.

Индекс на статията

На купон с MP3 плеър

Така парафразирам заглавието на прочутата статия на Роберт Пътнъм “Да играеш боулинг сам” (Putnam 1995), където авторът констатира спад на гражданските активности в Америка и изтъняване на социалните връзки. Централният образ е боулингът: все повече хора го играят, но все по-малко членуват в боулинг-лиги. С практиката на съвременните български младежи, да идеш да играеш сам боулинг е като да идеш на купон и да слушаш собствената си любима музика със слушалки. Все повече музика, все повече купони и в резултат - все повече атомизация.
Дебат, подобен на американския, макар и без пряка връзка с Пътнъм, се поведе и в България с 6-7 години закъснение както обикновено (провокира го идването на власт на “царя” през 2001, който разрушил политическата система). И тук, както там, акцентът беше обществено-политически: имаме ли упадък на гражданското участие? Прави ли се оказват консерваторите, които вече отдавна се вайкат за ценностите? Или по-скоро прави са бодрите либерали, които се мъчат навсякъде да видят поводи за растеж, нови възможности?

Някои от констатациите на Пътнъм буквално се отнасят за България. Например от 1990 насам непрекъснато спада процентът на гласуващите. Обхванатите от синдикатите през 2007 са 5%, при младите  това число трябва да делим наполовина. Горе-долу такова е положението с членството в политическите партии; членство в НПО-та плюс читалища не надхвърля 4%, на спортна организация - 3%. Очевидно са близо до статистическата грешка и няма особен смисъл от по-детайлни анализи.
Особено драматично изглеждат тези цифри на фона на насилствения колективизъм от соц-време. Наистина казионните организации тогава имат главно пропагандна роля; и все пак присъствието на профсъюзно събрание (често завършващо с банкет по един или друг случай) тогава е повод за социално общуване, за укрепване на връзки. Трябва да добавим тук столовете, почивните станции, ако щете - чакането на опашки , където се завързваха нови социални контакти. Не бива да забравяме и бичуването на "отчуждението" при социализма, свързано тогава с "еснафството", "вещоманията", "западното влияние", "индивидуализма" и т.н., но все пак говорещи за процеси, паралелни на тези, които се случват в развития Запад. Започнали като плоско идеологическо клише, подобни критики към края на режима започват да звучат все по-искрено, попадат в сериозното изкуство, зазвучават като недоволство вече не на буржоазните "остатъци", а от самия режим (същата роля има засилващия се национализъм, носещ ореола на общностното, безкористното, не-консумативното). А впрочем не беше ли сривът на социалистическата държава и "социалната драма" (Търнър ), която последва, тъкмо обратно - пауза в процеса на атомизацията, разбъркване на обществените йерархии, изблик на ритуално-политическа енергия и гражданска щедрост? Ако сме готови да видим "прехода" пауза в един по-дълъг период, можем да мислим ставащото в България като част от един глобален процес, който днес изследователите установяват навсякъде по света.
Сред обясненията на Пътнъм ще посоча три, които ми се виждат ценни в началото на дебат по българския случай.
Първо, гражданското участие намалява поради липса на време - за САЩ основен фактор за това е излизането на жената на пазара на труда (един аргумент, който критиците му отхвърлят). Това, което със сигурност виждаме в периода на "прехода" е рязко увеличаване на работното време из цяла Източна Европа: хората почват да работят на две-три места - някои, за да оцелеят, други изкушени от новия свят на потреблението, открил се пред тях. Тук обаче веднага трябва да кажем - няма време за класическо, формално ангажиране с някакви каузи. Заедно с това обаче самото работно време е станало неплътно, несистемно, надупчено от многобройни прозорци, когато правиш нещо друго, не-служебно. Очевидно е, че това друго няма как да прилича на партийният или профсъюзен активизъм от 50те.
Второ, гражданската активност може би се подкопава от онова, което някои наричат хипотезата на "пресаждането" (re-potting), т.е. колкото по-често местите едно растение в нова саксия, толкова по-трудно му е да пусне здрави корени. Колкото по-мобилен е човек, толкова по-слаби са връзките му с комшиите, приятелите, колегите. Към това прибавяме и фактора на семейната мобилност, т.е. развода, който очевидно убързява пресаждането от среда в среда и който изживява своя бум и у нас, и в Америка през 60-те-70те. Първата реакция на този аргумент, пренесен върху България е отрицателна. Географската мобилност през социализма е по-висока от тази на прехода, разбира се поради индустриализацията, колективизацията на селото и масовото мигриране към градовете. 60 на сто от българите днес живеят в населеното място, където са се родили, а само 10 на сто са го сменили след 1989та. По отношение на вътрешната миграция младите са много по-уседнали от родителите си: не са сменяли местоживееното си съответно 76 и 73% от до 24 и до 30 годишните. (Алфа Рисърч 2007: 74-75). Към тази цифра трябва да прибавим близо 15те процента емигрирали в чужбина, които така или иначе напускат кадъра на изследването, но все пак дават идея за общата мобилност. И все пак социализмът продължава да изглежда по-мобилното общество. А може би именно миграционната мобилност е причината за липсата на гражданска съпротива в онова време? Нека добавим и един фактор, който при тези цифри не се вижда: броят на онези, които сменят жилището си вътре в населеното място, сменят квартала и по този начин - особено в големите градове - се изскубват от общностния контрол. При социализма това е изключително трудно, пазар на жилища практически няма, а ведомственият апартамент се дава до живот. Днес 32% от младите са напуснали жилищата на родителите си (59% от 27-30 годишните), т.е. значително повече отколкото в началото на 90те. (Gallup 2007: 19), което е знак за една нарастнала вътрешно-градска мобилност. Впрочем, заслужава да се запитаме дали мобилността къса социлните връзки или обратно, скъсаните връзки правят мобилността по-лесна. Тук си заслужава да се промисли и аргументът му за мултикултурализирането на средата, което вероятно започва да бъде фактор и у нас.
Трето, Пътнъм говори за затварянето на индивида в свой потребителски лайфстайл благодарение на главоломното развитието на техниката, която заменя отношенията лице-в-лице ( "Виновникът е телевизията", Putnam 1996). Ако се върна към метафората от подзаглавието си, ако младежът няма MP3 плеър, той ще е принуден волю-неволю да участва в музиката на купона, да общува, да си създава приятели и неприятели. Новото техническо средство позволява на всяко моментно раздразнение или досада от околните да се превърне в разрив, в самоизолиране в собствен свят, избран грижливо, така че да съответства на  най-фините особености на съответната идентичност или възможности на съответната кесия. Да се противопоставя потребление и гражданска добродетел е тема, стара най-малкото колкото християнството. Колкото повече потребление, толкова по-малко еротика остава за инвестиране в публичните дела (по подобен начин наркоманът, който получава наготово ендорфини, няма мотив да преследва цели, чието осъществяване би накарало мозъка му да ги отделя за него). Потребителското удовлетворение е не просто голямо, то непрекъснато нараства, всеки ден гражданинът на развития свят потребява повече, откъдето и едно известно изместване от по-слабо променящите се - за да не кажем направо стремглаво губещите важността си - публични дела  чиято тежест в живота на съвременния човек непрекъснато намалява. Разбира се всичко това почива на една презумпция: че потреблението е по природата си анти-публично, противопоставено на гражданското в човека. Съвсем другояче ще почнат да изглеждат нещата, ако си представим, че във всяко потребление има гражданско измерение. Оттук потребителският биг-бенг от последния половин век ще почне да ни изглежда не като упадък на гражданството, а като трансформация, която следва да осмислим, наместо изначално да отхвърляме.
 Пътнъм предвижда контрааргумент срещу тезата си, който също заслужава внимание. На мястото на старите институционализирани общности с публично битие от типа на профсъюзите се появяват многобройни малки групи за самопомощ от типа на Анонимни алкохолици , религиозни кръгове, кръжоци около някакво хоби и пр., където гражданите набавят своя социален капитал. В количествено отношение едва ли членството във вторите е по-малобройно от това в първите, дори напротив. Разликата е в начина, по който те функционират. Както пише Роберт Уутноу, в подобни малки групи работи принципът на най-малкото общо кратно - ходиш когато можеш, взимаш думата, когато искаш, не критикуваш, напускаш, когато нещо не ти хареса. На практика те са нещо като продължение на семейството или комшийството: разликата е, че не изискват ангажимент за цял живот (Wuthnow 1994: 45, цит. от Putnam, op.cit. 72). Други изследователи ще пишат, че онова, което става е, че социалните капитали не изчезват, а променят същността си - затварят се в етнически, религиозни, приятелски общности (виж заключението). Аз бих казал: приватизират се.
И така, като отхвърлихме идеологическия пласт у Пътнъм - жалбата по упадъка на ценностите и липсата на добродетели у младите, която културата ни познава от времето на Хезиод - стигнахме да по-интересните метаморфози на гражданството днес.


