Блог на Ивайло Дичев

За 2011 статия в 24 часа

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1170261

...В последната година от великия цикъл социалната тъкан започва да се изражда както при раково заболяване; наместо да служат на околните и да се самоунищожават, когато вече няма нежда от тях, отделните клетки започват бясно да самовъзпроизвеждат, задушавайки организма. Пукат се икономически циреи, тече финансова гной. Ужасени инвеститори се щурат из глобалните пазари, чудейки се къде да сложат парите си, та да компенсират поне част от нарастващата инфлация.

 Правителствата обмислят нови циркови номера за спечелване на доверието, макар че репертоарът застрашително започва да се изчерпва – тържествена победа над хитлероподобен диктатор, битка с тероризма, полет до Марс. Световните икономисти са впрегнати в пропагандиране на историческия оптимизъм, но все по-малко им се вярва. Не помага дори хвърлянето в затвора на няколко от тях, уловени в конфликт между частния интерес и уж безкористната икономическа теория. Според онлайн слухове Международният валутен фонд събирал експертна група от антрополози, специалисти по церемониални посичания на царя и зазиждания на девици в основите на строежи /на банки?/.

Все по-трудно става да се говори за бъдещето отвъд няколко месеца, седмици, дори дни. Никой няма обяснение. Провалят се многобройни европейски конкурси на футурологична тема: вече не разпалват въображението дори ужасяващите визии за бъдещето и еврочиновниците просто не разбират защо никой не усвоява всички тези средства по перо „бъдеще”; обратно всякакви математически олимпиади и награди за смятащи на ум деца-чудо са в преразход. Цифрите запленяват въображението: милиони, милиарди, трилиони... От другата страна на Атлантика много от групите на „Анонимни алкохолици” опитват да въведат нов тип успокоитилен ритуал, в който участниците се държат за ръце и произнасят предстоящи дати като „12 октомври 2015”, „31 януари 2021”... За жалост, както разказват очевидци, терапевтичният ефект е минимален, защото без всякаква причина говоренето отново и отново се връща в изходната точка: „Аз съм Джак Браун и съм алкохолик”.

Сред най-удивителните развития през тази година е шеметната приватизация на духовната сфера. Милиони от аматьори в мрежата качват теории по всички възможни тематики и много от научните институти по света загасват поради липса на интерес. Сред най-активните са аматьорите-историци, които са се отдали на масово производство на версии на миналото за частна употреба, често в свободна комбинация с генетиката, антропософията и киното. Всеки може да се почувства горд наследник, велик следовник и дори роднина на когото поиска от миналото. В много случаи това носи добри приходи на роящи се компании в сферата на историческите услуги. В приватизирания духовен свят една наука леко се прелива в друга. Разкриват се всички възможни конспирации, всички свидетелства за извънземни, всички здравни и еко-заплахи, всички чудни съвпадения на числа и букви. Не остават назад и религиозните дейци, които научават от политиците технологията на идейния PR, а от корпорациите – на брандинг и сторителинг. Ислямската държава става печеливша марка, подобна на Кока-колата и много други религии се замислят как да последват примера, във вариант „хард” или „софт”, според регионалния пазар.

Разцъфтява най-вече индустрията, добила известност като „търсене на изход”: много пътешественици обикалят по конференции и „симпозиони” /от „почерпка”, гр./ , в обсъждане на предизвикателствата, поуките, императивите на настоящия момент. В това време все повече играчи на борсата залагат на срив, до степен, че ако срив наистина настъпи, печалбите им биха предизвикали далеч по-страшен последващ срив на всички световни борси. Богатите хвърлят вината върху мързела на бедните, бедните се възмущават от алчността на богатите, уредени райони се ограждат от човешката джунгла наоколо като мега- комплекси от затворен тип и все повече финансови центрове следват примера на Сингапур и Хонконг в отделянето от територията наоколо, от която няма особена икономическа полза. Първо от Обединеното краство се отделя Лондон, после от самия Лондон се отделя Ситито. По-същия начин, казват, по-бавните германци почнали да мислят за отделяне от Европа, като междувременно баварците мислят за отделяне от Германия, а градът Мюнхен – от собствената си провинция. /Дори в провинциална България Несебър и Банско опитват да станат градове-републики, независими от републиканския бюджет!/

