението по време на драматичните сцени. 

Метълът отдавна не е просто младежка субкултура. Един от респондентите обърна внимание на това - „Защо младежка? Тя е просто микрокултура.". Със сигурност възрастовата група се е разширила много с годините. На местата за среща на тази субкултура (най-вече метъл барове, заведения) има хора от всякакви възрасти - от тийнейджъри до 40-50-годишни. Интервюираните са с огромен диапазон от занимания и професии.

Не е трудно да се открои външният облик на тази субкултура, въпреки различията между респондентите. Най-явно принадлежността към дадена група се изразява чрез дрехите и прическата. Метълите (говорим и за двата пола) са най-често дългокоси, понякога с татуировки, с предимно черно облекло (макар че често се среща войнишко зелено и дънки), тениски/суичъри с имена или снимки на банди, кубинки, кожени якета, мешки. Алюзията тук е с тъмнината, агресията, войнишкото. Накитите са най-често кожени гривни с капси, гривни на групи, медальони (често пак на групи), вериги. Някои респонденти казват, че носят този стил просто защото им харесва, а не защото искат да кажат нещо определено на хората. Други обаче повтарят: „Да, казвам, че съм различен.". Тази идея за отличаване от останалите е много характерна за метъл субкултурата. По принцип повечето музикални субкултури притежават свои специфични белези, но за метъла концепцията за различие, отличаване, подчертаване на начина на живот показва едно много сериозно и дълбоко отдаване на направения избор. На въпроса: „Как бихте се описали?" повечето отговарят с една дума - „метъл". Тази тенденция показва, че метъл е самоопределение - не е просто част от живота им - това е самият начин на живот.

Тук обаче веднага следва контрааргумент относно проблема за външния вид. Има много метъли, които не чувстват нуждата да се обличат по определен начин, за да бъдат част от дадена субкултура. За някои от членовете на тази група дрехите въобще не са релевантни за това кой си и най-вече какъв се чувстваш. Има метъли, които се обличат като метъли; има такива, които са метъли, но се обличат с casual (да речем неутрални) дрехи, същевременно слушат тази музика, събират се на съответните места, посещават концерти и т.н., тоест, отново се самоопределят като такива. Повечето обаче споделят, че не си правят изводи за някого от това как се облича, нито приятелите му обръщат внимание на това, че не се облича като метъл. На въпроса: „Чувствате ли се част от някаква група?" поне 70% отговарят с утвърдителен отговор, имайки предвид именно своята субкултура, като в това число се включват хора с всякакви разбирания по отношение на облеклото.

Когато стане въпрос за философия, нещата се усложняват. Една от субкултурните теории разглежда микрокултурите като реакция срещу доминиращата култура (Дик Хебдидж), като символен или ритуален опит за съпротива срещу буржоазната хегемония чрез съзнателно приемане на поведение, видяно като заплаха за установения ред (Стюарт Хол, Тони Джеферсън). Валидно ли е това тълкуване в днешно време? Постмодерният подход към масовата култура разглежда ерозията на противопоставянето висока-масова култура, разпространява се и тенденцията за отричането на субкултурата като бунт срещу популярната култура: субкултурите вече са интегрална част от нея, въпреки че такава всъщност няма, поне не в стария й смисъл. Според тази теория, днешната популярна култура е синтез от всички микрокосмоси на различните култури, тя прегръща различията и е дом за тях. Така се загубва смисълът на субкултурата като антикултура. От отговорите на въпроси от типа: „Мислите ли, че субкултурата е против нормата/системата?" се откроиха следните тенденции: някои от респондентите (по-голямата част на възраст до 18 г.) отговаряха, че са абсолютно съгласни с това, че метълът е „против системата", форма на бунт и несъгласие с нея. Други обаче твърдяха, че просто ги „кефи музиката", „допада им" стилът. Някои са започнали да слушат, защото са чули песни, които са харесали и са развили интереса си, други чрез приятели или роднини. Често се споменава идеята за свобода, за разграничение от по-масовите течения (в модата, музиката и начина на живот), за това, че така запазват индивидуалността си, но въпреки това не се обвързват с идеология, и в по-широки рамки не се сравняват с някого, за да му противостоят - по-скоро локално изявяват себе си. На въпроса: „Освен да се обличате по характерен начин, трябва ли да се държите по-специфично, за да бъдете част от дадената младежка микрокултура?" всички отговарят отрицателно или изказват мнение, че дори и да има, не се съобразяват с такива неща. Така задачата да се проследи една главна идеология на тази субкултура става доста трудна (особено като се има предвид огромния диапазон от поджанрове на метъла, всеки със свои идеи, текстове, понякога и начин на обличане).

Идеята за свобода, разграничение и индивидуалност при метълите е по-скоро на нивото на вътрешното удовлетворение (което се подсилва от външния показ - главно с дрехи, прически). Бунтът е чрез показване, не толкова чрез действие. Те не харесват масовата култура, протестират срещу конформизма, показват го чрез своята принадлежност към една микрокултура, но същевременно има и много други неща, които ги обединяват, особено любовта към този тип музика. Тоест същината вече е не толкова в бунта, колкото в желанието за самоидентификация.