Новите млади: някои вътрешни опозиции

Следващите наблюдения са направени през 2007-2008 върху софийски младежи между 18 и 30 г., подбрани според това дали имат активност в Мрежата . Целта беше да видим дали и как новите комуникационни технологии променят гражданските представи и практики. От това следва една определена елитарност на респондентите, която ги отделя от масовия българин, но заедно с това ги приближава към подобни на тях младежи от развития свят и с това позволява разсъждение върху споменатите по-горе глобални промени във формите на гражданство.

Първото, което бие на очи, е, че се е разпаднала връзката между моментите от живота - нарастнала е ролята на случайността при важните стъпки. Сериозно планиране като че ли се забелязва само сред онези много малко на брой младежи, които се готвят за работа в международни институции или големи чужди компании: само те строят CVта без "дупки", събират дипломи и стажове, учат езици, установяват връзки. Образувала се е нещо като темпорална пропаст (по аналогия с дигиталната, digital gap) между планиращите и носените по течението.
При мнозинството работа, квартира, контакт за емиграция се намират по силата на случайна среща, на попаднала информация в Мрежата, които преобръщат предварителните нагласи. Не че няма очаквания за бъдещето, напротив, просто те неса свързани с дългосрочна стратегия и ясен, непроменлив образ на себе си. Например младите очакват доходи, които двойно надвишават средните за страната , като при това често наблягат на приятната, модерна атмосфера ("Не ми се работи в някоя прашна канцелария" каза един респондент). Тези очаквания рядко се центрират около работата, около нещо, което може да прилича на онова, което преди наричахме "кариера". Що се отнася до образованието, то е по-скоро психологически проблем (нерядко проблем на родителите) - трябва да си закачен някъде, докато се уредиш. От друга страна следването е елемент на лайфстайла: прекарваш известно време в едни среди, междувременно попадаш на някаква работа, после друга, трета . В последна сметка няма идентификация с професията и социалния статут изобщо; далеч по-важни са потреблението, хобитата, преживяванията, мрежите, в които участваш.
Наистина една година след влизането в ЕС е спаднало декларираното желание за необратима емиграция, но пък се вдига това за дългосрочна временна - практически не попаднахме на младежи които да не са били поне за няколко месеца в чужбина или да не планират да поработят навън. Една от причините за охладняване по отношение на окончателната емиграция изглежда е споменатата необходимост от по-дългосрочно планиране там в сравнение с България, при равни други условия. Нерядко младите описват тази по-котролирана, по-планирана западна реалност като "комунизъм" - нещо особено забавно, когато се употребява за фирма в САЩ например. Временната емиграция тип студентски "бригади" в Америка и ЕС е особено предпочитана, защото набавя разкази и преживявания, пък и малко пари, без да те закрепостява за дълго и да предполага житейски стратегии.
Може да се каже, че трайността, постоянството в отношенията с институциите е нещо, на което настояват работодатели и родители и което младежите преживяват като ограничаване. За разлика от европейските им връстници, българските млади не възприемат временния договор като експлоатация, тъкмо наопаки, ето защо за обвързване настоява по принцип винаги институцията, не работника. Причината за тази разлика вероятно е в това, че до сега основната част от заплащането минава на ръка, извън договора; обратно, в Европа заплащане на черно обикновено е несравнимо по-малко от това, което можеш да получиш официално.
Във всеки случай текучеството на българския пазар на труда не просто е много по-високо от това на Запад: то е основната форма на борба на по-елитните младежи за подобряване на условията - сменяйки работата, те се пазарят за пари (понякога шантажират работодателя с това, че ще се местят, особено в IT сектора), телефони, служебни автомобили и пр. Условия за това създава и самата неустановеност на бизнес средата у нас: възникват и изчезват предприятия, препоръката от работодател не се е превърнала в институция, образованието е в криза и пр.
 