Новите технологии са направили възможно до цент да се изчислява какво изработва даденият индивид и колко следва да получи, а корпоративните компютри изработват мигновено договори за принос - не само за отделния човек, но и за отделния ден, отделния час. Отчитат се и работата, но и неща като доброволческата дейност, личната хигиена и дори общата приветливост на работника, доколкото тя е от полза за корпорацията. В личен план тази система масово се използва за осчетоводяване на подаръците и кафетата дадени на приятели и съответно – върнати от тях. В този смисъл в някои езици все по-рядко се използват думи като „давам” или „подарявам” заради тази базова неопределенист и несигурност, която съдържат.  

Всеобщият консенсус е, че тази система на всеобхватна електронна отчетност е единствената безспорна форма на справедливост, но въпреки това недоволството расте - множат се артистичните акции, окупациите, шествията, та дори самозапалванията. Протестира се срещу практически всичко. Срещу социалните неравенства, но и срещу данъчното преразпределение, което има за цел да намали неравенствата. Срещу скъпата енергия, но и срещу ядрените центнрали, шистовия газ, та дори - застрашаващите птиците перки на вятърните генератори. Срещу безчинстващите диктатори, но и срещу военните акции, предприети срещу тях. Срещу действията на властта, но и срещу нейните бездействия... Все по-често протестите с израждат в актове на безсмислено насилие. Съученик изпозастрелва съучениците си, макскирани палят коли и магазини, през седмица-две някъде избухва бомба, за която никой не узнава нищо.

Психолозите почват да говорят за синдром на дигиталното безразличие , т.е. онова отчуждение от окръжаващото, което предизвикват часовете, прекарани пред  екрана на компютърните игри. Според по-старомодни есеисти причината е в нарастващото усещане на повечето хора на планетата, че този свят не е техен. Огромни маси от хора били станали излишни за икономиката: само заемали място и корпорациите се чудели как да се отърват от тях, приватизирали жизненото им пространство, подбутвали ги от едно място на друго. Но това разбира се е наивно, защото въпросните маси са милиарди, а насилието идва от единици. Сигурно изглежда това, че зрелището на горящо имущество или объркано щуращите се из медиите експерти буди тайно злорадство у милиони.

Правителствата отчаяно се опитват да ловят злосторниците по дигиталните им следи. Всичко се помни някъде от новата технология, всяко теглене на пари, всяко преминаване пред полицейска камера – въпросът е къде, как да го намериш, как да го анализираш. Лавината от информация е нарастнала до какава степен, че сложността на виртуалното започва да се приближава до сложността на самия реален свят - и в този смисъл да търсиш в дигиталното или в реалното става все едно. Сякаш светът се е върнал пет хиляди години назад, във времето, преди първите букви да почнат да закрепват нещата върху глинени плочки.

Гражданите-саботьори стават все по-изобретателни и задминават далеч в уменията си зле платените, озлобени, маргинализирани полицаи и държавни чиновници. Докато оф-лайн горят коли и сгради, он-лайн се блокират сайтове, източват сметки, издават тайни. Паниката кара властите да опитват отчаяни ходове, подсказани неправителствени организации или просто астролози. Така например се стартира строго секретната акция за разпространяване на правителствен вирус, който се включва при изписването на „Маи”, „5125”, „Нибиру” или „край на света” и ликвидира хард диска на ползвателя за назидание на останалите. Само че подобни изстъпления само увеличават паниката: ясно е, че щом властта нервничи, значи наистина има нещо.

 Сред нарастващия ужас, с настъпването на 20 декември 2012,  американският президент /излъчен към това време от чаените партита/, се решава да прибегне към крайната мярка, разработена от Пентагона за случай на най-страшно бедствие. Това е бутонът, известен като „kill switch”, който включва системата за блокиране на интернет и връщане на планетата в нейното пред-глобално състояние. Бутонът е натиснант, системите задействани, бедствиеето спряно. И ето я следващата сутрин, и, о ужас, президентът е събуден от писукането на компютъра си: „Имате поща”... /тук ръкописът прекъсва/