I feel stupid and contagious,

Here we are now: entertain us

Брикольорите

    Във Vbox7, YouTube, Facebook и дори в блоговете рядко се създават новини. Както Гиърт Ловинк отбелязва (Lovink, G. 2007), шансът да намерим блогъри, отдадени на независими журналистически изследвания, е малък. Всичко, което онлайн платформите правят, е да създадат гъст облак от впечатления около определена новина, да дадат воля на общественото мнение. От затворения кръг на традиционните медии се извличат новини, които се пускат в отвореното интернет пространство. Там те обрастват с мнения, коментари, тълкувания. Показателно е и това кои новини ще събудят интереса на интеренет потребителите. За тях каузата „Мис България 2009 е крокодил ” може да се окаже много по-вълнуваща от икономическата криза. Новите медии са медии с часовников механизъм. Никога не е сигурно коя новина ще взриви общественото внимание.

    Отношението традиционни – нови медии може да се разгледа през призмата на предложената от Мишел дьо Серто дихотомия стратегии –тактики (Серто, М. 2002). Вестниците и телевизията дават официалния дискурс, неутралната гледна точка. Интернет потребителите креативно консумират, потребяват официалните послания. В случая не става дума задължително за технологии на съпротивата. Видео сайтовете са идеален пример в това отношение. Там виждаме политическото,  вкарано в полето на всекидневното, на забавното и личния прочит. Иначе казано, новите медии ни позволяват да извадим познатите лица от институционалния им контекст и да ги вкараме в сюжети и конфигурации, измислени от нас. Да „брикольорстваме” за тяхна сметка, да подходим неочаквано към наличните продукти. 

    През последните години светът на политиката се промени бързо и стана по-зависим от новите технологии. Един от важните въпроси е до каква степен практиките, свързани със социалния интернет, могат да стимулират политическа и гражданска активност. Две движещи сили са ясно обособени в този контекст: навлизането на традиционните политически структури в Мрежата и активизмът „отдолу”, насърчен от революцията на юзерите. В първия вариант в Мрежата се настаняват институции с йерархична организация. Във втория хората действат без принуда и сами определят обема и съдържанието на ангажимента си.

    Виртуалният свят е пренаситен с емоции. Омрази, възмущения, еротични трепети, гордости, удивления. Тук няма да се занимавам с реалното преживяване на отделния интернавт от психологическа или антропологическа гледна точка, а със съдържанието на самите послания. Всеки поглед към дискусионния форум на кой да е вестник ни дава идея за това: ако статията на журналиста следва някакви що-годе разумни обяснения и процедури на аргументация, в долницата на форума, под чертата избликват стихиите на ирационалното. Частното, импулсивното, анонимното, трансгресивното свободно преминават в публично обръщение (и това – особено в ултра-нео-либерална страна без всякакъв контрол като България). Или вземете клиповете, които си препращат нашите по-млади съграждани. Сред най-имейлвания преди месец беше този, на който Иван Костов се подхлъзва, вървейки към трибуната. Дали казва нещо за политическите му идеи, дали го критикува или хвали – не, просто най-примитивен хумор от времето на Бъстър Китън (виж текста на Юлия Роне в този брой).

 

    След разомагьосването на първоначалните митологии за новите медии и технологии като символ на тотален индивидуализъм и в известен смисъл свобода от социалните конвенции, се оказа, че ако някаква социална промяна е дала възход на революцията в мобилните комуникации, това не е нарастващият индивидуализъм, а именно нарастващата свързаност, новият тип социална координация и прехода от линк към линк, от приятел към приятел, от есемес към есемес, от изображение към изображение, нов мрежови тип общуване.

 

Антропометричният манекен Иван Иванович, летял с руските летателни апарати Корабль Спутник 4 и 5 (1961), след приземяването му обратно на земята. Снимката е публикувана от интернет страницата на Пол Малей с неговото разрешение.

Новите комуникационни модели

    След 2000-та година eволюцията на моделите на комуникация в глобален мащаб е белязана от възхода на Мрежата като медия за публикуване и социален обмен. Повратната точка е преминаването й в една нова фаза, наречена Уеб 2.0.

    Уеб 2.0 е термин, социализиран от Тим О'Райли, дефиниращ едно ново развитие в Мрежата, известно още като социални мрежи, социални медии, съдържание, генерирано от потребителите, дълга опашка, Мрежата като платформа и т.н. (виж текста на Орлин Спасов в същия брой). За какво става дума? Накратко това е поврат в развитието на Интернет, а и на цялата екология от нови медии и комуникации, дължащ се на преломен момент в  еволюцията на софтуера за мрежови приложения, позволяващ отделянето на съдържанието от кода/форматирането.

    Този текст няма да разисква това „що е то Facebook?”. Неговата цел е да покаже как тази социална мрежа може да бъде мислена като институция на публичността. А доколкото говорим за публичност, то значи сме в търсене на гражданския субект.