Основното идейно деление между българските младежи е между западници и почвеници, или ако актуализираме тази стара опозиция, между глобалофили и глобалофоби.
Очевидно екзистенциалният проблем на поколението е отварянето на страната към чужбина: наред с пътувалите от 1/3 до 2/3 (според населеното място), две трети казват, че имат близки и приятели в чужбина, а посредством Скайпа и Фейсбука техният живот непрекъснато е пред очите на нашите тук. Така че тези хора растат изправени ежедневно пред въпроса: да остана или да замина? От една страна непрекъснато чувахме, че тука е по-хубаво, от друга - че никога няма да се оправим. Тези крайно противоречиви емоции не бива да се анализират по отделно, а да се приемат в система, като белег за сериозността на вътрешния конфликт.
Западниците нямат проблем с чужбината, или са били временно, или смятат да ходят, или това, че не са ходили не им е проблем. Основната идеологическа ориентация тук е екологията, която представлява един конгломерат от дива природа, носталгия към природата от времето, когато с мама и татко са ходели на море, плюс една нова култура на тялото от списанията, източна духовност, антиконсумизъм, моден алтер-глобализъм (който, парадоксално е израз на тяхната глобалофилия!) и т.н. Тези младежи имат приятели по света, свободно преминават от една етно-сцена  към друга, развиват космополитна идеология и активно почват да участват в проектната култура. Основното е, че не морализират стоенето тук, търсят си начин да го направят приятно.
Почвениците в последно време се самоосъзнаха идеологически като "националисти". Национализъм тук не бива да се възприема сериозно, защото зад него рядко има истински политически идеи , уважение към институциите или усещане за национална солидарност. Става дума от една страна за расизъм: бунене на трансгресивни чувства към чуждото тяло попаднало в моя жизнен периметър, които са предизвикателство към политическата коректност в страната (врагове са турците, циганите, Джорж Сорос, виетнамците). От друга за суб- или контракултура, свързана с определени компетентности: тези младежи знаят всякакви патриотични интернет-теории и усърдно ги разказват (Китайската стена била построена за защита от българите), практикуват ритуали (поднасяне на венци, поздрави, самодейна военна подготовка, униформи), активно измислят емблеми (прабългарските "руни", ликът на генерал Луков). Чисто политическите им идеи са доста смътни, пък и те са готови да признаят, че в последна сметка нищо няма да излезе. Смърт за подобен субкултурен национализъм разбира се е официализирането на техните организации, участието им в голямата политика. Тук подчертавам един мотив, който донякъде обяснява явлението: "националистите" имат проблем с чужбината - или са били и са се почувствали зле, или са опитвали да отидат, но не са успели, или просто са решили никога да не ходят. Във всеки случай те морализират проблема чужбина: не веднъж ни казаха, че националистът никога не би емигрирал; в по-мекия вариант той би работил дори от там за националната кауза.
Любопитно е преплитането на патриотични и екологически мотиви. Протестите в защита на Рилските езера през януари 2008 например включват участието на кукери. "Мощна група кукери ще ни помогне да прогоним тъмните сили от държавното управление, защото всички знаем, че живите традиции искат жива природа!"  Подобен ефект има призива на екоклуба при СУ "Св. Климент Охридски" през 2007 да се носят мартеници със зелено в знак на протест срещу "Натура 2000" - визуален ефект от операцията е българското знаме, което впрочем отдавна се практикува от частните производители на мартеници. И нямаше интервю с екомладеж, в което да не се спомена емблема от типа на Левски , траките или нестинарите.
Почвениците-глобофоби обаче също се преживяват на глобална сцена. Сред формите на национализиране на глобални емблеми си заслужава да се спомене това, че българските скинари обосновават бръснатите си глави с прабългарите, които са се подстригвали по същия начин, а свастиката била намерена по плащеницата на хан Тервел. Честването на 20 април за тях съчетава поредната годишнина от Априлското въстание с... рождения ден на Хитлер. От друга страна, при общуването със себеподобни по мрежата скинарите се хвалят със забележителностите на красивата българската природа.
Като че ли и в двете групи има една определена погнуса от света на възрастните, която при вегетарианството придобива дори физиологически измерения.

Странно е, че младежите рядко мислят в опозицията бедни - богати. Наистина, лошо е да си "гъзар", но негативната конотация на думата е по-скоро по отношение на претенцията, че си паралия, не на самото богатство.
Може би това е в резултат на избора на респонденти сред виртуалните елити (които по дефиниция обикновено са по-скоро осигурени). Или пък опозицията България - чужбина е толкова мощна, че тушира вътрешните социални разлики. И все пак интересно е, че подобни координати почти никога не се появяваха в самоописанията.
По-бедни като че ли са онези към културната десница: най-крайните, скинарите, хората от БНС, най-често идват от бедни семейства. На другия край са екомладежите, които изглеждат относително добре осигурени и образовани. Впрочем този социален профил може би обяснява странното им безразличие към социалните проблеми, за разлика от аналозите им по света. Екомладежите у нас някак трудно могат да се нарекат "леви" , това най-често са младежи с избор, които предпочитат качеството на живота, пред кариерата, с което напомнят един вид "стара аристокрация", презираща новобогаташите (приличат ми на старите планинари-софиянци, западници в стил Алеко.) Лайфстайл-екологията  е свързана с грижа към собственото тяло, борба за "дюната от детството", спокойния живот и отказа от борба за вещи, по-лесно осъществим когато ги имаш, отколкото когато ги нямаш.
По-видимо е делението между казионни и трансгресивни младежи, т.е. тези, които са обучавани «отгоре» по различни международни проекти и тези, които правят грас-руутс политика така, както я разбират . От едната страна са хората от проектната култура, тази които ходят по семинари и говорят един и същи език, мислят се като професионалисти. В редица разговори със самите тях, както с някои от финансиращите институции, установихме бум на младежко кандидатстване по проекти, особено тези на Държавната агенция за младежта и спорта. Какво трябва да означава това? От една страна заражда се политика по отношение на младежта, както в държавата, така и в отделните политически партии. От друга, наместо да развива гражданското съзнание, това увеличава усещането за формализъм, кариеризъм, «източване на средства», а успешните проектчици все повече се мислят като «професионалисти» - политици, както НПО-дейци, което за тях май е същото. От друга има реален интерес "отдолу" да се правят неща без и против посредничеството на партии и казионни формации - истински добровочески акции, артистични изяви, образователни проекти и т.н. Но не трябва да мислим, че грас-руутс активистите тук не са част от глобалната сцена: те също боравят със световните емблеми на гражданското общество, пренасят свободно опита на далечни играчи, прескачат от едни към други каузи. Онова, което ги различава, е, че просто не искат никой да стои над главите им и да ги поучава.  Конфликтът между «отгоре» и «отдолу» набира сила.
На другата страна стоят националистите, които държат един трансгресивен език, неудобен за големите спонсори. Тук истинската казионност е самоубийство, доколкото, както казах, национализмът носи елементи на суб- или контракултура, където ясното очертаване между «нас» и «тях» е в прекрачването на определени норми на политическата коректност, възпитанието или дори закона. Тук също цари дейност, понякога организирана в НПОта, но рядко финансирана отгоре - и тъкмо това й придава морално, грас-руутс звучене. Разбира се трудно е да се види моралът в пребиването на даден ром, което е честа «инициация» сред скинарите, но за да разберем смисълът му, трябва да го мислим във връзка с раздаването на дрехи за бедни или чистенето на Витоша. Заедно с това не трябва да забравяме медийната казионност на националистите: тяхната трансгресивност някак прекрасно се вписва в слабо контролирания медиен пейзаж на България и превръща лидерите им бързо в звезди, които се явяват на ток-шоута, за да изразяват силни тези, водят агресивни предавания, скандализират европейските елити и радват народа с юнашки попържни. Своеобразен връх на тази симбиоза между медии, поп-култура и национализъм беше забавното предаване на Нова "Дупка в стената" през 2008, където облечени в футуристични грейки, скачат през сложни отверстия в движещи се стени, весело падат в басейни. Невероятно, но факт: единият отбор беше "Националната гвардия", воглаве с лидера си Боян Расате.

