Битката за града има поне три фронта. От една страна, е подкрепената с воля власт на градостроителите, които налагат нормите. За тях знаем най-много - като се започне от Хиподам, преустроил Милет или Октавиан Август, дал блясъка на Рим, мине се през картезианско рационализиране на Манхатън с проекта от 1811 и грандиозния Париж на барон Осман и се стигне до сталинския нов град Магнитогорск или неолибералния Шанхай.

Промени в градската тъкан на София след края на социализма

В тази статия¹ разглеждам физическите промени в градската тъкан на българската столица от последните години. Прилагам два корпуса академична литература, които се отнасят до постсоциалистическия и до постмодерния градски преход. Представям емпирични наблюдения върху промените във функциите, мащабите и стиловете на застрояване в града. Също така правя предположението, че постсоциалистическите градове представляват класически пример за градска постмодернизация, така както социалистическите градове епитомизират наследството на модерния урбанизъм.

В България има над половин милион панелни и стоманобетонни жилища, чието външно обновяване (по-известно като „саниране") е обект на държавна политика отгоре и на частна и бизнес инициатива отдолу. В тази взаимосвързаност може да се съзре или конфликт, или съучастие. Конфликтът е по-дълбок, отколкото изглежда, защото държавата предвижда най-вече нормативно регулиране на процеса, а финансовата тежест се поема от собствениците, обединени от етажната собственост. Всичко това е вписано едновременно в рамките на европейското и на националното законодателство и в бъдеще време се основава на цял комплекс от законови и подзаконови актове. Липсата на съучастие има своите визуални резултати в градското пространство - особено в неговата периферия. Настоящият текст е посветен именно на тази липса и нейните белези, опитвайки се да представи социалните и естетически ефекти от „санирането", характерни за постсоциалистическото индивидуално постигане на по-добро жилищно състояние, увеличаващо интензитета си през последното десетилетие.

Когато отидох за пръв път в Димитровград през 2005, усещането за голям градски пазар, обемащ всичките сфери на града, беше сякаш навсякъде. Самият автобус спираше на улицата, която води към него и върволицата от коли, насочила се натам нямаше спиране до малките часове на деня. Търговците разтваряха сергиите си от два часа през нощта на предния ден и по тъмните алеи кипеше бурна дейност. Сякаш изтикан преди отвъд града, по продължение на ж.п. линията, пазарът бавно, но сигурно се разпростираше отвъд земеделските земи, на които се намираше, беше обгърнал старата спортна зала и навлизаше към жилищните блокове. Това усещане за инвазия сякаш бе продиктувано от настроенията, които самите търговци споделяха: пазарът бе едновременно срамен, мръсен, но и необходим и реален. Димитровград, градът на младостта, „туптящото сърце на индустрията", през 1990 се беше превърнал в града с най-голям открит градски пазар. Това усещане се промени при завръщането ми към пазара през 2008, когато слизайки от влака установих променено работно време и сякаш по-опитомен и скрит пазар. Но тази промяна на повърхността крие една по-дълбока промяна в капиталите, която ще се опитам да анализирам.

Случаят на Братската могила в Пловдив

Градът е наследяем и наследяван, градовете на различните общества отразяват визията на тези общества за самите себе си и проектират тази визия в бъдещето. Градовете помнят и забравят, спомнят си и изличават различните визии, в постоянно търсене на актуалната идентичност на настоящите си обитатели. Непрекъснатото взаимодействие между градските жители и градските места на паметта е фиксирано във физически артефакти, каквито са паметниците. Паметниците, от една страна, увековечават спомена, създават пространствен наратив и насищат града със спомени, но, от друга, са най-лесният механизъм на забравата, защото могат да бъдат разрушени или просто да останат незабележими при културни и социални промени.

През последните години градът все повече се разраства. Свободно пространство вече почти липсва. Носталгията по детските площадки, парковете, алеите за разходки и спорт започва да се усеща. Разбира се, това не е проблем само в България, а в световен мащаб.

Анонимността и отчуждеността са също неизменна част от живеенето в града. В своята изолираност хората имат болезнената потребност да се обединяват с други, да търсят нови преживявания, които да ги откъснат от рутината на градското ежедневие. Точно на нуждата да си част от нещо, а не просто поредния елемент от тълпата, се основават всички градски организации, микро- и субкултури, в чиято основа лежи идеята за бягство от масовата култура и бунтът срещу унифицирането на тълпата.

Именно прекомерното застрояване и желанието на младите да бъдат различни е причината все по-голяма популярност да придобива един нов спорт - спортът, зависещ от града - parkour. Всъщност parkour е много повече от спорт - той е начин на мислене, на живот и на възприемане на света. Той е субкултура на новото време, придобиваща все по-голяма известност сред градските млади. В него отчетливо се наблюдава как самият град поставя въпроси за смисъла (Кар и Линч 2002: 350).

Да ходиш по тия улици, да седнеш, да посвириш...

В този текст разглеждам какъв е образът на улицата в представите на уличните музиканти в София и по какъв начин те използват публичното пространство, в което протичат техните музикални изпълнения, както и как го организират помежду си. Текстът представя само част от наблюденията ми в магистърска теза, защитена пред катедра „История и теория на културата" на Софийски университет през септември 2009. Теренната работа е проведена през юли и август 2009 в центъра на София. Направени са полуструктурирани интервюта с 13 улични музиканти и включено наблюдение.

През призмата на коалиция „За да остане природа в България", статията повдига въпроси относно формирането на „ново социално движение" и „публична сфера" в постсоциалистическите общества. В никакъв случай не се стремя към изчерпателност или заключения, а по-скоро отправям покана за размисъл и разговор. Следвам критични разработки по Хабермас, за да подчертая пропуски, характерни както за Хабермасовите теории за публичната сфера и новите социални движения (Habermas 1987, 1989), така и за природозащитническата коалиция. Става въпрос за понятието за изместване на социалния конфликт от класи към идентичности при т.нар. „нови социални движения". Нанси Фрейзър разглежда това изместване в рамката на глобалната „постсоциалистическа" ситуация след края на Студената война (Fraser 1997).

Кабелите са навсякъде и чертаят една допълнителна геометрия на градското пространство, която прекроява улици и квартали по логика, доста различна от градоустройственото планиране.

Преразпределяне на градското пространствo

Погледът играе изключително голяма роля във възприемането на градската среда от индивида. Средата е плътно наситена, дори замърсена с многобройни образи от всякакъв характер, често конкуриращи се помежду си.

По следите на един анонимен протест в образи