 

Масовата представа за интересите и ценностите на метъла предполага идеята за ъндърграунд пространството като почти сакрално - онова, което принадлежи само на теб и определена група от просветени, нещо, което ти разбираш, а масата - не, и именно за това е ценно, за това привлича. Със сигурност този феномен има и свое психологическо обяснение. Но в социален аспект огромна част от историята на субкултурите, на тяхната интегрираща функция, на свободата и автономията на младия човек, се изразява именно в този тип ърбан арт ъндърграунд главно от втората половина на XX в. Сред респондентите имаше различни настроения за това какво е масово и дали комерсиалното всъщност е нещо толкова лошо. Тенденцията за нетърпимост към популяризирането на тяхната субкултура и съответно отнемането  на някои от основните й качества е доминираща; прокрадва се обаче и мнението, че метълът е станал популярен, че се разпространява все повече, но това не е непременно нещо негативно. Напротив, то предполага все повече хора като теб, предполага една все по-доминираща група, към която ти се причисляваш.

Единодушно обаче е мнението, че използването на метълски символи за различни от метъла култури с цел продажба е дразнещо. Също така се забелязва доста голяма нетърпимост към няколко определени субкултури - тези на емото и чалгата. За чалгата най-често срещаните мнения са, че са „тъпи", че „не харесват начина им на живот". Когато стане въпрос за тази субкултура (доколкото можем въобще да я наречем субкултура, но това вече е предмет на съвсем друго изследване), повечето метъли веднага засягат темата за ценностите, още нещо, по което си личи тяхното обвързване с метъл културата като носител на определен морал. За респондентите чалгата пропагандира единствено низки страсти, пошлост и „простотия". Представителите на емо субкултурата също не са от любимците на метълите. Обикновено не се изброяват конкретни причини. „Емотата" просто ги дразнят с цялостния им поведенчески маниер.

Масовото виждане за метълите е като за една много затворена общност, в която различните от тях са мразени. То определено може да бъде оборено, ако се позоваваме на конкретните изследвания: макар и да изказаха антипатия към други субкултури, всички респонденти бяха категорични, че не избират приятелите си според това, към коя субкултура принадлежат. Това, което определиха като важно за тях, е характерът на човека и неговото поведение. Всички категорично отрекоха да дават оценки за някого според това как се облича или каква музика слуша.

Друг аспект, който ми се иска да откроя, е как дадената субкултура се разполага в сферата на политиката. Голяма част от интервюираните не са политически ангажирани. Макар някои поджанрове на хеви метъла да имат социални и идеологически послания в текстовете си, повечето респонденти отрекоха да гласуват и да се интересуват особено от политика. Можем по-скоро да заключим, че за разлика от някои течения на пънка например, тази субкултура не е натоварена с такъв тип внушения, не е ориентирана „ляво" или „дясно". Същото важи за ангажирането в  обществени прояви. От интервютата става ясно, че много от метълите се присъединяват към различни протести (например екологични), но не като представители на субкултурата си, а провокирани от личните си нагласи. Някои споменаха организирането на благотворителни рок и метъл концерти и „антикомерсиални прояви", но като цяло не считаха, че субкултурата им стои зад определена обществена кауза/идея.

Тенденцията относно предпочитаното място за живеене - България или чужбина, е ориентирана към оставане в България. Като причини се посочват приятели, начин на живот, на който са свикнали. След нея се нареждат отговорите от типа: „още не съм решил".

 

Проблемът за комуникацията и новите технологии

 

Интернет и новите технологии са трайно навлезли в живота на изследваната микрокултура. От проучването става ясно, че всеки един от респондентите използва Интернет като основно средство за комуникация (освен мобилния телефон) и за осведомяване относно новини за субкултурата и извън нея. Повечето не гледат телевизия и не четат вестници/списания, освен ако не им попадне случайно или не са ориентирани жанрово. Интернет е главният канал за обмен на информация, новини, за комуникация (форуми, скайп, MySpace), както и за сваляне на музика и филми. Този тип комуникация е станала задължителна поради лесния достъп до новини за субкултурата. Обединението около метъл сайтове или форуми улеснява организирането на срещи между членовете. Разпространението на субкултурата е улеснено до максимум - всеки може да създаде метъл форум, всеки може да участва, всеки може да чете новини от големите метъл сайтове (особено blabbermouth.net, който съдържа информация за метъл групи и публикува новини за метъл сцената буквално от целия свят). Почти всеки притежава MySpace или Facebook профил, който задължително показва принадлежността към групата - чрез музика, снимки, стилизиране на самия профил. Пиратството също е част от този обмен - за респондентите то е нещо не особено хубаво, но задължително и необходимо; повечето нямат достатъчно доходи да „пазаруват" музика през цялото време. Освен това, тегленето от Интернет или съществуването на сайтове като last.fm дават възможност за откриване на нови или малко популярни групи, които нямат международно разпространение. Вече съществуват дори MySpace метъл журналисти - например т.нар. Metal Sanaz отразява новини за най-големите метъл банди, популяризира групи и публикува интервюта и снимков материал на своя MySpace сайт (http://profile.myspace.com/index.cfm?fuseaction=user.viewProfile&friendID=1001).

Новите технологии дават възможност и за подсилване и разширяване на самоидентификацията - често мобилните телефони звънят с любими метъл парчета и имат метълски wallpaper-и. За числящите се към всяка субкултура и в частност за метъл културата, Интернет е и възможност за гъделичкане не егото, лесен начин да заявиш открито кой си и защо си такъв. В този смисъл новите технологии са най-прекият път до публичността и себеизявата.

 

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

ЗА НАС - В процес на разработване.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