В културно отношение основното деление сред младите е това между любителите на попфолка/чалгата и всички останали. Огромните емоционални инвестиции в себе-разграничаването от тази култура - гнусене, подигравки, признания и пр. - говорят, че тук далеч не става дума просто за музикален вкус. Самата двойнственост на понятието говори за неизбистреност на отношението: едни го виждат като чалга, т.е. нещо нечисто, ориенталско, други - наша си българска фолк-музика. Това недоразумение ни дава идея за движението във времето, за избистрянето на национализма от натуралното обичане на нашето (слушаме това, което ни е кеф, на пук на елитите), към идеологическото обичане на автентичното, изчистено наше (което се преименува на «попфолк», текстовете се обезопасяват, ориенталското се намалява до минимум).
За едни през тази култура се завръща тъмното балканско несъзнавано, което българският модернизационен проект се мъчи от десетилетия да изтласка: такава омраза е националистическа. За други попфолка/чалгата е култура на простолюдието, на онези нови богаташи, изплували на повърхността в съмнителните години на прехода: тази омраза съдържа елитарни, социално-класови елементи. За трети става дума за консумативна култура, брутално комерсиализиране на живота, та чак до секса, със силиконовите бюстове: реакцията тук е откъм един определен идеализъм, който често се формулира в търсенето на «некомерсиална» музика, колкото и трудно да е да се определи тя.
В този смисъл границата на попфолка/чалгата е един ясен индикатор за социалните напрежения вътре в обществото (които, както казах, не излизат пряко при интервютата): тя противопоставя културен елит на простолюдие, легитимно - на нелегитимно богатство, тук - на чужбина.


Виртуалният обрат

След лингвистичния обрат от началото на ХХ век и културния обрат от края му, началото на новото хилядолетие ни сблъсква с явление, което далеч по-дълбоко променя света ни, защото отива отвъд теорията. Докато намерим по-добро име, нека го наречем "виртуален обрат" и се опитаме да систематизираме характеристиките му, които имат отношение към промените в гражданските практики на съвременния човек.
Първо, става дума за сливането на принципа на общуването с този на библиотеката. Комуникация с един адресант и един адресат на информацията (които могат да са групи, могат да разменят периодично местата си като в случая на телефона) е опосредена на ново ниво: сега самата информация се превръща във виртуален свят, в който влизат и излизат безкраен брой нейни адресанти и адресати. Виртуалният свят се обогатява в реално време от всеки участник, расте, мутира непрестанно, но заедно с това има своя логика и дори пространствена правдоподобност, които са сякаш отвъд волята на всеки един участник в комуникативния акт, колкото и могъщ институционално да е той. С метафората „свят" имам предвид тази онтологичност  на висящата във виртуалното пространство информация, тази забрана (или може би - безсилие) за идеологическа санкция. Нещата са казани, записани, те са необратимо там, сякаш завинаги. Заедно с това тази световост на информацията е свързана с една определена естетика: виртуалното е все по-правдоподобно, все повече натоварено с емоции, все по реално - и това не е просто средство за по-добро ориентиране, както в добрите стари библиотеки, а за да се внушава усещане за реалност, за истина.
Вторият момент, това е непрекъснатият потенциален достъп до всичко и всеки. Телефонният указател, речникът, градския план, справочникът, ценовата листа и всички други въобразими форми на картографиране на живота са слети в една услуга, да я наречем Търсачката. Ако можеш да се информираш незабавно за всичко, от това неусетно следва, че трябва да можеш да се информираш, с други думи, че достъпът до все по-пълна и незабавна информация започва да се мисли като право. В обратна перспектива, да бъдеш видим, сиреч откриваем от Търсачката се превръща е другата страна на това право. Екзотично звучащите случи на хора, които искат да съдят Гугъл, задето пуска роботите си да ровят из личните им  страници  показват посоката, в която целият този дебат вероятно ще тръгне - да имаш право да излизаш на виртуалния мегдан, но заедно с това да показваш там само онова от себе си, което искаш. Все пак публичното пространство е конструкция, основана на закони, права, контрол, културна традиция. В този си първоначален вид Мрежата е виртуално битие - извън него не е приватното пространство, а несъществуването. Тази нова онтология заслужава да се обмисли сериозно. Човешката участ по принцип е особена с това, че имаме нужда един от друг. Новата, виртуална човешка участ - в тенденция - означава непрекъснато да си видим и да виждаш, да си достижим и да достигаш, да си класифициран и да класифицираш.
Третият момент стана видим с възхода на Web 2, ще го наречем етиката на интерактивността. Трябва да имаш роля в комуникативния процес, все по-важно е да можеш да се намесиш в комуникационните потоци, да отговориш, да класираш, да копираш и препрати. Тази активност на пръв поглед изглежда нещо крайно позитивно. В масовия случай обаче, тя е начин на съпротива срещу знаковия поток, който идва от другия, непрекъсната нужда да правиш друго докато ти говорят. Да си дадеш важност пред лицето на другия, пред който в предишни епохи може би си щял да изпитваш уважение и благоговение - сега като го рейт-ваш, диг-ваш, поуст-ваш, важният ставаш ти. При това не забравяйте, че усъвършенстващата се технология позволява не просто да се включиш в дискусия - можеш докато слушаш, да играеш на игра, да си говориш по скайпа, да получаваш е-мейл. Интерактивността поощрява една задълбочаваща се, структурна разсеяност, която изглежда важен аспект отсъвременната култура.
Накрая, усъвършенстващата се технология на виртуалния свят пряко променя мирогледа, както е показвал за фотографията или киното Валтер Бенямин; старата и виртуалната реалност разменят местата си, случващото се в мрежата е започва да става по-реално от реалното, хиперреално (Бодрийяр). Да вземем скоростта. Информацията протича мигновено (ако не в реалността, то по идея), съкратено е екзистенциалното време на пътуването до истината, изграждането на смисли, образоването - можеш просто да прескочиш от една точка към другата и мигновено да се информираш, нещо повече няма нужда да четеш целия текст, можеш да откриеш точно изречението, което ти трябва и да прескочиш от него към друго изречение във съвсем друга книга. Дали от това следва по-задълбочено знание тук не се наемам да твърдя, въпросът е, че за потребителите написаното в мрежата започва неусетно да става по-важно от написаното в книгите от прашните библиотеки, истината почва да се мери не с потъването и съзерцанието, а обратно, с бързината на скоковете, която можеш да развиеш по повърхността.


