Веднага след 9 Септември 1944г. в България започва интензивно строителство на паметници на Съветската армия. Редом с тях се нарояват и паметници на партизани и народни герои. Тази програма за идеологическа пропаганда със средствата на монументалната скулптура достига своя връх в широкомащабната кампания през първата половина на 1980-те по повод честването на 1300-годишнината от основаването на Българската държава. 

След 1989 г. паметниците са обект на ожесточени битки между привържениците на това те да бъдат заличени, и онези които държат на тяхното запазване. В тези битки са въвлечени не само политически партии, граждански движения, но и държавните администрации както на България, така и на Русия. 

Паметниците са обърнати към вечността. В България обаче, много по-важната им роля е да се обръщат към съгражданите, да ядосват противника, да парадират с власт или пари.

През 90те битката се води по оста комунизъм-антикомунизъм. След 2000та паментиците стават оръжие в етническите битки

- не много официалният паметник в гара Буново, издигнат от крайно дясната Атака, насочен срещу турците

- събореният паметника в Славяново на незнайния турски войни, имащ за цел д аподразни българите и вдигнат в частен двор от създателите на нерегистрирана мюсюлмантска партия

Единственото поле на консенсус е Васил Левски, чиито монументи се мултиплицират безспирно из страната. Има разбира се и екзотика, свързана с вкусовете на новите спонсори.

Въпросът „кои сме ние” с нова сила се поставя в България, за която в ЕС никой нищо не знае. Паметниците са начин да се бележи мястото, да му се даде неповторима специфика. Разбира се главното е да те признаят. Само че как?