Когато преди три месеца реших и аз да създам свой профил във „Facebook”, имах твърдото намерение да го направя като някакво опозиционно действие, в случая – исках да видя какво ще се случи, ако остана пасивна (не търсех никого, не се включвах в никакви покани, каузи, ако те сами не идваха до мен, единственото, което правех, бе да приемам всички заявки, които получавах).

    Отдавна е очевидно, че „модерното” в съвременното изкуство се легитимира в най-голяма степен с умелото използване на все по-сложни технически средства: не случайно се правят виртуални романи, музикални ремикси, видео инсталации и т.н., при които използването на нова техника понякога сякаш е самодостатъчно като послание. Дойде време обаче адекватността на артистите да се оценява и спрямо техните програмистки и геймърски компетентности, а за съжаление – понякога да се определят като хора на изкуството, само заради тези компетентности.

    Обществото на спектакъла заема все нови и нови територии. Съдът забрани изложбата „Нашите отворени тела" в Париж, която излага истински тела, вероятно купени от Китай и принадлежали на осъдени на смърт лица, разтворени, пластифицирани по метода на фон Хагенс (при който мазнините се заместват със силикон) и аранжирани в различни пози, със забавно-познавателна цел. Съдията казал, че мястото на телата на починалите е в гробищата. Подобни дебати вероятно са се водили в края на Римската империя.

   Последната ми интернет-лудост е препъването.

   Stumble предлага все нови и нови страници, намерени из Мрежата, по критерии, които предварително задавате. Невероятно е колко много неща има там и всичките някак ви са интересни - изведнъж политическа новина, после снимките на някакъв австралийски фотограф, после - как да сготвите индийска храна, после религията на маите. Ще кажете - така са илюстрованите списания, разликата е обаче, че тук е събрано всичко, че никога няма край.

   Този принцип на случайното предлагане го има вече в различни платформи, аз за пръв път го открих с радиата Pandora и Last.fm, които обучавате на своите вкусове. Но тук е събрано всичко - и видео, и текст, и музика. Гласувайки какво ти харесва и какво не, насочваш избора на машината.

    Един начин да избягаме от клаустрофобичното усещане, което Мрежата ни дава като ни затваря в собствените ни избори. Stumble непрекъснато ни сблъсква със случайно открити страници (та кой се препъва интенционално?). И заедно с това случайната среща влиза в диалог с нас, съдбата взима предвид непрекъснатата еволюция на вкусовете ни и сама еволюира.

    Емотиконата представлява текстово обрисуване на настроението на пишещия или на неговото лицево изражение. Тя се използва, за да подготви четящия за посоката или настроението на твърденията и може да промени или подобри интерпретацията на самия текст. Названието „емотикона” идва от английските думи „изпитвам емоция” (to emote) и „образ”, „изображение” (icon). Макар емотиконите да станаха особено популярни последното десетилетия с навлизането на Интернет и интензифицирането на неговото използване, първите известни емотикони са от 19 в., когато са били употребявани при представяне на хумористични текстове. В дигитален вариант първата емотиконка се появява на 19 септември 1982 г. в съобщение на Скот Фалмън . Той предлага знаците „:-)” и „:-(„ да се използват за изобразяване на емоции.

    Според danyvladov (регистриран в 6 различни форума, предимно за автомобили) „днес употребата на емотикони при представянето на почти всякакъв вид текст се приема за напълно естествено”. Повечето емотикони изразяват отношение посредством лицето. Това се е наложило до такава степен че преобладаващо образите са без тела и тази функция е пренесена върху главите им.