Новите форми на комуникация днес са основна форма на социализация и културен живот за младите. Казаното по-горе ражда промени, които многократно са били обсъждани: липса на критична дистанция, неспособност да се концентрираш, фрагментарност на знание и идентичности. По-интересни изглеждат дребните, поколенчески разлики в ползването на Мрежата. За новитемлади тя не се наслагва върху културата на материалните носители (книгата, вестника, галерията...) като тип функционално удобство, а я замества.
Да вземем вестника. За човек от по-старите поколения интернет е удобно средство да прегледаш световната преса без заплащане. Младите, които интервюирахме, не отварят дори виртуалните вестници - те се информират като си препращат линкове. Ако при срещата с вестника човек е изкушен да погледне и рубрики, които не му влизат пряко в интереса (макар и по-малко при виртуалния му вариант отколкото при хартиения), информиращият се чрез линкове рискува да остане в орбитата само на онова, от което неговата мрежа от приятели се интересува. От една страна се освобождаваш от скучната институция  "вестник" на възрастните, от друга попадаш в плен на приятелската си мрежа, където е малко вероятно да срещаш неща, които истински противоречат на нагласите й. Например неофашистът може да чете само информации, които потвърждават расистките му предубеждения, анти-глобалистът - никога да не получи аргументи в полза на глобализацията. Сякаш са възстановени идеологическите граници, този път не с бодлива тел, а чрез самия принцип на свободата - търсиш само онова, което искаш да намериш.
Както казах, установила се е една нова комуникационна среда, при която хората са непрекъснато във връзка. Да вземем мобилните телефони (каквито всички наши респонденти имаха, често и по няколко с различни абонаментни планове): възможността във всеки момент да се обадиш на другия на практика унищожава всяка твърда уговорка и всяка среща се предоговаря многократно до последния момент. Това направи много трудно организирането на интервютата ни, но пък ни даде престава за новия комуникационен ред. Непрекъснатата връзка втечнява света, отменя етически изисквания като това да бъдеш точен или да си държиш на думата. Що се отнася до протестните акции, тя прави възможни акции от типа на флаш моба, които имат предимството, че хората се събират в последния момент и полицията не може да реагира, но и недостатъка, че става дума винаги за малка група - за импровизация, полушеговито артистично действие насочено главно към медиите.
До подобен парадокс води възможността потребителят да се информира от мрежата. Понеже може да го направи във всеки момент, той/тя практически не го прави - зачита първия ред от съответната страница и прескача по някой хиперлинк в съвсем друга посока. Така младите виртуални елити се самоописват като най-информираното поколение, но на практика са изключително невежи дори в сфери, които пряко ги касаят. Нека да напомня, че "виртуално" на български означава "възможно" - в този виртуален свят се сблъскваме непрекъснато с възможни неща, които обаче така и не се случват.
Ще спомена няколко практики, които наблюдавахме в нашата етнография на интернет (по израза на Даниел Милър). Първото ще нарека обезсмъртяването в мрежата. Качването на нещата там - писах, че виртуалното на повечето езици се пада "горе", малко като рая  - предполага те да станат смислени, да се запазят. От една страна, интересните неща, които се случват, се снимат и качват. От друга обаче те се правят именно, за да бъдат качени, тъкмо качването ги прави интересни. 
«Много е актуално в момента, когато ходиш на дискотека след това, ако са те снимали, да намериш снимките , да ги изтеглиш от Partystar, Style lady... и да ги качиш във F. на отделна папка, като оставиш надписа отдолу да се вижда, за да знаят всички къде си бил.»
В едно интервю научихме, че футболните фенове се бият, за да качат снимките в интернет и после, щудирайки ги на спокойствие пред компютрите си, да могат да отсъдят кой е победил. В друг случай чухме как набили един просяк, за да качат клипчето със сцената. И разбира се многобройни са случаите, коментирани и в медиите, когато се пускат крайни, порнографски сцени от личния живот. Като че ли виртуалното измерение има свойството да снижава моралния контрол - както става безотговорен човекът в тълпата според льо Бон и Фройд, невидимата виртуална тълпа също деиндивидуализира, тласка към крайни поведения. 
Развива се един особен виртуалният нарцисизъм е свързан с възможността за незабавно, импулсивно опубличностяване - всяко нещо, най-капризното хрумване мигновено може да премине във виртуалната вечност, да стане социален или естетически факт. Заслужава да се спомене, че по-голямата част от блоговете у нас се пишат не просто от млади, а от ученици. Все по-лесното качване, все по-съвършените технически и достъпни финансово форми на обезсмъртяване дават усещане за еуфория, където до голяма степен еротиката на средството е подменила тази на целите. В много от интервютата последните 8 години бяха описани в ключа на техническите нововъведения: появява се ICQ, респондентът почва да чати - после излизат блоговете, той си прави свой, пуска три постинга, омръзва му - после идва фейсбук и той измисля неповторим свой профил... Media is the message!
До голяма степен като адресирани към тази виртуална вечност/публичност трябва да разбираме артистичните акции на природозащитниците, които се маскират и измислят остроумни хепънинги. Не по-различни са националистите когато поднасят цветя или когато пускат в мрежата псевдо-научни проучвания, доказващи техните тези.

Хората, които интервюирахме са израснали във времето на "прехода", когато ценности и каузи се предефинираха, подменяха, осмиваха. Някои (по-скоро над 25) се самоописаха като "загубено поколение" - хора, лашкани напред-назад, чиито родители трябвало да сменят работа, да живеят в емиграция и тъй нататък, откъдето една непризната завист към "малкото братче", на което не се налага вече да се лишава от нищо. Травмата от непрекъснатите промени са оставили чувство на несигурност. Как да се инвестираш например в политическа кауза, ако партиите така бързо умират или тотално променят ориентациите си? 
Тук изхождам от недоказуемата интуиция, че човешкото същество не може да строи общности и идентичности без измерението на дара - а особено обърнат навън, към другия е младият. Само че на мястото на бруталната комунистическа прагматика днес се е наложилата една сякаш консенсусна идеология на краен неолиберализъм, на пазарен фундаментализъм, които карат младите хора да проявяват своята общностно-строителна щедрост в нови, непонятни за възрастните пространства. Виртуалният свят тук отново играе централна роля: по парадоксален начин тя съчетава краен егоизъм с крайна щедрост. От една страна там ходите, за да взимате неща - сваляте филми, копирате снимки, проучвате едни или други информации, ако се може без пари . От друга там вие непрекъснато давате - качвате, препращате, давате съвети на съвсем непознати .
Тук не говоря само за такива очебийни феномени като посвещаването на сериозно усилие, за това да преведеш без хонорар пиратски свален филм за общото благо или да висиш с часове (от два нагоре, казват) във фейсбук разменяйки снимки, клипове, музики, шеги, стихове и какво ли не с "приятели" и "съседи". Мрежата е започнала неусетно да присъства в реалния живот - всичко може да стане видимо. Именно в този нов виртуален паноптикон екомладежите засаждат дръвчета, а хората на Расате раздават супа за "нашите майки и бащи". Би ли имало това същия смисъл за тях, ако не се обезсмъртяваше в мрежата? Или с други думи, самият жест ли се дава, или се дава образът на жеста? Само една крачка има до това да правиш нещата защото ще станат видими, без да вярваш истински в тях - да позираш.
Проблемът има и още един аспект: в предишните младежки групи сцеплението се осъществява на базата на някакви вътрешни размени - да речем на плочи, касети, предмети с особена стойност. Интернет е направил твърде лесна размяната - дарът, а заедно с това привилегированото общуване с твоя тесен кръг губят смисъл . Това може да е едно от обясненията за размиването на границите между субкултурните групи между които безпроблемно се прескача. Една интервюирана казва:
„По принцип имам огромно любопитство, искам да знам и това, и това, и всичко квото мога, и съм минавала през кво ли не през  краткия си живот до сега - скейт, хип-хоп, пънк, грънч, емоушънал, не знам си какво."
Както християнският обрат, виртуалният прави далечните близки,  а подкопава отношението с близките. В резултат цари едно трескаво търсене на нови първични общности, но дали такива отново ще се втвърдят и с какви средства ще бъдат направени за сега не се вижда.

