Така ги наричам. Наскоро получих това изявление

Ние, хората, известни преди като аудиторията, искаме да информираме медийните хора за нашето съществуване и за смяната на властта, която настъпва заедно със смяната на платформата, за която всички вече сте чували.

Представете си, че имате кораб и пътниците в него разполагат със собствена лодка. Пишещите читатели. Зрителите с камера. Слушателите, които преди бяха атомизирани, а сега с минимални усилия могат да се свържат помежду си и да получат средството да говорят – пред света, така да се каже.

Nothing is original. Steal from anywhere that resonates with inspiration or fuels your imagination. Devour old films, new films, music, books, paintings, photographs, poems, dreams, random conversations, architecture, bridges, street signs, trees, clouds, bodies of water, light and shadows. Select only things to steal from that speak directly to your soul. If you do this, your work (and theft) will be authentic. Authenticity is invaluable; originality is nonexistent. And don’t bother concealing your thievery — celebrate it if you feel like it. In any case, always remember what Jean-Luc Godard said: “It’s not where you take things from — it’s where you take them to.”

Jim Jarmusch, The Golden Rules of Filming

В прочутия си текст Мишел Фуко нарича автора функция, която ни позволява по-добре да разберем творбата (Foucault 1969: 796). Тази функция позволява да класифицираме културните форми, да ги вписваме в социалното обръщение, да им вярваме или обратно, да ги подлагаме на съмнение. По-общият въпрос тук е изобщо за субектността на човешкото поведение – дали аз говоря или, казано в стила на Ницще, то (говоренето) говори.

Всеки текст е изтъкан от решения. На първо място решения какво и как да се пише. Но също и кога е приключено писането, какво да се прави с написаното, дали и как да се публикува, дали кога, как, колко внимателно да се чете.

Понякога решенията, втъкани в един текст, са спорни. Те могат да изискват да се избира например между противоречиви начини на четене, писане, публикуване. За да се превъзмогнат такива спорове, трябва да се реши кое е правилно или кой е прав. Следователно трябва да бъде установено някакво право.

Голямото поле от дебати за това как интернет променя нашето всекидневие и практики вече формира значителен обем текстове. Част от това поле са и проучванията за въздействието на мрежата върху академичната изследователска практика. Фокус на този текст е дискусията как интернет и новите комуникации променят, подпомагат, застрашават историческото знание и писане. Ще опитам да покажа, че тази дискусия възвръща и същевременно изостря проблема за отношението между текст, автор и читател от ранните години на постструктурализма, позволявайки да се види вкоренеността му в бляна за властта на автора над четенето.

През последните години България се утвърди като перспективен телевизионен пазар. Външни инвеститори мощно навлязоха в страната и сключиха сделки на високи нива. Появиха се нови локални играчи, а много от старите подсилиха позициите си. Предстоящата дигитализация на телевизионната среда на свой ред насърчи стартирането на още канали и все по-отчетливата специализация в съдържанието. На този фон медията се радва на силно присъствие в структурите на свободното време на българина. Според едно от последните мащабни проучвания неговите културни предпочитания безспорно й отдават абсолютен приоритет: почти 60% от анкетираните посочват, че гледането на телевизия е основно занимание в свободното им време. Едва с 8% на второ място се нарежда четенето на книга. Обемът на телевизионната реклама продължава да нараства, а публиката като цяло остава консервативно привързана към добрите стари медии. Макар в абсолютни стойности зрителите леко да намаляват, тези, които остават, гледат много и предано. Средното инвестирано в гледане на телевизия време през 2010 г. е почти пет часа (Проучвания… 2010).

В края на септември 2010 г. в списание Либерален преглед се получи една много интересна критика, насочена против начина, по който го правя. Серкан Исмаил, дългогодишен читател на списанието, предложи идеята за по-широко читателско участие (под формата на теми и връзки към други издания, които да се предлагат от читателите), на което аз отговорих, че тази форма може би е подходяща за интернет-форумите, но не и за едно списание. Качеството на изданието – такова е убеждението ми – не може да бъде запазено, ако в правенето му започнат да участват много хора и съдържанието му започне да се определя чрез някакъв вид консенсус, както става при отворените интернет-платформи (форуми и големи съвместни проекти, най-известният от които е Уикипедия). Предложения за текстове могат да дават всички – както се и прави още от самото стартиране на изданието – но окончателното решение за подбора трябва да идва от едно място (нека да го наречем „редакционен екип”, въпреки че в случая той се състои от един човек). Това е моето разбиране за нещата.

Офлайн: стихът като медия

Извънредните житейски обстоятелства получават израз чрез извънредни словесни обстоятелства. Извънредното положение на речта, при което тя разкрива по-точно света, прикривайки от самите нас света; извънредното положение, при което речта е преди всичко себе си (и несъобразена с всекидневните условности на контекста), предпочитам най-общо да назова стихотворение.

Какво се случва с литературата в интернет? Какви промени настъпват с автора, произведението и читателя под влияние на възникващата „хибридна медийна екология” (Benkler 2006) – среда, в която професионалисти и аматьори, търговци и потребители, държави, неправителствени организации и неформални групи си взаимодействат по все по-сложен начин? Както отбелязва Хенри Дженкинс (Jenkins 2006), става дума за „култура на конвергенцията”, в която всеки участник получава нова власт и упражняването на тази нова власт го трансформира. Производството и потреблението на литература е част от същия процес и няма основание да смятаме, че четенето и писането на художествени текстове се развиват по други правила. Въпросът е какво следва оттук.

Насочването на действителността към масите и на масите към действителността е процес с неограничен радиус на действие както за мисленето, така и за възприятието.

Валтер Бенямин

Лев Манович завършва последната си книга Софтуерът поема командването (2008) с раздел, посветен на отношенията между света на изкуството и широкото поле на културата на ремикса, интензифицирано онлайн. В тази част от изследването е поставен ключовият въпрос за начина, по който експлозията на медийно съдържание, генерирано от потребителите в мрежата, влияе върху професионалния свят на изкуството. Манович формулира проблема от гледна точка на развитията онлайн. В настоящия текст бих искал да разгледам, макар и фрагментарно, същия въпрос, но от друга перспектива, фокусирана върху света на изкуството и неговите професионалисти. Тази перспектива за мен е, от една страна, някак интимно близка, тъй като самият аз съм художник. От друга страна, ми се струва, че отправната гледна точка е и принципно важна, тъй като показва целия драматизъм и напрежение, които света на изкуството търпи под влияние на популярността на техно-медийната култура.

Вместо увод: за общото между различията

Има ли нещо общо между музиката като образ и етничното като виц; между музиката, медиите и етносферата? От много възможни отговори ще ви предложа един (но множествен, не singularis, а pluralis, защото съдържа много и различни лица, пластове, смисли, отношения) – образите на ромската музика в интернет. Те могат да ни помогнат да разберем някои характеристики на случващите се в момента нови и все още дискусионни медийни политики и практики.