    Гражданският субект не е въпрос на природа, а на приучаване да възприемам себе си като такъв и на първо място да имам обособена идея за „себе си”. Мишел Фуко би казал (Фуко 1992: 63 – 70): това е въпрос на обективация. От една страна, тя бива провеждана от заемащите легитимната властова позиция да описват, да създават „знание за...” и да прилагат в действие. Следователно и да конструират режим на истина. От друга страна, стои въпросът: „Как човек научава себе си да се възприема като субект?”, т.е. какви са практиките, които хората отнасят спрямо себе си. Но практиките не са отделени от обективираните категории, а обратно – категориите са отправен хоризонт за отношение към себе си. Така: „тази форма на властта се упражнява над непосредствения всекидневен опит, който класира индивидите в категории, определя тяхната самоличност, обвързва ги с тяхната индивидуалност, налага им закона на истината, която те са длъжни да признаят, а останалите да разпознаят в тях. Това е форма на властта, която превръща индивидите в субекти. Думата „субект” има две значения: субект, подчинен на другите, чрез зависимост и контрол, и субект, привързан към съвестта и себеосъзнаването към собствената си самоличност (Фуко 1992:67).

Подмененият протест или събитията от 14 януари 2009г. в преживяванията на участниците

    По повод на участието на младите в протеста от януари 2009г., в говоренето за тях се появи едно „общо място” – те бяха асоциирани като „поколението на прехода”, чието недоволство изригва в края на един 20-годишен период на несигурност и политическа свободия, който съвпада с целия им живот. Не искам да прибързвам с обобщенията и не бих се осмелила да категоризирам на едро „недоволните млади хора”, наричани още „изгубеното поколение”. Но не можех да не се запитам от какво е провокирано недоволството им. И то изхождайки от презумпцията, че всяка младост е акт на съпротива.

   Когато преди три месеца реших и аз да създам свой профил във „Facebook”, имах твърдото намерение да го направя като някакво опозиционно действие, в случая – исках да видя какво ще се случи, ако остана пасивна (не търсех никого, не се включвах в никакви покани, каузи, ако те сами не идваха до мен, единственото, което правех, бе да приемам всички заявки, които получавах).

    Отдавна е очевидно, че „модерното” в съвременното изкуство се легитимира в най-голяма степен с умелото използване на все по-сложни технически средства: не случайно се правят виртуални романи, музикални ремикси, видео инсталации и т.н., при които използването на нова техника понякога сякаш е самодостатъчно като послание. Дойде време обаче адекватността на артистите да се оценява и спрямо техните програмистки и геймърски компетентности, а за съжаление – понякога да се определят като хора на изкуството, само заради тези компетентности.

    Обществото на спектакъла заема все нови и нови територии. Съдът забрани изложбата „Нашите отворени тела" в Париж, която излага истински тела, вероятно купени от Китай и принадлежали на осъдени на смърт лица, разтворени, пластифицирани по метода на фон Хагенс (при който мазнините се заместват със силикон) и аранжирани в различни пози, със забавно-познавателна цел. Съдията казал, че мястото на телата на починалите е в гробищата. Подобни дебати вероятно са се водили в края на Римската империя.

   Последната ми интернет-лудост е препъването.

 

   Stumble предлага все нови и нови страници, намерени из Мрежата, по критерии, които предварително задавате. Невероятно е колко много неща има там и всичките някак ви са интересни - изведнъж политическа новина, после снимките на някакъв австралийски фотограф, после - как да сготвите индийска храна, после религията на маите. Ще кажете - така са илюстрованите списания, разликата е обаче, че тук е събрано всичко, че никога няма край.

   Този принцип на случайното предлагане го има вече в различни платформи, аз за пръв път го открих с радиата Pandora и Last.fm, които обучавате на своите вкусове. Но тук е събрано всичко - и видео, и текст, и музика. Гласувайки какво ти харесва и какво не, насочваш избора на машината.

    Един начин да избягаме от клаустрофобичното усещане, което Мрежата ни дава като ни затваря в собствените ни избори. Stumble непрекъснато ни сблъсква със случайно открити страници (та кой се препъва интенционално?). И заедно с това случайната среща влиза в диалог с нас, съдбата взима предвид непрекъснатата еволюция на вкусовете ни и сама еволюира.

    Емотиконата представлява текстово обрисуване на настроението на пишещия или на неговото лицево изражение. Тя се използва, за да подготви четящия за посоката или настроението на твърденията и може да промени или подобри интерпретацията на самия текст. Названието „емотикона” идва от английските думи „изпитвам емоция” (to emote) и „образ”, „изображение” (icon). Макар емотиконите да станаха особено популярни последното десетилетия с навлизането на Интернет и интензифицирането на неговото използване, първите известни емотикони са от 19 в., когато са били употребявани при представяне на хумористични текстове. В дигитален вариант първата емотиконка се появява на 19 септември 1982 г. в съобщение на Скот Фалмън . Той предлага знаците „:-)” и „:-(„ да се използват за изобразяване на емоции.

    Според danyvladov (регистриран в 6 различни форума, предимно за автомобили) „днес употребата на емотикони при представянето на почти всякакъв вид текст се приема за напълно естествено”. Повечето емотикони изразяват отношение посредством лицето. Това се е наложило до такава степен че преобладаващо образите са без тела и тази функция е пренесена върху главите им.