Наред с фантастичната промяна във формите на общуване, отваряне на общностите, разтягане на мрежите, опосредяване на контактите от комерсиални платформи, свидетели сме на криза на местата свързана вероятно с разпадането на публичното пространство.
Най-твърди са идентичностите именно в сферата на спорта, където физически тела са поставени в реални пространства - примерно на стадиона има твърдо определени места за агитките, шествията им минават по определени маршрути, ако се срещнат се бият. Но клубовете се препродават, стадионите са приватизирани , участието в спортни дружества е частно занимание, което струва пари. Оттук тежкото състояние на българското спортно фенство: дори на големи мачове стадионите остават празни, а успоредно с това процъфтяват клубове на «дистанционни» поддръжници Мачестър Юнайтед, Челси и всички големи отбори, които носят техните фланелки, скандират тамошните лозунги, пеят английски химни.
Музикалните клубове разбира се също са частни, но вероятно понеже самите собствениците не са част от дадената младежка култура, а просто искат да печелят пари, те следват пазарна логика, която гони не чистотата на субкултурните идентичности, а максимални посещения. Наместо да държат на един музикален стил, тези клубове често предлагат отделни помещения, в едно от които звучи чалга, в друго - рап, в трето хаус и т.н.  (Това вероятно е така, понеже говорим за центъра на София, където е скъпо и едва ли може да издържи клуб, управляван от някой автентичен рапър, например.) Изобщо парадоксът на субкултурите в България е, че те са един вид висока култура - хих-хопът, дошъл от Ню Йоркското гето у нас не се практикува във Филиповци, а от привилегировани младежи от центъра. Това засилва комерсиализирането им и оттук - отчуждението от местата, през които преминаваш без се идентифицираш докрай.
За последните 19 години практически никакви публични места не са изградени в българските градове и тъжен парадокс има в това, че младежите искрено обичат идеологизирани места като паметника на Съветската армия в София, натоварен с естетиката на сталинизма.  Оттук упоритото търсене на свои места. Екомладежите свирят по поляните. Националистите организират поклонения пред национални светини. Графитите си присвояват мигновено всяка новобоядисана стена... Но разбира се най-сериозното колонизиране на пространства се случва във виртуалния свят по логиката на бягството от реалния. Можем да го сравним с виртуална емиграция - напускането на казионните медии, каузи, структури, форми на общуване и преминаването в светове, където ги няма възрастните.
Каква е логиката на възникването на тези места в интернет? Обикновено те се конструират около някакъв консенсус - практики на взаимопомощ, решаване на проблеми от всекидневието, събуждането на емоции. Най-масовия български сайт Бгмама например е конструиран около един, в основата си биологически факт, майчинството. Върху изградените приятелства и доверие около проблемите с децата се надграждат клюки, социални каузи, културни интереси. За да функционират като места, подобни платформи грижливо се защищават от всякаква реклама или политика. Любопитно е как се дефинира "политическото". За Бгмама политика прави всеки, който е агресивен, използва неприлична стилистика и най-вече повтаря многократно едно и също (!) - в такъв случай администраторът просто го отстранява. Т.е. всякакво мнение има право на съществуване, но когато почне то да се повтаря,  то става "политика". Политическото е агресия, деструктивност, вънпоставеност по отношение на групата, неестествена ригидност. Нищо чудно, че младите хора - пластични, адаптивни, флуидни - са отчуждени от една така мислена политика.
Като подобни консенсусни теми, които могат да залегнат в основата на неутрални пространства, да функционират като места, се мислят природата и национализма: всички опити да се провокира политически дебат по тях във фоксусгрупите бяха срещнати с недоумение . Грас-руутс "политиците" от БНС, ВМРО или Атака организирано атакуват неутралните места, навлизат във форумите и пускат, целенасочени агресивни послания, както научихме - понякога по решение на организационно събрание. Мирните места се защищават, игнорират или изключват нападателите, а резултатът е нарастваща погнуса от политическото.


Субкултура, сцена, лайфстайл

Парадоксът на мигновения културен пренос, който прави възможна новата технология, превръща внесените отвън субкултурите както казах в един вид висока култура (така рапът се оказва висок, чалгата - просташка и ниска). Истинските субкултури в България - тези на дишащите лепило, на гетото, на престъпниците - просто са невидими, скандално би било в тази страна изобщо да употребяваме за тях "възвишената" дума култура.
В момента, в който субкултурата излезе на виртуалното поле, тя почва да се съизмерва, да се измества, да се естетизира - с една дума става част от глобалната сцена. Това противоречи на класическите ни очевидности. Старите субкултури винаги имат определено морално измерение - основават се върху трансгресия, разделяне на наши от чужди, риск, бунт. За разлика от общността, сцената позволява придвижвания, кръстоски, съ-съществуване на различия (Straw, 1991/1997; Hesmondhalgh 2005), тя е по-скоро нарцистично-естетически мотивирана. При старите форми на младежки култури говорим за "компании", "махали", за относително устойчиви физически общности, където отклоняващият се е санкциониран, и която обещава "социалните награди на консенсуса" извън общата норма (Cohen 44, 48). При новите, опосредени от Мрежата - за отворени потоци от образи, вещи, модели.
Т.е. наред с комерсионализацията - превръщането на моралните норми на микрообщностите в лайфстайл - тече процес на поглъщане на всяко различие от тоталната видимост на мрежата. В интервютата това се тематизираше като темата за позьорството - позьори са другите, но и сами непрекъснато се съмняваме, че сме позьори. Този нов капан кара младежите да се радикализират, да се съпротивляват срещу казионното, политическото, общественото.
Особен феномен тук са социални мрежи като Фейсбук, която е новият хит. Тече едновременно крайно индивидуализиране със средствата на фото и видео изображения, музикални клипове, мъдри мисли, игри, закачки, анкети, класации, от друга страна цялата тази активност изключително бързо размива границите между групите, преформулира идентичностите. Контактите на принципа "приятел на приятел" с няколко кликвания на мишката те отвеждат в светове, които по принцип не приемаш. Смесени са първична (компанията), вторична (институцията, например класа) и референтна (идеалната, с която се съизмерваме) групи. Субкултурният капитал на Сара Торнтон (Thornton, 1995/7: 208-209) е заживял свой живот - трупа се в дигитален вид под формата на класации, гласувания, харесване и тъй нататък. Да имаш 200, 300, 500 приятели в известен смисъл означава, че "приятел" вече не значи същото. 

Често се пише, че днес тече процес на втечняване на идентичностите (например Bauman, 1999). Вече нищо не е твърдо, няма причина да съм верен на някакво «себе си», доколкото се идентифицирам с все новите продукти, които технологията ми предлага. И това не само на нивото на репрезентациите, но и на практиките. Наред с това обаче можем да установим и едно размножаване на жизнените потоци, едно усилие за съвместяване на паралелни животи. В много от етнографските наблюдения излезе такъв образ: човекът работи нещо на компютъра, а в единия край на екрана му стои отворена игра, където се бори с динозаври, пращани някъде от Австралия, в другия е  прозорецът на скайпа, където си говори с него друг такъв, работещ в Сиатъл, а в това време залага на Еврофутбол. Работодателите се борят и с тази форма на свобода, забраняват скайп, трият игрите - и това се приема от младите като тежка несправедливост.
Две версии на временния живот, където не се идентифицираш окончателно с нищо - в първия случай бягаш във времето, променяш се непрекъснато, във втория се изместваш в пространството, множейки паралелните животи. И в двата случая конфликта с властта младите преживяват като посегателство над личната свобода, която опитва да им наложи някакъв «комунизъм», да ги окове в една идентичност.


Новата пропаст между поколенията?

Има ли generation gap между поколенията? От една страна почти не попаднахме на случаи, в които младите да са в конфликт с родителите си. Слушат същата музика, носят същите дрехи. Родителите ги окуражават във виртуалните им начинания, тласкат ги към мобилност, пазят ги, радват се на потребителството им и изобщо рядко влизат в ролята на институция, която регламентира и забранява. Психологическите проблеми, които води след себе си родителят-приятел са известни: неустановеност, неувереност, удължена инфантилност.
Наред с това от десетина години насам тече най-дълбокият поколенчески конфликт от времето на рокендрола насам . У нас също светът на поколението на 18-30 годишните няма много общо с този на родителите - комунизмът е екзотично минало, за това пък база за сравнение е чужбината, присъстваща всекидневно чрез образи, приятели или личен опит в живота им.. Според много изследвания младите се оказват близки до средната класа не само по оптимизма и по очакванията си за двойно (!) по-високо заплащане, но и по обективното си положение в обществото (Gallup 2007). Дори това да се дължи отчасти на факта, че им помагат родителите (със стая в семейното жилище), очевидно тук има и обективна тенденция - частният бизнес предпочита младите като по-адаптивни, подаващи се на моделиране и обучение, физическите здрави, нямащи семейни ангажименти. Младежите са на страната на социалната промяна, поради това, че имат нужда от място под слънцето - а в случая промяната е в посока на приватизиране на публичното от частния интерес. Трудов стаж, класическо образование, кариера, професия, стабилност - всичко това са ресурси на старите: обезсмислянето им ще изстреля младите напред така, както национализацията след 9 септември е издигнала шеметно двайсетгодишни младежи на ръководни постове. Днес, в много по-мека форма младите се чувстват на гребена на вълната на един капитализъм, която помита старото общество, издига ги със скорост, за която родителите им само са можели да мечтаят, снабдява ги с материалните придобивки, за които те са чакали с години.
Но за разлика от 40те или 60те, днес между поколенията като че ли няма сблъсък - младите просто емигрират от света на старите; игнорират ги, наместо да се борят с тях за място. Сегашният период на невиждано разрастване на социалния свят - не просто няколкогодишния икономически растеж, но и разрастването на технологиите, на потребителските практики, на глобалните културни сцени - правят това по-лесно от всякога. Мирното разминаване на поколенията разбира се ще трае, докато балонът на растежа не се е спукал.
И все пак едва ли трябва еднозначно да обявим младите за безпрекословни поддръжници на неолибералния обрат от последното десетилетие, който втечни социалните отношения, подкопа държавата, разкъса връзките между капитал и територия. Наистина сред респондентите ни цареше едно шокиращо безразличие към теми като социална справедливост, солидарност или граждански права. Няколко добре платени служители на частни фирми буквално казаха, че държавата би трябвало да работи като предприятие и че в последна сметка една фирма се грижи за служителите си най-добре. Корпоративното гражданство в тяхната представа прилича на националното с това, че във всеки момент можеш да "гласуваш с краката си". Виж да стачкуваш, респективно да водиш политически битки - това е за губещите, онези, които нямат друг избор.
От друга страна при всяка тема, която надхвърляше личното справяне, неизменно се появяваше държавата . Според екомладежите именно държавата трябва да озапти строителите, които унищожават природата, да установи стандарти, а пък ако нашата държава не иска, то трябва да я натисне квази-държавното образование на Европейския съюз. Още по-етатистки са настроени националистите, които тъгуват за задължителната военната служба, държавните граници и намесата в икономиката. Откъде идва този оптически парадокс - неолиберали отблизо, етатисти отдалеч? Дали нацията не се е превърнала в една повече медийна (виж по-горе), отколкото гражданска даденост, която все повече се разминава с реалните микропрактики на всекидневието?
Другият въпрос се отнася до ценностните нагласи. От една страна наложилият се циничен прагматизъм като че ли няма алтернатива - високото морализаторско говорене автоматически те прехвърля към групата на старите и губещите. От друга страна в ход е търсене на грас-руутс ценности и каузи, които сякаш остават невидими със стария инструментариум. Почти не срещнахме изявени ценностни консерватори - голямата мода на "връщането" към религията, традицията или семейството като че ли отшумя преди 7-8 години. Наместо това през последните две години сме свидетели на истинска епидемия на вегетарианство, като зад него стоят смътни морални мотиви. Срещнахме младежи, които се оттеглят на село, за да живеят естествен живот, да правят всичко с ръцете си, да сеят зеленчуци без химикали. Други виждат каузата си в битката срещу интелектуалната собственост: това, което корпорациите наричат пиратство, за тях е право на достъп до култура (думата "право" разбира се не е от техния речник, добавям я аз) . Дори расистката идеология е в последна сметка мотивирана от някакви морални мотиви: националната гвардия на Боян Расате например от една страна преиграва италианския фашизъм видян във филмите, от друга обаче опитва да откликне на нуждата от сигурност и защита на най-базово ниво.
В един свят, в който пластичността и адаптивността не само не се възприемат като форми на експлоатация (както е за младите в западна Европа), а тъкмо обратното, са основно предимство в борбата между поколенията за място под слънцето, традиционните леви послания нямат особени шансове. Но също така неадекватни са десните, които си мислят, че могат да се върнат авторитетите и йерархиите в епохата на WEB 2.0. 
В това търсене на каузи "политика" е мръсна дума - синоним на частен интерес, самореклама, агресия, кариеризъм. Първата стъпка в търсенето на ценности се оказа гнусливото отхвърляне на "политическото", изолирането на места, където политиката на възрастните е забранена, изместването, бягството. Така аполитичността става оръжие в по същество политическата битка между поколенията.


De capo

Нека се върнем към въпроса, който поставихме в началото на този текст с помощта на провокативните тези на Пътнъм: има ли упадък на гражданството, по-конкретно що се отнася до новите български млади?
Това, което внимателното вглеждане в техните практики показва е, че социалността не намалява, може би тъкмо наопаки, особено ако сравняваме с времето на социализма. Това, което се случва, е че западат формалните членства на тяхно място се множат участия в малки групи на взаимопомощ или по интереси. Наместо морален ангажимент до живот, участието в тези общности е въпрос на избор и в този смисъл новата модалност на гражданството - идваш, когато можеш, напуснеш, когато не ти хареса - много напомня сферата на потреблението, където "клиентът" е суверен в капризния си избор. Флуидността, фрагментацията, променчивостта на каузите, медийно-виртуалния нарцисизъм ("купона") прави трудно постижим успеха в която и да било кауза, от друга страна обаче позволява на относително малки групи да вдигат много шум и да влияят на общественото мнение.
Критиките, последвали тезите на Пътнъм, могат също да са ни от полза. Самото му понятие за "социален капитал" - един вид резервоар на мрежи, норми и доверие, от който индивидът черпи, за да решава проблемите си - изглежда твърде елементарно. По-внимателното вглеждане ни показва, че социалния капитал съществува поне под две различни форми - следвайки прочутата опозиция на Грановетер между силни и слаби връзки, можем да разграничим обвързване и хвърляне на мостове, bonding and bridging.  (Granovetter 1973; Gittell and Vidal; 1998, Hulgård forthcoming).
Силните връзки обвързват индивидите и дават стабилност на малката група (семейна, етническа, приятелска...), но фрагментират обществото като цяло. Обратно, слабите връзки (случайните контакти между член на една група и член на друга) хвърлят мостове между затворените общности и по този начин хомогенизират обществото като цяло; цената на това обаче е отчуждението на отделния индивид от своите. Оттук двата типа социален капитал - затварящ (заздравяващ спойката вътре в групите, фрагментиращ обществото, приобщаващ индивида) и отварящ (хвърлящ мостове надалеч, хомогенизиращ обществото като цяло, но отчуждаващ). Оттук две посоки в развитието на гражданството. Модерната държава - и най-вече социалната държава на ХХ век - пренася центъра на тежестта от bonding към bridging; обратно, разграждането й под ударите на неолиберализма от последните две десетилетия подсилват обратното движение, от общество към общностите на силните връзки се затварят, откъдето фрагментирането на социалния свят.
Наблюденията на новите млади показват един нов виртуален синтез, свързан с появата на дигиталния свят. От една страна неимоверно нараства ролята и лекотата на практикуване на слаби - далечни - връзки по мрежата. Виртуалната мобилност няма нуждата от подкрепата на каквато и да било социална държава - във Фейсбук например можеш да срещнеш съвсем непознат човек с две кликвания на мишката на принципа "приятел на приятеля".  Нещо повече, самите силни връзки вътре в малките топли общности, пренесени във виртуалното пространство, се отварят, стават достъпни за външни хора без доказана морална свързаност с групата. Комуникативния биг-банг на последното десетилетие, разширил до безкрай възможността за слаби връзки увеличава "отчуждението" - нуждата от затваряне, търсенето на твърди идентичности и топли групи. От друга, нова засилва нуждата от истински топли връзки, които задават смисъл и констриерат идентичности. Но втвърдяващите се малки групи имат все повече виртуално битие и поради това тласкат индивида към виртуални мостове, далечни, глобални скокове.
Този процес на виртуализация на социалните капитали и всичките парадокси, които тя поражда, тепърва предстои да разберем. Във всеки случай сигурно е, че е неадеквано да търсим гражданските енергии там, където сме свикнали - във формалните членства, в твърдите принадлежности, в доживотните каузи.




Библиография

Albert Cohen (1955/1997) A general theory of subcultures, in: The subcultures Reader, Ken Gelder, Sarah Thornton, eds, Routledge, London and NY, 1997, 44-54
BBSS Gallup Bulgaria (2007) Младите в България: прагматизмът и оптимизмът на едно ново поколение, в България: отвъд фактите, декември
Charles Cooley (1909) Social Organization: A Study of the Large Mind. New York: Scribner.
David Hesmondhalgh (2005) Subcultures, Scenes or Tribes? None of the Above, Journal of Youth Studies, Vol. 8, No. 1, March, pp. 21-40
Herbert Hyman (1968) Reference Groups, in: David Sills (Ed.), International Encyclopedia of the Social Sciences, vol. 13, edited by Davis Sills. New York: Macmillan Company & Free Press. pp. 353-359.
Lars Hulgård (forthcoming) Weak ties in strong welfare states, in : Klaus Nielsen (ed.)
Luc Boltanski, Eva Chiapello (1999) Le nouvel esprit du capitalisme, Gallimard, Paris
Robert Putnam (1995) Bowling alone: America's declining social capital, Journal of Democracy 6:1, Jan 1995, 65-78 http://xroads.virginia.edu/~HYPER/DETOC/assoc/bowling.html
Robert Putnam (2000). Bowling Alone: The Collapse and Revival of American Community. New York: Simon & Schuster
Robert Wuthnow (1994) Sharing the Journey: Support Groups and America's New Quest for Community, New York, The Free Press
Ross Gittell, Avis Vidal (1998) Community organizing: building social capital as a development strategy, Thousand Oaks, California: Sage
Sarah Thornton (1995/1997) The social logic of subcultural capital, in: The subcultures Reader, Ken Gelder, Sarah Thornton, eds, Routledge, London and NY, 1997, 200-209.
Siegfried Krakauer (1974) Von Caligari zu Hitler, Frankfurt, Suhrkamp
 Social Capital, Trust and Institutions: London: Edward Elgar.
Turner, V. (1974). Dramas, Fields and Metaphors. Symbolic Action in Human Society, Ithaca and London
Will Straw (1991/1997) Communities and scenes in popular music, in: The subcultures Reader, Ken Gelder, Sarah Thornton, eds, Routledge, London and NY, 1997, 494-505.
Zygmunt Bauman (1999) Liquid Modernity, Polity press, Cambridge
Алфа Рисърч (2007) Общественото мнение 2007
Арджун Ападурай (2006) Свободната модерност. Културни измерения на гобализацията, София: ЛИК
Петър-Емил Митев (2005) Новите млади - българската младеж и европейската перспектива, Институт за социални ценности и структури "Иван Хаджийски", Фондация "Изследване на младежта" Министерство на младежта и спорта, София.
 

Семинар_BG

Семинар_BG e създаден с подкрепата на програма "Идеи" на Министерство на Образованието и Науката на Република България.

Новата Празничност

Този уебсайт използва бисквитки за управление на навигация и други функции. Използвайки нашия уеб сайт, вие се съгласявате, че можем да поставим тези видове бисквитки на вашето устройство.
Повече информация Съгласие Отказ